Знойни сънища

Пета глава

— Не можете да постъпите така с нас! — възкликна Рейчъл. — Ние не правим нищо лошо.

Полицаят, на чиято значка бе изписано името Армстронг, се направи, че не я е чул, и се обърна към шофьора на камионетката за теглене на коли.

— Хайде, Дийли, разкарай този боклук оттук.

Изпитвайки чувство, че сънува някакъв кошмар, Рейчъл наблюдаваше как камионетката дава на заден и се приближава до нейната кола. Бяха изминали почти двадесет и четири часа, откакто Бонър я беше уволнил. Чувстваше се толкова слаба и изтощена, че не успя да събере енергия за нищо друго, освен просто да си стои до колата. Преди около половин час един полицай, минаващ по близкия път, бе забелязал отражението на слънцето в предното стъкло на автомобила й и беше дошъл да разбере какво става.

Още в момента, в който го видя, тя вече знаеше, че ще си има неприятности. Беше й хвърлил един бегъл поглед, процеждайки през зъби:

— Керъл Денис ми каза, че сте се върнала обратно в града. А това никак не е умно, госпожо Сноупс.

Беше му казала, че фамилното й име е Стоун — официално си беше възвърнала моминското име след смъртта на Дуейн — и въпреки че дори му показа шофьорската си книжка, той отказа да се обръща към нея с друго име, освен Сноупс. Беше й заповядал да премести импалата и когато му бе обяснила, че тя вече не е в движение, полицаят се беше обадил за пътна помощ.

Тя видя как Дийли слиза от пикапа си и се отправя към задната броня на импалата, оглеждайки къде да закачи куката. Пусна ръката на Едуард и скочи напред с намерението да препречи пътя на мъжа.

— Недей! Моля те! Ние не правим нищо лошо.

Той се поколеба и погледна назад към Армстронг. Но жилавият сламенорус полицай с мазно лице и малки, враждебни очи остана невъзмутим.

— Дръпнете се от пътя, госпожо Сноупс. Това е частна земя, а не място за паркиране.

— Знам, но ние няма да останем тук дълго. Моля ви! Толкова ли не можете да ме разберете?

— Отдръпнете се настрани, госпожо Сноупс, иначе ще се наложи да ви арестувам за престъпно навлизане в чужда собственост.

Рейчъл видя, че той се наслаждава на нейната безпомощност и знаеше, че няма да може да го разубеди.

— Вече ви казах, името ми е Стоун.

Едуард отново пъхна ръката си в нейната и двамата се загледаха как Дийли намества куката към задната броня на колата й.

— Да, но преди няколко години не искахте да се обръщат към вас с нещо друго, освен с името Сноупс — изсумтя Армстронг. — Аз и жена ми бяхме едни от най-редовните посетители на „Храма“. Шелби дори предостави наследството, което получи след смъртта на майка си, за да помогне за отглеждането на онези сираци. Не бяха кой знае колко пари, но за нея означаваха много и досега не е успяла да забрави начина, по който бе измамена.

— Аз… аз съжалявам за това, но сам виждате, че двамата със сина ми по никакъв начин не сме се облагодетелствали от всичко това.

— Но все някой се е облажил, нали…

— Проблеми ли има, Джейк?

Сърцето й за миг спря да бие, когато чу мекия, беззвучен глас, който вече познаваше толкова добре.

Едуард инстинктивно се притисна към нея. Беше се надявала, че предния ден завинаги се е разделила с Бонър, и сега се чудеше каква ли неприятност се готви да й причини отново.

Той огледа мястото с безизразните си сребърни очи. Беше му казала, че е отседнала при приятелка, но сега за него бе ясно, че го е излъгала. Видя закачената на въжето импала и заразглежда жалката купчина вещи, захвърлени на земята.

Не можеше да понася да й разглеждат нещата по този начин. Не искаше той да види колко малко й е останало.

Армстронг леко кимна за поздрав.

— Гейб, изглежда, че Вдовицата Сноупс си е направила бивак върху частна земя.

— О, така ли?

Докато Гейб ги гледаше мълчаливо, полицаят отново започна да я разпитва. Сега, след като имаше и публика, маниерът му стана още по-префърцунен.

— Имате ли работа, госпожо Сноупс?

Тя не искаше да погледне към Гейб. Вместо това наблюдаваше как импалата й потегля, теглена на буксир.

— В момента не. И името ми е Стоун.

— Нямате работа, а като гледам така, нямате и пари — Армстронг потърка брадичка с опакото на ръката си. Кожата му беше румена, забеляза Рейчъл, кожа на човек, който изгаря много лесно, но който е прекалено глупав, за да се сети, че трябва да не се излага на слънцето. — Може би ще трябва да ви арестувам за скитничество. Е, няма ли това да бъде топ новина за всички вестници. Шикозната съпруга на Г. Дуейн Сноупс арестувана за скитничество.

Беше очевидно, че е очарован от едно такова развитие на нещата. Едуард притисна буза към бедрото й тя го потупа успокоително.

— Аз не съм скитница.

— Аз пък много се съмнявам в това. Ако не сте скитница, кажете ми как издържате това ваше дете?

Паническа тръпка премина през нея, желание да грабне Едуард в ръце и да побегне. Една искрица в малките и тъмни очи на Армстронг й даде да разбере, че той бе забелязал страха й.

— Имам пари — избъбри бързо тя.

— Направо ще ти повярвам — изхихика полицаят.

Без да поглежда към Гейб, тя пъхна ръка в джоба на роклята си и извади парите, които й беше дал, сто долара.

Армстронг пристъпи напред и погледна това, което бе в ръката й.

— Тези пари едва ли ще ти стигнат, за да платиш за пътната помощ на Дийли. И какво възнамеряваш да правиш след това?

— Ще си намеря работа.

— Не и в Салвейшън. Хората тук не харесват никой, който се опитва да се скрие зад името на Всевишния с цел бързо забогатяване. Жена ми съвсем не е единствената, която загуби една голяма част от спестяванията си. Заблуждаваш се, ако си мислиш, че някой ще те вземе на работа.

— В такъв случай ще отида някъде другаде.

— Влачейки детето със себе си, предполагам — на лицето му се появи лукаво изражение. — Струва ми се, че социалните работници ще има какво да кажат по въпроса.

Тя цялата се вдърви. Полицаят бе забелязал страха й и вече знаеше къде е най-уязвима. Свободната ръка на Едуард се хвана здраво за полата й и тя трябваше да напрегне цялата си воля, за да успее да запази самообладание.

— На моя син му е добре с мен.

— Може би, а може би не. Виж сега какво, ще дойдеш с мене в града и аз ще се обадя на социалната служба. Нека те да решат какво трябва да се направи с детето.

— Това въобще не е ваша работа! — тя притисна Едуард още по-силно към себе си. — И не можете да ме отведете никъде.

— Аз пък съм сигурен, че мога.

Тя отстъпи назад заедно с Едуард.

— Не. Няма да ви позволя.

— Виж сега, госпожо Сноупс, предлагам да не прибавяме съпротива при опит за арестуване към всичко останало.

Рейчъл почувства как й се завива свят от ужас.

— Не съм направила нищо лошо и няма да позволя да постъпите така с мен!

Едуард издаде тих, ужасен звук, когато Армстронг извади от колана си чифт белезници.

— Всичко зависи от вас, госпожо Сноупс. Идвате ли доброволно, или не?

Не можеше да му позволи да я арестува. Не и когато знаеше, че могат да й отнемат сина. Тя грабна Едуард на ръце и се приготви да бяга.

Точно в този момент Бонър пристъпи напред с каменно лице.

— Няма нужда да я арестуваш, Джейк. Тя не е скитница.

Ръцете й се стегнаха около бедрата на Едуард и той се сгуши в нея. Това някакъв номер ли беше?

Армстронг се намръщи, явно намесата на Гейб никак не му се понрави.

— Тя няма жилище, няма пари, няма и работа.

— Тя не е скитница — повтори Гейб.

Армстронг прехвърли белезниците от едната си ръка в другата.

— Гейб, знам, че си израсъл в Салвейшън, но ти все пак не беше тук, когато Г. Дуейн изтръгна сърцето на този град, да не говорим за областта. Най-добре остави на мен да се погрижа за всичко това.

— Аз си мислех, че става въпрос дали Рейчъл в момента е скитница, а не за миналото.

— Стой настрана от това, Гейб…

— Тя има работа. Работи за мен.

— Откога?

— От вчера сутринта.

Сърцето на Рейчъл застана на гърлото, докато гледаше как двамата мъже се борят с погледи. Бонър се представи забележително и Армстронг в крайна сметка отмести очи настрани. Явно недоволен, че не е успял да осъществи намеренията си, той неохотно пъхна белезниците обратно в колана си.

— Имам намерение да ти направя някои проверки, госпожо Сноупс, и отсега те предупреждавам да внимаваш какво правиш. Съпругът ти наруши почти всички съществуващи в книгите закони и на всичкото отгоре успя да се измъкне, но, повярвай ми, ти няма да извадиш такъв късмет.

Тя го гледаше как се отдалечава и едва когато изчезна от погледа й, пусна Едуард и го остави да се свлече на земята. Сега, след като кризата вече бе отминала, тялото й изведнъж я предаде. Направи няколко неуверени крачки и се подпря на стъблото на едно кленово дърво, за да не падне. Макар да знаеше, че дължи благодарност на Бонър, думите сякаш се заклещиха на гърлото й.

— Каза ми, че спиш при приятелка — произнесе той.

— Не исках да разбереш, че живеем в колата.

— Тръгвай към киното веднага… — той се обърна и се запъти натам.

Гейб беше бесен. Ако не се бе намесил, тя щеше да побегне и тогава Джейк щеше да има пълно основание да я арестува. В момента му се искаше да бе станало точно така. Чу стъпките й зад себе си, докато се приближаваше към киносалона. Един порив на вятъра донесе до него гласа на момчето:

— А сега, мамо? Сега ще умрем ли?

Болезнена тръпка премина през него. Беше започнал да вярва, че е станал абсолютно безчувствен, точно както го искаше, но тези двамата отново отваряха наскоро позарасналите рани.

Той ускори ход. Тази жена нямаше право да нахлува в живота му по този начин, когато всичко, което искаше, бе да го оставят на мира. Това бе и основната причина, поради която бе купил проклетия киносалон. За да може да се преструва, че живее като другите, и в същото време да си е сам.

Отправи се към пикапа, който бе паркиран на слънцето точно до вратата на снекбара. Камионетката не беше заключена и стъклата на вратите бяха спуснати надолу. Отвори вратата, дръпна ръчната спирачка, след което се обърна, за да види приближаването им.

Веднага след като осъзна, че е наблюдавана, Рейчъл се изпъчи и се запъти право към него. Но момчето бе доста по-предпазливо. То се движеше все по-бавно и по-бавно, докато накрая съвсем спря.

Тя се наведе, за да го окуражи, и косата й се отметна напред като някаква преплетена огнена завеса. Един порив на вятъра прилепи извехтялата рокля към тънките й бедра. Краката й изглеждаха хилави на фона на огромните мъжки обувки, които носеше. И въпреки това той почувства неочаквано вълнение в слабините, вълнение, което още повече засили чувството на отвращение, което изпитваше към себе си.

Той кимна с глава към пикапа.

— Качи се вътре, момче. Ще стоиш тук и няма да правиш нищо, докато разговарям с майка ти.

Долната устна на Едуард се разтрепери и Гейб отново почувства силна болка дълбоко в себе си. Той си спомняше за едно друго малко момче, което понякога загубваше контрол над долната си устна, и в разстояние на един ужасен миг си помисли, че може би няма да успее да запази самообладание.

Но при Рейчъл явно нямаше такава опасност. Въпреки враждебността му и всичко, което се беше случило, тя стоеше здраво на краката си и го гледаше предизвикателно.

— Той ще остане с мен — обяви решително тя.

Нейното предизвикателно поведение изведнъж го вбеси. Тя бе сама и отчаяна. Нима не разбираше своята безпомощност? Нима не разбираше, че нищо не й е останало?

Нещо тъмно и ужасно се превъртя в него в момента, в който най-после прие истината, която се бе опитвал да пренебрегне. Рейчъл Стоун бе по-жилава от него самия.

— Можем да проведем разговора си насаме, а може да го направим и пред него. Избирай.

Наблюдаваше я как се опитва да спести ругатните, които напираха на устата й. Накрая кимна успокоително на детето и лекичко го побутна към пикапа.

Джейми би се метнал на седалката само с един ентусиазиран скок, но на нейното дете явно му беше трудно да се качи на степенката. Беше му казала, че е на пет години, възрастта, на която бе и Джейми, когато умря, но неговият син бе силен и висок, с искряща кожа, весели очи и силно изразен уклон към правене на бели. Синът на Рейчъл бе хилав и кротък.

Тя затвори вратата на камионетката и се облегна на прозорчето. Гърдите й се притиснаха към страничната ламарина и Гейб просто не можеше да отмести погледа си от тях.

— Почакай тук, миличък. Ще дойда да те взема само след няколко минути.

Искаше му се да изплаче, когато видя разбирането върху момчешкото лице, но това би означавало още болка, затова грубо се обърна към нея.

— Стига си му гугукала, Рейчъл, влизай вътре.

Тя се изправи и вдигна високо брадичката си. Беше бясна, но дори и не погледна към него. Запъти се към снекбара с походката на кралица, оставяйки го да подтичва след нея.

Подобно на някаква личинка, злобата го разяждаше отвътре, поразявайки вече и места, които все още бяха здрави. Рейчъл бе победена, но не искаше да го признае, а това бе непоносимо. Той се нуждаеше да я види сразена. Искаше да види как и последната искрица надежда изчезва от очите й, докато душата й стане също толкова пуста, колкото и неговата. Искаше му се да стои отстрани и да я наблюдава как приема това, което той вече бе открил за себе си. Че някой неща в живота не могат да бъдат преживени.

Той затвори вратата и пусна резето.

— Прекалено много го глезиш сина си. Какво искаш? Да имаш едно мамино детенце, което никога няма да се отдели от полата ти?

Тя се извърна рязко към него.

— Това, което правя със сина си, въобще не те засяга.

— Точно тук бъркаш. Всичко, което правиш, ме засяга. Не забравяй, че мога да те пратя в затвора само с едно обаждане по телефона.

— Ах, ти, мръсник такъв!

Той почувства непозната досега горещина в гърдите си и разбра, че злобата, която изпитваше, бе започнала да гори самото му сърце. Ако не оставеше тази жена на мира, цялото му сърце щеше да изгори, докато не остане нищо повече от една купчина пепел. Тази мисъл направо го побъркваше.

— Искам си обратно парите.

— Какво?

— Ти не си ги изработила и аз си ги искам обратно. Още сега — въобще не му пукаше за парите, но в този момент една от камерите на сърцето му експлодира. Добре. Това означаваше, че са останали само три.

Тя бръкна в джоба на роклята си и запрати малката купчина пари към него. Те полетяха меко към земята, като някакви несбъднати мечти.

— Надявам се да се задавиш с тях.

— Събери ги.

Тя замахна с малката си ръка и го удари с всичката сила, която имаше. Това, което не й достигаше като физическа сила, бе компенсирано от яда й и главата му видимо се отметна встрани. Ударът накара кръвта в цялото му тяло да се раздвижи, свежа кръв, която той не искаше. Тя подновяваше вече изпепелените клетки, пречейки му да постигне това, което си бе наумил, и отпушвайки една нова вълна на болка.

— Съблечи се — думите, родени в мрачното и празно място, където обикновено се намираше душата му, дойдоха неочаквано. Те го накараха да се отврати от себе си, но нямаше намерение да си ги взема обратно. Всичко, което трябваше да направи Рейчъл, бе да покаже страх и тогава той щеше да я остави на мира. Тя просто трябваше да се предаде.

Но вместо да се предава, тя ставаше все по-гневна.

— Върви по дяволите!

Нима не разбираше, че в момента са откъснати от външния свят? Беше заключена в една уединена постройка с мъж, който можеше да наложи силата си над нея само за няколко секунди. Защо не я беше страх?

Той осъзна, че най-после беше намерил начин да се убие. Ако продължаваше в същия дух, много скоро щеше да се пръсне от злоба.

— Прави каквото ти казвам.

— Защо?

Къде беше страхът й? Той я хвана за раменете и я притисна към стената само за да чуе гласа на Чери да шепне в ухото му: Обичам ласките ти, Гейб. Ти си най-милият мъж, когото някога съм познавала.

Знаеше, че този глас може да го разкъса на парчета и затова се опита да го заглуши. Пъхна ръката си под роклята на Рейчъл и я хвана за вътрешната страна на бедрото.

— Какво всъщност искаш от мен? — гневът й беше изчезнал и на негово място се усещаше някакво объркване. Той усети едва забележим мирис на лято в косата й — сладък, възбуждащ, пълен с живот.

Сълзи, нещо, което досега бе съвършено непознато за него, започнаха да напират в очите му.

— Секс.

Погледът й срещна неговия и зелените й очи го накараха да изтръпне до мозъка на костите си.

— Не. Не е това.

— Напротив, точно това е! — въпреки всичко той бе възбуден.

Макар мозъкът му да бе мъртъв за похотта, тялото му явно не искаше да се съобрази с това положение. Той се притисна към нея, за да й докаже, че не е права, и усети острите ръбове на хълбоците й. Божичко, тя наистина беше много слаба!

Мръдна ръката си нагоре и докосна найлоновите й бикини. Преди два дни бяха сини, спомни си той.

Целият беше облян в пот. Под загрубелите му длани кожата й му се струваше крехка като мембраната на яйце. Плъзна ръката си между бедрата й, чак до най-горе.

— Предаваш ли се? — избоботи той и едва когато думите излязоха от устата му, осъзна, че прозвучаха така, сякаш двамата с нея си играеха на някаква детска игра.

Почувства едва забележимата тръпка, която премина през тялото й.

— Нямам намерение да се боря с теб. Не ми пука чак толкова много.

Той все още не я беше сломил. Всъщност май всичко, което беше постигнал, бе да й осигури работа. Събери боклуците. Почисти тоалетните. Разтвори си краката, за да те изчукам. Нейното примирение го вбеси още повече и той ядно вдигна роклята й до кръста.

— По дяволите! Толкова ли си глупава, че не разбираш какво имам намерение да направя с теб?

Очите й се забиха в неговите без дори да потрепнат.

— А ти толкова ли си глупав, че още не си разбрал, че това няма значение?

Гейб направо онемя. Лицето му се изкриви и дишането му стана още по-учестено. В този момент погледна дявола в очите и там видя собственото си отражение.

Изруга грубо и се отблъсна от нея. Видя частица от розови бикини, след това се чу мекото изшумяване на роклята, която се спусна обратно на мястото си. Всичкият огън в тялото му беше изчезнал.

Отдръпна се от нея възможно най-далече, чак зад тезгяха, и когато проговори, не успя да изтръгне от устата си нищо повече от прегракнал шепот.

— Чакай вънка.

Друга жена би хукнала навън моментално след подобна сцена, но тя не го направи. Просто се отправи към вратата бавно, с високо вдигната глава.

— Вземи парите — подвикна той след нея.

Дори и в този момент я беше подценил. Очакваше да му каже да върви по дяволите и да затръшне вратата след себе си. Но Рейчъл Стоун не страдаше от фалшива гордост. Тя се обърна, събра всичките банкноти и едва тогава излезе от помещението.

Когато вратата зад нея се затвори, той се свлече по тезгяха и седна на пода, обвивайки коленете си с ръце. Взираше се сляпо пред себе си, докато последните две години преминаваха през главата му като някаква стара черно-бяла лента. Едва сега осъзнаваше, че всичко, което се бе случило през тези две години, го бе водило към днешния ден. Хапчетата, пиенето, изолацията.

Преди две години смъртта му бе отнела семейството, а днес го бе лишила и от човечността му. И сега се чудеше дали е прекалено късно, за да си я върне обратно.