Змии в стените

Часовникът

Последната глътка текила бавно се плъзна по небцето, погали устните му с греховната си целувка и със скоростта на асансьор в арабски небостъргач се втурна надолу по хранопровода му. Знаеше, че разполага със секунда-две, преди ароматната експлозия да разтърси стомаха и алкохолните пaри да обгърнат мозъка му нежно и успокояващо като бащина милувка. Ръцете му трепереха – не бяха спрели да се тресат от половин година насам – но това не попречи на добре тренираните му пръсти автоматично да извадят цигарата от пакета, да я тикнат в устата му и да поднесат трепкащото пламъче на запалката към тютюневата благодат. Първото всмукване съвпадна с парещия взрив на текилата с точност до десета от секундата. По дяволите, каква наслада! Той се облегна назад и с почти ритуално благоговение издиша дима от ноздрите си. Естествено, кашлицата не закъсня – залпът от никотинови храчки и късчета от дробовете му, разяждани от притаилия се дълбоко в тях карцином четвърти стадий, изригна мощно в дълбините на започващото да сдава багажа тяло. Със сетни усилия успя да се доближи до кухненския прозорец и изплю отвратителната смес в нощната тишина. Поне този път не припадна. Напоследък пристъпите му бяха толкова сериозни, че неведнъж се бе озовавал на пода на стаята си или на кухнята с разбита вежда, подпухнало око или строшен нос. Припадъците го забавляваха. Всеки път, когато се свестеше, първата му работа бе да си налее още една чаша, да запали цигара и да вдигне наздравица за поредния път, когато онази прословута висша сила (била тя Господ или дявол) му бе спестила удоволствието кротко да умре без особени мъки.

Тази вечер не бе изключение. Кашлицата заплашваше да разкърти гръдния му кош и да изскочи навън като ужасяваща медицинска пародия на „Пришълецът“. Това обаче ни най-малко не го притесняваше. Без да обръща внимание на хриповете, допуши цигарата и грижливо я загаси в препълнения пепелник. За миг се поколеба дали да не отскочи до денонощната бензиностанция на ъгъла и да се снабди с още една бутилка текила. Или ром. Или водка. Или какъвто алкохол им беше останал. След кратък размисъл обаче реши да не рискува. И без това подпухналите му и вечно насинени очи, треперещи ръце и нездравата кашлица караше продавачите да го гледат уплашено и да държат уж небрежно пръста си на паник-бутона.

Изгаси лампата в кухнята и, без да пали осветлението нито в коридора, нито стаята си, стигна пипнешком до леглото и се метна върху матрака, както бе с дрехите. Завивките меко обгърнаха тялото му. Усещането беше невероятно. Караше да се чувства отново на 10 години, когато майка му идваше всяка вечер, за да го завие и да му пожелае „лека нощ“. Оттогава бяха изменили 30 летa, а като се замислеше, никой не го бе завивал с такава любов повече от половината му живот… но въпреки всичко усещането бе още живо.

Дали предчувствието за близък край или фактът, че не бе усещал истинска привързаност към някого вече толкова дълго време, го караше така често си спомня за старата къща? Нямаше ни най-малка представа. Така или иначе мислите за миналото пристигаха неканени с падането на нощта почти като по часовник от месец насам.

Часовник.

Както напоследък се случваше често, съзнанието му се зарея някъде из Великите Ловни Полета, които дъртите баби и прекалите с малоумни книжлета и списание кифли наричаха „астрални плоскости“. Миг по-късно вече можеше почти физически да усети, че се намира в полуразпадащата се къща, която някога бе построена от дядо му. Каква несправедливост: бащата на майка му бе бил главен архитект и бивш кмет на родния му град, а не бе успял да изгради къща, която да устои на пагубното влияние на времето. Както се казва, все трябваше да може да издържи поне две-три столетия… но не би. Също както не бе издържал и респектът от името му. Неведнъж, когато бе влизал в спор с простата селяндурка, която по нещастно стечение на обстоятелствата му се падаше и тъща по едно време, бе обмислял възможността да ѝ подметне за факта, че докато тя и родата ѝ се бяха изхождали в селски нужници, от думата на дядо му е зависела съдбата на цял град. Всеки път обаче се отказваше. Не защото мислеше, че по-умният трябва да отстъпи, а защото предварително знаеше репликата ѝ – че докато тя разполага с купища апартаменти в големия град, той е принуден да живее благодарение на милостта на хазяи. Толкова по въпроса за социалната справедливост.

Докато се мъчеше да пропъди мислите за необразованото селско изчадие, съзнанието му окончателно се пренесе в дома, в който бе минала една трета от живота му. Можеше да се закълне, че температурата наоколо спадна поне с десетина градуса. Да, това бе едно от проклятията на старите къщи – студът и влагата, които се просмукваха дълбоко в костите ти… Той инстинктивно придърпа одеялата до брадичката си. Толкова зими бе прекарал, завивайки се през глава, отчаяно опитвайки се да се стопли със собствения си дъх.

Звуците наоколо изчезнаха като с магическа пръчка. Обикновено линията на метрото, която минаваше на по-малко от стотина метра от блока, самолетите, които прелитаха точно над прозорците, както и автомобилистите, които смятаха за свой свещен дълг да пришпорват возилата си така, сякаш от това зависи животът им, не го оставяха да мигне през по-голямата част от нощта. Сега обаче душата му се бе завърнала у дома – там, където единственото нещо, което нарушаваше мъдрото мълчание на мрака, бяха щурците през лятото и капещите ледени шушулки през зимата.

Изведнъж дочу тиктакането на часовника.

О, да, часовникът.

Когато бе съвсем малък, видът на огромния (не само по детски мерки) монумент от червено дърво и бронз го бе карал да седи часове в захлас пред него. Немската машина бе надживяла три поколения хора в тази къща. Махалото му, изпъстрено с мистични орнаменти, можеше да хипнотизира всеки с внушителния си монотонен размах и глухото цъкане, което сякаш идваше от личния кабинет на Негово Величество Луцифер. Навиването му с помощта на исполинския месингов ключ наподобяваше ритуал по съживяване на мъртвите. Неведнъж се бе опитвал да си изпроси привилегията да тикне страховитото нещо в зейналата до цифрата 9 дупка и да върти, докато усети с всяка фибра на тялото си, че чудовището е задоволено и ще продължи да отмерва покорно часовете и минутите поне още седмица. Никога не му бяха разрешавали. Обидата, че му нямат доверие, обаче почти винаги бе измествана от облекчението, че има оправдание да не се приближа прекалено близо до махалото. Откакто се помнеше, му приличаше прекалено много на секира, размахваща се насам-натам в очакване на плътта, която бе призвана да посече.

Но без съмнение най-зловещ бе мигът, в който часовникът започваш да бие.

Той изрита завивките и, без да пали осветлението, се добра до кухнята. Пипнешком извади цигара от пакета, тикна я в устата си и запали. Студът вече бе навсякъде: дори пламъчето на запалката му се стори мъртвешки ледено. Почти бе сигурен, че димът, който издиша, ще се строполи в краката му под формата на вкочанясали се кристали никотин и катран. Не можа да види дали очакванията му ще се оправдаят, понеже поредният пристъп на кашлица го накара да се свива на кълбо на земята. Когато най-сетне успя да си поеме въздух, погледът му попадна върху кървавочервените светодиоди на микровълновата печка.

Часовникът показваше 23:59.

Той се ухили, изстреля поредната доза храчки в нощта и дръпна нова юнашка порция дим.

Цифрите примигнаха за миг.

00:00.

Часовникът започна да бие. Усещаше вибрациите от плътните му удари, които се стоварваха като плесници по бузите му.

БАМММ…

Костите на дядо му, бродещи неуморно из дома, който бе построен за дъщеря си, избухнаха с мъртвешка въздишка и оставиха облачета пепел по древния килим.

БАМММ…

Духът на баба му, която на практика го бе отгледала, простена за последен път и с глух пукот изчезна.

БАМММ…

Трупчето на първото му коте, което бе обичал повече от всичко на света и бе умряло ден преди първата Коледа, когато се бе прибрал у дома като студент, започна да мърка от плесенясалия диван. Звучеше като надгробна плоча, намесваща се върху саркофаг.

БАМММ…

Баща му се усмихна от масивния дървен стол, на който толкова обичаше да седи. Един от зъбите му се откърти и изтрака върху дървения под. Пръстите му, от които плътта отдавна бе окапала, уловиха чашата с бренди и със скърцане я поднесоха до мястото, където някога се бяха намирали устните му.

БАМММ…

Прогнилият труп на първата му приятелка премина покрай вратата на спалнята, разсеяно почесвайки се зад врата. Докато издирваше в раклата втория комплект завивки, около нея се ронеха късчета разкапваща се плът, които тя още по-небрежно сритваше под леглото.

БАМММ…

Човекът, на когото бе вярвал безрезервно в студентските си години, го потупа по рамото, самообслужи се с една от цигарите му и зачезна в посока към тоалетната. Трудно бе да прецени дали бе мъртъв или не – в интерес на истината хигиената винаги би била слабото му място.

БАМММ…

Призракът на жената, която бе лъгала, че го обича с цялото си сърце, но въпреки това не се бе разделила със съпруга си, излетя през комина с истерични крясъци. Някои неща явно наистина не се променяха.

БАМММ…

Скелетът на съквартиранта му, който бе откраднал и заложил на карти златния пръстен на баща му, избухна в пламъци.

БАМММ…

Най-добрият му приятел, който го бе изоставил в мига, в който желанието му за живот бе достигнало абсолютната нула, притича през коридора, опитвайки се да събере разпилените си по пода черва.

БАМММ…

Студентската му любов, която го бе изцедила финансово и го бе натирила като бездомно псе, го помилва по бузата. Ръсещите се от прерязаните ѝ вени капки кръв оставиха алена диря по виолетовата му риза.

БАМММ…

Останките от онова, което някога бе било негов колега, преспал с жената, която обичаше, се затътриха към гостната. Всяка крачка бе придружена от приглушено примляскване благодарение на премазаните от стъпалата му трупни червеи, бликащи от плътта му.

БАМММ…

Последната жена, която бе чула от него „Обичам те“, се затътрузи към бюрото, в чекмеджето на което стояха презервативите му. Причината, поради която го бе зарязала, намираща се между краката ѝ, оставяше димяща диря от слуз по линолеума. Покритото ѝ с язви и гнойни рани лице се надигна с огромно усилие на волята и му се ухили похотливо.

– Липсваш ми – прошепна той.

Цигарата опари пръстите му и се изтърколи върху плочките в кухнята.

От окото му се отрони сълза. Учуди се. Мислеше, че вече е забравил как се плаче.

Часовникът удари за 13-и път.