Змии в стените

Бабата

Роузи Т. Блек отвори рязко очи и се изправи стреснато в леглото.

В съседната стая внукът ѝ пищеше, та се късаше. Тя обаче бе толкова свикнала с детските истерии – все пак през ръцете ѝ бяха минали предостатъчно малки сополанковци – че със сигурност знаеше: проклетото нещо не бе причината за внезапното ѝ събуждане.

Неизвестно защо изведнъж ѝ се прииска да отиде в кухнята. Не беше гладна, понеже преди месец за пореден път я бе пернала манията за отслабване (която, разбира се, нямаше нищо общо с менопаузата, о, не, сър!), не изпитваше и жажда… тогава какво, по дяволите, щеше да търси там?

Въпреки това поривът бе толкова силен, че почти можеше да го усети физически – подобно на слаб, ала досаден сърбеж в задната част на главата ѝ. Роузи мислено изреди поне десетина от онези псувни, които пазеше само за специални случаи, с тихо пъшкане се изправи, срита чехлите под масата и като внимаваше да не вдига излишен шум, се запъти към кухнята.

Не че имаше смисъл да пази тишина, разбира се. Малкият пикльо и без това врещеше, та сигурно го чуваха чак на центъра. Щерка ѝ пък за пореден път бе забегнала нанякъде с безмозъчния си съпруг, оставяйки дребната досада във вещите ръце на майка си. Роузи, естествено, се бе опитала да помърмори по навик, но дрислата му с дрисла се изниза за секунди, без дори да ѝ отвърне. Ако не беше вечно пищящото внуче, досега щеше да е вдигнала такъв скандал, че на целия блок свят щеше да му се завие. Да, ама не. Трябваше да се прави на примерна баба и всячески да изразява – къде с пресилени усмивки, къде с изваден със скърцане на зъби финанс – подкрепата си за младата двойка.

Улисана в мисли, не усети кога бе стигнала до кухнята. Не запали лампата – в последно време още повече бе намразила светлината. Вместо това плъзна ръка по хладните извивки на чисто новото кухненско оборудване. Както винаги ѝ подейства успокояващо. Беше направила основен ремонт на цялото жилище веднага след като предишният любовник на дъщеря им бе натирен подобаващо. Ако зависеше от нея, щеше да наеме някой от онези, които обикаляха по къщите и пръскаха срещу вредители. Мамка му, ако вярваше в нещо друго, освен в банковата си сметка, сигурно щеше да повика свещеник, равин и ходжа, за да се отърват от смрадта на бунт, непокорство и свободолюбие, която се бе просмукала в бащиното ѝ огнище. Роузи по принцип мразеше всички хора, но онзи нехранимайко бе окупирал безсрочно първото място на класацията ѝ за най-непоносимите личности.

Въпреки че проклетото бебе явно се бе заело доста усърдно да го измести от там на всяка цена.

Тя заопипва нервно кухненския плот, докато най-накрая сграбчи полупразната кутия цигари, която щерка ѝ бе забравила в бързането си да се омете колкото се може по-далече от безценното си отроче. Щракна със запалката и вдиша дълбоко лютивия дим. За пред хората бе отказала пушенето - оправдаваше се с липса на пари и с възможността да навреди на бебето… но пък десетките хиляди, които бе изляла в ремонта, бяха убедили всички, освен онези идиоти данъчните, че мадам Роузи е доста далеч от просешка тояга. Що се отнася до второто извинение, дори родните ѝ сестри знаеха за пословичната липса на състрадание у нея.

Внучето ѝ продължаваше да се дере.

Тя ядосано загаси фаса в препълнения пепелник и веднага запали нова цигара. Кръвта пулсираше в слепоочията ѝ, отеквайки като ехо в кокалчетата на пръстите ѝ. Несъзнателно бе свила дясната си ръка в юмрук.

Светлината от пълната луна, която нагло зяпаше през прозореца, меко се отразяваше от големия кухненски нож, захвърлен небрежно да съхне до мивката.

Прекалено небрежно.

Писъците на бебето продължаваха да кънтят в празния апартамент.

Ножът беше толкова красив.

Някак си… изящен. Изтънчен.

Удобен.

Роузи тръсна глава. Вярно, че надали щеше да спечели награда за най-хуманен жител на планетата, но това беше прекалено. Дори за нея.

И все пак…

Тя нервно тикна полуизгорялата цигара в пепелника. Не ѝ се пушеше вече. Въпреки това обаче пръстите ѝ автоматично измъкнаха нова, поднесоха я към устните ѝ и щракнаха със запалката. Още първото дръпване я накара да се разкашля.

В съседната стая внучето ѝ, очевидно прегракнало от рев, започна да кашля на свой ред.

Малкият пикльо ти се подиграва, помисли си тя унесено.

Ножът.

Не, стига…, плахо прошепна някаква част от съзнанието ѝ.

Какво стига?!, тросна се тя, вбесена от факта, че се налага да спори със самата себе си. Върви и му дай лекарството! Дребното пале трябва да се научи!

Ножът вече бе легнал удобно в ръката ѝ. Я виж ти, китайски боклук, а колко е приятно усещането от пластмасовата ръкохватка…

Думите „stainless steel“ пробляснаха по острието под нежната милувка на лунните лъчи. И тенекия да е, пак ще свърши работа, мърмореше си Роузи, докато отваряше вратата на детската.

И наистина свърши чудесна работа.

След като се умори да кълца отдавна безжизненото телце, се върна в кухнята и все така унесено запали поредната цигара. От пръстите ѝ се стичаха гъсти капки кръв. Това е лошо, помисли си тя и се изкиска прегракнало. Щеше да съсипе чисто новата маса… и вградената фурна… и плочките… Докато облизваше несъзнателно кокалчетата на лявата си ръка, дясната уверено и методично прекарваше ножа нагоре-надолу по лицето ѝ. Нови ручейчета кръв бавно сълзяха по бузите ѝ, но вече влизаха директно в устата ѝ, без да застрашават прясно ремонтирания апартамент. А това вече не беше лошо.

Само трябваше да внимава да не изгуби прекалено много кръв. Трябваше да оцелее до пристигането на дъщеря си. Ножът щеше да издържи. Трябваше да издържи.

Не знаеше защо е толкова сигурна. Но беше.

Някъде в другия край на града, в една не чак толкова наскоро ремонтирана кухня, един не чак толкова млад човек изтри сълзите си и си наля нова щедра порция уиски.

Някои казваха, че е магьосник.

Други – че е обикновен неудачник.

А трети знаеха, че е просто тъжен.

И че сълзите му понякога сбъдват желания.