Змии в стените

Коледна украса

– Бен, няма ли най-накрая да дойдеш да украсим елхата? Къде се мотаеш още? Господи, това дете ще ме побърка…

Хуанита спря в средата на къщата, избърса потта от челото си и за пореден път се примоли на всички богове – езически, православни, католически и прочие – за които можеше да се сети. Денят обещаваше да бъде един от най-отвратителните в живота ѝ – почистването бе зациклило, защото прахосмукачката гръмна още сутринта, а гламавият ѝ братовчед Марсело вече шести час не идваше, за да я оправи; котката на стопанката бе избягала в неизвестна посока, когато отвориха прозорците, за да изтупат на ръка част от чергите, и сега Хесус и Антонио я търсеха из цял Лас Агуилас51; майка ѝ бе звъннала от село, за да реве, че баща ѝ май имал любовница и сега само се правел, че ходи по командировки, а всъщност изневерявал с пълна сила и по всички познати на Кама Сутра начини; от болницата, където наместваха ченето на брат ѝ, всеизвестен в цял Мадрид футболен хулиган, бяха казали, че имат съмнение за сътресение на мозъка, което означаваше поне още стотина кинта към сметката, непокрита от здравните осигуровки…

А на всичкото отгоре и малкият келеш – детето на работодателката ѝ, което според заръките трябваше „да изпита радостта от украсата на коледната елха, защото това ще е един от най-скъпите спомени в живота му“ – се беше затикало някъде и не искаше да излезе. А до Коледа оставаха по-малко от шест часа.

– В името на Пресветата Дева, Бен, ела тук! Не се ли вълнуваш – това ще е първата Коледа в новия ви дом? Слез долу, niño52, иначе Papa? Noel… м-м-м… Дядо Коледа няма да ти донесе подарък…

Хлапето обаче явно бе решило днес да изкара цялата лошотия, на която бе способно, и упорито отказваше да се появи. Хуанита изреди наум всички ругатни, които майка ѝ си мислеше, че не знае, и реши да се съсредоточи върху чистенето и останалите домакински работи. А ако госпожата се появеше и направеше проблем за неукрасената елха… ами пък да си беше възпитала детето по-добре. В крайна сметка не беше Диего де Алкала53, та да има чудотворно влияние върху непослушни дечурлига, така де…

Когато Хуанита си тръгна, Бен излезе от дрешника, където се бе крил през цялото време, и се запъти към кухнята. Играта на криеница беше забавна, спор няма… но как се огладняваше от нея само! Дано Хуанита и другите, които ѝ помагаха, да се бе сетила да зареди хладилника, иначе доста щеше да го закъса. Майка му и баща му трябваше да пристигнат едва утре вечер и по стар техен обичай не му бяха оставили и пукната стотинка. „На децата не им се полагат джобни, когато за тях се грижат от сутрин до здрач“, постоянно повтаряше баща му. „Когато всичко ти е осигурено, ако имаш пари, ги харчиш за глупости“, включваше се тук майка му. Честно, беше научил репертоара им наизуст. Понякога си мислеше, че ако някой запише компактдиск с репликите им и му го пуска през точно определени интервали от време, сигурно изобщо няма да забележи разликата. Или пък липсата им. Двамата му родители бяха скарани от над пет години, което бе малко повече от половината от целия му живот. Беше свикнал и на лошите им настроения, и на кавгите, и на мълчанието, което понякога заливаше къщите, в които живееха, като кален порой, изтъкан от омраза.

Местеха се много – понякога по два-три пъти на година. Това беше част от плана за спасение на брака им (или глупава идея на психоаналитика им, който само гледаше как да изтръгне някой долар от изглеждащите бездънни джобове на фамилията). Бяха обиколили половината свят – от родния Лос Анджелис бяха заминали за Египет, оттам за Австралия, после Русия, Дания, Бразилия… Сега бяха в Испания – една от най-слънчевите страни, които Бен бе виждал – както откъм хора, така и откъм време – но нещо му подсказваше, че едва ли ще се задържат достатъчно дълго и тук. Може би от благоприличие щяха да изчакат поне до Великден. А може би не.

По пътя за кухнята мина покрай огромната елха, която се извисяваше самотно в центъра на хола. Имаше нещо много красиво в образа на вечнозеления гигант, който бе изправил снага, неомърсена от произведени в Китай играчки и гирлянди, и сипеше с пълни шепи около себе си аромата на гора. Бен се спря и вдиша дълбоко. Обичаше тази миризма. Напомняше му на онази зима, когато майка му и баща му бяха решили да си купят вила в Канада. Това бяха едни от най-добрите му спомени от детските години: там беше пълно с братята и сестрите на красавицата, която сега кротуваше в поредната им къща, там човек можеше да играе на снежни топки едва ли не по цяла година, там заведенията бяха пълни с огромни мъжаги, които му се радваха като на свой собствен син и постоянно настояваха да го черпят с бонбони и нещо странно, което наричаха „кленов сироп“…

И най-важното – там родителите му все още не се караха.

Не помнеше кога всъщност бе разбрал, че Дядо Коледа не съществува. Вероятно не беше кой знае колко след „канадското приключение“, както го наричаше Бен. Беше подслушал един от скандалите между майка си и баща си, в които всеки от двамата спореше колко повече подаръци е взел за „детето“ (мразеше да го наричат така – това го караше да се усеща като неодушевен предмет) и кой има повече право да се назовава „родител“. Всъщност, „подслушване“ не беше точната дума. Дори изобщо не се доближаваше до истината. По-скоро терминът бе просто „слушане“, защото Бен, както и всеки един от съседите им в радиус от три километра, трябваше да се напряга, за да не чува скандала.

Спомняше си, че тогава избяга в стаята си и плака дълго и безутешно. Едва тогава разбра защо никога желанието му не се бе сбъдвало. Всяка година преди Коледа Бен се молеше с всички сили на „добрия старец“ да не му носи подаръци. Единственото, което искаше, бе родителите му да се разбират. И да се обичат. И да спрат да крещят. Но те не спираха. Кавгите ставаха все по-разгорещени, по-злобни, по-обидни… е, вярно, с едно прекъсване – в коледната сутрин, когато трябваше да се разопаковат подаръците, които (уж) Дядо Коледа бе оставил. Сред тях обаче нямаше вълшебна пръчка, която да сложи край на скандалите. Никога не бе успял да я открие, въпреки че се молеше с всичка сила – така, както само едно уплашено и объркано дете може да се моли, когато на карта е поставено щастието му.

Оттогава не вярваше в Дядо Коледа. А и украсяването на елхата не му доставяше никакво удоволствие.

Той въздъхна дълбоко и продължи към кухнята. Дано в хладилника имаше „Сникърс“. Ако въобще в тази държава имаше такова нещо.

Дядо Коледа изскочи от комина на поредната къща и разкърши снага. В последно време димоотводите ставаха все по-тесни и неудобни за минаване. Е, вярно – да благодарим на Вси Светии, че поне на света бяха останали още няколкостотин хиляди къщи, които бяха оборудвани с тях… Манията на хората по екологично чисто отопление, грижа за ентропията и прочие беше покъртителна, но в крайна сметка човек трябваше да си изкарва хляба по някакъв начин, а как да стане това, след като няма как да стигне до работното място? Добре поне, че джуджетата бяха измислили някакъв начин за доставка, който по хитър начин заобикаляше традицията и не изискваше физическото му присъствие. Бездействието в коледната нощ обаче го убиваше. Бе разнасял подаръци на не едно и две поколения деца по стария способ, затова едно връщане към доброто старо време му действаше като глътка вода на изгубил се в пустинята бедуин. Когато погледнеше в списъка и видеше до името на някое от добрите деца „Р-К“ („Ретро-Комин“), не можеше да си мечтае за по-голямо щастие.

За късмет в този край на Земята имаше доста поводи за радост. Ето и сега – две къщи, една до друга, с комини, през които можеше да мине и кралски кортеж. Дядо Коледа се ухили, грабна чувала и с добре тренирано движение се метна през димоотвода.

Хм. Елхата не бе украсена. „Лошо дете?“, зачуди се старецът, но се сети, че списъкът никога не грешеше. Е, може би в този край така бе прието – украсяването да става на сутринта, а не на Бъдни вечер… то човек можеше ли да бъде в час с всичките нововъведения в религиозните книги?

Точно оставяше подаръците под дръвчето, когато дочу тихо скърцане. Сепна се и се озърна плахо като крадец. Не трябваше да го виждат – това не биваше да се случва за нищо на света! Великденският Заек веднъж му бе обяснявал защо точно това не е за препоръчване, но… старост-нерадост… кой да си спомня…

Когато отново се обърна към елхата, пред нея стоеше дете – момче на десетина години, което бе впило странен, немигащ, почти възрастен поглед в него. За малко да подскочи, обаче се сети, че по този начин ще развали магията на празника.

– Хо-хо-хо! – избоботи той вместо това. – Весела Коледа, хлапе!

– Ти си истински.

Това очевидно не беше въпрос, а констатация. Малкият не питаше – той любезно го информираше, че фактът вече му е известен и сега просто се чуди как да процедира по-нататък.

– Има си хас, дете… – опита се да прозвучи авторитетно, но не успя. Добре поне, че съумя да изрече това, без да заекне.

– Аз те молих за нещо – продължи с равен и спокоен тон хлапето. – Ти не го изпълни.

– Е, сега… случва се… разбери ме и ти, малчо… толкова много деца… толкова малко време…

Мънкаше като стара баба. А по-лошото бе, че го осъзнаваше, но нямаше как да направи нещо по въпроса. Малкият сякаш го бе хипнотизирал с втренчения поглед на стоманеносивите си очи и с кратките си отсечени изречения, които валяха като град покрай ушите му:

– Мислех, че не си истински. Затова не знаех кого да обвинявам, че мама и татко се карат. Сега, когато си тук, вече знам.

– Нямам представа за какво говориш, момчето ми…

Думите му рязко секнаха. Отначало не схвана защо, но после, когато сведе поглед към огромното си шкембе (то е просто част от ролята, мога да отслабна, когато си поискам…), изведнъж разбра. От разпорения червен плащ бликаше струя с цвета на коледна звезда, смело изтиквайки напред нещо, което като че ли бяха вътрешностите му. Не беше много сигурен, но май онова, което изпопада на земята с празничен плясък, бяха червата му. Шокът, който изпитваше, очевидно бе парализирал гласните му струни, защото не успя да изстиска от себе си дори стон, та камо ли крясък или вик. Едва сега забеляза автоматичния нож, наточен като бръснач, който момченцето държеше с професионален захват в лявата си ръчичка. Бърз като мълния замах… и топките му вече се търкаляха по дъбовия паркет на къщата, леко пошляпвайки като гнили и разкашкани домати, изпаднали от пазарската чанта на престаряла домакиня. Още едно движение с ножа… и ето го и лявото му око, изскочило от разрязаната заедно със скулата му орбита, а очният нерв се влачи след него и оставя кървави следи по прясно измития под. Ново замахване… и още… и още…

Успя да загуби съзнание много преди Бен да нанесе последния, фатален удар, който прониза затлъстялото му сърце и веднъж завинаги сложи точка на лъжата за Дядо Коледа.

– Бен, прибрахме се! Честита Коледа!

Джошуа и Морийн Кингсли бяха сложили маските си на добри и щастливи родители още в таксито, което ги докара от летището. А и в края на краищата всички тежки думи за развод, изневери и прочие отдавна бяха изречени; нямаше смисъл и детето да страда заради нещо, което се таеше дълбоко в тях и очевидно нямаше изкореняване. Негласното споразумение ги караше поне веднъж в годината да се преструват на нормално семейство. Такова, което се обича, не се кара и дружно разопакова подаръците под коледната елха.

Под украсената коледна елха.

Първата им мисъл, когато видяха дръвчето в центъра на хола, бе, че икономката май се бе попрестарала с украсата. Не знаеха каква е традицията за украсяване на елхи в Испания, защото за пръв път живееха тук, но… явно различията бяха доста.

Претрупана е, бе нещото, което Морийн си помисли, когато погледът ѝ се спря върху празничния символ. Собствените ѝ майка и баща не бяха големи привърженици на натруфеното и кичозното, затова слагаха по една-две гирлянди, няколко топки… а, да, звездата на върха… всъщност това беше всичко, като се замислиш.

Това, което се извисяваше в центъра на новата им къща, обаче бе прекалено. Цялото дръвче бе опасано с яркочервени гирлянди, които сякаш нямаха край. От едната страна висяха две нежнорозови топки, а от другата – играчки със странна форма, наподобяващи бобено зърно.

Нещо в украсата накара Джошуа да се замисли. Напомняше му на нещо.

На какво?

Морийн запищя. Джошуа се сепна и се извърна към нея. Зениците ѝ бяха разширени от ужас, а пръстът ѝ, който допреди малко се бе размахвал заплашително към него, бе насочен към нещо…

Върхът на елхата.

О, боже. Върхът.

Изведнъж разбра на какво му напомня останалата част от украсата.

Вратата на горния етаж изскърца. Двамата подскочиха и с труд отлепиха очи от елхата.

Бен очевидно тъкмо се събуждаше, защото изглеждаше уморен и недоспал.

Пижамката му бе покрита със засъхващи петна с керемиденочервен цвят.

– Добро утро, мамо. Добро утро, тате – промълви той, с труд прикривайки прозявката си. – Весела Коледа.