Първа глава

Последните останки от късмета на Рейчъл Стоун изчезнаха точно пред киното за автомобилисти „Гордостта на Каролина“. Там, в средата на тесния планински път, над който се стелеше мараня от жегата на юнския следобед, нейният стар шевролет импала издаде своето предсмъртно изхъркване и спря.

Тя едва успя да свие вдясно към банкета, преди един облак от тъмен пушек да се извие изпод капака на мотора, лишавайки я от всякаква видимост. Това последно нещастие беше капката, която преля чашата на търпението й. Тя скръсти ръце в горната част на кормилото, отпусна челото си върху тях и се предаде на отчаянието, което я преследваше в продължение на три дълги години. Тук, на този двупосочен път, точно на влизане в града с ироничното име Салвейшън1, Северна Каролина, тя най-после бе достигнала до края на своя път към ада.

— Мамо?

Избърса очи в кокалчетата на ръцете си и вдигна глава.

— Мислех, че спиш, скъпи.

— Да, спях, но този ужасен звук ме събуди.

Тя се извърна и погледна към сина си, наскоро отпразнувал петия си рожден ден, който седеше на задната седалка сред всевъзможни вързопи и кутии, съдържащи всичките им що-годе ценни вещи. Багажникът на шевролета бе празен, тъй като беше смачкан преди много години и оттогава просто не можеше да бъде отворен.

Бузата на Едуард беше зачервена там, където беше лежал на нея, а светлокестенявата му коса стърчеше на мястото, където беше близнат. Беше доста дребен за възрастта си, слабичък и все още бледен вследствие на наскоро прекараната пневмония, която в един момент сериозно бе застрашила живота му. Тя го обичаше с цялото си сърце.

Сега сериозните му очи я гледаха иззад главата на Хорс, сламения заек, който бе негов неизменен спътник още от времето, когато беше проходил.

— Пак ли се случи нещо лошо?

Тя почувства някаква твърдост в устните си, докато се опитваше да ги изкриви в успокоителна усмивка.

— Малък проблем с колата, това е всичко.

— Ние ще умрем ли?

— Не, миличък, разбира се, че няма. Виж, защо не слезеш да се поразтъпчеш малко, докато аз хвърля един поглед на двигателя. Само не излизай на пътя.

Той захапа опърпаното заешко ухо на Хорс между зъбите си и се промъкна покрай един леген за пране, пълен с дрехи втора употреба, и няколко стари хавлии. Краката му бяха слаби, като бледи малки пръчки, съединени от костеливи колене. На задната част на шията си имаше малка бенка с цвят на червено вино. Това й беше едно от любимите места, където го целуваше.

Тя се пресегна през облегалката на седалката си и му помогна да отвори вратата, която функционираше само малко по-добре от счупения багажник.

Ще умрем ли? Колко пъти в последно време й беше задавал този въпрос? Никога не бе бил лесно дете, но тези последни няколко месеца го бяха направили още по-уплашен, предпазлив и възрастен за годините си.

Подозираше, че е гладен. Последния път, когато му беше дала да яде, бе преди четири часа: един портокал, чаша прясно мляко и желиран сандвич, изяден в едно крайпътно заведение близо до Уинстън-Салем. Коя ли майка би могла да храни сина си по-лошо от това?

В портмонето си имаше девет долара и някакви дребни монети. Девет долара и дребни центове я разделяха от края на света.

Тя мярна отражението си в огледалото за обратно виждане и си спомни, че някога бе смятана за хубавица. А сега, в резултат на напрежението, което почти никога не я напускаше, бръчки обграждаха устата й, излизаха от ъглите на зелените й очи и сякаш изяждаха лицето й. Луничавата кожа около скулите й беше толкова опъната, че сякаш всеки момент щеше да се разцепи. Нямаше пари за фризури и разкошната й грива от къдрава кестенява коса падаше безразборно около прекалено слабото й лице. Единственото козметично средство, което все още притежаваше, бе едно почти използвано тъмно червило, което се въргаляше на дъното на дамската й чанта и което не си бе направила труда да използва в продължение на седмици. Какъв бе смисълът? Макар да бе на двадесет и седем, тя се чувстваше като старица.

Погледна към синята рокля без ръкави, която се спускаше от костеливите й рамене. Беше избеляла, твърде голяма за нея и освен това се бе наложило да смени едно от шестте червени копчета с кафяво, след като оригиналното се беше счупило. Казала бе на Едуард, че това е най-новата мода.

Вратата на импалата изскърца протестиращо, докато я отваряше, и в мига, в който стъпи на асфалта, тя почувства жегата, която преминаваше през тънките като хартия подметки на износените й бели сандали. Едната от каишките се беше скъсала. Тя се бе постарала да я зашие отново, но в резултат се беше образувала една издатина, която й убиваше и разраняваше големия й пръст. Но това беше малка болка в сравнение с другата — тази от усилията й да оживее.

Някакъв пикап мина покрай нея, но не спря. Разрошената й коса се уви около бузите й и тя използва дланта си, за да отметне кичурите назад, като в същото време се опита да закрие очите си от облака прах, който бе вдигнал пикапът след себе си. Погледна към Едуард. Той стоеше до храстите, беше поставил Хорс под мишница и беше вдигнал глава, за да може да види по-добре жълтите и лилави лампи във формата на звезди, които се извисяваха над него и изписваха думите „Гордостта на Каролина“.

С чувството, че трябва да се сблъска с нещо неизбежно, тя вдигна капака и веднага отстъпи назад, опитвайки се да избегне облака от черен дим, който все още извираше от двигателя. Автомонтьорът от Норфолк я бе предупредил, че моторът рано или късно ще избухне, и тя чудесно знаеше, че сегашната повреда не е нещо, което би могло да се оправи с подръчни средства. Главата й сякаш още повече хлътна между раменете. Не само че бе загубила колата си, но бе загубила и дома си. Двамата с Едуард живееха в импалата вече повече от седмица. Беше му казала, че имат голям късмет, че могат да вземат дома си със себе си, също като костенурките.

Тя се отпусна на пети и се опита да приеме най-новата от цяла поредица от беди, които я бяха довели обратно до този град, град, в който навремето се беше клела, че никога няма да се върне.

— Дръпни се оттам, хлапе.

Заплашителният звук от плътен мъжки глас я накара да излезе от вцепенението си. Тя се извърна толкова бързо, че чак загуби равновесие и трябваше да се хване за капака на мотора, търсейки опора. Когато погледът й се проясни, тя видя сина си да стои като замръзнал пред някакъв заплашително изглеждащ непознат мъж, облечен с джинси и стара синя работна риза, с огледални слънчеви очила.

Сандалите й се изхлузиха в чакъла, когато полетя към задната част на колата. Едуард бе прекалено уплашен, за да се помръдне. Мъжът посегна към него.

Навремето тя беше сладкодумна и мила, нежно селско момиче с душа на поет, но животът я беше накарал да загрубее и тя даде изблик на гнева си.

— Да не си посмял да го докоснеш, копеле такова!

Ръката му бавно се отпусна надолу.

— Син ли ти е?

— Да. И стой по-далече от него.

— Той пикаеше в моите храсти — в грубия и равен глас на мъжа определено се чувстваше акцентът, характерен за жителите на Каролина, но в него нямаше ни най-малка следа от някаква емоция. — Разкарай го оттук.

Едва сега тя забеляза, че джинсите на Едуард бяха разкопчани, което правеше и без това слабичкото й момченце да изглежда още по-беззащитно. Той стоеше, замръзнал от страх, заекът все така бе мушнат под мишницата му, докато гледаше нагоре към мъжа, извисяващ се над него.

Непознатият беше висок и слаб, с права тъмна коса и кисела гримаса на устата. Лицето му беше издължено и тясно — тя предположи, че би могло да се нарече красиво, но същевременно изразяваше някаква жестокост със своите остри скули. Почувства моментно задоволство заради огледалните му очила. Нещо й подсказваше, че е по-добре да не го поглежда в очите.

Грабна Едуард и го прилепи към тялото си. Горчивият опит я беше научил да не се дава на никого и тя му се тросна в отговор.

— Това твои лични храсти за пикаене ли са? Това ли е проблемът? Че ти самият си искал да ги използваш?

Устните му едва се помръднаха.

— Това е моя собственост. Така че разкарайте се оттук.

— С удоволствие бих го направила, но колата ми не е на същото мнение.

Мъжът погледна без особен интерес към трупа на нейната импала.

— В билетната кабина има телефон, там ще видиш и номера на гаража на Дейли. И докато чакаш да дойдат да те изтеглят, стой извън моята собственост.

Той се извърна на пети и се отдалечи. Едва след като вече се бе изгубил зад дърветата, които растяха в основата на гигантския екран, тя пусна детето от себе си.

— Всичко е наред, миличък. Не му обръщай внимание на тоя. Не си направил нищо лошо.

Но Едуард беше видимо пребледнял и долната му устна трепереше.

— Този мъж ме и-изплаши.

Тя вплете пръсти в светлокестенявата му коса и се опита да оправи близнатото място на челото му.

— Знам, че те изплаши, но той е само един дърт задник, а и нали аз бях тук, за да те защитя.

— Нали ми беше казала да не използвам думата задник.

— Да, но сега ситуацията е извънредна.

— Какво означава това?

— Означава, че той наистина е задник.

— Аха.

Тя погледна към малката будка за продажба на билети, в която се намираше телефонът. Беше наскоро боядисана в тъмножълто и лилаво, същите безвкусни цветове като на табелата, но не пристъпи към нея. Не разполагаше с пари нито за да я изтеглят, нито за да поправят колата, а кредитните й карти отдавна бяха анулирани. Не желаейки да изправя Едуард пред нов сблъсък с неприятния собственик на киното, тя го помъкна към пътя.

— Краката ми са се схванали от толкова дълго стоене в колата, затова си мисля, че една разходка ще ни се отрази добре. Какво ще кажеш?

— Добре.

Момчето повлече обутите си в маратонки нозе по прашния път и тя усещаше, че все още е уплашен. Ядът й по адрес на Задника стана още по-голям. Що за негодник трябва да си, за да се държиш по този начин пред едно дете.

Тя се пресегна през отворения прозорец на колата и взе синя пластмасова бутилка за вода, както и последните няколко очукани портокала, които беше купила от едно щандче за намалени цени. Докато водеше детето по пътя към малката горичка наблизо, тя още веднъж се наруга, задето не се бе отдала на Клайд Рорш, който бе неин шеф допреди шест дни. Вместо това го беше фраснала по главата, за да избегне изнасилването, след това бе грабнала Едуард и двамата бяха избягали завинаги от Ричмънд.

Сега съжаляваше, че не му е дала. Ако се беше съгласила да прави секс с него, сега с Едуард щяха все така да си живеят в стаята в мотела на Рорш, където си бе намерила работа като камериерка. Защо не бе затворила очи и не бе му позволила да прави с нея това, което иска? Какъв беше смисълът да бъде придирчива, след като сега синът й беше гладен и бездомен?

Беше успяла да стигне чак до Норфолк, където бе изхарчила твърде голяма част от скромните си парични ресурси за поправка на водната помпа на импалата. Знаеше, че други жени в нейното положение веднага биха подали молба за социална помощ, но за нея това не фигурираше като възможност. Принудена бе да подаде такава молба преди две години, когато заедно с Едуард живееха в Балтимор. Тогава една от социалните работнички бе шокирала Рейчъл, поставяйки под съмнение нейната способност да се грижи за Едуард. Тази жена бе споменала възможността да го настанят в дом за сираци, докато Рейчъл успее да си стъпи на краката. Може би го беше казала за доброто и на двамата, но думите й я бяха ужасили. До онзи момент тя никога дори не беше си и помисляла, че някой би могъл да се опита да й отнеме Едуард. Беше напуснала Балтимор в същия този ден и се бе зарекла никога повече да не доближава държавна служба за помощ.

Оттогава издържаше и двамата, работейки на няколко места с минималната възможна надница, изкарвайки толкова, колкото да свързват двата края, но не достатъчно, за да може да задели нещо настрани, да се запише в някой курс и да подобри професионалните си умения. Битката за осигуряване на сносно съществуване на своето дете поглъщаше мизерната й заплата и я караше да се поболява от безпокойства — едната от бавачките оставяше Едуард по цял ден да седи пред телевизора, друга пък беше изчезнала някъде, оставяйки го на грижите на приятеля си. Точно тогава се беше разболял от пневмония.

Когато го бяха изписали от болницата, тя вече бе уволнена от заведението за бързо хранене, където работеше по това време, поради самоотлъчки. Разходите покрай Едуард бяха стопили всичките пари, които имаше, и на всичкото отгоре й бяха връчили една главозамайваща сметка, която по никакъв начин не можеше да плати. Освен това сега имаше на ръцете си едно болно дете, което трябваше да бъде внимателно наблюдавано докато се възстанови, а като капак на всичко бе получила и предупреждение да опразни мизерния апартамент, в който живееха, тъй като не беше платила наема.

Беше се примолила на Клайд Рорш да й позволи да се нанесе в една от по-малките мотелски стаички, без да плаща наем, като в замяна бе обещала да работи с удвоено работно време. Но той бе искал и още нещо — секс, винаги когато му се прииска. Когато му беше отказала, бе станал агресивен и тя го бе цапардосала по главата с телефонния апарат в офиса му.

Спомняше си кръвта, която се стичаше отстрани по лицето му, и злобата в очите му, когато я бе заплашил, че ще направи така, че да я арестуват за нападение срещу него.

— Ще те видя как ще се грижиш за това твое скъпоценно хлапе, като те приберат в затвора!

Защо ли не бе престанала да се съпротивлява и не бе го оставила да прави каквото си иска… Това, което й се бе струвало немислимо преди седмица, сега съвсем не й изглеждаше толкова неприемливо. Беше жилава и все някак си щеше да го преживее. Откакто свят светува, отчаяните жени бяха използвали секса като бартер и сега й се струваше трудничко за вярване, че някога ги бе осъждала за това.

Тя намести Едуард до себе си под едно дърво, развинти капачката на шишето с вода и му го подаде. Докато белеше портокала, не можа да устои на желанието си да вдигне очи към планината.

Слънцето се отразяваше в една стена от стъкло, което означаваше, че „Храма на Спасението“ все още си беше на мястото, макар отнякъде да бе чула, че сега е собственост на един от многобройните си кредитори. Преди пет години там се помещаваше главната квартира и основното студио на Г. Дуейн Сноупс, един от най-богатите и известни телеевангелисти в страната. Рейчъл се опита да избута от съзнанието си неприятните спомени и започна да подава на Едуард резенчета портокал. А той се наслаждаваше на всяко от тях така, сякаш бяха някакви вкусни сладкиши, а не изсъхнали парченца от портокал, който сигурно щеше да бъде изхвърлен на боклука, ако не бяха го купили.

Докато му подаваше последното парченце, погледът й неочаквано се спря на един надпис до входа на киното.

„СКОРО ПРЕДСТОИ ГОЛЯМОТО ОТКРИВАНЕ“

„ТЪРСЯ ПОМОЩНИК“

Тя изведнъж застана нащрек. Как не беше го забелязала по-рано? Работа! Може би късметът й най-после щеше да проработи.

Не искаше да мисли за намусения собственик на киното. Придирчивостта бе лукс, който просто не можеше да си позволи. С очи все още приковани към надписа, тя потупа коляното на Едуард. То се бе стоплило от слънцето.

— Миличък, ще трябва да отида да поговоря отново с онзи мъж.

— Не искам да го правиш.

Тя го погледна в малкото, разтревожено лице.

— Той не е нищо повече от един обикновен грубиян. Не се страхувай. Мога да го набия дори и ако едната ми ръка е завързана зад гърба.

— Стой тук.

— Не мога, глупачето ми. Трябва ми работа.

Едуард не каза нищо повече и тя се зачуди какво да прави с него докато търси Задника. Не беше от децата, които биха заскитали нанякъде, и тя за момент си помисли дали да не го остави в колата, но тя пък беше спряна прекалено близо до пътя. Ще трябва да го вземе със себе си.

Усмихвайки му се ободрително, тя го дръпна да се изправи на крака. Докато го водеше обратно през пътя, не си направи труда да изпрати молитва за някаква намеса свише. Рейчъл вече не се молеше. Нейните запаси от вяра бяха изядени много, много отдавна от Г. Дуейн Сноупс и сега от тях не беше останало дори и едно семенце.

Пришитата каишка на сандала й се заби в големия й пръст, докато водеше Едуард надолу по тясната алея към будката за продажба на билети. Това кино за автомобилисти сигурно е било построено в тези планини още преди десетки години и най-вероятно е било изоставено поне в продължение на едно десетилетие. Сега прясно боядисаната билетна будка, както и новата ограда, очертаваща имота, свидетелстваха за обновлението му, но то все пак изглеждаше така, сякаш по него имаше да се свърши още доста работа.

Прожекционният екран беше поправен, но дворът, със своите концентрични редове от места за паркиране на коли, бе целия обрасъл в храсти. По средата имаше една двуетажна бетонна постройка, в която преди явно са се помещавали снекбарът на киното, както и стаичката за прожектиране. Фасадата й някога е била бяла, но сега беше зацапана с мръсотии и плесен. От широко отворените врати отстрани се носеше оглушителна рок музика.

Тя забеляза една изоставена детска площадка под екрана. Състоеше се от празна кутия за пясък, както и от половин дузина пластмасови делфини, окачени върху здрави пружини. Предположи, че делфините са били светлосини, но изминалите години не бяха оставили почти нищо от някогашната им окраска. Една ръждясала висилка, счупена въртележка и бетонна костенурка допълваха жалката екипировка на площадката.

— Иди да си играеш на онази костенурка, докато аз говоря с мъжа, Едуард. Няма да се бавя.

Той мълчаливо я изгледа, а в очите му се четеше молба да не го оставя сам. Тя му се усмихна и посочи към площадката.

Ако беше някое друго дете, сигурно щеше да даде изблик на гнева си в мига, в който разбереше, че няма да стане на неговото, но нормалният за повечето деца темперамент бе някак си изсмукан от сина й. Той само набърчи долната си устна и сви глава между раменете си, карайки я да се разкъсва от жалост отвътре, дотолкова, че трябваше да отстъпи.

— Добре, добре. Можеш да дойдеш с мен, ще седнеш пред вратата.

Малките му пръсти стиснаха нейните докато го водеше към бетонната сграда. Усещаше как прахът се промъква в дробовете й, слънцето прежуряше над главата й. Отвътре се чуваше силна музика, която й приличаше на някакъв предсмъртен вик.

Когато стигнаха до вратата, тя пусна ръката на Едуард и се наведе към него така, че да може да я чуе през оглушителната музика.

— Чакай тук, мъничкият ми.

Той се хвана за полата й, но тя с успокоителна усмивка го накара да отдръпне пръстите си и влезе в бетонната сграда.

Тезгяхът на снекбара, както и различните уреди зад него, бяха нови, но по мръсните панелни стени все още висяха поне десетгодишни плакати и афиши. Чифт огледални слънчеви очила бяха поставени на новия бял барплот, а до тях имаше неотворен пакет с картофен чипс, сандвич, увит в найлонова опаковка, и радио, което изстрелваше ужасната музика.

Собственикът на киното се беше качил на една стълба и монтираше неонова лампа на тавана. Той беше с гръб към нея, което й даде възможността да огледа най-новото препятствие, което се беше изправило пред нея по пътя към оцеляването й.

Видя чифт изцапани с боя кафяви работни ботуши и позахабени джинси, под които се очертаваха дълги и силни крака. Раменете му бяха широки, а мускулите на гърба му мърдаха под ризата, докато придържаше лампата към тавана с една ръка и я прикрепяше с отвертка с другата. Навитите ръкави на ризата откриваха добре загорели ръце, силни китки и широки длани, завършващи с изненадващо елегантни пръсти. Тъмнокафявата му коса, не особено добре подстригана, падаше покрай яката на ризата към гърба. Беше права и тук-там се забелязваха поизбелели кичури, макар мъжът да изглеждаше на не повече от тридесет и пет години.

Тя се приближи до радиото и намали звука. Някой с по-слаби нерви би могъл да се стресне и дори да изпусне отвертката или пък да издаде някакво учудено възклицание, но този мъж не направи нищо подобно. Той просто извърна глава и се втренчи в нея.

Видя две светло сребристи очи и й се прииска той отново да си сложи огледалните слънчеви очила. В очите му нямаше никакъв живот. Бяха твърди и някак си мъртви. Дори и сега, в най-голямото си отчаяние, тя не искаше да повярва, че нейните очи биха могли да изглеждат по този начин — толкова безчувствени, толкова лишени от всякаква надежда.

— Какво искаш?

Звукът на равния му, безчувствен глас я накара да потрепери, но тя все пак успя да изкриви устните си в безгрижна усмивка.

— Радвам се да се запознаем. Казвам се Рейчъл Стоун. Онова петгодишно хлапе, което се опита да тероризираш, е моят син, Едуард, а заекът, който винаги носи със себе си, се нарича Хорс2. И моля те, не ме питай, защо го е нарекъл така.

Ако се бе надявала да го накара да се усмихне, провалът й беше пълен. Никак не й беше лесно да си представи, че тази уста някога се усмихва.

— Мисля вече ти казах да стоиш настрани от моята собственост.

Абсолютно всичко в него я дразнеше, факт, който с огромно усилие се опита да скрие зад невинното си изражение.

— О, вярно. Май съм забравила.

— Слушай сега, мадам…

— Рейчъл. Или пък госпожа Стоун, ако искаш да се обърнеш по-официално. Знаеш ли, днес май е щастливият ти ден. За твой късмет аз никак не съм злопаметна и съм готова да ти простя ужасното държание към мен и моя син. И така, откъде да започвам?

— За какво говориш?

— За онзи надпис, който видях пред киното. Аз съм помощницата, която търсиш. Според мен трябва първо да се заемем с детската площадка. Знаеш ли в какви съдебни процеси можеш да се забъркаш с целия този скапан инвентар?

— Няма да те наема.

— Разбира се, че ще ме наемеш.

— Защо е всичко това? — попита той без в гласа му да се чувства особен интерес.

— Защото ти очевидно си интелигентен човек, въпреки ужасните ти обноски, а всеки, който притежава някаква интелигентност, може да разбере, че аз съм чудесен работник.

— Това, което знам, е, че се нуждая от мъж.

Тя му се усмихна подкупващо.

— А не е ли така с всички нас?

Той не изглеждаше развеселен, но явно не беше и ядосан на начина, по който му говореше. Просто нямаше никаква реакция.

— Ще назнача мъж.

— Аз пък ще се престоря, че не съм го чула, това последното, тъй като половата дискриминация е незаконна в тази страна.

— Ами съди ме тогава…

Някоя друга жена сигурно би се отказала на този етап, но Рейчъл имаше по-малко от десет долара в портмонето си, гладно дете и кола, която не искаше да помръдне от мястото си.

— Правиш голяма грешка. Подобна възможност няма да ти се предложи всеки ден.

— Не знам как да ти го кажа по-ясно, мадам. Нямам намерение да те наемам — той постави отвертката на барплота, след това бръкна в задния джоб на панталона си и извади портфейл, който се беше огънал по формата на бедрото му. — Ето ти двадесет долара. Вземай ги и се разкарай оттук.

Тя се нуждаеше от двадесет долара, но това, от което се нуждаеше още повече, бе работа, затова поклати глава.

— Задръж си благотворителността, господин Рокфелер. Аз искам постоянна работа.

— Тогава потърси я на някое друго място. Това, което трябва да се свърши тук, изисква тежък физически труд. Целият двор трябва да се изчисти, сградата иска боядисване, а покривът — ремонт. И ще назнача мъж, който може да се справи с всичко това.

— Аз съм по-силна, отколкото изглеждам, и ще работя по-усърдно от който и да било мъж. Освен това бих могла да ти помогна и с психологични консултации във връзка с психичното разстройство на личността, което определено се наблюдава при теб.

В момента, в който изрече тези думи, тя бе готова да си отхапе езика, тъй като неговото изражение стана още по-празно.

Устните му едва се помръднаха и в този момент тя се помисли за самоубиец, който мрази живота до дъното на душата си.

— Някой да ти е казвал, че имаш голяма уста?

— Тя върви в комплект с мозъка ми.

— Мамо?

Собственикът на киното замръзна на мястото си. Тя се извърна, за да види стоящия на вратата Едуард. Хорс се полюшваше в ръката му, а лицето му бе сбърчено от тревожна гримаса.

— Мамо, трябва да те питам нещо — докато говореше, той не откъсваше очи от мъжа.

Тя се приближи към него.

— Какво има?

Той сниши гласа си до шепот, който обаче можеше спокойно да бъде чут от мъжа.

— Сигурна ли си, че няма да умрем?

Сърцето й се сви.

— Да, сигурна съм.

Тя отново се наруга за глупостта, която беше извършила, решавайки да тръгнат за насам. Как щеше да издържа и двамата, докато намереше това, което търсеше? Никой, който знаеше коя е, нямаше да й даде работа, което означаваше, че единственият й шанс е да попадне на човек, който е дошъл да живее тук наскоро. И това отново я изправяше пред собственика на киносалона за автомобилисти „Гордостта на Каролина“.

Той се приближи към един стар телефонен апарат, закачен на стената. Рейчъл се извърна, за да види какво има намерение да прави новият й познат, и видя един опърпан аленикав афиш, закачен близо до нея. Понакъсаните му краища не можеха да скрият красивото лице на Г. Дуейн Сноупс, мъртвия телеевангелист.

„Присъедини се към вярващите от «Храма на Спасението», тъй като ние препредаваме посланието на Бог към света!“

— Дийли, обажда се Гейб Бонър. На една жена й се счупи колата наблизо и й трябва някой да я изтегли.

Две неща едновременно пронизаха мозъка й — фактът, че не искаше никой да я изтегля, и името на мъжа. Гейбриъл Бонър. Защо един от членовете на най-известното семейство в град Салвейшън сега се подвизаваше като собственик на кино?

Доколкото си спомняше, братята Бонър бяха трима, но само най-младият, отец Етън Бонър, живееше в Салвейшън, когато тя бе тук. Кал, най-големият, беше професионален футболист. Макар да знаеше, че си идва често, тя никога не се бе срещала с него, но знаеше как изглежда, тъй като го беше виждала на снимка. Техният баща, доктор Джим Бонър, беше най-уважаваният лекар в областта, а майка им, Лин, бе един от социалните лидери в града. Пръстите й инстинктивно стиснаха рамото на Едуард при мисълта, че беше дошла в земята на своите врагове.

— … и изпрати сметката на мен. А, Дийли, след това заведи жената и детето при Етън. Кажи му да ги настани някъде за през нощта.

След като избъбри още няколко думи, той затвори телефона и отново насочи вниманието си към Рейчъл.

— Чакай при колата. Дийли ще изпрати някого веднага след като се върне камионетката му.

Той се приближи към вратата и сложи ръка на дръжката й. Имаше вид на човек, който е направил всичко, което зависи от него. Тя мразеше всичко в него: неговото високомерие, неговото безразличие, а най-много от всичко мразеше това силно мъжко тяло, което му даваше възможност да се справя с препятствията в живота, едно предимство, което тя не притежаваше. Не искаше благотворителни жестове. Всичко, от което се нуждаеше, бе работа. И това, че той бе уредил да й изтеглят колата на буксир, означаваше много повече от лишаването й от транспортно средство. Защото импалата беше техният дом.

Тя грабна сандвича и пакета с чипс, които бяха оставени на тезгяха, и хвана Едуард за ръката.

— Благодаря за обяда, Бонър — тя профуча покрай него без дори да го погледне повече.

Едуард заподтичва покрай нея по обратния път. Тя го хвана по-здраво за ръката, докато пресичаха пътя. Когато двамата отново седнаха под дървото, под което бяха и преди, Рейчъл започна с всички сили да се опитва да потисне отчаянието си. Не, нямаше намерение да се предаде толкова бързо.

Тъкмо се бяха настанили под дървото, когато един прашен черен пикап с Гейбриъл Бонър зад кормилото изскочи от входа на киното, излезе на пътя и изчезна от погледа им. Тя разопакова сандвича и започна да изследва съдържанието му: пуешко бяло месо, швейцарско сирене и горчица. Едуард не обичаше горчица и затова тя отстрани колкото бе възможно от нея, преди да му подаде сандвича. Той започна да яде, като едва забележимо се поколеба в началото. Беше прекалено гладен, за да проявява претенции.

Камионетката на пътна помощ пристигна още преди да беше свършил със сандвича и от нея слезе един висок и слаб тийнейджър. Тя остави Едуард под дървото и пресече пътя, махайки приятелски с ръка към новодошлия.

— Оказа се, че няма да има нужда да ме теглите. Само ако може малко да ме бутнете, а? Гейб каза да оставя колата зад ей онези дървета — тя посочи към една горичка недалеч от мястото, където седеше Едуард.

Тийнейджърът я изгледа подозрително, но явно не беше от най-умните, затова на Рейчъл не й бе необходимо дълго време, за да го убеди да й помогне. Когато момчето си тръгваше, нейната импала вече бе добре скрита зад дърветата.

За момента това бе най-доброто, което можеше да направи. Те се нуждаеха от колата, за да спят в нея, а не биха могли да я използват, ако я бяха закарали в някое гробище за автомобили. Фактът, че автомобила повече не можеше да бъде каран, я оставяше с единствената възможност да убеди Гейб Бонър да й даде работа. Но как? Изведнъж й хрумна, че човек, който до такава степен е лишен от чувства, най-добре би могъл да бъде убеден като види някакви готови резултати.

Тя се върна при Едуард и го накара да се изправи.

— Вземи си пакета с чипс, партньоре, и да вървим. Връщаме се обратно в киното. Време е да се захващам за работа.

— Намери ли си работа?

— Да кажем, че съм на пробен период — тя отново го поведе към пътя.

— Какво означава това?

— Ами в смисъл, че трябва да покажа какво мога. А докато работя, ти можеш да довършиш обяда си на онази детска площадка, щастливецо.

— Ела да ядеш с мен.

— В момента въобще не съм гладна — това беше почти вярно.

Беше минало толкова време откакто не бе яла истинска храна, че вече бе забравила какво означава да изпитва глад.

Докато настаняваше Едуард до бетонната костенурка, тя се оглеждаше наоколо, опитвайки се да реши коя работа не би изисквала някакви специални инструменти, като в същото време би направила впечатление. Почистването на двора от някой от най-избуялите плевели изглежда бе най-добрата възможност. Тя реши да започне от средата, тъй като там резултатът от работата й щеше да се види най-добре.

Започна да работи под лъчите на прежурящото слънце. Полите на роклята й я спъваха, а между каишките на скъсаните й сандали започна да прониква мръсотия, оцветявайки краката й в кафяво. Големият й пръст отново започна да кърви под нескопосно зашитата каишка.

Искаше й се да е обута в джинсите си. Беше й останал само един чифт, бяха много стари и изтъркани, с голяма дупка на коляното и още една по-малка на хълбока.

Горната част на роклята й скоро беше мокра от пот. Влажната й коса се спускаше на ивици покрай бузите и шията. Тя убоде пръста си на един трън, но ръцете й бяха прекалено мръсни, за да засмуче раната.

Когато натрупа голяма купчина, тя хвърли всичко в една кофа за боклук, след което я примъкна към мястото за смет зад снекбара. След това възобнови работата си с някаква мрачна решителност. „Гордостта на Каролина“ представляваше наистина последния й шанс и тя трябваше да покаже на Бонър, че може да работи по-усърдно дори и от дузина мъже.

Следобедът ставаше все по-горещ и главата й все повече натежаваше, но тя не си позволи нито за миг да намали темпото на работа. Издърпа още един товар с плевели до предишния, след това отново продължи. Докато изкореняваше поредния плевел, пред очите й започнаха да играят сребърни точици. Ръцете й кървяха от дълбоки драскотини, оставени от бодлите на няколкото боровинкови храста. Между гърдите й вече се стичаха цели поточета от пот.

Тя забеляза, че Едуард също бе започнал да изкоренява плевели малко зад нея и за кой ли път се наруга, че не се е отдала на Клайд Рорш. Чувстваше главата си така, сякаш бе обгърната от огън, а сребърните точици се движеха все по-бързо пред очите й. Трябваше да седне и да си почине, но нямаше време за това.

Сребърните точици изведнъж се превърнаха в експлозия на фойерверки и земята под нея започна да се движи. Опита се да запази равновесие, но не й се удаде. Главата й клюмна и коленете й се подкосиха. Фойерверките преминаха в някаква мастилена чернилка.

Десет минути по-късно, когато Гейб Бонър се върна в киното, той завари момчето свито на земята, пазещо безжизненото тяло на майка си.

Загрузка...