Зовът на кукувицата

Пролог

Шумът на улицата звучеше като бръмчене на мухи. Фотографи се бяха струпали зад огражденията, охранявани от полицаи; дългоносите им камери бяха в готовност, дъхът им се виеше в струйки пара. Сняг се сипеше непрестанно по шапките и раменете им; пръсти в ръкавици забърсваха обективите. От време на време се чуваше избухването на безразборно щракане, когато наблюдаващите решаваха да запълнят времето си със снимане на бялата брезентова палатка насред пътя, на входа към високата жилищна сграда с червена тухлена фасада зад нея и на балкона на последния етаж, откъдето бе паднало тялото.

Зад скупчените папараци бяха паркирани бели микробуси с огромни сателитни чинии на покривите, бъбреха журналисти — някои на чужди езици, — кръжаха тонтехници със слушалки на главите. В паузите между записите репортерите потропваха с крака и топлеха ръце с чаши горещо кафе, донесени от претъпканото бистро наблизо. За да си уплътнят чакането, оператори с вълнени шапки на главите снимаха гърбовете на фотографите, балкона, палатката, скриваща трупа, после сменяха позицията си за по-широк план, за да обхванат хаоса, експлодирал в иначе тихата заснежена улица в Мейфеър с редиците лъскави черни врати в средата на входните веранди от бял камък, заобиколени с храсти, подрязани в причудливи форми. Входът към номер осемнайсет беше ограден с полицейска лента. Вътре във фоайето се мяркаха полицейски служители, някои от тях експерти по снемане на улики в бели дрехи.

Телевизионните станции бяха получили новината преди няколко часа. Спрени от полицаите граждани се бяха струпали в двата края на улицата; някои бяха дошли специално да позяпат, други бяха минувачи на път за работа. Мнозина бяха вдигнали мобилни телефони, за да направят снимки, преди да си продължат по пътя. Един младеж, явно не наясно кой е фаталният балкон, снимаше всичките подред, макар средният да бе запълнен от три високи разлистени растения, между които нямаше място да се провре човек.

Група момичета бяха донесли цветя и бяха снимани как ги предават на полицаите, а те, още неопределили място за тях, притеснено ги трупаха отзад в полицейския ван със съзнанието, че обективите следят всяко тяхно движение.

Кореспондентите, изпратени от двайсет и четири часовите новинарски канали, поддържаха непрекъснат коментар и градяха предположения върху малкото сензационни факти, които им бяха известни.

— … от своя пентхаус около два часа тази нощ. Полицията е била известена от дежурния охранител в сградата…

— … още няма признаци, че се канят да преместят трупа, което кара някои да допускат…

— … не е известно дали е била сама при падането си…

— … в сградата влязоха полицейски екипи, които ще направят щателен обиск.

Студена светлина изпълваше вътрешността на палатката. Двама мъже бяха приклекнали до тялото, готови най-сетне да го приберат в чувала. Главата й бе прокървила малко в снега. Лицето беше наранено и подуто, едното око представляваше само цепка, а от другото сребрееше помътнялото бяло между подпухналите клепачи. Когато бюстието й, обсипано с пайети, просветнеше, се създаваше притеснителното впечатление за движение — сякаш тя отново диша или напряга мускули, готова да се надигне. Отгоре по покрива на палатката снегът се сипеше с мек звук, сякаш потропваха връхчета на пръсти.

— Къде е проклетата линейка?

Раздразнението на детектив Рори Карвър растеше. Беше шкембест мъж, лицето му имаше цвета на цвекло, по ризата му, под мишниците, личаха, както обикновено, кръгове от пот, а и ограниченият запас от търпението му се беше изчерпал преди часове. Прекарал беше тук почти толкова време, колкото и трупът; краката му вече бяха дотолкова премръзнали, че не ги чувстваше, главата му се маеше от глад.

— Линейката ще е тук до две минути — отвърна детектив сержант Ерик Уордъл, без да съзнава, че отговаря на въпроса на шефа си, когато влезе в палатката, притиснал мобилен телефон до ухото си. — Тъкмо опразних пространство, където да паркира.

Карвър изпъшка. Лошото му настроение се засилваше от убедеността, че Уордъл е въодушевен от присъствието на фотографи. С приятна по момчешки външност, с гъста и чуплива кестенява коса, сега поръсена със сняг, Уордъл по мнението на Карвър умишлено се беше разтакавал по време на няколкото им излизания извън палатката.

— Поне тия ще се разотидат, щом трупът бъде откаран — подхвърли Уордъл, като продължаваше да наднича навън към фотографите.

— Въобще няма да се махнат, докато все още това място се води местопрестъпление — сопна се Карвър.

Уордъл не отговори на неизреченото предизвикателство. Въпреки това Карвър избухна:

— Тъпата нещастница е скочила. Никой друг не е бил там. Твоята свидетелка е била надрусана до…

— Пристига — обяви Уордъл и за огромно отвращение на Карвър се изниза от палатката да чака линейката, отново изложен пред камерите.

Случката изтика новините за политика, войни и природни бедствия и всичките й версии бяха украсени със снимки на безупречното лице на жената, на гъвкавата й изваяна фигура. Само за часове малкото известни факти се бяха разпространили като вирус до милиони: публичният скандал с нейния приятел знаменитост, прибирането у дома сама, дочутият писък и накрая фаталното падане…

Приятелят се укри в клиника за лечение на зависимости, но полицията пазеше непроницаемо мълчание; хората от обкръжението й вечерта преди нейната смърт бяха безмилостно преследвани от репортери; бяха запълнени хиляди колони с текст по вестници и списания, както и часове с телевизионни новини, а жената, кълняща се, че е чула втори скандал мигове преди падането на тялото, също получи мимолетна слава и бе възнаградена с малка снимка до изображенията на загиналото красиво момиче.

Впоследствие обаче под несдържания всеобщ стон на разочарование се доказа, че свидетелката е излъгала, и тогава тя изчезна в клиника за лечение на зависимости, а се появи прочутият основен заподозрян — също както мъжката и женската фигура на метеорологичната къщичка1, които никога не се показват заедно.

Така че в крайна сметка се оказа самоубийство и след кратко стъписано затишие историята отново бе съживена, но вече не беше чак такава сензация. Писаха, че жертвата била извън равновесие, лабилна, непригодена за звездна слава, била в плен на дивия си нрав и на красотата си; движела се сред безсмъртната класа на много богатите, което я покварило; декадентският й нов стил на живот отприщил слабостите на бездруго крехката й личност. Тя се превърна в притча за назидание, нелишена от злорадство, и сравненията в пресата с Икар бяха толкова чести, че „Прайвит Ай“ пусна специална рубрика.

И тогава най-сетне цялото безумие се изтощи и утихна дотам, че дори журналистите нямаше какво повече да кажат. Само че твърде много бе казано вече.