Двадесета глава

— Не искам да ходя във Флорида! — сълзите се стичаха по зачервените бузи на Едуард. — Ще си стоим тук! Няма да ходим! Ще си останем тук — тропаше той с малкото си краче.

— О, миличък! — Рейчъл се затича към него и се опита да го прегърне, но той се изплъзна от ръцете й.

За първи път откакто беше проходил, проявяваше толкова силно чувствата си.

— Ние живеем тук — изкрещя той. — Живеем точно тук и аз не отивам никъде! — извърна се към Гейб. — Всичко това е заради теб. Мразя те!

Рейчъл отново се опита да го обгърне с ръце.

— Миличък, нека да ти обясня. Успокой се, за да можем да поговорим за това.

Той обаче се отскубна от ръцете й и се хвърли към Гейб, удряйки го с всички сили по коленете.

— Ти си виновен! Ти искаш да си вървим!

Гейб отстъпи крачка назад и хвана Едуард за раменете.

— Не! Аз не искам да си отивате. Не аз съм причината за това.

Едуард го удари отстрани по крака.

— Да, знам, че си ти!

Гейб го хвана за юмрука.

— Успокой се, Чип, и остави майка ти да ти обясни.

Но Едуард не искаше да се успокоява. Отново започна да тропа с крака.

— Ти ме мразиш и аз знам защо!

— Не те мразя.

— Мразиш ме. Мразиш ме, защото не съм силен.

— Чип… — Гейб погледна безпомощно към Рейчъл, но тя самата не знаеше какво да предприеме в този момент.

Едуард се измъкна от ръцете на Гейб и се завтече обратно към майка си. Вече не крещеше, само хълцаше и се опитваше да си поеме дъх през риданията.

— Ти не се… жени за него, мамо. Ожени се за… пастор Етън!

Тя приклекна до него, неприятно изненадана, че бе чул и тази част от разговора им.

— Слушай, Едуард, нямам намерение да се омъжвам за никого.

— Не. Ожени се за… пастор Етън. Тогава ще можем… ще можем да останем тук.

— Пастор Етън не иска да се ожени за мен, глупавичкият ми — тя отново се опита да го прегърне, но Едуард я отблъсна.

— Аз ще му кажа да го направи.

— Не можеш да казваш на възрастните такива неща.

Последваха още ридания.

— Тогава ожени се за… бащата на Роузи. Аз го харесвам. Той ми вика Чип… и ме погали по главата.

— Бащата на Роузи е женен за майката на Роузи. Едуард, няма да се омъжвам за никого.

Едуард отново се обърна към Гейб, но този път не го атакува. Целият му гръден кош се повдигаше спазматично от хълцането му.

— Ако мама се ожени… за теб, тогава… ще останем ли тук?

Гейб се поколеба.

— Не е толкова просто, Чип.

— Ти живееш тук, нали?

— Сега, да.

— И каза, че искаш да се ожениш за нея.

Гейб погледна безпомощно към нея.

— Да.

— Тогава аз ти позволявам. Но само при условие, че останем тук.

Едуард вече не беше единствения, който плачеше. Рейчъл се чувстваше така, сякаш нещо я разкъсва отвътре. Знаеше, че постъпва правилно, но нямаше как да му го обясни.

— Не мога — успя само да изрече глухо тя.

Главата на Едуард клюмна. Една сълза падна на върха на маратонката му и той изведнъж сякаш бе напуснат от всичката си борбеност.

— Знам, че е заради мен — прошепна той. — Ти каза, че няма да се омъжиш за него, защото не ме харесва.

Как би могла да му обясни нещо толкова сложно?

— Не, Едуард — отвърна твърдо тя. — Това не е вярно.

Той я изгледа с укор, сякаш знаеше, че не е откровена с него.

Неочакваната намеса на Гейб я стресна.

— Рейчъл, остави ни сами за няколко минути, ако обичаш. С Чип трябва да си поговорим.

— Аз не…

— Моля те!

Никога досега не се бе чувствала по-безпомощна. Надяваше се, че няма да се опита да нарани сина й още повече. Не, не би го направил. А отношенията между тях не биха могли да бъдат по-лоши. И въпреки всичко се колебаеше. Но тогава осъзна, че няма представа как да се справи със ситуацията, така че може би трябваше да остави Гейб да направи това, което е намислил.

— Сигурен ли си?

— Да. Остави ни сами.

Поколеба се още за миг, но изражението му й подсказа, че няма да отстъпи. В същото време вътре в себе си искаше да се скрие някъде, поне за няколко минути, колкото да може да прегрупира силите си. Накрая кимна неохотно и бавно се отдалечи от тях.

Сега, след като се беше съгласила, не знаеше къде да отиде. Не можеше да си представи да влезе вътре и да започне да се разхожда безцелно от стая в стая. Насочи се към пътеката, водеща към гората, по която двамата с Едуард се разхождаха почти всеки ден, и тръгна по нея, искрено надявайки се, че е постъпила добре, като ги е оставила насаме.

Гейб я наблюдаваше докато не се изгуби между дърветата, след това се обърна към момчето.

Едуард от своя страна го изгледа предпазливо. Сега, когато останаха сами, Гейб изведнъж установи, че не знае какво да каже. Но всяка искрица честност, която притежаваше, му нашепваше, че не би трябвало да позволи това дете да бъде измъчвано заради нещо, което съвсем не зависеше от него. Направи няколко крачки към стъпалата, водещи от двора към къщата, и седна на най-горното, тъй като не искаше да се извисява над момчето.

Едуард подсмръкна и избърса носа си с ръкава на тениската си.

Гейб не беше планирал да предлага на Рейчъл да се омъжи за него, но сега, след като думите вече бяха излезли от устата му, той знаеше, че точно това трябваше да направи.

Което двамата трябваше да направят. Но момчето стоеше на пътя им.

— Чип… — той се изкашля неловко. — Знам, че нещата между нас не вървяха добре, но искам да знаеш, че за това в никакъв случай не си виновен ти. Всичко е заради… заради неща, които са ми се случили преди много време.

Едуард го гледаше съсредоточено.

— Когато е умрял малкият ти син.

Той не беше очаквал това и всичко, което успя да направи в отговор, бе само едно разтреперано кимване. Последва тишина, нарушена накрая от Едуард.

— Как се казваше?

Гейб си пое дълбоко въздух.

— Джейми.

— Беше ли силен?

— Той беше на пет години, също колкото теб, затова не беше силен като възрастен човек.

— Беше ли по-силен от мен?

— Не знам. Беше малко по-едър, така че може и да е бил по-силен, но това не е важно.

— Ти харесваше ли го?

— Обичах го, много.

Хлапето пристъпи предпазливо напред.

— Беше ли много тъжен, когато Джейми умря?

Името му!

— Да. Бях много тъжен, когато Джейми умря — отвърна Гейб с разтреперан глас. — И все още съм.

— Той ядосваше ли те така, както те ядосвам аз?

Никога по същия начин, помисли си Гейб.

— Понякога. Когато направеше някоя беля.

— А той харесваше ли те?

Този път не можа да отговори. Само кимна.

Ръката на Едуард се помръдна. Погледна настрани, след това ръката му отново се върна на мястото си. Заекът.

— Страхуваше ли се от теб?

— Не — Гейб отново се изкашля, за да прочисти гърлото си. — Не, не се страхуваше от мен така, както се страхуваш ти. Знаеше, че никога няма да му причиня болка. На теб също не бих ти причинил.

Виждаше, че момчето се подготвя да му зададе поредния въпрос, но тези, които бе изсипал досега върху него, му бяха вече предостатъчни.

— Чип, бих предпочел да не беше чул разговора ни, но тъй като вече си го чул, знаеш, че искам да се оженя за майка ти. Тя не мисли, че това е добра идея, и ми се иска да не я тормозиш на тази тема. Ще се опитам да я накарам да промени решението си, но така или иначе тя трябва да прави това, което счита, че е правилно, и ако в крайна сметка реши, че няма да се омъжи за мен, то няма да е заради нещо, което си направил ти. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа? Че ти не си направил нищо лошо.

Спокойно можеше и да си спести всичките тези думи.

— Тя няма да се омъжи за теб заради мен.

— Има известна връзка с теб — каза бавно Гейб. — Но не, защото ти имаш някаква вина. А заради мен. Майка ти не харесва начина, по който се държа с теб през всичкото това време. Вярно, не бях особено любезен. И това е причината двамата с теб да не можем да се разбираме. Но това е моя грешка, Чип, не твоя. Ти нямаш никаква вина.

— Аз не съм силен като Джейми — запазвайки дистанцията, той зачовърка една малка раничка на ръката си. — Иска ми се Джейми да можеше да дойде да си играе с мен.

Изведнъж очите на Гейб се напълниха със сълзи.

— Сигурен съм, че щеше да му хареса.

— Може би щеше да може да ме набие — Едуард седна на земята, сякаш краката не го държаха повече.

— Джейми не се биеше много. На него му харесваше да строи разни неща, също както и на теб — за първи път Гейб се замисли върху приликите между двете момчета, вместо за разликите между тях. И двамата обичаха книги, пъзели и рисунки. И двамата можеха да се забавляват сами в продължение на дълго време.

— Баща ми е загинал в самолетна катастрофа.

— Знам.

— Той сега е в рая и сигурно се грижи за Джейми.

Мисълта Г. Дуейн Сноупс да е в рая и да се грижи за Джейми не бе твърде приятна на Гейб, но той не каза нищо.

— Иска ми се мама да можеше да се омъжи за пастор Етън или за бащата на Роузи.

— Чип, знам, че не можеш да проумееш тези неща, но ще го приема като лична услуга, ако престанеш да се опитваш да омъжваш майка си за някой от братята ми.

— Мама няма да се ожени за теб, понеже ние двамата не се спогаждаме.

Гейб вече не можеше да измисли какво да отговори. Беше се опитал да му обясни, че това не е по негова вина. Какво повече можеше да каже?

— Не искам да ходя във Флорида! — Едуард вдигна очи, за да погледне към Гейб, но не успя да срещне очите му. — Ако двамата с теб се разбираме, бас хващам, че тя ще се омъжи за теб и тогава няма да има нужда да тръгваме оттук.

— Не знам. Може би. Има и други проблеми, които нямат нищо общо с теб. Просто не знам.

Чип го изгледа упорито и в този момент изглеждаше точно като Рейчъл.

— Аз обаче знам.

— Знаеш какво?

— Как да я накарам да промени решението си и да се омъжи за теб.

Момчето изглеждаше толкова сигурно в думите си, че за момент Гейб се изкуши да му повярва.

— Как?

Едуард започна да си къса стръкчета трева.

— Можеш да се преструваш.

— Да се преструвам ли? Не мога да те разбера?

— Можеш да се преструваш, че ме харесваш. Тогава мама ще се омъжи за теб и няма да се налага да си ходим.

— Аз… не мисля, че може да се получи.

Кафявите очи на Едуард се изпълниха с болка.

— Не можеш ли поне да се преструваш, че ме харесваш? Няма нужда наистина да е така.

Гейб се насили да срещне погледа на хлапето и да изрече лъжата възможно най-убедително.

— Аз наистина те харесвам.

— Не — поклати глава Едуард. — Но можеш поне да се преструваш. Аз също мога да се преструвам по отношение на теб. Ако и двамата се преструваме добре, мама никога няма да разбере.

Сериозността, с която говореше момчето, направо разкъсваше Гейб отвътре. Той погледна надолу към ботушите си.

— Малко е по-сложно от това. Има и други неща…

Но Чип скочи на крака, без да го слуша повече. Вече бе казал каквото трябваше и сега нямаше търпение да разгласи новината. Хукна по пътеката към гората, бягаше нагоре и викаше.

— Мамо! Хей, мамо, чуваш ли.

Гейб чу гласа на Рейчъл, отдалечен, но все пак чуваем. Седна на стъпалото и се заслуша.

— Мамо, имам да ти казвам нещо.

— Какво е то, Едуард?

— Става въпрос за мен и Гейб. Ние вече се харесваме.



В понеделник Рейчъл остави Едуард в детската градина, след това седна в колата, опитвайки се да събере всичкия кураж, с който разполагаше. Знаеше какво трябва да прави, но имаше голяма разлика между знаенето и самото му извършване. Имаше толкова много неща, които трябваше да уреди, преди да си тръгне.

Отпусна глава на прозореца на ескорта и се насили да приеме факта, че след една седмица двамата с Едуард вече ще пътуват с автобуса към Клиъруотър. Беше страшно депресирана, а сърцето си чувстваше като някаква кървяща рана в гръдния кош. Да наблюдава Едуард как се държи така, сякаш двамата с Гейб като с магическа пръчка изведнъж се бяха превърнали в приятели, беше потискащо. През цялата вечер Едуард се бе усмихвал на Гейб, макар и за слепец да бе ясно, че го прави против волята си. На лягане бе събрал последните остатъци от куража си.

— Лека нощ, Гейб. Аз наистина много те харесвам.

Гейб бе трепнал, след това се бе опитал да отговори подобаващо.

— Благодаря ти, Чип.

Тя обвиняваше Гейб, макар да знаеше, че той прави всичко възможно, за да не нарани Едуард. Това правеше безпомощността му още по-болезнена, а решението й да си тръгне й се струваше все по-умно.

Когато беше завила Едуард в леглото, тя се бе опитала да разбере как всъщност бе протекъл разговорът с Гейб, но момчето само бе поклатило глава.

— Двамата с Гейб страшно много се харесваме, така че не е нужно сега да ходим във Флорида.

Една майка излезе на паркинга и погледна към Рейчъл. Тя пъхна ключа и запали колата. Още една седмица…

О, Гейб… Защо не можеш да обичаш детето ми такова, каквото е? И защо не можеш да забравиш духа на Чери и да ме обикнеш?

Искаше й се да подпре глава на волана и да плаче докато не й останат сълзи в очите, но ако се поддадеше на слабостта, би се разпаднала на толкова частици, че сигурно повече никога нямаше да бъде същата. А и самосъжалението не би променило фактите. Нямаше да позволи синът й да израсне с мъж, който не може да го понася. А и тя не искаше да изживее остатъка от живота си в сянката на една друга жена. Преди да си замине обаче, имаше нещо, което трябва да свърши.

Ескортът придърпа, докато излизаше от паркинга. Рейчъл си пое дълбоко дъх и се отправи надолу по Уинроуд към плетеницата от малки улички, представляващи най-бедната част на Салвейшън. Зави по Орчърд, тясна уличка, осеяна с дупки, която се виеше по страничната част на един хълм. В буренясалите, неподдържани дворове се виждаха малки едноетажни къщички с олющена боя по стените. Отстрани на една къща се намираше стар шевролет, вдигнат на трупчета, до съседната пък гниеше ръждясало ремарке за пренасяне на лодки.

Малката ментовозелена къща в дъното на Орчърд беше малко по-добре поддържана от останалите. Верандата бе изметена, в двора нямаше плевели. Близо до входната врата на една кука беше провесена голяма кошница, пълна със здравец.

Рейчъл паркира на улицата и тръгна по неравната алея към къщата. Когато стъпи на верандата, чу отвътре шум от телевизор, по който даваха някаква телевизионна игра. Счупеният звънец на вратата не й се стори надежден, затова почука.

Появи се позавехнала, но хубава млада жена. Късата й руса коса имаше лек металичен оттенък. Беше дребна и слаба, облечена в бяла блуза без ръкави и изтъркани дънкови къси панталони. Изглеждаше на около тридесет години, но Рейчъл предположи, че всъщност е по-млада. Някаква умора и отчаяние в изражението я накара да разпознае още един човек, към когото съдбата не е била особено благосклонна.

— Вие ли сте майката на Емили?

Когато жената кимна, Рейчъл се представи.

— Аз съм Рейчъл Стоун.

— О! — изглеждаше учудена. — Майка ми каза, че може да се отбиете някой път, но аз не й повярвах.

Рейчъл мразеше това, което трябваше да каже.

— Не става въпрос за това. Майка ви… тя е чудесна жена, но…

— Всичко е наред — усмихна се жената. — Тя вярва много повече в чудеса от мен. Съжалявам, ако ви е притеснила по някакъв начин, но го е направила с добри намерения…

— Знам, че е така. Много ми се иска да помогна по начина, по който ме помоли тя, но се опасявам, че не мога.

— Нищо, влезте така или иначе. Бих се зарадвала на малко компания — тя бутна вратата зад себе си. — Казвам се Лиза.

— Радвам се да се запознаем — Рейчъл влезе в една малка всекидневна, претрупана с огромен бежов диван, едно по-малко канапе, няколко различни по големина маси и телевизор. Качеството на обзавеждането беше добро, но мебелите не си подхождаха един с друг и бяха доста поовехтели, което наведе Рейчъл на мисълта, че повечето от тях сигурно са били дадени от майката на Лиза.

Вляво един барплот разделяше кухнята от всекидневната с помощта на две дървени щори, предназначени да изолират изцяло едната стая от другата при нужда. В момента те бяха прибрани като хармоники до стената. Върху бежовия барплот бяха наредени обичайните прибори и купи, както и тостер. Докато оглеждаше скромното обзавеждане, Рейчъл се зачуди, кога ли щеше да може да си позволи дори и толкова.

Лиза загаси телевизора и посочи към кушетката.

— Искате ли кока-кола? Или кафе? Вчера мама донесе и малко от нейните понички.

— Не, благодаря.

Рейчъл седна на кушетката и в стаята настъпи неудобна тишина, която никоя от тях не знаеше как да наруши. Лиза взе едно списание от канапето и също седна.

— Как е дъщеря ви?

— В момента спи. Мислехме си, че левкемията е спряла развитието си, но се оказа, че не е така. Лекарите направиха всичко, което можаха, затова си я прибрах вкъщи.

Очите й бяха пълни с мъка и Рейчъл се досети за това, което Лиза не искаше да произнесе. Че е довела дъщеря си вкъщи, за да умре.

Рейчъл прехапа долната си устна и посегна към чантичката си. Още от първия момент, когато се беше случило, тя знаеше какво трябва да направи и сега бе дошло времето за това.

— Донесох ви нещо — тя извади чека за двадесет и пет хиляди долара, който й бе дал Кал Бонър, и го подаде на жената до себе си. — Това е за вас.

Наблюдаваше как цяла поредица от емоции, вариращи от конвулсия до недоверие, преминават по лицето на Лиза. Ръката й започна да трепери. Премигна с очи, сякаш не можеше да фокусира погледа си.

— Това… това е написано за вас. Какво е това?

— Джиросала съм го в полза на „Фонда за Емили“. Постдатиран е, така че ще може да се осребри едва след една седмица.

Лиза огледа подписа на гърба, след това зяпна Рейчъл невярващо.

— Но това са толкова много пари! А аз дори не ви познавам. Защо правите това?

— Защото искам да ви дам тези пари.

— Но…

— Моля ви! Това означава много за мен — усмихна й се тя. — Искам обаче да ви помоля за нещо. Заминавам от града следващия понеделник и, след като си тръгна, бих искала да ви помоля да изпратите на Кал Бонър една бележка, с която да му благодарите за щедростта.

— Разбира се, че ще го направя. Но… — шокираното изражение не слизаше от лицето на Лиза, изражение на някой, който не е свикнал да чува добри новини.

— Той много ще се зарадва да научи, че парите му ще помогнат на дъщеря ви — Рейчъл не можа да се сдържи да не изпита задоволство.

Щеше да е изпълнила условието на Кал и той не би могъл да си поиска парите обратно. Но и щеше да знае за какво ги е използвала.

— Мамо…

Лиза трепна, когато чу тънкия, уморен глас откъм задната част на къщата.

— Идвам — тя се изправи, здраво стиснала в ръка скъпоценния чек. — Искате ли да се запознаете с Емили?

Ако там беше и майката на Лиза, Рейчъл сигурно би измислила някакво извинение да не го прави, но Лиза явно не очакваше целебни чудеса от нея.

— Да, бих се радвала.

Лиза пъхна чека в джоба си, след това поведе Рейчъл надолу по късия коридор между всекидневната и кухнята. Минаха покрай спалнята, срещу която се намираше банята, и стигнаха до стаята на Емили.

Малки момиченца с шапчици гледаха от облепените с тапети стени, единственият прозорец бе обграден с жълти пердета. Цял букет от наполовина надути балони бе завързан в единия ъгъл, а на всяка хоризонтална повърхност бяха наредени картички с пожелания за оздравяване. Много от тях вече бяха започнали да се изкривяват по ръбовете.

Погледът на Рейчъл обходи бързо стаята и се спря на двойното легло, в което лежеше бледо малко момиче, завито с измачкани сини чаршафи. Лицето й бе подпухнало, а по ръцете й имаше множество белези. Няколко къси кичура кестенява коса бяха паднали на челото й. Държеше розово мече и гледаше Рейчъл с искрящи зелени очи.

Лиза се приближи към леглото.

— Искаш ли малко сок, фъстъче?

— Да, моля те.

Тя намести възглавницата така, че Емили да може да седне.

— Ябълков или портокалов?

— Ябълков.

Лиза пооправи горния чаршаф.

— Това е Рейчъл. Тя е приятел, а не доктор. Искаш ли да й покажеш Блинки, докато аз ти донеса сока. Рейчъл, това е Емили.

Лиза излезе от стаята, а Рейчъл се приближи към леглото.

— Здравей, Емили! Имаш ли нещо против да седна на леглото ти?

Момичето поклати глава и Рейчъл седна на ръба на матрака.

— Бас хващам, че знам кой е Блинки.

Емили погледна към мечето си и го притисна към себе си.

Рейчъл лекичко докосна върха на детското носле.

— Това е Блинки, нали?

Емили се усмихна и поклати глава.

— О, чак сега разбрах — тя докосна ухото на Емили. — Това трябва да е Блинки.

— Не е — изкикоти се Емили.

Продължиха да играят на играта още малко, докато накрая Емили най-после идентифицира мечето. Малкото момиче притежаваше някакъв вроден чар и бе изключително потискащо да се наблюдава опустошителният ефект, които й бе нанесла болестта.

Лиза влезе, носейки жълта пластмасова кана, и Рейчъл понечи да стане от леглото, за да може Лиза да даде сока на дъщеря си, но в този момент иззвъня телефонът. Лиза протегна каната към Рейчъл.

— Ще й налеете ли?

— Разбира се.

Когато Лиза излезе, Рейчъл помогна на Емили да седне в леглото и приближи чашата до устните на момичето.

— Аз мога и сама.

— Разбира се, че можеш. Ти си голямо момиче.

Детето хвана чашата с две ръце, отпи от нея и я върна на Рейчъл.

— Не искаш ли да пийнеш още малко?

Дори и това малко усилие я бе изтощило и клепачите й се затвориха.

Рейчъл я сложи да си легне отново и остави чашата на нощното шкафче сред цяла джунгла от шишенца с хапчета.

— Аз имам момченце, което е съвсем малко по-голямо от теб.

— Той обича ли да си играе навън?

Рейчъл кимна и взе ръката на детето.

— И аз обичам да си играя навън, но не мога, защото имам левкемия.

— Знам.

Старите навици умираха трудно и докато Рейчъл се взираше в малкото, бледо лице на момиченцето, тя се улови, че укорява Бога, в който не вярваше. Как си могъл да направиш това? Как си могъл да оставиш нещо толкова ужасно да се случи на това хубаво дете?

От изневиделица тя си спомни и думите на Гейб. „Може би бъркаш Бог с Дядо Коледа.“

Сега, когато седеше до това дете, което толкова отчаяно се беше вкопчило в живота, чувствата й изглежда се бяха изострили, тъй като тези думи я разтърсиха по начин, по който не бяха успели преди. Едва сега разбра какво се е опитвал да й каже Гейб. Нейната представа за Бога беше по-скоро детинска.

През целия си живот тя бе възприемала Бог като някой, изцяло откъснат от хората, като някакъв възрастен човек, който избирателно раздава късмет и беди, решавайки на кого какво да даде само на основата на някакво божествено прозрение. Нямаше нищо чудно, че не бе успяла да обича този Бог. Кой би могъл да обича Бог, който е толкова жесток и несправедлив!

Но не Бог бе причинил това на Емили, осъзна едва сега тя. Беше й го причинил животът. Но дори и сега, както си стоеше там, теологията на Дуейн отново нахлу в съзнанието й. Бог беше всесилен. Най-могъщият.

Но какво би могло да значи това за умиращото дете, чиято ръка държеше в момента?

И изведнъж й просветна. Осъзна, че тя винаги бе мислила за всемогъщието на Бог с термините на заобикалящия я свят. Тя бе сравнявала властта му с властта на земни управници, които разполагаха с живота и смъртта на своите поданици. Но Бог не беше тиранин и в този момент, с ръката на Емили в своята, цялата представа на Рейчъл за съзиданието се промени.

Бог беше всемогъщ, разбираше го, но не по начина, по който бяха всемогъщи земните крале, а по същия начин, по който бе всемогъща и любовта. Любовта бе най-великата власт и всемогъщието на Бог бе всъщност властта на любовта.

Почувства как по цялото й тяло се разлива някаква топлина, която извираше някак от центъра й. Заедно с тази топлина тя почувства как изпада в някакъв екстаз.

Мили Боже, изпълни това благословено дете с всемогъщието на Твоята любов.

— Кожата ти е гореща.

Гласът на детето я стресна. Тя премигна с очи и чувството на блаженство изчезна. Едва тогава осъзна колко силно бе стиснала ръката на момиченцето и веднага я пусна.

— Съжалявам, не исках да ти причиня болка.

Рейчъл се изправи и установи, че краката й треперят. Чувстваше се изморена, сякаш бе тичала много километри. Какво бе станало с нея? Надникнала бе в нещо важно, но в момента не можеше да определи какво точно бе то.

— Искам пак да седна.

— Нека първо да попитам майка ти дали може.

Външната врата се тръшна и откъм предната част на къщата се чу висок мъжки глас.

— Познавам тази кола. По дяволите, Лиза! Какво прави тя тук?

— Успокой се. Аз…

Но мъжът не искаше да я чуе. Чуха се приближаващи стъпки, след това на вратата на стаята на Емили се изправи мъж, в когото Рейчъл позна Ръс Скудър.

— Здравей, тате.

Загрузка...