Петнадесета глава

— Само си губим времето — каза Гейб, докато затваряше вратата на пикапа.

В кабината беше горещо и предпазният колан почти опари пръстите на Рейчъл, докато го премяташе през роклята, която пазеше само за специални случаи — жълта памучна дреха с високо деколте, украсена с различни по големина черно-оранжеви пеперуди.

— Остана ни само още едно име.

— Не е ли по-добре да хапнем нещо. Бих изял един хамбургер.

— Ти наистина си страшен лакомник. Нали ядохме преди един час!

— Да, но пак съм гладен. Освен това, да проверяваме Рик Нейджъл ще бъде по-голямо губене на време от всичко друго. Фактът, че е преписвал от Кристи на теста по география, когато са били в пети клас, съвсем не означава, че трябва да го заподозряваме в нещо.

— Аз пък вярвам в инстинкта на Кристи.

Изпод гумите на колата се разхвърча чакъл, докато излизаха на заден ход от двора на Уорън Рой. Когато поеха по пътя, Гейб пусна климатика и я изгледа с поглед, който представляваше някаква комбинация от толерантност и раздразнение. Явно си мислеше, че гонят вятъра, и вероятно беше прав. Безизразните изражения на лицата на първите двама мъже, които бяха посетили, вече я бяха убедили, че никой от тях нямаше и най-малка представа за какво става въпрос. И въпреки всичко библията все трябваше да се намира някъде.

Нещо я човъркаше отвътре още от момента, в който бе видяла списъка за пръв път, затова тя отново извади листа и започна да изучава имената. Бил Кек… Франк Кийгън… Фил Денис… Кърк Демърчънт. Не познаваше нито един от тях.

— Денис! Погледът й се стрелна обратно към листа — Фил Денис? Дали имаше връзка с Керъл?

— Нейният девер. Защо?

Тя заби пръст в листа.

— Той е бил там онази нощ.

— В такъв случай нямаш късмет. Чух, че се е преместил да живее на запад преди две години, така че ако той е взел библията, значи тя вече е много далече оттук.

— Не, и ако я е дал на Керъл.

— И защо би го направил?

— Защото тя бе една от най-верните последователки на Дуейн. И все още вярва в него. Тази библия би означавала много за нея. Може би деверът й е знаел това и затова я е взел.

— А може би не.

— Знаеш ли, би могъл да бъдеш малко по-голям оптимист.

— Повече от това не мога.

Отношението му я дразнеше, но беше доволна, че поне не я изоставяше. Тя погледна към издялания му сякаш от камък профил и си помисли дали да не му разкаже някой виц, само и само за да наблюдава как лицето му се смекчава, когато се усмихне. Почувства някаква умора, а същевременно изпитваше и нужда от него, нужда, която не можеше да преодолее. Искаше й се да му каже да направи обратен завой и да подкара към планината Хартейк, но не можеше да го направи, затова отново насочи вниманието си към списъка.

— Искам да се срещна с Керъл още сега.

Очакваше Гейб да протестира, но той само въздъхна.

— Сигурна ли си, че не ти се хапва хамбургер?

— Ако изям още един, сигурно ще започна да муча. Моля те, Гейб, закарай ме до къщата на Керъл.

— Бас хващам, че тя е един от видните членове на твоя фенклуб в този град — изсумтя той.

— Хм… — нямаше нужда да му обяснява точно колко я ненавиждаше Керъл Денис.



Керъл живееше в бяла къща в колониален стил, разположена на правоъгълен парцел, в предната част, на който бяха симетрично засадени два клена. От двете страни на входната врата се намираха две огромни саксии, изпълнени с алени и розови петунии. Самата врата бе боядисана в синьо и на нея бе закачен венец от лозови пръчки, украсен с жълти копринени цветя. Рейчъл тръгна пред Гейб и се приготви за предстоящия неприятен разговор, но още преди да е натиснала звънеца, вратата се отвори и оттам излязоха две момчета на тийнейджърска възраст, следвани от Боби Денис.

Беше минал почти месец откакто го бе срещнала заедно с майка му в супермаркета, но веднага щом я зърна, на лицето му се изписа същата враждебност както преди.

— Какво искаш?

— Бих искала да разговарям с майка ти — отвърна бързо тя.

Момчето грабна цигарата, която червенокосият му приятел до него току-що бе запалил, дръпна дълбоко, след това му я върна.

— Няма я.

Рейчъл потрепери при мисълта, че един ден Едуард би могъл да заприлича на това момче.

— Знаеш ли кога ще се върне?

Той повдигна рамене и ги изгледа безочливо.

— Дори и да знаех, нямаше да ви кажа.

— Внимавай какво приказваш — промърмори Гейб с глух, почти беззвучен глас, от който по гръбнака на Рейчъл премина студена тръпка.

Макар да не бе предприел нищо заплашително, фигурата му се извисяваше много над начумерените тийнейджъри и Денис заби поглед в една от саксиите с петунии.

Червенокосият му приятел, този, от когото бе взел цигарата, нервно се размърда.

— Двете с майка ми помагат за опичането на прасето днес. Ние ще ходим малко по-късно там. Ако искате, можем да й предадем съобщение.

Рейчъл реши да се намеси преди горкото хлапе да си е глътнало цигарата.

— Ние ще я намерим. Благодаря.

— Нехранимайковци — изръмжа Гейб, когато се върнаха при камионетката. Веднага след като се качиха, той се извърна към нея. — Няма да ходим там, нали?

— Знаеш ли, Бонър, откриването на тази библия е достатъчно трудна задача, затова, моля те, не ме карай да те влача след себе си като товар.

— В мига, в който хората те видят, сигурно ще те набучат на шиша и ще те поставят точно до прасето.

— Ако не ти е приятно да те виждат с мен, просто ме остави някъде наоколо. След това Кристи ще ме закара до вкъщи.

Той включи на скорост с рязко, раздразнено движение и излезе обратно на улицата.

— Цялата къща бе на наше разположение този следобед. Само за двамата. Но възползвахме ли се от това? Разбира се, че не, по дяволите!

— Стига си се държал като надървен тийнейджър.

— Аз се чувствам като надървен тийнейджър.

— Така ли? — тя се усмихна. — Аз също.

Той спря пикапа по средата на улицата, наведе се към нея и я целуна, с меко, сладко докосване по устните. Рейчъл почувства как горещи тръпки преминават през цялото й тяло.

— Сигурна ли си, че не искаш да промениш намеренията си по отношение на това печено прасе? — той облегна лакът на облегалката и я изгледа с толкова палаво изражение, че я накара да се разсмее.

— Определено ми се иска да променя намеренията си, но няма да го направя. Само още една спирка, Гейб. Искам да разговарям с Керъл Денис, след това се прибираме.

— Защо ли си мисля, че няма да е толкова просто? — с примирено изражение той подкара към града.

Печенето на прасета ставаше на едно спортно игрище в съседство с „Мемориъл парк“, най-голямото обществено пространство в града. Самият парк бе много добре поддържан, имаше зелени метални пейки и идеално оформени цветни лехи, пълни с най-различни цветя. Оттатък него се виждаше спортното игрище, напечено от обедното слънце. Единствените сенки хвърляха палатките и тентите, издигнати от местните граждански организации, които използваха събитието, за да наберат средства за благотворителни цели. Във въздуха се носеше миризма на дървени въглища и на печено месо.

Рейчъл почти веднага забеляза Етън и Едуард. Стояха близо до малък павилион, пред който пееше някакъв оркестър от млади музиканти. Едуард ръфаше огромна топка захарен памук, без нито за миг да откъсва очи от музикантите, но Етън често-често поглеждаше към една тента за раздаване на храна, на десетина метра от тях. Рейчъл проследи погледа му и видя Кристи, потънала в разговор с някакъв сламенорус мъж, който явно правеше всичко възможно, за да я впечатли.

Етън се намръщи. С русата си, искряща под слънчевите лъчи коса той напомняше на Рейчъл за някакъв мрачен млад бог. Така му се пада, помисли си тя, след като е толкова елементарен.

Докато двамата с Гейб се приближаваха, тя чувстваше погледите на хората върху себе си. Само пенсионерите от Флорида сякаш не бяха впечатлени от факта, че печално известната вдовица Сноупс се е присъединила към тях.

Когато го доближи, Едуард се извърна към нея, сякаш по телепатия.

— Мамо!

Той се затича напред, в едната си ръка все още държеше захарния памук, а в другата бе провесен Хорс. Лепкавата му уста се разтегна в широка усмивка. Изглеждаше толкова здрав, толкова щастлив. Очите й запариха.

Благодаря ти, Господи!

Беше го помислила някак си автоматично и бързо го изблъска от съзнанието си, когато Едуард се заби в краката й. Нямаше Господ.

— Пастор Етън ми купи захарен памук! — похвали се Едуард. Вниманието му бе напълно фокусирано върху нея и затова дори не забеляза Гейб, който стоеше на около метър отзад. — А Кристи ми купи хотдог, понеже аз почти се разплаках, когато видях прасето… — лицето му се натъжи. — Не можах да се сдържа, мамо. То е мъртво и имаше дупки вместо очи и… Те го убиха и го сготвиха на огъня.

Още една стъпка по пътя към света на възрастните. Тя обърса с палец една капка кетчуп от бузата му.

— Точно на това му викат печено прасе, партньоре.

— Никога повече няма да ям прасе! — и момчето тъжно поклати глава.

Рейчъл реши, че е по-добре да не му споменава за вероятното съдържание на неговия хотдог.

— Кристи ми купи балон, беше червен, но се спука и… — в този момент Едуард забеляза Гейб и млъкна. Придърпа Хорс към гърдите си и промяната в настроението му почти можеше да се докосне. Рейчъл си спомни за грозната сцена със змията. Понякога си мислеше, че разбира Гейб, но грубото му държание тази сутрин бе доказало колко малко всъщност го познава.

Етън се приближи към тях, кимна й студено, след това се заприказва с брат си, демонстрирайки явно пренебрежение към нея. Но тя не беше единствената, която се чувстваше пренебрегната. Усети леко движение до себе си и погледна надолу точно в момента, в който Едуард изпусна захарния си памук върху обувката на Гейб.

Гейб се опита да си отмести крака, но бе твърде късно. Лепкавата розова маса покри кафявата кожа на обувката.

— Беше случайно — бързо каза тя.

— Аз обаче не мисля така — той се втренчи в Едуард, който от своя страна се втренчи в него.

Кафявите очи на сина й гледаха мрачно, но в тях имаше и едва забележима закачливост, която й каза, че наистина съвсем не е било случайно. Той бе очаквал вниманието на Етън и сега винеше Гейб за това, че му го е отнел.

Тя бръкна в старата си платнена чантичка за салфетка, но попадна на тоалетната хартия, която използваше вместо салфетки, за да пести пари. Откъсна едно парче и му го подаде, за да си изчисти обувката.

Етън докосна хлапето по главата.

— Трябва да внимаваш с това, Едуард.

Момчето погледна от Гейб към Етън.

— Името ми е Чип.

— Чип? — усмихна се неразбиращо Етън.

Едуард кимна и заби поглед в земята. Рейчъл изгледа яростно Гейб. Не знаеше точно защо, но някак си чувстваше, че за всичко е виновен той.

— Не ставай глупав! Името ти е Едуард и би трябвало да се гордееш с него. Спомняш ли си какво ти бях разправяла за моя дядо? Това бе неговото име.

— Едуард е глупаво име. Никой не се казва така.

Етън леко стисна момчето за рамото и погледна към брат си.

— Волейболният мач скоро ще започне. Хайде да играем.

— Ти отивай — отвърна Гейб. — С Рейчъл трябва да потърсим един човек.

Етън никак не изглеждаше доволен.

— Не мисля, че това е добра идея.

— Не се безпокой за мен, става ли?

Един мускул потрепна малко над горната челюст на Етън. Рейчъл знаеше, че много му се иска да се нахвърли отгоре й, но откритата враждебност просто не му бе в характера. Затова само прокара ръка по главата на Едуард.

— Ще се видим по-късно, приятел…

Едуард изглеждаше много нещастен, докато наблюдаваше как Етън се отдалечава. Беше разделен от човека, който за него бе станал като идол, и с това целият му ден бе развален.

Рейчъл го хвана за ръката.

— Страхувам се, че от захарния ти памук нищо не става вече. Искаш ли още един?

Гейб напъха и двете си ръце в джобовете и намръщеното му лице ясно показваше какво си мисли в момента. Че тя трябва да накаже Едуард за това, че нарочно бе пуснал захарния памук върху обувката му, а не да му предлага друг. Но Гейб нямаше как да разбере и да знае за всичко, което бе преживял нейният син през краткия си живот.

— Не — прошепна той.

В този момент към тях се приближи Кристи. Бузите й бяха зачервени, а очите й развълнувано блестяха.

— Може и да не ми повярвате, но тази вечер имам среща. Майк Рийди ме покани на вечеря. Познавам го от години, но… просто не мога да повярвам, че се съгласих — Кристи едва бе изрекла новината, преди веждите й да се сбърчат, тъй като радостното й вълнение бе помрачено от несигурност. — А може би не трябваше да приемам. Ще бъда толкова нервна, че сигурно няма да мога две думи на кръст да кажа.

Преди Рейчъл да се опита да й вдъхне кураж, Гейб обгърна раменете й с ръка и леко я притисна към себе си.

— Това е едно от най-хубавите неща при теб, Кристи! Мъжете обичат да говорят, а ти си добър слушател.

— Наистина?

— Майк е хубав човек, сигурен съм, че ще си прекарате добре. Само не му позволявай прекалено много волности още от първата среща.

Кристи го изгледа внимателно, след това се изчерви.

— Сякаш някой въобще си е позволявал волности с мен…

— Това е точно поведението, което може да остави една жена прелъстена и изоставена.

Кристи се засмя и тримата се заприказваха за още няколко минути, след което тя се извини, че трябва да отиде да провери нещо в църковната тента. Рейчъл забеляза, че бе изчакала Етън да се махне, преди да се запъти натам.

— Искам да се прибираме вече — Едуард изглеждаше тъжен и нещастен.

— Не още, скъпи. Първо трябва да се видя с една жена — тя застана между Гейб и Едуард и тръгна към палатките.

Минаха покрай големите грилове с дървени въглища за печене на царевица, осигурени от местния Ротариански клуб, след това и покрай щандчето за пуканки на Арт Гилд.

— Гейб! — един слаб мъж с гъста, малко рошава коса излезе иззад една маса, на която очакваше дарения за фонда „Хуманно общество“.

— Здрасти, Карл — Гейб се запъти към него, но Рейчъл усети, че го прави без желание.

Двамата с Едуард го последваха. Карл я изгледа с любопитство, но не и с враждебност, което й показа, че този човек не е бил свързан с „Храма“. Двамата мъже си размениха любезности, след което Карл придоби делови вид.

— Трябва ни ветеринар за приюта, Гейб. Миналата седмица загубихме двегодишен доберман, само защото Тед Хартли не успя да дойде навреме от Бревърд.

— Съжалявам, Карл, но аз нямам лиценз за Северна Каролина.

— Предполагам, че доберманът нямаше да се интересува кой знае колко от документите ти.

Гейб повдигна рамене.

— А може би така или иначе нямаше да мога да го спася.

— Знам, но поне щеше да опиташ. Трябва ни местен ветеринар. Винаги съм мислил, че би трябвало да практикуваш, след като се завърна в Салвейшън.

Гейб явно искаше да смени темата.

— Моето кино отваря в петък вечер. Ще има фойерверки и посещението ще е безплатно. Надявам се да дойдете със семейството си.

— Разбира се, че ще дойдем.

Те продължиха нататък, минавайки покрай една маса, на която продаваха фланелки против мускулна дистрофия. Тълпата погълна Рейчъл и тя изпусна ръката на Едуард.

Някой я блъсна в гърба и тя се залюля към Гейб. Той я хвана за ръката и я задържа докато се окопити. Рейчъл се огледа около себе си, но не забеляза нищо необичайно.

Едуард стоеше наблизо, но не я хвана отново за ръката. Сякаш искаше да постави колкото се може по-голяма дистанция между себе си и Гейб. Малко по-напред тя забеляза маса, покрита с печени курабии, а зад нея бе Керъл Денис.

— Ето я там.

— Спомням си Керъл на млади години — каза Гейб. — Беше много сладко момиче, преди да стане толкова религиозна.

— Не е ли иронично какви неща прави религията с хората.

— Мисля, че е по-иронично това, което хората правят на религията.

В този момент Керъл вдигна очи и ръцете й замръзнаха върху една кутия с курабии, която тъкмо разопаковаше. Рейчъл веднага забеляза в погледа й всичките стари обвинения. Знаеше колко неприятна може да бъде тази жена и затова много й се искаше Едуард да не е с нея. Добре, че бе поизостанал малко назад.

Докато двамата с Гейб се приближаваха, Рейчъл си помисли, че всичко в Керъл изглежда твърде остро. Контрастът между бледата й кожа и боядисаната й черна коса я караше да изглежда някак си крехка, почти чуплива. Скулите й бяха силно издадени напред, а острата й брадичка удължаваше още повече и без това дългото й лице. Изглеждаше тънка и напрегната, сякаш всичката женственост бе някак си изпита от нея. Рейчъл си спомни за намръщения й син и почувства някакво съжаление и към двамата.

— Здравей, Керъл.

— Какво правиш тук?

— Искам да говоря с теб.

Керъл погледна към Гейб и Рейчъл усети нейната несигурност. Сигурно изпитваше съчувствие към него, но същевременно не би могла да му прости това, че общуваше с врага.

— Не мога да си представя за какво бихме могли да говорим — изражението й малко се смекчи, когато Едуард се появи иззад гърба на майка си и застана до нея. — Здравей, Едуард. Искаш ли курабия? Ето, заповядай.

Тя му подаде една бяла пластмасова чиния. Едуард заразглежда съдържанието й, след това си взе една голяма захаросана курабия.

— Благодаря.

Рейчъл си пое дъх и се хвърли напред.

— Търся нещо, което мисля, че може и да е у теб.

— Така ли?

— Библията на Дуейн.

По лисичето лице на Керъл първо се появи изненада, която бързо бе заменена с предпазливост. Рейчъл почувства тръпка на вълнение.

— И какво те кара да мислиш, че би могла да е у мен?

— Тъй като знам колко много уважаваше Дуейн. Мисля, че деверът ти е взел библията в нощта, в която Дуейн трябваше да бъде арестуван, и я е дал на теб.

— Да не би да ме обвиняваш в кражба!

Рейчъл си даваше сметка, че трябва да пипа внимателно.

— Не, сигурна съм, че си взела тази библия само за да я пазиш, и оценявам това. Но сега си я искам обратно.

— Ти си последният човек, който би трябвало да притежава библията на Дуейн.

— Не е за мен — Рейчъл се поколеба. — За Едуард е. Той няма нищо, което да е принадлежало на баща му, и библията би трябвало да е негова — това поне беше вярно.

Рейчъл затаи дъх. Керъл погледна към Едуард, чиято уста бе обградена с червеникави трохи. Явно много му бе харесала курабията, затова широко й се усмихна.

Керъл прехапа нервно долната си устна. Въобще не погледна към Рейчъл, заковала бе поглед в Едуард.

— Да. Добре, библията наистина е у мен. Полицаите просто щяха да я захвърлят някъде, а аз не можех да допусна това да се случи. Те не са особено внимателни с нещата, които попадат в ръцете им.

На Рейчъл й се искаше да грабне Гейб и да го завърти в кръг, докато й се завие свят. Но вместо това се насили да говори спокойно.

— Много съм ти благодарна, че си се погрижила за нея.

— Въобще не ме интересува твоята благодарност — тросна й се Керъл. — Направих го заради Дуейн, не заради теб.

— Разбирам — отвърна видимо спокойно Рейчъл. — Сигурна съм, че Дуейн би го оценил.

Керъл се извърна, сякаш не можеше повече да понася да бъде в компанията на Рейчъл.

— Може би ще се отбием до вас по-късно — Рейчъл не искаше да я притиска прекалено, но същевременно бе твърдо решена да се добере до библията колкото се може по-скоро.

— Не. Ще я дам на Етън.

— Кога?

Не биваше да показва нетърпението си, тъй като това би дало възможност на Керъл да чувства, че е в ръцете й, нещо, което със сигурност би й харесало.

— Доколкото знам, в понеделник Етън почива. Ще я занеса в офиса на църквата във вторник.

Не можеше да си представи да чака толкова дълго, затова понечи да се възпротиви, но Гейб рязко я прекъсна.

— Много добре, Керъл, не е толкова спешно. Ще кажа на Етън да те очаква — той стисна силно Рейчъл за ръката и двамата се потопиха в заобикалящата ги тълпа. — Ако продължаваше да настояваш, никога нямаше да видиш тази библия.

Тя се извърна, за да се увери, че Едуард ги следва.

— Не мога да понасям тази жена. Тя съвсем целенасочено ме тормози.

— Два дни няма да променят нищо. Хайде да си вземем нещо за ядене.

— Никога ли не мислиш за нещо друго, освен за стомаха си?

Той плъзна палеца си под късия ръкав на пеперудената й рокля и погали горната част на ръката й.

— Понякога, и напоследък все по-често, си мисля и за други части от тялото ми.

Рейчъл почувства как кожата й настръхва от желание. В същото време откри, че й се иска той да изпитва към нея нещо по-трайно от обикновено сексуално привличане.

— Ти ли черпиш?

— Аз — той я изгледа закачливо.

Тя извърна глава и погледна през рамо.

— Хайде, Едуард, ще отидем да хапнем.

— Не съм гладен.

— Нали обичаш диня. Ще ти взема едно парче.

Докато вървяха към тентите, където се предлагаше храна, Гейб чу как момчето тътри маратонките си по земята. Помисли си каква част от заплатата на Рейчъл е отишла, за да му купи тези обувки, и му се прииска да каже на детето да вдига по-високо краката си, но знаеше, че това само ще нажежи атмосферата, затова реши да си замълчи.

Отправиха се към центъра на игрището, където няколко цели прасета се печаха на шишове над огромно огнище от жарава. Рейчъл сбърчи нос.

— Аз май ще си взема само един захарен памук.

— Мислех си, че момичетата от провинцията като теб не изпитват сантименталности към животните.

— За мен не се отнася. Освен това ние отглеждахме соя.

Гейб също не бе голям любител на печеното прасе, затова не се опита да я убеждава да си вземат такова. След малко вече се бяха настанили на една от дългите маси за пикник с чинии, пълни с царевица с масло. Гейб бе добавил и два хотдога към своята порция, надявайки се да я накара да изяде единия, но тя категорично бе отказала и сега той се чудеше какво да прави с толкова много храна.

— Сигурен ли си, че не ти се яде още един хотдог, Едуард? Въобще не съм го докосвал моя.

Момчето само поклати глава и започна да рови в едно от парчетата диня в чинията си. Откакто бяха седнали на масата, Гейб го наблюдаваше как често-често оглежда към съседната маса, където обядваха баща и син, последният беше приблизително на възрастта на Едуард. Той отново погледна към тях и този път Рейчъл също забеляза.

— Това момче от детската градина ли е, Едуард? — изглежда го познаваш.

— Аха. Казва се Кайл — Едуард заби поглед в чинията пред себе си. — А моето име е Чип.

Рейчъл погледна отчаяно към Гейб над главата на сина си. На съседната маса момчето на име Кайл и баща му взеха хартиените си чинии и ги занесоха до един кош за отпадъци. Едуард внимателно ги наблюдаваше.

След като се освободиха от чиниите, момчето се обърна към баща си и вдигна ръце нагоре. Баща му се усмихна, взе го на ръце и го постави на раменете си.

На лицето на Едуард се появи такъв красноречив копнеж, че Гейб трепна. Това бе нещо толкова просто… Баща, носещ сина си на рамене. Но Едуард бе твърде тежък за Рейчъл, за да го носи по този начин. Твърде тежък, за да може да бъде носен от майка си, но не и от баща си.

Вдигни ме, тате! Вдигни ме нагоре, за да мога да виждам!

Гейб извърна очи.

Рейчъл бе наблюдавала цялата сцена и той видя болезнената й реакция, предизвикана от мисълта за още едно нещо, което не можеше да направи за сина си. Тя отвори чантата си, опитвайки се да отвлече вниманието си.

— Едуард, мисля, че по себе си имаш повече храна, отколкото си изял. Дай да те избърша…

Ръцете й изведнъж замръзнаха за момент, след това се потопиха в чантата и забързано започнаха да ровят в нея.

— Гейб, портфейлът ми го няма.

— Дай да видя — той взе чантата й и погледна съдържанието й.

Натъкна се на обикновената бъркотия, състояща се от химикал, касова бележка от супермаркета, малко руло тоалетна хартия, ключодържател и един тампон, който едва-едва се подаваше от обвивката си. Можеше само да си представи колко ли ненавиждаше да харчи безценните си пари, за дамски превръзки.

— Може да си го оставила вкъщи.

— Не! Беше в чантата ми, когато ти дадох кърпичката, за да избършеш обувката си.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно — тя го изгледа замислено. — Спомняш ли си, когато се облегнах на теб? Някой ме блъсна силно изотзад. Сигурно тогава е станало.

— Колко пари имаше в себе си?

— Четиридесет и три долара. Всичките ми спестявания.

Тя изглеждаше толкова отчаяна и объркана, че сърцето му се сви от съчувствие. Знаеше колко е силна и си каза, че сигурно скоро ще се възстанови от поредната неприятност, но в същото време се чудеше колко ли пъти едно човешко същество може да бъде поставяно на колене и то все да успява да се изправя на краката си.

— Ще отида да погледна мястото, където се случи това. Може да е паднало от чантата ти, когато са те блъснали, и някой да го е предал на щандовете.

Виждаше, че тя не вярва, че е възможно. Той самият не го вярваше. Защото късметът й не бе от най-добрите.

Докато събираха съдовете си, Рейчъл се опита да скрие от Гейб колко бе разстроена от случилото се. Отчаяно се нуждаеше от тези четиридесет и три долара, за да може да изкара и следващата седмица.

Те се отдалечиха от масите за пикник и Едуард се затътри след тях. Трябваше отново да минат покрай щанда, на който работеше Керъл, вече заедно с още една по-възрастна жена, облечена в червени панталони и червена блуза с къс ръкав. Рейчъл веднага разпозна в нея бабата на Емили, малкото момиченце с левкемия. Сърцето й заби, когато разбра, че жената я е забелязала.

— Госпожо Сноупс!

— Какво правиш, Фран! — Керъл се намръщи, виждайки възрастната жена да заобикаля масата и да се отправя към Рейчъл.

Жената първо се усмихна на Рейчъл, след това извърна глава към Керъл.

— Бях помолила госпожа Сноупс да отиде в къщата на дъщеря ми и да се помоли за Емили.

— Как си могла да го направиш! — кресна Керъл. — Та тя е измамничка.

— Не е вярно — отвърна меко Фран. — Знаеш колко отчаяно се нуждаем от молитви. Само чудо може да спаси Емили.

— Няма да видиш никакво чудо от нея! — тъмните очи на Керъл се забиха в очите на Рейчъл и острите й черти се изкривиха обвинително. — Имаш ли представа колко е страдало това семейство? Как можеш да им даваш фалшиви надежди? — Рейчъл понечи да отрече, но Керъл още не беше свършила. — И колко им вземаш за услугата? Бас хващам, че молитвите ти са доста скъпи.

— Нямам никакви молитви — отвърна искрено Рейчъл. Пое си дълбоко дъх и погледна бабата на Емили право в очите. — Съжалявам, че не мога да ви помогна, но аз вече не съм вярваща.

— Сякаш някога си била — натърти Керъл.

Но Фран само се усмихна и погледна Рейчъл с дълбоко разбиране.

— Ако погледнете вътре в сърцето си, госпожо Сноупс, ще разберете, че това не е вярно. Не ни обръщайте гръб. Моите собствени молитви ми казват, че можете да помогнете на Емили.

— Но аз не мога.

— Не бихте могла да знаете, без да сте опитали. Бихте ли дошли просто за да я видите?

— Не. Не искам да ви давам фалшиви надежди.

— Извади си чековата книжка, Фран — намеси се Керъл. — Ще видиш как ще си промени решението.

Керъл бе жена, за която се предполагаше, че трябва да е изпълнена с обичта на Бога, но в сърцето й май нямаше нищо друго, освен горчилка. В миналото, когато Рейчъл все още бе в „Храма“, тя бе срещала много като Керъл, дълбоко религиозни мъже и жени, които бяха толкова закостенели в душите си, че радостите на живота сякаш бяха останали някъде далеч зад тях.

Рейчъл познаваше добре библията и разбираше какво се бе случило с хора като Керъл. Според тяхната теология, всеки един бе наследствено прокълнат и само ако си непрекъснато нащрек срещу силите на злото, за теб би могла да съществува някаква надежда за вечен живот. За такива като Керъл вярата бе станала източник на неизчерпаема загриженост.

В „Храма“ беше виждала също и такива като Фран — хора, които излъчваха някаква вътрешна светлина. На тези хора никога и през ум не им минаваше да търсят някаква прокълнатост в околните. Те бяха прекалено заети да раздават обич, съчувствие и опрощение.

По ирония на съдбата едно от най-големите притеснения на Дуейн бяха християните като Фран. Той вярваше, че те не са достатъчно бдителни в борбата с дявола и се страхуваше за техните души.

— Съжалявам — изрече тя с глас, пресипнал от вълнение. — Наистина много съжалявам.

Гейб направи крачка напред.

— Дами, ще ни извините, но трябва да потърсим портмонето на Рейчъл. Изгуби го тук някъде преди малко — той им кимна и я дръпна за ръката.

Рейчъл му бе благодарна. Знаеше, че не беше разбрал какво всъщност се е случило, но, както се бе случвало и преди, той бе почувствал състоянието й и се беше намесил точно навреме.

— Не знаех, че познаваш Фран Танър — каза той, докато минаваха покрай огнището с жаравата.

— Това ли е фамилното й име? Не беше ми го казала.

— Какво се е случило?

Тя му обясни.

— Не виждам какво ще ти коства да отидеш да видиш дъщеря й — беше коментарът му, когато чу историята.

— Това би било некоректно. Не съм лицемер.

В следващия момент си помисли, че той ще се опита да спори с нея, но Гейб не го направи. Само посочи към една от тентите.

— Доколкото си спомням, бяхме някъде там, когато те бутнаха. Ще отида да поразпитам.

Върна се след няколко минути и още преди да е заговорил, тя вече знаеше, че не й носи добри новини.

— Може би някой ще го предаде в полицията по-късно — промърмори той, опитвайки се да я успокои.

Рейчъл се насили и на устните й се появи усмивка, за която и двамата знаеха, че е фалшива.

— Може би…

Той леко прокара длан по бузата й.

— Хайде да се връщаме вкъщи. Мисля, че за днес ни беше достатъчно.

Тя кимна и тримата се отправиха към колата.

Докато се отдалечаваха, иззад павилиона за безалкохолни напитки се появи Ръс Скудър. Изчака, докато се изгубят от погледа му, след това измъкна портмонето на Рейчъл от една фуния за пуканки, която носеше със себе си, и извади парите.

Четиридесет и три долара. Жалко, че не бяха повече. Той се втренчи в смачканите банкноти, хвърли портмонето в най-близкия кош за боклук, след което се запъти към една от масите, на която се събираха помощи за благотворителни цели.

Карл Пинтър разговаряше с хора около масата, опитвайки се да ги убеди да направят дарения, но Ръс не обърна никакво внимание на малкия контейнер, украсен със снимката на куче с големи тъжни очи. Вместо това той пъхна четиридесетте и три долара в пластмасовия цилиндър, на който пишеше Фонд за Емили.

Загрузка...