Зовът на кукувицата

1

— Мислех, че би искал да покажеш това най-напред на клиента си — промълви бавно Ерик Уордъл, като гледаше завещанието в найлоновия му джоб.

— Щях да го направя, само че той е в Рай — обясни Страйк, — а въпросът е спешен. Казах ти, стремя се да предотвратя нови две убийства. Имаме си работа с маниак, Уордъл.

От болката го обливаше пот. Откакто бе седнал до струящия слънчева светлина прозорец във „Федърс“, подтиквайки полицая към бързи действия, Страйк се чудеше дали не е разместил коляното си, или не е счупил малкия остатък от тибията си при падането по стълбището на Ивет Бристоу. Не искаше да се занимава с крака си в таксито, което сега го чакаше до бордюра отвън. Броячът му бавно изяждаше аванса, даден от Бристоу, от когото никога нямаше да получи следващо плащане, защото в днешния ден предстоеше арест, стига Уордъл да решеше да се размърда.

— Признавам ти го, това би могло да сочи към мотив…

— Би могло? — повтори Страйк. — Би могло ли? Десет милиона биха могли да са мотив? Дявол го взел…

— … само че ми трябват доказателства, които да издържат в съда, а ти не си ми донесъл такива.

— Току-що ти съобщих къде ще ги откриеш! Да съм сбъркал дотук? Казах ти, че е било завещание, и ето ти го тук. Издействай съдебна заповед!

Уордъл потърка красивото си лице, сякаш го мъчеше зъбобол, и се намръщи срещу завещанието.

— Господи боже — изпъшка Страйк, — колко пъти да ти го повторя още? Танзи Бестигуи е била на балкона, чула е Ландри да казва „Направих го вече“…

— Стъпваш по много тънък лед, приятел — отбеляза Уордъл. — Защитата прави на кайма онези, които са лъгали заподозрения. Когато Бестигуи установи, че няма никакви снимки, ще отрече всичко.

— Нека. Тя няма да отрече. И без това е узряла за признание. Но ако си такова шубе, че да не се задействаш, Уордъл — рече Страйк, който вече усещаше студена пот по гърба си и мъчителна болка в остатъка от десния си крак, — и някой друг близък до Лула Ландри умре, отивам направо при шибаните медии. Ще им кажа, че съм ти предоставил всичката информация, с която съм разполагал, и че си имал пълна възможност да арестуваш убиеца. Ще си изкарам хонорара срещу правата за историята си. Можеш да предадеш това мое послание на Карвър. Ето — продължи той и бутна към него листче, на което бе надраскал няколко шестцифрени номера. — Опитай първо тях. Върви сега за съдебна заповед.

Страйк плъзна по масата завещанието към Уордъл и стана с усилие от високия стол. Извървяването на разстоянието от пъба до таксито му причини нечовешки мъки. Колкото повече натиск упражняваше върху десния си крак, толкова по-раздираща ставаше болката.

Робин бе звъняла на Страйк на всеки десет минути от един часа насам, но той не вдигаше. Звънна му отново, докато той мъчително се изкачваше по металните стълби към офиса си и се избутваше нагоре главно с помощта на ръцете си. Тя чу рингтона му да отеква на стълбището отвън и забърза към площадката.

— Ето те! Звънях ли, звънях, има толкова… Какво е станало, добре ли си?

— Нищо ми няма — излъга той.

— Не, ти си… Какво ти се случи?

Тя забърза към него надолу по стълбите. Беше бял като платно, изпотен и по мнението на Робин изглеждаше, сякаш е болен.

— Да не си пил?

— Не съм пил, по дяволите! — тросна се той. — Аз… Прощавай, Робин, изпитвам болка. Трябва да седна.

— Какво стана? Дай да ти помогна…

— Няма проблем, ще се справя сам.

Той бавно се изтласка до площадката и едва докуцука до старото канапе. Когато с цялата си тежест се отпусна върху него, Робин чу нещо в дървената конструкция да изпуква и си отбеляза наум „Ще ни трябва ново“, а после — „Но аз напускам“.

— Какво стана? — отново попита тя.

— Паднах по стълбите — отвърна Страйк, леко задъхан и все още с палто. — Като пълен идиот.

— Какви стълби? Как се случи?

Въпреки болката си той се усмихна на изражението й, смесица от ужас и възбуда.

— Не съм се бил с никого, Робин, просто се подхлъзнах.

— О, ясно. Малко си… Изглеждаш блед. Дали пък не е някоя сериозна травма, а? Мога да извикам такси, сигурно трябва да те види лекар.

— Няма нужда. Да са ни останали тук още някакви обезболяващи?

Тя му донесе вода и парацетамол. Той ги изпи, после протегна крака, потрепна и попита:

— Какво става тук? Греъм Хардкеър изпрати ли ти снимка?

— Да — отвърна тя и забърза към монитора. — Ето я.

След размърдване на мишката и едно щракване образът на лейтенант Джона Ейджиман изпълни екрана.

Двамата мълчаливо гледаха лицето на младия човек, чиято безспорна хубост не бе накърнена от твърде големите уши, наследени от баща му. Униформата в алено, черно и златисто много му отиваше. Усмивката му бе леко изкривена, скулите — високи, челюстта — квадратна, а кожата — тъмна, с лек червеникав оттенък като на току-що запарен чай. Излъчваше небрежния чар, който бе притежавала и Лула Ландри, онова неопределимо качество, приковаващо погледа към снимката.

— Прилича на нея — промълви Робин полугласно.

— Да, прилича. Нещо друго да става?

— О, господи, да… Джон Бристоу се обади преди половин час да каже, че не може да се свърже с теб, а Тони Ландри звъня три пъти.

— Така и очаквах. Какво каза?

— Беше абсолютно… Първия път поиска да говори с теб, а когато отвърнах, че не си тук, затвори ми, преди да успея да му дам мобилния ти телефон. Втория път ми заяви, че трябвало да му се обадиш незабавно, и тръшна слушалката, преди да съм казала, че още не си се върнал. Но третия път беше направо… Беше извънредно разгневен. Крещя ми.

— Дано не те е нагрубявал — намръщи се Страйк.

— Мен не, всичко беше насочено срещу теб.

— Какво ти каза?

— Не говореше много свързано, но нарече Джон Бристоу „тъп кретен“, после се разкрещя, че Алисън си отишла, за което явно държи теб отговорен, защото викаше с цяло гърло как щял да те съди за клевета и разни от тоя род.

— Алисън е напуснала работата си?

— Да.

— А каза ли къде е тя… Не, разбира се, не е казал, от къде на къде ще знае? — довърши повече на себе си, отколкото към Робин.

Погледна към китката си. Евтиният му ръчен часовник изглежда се беше ударил при падането му, защото бе спрял на един без петнайсет.

— Колко е часът?

— Пет и десет.

— Вече?

— Да. Имаш ли нужда от нещо? Мога да поостана.

— Не, искам да си вървиш още сега.

Тонът му бе такъв, че вместо да иде да вземе палтото и чантата си, Робин остана закована на място.

— Какво очакваш да се случи?

Страйк се бе заел да опипва крака си точно под коляното.

— Нищо. Достатъчно извънреден труд ти се събра напоследък. Обзалагам се, че Матю ще се радва веднъж да се прибереш навреме.

Нямаше как да намести протезата през крачола на панталона си.

— Моля те, Робин, тръгвай — вдигна поглед към нея той.

Тя се поколеба, после отиде да вземе шлифера и чантата си.

— Благодаря — каза му. — Ще се видим утре.

И си тръгна. Той изчака да чуе стъпките й по стълбите, преди да навие крачола си, но никакъв шум не стигна до слуха му. Стъклената врата се отвори и тя отново се появи.

— Очакваш някого да дойде — каза, стиснала дръжката на бравата. — Нали?

— Може би — отвърна Страйк, — но това няма значение. — Успя някак да й се усмихне, защото тя го гледаше с изопнато тревожно лице. — Не се безпокой за мен. — Но когато видя, че изражението й не се промени, добави: — Тренирал съм малко бокс в армията.

Робин леко се засмя.

— Да, споменавал си го.

— Така ли?

— Неведнъж. Онази вечер… сещаш се…

— О, да. Е, истина е.

— Но кого…

— Матю няма да ми благодари, ако ти кажа. Върви си у дома, Робин, ще се видим утре.

Този път, макар и неохотно, тя наистина си тръгна. Той изчака, докато чуе, че вратата към Денмарк стрийт се затръшва, после нави нагоре крачола си, откачи протезата и разгледа подутото коляно и края на ампутирания си крак, който бе натъртен и възпален. Чудеше се какво точно си е причинил, но тази вечер нямаше време да отнесе проблема към специалист.

Сега му се щеше да бе помолил Робин да му донесе нещо за ядене, преди да си тръгне. Като подскачаше тромаво и се хващаше ту за бюрото, ту за кантонерката и за канапето, някак успя да си направи чаша чай. Изпи го, седнал на стола на Робин, изяде половин пакет бисквити и прекара повечето от времето си, разглеждайки лицето на Джона Ейджиман. Парацетамолът почти не бе повлиял на болката в крака му.

Когато довърши бисквитите, провери мобилния си телефон. Имаше много пропуснати обаждания от Робин и две от Джон Бристоу.

От тримата, които допускаше, че могат да се появят в офиса му тази вечер, Страйк се надяваше Бристоу да е първият. Ако полицията искаше конкретно доказателство за убийство, само клиентът му можеше да го предостави (макар може би да не осъзнава това). Ако пък пристигнеха или Тони Ландри, или Алисън Кресуел, щеше… И Страйк прихна в пустия си офис, защото изразът, който му дойде наум, бе „да измисли нещо в крачка“.

Ала ето че стана шест часът, а после шест и половина и никой не позвъни на звънеца. Страйк отново намаза с мехлем края на крака си и прикрепи протезата, което му причини ужасна болка. Докуцука с пъшкане във вътрешния кабинет, тръшна се на стола си и се предаде, пак свали изкуствения крак, след което захлупи глава върху ръцете си на бюрото просто за да отмори парещите си очи.

2

Стъпки по металното стълбище. Страйк мигом изпъна гръб, без да знае дали е спал пет минути, или петдесет. Някой почука на стъклената врата.

— Влез, отворено е! — извика той и покри с крачола си неприкрепената протеза.

За огромно облекчение на Страйк Джон Бристоу бе този, който влезе в стаята, примигващ през очилата си с дебели стъкла и явно силно развълнуван.

— Здравей, Джон. Влизай, седни.

Ала Джон приближи към него разгневен и с лице на петна както в деня, когато Страйк отказа да поеме случая, и стисна здраво облегалката на предложения му стол.

— Казах ти — изрече той, а петната по слабото му лице ставаха ту по-червени, ту избледняваха, докато размахваше кокалестия си пръст срещу Страйк. — Казах ти пределно ясно, че не желая да се срещаш с майка ми, без да присъствам и аз.

— Знам, че ми каза, Джон, но…

— Тя е неимоверно разстроена. Не знам какво си й казал, но плачеше и хълцаше по телефона следобед!

— Съжалявам да го чуя. Не даде вид, че възразява срещу въпросите ми…

— В ужасно състояние е! — изкрещя Бристоу и големите му зъби проблеснаха. — Как посмя да идеш при нея без мен? Как посмя?

— Джон, направих го, защото, както ти обясних след погребението на Рошел, според мен си имаме работа с убиец, който може да убие отново — каза Страйк. — Ситуацията е опасна и искам да й се сложи край.

— Искаш да й се сложи край? А какво мислиш, че ми е на мен? — извика Бристоу и гласът му премина във фалцет. — Имаш ли представа каква вреда си нанесъл? Майка ми е направо съсипана, а сега и приятелката ми изчезна без следа, за което Тони обвинява теб! Какво стори с Алисън? Къде е тя?

— Не знам. Пробва ли да й позвъниш?

— Не вдига. Какво става, по дяволите? Цял ден тичах да гоня вятъра, а като се връщам…

— Гони вятъра ли? — повтори Страйк, като крадешком премести крака си, за да задържи протезата изправена.

Бристоу се тръшна върху стола насреща, като дишаше тежко и примигваше срещу Страйк, заслепен от яркото следобедно слънце, светещо през прозореца зад него.

— Сутринта някой се обадил на секретарката ми — ядосано заговори той, — представил се за наш важен клиент от Рай, който настоявал за спешна среща. Пътувах цял ден дотам, за да установя, че той е извън страната и никой не ми се е обаждал. Би ли свалил тази щора, ако обичаш — добави той и засенчи очи с длан. — Нищо не виждам.

Страйк дръпна шнурчето и щората се смъкна шумно, като потопи двамата в хладен и леко раиран полумрак.

— Много странна история — отбеляза Страйк. — Сякаш някой е искал да те отстрани от града.

Бристоу не отговори. Стрелкаше гневно Страйк, а гърдите му се вдигаха и спускаха.

— Търпението ми се изчерпа — отсече рязко той. — Прекратявам това разследване. Можеш да задържиш всичките пари, които ти дадох. Трябва да мисля за майка си.

Страйк извади незабелязано телефона от джоба си, натисна няколко бутона и го сложи на скута си.

— Не искаш ли да разбереш поне какво открих днес в гардероба на майка ти?

— Ти… Ровил си в гардероба на майка ми?!

— Да. Исках да надникна в онези чисто нови чанти, които Лула е получила в деня на смъртта си.

Бристоу запелтечи:

— Ти… Ти…

— Чантите са с подвижна подплата. Странна идея, нали? Скрито под подплатата на бялата чанта открих завещание, написано собственоръчно от Лула върху лист от синята хартия за писма на майка ти и с подписа на Рошел Онифаде като свидетел. Предадох го на полицията.

Ченето на Бристоу увисна. В продължение на няколко секунди той сякаш бе неспособен да проговори. Накрая прошепна:

— Но… какво се казва в него?

— Че оставя всичко, което притежава, на брат си лейтенант Джона Ейджиман от Кралския инженерен полк.

— Джона… кой?

— Иди и погледни монитора на компютъра отвън. Ще видиш снимката му там.

Бристоу се изправи и като сомнамбул отиде до компютъра в съседната стая. Страйк видя как мониторът се освети, когато Бристоу размърда мишката. На екрана се появи красивият Ейджиман със своята присмехулна усмивка и с изрядната си униформа.

— О, боже мой — промълви Бристоу. Върна се отново и седна срещу детектива, като го гледаше изумен. — Аз… не мога да повярвам.

— Това е мъжът от записа на охранителната камера — поясни Страйк. — Бяга далеч от мястото в нощта, когато е умряла Лула. Живеел е в Клъркънуел при овдовялата си майка, докато е бил в отпуск. Ето защо е бързал по Тиобалдс Роуд двайсет минути по-късно. Отивал си е у дома.

Бристоу шумно пое въздух.

— А всички казваха, че съм в плен на заблуда — почти викна той. — Ето че не съм бил заблуден!

— Не, Джон, не си бил заблуден — каза Страйк. — Заблуден не. По-скоро луд за връзване.

Отвъд засенчения от щората прозорец се носеха звуците на Лондон, жив по всяко време, боботещ и ехтящ от хора и превозни средства. Вътре в стаята не се чуваше никакъв шум освен накъсаното дишане на Бристоу.

— Моля? — с нелепа любезност попита той. — Какъв ме нарече?

Страйк се усмихна.

— Казах, че си луд за връзване. Убил си сестра си, разминало ти се е, а после ме накара да разследвам наново смъртта й.

— Ти… Няма начин да си сериозен.

— О, сериозен съм. От самото начало за мен бе очевидно, че човекът с най-голяма изгода от смъртта на Лула си ти, Джон. Десет милиона лири само щом майка ти предаде богу дух. Отвсякъде са си доста пари. Особено при положение че не разполагаш с много повече от заплатата си, колкото и да тръбиш за своя доверителен фонд. Акциите на „Албрис“ вече не струват и хартията, на която са напечатани, не е ли така?

Бристоу го гледа зяпнал няколко мига, после се поизправи на стола си и насочи очи към походното легло, подпряно в ъгъла.

— Мисля, че е смехотворно да го каже закъсал нещастник като теб, който дори спи в офиса си. — Гласът на Бристоу бе спокоен и високомерен, макар че дишането му бе ненормално бързо.

— Знам, че имаш много повече пари от мен — отвърна Страйк, — но както сам изтъкна, това не говори много. А за себе си ще кажа, че не съм паднал дотам, та да присвоявам от клиенти. Колко от парите на Конуей Оутс открадна, преди Тони да те разкрие какви ги вършиш?

— О, сега и присвоявам, така ли? — изрече Бристоу с изкуствен смях.

— Да, така мисля — кимна Страйк. — Не че за мен има значение. Все ми е едно дали си убил Лула, защото е трябвало да възстановиш откраднатите пари, или защото си искал да гушнеш милионите й, или защото си я ненавиждал. Ала съдебните заседатели ще искат да го знаят. Те си умират да разберат мотива.

Коляното на Бристоу отново беше започнало да подскача нагоре-надолу.

— Ти си превъртял — заяви той и отново прозвуча изкуственият му смях. — Открил си завещание, в което тя оставя всичко не на мен, а на онзи човек. — Посочи към външния офис, където бе видял снимката на Джона. — Казваш ми, че е същият човек, заснет от камерата да върви към апартамента на Лула вечерта, когато е загинала, а десет минути по-късно — да бяга надалеч от там. И въпреки това обвиняваш мен. Мен!

— Джон, ти си знаел, преди да дойдеш при мен, че Джона е бил на онзи запис. Рошел ти го е казала. Била е във „Вашти“, когато Лула се е обадила на Джона и си е уредила с него среща късно през нощта, станала е свидетел на писането на завещание, в което той наследява цялото имущество. Дошла е при теб, казала ти е всичко и е започнала да те изнудва. Искала ти е пари за жилище и скъпи дрехи, а в замяна е обещала да държи устата си затворена за факта, че не ти си наследник на Лула. Рошел не е осъзнавала, че ти си убиецът. Мислела е, че Джона е бутнал Лула от прозореца. Освен това е била огорчена, че тя самата е изключена от завещанието и че е зарязана така безцеремонно в магазина в последния ден от живота на Лула, затова не се е вълнувала, че убиецът се разхожда на свобода, за нея е било важно да докопа парите.

— Това са пълни щуротии. Ти не си на себе си.

— Създаде всички възможни пречки, за да не мога да открия Рошел — продължи Страйк, сякаш не беше чул Бристоу. — Преструваше се, че не знаеш името й и къде живее, прояви съмнение, че може да е полезна за разследването, изтри снимките от лаптопа на Лула, та да не мога да видя как изглежда. Вярно, тя би могла да ми посочи директно човека, който ти се опитваше да уличиш за убийството, но, от друга страна, е знаела, че съществува завещание, лишаващо те от наследство, а твоята цел номер едно е била да потулиш темата за завещанието, докато го откриеш и унищожиш. Каква ирония, че то през цялото време е било в гардероба на майка ти. Ала дори да го бе унищожил, Джон, какво щеше да стане? Самият Джона е бил наясно, че е наследник на Лула, и ти си го знаел. Имало е и друг свидетел на факта, че е съществувало завещание, макар ти да не си подозирал: Брайъни Радфорд, гримьорката.

Бристоу бавно облиза сухите си устни. Страйк усети страха му.

— Брайъни не пожела да си признае, че е ровила из вещите на Лула, но е видяла завещанието в дома й, преди тя да успее да го скрие. Брайъни обаче страда от дислексия. Тя е прочела „Джона“ и го е възприела като „Джон“. Свързала го е с думите на Киара как Лула оставяла всичко на брат си и е стигнала до извода, че няма защо да казва пред някого какво е прочела крадешком, при положение че тъй или иначе ти наследяваш всичко. На моменти си имал просто дяволски късмет, Джон. Ала сега разбирам, за болен мозък като твоя най-доброто решение на проблема е било да припишеш убийството на Джона. Ако той влезе в затвора с доживотна присъда, не би имало значение дали завещанието ще се появи, или не, дали някой знае за него, или не — парите във всички случаи ще дойдат при теб.

— Направо смехотворно — почти без дъх проговори Бристоу. — Трябва да се откажеш от детективската работа и да пишеш фентъзи романи, Страйк. Нямаш грам доказателство за това, което каза…

— Напротив, имам — прекъсна го Страйк и Бристоу мигом млъкна, а бледността му пролича дори и на слабата светлина. — Записът от видеокамерата.

— На този запис се вижда как Джона Ейджиман бяга от местопрестъплението, както ти току-що потвърди!

— На камерата е уловен и друг човек.

— Значи е имал съучастник, съгледвач.

— Питам се какво ли ще изтъкне защитата като твое неизлечимо страдание, Джон — тихо изрече Страйк. — Нарцисизъм? Някакъв вид божествен комплекс? Мислиш се за недосегаем, нали, за гений, в сравнение с когото ние, останалите, сме направо шимпанзета? Вторият мъж, който бяга от местопрестъплението, не е съучастник на Джона, нито негов съгледвач, нито автокрадец. Той дори не е чернокож, а бял мъж с черни ръкавици. Това си ти.

— Не — изрече Бристоу. Тази дума завибрира, издавайки паниката му, ала после с почти видимо усилие той отново върна презрителната усмивка на лицето си. — Как е възможно да съм аз? Бях в Челси с майка ми. Тя ти го е казала. Тони ме видя там. Бях в Челси.

— Майка ти е инвалид и е пристрастена към валиума. Спала е почти през целия този ден. Върнал си се в Челси чак след като си убил Лула. Отишъл си в стаята на майка си, върнал си часовника назад и си я събудил, като си се престорил, че е време за вечеря. Мислиш се за криминален гений, Джон, но това е правено милион пъти преди, макар и рядко с толкова лесен обект. Майка ти няма представа кой ден е при толкова опиати в организма си.

— Бях в Челси през целия ден — повтори Бристоу и коляното му заподскача. — През целия ден, освен през времето, когато отскочих до службата за документите.

— Взел си суитчър с качулка и ръкавици от апартамента под този на Лула. На записа от камерата се вижда, че си го облякъл — продължи Страйк, като игнорира прекъсването, — а това е било огромна грешка. Суитчърът е уникат, единствен е на света, бил е направен специално за Дийби Мак от Ги Соме. Можело е да бъде взет само от апартамента под този на Лула, така че знаем къде си бил.

— Нямаш абсолютно никакво доказателство — заяви Бристоу. — Чакам доказателство.

— То се знае, че това чакаш — простичко отвърна Страйк. — Невинен човек не би седял тук да ме слуша. Досега да си е тръгнал, бесен от гняв. Но не се тревожи, имам доказателство.

— Няма как да имаш — с дрезгав глас възрази Бристоу.

— Мотив, средства и възможност, Джон. Имал си всичко това. Да започнем отначало. Не отричаш, че си отишъл у Лула рано сутринта…

— Разбира се, че не.

— … защото хора са те видели там. Но не вярвам някога Лула да ти е давала договора със Соме, който си използвал като претекст да се качиш горе. Мисля, че си го задигнал в някакъв момент преди това. Уилсън те е пуснал да влезеш и минути по-късно с Лула сте си крещели един на друг на вратата й. Не можеш да се престориш, че не се е случило, защото чистачката ви е чула. За твой късмет английският на Лешчинска е толкова слаб, че тя потвърди твоята версия за скандала: бил си ядосан, задето отново се е събрала с оня използвач и наркоман, нейния приятел. Ала аз мисля, че скандалът е бил заради отказа на Лула да ти даде пари. Всичките й по-умни приятели ми казаха как си ламтял за богатството й, но в този ден трябва да си бил особено отчаян за пари, за да влезеш насила и да се разкрещиш така. Тони е бил забелязал липсата на средства в сметката на Конуей Оутс, така ли? И ти е трябвало да ги върнеш спешно?

— Безпочвени спекулации — отсече Бристоу все още с подскачащо коляно.

— Ще видим колко са безпочвени, щом веднъж се озовем в съда — парира го Страйк.

— Никога не съм отричал, че с Лула се скарахме.

— След като тя е отказала да ти даде чек и е тръшнала вратата под носа ти, ти си слязъл по стълбите и си видял вратата на апартамент две отворена. Уилсън и техникът по алармените инсталации са били заети да гледат панела, а Лешчинска е била някъде вътре и вероятно е чистела с прахосмукачка, което ти е дало възможност да се промъкнеш зад двамата мъже. Не е било кой знае какъв риск. В случай че се обърнат и те видят, би могъл да се престориш, че си отишъл да благодариш на Уилсън, задето те е пуснал. Прекосил си коридора зад гърба им и си се скрил някъде в онзи голям апартамент. Там има места колкото щеш — в някой шкаф, под някое легло…

Бристоу клатеше глава с нямо отрицание.

Страйк продължи със същия равен тон:

— Трябва да си чул как Уилсън казва на Лешчинска да нагласи алармата с едно-девет-шест-шест. Накрая Уилсън, Лешчинска и техникът са си тръгнали и ти спокойно си можел да се разполагаш в апартамента. За твое разочарование Лула вече е била напуснала сградата и ти не си могъл да се върнеш горе и отново да я тормозиш за пари.

— Голи фантазии — процеди адвокатът. — Никога в живота си не съм стъпвал в апартамент две. Тръгнах си от Лула и отидох в службата да взема документи…

— От Алисън, не каза ли така първия път, когато преговаряхме движението ти през онзи ден? — попита Страйк.

По тънкия врат на Бристоу отново избиха розови петна. След кратко колебание той прочисти гърлото си и каза:

— Не си спомням дали… Само знам, че бях много бърз; исках да се върна при майка ми.

— Какъв ли ефект ще имат върху съда показанията на Алисън на свидетелската скамейка, че си я помолил да излъже заради теб? Разиграл си пред нея съсипания от скръб брат и си я поканил на вечеря, а нещастницата е била толкова доволна да се покаже като желана жена пред Тони, че мигом се е съгласила. След още няколко срещи си я убедил да каже, че те е видяла в службата сутринта преди смъртта на Лула. Просто те е помислила за свръхтревожен и параноичен, нали? Повярвала е, че вече имаш желязно алиби от нейния обожаван Тони за по-късно през деня. Решила е, че не е голяма работа да изрече малка лъжа, та да те успокои. Ала Алисън не е била там в онзи ден, за да ти даде каквито и да било документи, Джон. Веднага щом е отишла на работа, Сайприън я е изпратил за Оксфорд, за да потърси Тони. Малко се изнерви след погребението на Рошел, когато разбра, че знам всичко това, нали?

— Алисън не е от най-умните — бавно изрече Бристоу, потърквайки длани, сякаш ги мие, а коляното му подскачаше. — Сигурно е объркала дните. Очевидно не ме е разбрала. Никога не съм искал от нея да твърди, че съм ходил във фирмата. Нейната дума срещу моята. Може би се опитва да ми отмъсти, защото скъсахме.

— О, ти определено се издъни, Джон. След като сътрудничката ми ти позвъни сутринта да те подмами в Рай…

— Твоята сътрудничка?

— Да, разбира се. Не те исках да се мотаеш около мен, докато претърсвам апартамента на майка ти, нали така? Алисън ни помогна с името на клиента. Позвъних й, казах й всичко, включително как имам доказателство, че Тони спи с Ърсула Мей и че ти ще бъдеш арестуван за убийство. Това я убеди, че трябва да си потърси нов приятел и нова работа. Надявам се да е отишла в дома на майка си в Съсекс, това я посъветвах да направи. Държиш Алисън наблизо до себе си, защото мислиш, че тя е спасителното ти алиби, а и за да научаваш чрез нея плановете на Тони, от когото се боиш. Ала напоследък взех да се тревожа да не решиш, че не ти е полезна повече, и току-виж паднала отвисоко.

Бристоу отново се пробва да се изсмее надменно, ала звукът се получи изкуствен и кух.

— И тъй, оказва се, че никой не те е видял как си отскочил до службата си да вземеш някакви документи в онази сутрин — продължи Страйк. — Все още си се криел в средния апартамент на Кентигърн Гардънс номер осемнайсет.

— Не бях там. Бях в Челси, у майка ми — отсече Бристоу.

— Не мисля, че си планирал да убиеш Лула на този етап — продължи Страйк, все едно нищо не бе чул. — Сигурно идеята ти е била пак да я притиснеш, когато се върне. Никой не те е очаквал в службата този ден, защото се е предполагало, че ще работиш у дома си, за да правиш компания на болната си майка. Имало е пълен хладилник, а и ти си знаел как да влезеш и излезеш, без да задействаш алармата. Имал си добра видимост към улицата, така че при появата на Дийби Мак с антуража му си можел да разполагаш с достатъчно време бързо да излезеш оттам и да слезеш долу с някоя измислена история как си останал да чакаш сестра си в апартамента й. Единственият малък риск е била вероятността от доставки в апартамента, но онази голяма ваза с рози е пристигнала, без никой да забележи, че се криеш там, нали? Предполагам, че идеята за убийство е започнала да се заражда тъкмо тогава, когато си прекарал часове наред сам сред целия онзи лукс. Не започна ли да си представяш колко прекрасно би било, ако Лула, за която си бил убеден, че не е написала завещание, умре? Знаел си, че лесно ще се справиш с болната си майка, особено като останеш единственото й живо дете. Тази идея трябва много да ти е харесала, нали, Джон? Да бъдеш най-после единствено дете. Да не те засенчват по-хубави и по-обичани брат и сестра. — Дори в сгъстяващия се мрак той виждаше стърчащите зъби на Бристоу и напрегнатия поглед в късогледите му очи. — Без значение колко си пърхал около майка си и си разигравал ролята на предан син, никога не си бил на първо място за нея, нали? Тя винаги най-много е обичала Чарли, не е ли така? Всички са го обичали, дори чичо Тони. Ала в момента, когато Чарли вече го няма и ти се надяваш най-сетне да станеш център на внимание, какво се случва? Пристига Лула и всички започват да се грижат за Лула, да обожават Лула. Майка ти дори не е сложила твоя снимка до смъртното си легло. Само тези на Чарли и Лула. Само на двамата, които е обичала.

— Майната ти — озъби се Бристоу. — Майната ти, Страйк. Какво знаеш ти? Имал си уличница за майка. От какво умря, от трипер ли?

— Хитро — отбеляза Страйк. — Щях да те питам дали си проучил личния ми живот, когато си търсил лапнишаран, когото да манипулираш. Вероятно си помислил, че ще проявя особено съчувствие към горкия съсипан от скръб Джон Бристоу, след като моята майка е умряла млада при подозрителни обстоятелства. Решил си, че ще ме разиграваш както си поискаш… Няма значение, Джон. Ако твоите защитници не могат да ти намерят душевно заболяване, сигурно ще изтъкнат като причина възпитанието ти. Израснал необичан, пренебрегван, засенчван. Винаги си се смятал за онеправдан, нали? Забелязах го още първия ден, когато избухна в затрогващ плач при спомена как са водели Лула по алеята пред дома ви, как е влязла в живота ти. Родителите ти дори не са те взели със себе си, когато са отишли за нея, нали? Оставили са те у дома като домашно куче, като сина, който им е бил недостатъчен след смъртта на Чарли, сина, който отново ще бъде на второ място.

— Не съм длъжен да слушам това — прошепна Бристоу.

— Свободен си да си вървиш — заяви Страйк и погледна към него, ала вече не виждаше очите му в плътните сенки зад очилата. — Защо не си тръгнеш?

Ала адвокатът просто седеше там с подскачащо коляно, търкаше длани една в друга и чакаше да чуе доказателството на Страйк.

— По-лесно ли беше втория път? — тихо попита Страйк. — По-лесно ли ти беше да убиеш Лула, отколкото да убиеш Чарли?

Видя оголените му зъби, когато Бристоу отвори уста, от която обаче не излезе нито звук.

— Тони знае, че ти си го извършил, нали? Всички тези глупости за суровите и жестоки неща, които си наговорил, след като Чарли умрял… Тони е бил там, видял те е как се отдалечаваш с велосипеда си от мястото, където си блъснал Чарли. Предизвика го да кара близо до ръба на пропастта, нали? Познавах Чарли, не можеше да устои на предизвикателство. Тони е видял Чарли мъртъв на дъното на кариерата и е казал на родителите ти, че според него ти си го направил, нали? Затова баща ти го е ударил. Затова майка ти е припаднала. Затова Тони е бил прогонен от къщата след смъртта на Чарли: не защото Тони е казал, че майка ти е отгледала необуздани деца, а защото й е казал, че отглежда психопат.

— Това е… Не! — изграчи Бристоу. — Не!

— Но Тони не е искал да се разразява семеен скандал. Мълчал си е. Въпреки това е изпаднал в паника, когато е чул, че те осиновяват момиченце. Обадил им се е и се е опитал да ги спре. Имал е право да се тревожи, нали така? Мисля, че винаги си се боял малко от Тони. Каква ирония, че той сам се постави в принудителната ситуация да ти създаде алиби за убийството на Лула.

Бристоу нищо не казваше, само дишаше много бързо.

— През онзи ден на Тони му е било нужно да се престори, че е бил някъде, където и да е, само не и в хотелското легло с жената на Сайприън Мей. Затова е заявил, че се е върнал в Лондон, за да посети болната си сестра. Тогава е осъзнал, че и ти, и Лула е трябвало да сте там по същото време. Племенницата му е била мъртва, така че не е можела да го опровергае, а той не е имал друг избор, освен да заяви, че те е видял през вратата на кабинета, но не е разговарял с теб. И ти си го подкрепил. И двамата сте лъжели през зъби, чудейки се какво крои другият, но сте били твърде уплашени, за да си задавате въпроси един на друг. Според мен Тони си е казвал, че ще изчака майка ти да умре, преди да се изправи срещу теб. Може би така е успявал да приспива съвестта си. Ала все пак е бил достатъчно притеснен, за да накара Алисън да те държи под око. А междувременно ти ми пробутваше измислици за това как Лула те прегърнала и за трогателното ви помирение, преди тя да се върне у дома си.

— Бях там — с грапав шепот изрече Бристоу. — Бях в апартамента на майка ми. Ако Тони не е бил там, то си е негова работа. Не можеш да докажеш, че не съм бил там.

— Работата ми не е да доказвам негативни твърдения, Джон. Просто ти обяснявам, че изгуби всичките си алибита освен онова от пристрастената ти към валиума майка. Но в името на спора да приемем, че когато Лула е посетила отпадналата ти майка, а Тони е чукал Ърсула в някакъв хотел нейде си, ти все още си се криел в апартамент две и си започнал да планираш много по-дръзко решение на проблема си с паричния поток. Изчакваш. В някакъв момент си слагаш черните кожени ръкавици, оставени в гардероба за Дийби, като предпазна мярка срещу пръстови отпечатъци. И тогава вече се оформя замисълът ти да приложиш насилие. Накрая в ранния следобед Лула се прибира у дома си, но нямаш късмет, с приятелки е, както без съмнение си видял през шпионката на апартамента. От този момент — изрече Страйк с вече суров тон — нещата с теб стават много сериозни. Защитата ти би могла да пледира за неволно причинена смърт — беше нещастен случай, посдърпахме се и тя падна през балкона — и това би прозвучало убедително, ако не беше стоял долу през цялото време, знаейки, че при нея има хора. Човек с не по-лоша мисъл в ума си от тази да притеснява сестра си за голям чек би могъл да изчака тя да остане сама. Само че това ти вече си го опитал и не се е получило. Така че защо да не се качиш горе сега, когато тя може би е в по-добро настроение, и пак да се пробваш, сигурно ще е по-въздържана заради приятелките си в съседната стая? Като нищо може да ти даде нещо, само и само да се отърве от теб. — Страйк почти чувстваше вълните на страх и омраза, излъчващи се от фигурата от другата страна на бюрото, която все повече се губеше в сенките. — Но вместо това ти си чакал — продължи той. — Чакал си цяла вечер, след като си я видял да напуска сградата. Сигурно вече си бил напълно решен към този момент. Имал си време да нахвърляш план. Наблюдавал си улицата, знаел си кой е в сградата и кой не е. Измислил си как да се измъкнеш чист, без никой нищо да разбере. А и да не забравяме, вече си убивал преди. Това поставя нещата в друга светлина.

Бристоу направи рязко движение. Страйк се напрегна, но Бристоу остана неподвижен и в този момент Страйк пределно ясно осъзна ситуацията с неприкрепената към крака си протеза.

— Гледал си през прозореца и си видял Лула да се прибира у дома сама, само че папараците още са били там. Вероятно съвсем си се отчаял на този етап, така ли е? Ала като по чудо, сякаш вселената се е постарала да помогне на Джон Бристоу да постигне каквото желае, те всички си тръгват. Сигурен съм, че редовният шофьор на Лула им е подшушнал клюката. Той е човек, който държи да има добри контакти с медиите. И ето че улицата е празна. Моментът е настъпил. Обличаш си суитчъра на Дийби. Голяма грешка. Но трябва да признаеш, че при толкова щастливо стекли се обстоятелства все нещо е било писано да се обърка. И тогава — тук вече ти давам висока оценка, защото това ме озадачаваше дълго време — изваждаш няколко бели рози от вазата. Избърсваш дръжките им — не толкова щателно, колкото би трябвало, но доста добре, излизаш от апартамент две, като оставяш вратата открехната, и се качваш до апартамента на сестра си. Между другото не си забелязал, че от розите е покапала вода. По-късно Уилсън се е подхлъзнал на капките. Качваш се до апартамента на Лула и почукваш на вратата. Тя поглежда през шпионката и какво вижда? Бели рози. Вероятно преди това е стояла на балкона си при широко отворени прозорци, гледала е към улицата и е очаквала да се появи брат й, за чието съществуване доскоро не е подозирала. Решила е, че някак е влязъл, без да го забележи. Във вълнението си отваря широко вратата — и ето те вътре.

Бристоу беше съвършено неподвижен. Дори коляното му не подскачаше вече.

— Убил си я по същия начин, както си убил Чарли, по същия начин, както си убил Рошел по-късно: блъснал си я силно и рязко — може и да си я повдигнал — а тя не го е очаквала, била е стъписана също като останалите, нали? Крещял си й, че не ти дава пари, че те пренебрегва и те лишава, както ти винаги си бил пренебрегван и лишаван от своя дял родителска любов, нали, Джон? Тя ти е викнала в отговор, че няма да получиш и пени дори да я убиеш. Докато сте се карали и дърпали и ти си я изтласквал през дневната към балкона, тя ти е казала, че има друг брат, истински, че той идва към дома й и че е направила завещание в негова полза. „Късно е, направих го вече!“, изкрещяла е тя. А ти си я нарекъл лъжлива кучка и си я хвърлил на улицата, където да умре.

Бристоу едва дишаше.

— Мисля, че си бил захвърлил розите пред външната й врата. Когато си излязъл, си ги грабнал и си изтичал надолу по стълбите обратно в апартамент две, където си ги натикал отново във вазата. Да му се не види, пак си извадил късмет. Полицай случайно е блъснал и разбил вазата, а розите са били едничката следа, че в апартамента е имало някой, защото няма как да си ги върнал обратно по начина, по който са били подредени в цветарския магазин, не и когато си знаел, че разполагаш с броени минути, за да се измъкнеш от сградата. Следващата ти задача е изисквала здрави нерви. Надали си очаквал някой мигом да вдигне тревога, но Танзи Бестигуи е била на балкона под вас. Чул си я да пищи и си осъзнал, че имаш дори по-малко време от това, на което си разчитал. Уилсън е изтичал на улицата да провери Лула, после, докато си чакал до входната врата, взирайки се през шпионката, си го видял да тича нагоре към последния етаж. Включил си алармата, излязъл си от апартамента и си хукнал надолу по стълбите. Бестигуи са си крещели един на друг в своя апартамент. Изтичал си надолу — Фреди Бестигуи те е чул, макар че в момента си е имал други грижи на главата — минал си през празното фоайе и си излязъл на улицата, където снеговалежът е бил обилен. Тичал си с нахлупена качулка, скрито лице и с ръкавици на ръцете. В края на улицата си видял друг човек да тича, сякаш му пари под краката, и да се отдалечава от ъгъла, където току-що е видял как сестра му е претърпяла смъртоносно падане. Едва ли тогава си имал време да осъзнаеш кой е. Тичал си бързо, колкото си могъл, в дрехите, предназначени за Дийби Мак, покрай охранителната камера, която е заснела и двама ви, после си свърнал по Халиуел стрийт. Там късметът ти отново е проработил, защото е нямало повече камери. Вероятно си метнал суитчъра и ръкавиците в контейнер за боклук и си хванал такси, нали? Полицията така и не си е направила труда да разпита дали бял мъж само по костюм не е взел такси в онази нощ. Отишъл си в дома на майка си, приготвил си й храна, върнал си стрелките на часовника в стаята й и си я събудил. Тя все още е убедена, че двамата сте си приказвали за Чарли — добро хрумване, Джон — точно в момента, когато Лула е паднала и е намерила смъртта си. Разминало ти се е, Джон. Можеше да си позволиш да плащаш на Рошел, докато е жива. При твоя късмет Джона Ейджиман би могъл дори да бъде убит в Афганистан; всеки път у теб пламва надежда, като видиш снимка на чернокож войник във вестника, нали? Ала не си искал да се довериш изцяло на късмета. Ти си сбъркан и арогантен негодник и си решил, че можеш да уредиш нещата по-добре.

Настана дълго мълчание.

— Нямаш доказателство — проговори накрая Бристоу. В кабинета вече беше толкова тъмно, че за Страйк той беше само силует. — Въобще никакво доказателство.

— Боя се, че тук грешиш — възрази Страйк. — От полицията трябва вече да са взели съдебна заповед за обиск.

— За какво? — попита Бристоу, най-сетне почувствал се достатъчно уверен, че да се засмее. — Да претърсят контейнерите в Лондон за суитчър, който твърдиш, че е изхвърлен преди три месеца?

— Не, за да погледнат в сейфа на майка ти, естествено.

Страйк се чудеше дали ще успее да вдигне щората достатъчно бързо. Беше далеч от ключа за осветлението, кабинетът бе много тъмен, но той не искаше да изпуска от поглед потъналата в сянка фигура на Бристоу. Сигурен беше, че тройният убиец не е дошъл неподготвен.

— Дадох им няколко комбинации, които да опитат — продължи Страйк. — Ако не се получи с тях, вероятно ще повикат експерт, който да го отвори. Но ако си падах по залози, лично аз бих заложил на 030483.

Прошумоляване, едва мярнала се бледа ръка и Бристоу се спусна напред. Острието на ножа одраска гърдите на Страйк, когато той отхвърли Бристоу встрани. Адвокатът се изпързаля от бюрото, превъртя се и атакува отново и този път Страйк падна назад със стола си и с Бристоу върху себе си, притиснат между стената и бюрото.

Страйк стискаше една от китките на Бристоу, но не виждаше къде е ножът, наоколо бе мрак. Той заби силно кроше под брадичката на Бристоу, при което главата му се отметна назад и очилата му изхвърчаха. Страйк го удари отново и Бристоу се блъсна в стената. Страйк се опита да се изправи на стола, ала долната част от тялото на Бристоу притискаше пламтящия му от болка сакат крак, а ножът се заби в ръката му над лакътя — почувства как прободе плътта му, как руква топла кръв и го заслепи пареща болка.

На бледата светлина от прозореца видя неясния силует на Бристоу отново да вдига ръка, напрегна се под тялото му, успя да отклони втория удар и с гигантско усилие съумя да го отметне от себе си, при което протезата се изплъзна от крачола му. Опитваше се да притисне Бристоу надолу, а кръвта се лееше навсякъде и той нямаше представа къде се намира ножът сега.

Бюрото се преобърна под натиска на Страйк и когато той притисна със здравото си коляно кльощавия гръден кош на Бристоу, търсейки опипом ножа с непострадалата си ръка, ярка светлина нахлу в очите му и се раздаде женски писък. Заслепен, Страйк едва успя да зърне ножа, насочващ се към корема му. Той сграбчи протезата до себе си и я стовари като бухалка върху лицето на Бристоу — веднъж, втори път…

— Спри! Корморан, спри! Ще го убиеш!

Страйк се изтъркаля встрани от Бристоу, който вече не помръдваше, пусна изкуствения си крак и се отпусна по гръб до прекатуреното бюро, стиснал кървящата си ръка.

— Мисля — задъхано изрече той, твърде немощен, за да може види Робин, — че ти поръчах да си вървиш у дома.

Ала тя вече беше на телефона.

— Полиция и линейка!

— Повикай и такси — изграчи Страйк от пода с пресъхнало от толкова много говорене гърло. — Нямам намерение да пътувам до болницата заедно с този боклук.

Той протегна ръка и взе мобилния си телефон, който лежеше встрани. Бе посмачкан, но продължаваше да записва.