Осма глава

Рейчъл държеше лъча на фенерчето ниско. Когато наближи задната част на къщата, в която бе изтърпяла толкова много унижения, тя облече пуловера, който дотогава бе само наметнала, опитвайки се да се спаси от студа, който идваше както от хладния нощен бриз, така и отвътре, от самата нея. Къщата бе напълно тъмна, също толкова тъмна беше навремето и душата на Дуейн Сноупс.

Макар нощта да беше облачна и видимостта много малка, тя много добре знаеше накъде върви и дори откъслечните проблясъци на сивата лунна светлина й бяха достатъчни, за да се ориентира по виещата се планинска пътека. Изпоцапаната с боя долна част на роклята й се закачи в някакви храсти. Докато се освобождаваше от бодлите, си помисли, че скоро наистина ще трябва да си купи някаква дреха. Но решителността й да полага по-големи грижи за себе си не се простираше чак до такива луксове като облекло, затова реши засега да отложи тази покупка.

Просто не можеше да повярва колко различно се чувстваше, когато бе сита. Днес беше нейният ред да приготви вечерята и бе изяла една цяла порция. Макар все още да чувстваше умората, виенето на свят бе престанало и тя се чувстваше много по-силна.

Къщата се извиси отпред й. Тя се запъти към задната врата и загаси фенерчето. Тази врата водеше към пералното помещение, а оттам към кухнята. Надяваше се, че Кал Бонър не е инсталирал охранителна система. Когато двамата с Дуейн живееха тук, единственият им проблем бяха прекалено фанатизираните последователи, но масивните врати с дистанционно управление откъм пътя ги бяха опазвали от тях.

Надяваше се и че не са сменили ключалките. Пъхна ръка в джоба на пуловера си и извади един ключ, нанизан на лилава пластмасова гривна, която навремето слагаше на ръката си винаги когато отиваше на разходка нагоре в планината. Това й беше резервният ключ, единственият, който полицаите не бяха й отнели. Бе го намерила няколко седмици след като я бяха изхвърлили от къщата, в джоба на същия този пуловер. Ако ключалката бе сменена, щеше да се наложи да счупи едно от стъклата на задните прозорци.

Но ключът ставаше. Ключалката се запъна леко на същото място, на което си спомняше, че го правеше и преди, и след като леко размърда ключа, превъртя. Някакво чувство на нереалност я завладя в мига, в който влезе в помещението. Миришеше на влага, а тъмнината бе толкова непрогледна, че трябваше да се придържа към стената, за да се придвижи до отсрещната врата. Отвори я и влезе в кухнята.

Винаги бе мразила тази стая с нейния черен мраморен под, гранитен тезгях и кристален полилей, който би бил много по-подходящ за главната зала на някоя опера, отколкото за една кухня. Перфектният външен вид на Дуейн и заучените му маниери прикриваха човек, който се е родил беден и се нуждае от разкош и разточителство около себе си, за да се чувства важен. Ето защо той винаги бе харесвал тази безвкусна къща.

Макар да беше тъмно, тя познаваше тази стая достатъчно добре, за да намери пътя покрай барплота до другата врата, която вече водеше към всекидневната. Макар къщата да беше пуста, тя се движеше колкото се може по-тихо, толкова безшумно, колкото позволяваха грубите й обувки. Откъм плъзгащите се стъклени врати влизаше достатъчно лунна светлина, за да може да установи, че и тук нищо не е променено. В потискащата тишина на празната къща тя прекоси стаята към задния коридор и, вече с помощта на фенерчето, се приближи към кабинета на Дуейн.

Това бе една огромна стая с готическа мебелировка и тежки завеси, която отразяваше представата на Дуейн за нещо, което би било достойно за ползване от член на британското кралско семейство. Една бърза разходка с лъча на фенерчето по стените показа, че ловните трофеи, закачени по стените, бяха изчезнали. Нямаше я и раклата на Кенеди.

И сега какво? Тя реши да рискува и да включи настолната лампа на бюрото. То бе почистено от всякакви документи и на него бяха наредени нов телефон, компютър и факс апарат. Тя се обърна към рафта, където бе видяла раклата на Кенеди на снимката, и зърна само купчина книги.

Сърцето й се сви. Започна да претърсва стаята, но не й бе необходимо много време, за да се убеди, че раклата е изчезнала. Загаси лампата на бюрото и се тръшна на кушетката, на която бяха фотографирани Кал Бонър и съпругата му. Защо си бе мислила, че ще се справи лесно, след като всичко й вървеше наопаки? Щеше да се наложи да претърси цялата къща, надявайки се, че ракличката просто е била преместена някъде другаде, а не изнесена оттук.

Използвайки лъча на фенерчето, тя бързо претърси всекидневната и трапезарията, след това прекоси фоайето, минавайки покрай мраморния фонтан, който, слава богу, не беше осветен. Пред спалните на горния етаж имаше вътрешен балкон, чийто парапет бе направен от позлатено ковано желязо. Докато се изкачваше по витото стълбище, тя се почувства някак си странно дезориентирана, сякаш въобще не бяха изминали три години и Дуейн бе още жив.

Беше се запознала с него, когато той бе на първия си поход в Средния запад. Индиананолис бе една от спирките му в турнето от осемнадесет града, което бе предприел, за да разшири телевизионната си аудитория. Повечето от членовете на нейната малка църква бяха проявили желание да помогнат на начинанието му и Рейчъл бе определена да бъде една от тези, които излизаха заедно с него на сцената, роля, която, както бе научила впоследствие, винаги бе възлагана на най-атрактивните доброволки.

По онова време бе на двадесет години и просто не можа да повярва на късмета си, когато един от членовете на екипа му й беше възложил да занесе на Дуейн тесте предварително подбрани молитвени талони. Тя щеше да се срещне с известния евангелист очи в очи! Ръката й трепереше, когато почука на вратата на гримьорната му.

— Влез.

Тя колебливо бе отворила вратата, достатъчно, за да види Г. Дуейн Сноупс, застанал пред добре осветеното огледало. Прокарваше една посребрена четка през гъстата си руса коса, толкова привлекателно побеляла по слепоочията. Той й се усмихна в огледалото и Рейчъл почувства с пълна сила обаянието, което излъчваше този човек.

— Влез, скъпа.

Пулсът й се учести и дланите й овлажняха. Беше много развълнувана. Той се обърна, усмивката му стана още по-широка и тя дори забрави да диша.

Знаеше историята на Дуейн Сноупс. Бивш тютюнев брокер от Северна Каролина, който получил просветление преди около десет години и тръгнал да обикаля страната като пътуващ евангелист. Сега бе на тридесет и седем, и благодарение на кабелната телевизия се бе превърнал в най-известния евангелист в страната.

Неговият магнетичен глас, привлекателната му външност, чаровната му усмивка и обаятелната му личност бяха направени като по поръчка за телевизията. Жените моментално се влюбваха в него; мъжете го приемаха като свой човек. Бедните и възрастните, които съставляваха основната част от аудиторията му, вярваха безрезервно, когато им обещаваше здраве, благополучие и щастие. И за разлика от низвергнатите телеевангелисти от осемдесетте години, всички го смятаха за човек, на когото могат да се доверят.

Как би могъл да не вярваш на човек, който толкова открито говори за собствените си недостатъци? С момчешка сериозност той бе признал за слабостта си към алкохола, която бе преодолял преди десет години, когато получил просветлението. Доверяваше също, че го привличат красивите жени и че непрекъснато се бори с този си недостатък. По собствените му признания, първият му брак се бил провалил заради многобройните му флиртове и той молеше телевизионната си аудитория да се моли за него, за да успее да се пребори с женкарството си. Този човек бе някаква комбинация между емоционалните, заклеймяващи молитви на Джими Суогарт и кротките, изпълнени с любов към Бога проповеди на Джим Бекър. А това бе една непобедима комбинация.

— Хайде, влизай, сладурано — повтори той. — Няма да те изям. Във всеки случай не и преди да сме се помолили за това — неговата момчешка закачливост веднага спечели сърцето й.

Тя му подаде молитвените талони.

— Аз… трябва да ви дам това.

Той не обърна никакво внимание на талоните, гледаше само нея.

— Как се казваш, мила?

— Рейчъл. Рейчъл Стоун.

— Бог със сигурност е с мен днес — усмихна й се той.

Това беше началото. Тя не се качи на автобуса заедно с останалите членове на конгрегацията същата тази вечер. Вместо това един от помощниците на Дуейн се бе свързал с баба й по-рано през деня, за да й съобщи новината, че известният телеевангелист е получил съобщение от Бог, според което Рейчъл трябва да го придружи като помощничка в останалата част от турнето му.

Бабата на Рейчъл от известно време никак не бе в добро здраве и тъй като знаеше колко много се нуждае от помощта й, Рейчъл бе отказала стипендия в университета в Индиана, за да си остане вкъщи и да се грижи за нея. Никак не беше лесно да задоволи интелектуалните си потребности, като взема само по няколко курса всеки семестър в местния колеж, но баба й значеше всичко за нея и тя никога не бе съжалявала за така направения избор.

Беше казала на помощника на Дуейн, че няма възможност да пътува с тях, дори и за кратко време, но баба й я беше убедила да се съгласи. Вестта от Бога не можеше да се игнорира току-така.

През следващите няколко седмици Дуейн я обгради с цялото си внимание и тя бе напълно омаяна от него. Всяка сутрин и вечер коленичеше до него докато се моли, така че да може да стане свидетел на непоколебимото му отдаване на работата по спасяването на грешните души. Щяха да са й необходими години, преди да разбере колко сложни са демоните, които бушуваха в душата на същия този човек и които той умело прикриваше с вярата си в Бога.

Тя не можеше да проумее какво го е привлякло в нея. Беше стройна, с хубави крака и червеникава коса, хубава в най-общия смисъл на думата, но не и красива. Не й бе предлагал някакви интимни отношения и когато малко преди края на турнето я запита дали ще се омъжи за него, тя бе шокирана.

— Защо точно аз, Дуейн? Ти можеш да притежаваш всяка жена, която пожелаеш.

— Защото те обичам, Рейчъл! Обичам твоята невинност. Твоята доброта. Искам винаги да бъдеш до мен — същите сълзи, които понякога изпълваха очите му по време на проповед, заблестяха срещу нея. — Ти ще ми помогнеш да не се отклонявам от пътя, начертан от Бог. Ти ще бъдеш моя паспорт за небесата.

Тогава Рейчъл не бе проумяла зловещата страна на думите му, факта, че той не вярваше, че е спасен и се нуждаеше от някой друг, който да направи това за него. Едва по време на бременността й с Едуард, две години по-късно, Рейчъл се раздели и с последните си илюзии по отношение на личността на Дуейн и го видя такъв, какъвто бе в действителност.

Въпреки че вярата му в Бог бе дълбока и непоклатима, той бе човек с ограничен интелект и не проявяваше никакъв интерес към по-фините детайли на теологията. Познаваше Библията си, но отказваше да признае противоречията й, нито пък имаше желание да разгадае най-сложните мисли в нея. Вместо това просто измъкваше някои стихове, лишаваше ги от контекста им и ги нагаждаше така, че да могат да оправдаят действията му.

Знаеше, че е грешен, но в същото време вярваше, че е изпратен на земята, за да спасява души, и никога не се съмняваше в моралността на методите, които използваше. Беше твърдо убеден, че всевъзможните му начинания за набиране на средства, екстравагантният му начин на живот и съмнителните му способности да лекува чрез проповеди са утвърдени от Бога.

Славата му нарастваше с всеки изминал ден и никой, освен Рейчъл, не знаеше, че публичният му образ прикриваше дълбоко стаена убеденост, че той е персонално проклет от същия този Бог, който проповядваше. Той би могъл да спаси всеки друг, но не и себе си. Това трябваше да бъде нейна задача и така и не можа да й прости, че не я е изпълнила.

Лъчът на фенерчето се спря върху вратата на основната спалня. Беше прекарала много малко време в тази стая. Нейната ненаситна сексуалност бе недостатък в очите на Дуейн. Той се бе оженил за нея заради невинността й. Желаеше я, но не искаше тя да му отговаря със същото. Имаше други жени, които можеше да използва, за да задоволи жаждата си.

Тя се опита да загърби неприятните спомени и натисна дръжката.

След като Кал Бонър и съпругата му живееха в Чапел хил, къщата би трябвало да е празна, но в мига, в който пристъпи в стаята, Рейчъл вече знаеше, че не е така. Чу се изскърцване на легло, някой се размърда… Изплашена до смърт, тя бързо обходи стаята с лъча на фенерчето. След секунда той се спря в бледо сребристите очи на Гейбриъл Бонър.

Беше гол. Чаршафът, с който бе завит, се бе смъкнал надолу и откриваше стегнат корем и мускулестото му бедро. Тъмната му, прекалено дълга коса бе разрошена, а иначе гладките му бузи бяха брадясали. Той се надигна на лакът и впери очи право в светлината срещу него.

— Какво искаш? — гласът му бе малко дрезгав и сънен, но погледът му не помръдваше.

Как не беше помислила, че той може би живее тук? Етън й беше казал, че във вилата на Ани има прекалено много спомени за него. А от тази къща не би могъл да има никакви спомени, обаче така и не бе й минало през ума, че може да се е нанесъл тук. Вероятно мисловните й способности бяха отслабнали заедно с недохраненото й тяло.

Опита се да измисли някаква лъжа, която да обясни нахълтването й в къщата. Очите му се присвиха, сякаш искаше да надникне по-навътре в лъча светлина, и тя изведнъж осъзна, че в момента той е заслепен и не би могъл да я види.

За нейна изненада, Гейб се извърна към часовника на нощното шкафче и погледна фосфоресциращия циферблат.

— По дяволите. Спал съм само един час.

Рейчъл не можеше да проумее какво говори. Отстъпи крачка назад, като продължаваше да държи светлината закована върху очите му. Той се надигна и седна в леглото.

— Имаш ли пистолет?

Тя не отвърна нищо. Определено беше гол, вече бе сигурна в това, но лъчът на фенерчето бе фокусиран прекалено високо, за да може да го разгледа по-подробно.

— Хайде, застреляй ме, какво чакаш — той се втренчи право в нея.

В очите му нямаше никакъв страх, бяха съвършено празни. Явно въобще не му пукаше дали човекът, който го осветяваше, е въоръжен, или не, дали ще го застреля, или ще го остави на мира. Що за човек трябва да си, за да не се страхуваш от смъртта?

— Хайде! Направи го. Или го направи, или се разкарай оттук.

Яростта в гласа му я изплаши толкова много, че й се прииска да се обърне и да хукне с всички сили навън. Изгаси фенерчето, завъртя се кръгом и побягна по коридора. Мракът я обграждаше отвсякъде. Намери слепешком парапета на балкона и придържайки се за него, се запъти към стълбите.

Той я хвана още на първото стъпало.

— Копеле такова… — грабвайки я за ръката, той я тръшна в стената.

Рейчъл удари първо рамото, а след това и главата си. Силна болка преряза ръката и бедрото й, но ударът в главата я зашемети достатъчно, за да я притъпи. Краката й се подкосиха, пред очите й се появиха искри и тя се свлече на пода.

Той се хвърли отгоре й. Почувства голата му кожа и твърдите му сухожилия, а след миг ръката му се вплете в дългата й коса.

За един миг той замръзна, след това изпсува ожесточено и се изправи на крака. Само след миг стълбището бе облято от светлината на двуметровия полилей, който бе закачен над фоайето. Все още зашеметена, тя го изгледа отдолу нагоре и се убеди, че не се е излъгала. Беше съвършено гол. Колкото и да беше зашеметена, тя откри, че очите й са привлечени от най-голата част от него, и точно когато всичките й сили би следвало да са насочени към това как да се измъкне от положението, в което се намираше, тя изведнъж се отнесе.

Той беше красив. По-голям, отколкото на Дуейн. И по-дебел. Искаше й се да го докосне.

Дуейн никога не й бе позволявал да задоволи сексуалното си любопитство. Интимните удоволствия бяха запазени за него, не за нея. Тя бе портиерка на вратата към рая, беше предопределена за благочестие, а не за страст, и никога не й бе разрешавано да го гали или да прави всичките онези неща, за които понякога си фантазираше. Трябваше само да лежи тихо и да се моли за неговото спасение, докато той проникваше в нея.

Бонър приклекна до нея и с това си движение й скри гледката.

— Колко?

— Един — успя да промълви тя.

— Опитай да фокусираш погледа си, Рейчъл. Колко пръста ти показвам сега?

Пръсти ли? Той говорел за пръсти!

— Махай се — изсумтя тя.

Той се отдалечи, но след момент се върна обратно, държейки в ръка фенерчето. Отново клекна до нея, включи светлината, повдигна клепачите й и насочи лъча право в очите й. Тя се опита да се извърне настрани.

— Стой мирно.

— Остави ме на мира.

— Зениците ти реагират. Явно нямаш наранявания по главата — той загаси светлината.

— Ти пък какво разбираш от тези работи. Нали си ветеринарен доктор — гол доктор, помисли си тя и изсумтя отново, опитвайки се да се изправи.

Гейб я бутна обратно на пода.

— Недей да бързаш толкова, съвземи се. Искам да си напълно възстановена, когато се обадя на полицията, за да дойдат да те арестуват.

— Пука ми!

Той я изгледа подозрително и въздъхна.

— Ти наистина се нуждаеш от коренна промяна в поведението си.

— Начукай си го, Бонър. Няма да се обадиш да ме арестуват, и двамата го знаем, така че просто престани да ме заплашваш.

— И какво те кара да мислиш така?

— Фактът, че не ти пука дотолкова, че да се занимаваш с полицията.

— Мислиш, че не ми пука, че си влязла с взлом в тази къща посред нощ?

— Може би само малко, но не достатъчно. Теб не те е грижа за нищо на този свят. И защо е така, между другото? — не бе изненадана, когато не получи отговор. Главата й сякаш започваше да се оправя. — Слушай, защо не вземеш да си облечеш нещо?

Той се погледна, сякаш напълно бе забравил, че е гол, и бавно се изправи на крака.

— Това притеснява ли те?

— Никак даже — тя преглътна мъчително, а погледът й оставаше прикован на най-привлекателната част от тялото му. Дали си въобразяваше, или пенисът му наистина се уголемяваше? Почувства, че отново й се завива свят. Може би пък наистина имаше някакво нараняване на главата. Само дето това, което чувстваше в момента, го чувстваше в краката си. В стомаха си. В гърдите си.

— Рейчъл.

— Какво?

— Къде гледаш?

Тя рязко вдигна глава, усети, че се изчервява, и това страшно я ядоса. Но ядът й нарасна още повече, когато видя едва забележимата усмивка на устните му и осъзна, че нещо най-после е успяло да развълнува една много деликатна част от тялото на Господин Киселия. И това нещо бе тя.

Решително се изправи до седнало положение.

— Просто си облечи дрехите, ако обичаш. Направо ми се повдига като те гледам гол.

Той сложи ръце на кръста си.

— Ти си тази, която нахълта тук. Аз сладко си спях, когато нахлу в спалнята ми. А сега кажи ми какво търсиш?

Тя се изправи на крака.

— Трябва да тръгвам.

— Сигурно е така.

— Наистина, Бонър. Вече е много късно, прекарах си чудесно, разглеждайки голото ти тяло, но…

— Ела тук — той я забута към спалнята си.

Още един кристален полилей хвърли обилна светлина, когато Бонър щракна ключа.

— Не прави това.

— Млъквай! — той я бутна на огромното легло, след това грабна чифт джинси от облегалката на един стол, който навремето бе в нейната спалня.

Тя наблюдаваше всяко негово движение, докато пъхаше в тях единия си крак, а след това и другия. Не пропусна да забележи, че той не си направи труда да облече някакво бельо. Навремето Дуейн използваше копринени боксерки, специално поръчани от Лондон. Тя едва успя да потисне въздишката си на съжаление в момента, в който Бонър вдигна ципа на джинсите. Може и да беше негодник, но тялото му бе страхотно.

Степента на сексуална чувственост, която изпитваше в негово присъствие, започваше да я безпокои. Тялото й бе мъртво за света вече толкова дълго време. Защо ли се опитваше да се върне към живот точно сега? И защо точно с него?

Тя си наложи да отмести погледа си и бързо огледа стаята. Раклата на Кенеди не се виждаше никъде, но иначе обзавеждането си беше същото, каквото го беше оставила. Червени кадифени завеси, украсени с черни и златни пискюли, закриваха прозорците. Макар никога да не бе посещавала публичен дом, винаги бе вярвала, че тази стая много би подхождала за едно такова заведение.

Най-ужасната мебел бе огледалото над леглото, обградено от балдахин, също направен от червено кадифе. Тъй като Дуейн никога не бе водил други жени тук и понеже винаги държеше лампите да са изгасени, когато имаше полово сношение с нея, тя само можеше да си представя какви ли чудати емоции му е носело това огледало. В крайна сметка бе започнала да подозира, че той има нужда да види образа си още в момента, в който се събуди, за да се увери, че и през изминалата нощ Бог не го е изпратил в ада.

— И така, Рейчъл, ще ми кажеш ли най-после какво търсиш тук?

Има мъже, помисли си тя, които е много по-хубаво да гледаш, отколкото да слушаш.

— Късно е вече. Може би някой друг път — той се приближи към нея и Рейчъл отново почувства как потреперва при вида на перфектното му тяло. — Сега наистина не се чувствам добре. Може би имам някакво нараняване на главата все пак.

Той прекара ръка по лицето й.

— Носът ти е студен. Нищо ти няма.

— Дори и така да е, какво правя тук, теб не те засяга. Свързано е с миналото ми, а ти нямаш нищо общо с него.

— Стига си го увъртала. Няма да те пусна да излезеш оттук, докато не ми кажеш истината.

— Изпитвах носталгия, това е всичко. И си мислех, че къщата е празна.

Той посочи с палец към огледалото над леглото.

— Имаш множество хубави спомени оттук, така ли?

— Това бе спалнята на Дуейн, не моята.

— Твоята сигурно е била съседната стая.

Тя кимна и си спомни за уютното убежище, което си беше спретнала в съседната стая: мебелите, направени от черешово дърво, плетения килим, светлосините стени с тебеширено бяло по краищата. Само нейната спалня и детската стая не носеха отпечатъка на Дуейн.

— Как влезе тук?

— Задната врата не беше заключена.

— Ти си лъжкиня. Аз лично я заключих.

— Добре де, отворих ключалката с една фиба.

— Твоята коса не е виждала фиба от месеци.

— Хубаво де, Бонър, след като се правиш на толкова умен, как мислиш, че съм влязла?

— Да отключваш ключалки с фиба е много разпространено във филмите, но в реалния живот не е чак толкова практично — той я изгледа критично и след това с толкова бързо движение, че тя въобще не успя да реагира, прокара ръцете си отстрани по тялото й. Трябваше му само секунда, за да намери ключа в джоба на пуловера й, след което победоносно го разклати пред очите й. — Мисля, че си имала ключ, който случайно си забравила да върнеш, когато си била изгонена от тази къща.

— Дай ми го.

— Как ли пък не — отвърна той саркастично. — Брат ми направо обожава да ограбват къщата му.

— Наистина ли мислиш, че в тази къща има нещо, което ще искам да открадна? — тя отново наметна пуловера си и изохка болезнено, когато силна болка преряза ръката й от горе на долу.

— Какво ти има?

— Какво трябва да ми има според теб? Ти ме блъсна с всички сили в стената, грубиянино! Ръката ме боли ужасно!

На лицето му се появи нещо като съжаление.

— По дяволите, откъде можех да зная, че си ти?

— Това не е извинение — тя изохка отново, когато Гейб започна изненадващо внимателно да опипва ръката й, опитвайки се да установи дали има някакво нараняване.

— Ако знаех, че си ти, щях да те хвърля направо през балкона. Тук боли ли?

— Да, боли!

— По дяволите, ти си била голяма ревла.

Тя вдигна крак и го фрасна по пищяла, но бе прекалено близо до него, за да може да му нанесе някакво сериозно поражение.

Без да обръща внимание на опита й, той й пусна ръката.

— Вероятно само е ожулена, но за да си сигурна, че няма нещо по-сериозно, най-добре ще е да си направиш рентгенова снимка.

Сякаш можеше да си позволи подобно нещо.

— Ако не се оправи до ден-два, ще си направя.

— Поне я дръж превързана през рамото.

— Да, и да ме уволниш, тъй като няма да мога да си върша работата? Не, благодаря.

Той си пое дълбоко дъх, сякаш се опитваше да мобилизира последните остатъци от търпението си, и изрече с равен глас:

— Няма да те уволнявам.

— Нямам нужда от милосърдието ти!

— Ти си направо невъзможна! Опитвам се да се държа добре, а всичко, което получавам в отговор, е една огромна уста.

Може би беше заради думата уста, но споменът за начина, по който бе изглеждал, преди да си обуе джинсите, изведнъж отново се появи в главата й. Осъзна, че пак се е втренчила в него, както и той в нея и облиза пресъхналите си устни.

Неговите устни също се размърдаха, сякаш имаше намерение да каже нещо, но след това е забравил какво. Тя не можеше повече да изтърпи това неочаквано и необяснимо напрежение, затова рязко стана от леглото.

— Хайде, ела. Ще ти покажа къщата.

— Аз живея тук. От къде на къде ти ще ме развеждаш из тази къща?

— За да научиш повече за историята й — и, разбира се, защото по този начин щеше да може да огледа и останалите стаи, надявайки се някъде да зърне липсващата ракличка.

— Това да не е връх Върнън.

— Хайде, Бонър! Страшно ми се иска да разгледам отново бившето си жилище, а и ти май няма какво друго да правиш.

Очакваше да й отговори, че може да си легне да спи, но той не го направи и Рейчъл си спомни думите му, когато беше погледнал към часовника.

— Една обиколка на къщата посред нощ ще ти се отрази много добре на безсънието.

— Откъде знаеш, че страдам от безсъние?

Значи все пак предположението й се бе оказало вярно.

— Аз съм психолог.

Тя се запъти към съседната стаичка, която бе изпълнявала ролята на гардеробна на Дуейн, и преди Бонър да се опита да се възпротиви, отвори широко вратата й. Очите й се плъзнаха по добре подредените рафтове и по наполовина празните закачалки. Имаше само няколко мъжки костюма и тя се запита дали бяха на Гейб, или на брат му. Видя и няколко чифта тъмни панталони и дънкови работни ризи, които със сигурност принадлежаха на Гейб. На единия рафт бяха подредени само джинсови панталони. На друг — тениски. От раклата нямаше и следа.

Бонър се приближи откъм гърба й, но преди да успее да протестира срещу надничането в гардероба му, тя каза:

— Дуейн пълнеше това място с маркови костюми, стодоларови копринени вратовръзки и толкова чифта обувки, направени по поръчка, колкото нямаше да може да износи и за два живота. Винаги се обличаше официално, дори и когато отмаряше вкъщи. Не че това се случваше често, той си беше работохолик.

— Не че искам да наранявам чувствата ти, Рейчъл, но трябва да ти кажа, че въобще не се интересувам от живота на Дуейн.

Нито пък тя.

— Разходката едва сега започва.

Тя се запъти към коридора, след това го поведе към спалните за гости, назовавайки мимоходом имената на важни политически фигури, които са спали във всяка от тях. Някои от нещата, които му бърбореше, дори бяха истина. Гейб вървеше след нея, без да каже дума, само я гледаше изпитателно. Явно се беше досетил, че посещението й има някаква конкретна цел, но все още не знаеше каква е тя.

Бяха останали необходени само две стаи — нейната спалня и детската — а тя все още не бе открила раклата. Приближи се към вратата на детската, но ръката му светкавично се протегна и покри нейната още преди да е успяла да натисне дръжката.

— Обиколката приключи.

— Но това бе стаята на Едуард. Искам да я видя — както й се искаше да види и бившата си спалня.

— Ще те закарам до вкъщи.

— По-късно.

— Не, сега.

— Добре.

Той изглеждаше учуден, че се е предала толкова бързо. Поколеба се за миг и кимна с глава.

— Изчакай само да си облека още някаква дреха.

— Няма нужда да бързаш.

Той се извърна и влезе в спалнята, а тя моментално хвана дръжката на вратата на детската стая.

— Казах ти, че обиколката е приключена — обади се той зад нея.

— Държиш се като абсолютен кретен! Имам толкова много хубави спомени от тази стая и искам да я видя отново.

— Толкова съм трогнат, че направо ще се разплача — избоботи той. — Хайде, ела да ми помогнеш да се облека — той затръшна вратата на детската, преди да е успяла да хвърли дори и един поглед вътре, и започна да я бута по посока на неговата спалня.

— Не си прави труда. Ще се прибера пеш.

— Е, кажи ми сега, кой е кретен?

Прав беше, разбира се, но тя бе толкова разстроена от факта, че не успя да огледа цялата къща. След като влязоха в спалнята, той затвори вратата зад гърба си и се отправи към гардеробната.

В този момент тя забеляза ключа, който й беше отнел преди малко. Беше го оставил на нощното шкафче и тя бързо и безшумно го грабна и го пъхна в джоба си. След това се облегна небрежно на таблата на леглото.

— Мога ли поне да погледна бившата си стая?

Той се появи откъм малката стаичка, закопчавайки една дънкова риза.

— Не. Етърва ми я използва за офис, когато остава тук, и мисля, че никак няма да й хареса да се ровиш в нещата й.

— Кой ти е споменавал за ровене? Искам просто да я погледна.

— Няма да стане — той вдигна чифт чорапи от пода и напъха краката си в тях.

Докато обуваше обувките си, тя погледна към отсрещната стена, зад която се намираше банята, свързваща тази стая с нейната.

— Брат ти и жена му често ли идват тук?

— Не много често — той се изправи. — Те не харесват много тази къща.

— Тогава защо са я купили?

— Защото търсеха уединение. Живяха тук в продължение на три месеца веднага след като се ожениха, но оттогава почти не са идвали. Кал и без това все още бе в договорни отношения с Чикаго старс.

— И с какво се занимават сега?

— Той основа медицинско училище към университета на Северна Каролина, а тя преподава в него. В близко време възнамеряват да направят основен ремонт на къщата. А вие с Дуейн защо не спяхте в една и съща стая?

— Той много хъркаше.

— Престани с глупостите, Рейчъл! Мислиш ли, че можеш да го направиш? Мислиш ли, че можеш да престанеш да дрънкаш измишльотини за достатъчно дълго време, че да можем да проведем един нормален разговор? Или вече лъжеш толкова отдавна, че просто си забравила как се казва истината?

— Мога да те уверя, че аз съм една много почтена жена!

— Дрън-дрън.

— Не спяхме в една и съща стая, тъй като той не искаше да бъде съблазняван.

— Съблазняван да прави какво?

— Ти какво мислиш?

— Ти си била негова съпруга.

— Да, неговата девствена половинка.

— Но вие имате дете, Рейчъл.

— Това е цяло чудо, като се вземе предвид, че…

— Аз си мислех, че Г. Дуейн е бил някакъв жребец в леглото. Да не би да искаш да ми кажеш, че не е обичал секса?

— Напротив, много го обичаше. Но когато го прави с други жени. Съпругата му трябваше да си остане непокътната.

— Това е идиотско.

— Така е, но такъв беше и Дуейн.

Той се изхили, точно в момента, в който би могъл да покаже поне малко съчувствие.

— Хайде, Бонър! Не мога да повярвам, че ще излезеш такъв негодник и няма да ме пуснеш да погледна стаята на Едуард.

— Животът е несправедлив — той посочи с глава към вратата. — Да тръгваме.

Нямаше смисъл да спори, особено след като си беше прибрала ключа и можеше да се върне, когато е сигурна, че в къщата няма никой. Последва го в гаража, в който се намираха един огромен тъмносин мерцедес и мръсния, стар пикап на Гейб.

Тя кимна към мерцедеса.

— На брат ти ли е?

— Мой.

— Мили Боже, ти май наистина си богат!

Гейб изсумтя и се качи на пикапа. След малко вече се спускаха по алеята към вратите, украсени с молещи се ръце.

Беше почти два часа през нощта, пътят беше пуст и тя се чувстваше абсолютно изтощена. Отпусна главата си назад и си позволи няколко безценни минути на самосъжаление. Не бе помръднала и крачка напред в сравнение с момента, в който бе видяла снимката в списанието. Все още нямаше представа дали раклата се намира в къщата, но поне бе успяла да си вземе обратно ключа. След колко ли време Гейб щеше да се сети, че го е прибрала?

— По дяволите! — Гейб рязко натисна спирачките и тялото й се понесе напред.

Тесният планински път, виеш се към къщата на Ани, бе блокиран от някаква геометрична форма, висока почти два метра. Гледката бе толкова неочаквана, че мозъкът й в първия момент не можа да асимилира какво е това. Но тази парализа не продължи дълго и разумът й в крайна сметка бе принуден да идентифицира това, което виждаха очите й.

Тлеещите остатъци на огромен дървен кръст.

Загрузка...