Зовът на кукувицата

1

Започна да вали в сряда. Лондонско време, влажно и сиво, при което старият град изглеждаше вял и унил: бледи лица под черни чадъри, вечната миризма на мокри дрехи, ритмичното барабанене на дъжда по прозореца на кабинета на Страйк през нощта.

Дъждът в Корнуол беше различен. Страйк си спомняше как през онези месеци, докато посещаваше селското училище в Сейнт Моус, той шибаше като с камшици стъклата в резервната спалня на леля Джоун и чичо Тед в спретнатата малка къща, която миришеше на цветя и печива. Подобни спомени винаги изплуваха в съзнанието му, когато му предстоеше да се види с Луси.

В петък следобед дъждовните капки още танцуваха дръзко по первазите на прозорците, когато, седнали в двата противоположни края на секретарското бюро, Робин опаковаше куклата парашутист за Джак, а Страйк й пишеше чек за седмичната заплата минус комисионата на агенцията „Временни кадри“. Робин се канеше да отиде на третото си за тази седмица „истинско“ интервю за работа и изглеждаше чистичка и спретната в черния си костюм и с прибраната на кок яркоруса коса.

— Готово — изрекоха двамата едновременно.

Робин плъзна по бюрото идеален пакет в хартия с десен на космически кораби, а Страйк й подаде чека.

— Жива и здрава да си — каза Страйк, като взе пакета. — Аз не мога да опаковам.

— Дано да му хареса — отговори тя и прибра чека в черната си ръчна чанта.

— Дано. А на теб успех с интервюто. Искаш ли тази работа?

— Ами доста добра е. „Човешки ресурси“ в медийна консултантска фирма в Уест Енд — отвърна тя без особен ентусиазъм. — Приятно прекарване на партито. Ще се видим в понеделник.

Самоналоженото наказание да слиза на Денмарк стрийт, за да пуши, беше още по-досадно при непрестанния дъжд. Страйк стоеше едва защитен под козирката на входа и се питаше кога ще се откаже от този си навик и ще възвърне физическата си форма, изчезнала заедно с неговата платежоспособност и с домашния му комфорт. Докато стоеше там, мобилният му телефон иззвъня.

— Реших, че ще ти е приятно да узнаеш. Сигналът ти си изплати дивидентите — изрече тържествуващо Ерик Уордъл.

Страйк чуваше шум от двигател и мъжки гласове на фона.

— Бърза работа — коментира той.

— Да, не се мотаем.

— Означава ли това, че ще получа желаното?

— Точно затова ти се обаждам. Днес вече е късничко, но ще ти го изпратя в понеделник.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Мога да изчакам в офиса.

Уордъл се изсмя леко подигравателно.

— Плаща ти се на час, нали? Мислех, че би предпочел да проточиш малко работата.

— Ако мога да го получа тази вечер, ще се погрижа пръв да научаваш сигналите от стария ми приятел, стига да има такива.

В кратката пауза, която последва, Страйк чу един от мъжете, които бяха в колата с Уордъл, да казва „… гадната физиономия на Фиърни…“.

— Да, добре — съгласи се Уордъл. — Ще го пратя, но може би чак към седем часа. Там ли ще си още?

— Непременно ще изчакам — отговори Страйк.

Досието пристигна три часа по-късно, докато той ядеше риба и чипс от малка пластмасова чинийка, поставена на скута му, и гледаше вечерните новини на портативния си телевизор. Куриерът позвъни на външната врата и Страйк се разписа за дебел пакет, пратен от Скотланд Ярд. Когато го разви, откри дебела сива папка, пълна с фотокопирани материали. Страйк я отнесе на бюрото на Робин и се зае с продължителния процес по усвояване на съдържанието й.

Тук бяха показанията на всички, видели Лула Ландри в последната вечер на живота й; докладът за ДНК, открита в апартамента й; фотокопирани страници на книгата за посетители, водена от охраната на Кентигърн Гардънс номер осемнайсет; подробности за лекарството, предписано на Лула за контролиране на биполярното й разстройство; докладът от аутопсията; медицински заключения от предишната година; разпечатки от мобилния и стационарния й телефон; данни от съдържанието на лаптопа. Имаше също и дивиди, на което Уордъл бе написал „Записи от охранителните камери на двамата Бягащи“.

Дивиди драйвърът на компютъра на Страйк, купен на старо, никога не бе работил, откакто бе станал негово притежание, затова той пъхна диска в джоба на палтото си, висящо до стъклената врата, и продължи да изучава печатните материали от папката с отворен до нея бележник.

Навън се спусна нощта и от настолната лампа падаше златиста светлина върху всяка от страниците на документите, методично изчитани от Страйк и водещи неотклонно към извода за самоубийство. Тук, сред показанията, орязани откъм многословност, периодите от време, уточнени по минути, копираните етикети от шишенцата с лекарства от аптечката в банята на Ландри, Страйк проследи истината, която бе доловил зад лъжите на Танзи Бестигуи.

Аутопсията сочеше, че Лула е убита при съприкосновението с уличната настилка и че е умряла от счупен врат и вътрешен кръвоизлив. Имаше синини по ръцете над лактите. Беше паднала, обута само с една обувка. Снимките на трупа потвърждаваха твърдението в сайта „Луламойтовдъхновение“, че Ландри се е преоблякла, след като се е върнала вкъщи от нощния клуб. Вместо с роклята, с която бе снимана да влиза в сградата, като труп бе в блуза с пайети и панталони.

Страйк стигна до променливите показания, които Танзи беше дала пред полицията. В първото твърдеше просто, че от спалнята отишла до банята; във второто добавяше, че пътем отворила прозореца на дневната. За Фреди казваше, че през цялото време бил в леглото си. Полицаите бяха открили половин магистрала кокаин на мраморния ръб на ваната и малко полиетиленово пликче с наркотика, скрито зад кутийка с тампони в шкафче над умивалника.

Показанията на Фреди потвърждаваха, че е спял по време на падането на Ландри и че е бил събуден от писъците на жена си. Той заявяваше, че бързо отишъл в дневната точно когато Танзи изтичала покрай него навън от апартамента по бельо. Вазата с розите, която бе изпратил на Мак и която един несръчен полицай бе счупил, по неговото признание била замислена като жест за добре дошъл, а също и за да се представи. Да, щял да бъде доволен да осъществи познанство с рапъра и да, минало му през ума, че Мак ще е идеален в трилъра, над който работели. Несъмнено шокът от смъртта на Ландри довел до пресилената му реакция, когато узнал, че букетът му е съсипан. Първоначално повярвал на жена си, когато казала, че е чула караница горе. Впоследствие му се наложило, макар и неохотно, да приеме мнението на полицаите, че разказът на Танзи е плод на помътеното й от кокаина съзнание. Нейната пристрастеност създавала големи проблеми в брака им и той признаваше пред полицията, че е наясно за редовната употреба на този стимулант от страна на съпругата му, макар да не знаел за запасите в апартамента им, открити през въпросната нощ.

Бестигуи твърдеше още, че с Ландри никога не са си гостували взаимно в домовете си и че срещата им у Дики Карбъри (за която полицията очевидно бе чула при следващ случай, тъй като Фреди бе разпитван повторно след първоначално снетите показания) ни най-малко не задълбочила познанството им. „Тя общуваше главно с по-младите гости, докато аз прекарах по-голямата част от уикенда с Дики, който е мой връстник.“ Показанията на Бестигуи представяха Ландри като недостъпна за превземане без катераческо оборудване скала.

След като изчете полицейския рапорт за събитията в апартамента на Бестигуи, Страйк добави няколко изречения към своите бележки. Заинтригува го половинката магистрала кокаин на ръба на ваната, а още по-голям интерес прояви към няколкото секунди, след като Танзи бе видяла прелитащото покрай прозореца тяло на Лула Ландри. Много би зависило, разбира се, от разпределението в апартамента на Бестигуи (нямаше такава карта или скица в папката), но Страйк бе измъчван от един повтарящ се аспект в менящите се разкази на Танзи: тя неизменно настояваше, че при падането на Ландри мъжът й е спял в леглото си. Припомни си как закри лице, преструвайки се, че отмята кичур коса, когато той я бе притиснал по този въпрос. Общо взето, въпреки заключението на полицията Страйк не смяташе точното местоположение на двамата Бестигуи в мига, когато Лула Ландри бе паднала от балкона си, за категорично доказано.

Той поднови систематичното си проучване на досието. Показанията на Еван Дъфийлд в повечето отношения съвпадаха с разказаното от Уордъл. Той признаваше, че се е опитал да попречи на приятелката си да напусне „Узи“, като я стиснал за двете ръце над лактите. Тя се изтръгнала от хватката му и си заминала; малко по-късно той я последвал. Вълчата маска се споменаваше в едно изречение, предадено със сухия, неемоционален език на разпитващия полицай: „Имам навик да нахлупвам маска, представляваща глава на вълк, когато желая да избегна вниманието на фотографите“. Кратко изявление на шофьора, откарал Дъфийлд от „Узи“, в унисон с твърдението на Дъфийлд гласеше, че отишли до Кентигърн Гардънс и оттам продължили до Д’Арблей стрийт, където той оставил пътника и си тръгнал. Антипатията на шофьора към Дъфийлд, спомената от Уордъл, въобще не личеше в постния вариант на показанията, подготвен от полицаите, които той е подписал.

Имаше и още показания, поддържащи тези на Дъфийлд: едно от жена, която твърдеше, че го видяла как се качва по стълбите към апартамента на дилъра си, а другото от самия дилър на име Уайклиф. Страйк си припомни мнението, изразено от Уордъл, че Уайклиф би излъгал в полза на Дъфийлд. Жената от долния етаж би могла да е подкупена. Останалите свидетели, забелязали Дъфийлд да се скита по улиците на Лондон, можеха да твърдят с ръка на сърце само че са видели мъж с вълча маска.

Страйк запали цигара и препрочете показанията на Дъфийлд. Беше мъж с невъздържан нрав, признал, че се е опитал със сила да задържи Лула в клуба. Синините по ръцете над лактите й почти със сигурност бяха негово дело. Ако обаче си бе инжектирал хероин у Уайклиф, почти със сигурност не би бил в състояние да проникне в Кентигърн Гардънс номер осемнайсет или да изпадне в ярост, която да доведе до убийство. Страйк бе запознат с поведението на пристрастените към хероина; беше видял много такива в последния бордей, където бе живяла майка му. Наркотикът правеше употребилите го пасивни и покорни, превръщаше ги в абсолютна антитеза на крещящите, склонни към насилие алкохолици или на нервните параноични почитатели на кокаина. Страйк беше срещал всички възможни видове наркомани и в армията, и извън нея. Ореолът, създаван от медиите около зависимостта на Дъфийлд, го отвращаваше. Нищо славно и бляскаво нямаше в хероина. Майката на Страйк бе умряла върху мръсен дюшек в ъгъла на стаята и цели шест часа никой не си бе дал сметка, че е мъртва.

Той се изправи, прекоси стаята и отвори тъмния, нашарен от дъждовни капки прозорец, при което тътенът на басите от „12 Бар Кафе“ нахлу по-силен от всякога. Продължаваше да пуши и да гледа към Чаринг Крос Роуд, който проблясваше от фаровете на колите и локвите и където излезлите да се повеселят в петък вечер крачеха покрай края на Денмарк стрийт, приведени под чадърите си, а смеховете им се извисяваха над шума от превозните средства. Страйк се запита кога ли отново ще се озове сред приятели на по бира в петък вечер. Подобна ситуация сякаш принадлежеше към друга вселена, към загърбен вече живот. Странният вакуум, в който живееше с единствения човешки контакт в лицето на Робин, нямаше как да продължи дълго, но той все още не бе готов да се върне към нормален социален живот. Беше изгубил армията, Шарлот и половината си крак; имаше нужда напълно да свикне с човека, в когото бе се превърнал, преди да се изложи на показ пред изненадата и жалостта на околните. Цигарата с яркооранжевото си връхче полетя надолу към тъмната улица и угасна в мократа канавка. Страйк затвори прозореца, върна се на бюрото и решително придърпа папката към себе си.

Показанията на Дерик Уилсън не му казаха нищо, което вече не знаеше. В досието не се споменаваше за Кийрън Коловас-Джоунс, нито за тайнственото синьо листче. Страйк продължи нататък с известен интерес към показанията на двете жени, с които Лула бе прекарала последния си следобед — Киара Портър и Брайъни Радфорд.

Гримьорката си спомняше Лула радостна и възбудена от предстоящото пристигане на Дийби Мак. Портър обаче твърдеше, че Ландри се държала „неприсъщо за себе си“, че била „унила и тревожна“, ала отказала да сподели какво я измъчва. Разказът на Портър добавяше интригуваща подробност, за която никой не бе споменавал на Страйк: Лула изрично заявила този следобед за намерението си да остави „всичко“ на брат си. Не беше описан контекст, ала оставаше впечатлението, че е изречено от момиче в извънредно мрачно настроение.

Страйк се запита защо клиентът му бе пропуснал пред него декларацията на сестра си за намерението й да му остави всичко. Разбира се, Бристоу вече разполагаше с доверителски фонд. Може би придобиването на още значителни суми за него не бе впечатляващо, както би било за Страйк, който никога не бе наследил и едно пени.

Страйк се прозя, запали още една цигара, за да се задържи буден, и започна да чете показанията на майката на Лула. По думите на лейди Ивет Бристоу тя самата била сънлива и не се чувствала добре след операцията, но дъщеря й била „напълно щастлива“, когато я посетила онази сутрин. Единствената й загриженост била за състоянието на майка й и перспективите за възстановяването й. Може би вината бе в неизразителната и лишена от нюанси проза на снемащия показанията полицай, но спомените на лейди Бристоу оставиха у Страйк впечатление за решително затваряне на очите пред истината. Тя единствена бе изказала предположението, че смъртта на Лула е нещастен случай, че някак се е прехвърлила през парапета, без да иска. Лейди Бристоу допълваше, че в онази нощ всичко е било сковано от лед.

Страйк прочете отгоре-отгоре показанията на Бристоу, които напълно съвпадаха с разказа, дошъл от устата му, и продължи към изявлението на Тони Ландри, чичо на Джон и Лула. Той бе посетил Ивет Бристоу по едно и също време с Лула — в деня преди смъртта на момичето — и твърдеше, че племенницата му изглеждала „нормално“. След това Ландри бил откаран с кола до Оксфорд, където в хотел „Малмезон“ присъствал на международна конференция за развитието на семейното право. Описанието на местонахождението му бе последвано от неразбираеми коментари за телефонни разговори. За да добие яснота по въпроса, Страйк обърна на копията от телефонните разпечатки.

Лула почти не бе използвала стационарния си телефон през седмицата, предшестваща смъртта й, и нито веднъж в последния ден от живота си. Ала на тази дата от мобилния й телефон бяха регистрирани цели шейсет и шест обаждания. Първият разговор, в девет и петнайсет сутринта, беше с Еван Дъфийлд; вторият, в девет и трийсет и пет — с Киара Портър. Следваше интервал от няколко часа, през който не бе говорила с никого по мобилния си телефон, после в един и двайсет и една минути следобед бе подхванала лудешко, почти непрестанно звънене на два номера. Единият беше на Дъфийлд; другият, според надрасканото име до номера при първото му появяване — на Тони Ландри. Беше телефонирала отново и отново на двамата мъже. Тук-там имаше паузи от по двайсетина минути, после бе започвала да звъни пак, несъмнено като бе натискала бутона за повторно избиране. Страйк прецени, че цялото това френетично звънене трябва да бе започнало, когато се бе върнала в апартамента си, докато е била в компанията на Киара Портър и Брайъни Радфорд, макар нито една от двете жени да не бе споменала за често телефониране.

Страйк се върна на показанията на Тони Ландри, които не хвърляха никаква светлина по въпроса защо племенницата му толкова е държала да се свърже с него. Бе обяснил, че изключил звука на телефона си по време на конференцията и чак много по-късно забелязал, че племенницата му е звъняла многократно следобеда. Нямал представа защо, нито й върнал обаждането, защото престанала да му звъни и той предположил, правилно, както се бе оказало, че вече е в някой нощен клуб.

Страйк започна да се прозява все по-често; хрумна му да си направи кафе, но не можа да събере енергия за това. Теглеше го към леглото, но подтикван от навика да не оставя недовършена работа, отвори на копията от дневника на охраната, показващи влизането и излизането на посетители на номер осемнайсет в деня, предшестващ смъртта на Лула Ландри. Внимателният оглед на подписи и инициали разкри, че Уилсън не е бил толкова старателен във воденето на книгата за посетители, колкото биха желали работодателите му. Както Уилсън вече бе казал на Страйк, движенията на обитателите на сградата не се записваха в дневника, така че влизанията и излизанията на Ландри и семейство Бестигуи отсъстваха. Първото вписване на Уилсън бе за пощальона в девет и десет; следващото, в девет и двайсет и две, гласеше „Доставка на цветя за апартамент 2“; накрая — в девет и петдесет, „Секюрибел“. Не бе отбелязан часът на излизане на техника, проверявал алармените инсталации.

Иначе беше (както и Уилсън го бе описал) спокоен ден. Киара Портър бе пристигнала в дванайсет и петдесет, Бриони Радфорд — в тринайсет и двайсет. Излизането на Радфорд бе отбелязано със собствения й подпис в шестнайсет и четирийсет, но Уилсън сам бе вписал влизането на хората от кетъринга в апартамента на Бестигуи в деветнайсет часа, излизането на Киара с Лула — в деветнайсет и петнайсет, и напускането на хората от кетъринга — в двайсет и един и петнайсет.

Страйк се разочарова, че от полицията бяха фотокопирали само страницата от деня преди смъртта на Ландри, защото се беше надявал някъде из дневника да открие фамилията на неуловимата Рошел.

Беше почти полунощ, когато Страйк насочи вниманието си към полицейския доклад за съдържанието на лаптопа на Ландри. Очевидно бяха търсили основно имейли, сочещи към самоубийствени настроения или намерения, и в това отношение не бяха постигнали успех. Страйк хвърли поглед на имейлите, които Ландри бе изпращала и получавала през последните две седмици от живота си.

Беше странно, но факт, че безбройните снимки, запечатали неземната й красота, правеха по-трудно, а не по-лесно за Страйк да повярва, че тя реално е съществувала. Чертите й придаваха на образа й абстрактност въпреки уникалната хубост на лицето.

Сега обаче отвъд тези сухи черни символи върху хартия, отвъд безразборните съобщения, изпъстрени със свойски шеги и интимни прякори, пред него в тъмния кабинет се изправи призракът на мъртвото момиче. Имейлите й му дадоха онова, което не бе получил от снимките: осъзнаването, плод на инстинкт, а не толкова на мозъчна дейност, че едно реално, живо, смеещо се и плачещо човешко създание бе намерило смъртта си на заснежената лондонска улица. Мяркащата се сянка на убиец се бе надявал да зърне, докато разлистваше страниците на досието, но вместо това от него изникна духът на самата Лула, който се взираше в него, както понякога правят жертвите на насилие, чийто живот е бил прекъснат без време.

Сега виждаше защо Джон Бристоу бе настоявал, че у сестра му не е имало мисли за смърт. Момичето, написало тези думи, бе предана и сърдечна приятелка, общителна, импулсивна, ангажирана и доволна от забързания ритъм на своя живот, изпълнена с ентусиазъм за работата си, развълнувана, както бе казал Бристоу, от предстоящото пътуване до Мароко.

Повечето от имейлите бе пращала до своя дизайнер Ги Соме. Те не съдържаха нищо интересно освен тон на весела конфиденциалност и само едно споменаване за онова нейно необяснимо приятелство:

Страйк си припомни твърдението в „Луламойтовдъхновение“, че Лула е обичала Ги Соме „като брат“. Неговите показания пред полицията бяха най-кратките в цялото досие. Прекарал една седмица в Япония и се завърнал у дома във вечерта на нейната смърт. Страйк знаеше, че Соме живее съвсем близо до Кентигърн Гардънс, но разследващите изглеждаха удовлетворени от твърдението му, че с прибирането си направо си е легнал да спи. Страйк вече си бе изяснил факта, че всеки, идващ откъм Чарлс стрийт, би се приближил към Кентигърн Гардънс откъм противоположната посока на охранителната камера, разположена на Олдърбрук Роуд.

Най-накрая Страйк затвори папката. Докато с труд се придвижваше из кабинета, събличаше се, сваляше протезата и разпъваше походното легло, не мислеше за нищо друго освен за изтощението си. Заспа бързо, унесен от приспивния монотонен шум на уличното движение, барабаненето на дъжда и безсмъртния дъх на града.

2

В предния двор на Луси в Бромли се издигаше голяма магнолия. По-късно през пролетта тя щеше да обсипе тревата с нападали цветове, подобни на смачкани хартиени кърпички; сега, през април, представляваше пенлив бял облак от венчелистчета, восъчни като вътрешността на кокосов орех. Страйк бе посещавал тази къща само няколко пъти, защото предпочиташе да се среща с Луси далеч от дома й, в който тя бе вечно ангажирана и забързана, а и за да избегне срещите със зет си — чувствата му към него бяха хладки, но клоняха повече към студеното, отколкото към топлото.

Напълнени с хелий балони, вързани за портата, се полюшваха на лекия ветрец. Докато Страйк вървеше надолу по стръмната пътека към входната врата с увития от Робин пакет под мишница, си каза, че премеждието бързо ще свърши.

— Къде е Шарлот? — попита Луси, ниска, руса и кръглолика, веднага щом отвори вратата.

Още големи балони от златисто фолио, този път във формата на цифрата седем, изпълваха антрето зад нея. Крясъци, които с еднаква сила можеха да изразяват възторг или болка, долитаха от невидим кът на къщата и нарушаваха покоя на предградието.

— Наложи й се да се върне в Еър за уикенда — излъга Страйк.

— Защо? — поиска да узнае Луси и се дръпна назад, за да го пусне вътре.

— Пак криза със сестра й. Къде е Джак?

— Навън с другите. Слава богу, че спря да вали, иначе трябваше да ги държим в къщата — отвърна Луси и го поведе към задната градина.

Завариха тримата му племенници да вилнеят из обширната морава с още двайсетина момчета и момичета в празнични дрехи, съпровождайки с писъци някаква игра, която се състоеше в тичане до портички за крикет със залепени върху тях картинки на различни плодове. Родители помагачи стояха под слабото слънце и пиеха вино от пластмасови чаши, а Грег, съпругът на Луси, обслужваше айпод, поставен върху грубо скована дървена маса. Луси подаде на Страйк светла бира и почти веднага се отдели от него, забързана да вдигне най-малкия от тримата си синове, който беше паднал лошо и сега ревеше с цяло гърло.

Страйк никога не бе искал деца; беше едно от нещата, за които бяха в съгласие с Шарлот и основна причина предишни негови връзки през годините да не просъществуват. Луси не одобряваше отношението му и причините, с които той го обосноваваше; тя винаги се ядосваше, когато житейските му цели се различаваха от нейните, сякаш имаше чувството, че той осъжда решенията и избора й.

— Как я караш, Корм? — попита Грег, който бе предал контрола над музиката на друг баща. Зетят на Страйк беше специалист по количествено-стойностни сметки в строителството и тъй като винаги се колебаеше какъв тон да възприеме към Страйк, беше се спрял на комбинация от заядливост и агресивност, която дразнеше Страйк. — Къде е красавицата Шарлот? Да не сте се разделили пак? Ха-ха-ха. Вече ви изгубих дирите.

Едно от по-малките момиченца беше блъснато и Грег побърза да се притече на помощ на майката да се справи с още сълзи и петна от трева. Играта продължаваше сред шум и хаос. Най-сетне беше излъчен победител; последваха нови сълзи от подгласника, който трябваше да бъде умирен с утешителна награда от черния чувал, поставен до хортензиите. След това бе обявен втори кръг на същата игра.

— Здравейте! — възкликна едра жена на средна възраст и се приближи към Страйк. — Вие трябва да сте братът на Луси.

— Да — потвърди той.

— Чухме за злополуката с крака ви — заяви тя и се втренчи в обувките му. — Луси ни държи в течение. Виж ти, човек не би отгатнал. Изобщо не забелязах да куцате, като пристигнахте. Не е ли удивително какво постигат в наши дни? Сигурно сега тичате дори по-бързо, отколкото преди!

Може би тя си представяше, че има под панталоните си протеза от карбонови влакна като параолимпиец. Отпи от бирата си с насилена невесела усмивка.

— Вярно ли е? — попита тя и го заоглежда с нескрито любопитство. — Наистина ли сте син на Джони Рокъби?

Нишката на търпението на Страйк, без той да го съзнава, се бе опънала до краен предел и ето че се скъса.

— Да пукна, ако знам — отвърна. — Защо не му се обадите да го питате?

Тя изглеждаше втрещена. След няколко секунди се отдалечи от него, без да продума. Видя я да говори с друга жена, която погледна към Страйк. Поредното дете падна, удари главата си в портичката за крикет, украсена с гигантска ягода, и нададе оглушителен писък. Докато вниманието на всички бе насочено към новата жертва на злополука, Страйк незабелязано се върна в къщата.

Предната стая беше безлично удобна — бежова гарнитура от три части, репродукция на импресионистична картина над камината и подредени по рафтовете снимки в рамки на тримата му племенници в техните зелени училищни униформи. Страйк затвори внимателно вратата, за да се изолира от шума в градината, извади от джоба си изпратеното от Уордъл дивиди, пъхна го в плейъра и включи телевизора.

Върху него бе поставена снимка, направена на празненството по случай трийсетгодишнината на Луси. Баща й Рик беше с втората си жена. Страйк стоеше най-отзад, където го подреждаха на всяка групова снимка, откакто бе навършил пет години. Тогава още имаше два крака. До него беше Трейси, колежка от Отдела за специални разследвания, за която Луси се бе надявала той да се ожени. Впоследствие Трейси се омъжи за техен общ приятел и наскоро роди дъщеря. Страйк си бе казал, че трябва да изпрати цветя, но все не се наканваше.

Свали погледа си към екрана и натисна бутона за начало.

Черно-белият запис започна веднага. Бяла улица, пред камерата се сипеше сняг на парцали. Сто и осемдесет градусовият обхват включваше пресечката на Белами и Олдърбрук Роуд.

Един мъж, крачещ сам, влезе в кадър от дясната страна на екрана; висок, с дълбоко пъхнати в джобовете ръце, облечен на катове и с качулка на главата. Лицето му изглеждаше странно на черно-белия запис; получаваше се зрителна измама; на Страйк му се стори, че гледа бяла долна част на лицето и черна превръзка на очите, преди разумът да му подскаже, че пред него всъщност е черна горна част на лицето и бял шал, вързан над носа, устата и брадичката. Имаше някаква размазана емблема на якето му, иначе дрехите му бяха неразпознаваеми.

Когато вървящият наближи камерата, наведе глава и сякаш се взря в нещо, което извади от джоба си. Секунди по-късно сви по Белами Роуд и изчезна от обхвата на камерата. Дигиталният часовник в десния долен ъгъл на екрана сочеше един и трийсет и девет часа.

Записът прескочи напред. Отново се появи размазана картина на същото кръстовище, очевидно пусто, същите парцали сняг скриваха гледката, но сега часовникът в долния ъгъл показваше два часа и дванайсет минути.

Двамата Бягащи нахлуха в кадър. Онзи отпред бе разпознаваем като мъжа с белия шал върху устата си; дългокрак и атлетичен, той тичаше надолу по Олдърбрук Роуд. Вторият беше по-дребен и слаб, с качулка и шапка върху нея; докато тичаше след първия, като прогресивно изоставаше от него, Страйк забеляза черните ръце, свити в юмруци. Една улична лампа за кратко освети шарката на гърба на суитчъра му; по средата на Олдърбрук Роуд той внезапно и рязко сви по една пряка вляво.

Страйк пусна отново неколкосекундния запис и после пак. Не видя опити за комуникиране между двамата тичащи, никакъв знак, че си бяха подвикнали нещо или дори че се бяха погледнали, докато на бегом се отдалечаваха от камерата. Изглежда всеки бе сам за себе си.

Той пусна записа за четвърти път и след няколко опита успя да го спре на стопкадър в секундата, когато бе осветен суитчърът на по-бавния мъж. Присви очи срещу екрана и се приближи към размазания образ. След цяла минута взиране бе почти сигурен, че първата дума от надписа завършваше на „к“, но втората, за която предполагаше, че започва с „дж“, бе напълно неразличима.

Натисна копчето, за да продължи записа, и се опита да разбере по коя точно пряка беше поел вторият мъж. Три пъти изгледа как се отделя от другия и макар името на улицата да не можеше да се прочете, той знаеше от Уордъл, че трябва да е била Халиуел стрийт.

Разследващите полицаи бяха преценили, че след като първият мъж се бе присъединил към приятел извън обхвата на камерите, вероятността да е убиец намалява. Ала това важеше само ако двамата наистина бяха приятели. Страйк трябваше да се примири, че след като бяха уловени заедно на запис в такова време и такъв час и действаха почти по идентичен начин, вероятността за съучастничество е голяма.

Остави записа да продължи и той почти стряскащо премина към вътрешността на автобус. Качи се момиче; заснето откъм шофьора, то беше с оптически скъсено и засенчено лице, но русата му конска опашка бе ясно различима. Мъжът, който последва момичето вътре, доколкото можеше да се види, силно напомняше на онзи, който по-късно беше вървял по Белами стрийт към Кентигърн Гардънс. Беше висок и с качулка, с бял шал, вързан през средата на лицето, като горната му част се губеше в сянка. Единственото ясно различимо нещо бе емблемата на гърдите му — стилизирани букви „ГС“.

Записът отново подскочи и показа Тиобалдс Роуд. Ако онзи, който вървеше бързо по него, бе човекът, слязъл от автобуса, явно беше махнал белия шал, но пък походката и телосложението силно напомняха на него. Този път Страйк остана с впечатлението, че мъжът умишлено държи главата си наведена.

Записът завърши с черен бланк. Страйк седеше и го гледаше дълбоко замислен. Когато се осъзна, с изненада видя, че обстановката около него е цветна и осветена от слънчеви лъчи.

Извади от джоба мобилния си телефон и позвъни на Джон Бристоу, но се включи гласова поща. Остави съобщение на Бристоу, че в момента гледа записа от охранителните камери и вече е прочел полицейското досие, че има още неща, за които иска да го попита, и дали ще е възможно да се срещнат през следващата седмица.

След това се обади на Дерик Уилсън, чийто телефон също се включи на гласова поща, и му остави съобщение с молба да отиде и да погледне Кентигърн Гардънс номер осемнайсет отвътре.

Страйк тъкмо натисна бутона за прекъсване, когато вратата на дневната се отвори и влезе Джак, средният му племенник. Беше зачервен и възбуден.

— Чух те, че говориш — каза Джак. Затвори вратата също толкова внимателно, както бе сторил и чичо му.

— Не трябва ли да си в градината, Джак?

— Ходих да пишкам — отвърна племенникът му. — Чичо Корморан, ти донесе ли ми подарък?

Страйк, който не бе пускал пакета от пристигането си насам, му го подаде и проследи как опаковката, плод на старанието на Робин, се унищожава от нетърпеливите пръстчета.

— Супер! — възкликна щастливо Джак. — Войник.

— Точно така — каза Страйк.

— Има си оръжие и всичко.

— Да, има си.

— Ти имаше ли оръжие, когато беше войник? — попита Джак, като насочи вниманието си към картинката на кутията.

— Имах две — съобщи Страйк.

— Още ли ги пазиш?

— Не, трябваше да ги върна.

— Жалко — заключи нехайно Джак.

— Защо не участваш в играта? — попита го Страйк, когато от градината отново изригнаха крясъци.

— Не ми се играе — отвърна Джак. — Може ли да го извадя?

— Да, добре — каза Страйк.

Джак трескаво награби кутията, а през това време Страйк измъкна дискретно дивидито на Уордъл от плейъра и го пусна в джоба си. После помогна на Джак да освободи парашутиста от ограничителните скоби, държащи го към картона, и да нагласи автомата в ръцете му.

Луси ги завари там десет минути по-късно. Джак караше войника си да стреля иззад гърба на дивана, а Страйк се преструваше, че е улучен в корема.

— За бога, Корм, това е неговото парти, редно е да играе с другите деца! Джак, обясних ти, че не е позволено да отваряш никакви подаръци още. Вземи го… не, ще трябва да остане тук вътре… Не, Джак, по-късно ще играеш с него… Бездруго почти стана време за вечеря.

Нервирана и раздразнена, Луси подкара навън съпротивляващото се дете и хвърли през рамо мрачен поглед към брат си. Когато Луси свиеше устни, заприличваше на леля Джоун, която не беше кръвна роднина на никого от тях.

Беглото сходство породи у Страйк непривична за него сговорчивост. Той се държа добре по стандартите на Луси до самия край на празненството, като се посвети на потушаването на разгорещени спорове между различни превъзбудени деца, а после се барикадира зад дървена помощна маса, отрупана с желета и сладоледи, като по този начин избегна натрапчивия интерес на дебнещите майки.

3

Страйк бе събуден рано сутринта в неделя от звъненето на мобилния си телефон, който се зареждаше на пода до походното легло. Обаждаше се Бристоу. Звучеше напрегнато.

— Получих съобщението ти вчера, но мама е зле, а нямаме болногледачка за днес следобед. Алисън ще дойде да ми прави компания. Може да се видим утре в обедната ми почивка, ако си свободен. Има ли някакво развитие? — с надежда попита той.

— Известно — отвърна предпазливо Страйк. — Слушай, къде е лаптопът на сестра ти?

— Тук, в апартамента на мама. Защо?

— Имаш ли нещо против да го погледна?

— Нямам — отвърна Бристоу. — Искаш ли да ти го донеса утре?

Страйк се съгласи, че това е добра идея. Когато Бристоу му съобщи името и адреса на любимото си заведение за похапване близо до кантората му и затвори, Страйк посегна за цигарите си и известно време лежа и пуши, като гледаше шарките по тавана, изрисувани от слънчевите лъчи, които проникваха през процепите на щорите, и се наслаждаваше на тишината и самотата, на отсъствието на пищящи деца и на опитите на Луси да го разпитва през оглушителните крясъци на най-малкия си син. Усетил почти обич към този спокоен офис, той угаси цигарата, стана и се приготви да вземе обичайния си душ в сградата на Студентския съюз.

След още няколко опита късно вечерта най-сетне се свърза с Дерик Уилсън.

— Тази седмица не може да дойдеш — каза му Уилсън. — Господин Бестигуи постоянно е тук напоследък. Трябва да мисля за работата си, разбери ме. Ще ти се обадя, ако излезе удобен момент, става ли?

Страйк чу електрически звънец в далечината.

— Сега на работа ли си? — попита той, преди Уилсън да е успял да затвори.

Чу пазача да казва встрани от слушалката: „Подпиши се в книгата, мой човек“.

— Какво? — извика по-силно на Страйк.

— Ако си там сега, би ли проверил в дневника за името на приятелка, която е посещавала Лула понякога.

— Каква приятелка? — попита Уилсън, а настрани измърмори: — Довиждане.

— Момичето, за което спомена Кийрън, приятелката от клиниката. Рошел. Трябва ми фамилията й.

— О, тази, да — каза Уилсън. — Добре, ще погледна и ще ти позвъня.

— Не би ли могъл сега да провериш?

Чу Уилсън да въздиша.

— Да, добре. Чакай така.

Чуха се неопределени шумове от движение, а после от прелистване на страници. Докато чакаше, Страйк разгледа на екрана на компютъра си няколко дрехи по дизайн на Ги Соме.

— Да, ето я тук — изрече Уилсън в ухото му. — Името й е Рошел… не мога да го прочета… нещо като Онифаде.

— Ще ми го кажеш ли по букви?

Уилсън го стори и Страйк го записа.

— Кога за последен път е била там, Дерик?

— В началото на ноември — отвърна Уилсън. А после, след като каза на някого „Добър вечер“, заяви: — Трябва да затварям.

Прекъсна, докато Страйк още му благодареше, така че детективът се върна към кутийката си с бира и към съзерцаването на дневно модерно облекло, така както го виждаше Ги Соме, и по-конкретно на суитчър с цип и качулка и стилизирани златни букви „ГС“ в горната част вляво. Логото го имаше по цялата мъжка прет-а-порте колекция на уебсайта на дизайнера. Страйк не беше съвсем наясно за смисъла на „прет-а-порте“, защото буквалното значение „готово за носене“ твърдеше очевидното, но във всеки случай заключи, че става дума за по-евтино облекло. Вторият раздел на сайта, назован просто „Ги Соме“, съдържаше модели на дрехи за по хиляди лири. Въпреки неуморните усилия на Робин дизайнерът на тези червеникавокафяви костюми, гъсто плетени вратовръзки, минирокли с парченца от огледало в бродерията и кожени широкополи шапки оставаше глух за всичките й молби да бъде уредена среща на тема смъртта на любимия му модел.

4

— Хубав ден е навън.

— Моля ви да прочетете това. Моля ви.

Беше понеделник сутрин и Страйк тъкмо се връщаше от слънчевата улица, където бе излязъл да пуши и да побъбри с момичето от музикалния магазин отсреща. Косата на Робин отново беше разпусната; днес очевидно нямаше повече интервюта. Това умозаключение в комбинация с ефекта от слънцето след дъжда повиши настроението на Страйк. Ала Робин изглеждаше напрегната, застанала зад бюрото с розов лист хартия в ръце, украсен с обичайните котенца.

— Не се отказва, а?

Страйк взе писмото, прочете го и се ухили.

— Не разбирам защо не отивате в полицията — заяви Робин. — Такива ужасни неща иска да ви причини…

— Сложи го в папката — отсече безгрижно Страйк, пусна писмото на бюрото и запрелиства оскъдната поща за деня.

— Това не е всичко — каза Робин, очевидно нервирана от това му отношение. — Обадиха се от „Временни кадри“.

— Така ли? Какво искат?

— Питаха за мен — отвърна Робин. — Очевидно подозират, че още съм тук.

— Ти какво им каза?

— Престорих се на друга.

— Съобразително си постъпила. На коя?

— Представих се като Анабел.

— Когато на хората им се наложи да посочат без обмисляне фалшиво име, обикновено избират някое, започващо с А. Знаеше ли го?

— Ами ако изпратят някого да провери?

— Е и?

— От вас ще се опитат да измъкнат пари, не от мен! Ще настояват да им платите такса.

Той се усмихна на искрената й тревога, че ще му се наложи да плати сума, каквато не може да си позволи. Възнамеряваше отново да я помоли да звъни в офиса на Фреди Бестигуи и да започне търсене по онлайн телефонните указатели на номера на лелята на Рошел Онифаде, която живееше в Килбърн. Вместо това каза:

— Добре, ще опразним офиса тогава. Канех се да ида да погледна „Вашти“ преди срещата ми с Бристоу. Може би ще изглежда по-естествено, ако отидем двамата.

— „Вашти“? Бутика?

— Да. Знаеш го, така ли?

Беше ред на Робин да се усмихне. Чела беше за него в списания; за нея той олицетворяваше блясъка на Лондон; място, където редакторите на модни издания откриваха уникални тоалети, всеки един на цената на шестмесечни заплати на Робин, за да ги покажат на читателите си.

— Знам го — потвърди тя.

Той откачи шлифера й и й го подаде.

— Ще се преструваме, че си сестра ми Анабел. Ще ми помагаш да избера подарък за съпругата си.

— Какъв е проблемът на онзи, дето отправя смъртните заплахи? — попита Робин, докато седяха един до друг в метрото. — Кой е той?

Беше потиснала любопитството си по повод Джони Рокъби и тъмнокосата хубавица, напуснала тичешком сградата в първия й работен ден, а походното легло въобще не беше споменавано. Но със сигурност имаше правото да попита за смъртните заплахи. Та нали досега й се бе наложило да отвори три розови плика и да изчете неприятните закани, надраскани между играещи котенца. Страйк никога не ги и поглеждаше.

— Казва се Брайън Мадърс — отговори Страйк. — Дойде при мен миналия юни, защото жена му хойкала. Поиска да я следя, така че я поставих под наблюдение в продължение на един месец. Съвсем обикновена жена: некрасива, старомодно облечена, несполучливо накъдрена. Работеше в счетоводството на голям склад за килими. Прекарваше работното си време в малка канцелария с три колежки, ходеше на бинго всеки четвъртък, правеше петъчното пазаруване в „Теско“, а в събота посещаваше местния ротариански клуб със съпруга си.

— И кога очакваше той да е хойкала? — попита Робин.

Бледите им отражения се полюшваха в черния прозорец. Лишена от цвят заради острата светлина във вагона, Робин изглеждаше по-възрастна, но някак неземна, а Страйк — с по-изострени черти и по-грозен.

— В четвъртък вечер.

— И правеше ли го?

— Не, наистина ходеше на бинго с приятелката си Маги, но във всичките четири четвъртъка, когато я следих, умишлено закъсняваше с прибирането си у дома. Обикаляше известно време с колата, след като оставяше Маги. Една вечер влезе в пъб сама и пи доматен сок, седнала в ъгъла и с много плах вид. Друга вечер остана в колата си в края на тяхната улица в продължение на четирийсет и пет минути, преди да завие зад ъгъла.

— Защо? — попита Робин, докато влакът тракаше шумно през дълъг тунел.

— Ами тъкмо там е въпросът, нали? Да докаже нещо? Да го нервира? Да го заинтригува? Да го накаже? Да се опита да вкара някакво вълнение в скучния им брак? Всеки четвъртък — малко и необяснимо закъснение. Той е нервак и бързо бе захапал въдицата. Това го подлудяваше. Беше сигурен, че тя се среща с любовник веднъж седмично и че приятелката й Маги я прикрива. Опитал се бе да я следи сам, но беше убеден, че в тези случаи е отивала на бинго, защото е знаела, че е наблюдавана.

— И вие му казахте истината?

— Да, това направих. Той не ми повярва. Кипна, взе да крещи, че всички са в заговор срещу него. Отказа да ми плати. Тревожех се, че накрая ще я нарани, и тогава допуснах голямата си грешка. Обадих й се по телефона и й казах, че той ми плаща да я наблюдавам, че зная какво прави и че мъжът й е на ръба. Че заради собствената си безопасност трябва да внимава докъде ще го предизвика. Тя не каза нито дума, затвори ми. Той редовно проверяваше мобилния й телефон. Видял номера ми и направил очевидното заключение.

— Че сте й съобщили как я следите по негова поръка?

— Не, че не съм устоял на чара й на прелъстителка и съм станал новият й любовник.

Робин затули с длани устата си. Страйк се разсмя.

— Обичайно ли е за клиентите ви да са малко ненормални? — попита Робин, когато смайването й премина.

— Този е такъв, но иначе са просто стресирани.

— Мислех си за Джон Бристоу — промълви колебливо Робин. — Приятелката му смята, че той е жертва на заблуда. А и вие самият помислихте, че може да е малко… сещате се… нали? — попита тя. — Чухме през вратата — добави малко засрамено. — Онова за самопровъзгласилия се психолог.

— Така е — отвърна Страйк. — Но може и да съм променил мнението си.

— В какъв смисъл? — попита Робин и ясните й сиво-сини очи се разшириха. Влакът се разлюля и спря, покрай прозорците се мяркаха фигури, с всяка секунда по-малко размазани. — Да не би… Нима искате да кажете, че той не е… че може да е прав… че наистина е имало…?

— Това е нашата спирка.

Боядисаният в бяло бутик, който търсеха, се намираше на най-скъпия терен в Лондон, на Кондюит стрийт, близо до пресечката с Бонд стрийт. За Страйк колоритните му витрини излагаха изобилие на неща от последна необходимост. Тук се мъдреха възглавнички, обшити с мъниста, и ароматни свещи в сребърни поставки; талази артистично драпиран шифон; крещящи роби, носени от безлики манекени; обемисти ръчни чанти с фрапираща грозота — всичко това представено на попарт фон в безвкусна прослава на консуматорството, която той намираше дразнеща за ретината и духа. Можеше да си представи Танзи Бестигуи и Ърсула Мей тук вътре да оглеждат етикетите с очи на познавачки, да избират чанти от крокодилска кожа с четирицифрена цена, твърдо решени, макар и без грам удоволствие, да осребрят позицията си в своите лишени от любов бракове.

До него Робин също се взираше в изложеното на витрината, но само смътно регистрираше видяното. Тази сутрин, докато Страйк пушеше долу, бе получила предложение за работа по телефона, точно преди обаждането от „Временни кадри“. Всеки път, когато обмисляше офертата, която трябваше да приеме или да отхвърли в рамките на следващите два дни, стомахът й се свиваше и тя се опитваше да се убеди, че е от удоволствие, но все повече я обземаше подозрение, че е от ужас.

Трябваше да приеме работата. Имаше много плюсове. Заплатата беше точно такава, каквато се бяха споразумели с Матю, че е целта й. Офисите бяха елегантни, разположени в престижния Уест Енд. Двамата с Матю щяха да могат да обядват заедно. В момента пазарът за работна ръка беше замрял. Тя би трябвало да е възторжена.

— Как мина интервюто в петък? — попита Страйк, присвил очи срещу палто с пайети, което намираше за особено отблъскващо.

— Доста добре според мен — отвърна Робин неопределено.

Припомни си възбудата, която бе усетила мигове по-рано при намека на Страйк, че все пак е възможно да е имало убиец. Дали беше сериозен? Робин забеляза, че се беше втренчил в изложените труфила, сякаш те можеха да му кажат нещо важно, и това като нищо бе (за миг тя го видя през очите на Матю и дори мислеше с гласа на Матю) поза, възприета за ефект или показност. Изглежда възприемаше професията частен детектив като екзотична, от рода на астронавт или укротител на лъвове, и живееше с усещането, че реалните хора не се занимават с такива неща.

Робин се замисли, че приемеше ли работата в сферата на човешките ресурси, можеше никога да не узнае (освен ако не го видеше един ден в новините) как се е развило това разследване. Да доказваш, разрешаваш, залавяш, защитаваш: това бяха дейности, които си струваха усилията; важни и вълнуващи. Робин съзнаваше, че Матю я смята по детински наивна заради това й чувство, но не можеше да върви против природата си.

Страйк беше обърнал гръб на витрината и гледаше към нещо на Ню Бонд стрийт. Робин видя, че погледът му бе прикован към червената пощенска кутия на ъгъла на Ръсел и Бромли, чиято черна правоъгълна уста им се хилеше през улицата.

— Хайде, да влизаме — подкани я Страйк. — Не забравяй, че си ми сестра и че пазаруваме за жена ми.

— Но какво се опитваме да установим?

— Какво са правили Лула Ландри и приятелката й Рошел Онифаде тук в деня преди смъртта на Ландри. Срещнали са се за петнайсет минути и са се разделили. Нямам особени надежди, минали са три месеца и може никой нищо да не е забелязал. Но си струва да се опита.

Партерният етаж на „Вашти“ беше посветен на дрехите; табела със стрелка към дървено стълбище сочеше, че горе са разположени кафене и „лайфстайл“. Няколко жени оглеждаха дрехите, окачени на лъскави стоманени стойки; до една бяха слаби, с тен, с дълги, лъскави, току-що издухани със сешоар коси. Продавачките бяха с ексцентрични тоалети и нетрадиционни прически. Една беше с балетна поличка и нещо като рибарска мрежа; тя беше при щанда за шапки.

За изненада на Страйк Робин се отправи с дръзка походка именно към това момиче.

— Здравейте — бодро изрече тя. — На средната витрина има едно фантастично палто с пайети. Бих ли могла да го пробвам?

Продавачката беше с облак от бяла коса, прилична на захарен памук, силно гримирани очи и никакви вежди.

— Да, никакъв проблем — отвърна тя.

Както се оказа обаче, беше излъгала: свалянето на палтото от витрината създаде безспорен проблем. Първо трябваше да бъде съблечено от манекена и освободено от електронната марка; десет минути по-късно палтото още не се беше появило, а първата продавачка повика две свои колежки на витрината, за да й помогнат. Междувременно Робин бродеше наоколо, без да разговаря със Страйк, и отделяше разни рокли и колани. До момента, в който палтото с пайетите бе свалено от витрината, всичките три продавачки вече се бяха вживели силно в евентуалната му съдба и до една придружиха Робин до пробната, като едната предложи да й занесе избраните артикули, а другите две крепяха палтото.

Закритите със завеси пробни представляваха железни рамки, драпирани с плътна кремава коприна, и наподобяваха палатки. Страйк застана достатъчно близо, за да може да чува какво ставаше вътре, с чувството, че едва започва да опознава пълния спектър от таланти на временната си секретарка.

Робин беше замъкнала в пробната със себе си стоки за над десет хиляди лири, половината от които беше цената на палтото с пайети. При нормални обстоятелства тя никога не би събрала кураж да стори това, но тази сутрин я бяха обхванали дързост и безразсъдство, доказваше нещо на себе си, на Матю, дори на Страйк. Трите продавачки се суетяха около нея, окачаха рокли, приглаждаха тежките гънки на палтото и Робин не изпитваше никакъв срам, че не би могла да си позволи дори най-евтиния от коланите, преметнати върху двете ръце на червенокосата особа с татуировките, и че нито едно от момичетата нямаше да получи комисионата, която вече предвкусваха. Тя дори позволи на продавачката с розова коса да иде и открие златист жакет, за който увери Робин, че много ще подхожда на избраната от нея зелена рокля.

Робин беше по-висока от всяка от продавачките и когато смени шлифера си с палтото от витрината, те взеха да ахкат и примират.

— Трябва да се покажа на брат си — каза им тя, след като се огледа критично. — Нали разбирате, не е за мен, за жена му е.

Тя излезе навън от пробната, сподиряна от трите момичета. Богатите клиентки край стойката с дрехи до една се обърнаха да погледнат Робин с присвити очи, когато тя дръзко попита:

— Как ти се струва?

Страйк трябваше да признае, че палтото, което му се бе видяло толкова некрасиво, изглеждаше много по-добре на Робин, отколкото на манекена. Тя се завъртя на място, за да бъде огледана от него, и тъканта на дрехата проблесна като гущерска кожа.

— Не е зле — отвърна той по мъжки предпазливо, а продавачките се усмихнаха снизходително. — Да, доста добро е. Колко струва?

— Не чак толкова много по твоите стандарти — отвърна Робин и стрелна заговорнически свитата си. — На Сандра със сигурност ще й хареса — заяви тя категорично на Страйк, който, сварен неподготвен, се усмихна широко. — Плюс, че ще е четирийсетото й.

— Може да го носи с всичко — зае се да убеждава Страйк момичето с коса като захарен памук. — За всякакъв случай става.

— Добре, ще пробвам онази рокля на „Кавали“ — съобщи Робин и се отправи обратно към пробната. — Сандра ми поръча да дойда с него — уведоми тя трите продавачки, докато й помагаха да съблече палтото и сваляха ципа на роклята, посочена от нея. — За да е сигурна, че няма пак да направи някоя глупава грешка. За трийсетия й рожден ден й купи най-грозните обици на света. Струваха цяло състояние, а тя така и не ги е вадила от сейфа.

Робин сама не знаеше откъде й хрумваха тези измислици, просто я беше обзело вдъхновение. Като изхлузи пуловера и полата си, започна да облича с извиващи се движения прилепналата отровнозелена рокля. Докато говореше, Сандра ставаше все по-реална за нея: малко поразглезена, донякъде отегчена, склонна да споделя с Анабел на чаша вино, че брат й (банкер, реши Робин, макар и Страйк ни най-малко да не покриваше представата й за банкер) е напълно лишен от вкус.

— Поръча ми да го доведа във „Вашти“ и да го накарам да отвори портфейла си. О, да, тази е хубава.

Беше повече от хубава. Робин се взираше в отражението си; никога не беше носила нещо толкова красиво в живота си. Зелената рокля бе така вълшебно скроена, че смаляваше талията й неимоверно, подчертаваше плавните извивки на фигурата й и издължаваше бялата й шия. Беше като змийска богиня в проблясващата зелена дреха и продавачките дружно изразиха възторга си с възклицания.

— Колко струва? — обърна се Робин към червенокосата.

— Две хиляди осемстотин деветдесет и девет — отвърна момичето.

— Нищо не са за него — безгрижно подхвърли Робин и мина през завесата да се покаже на Страйк, когото завари да разглежда купчина ръкавици върху кръгла маса.

Единственият му коментар на зелената рокля беше „Да“. Едва я погледна.

— А може би това не е цветът на Сандра — рече Робин, неочаквано почувствала се неловко. Все пак Страйк не беше неин брат, нито пък гадже. Може би беше отишла твърде далеч с тази поява в прилепналата рокля. Бързо се оттегли в пробната.

Останала отново по сутиен и бикини, тя каза:

— Последния път, когато Сандра била тук, Лула Ландри седяла във вашето кафене. Според Сандра на живо била великолепна, още по-хубава, отколкото на снимките.

— О, да, такава беше — съгласи се момичето с розовата коса, което беше донесло златистия жакет и го притискаше към гърдите си. — Постоянно идваше тук, виждахме я всяка седмица. Искате ли да пробвате това?

— Дойде и в деня, преди да умре — намеси се момичето с коса като захарен памук, докато помагаше на Робин да облече златистия жакет. — И то в същата тази пробна.

— Наистина ли? — възкликна Робин.

— Няма да се закопчее на бюста, но и откопчан стои прекрасно — отбеляза червенокосата.

— Не, не става, Сандра е дори малко по-едра от мен — безмилостно оплю Робин фигурата на въображаемата си снаха. — Ще пробвам тази черна рокля. Та казвате, че Лула Ландри била тук в деня преди смъртта си?

— Да — потвърди момичето с розовата коса. — Толкова натъжаващо. Ти я чу, нали, Мел?

Червенокосата с татуировките, която държеше черна рокля с дантелени гарнитури, издаде неопределим звук. Робин я погледна в огледалото и не забеляза у нея желание да сподели онова, което умишлено или неволно беше дочула.

— Говорила е с Дъфийлд, нали, Мел? — подсказа бъбривката с розовата коса.

Робин видя, че Мел се намръщи. Въпреки татуировките й Робин остана с впечатление, че е доста по-възрастна от другите две момичета. Изглежда смяташе, че дискретността по повод всичко, случващо се в шатрите от кремава коприна, е задължителна в работата й, докато другите две изгаряха от желание да изтърсят клюката, и то пред жена, готова с лека ръка да харчи парите на богатия си брат.

— Сигурно няма как да не чуеш какво става в тези пробни — подхвърли Робин, малко задъхана, докато се пъхаше в дантелената рокля, подпомагана от обединилите усилия три продавачки.

Мел отстъпи леко в упорството си.

— Да, така е. А хората, като влязат тук, си говорят каквото им дойде наум. Няма как да не чуеш разни неща през това — посочи тя завесата от сурова коприна.

Притисната здраво в усмирителната риза от черна дантела и кожа, Робин промълви:

— Човек би помислил, че Лула Ландри ще е по-предпазлива, при положение че репортерите я следваха на всяка крачка.

— Да — съгласи се червенокосата, — логично би било. Не че аз ще разтръбя какво съм чула, но някои хора биха могли да го сторят.

Като пренебрегна факта, че тя очевидно бе споделила чутото с колежките си, Робин я похвали за рядката й дискретност.

— Но сигурно се е наложило да го кажете пред полицията — предположи тя, като изпъна роклята и се стегна за вдигането на ципа.

— Полицията изобщо не дойде тук — каза момичето с косата като захарен памук и в тона й прозвуча разочарование. — Казвах на Мел, че трябва да отиде и да им разкаже какво е чула, но тя не искаше.

— Не беше нищо — побърза да каже Мел. — А и не би имало значение. Нали се доказа, че той не е бил там.

Страйк бе застанал толкова близо до копринената завеса, колкото да не предизвика подозрителни погледи от клиентите и останалите продавачки.

Вътре в пробната момичето с розовата коса се трудеше с ципа. Бавно и постепенно гръдният кош на Робин бе стегнат в скрит корсет. Подслушващият Страйк се притесни, когато следващият й въпрос прозвуча почти като стон.

— Искате да кажете, че Еван Дъфийлд не е бил в апартамента й, когато е умряла?

— Да — отвърна Мел. — Така че нямаше значение какво му каза тя по-рано. Той не е бил там.

Четирите жени огледаха мълчаливо отражението на Робин.

— Едва ли Сандра ще се побере в това — отбеляза Робин, защото долните две трети от гърдите й бяха сплескани от прилепналата материя, а горната им част преливаше над деколтето. — И все пак — добави тя с по-леко дишане, когато ципът бе свален, — трябвало е да предадете думите й на полицията и да оставите те да решат важно ли е, или не.

— И аз ти казах същото, Мел — изграчи продавачката с розовата коса. — Казах й го.

Мел моментално зае отбранителна позиция.

— Но той не е бил там! Въобще не е отишъл в апартамента й! Сигурно й е обяснявал, че има ангажимент и не иска да се види с нея, защото тя му каза: „Ела после тогава, ще те чакам, няма значение. Бездруго няма да се прибера преди един. Моля ти се ела, моля ти се“. А и приятелката й беше с нея в пробната, чу всичко. Сигурно тя го е казала на полицията.

Робин отново облече палтото с пайетите, за да има какво да прави. Докато се въртеше пред огледалото привидно небрежно, сякаш току-що й бе хрумнало, попита:

— И сте сигурна, че именно с Еван Дъфийлд е говорила, така ли?

— О, да, с него — отвърна Мел, сякаш Робин бе оскърбила интелигентността й. — Кого другиго ще моли да я посети в апартамента й посред нощ? Отчаяно искаше да го види.

— Боже, какви очи има той само — замечтано въздъхна момичето със захарния памук на главата. — Направо е разкошен. А на живо е безкрайно чаровен. Веднъж дойде тук с нея. Много е секси.

Десет минути по-късно, след като Робин бе се появила в още два тоалета пред Страйк и пред продавачките и бе стигнала до съгласие с него, че палтото с пайетите е най-доброто от всичко изпробвано, решиха (със съгласието на продавачките) тя да доведе Сандра да го види на следващия ден, преди да направят покупката. Страйк запази палтото за пет хиляди лири под измисленото име Андрю Аткинсън, даде фалшив мобилен номер и двамата с Робин напуснаха бутика, съпроводени от приятелски благопожелания, сякаш вече бяха похарчили парите.

Извървяха петдесет метра в мълчание, после Страйк запали цигара и каза:

— Много, много впечатляващо.

Робин засия от гордост.

5

Страйк и Робин се разделиха на метростанцията „Ню Бонд стрийт“. Робин взе метрото обратно до офиса, за да звъни в „Бест Филмс“, да прегледа онлайн телефонните указатели за лелята на Рошел Онифаде и да се укрива от „Временни кадри“ („Дръж вратата заключена“, посъветвал я бе Страйк).

Страйк си купи вестник и взе метрото до Найтсбридж, после повървя, тъй като имаше много време за убиване до „Сърпънтайн Бар енд Кичън“ — ресторанта, избран от Бристоу за обедната им среща.

Маршрутът му минаваше през Хайд Парк по пътеки сред разлистени дървета и по насипаната с пясък алея за яздене Ротън Роу. По време на пътуването си в метрото беше нахвърлял бележки за сведенията, получени от момичето на име Мел, и сега сред огряната от слънцето зеленина мислите му отлетяха към образа на Робин в прилепналата зелена рокля.

Беше я обезсърчил с реакцията си, знаеше го, но моментът криеше странна интимност, а тъкмо интимност най-малко желаеше на дадения етап, и то последно с Робин, толкова умна, професионална и тактична. Приятна му бе компанията й и оценяваше умението й да зачита личния му живот и да сдържа любопитството си. Нямаше спор, помисли си Страйк, отмествайки се встрани, за да избегне велосипедист, че бе попаднал на онова рядко срещано в живота качество, особено сред жените. Ала именно обстоятелството, че съвсем скоро щеше да е свободен от Робин, бе една от причините спокойно да се наслаждава на присъствието й; това, че тя щеше да продължи кариерата си другаде, беше също като годежния й пръстен една добре дошла бариера. Той харесваше Робин; чувстваше признателност към нея; беше дори (след тази сутрин) впечатлен от нея. Ала тъй като имаше нормално зрение и все още ненакърнено либидо, всеки път, когато тя се навеждаше над монитора на компютъра си, му бе припомняно, че е много сексапилно момиче. Не красива като Шарлот, но въпреки това привлекателна. Този факт никога не го бе поразявал с такава яснота, както когато Робин излезе от пробната във впитата зелена рокля и вследствие на това той буквално бе отвърнал поглед. Наясно бе, че от нейна страна нямаше никаква преднамерена провокация, но беше реалист по отношение на крехкото равновесие, което трябваше да крепи, за да запази здравия си разум. Тя беше единственото човешко същество, с което поддържаше редовен контакт, и той не подценяваше настоящата си уязвимост. Беше схванал също така от някои уклончиви отговори и колебания, че на годеника й не му харесва, дето тя бе напуснала Агенцията за временно настаняване заради тази безперспективна договорка. За всички беше най-безопасно зараждащото се приятелство да не става прекалено сърдечно, така че той не биваше да се възхищава открито на фигурата й в онази прилепнала тъкан.

Страйк никога не беше влизал в „Сърпънтайн Бар енд Кичън“. Намираше се на брега на езеро с лодки и представляваше забележителна сграда, която приличаше на футуристична пагода повече от всичко друго, което той беше виждал. Обемистият бял покрив, наподобяващ огромна книга, поставена с разтворените страници надолу, беше поддържан от шедова конструкция, облицована със стъкло. Огромна плачеща върба галеше с вейките си страничната фасада на ресторанта и повърхността на водата.

Макар да бе хладен и ветровит ден, гледката към езерото, огряно от слънцето, бе великолепна. Страйк избра външна маса точно до водата, поръча си пинта „Дум бар“ и се зае да чете вестника си.

Бристоу закъсняваше вече десет минути, когато висок, добре сложен светъл мъж в скъп костюм се спря до масата на Страйк.

— Господин Страйк?

Беше над петдесет и пет годишен, с гъста коса, стегната челюст и изявени скули и приличаше на средно прочут актьор, нает да играе богат бизнесмен в минисериал. Страйк, чиято визуална памет беше отлично тренирана, го разпозна веднага като високия мъж, недоволен от окръжаващата го обстановка на погребението на Лула Ландри, от снимките, открити от Робин онлайн.

— Тони Ландри, чичото на Джон и Лула. Може ли да седна?

Според Страйк усмивката му бе може би най-съвършеният пример за неискрена социална гримаса — просто оголи равните си бели зъби. Ландри съблече палтото си, метна го върху облегалката на стола срещу Страйк и седна.

— На Джон му се наложи да се забави в службата — каза той. Вятърът разроши косата му и показа известно оредяване по слепоочията. — Помоли Алисън да ви звънне, за да ви уведоми. Случайно минавах покрай бюрото й в същия момент и реших да дойда и лично да ви предам съобщението. Така ще имам възможност да поговоря с вас насаме. Очаквах да се свържете с мен. Знам, че обхождате постепенно всички, с които е контактувала племенницата ми.

Той извади очила със стоманени рамки от горния джоб на сакото си, сложи си ги и отдели един момент на менюто. Страйк отпиваше от бирата си и чакаше.

— Чух, че сте разговаряли с госпожа Бестигуи — каза Ландри, като остави менюто, свали очилата и отново ги прибра в джобчето.

— Да, така е — отговори Страйк.

— Танзи очевидно е изпълнена с добри намерения, но не си прави услуга, като повтаря версия, доказана от полицията за несъстоятелна. Никак не си прави услуга — повтори Ландри високопарно. — Казах го и на Джон. Първото му задължение би трябвало да е към клиентката на фирмата и опазването на интересите й. За мен терин от джолан — добави той към минаващата келнерка — и трапезна вода. Бутилирана. И тъй, господин Страйк, намирам за най-добре да съм директен. По много причини, всичките основателни, не одобрявам ровенето около смъртта на Лула. Не очаквам да се съгласите с мен. Вие печелите тъкмо от ровене около семейни трагедии. — Отново показа агресивната си студена усмивка. — Разбирам ви и не съм лишен от съчувствие към вас. Всички трябва някак да си изкарваме прехраната и мнозина сигурно биха казали, че моята професия е също тъй паразитна като вашата. Ала може би ще е от полза и за двама ни да изложа пред вас известни факти, които Джон е предпочел да премълчи.

— Преди да стигнем дотам — прекъсна го Страйк, — какво точно задържа Джон в службата? Ако няма да дойде, ще си уредя нова среща с него. Имам да се видя с други хора днес следобед. Още ли работи над оня случай с Конуей Оутс?

За Конуей Оутс знаеше само онова, което Ърсула бе подхвърлила — че е американски финансист, ала споменаването на покойния клиент на фирмата произведе желания ефект. Помпозността на Ландри, желанието му да контролира разговора, позата му на самоуверено превъзходство изчезнаха напълно, заместени от шок и гняв.

— Джон не би могъл… Нима е бил толкова…? Това са абсолютно конфиденциални дела на фирмата.

— Не беше Джон — уточни Страйк. — Госпожа Ърсула Мей спомена, че имало някакъв проблем с наследниците на господин Оутс.

Очевидно стъписан, Ландри избъбри:

— Много съм изненадан… Не бих очаквал от Ърсула… от госпожа Мей…

— И така, Джон ще дойде ли изобщо? Или му възложихте нещо, което да го държи зает през цялата обедна почивка?

Наслаждаваше се да гледа как Ландри се бори със своята сприхавост и се мъчи да възвърне контрола над себе си и над ситуацията.

— Джон скоро ще е тук — процеди той накрая. — Надявах се, както казах, да мога да ви изложа някои факти насаме.

— Ами добре, в такъв случай ще ми трябва това. — И Страйк извади от джоба си бележник и химикалка.

Ландри изглеждаше също така смутен от тези аксесоари, както се бе показала Танзи.

— Няма нужда да си водите бележки — каза той. — Онова, което ще кажа, няма отношение… или поне пряко отношение… към смъртта на Лула. С други думи — добави той педантично — няма да допринесе към друга теория освен към тази за самоубийство.

— И все пак — настоя Страйк — бих искал да имам помощните си средства.

Ландри имаше вид, сякаш се кани да протестира, но размисли.

— Добре тогава. Първо, трябва да знаете, че Джон е дълбоко разтърсен от смъртта на осиновената си сестра.

— Разбираемо е — коментира Страйк, като наклони бележника така, че адвокатът да не може да вижда страницата, и написа думите „дълбоко разтърсен“ просто за да подразни Ландри.

— Да, естествено. И макар да не бих отишъл дотам да твърдя, че един частен детектив би трябвало да откаже на клиент въз основа на това, че е под емоционално напрежение или депресиран — както казах, всички трябва да си изкарваме прехраната — в този случай…

— Мислите, че всичко това е плод на въображението му?

— Не бих го изразил по този начин, но принципно е така. Джон понесе толкова скръб, колкото на повечето хора не им се налага да преживеят за цял живот. Може да не знаете, че той вече изгуби брат…

— Знаех го. С Чарли някога бяхме съученици. Именно затова Джон ме нае.

— Учили сте в „Блейкифийлд“?

— За кратко. Преди майка ми да си даде сметка, че таксите са непосилни за нея.

— Разбирам. Не го знаех. Но дори и така да е, сигурно не осъзнавате напълно… Джон винаги е бил… Нека използвам израза на сестра ми — емоционално напрегнат. Родителите му трябваше да се обърнат към психолози след смъртта на Чарли. Нямам претенциите да бъда експерт по душевно здраве, но ми се струва, че смъртта на Лула накрая го тласна да прекрачи отвъд…

— Неподходящо словосъчетание избрахте, но разбирам мисълта ви — промърмори Страйк и записа „Бристоу е чалнат“. — По какъв начин точно Джон е прекрачил отвъд ръба?

— Мнозина биха казали, че възбуждането на такова подновено разследване е безцелно — отбеляза Ландри.

Страйк държеше химикалката си готова над страницата. За момент челюстите на Ландри се раздвижиха, сякаш дъвчеше, после произнесе с усилие:

— Лула страдаше от маниакална депресия и скочи от прозореца след скандал с приятеля си наркоман. Няма мистерия. Беше ужасно за всички нас, особено за горката й майка, но това е грозната истина. Принуден съм да направя извода, че Джон изживява някакъв срив, и ако нямате нищо против да го кажа откровено…

— Нямам, давайте.

— … споразумението помежду ви го насърчава в нездравия му отказ да приеме истината.

— И тя е, че Лула се е самоубила?

— Мнение, споделяно от полицията, патолога и главния следовател. По неясни за мен причини Джон е решен да докаже, че е било убийство. А защо смята, че това ще ни накара да се почувстваме по-добре, не мога да ви кажа.

— Близките на самоубийците често се чувстват виновни — коментира Страйк. — Преследва ги идеята, колкото и неразумна да е, че биха могли да сторят повече, да помогнат. Един убиец би освободил семейството от чувството на вина, нали така?

— Никой от нас няма за какво да се чувства виновен — заяви Ландри със стоманени нотки в тона. — Лула получаваше най-добрите медицински грижи от ранно юношество и всички материални предимства, които семейството можеше да й осигури. „Безкрайно разглезена“, с тази фраза мога да опиша осиновената си племенница. Майка й буквално би умряла за нея, но не получи особена отплата.

— Смятахте Лула за неблагодарна, така ли?

— Не е нужно да записвате това. Или тези бележки са предназначени за някой долнопробен таблоид?

Страйк се заинтригува от това как Ландри напълно изостави престорената си вежливост, с която се бе появил на масата. Пристигна келнерката с поръчаното ястие. Той не й благодари, а мълчаливо и ядно наблюдаваше Страйк, докато тя се отдалечи. После каза:

— Ръчкате там, където можете да причините единствено вреда. Откровено казано, бях стъписан, като узнах какво е намислил Джон. Стъписан.

— Нима не е изразявал пред вас съмнения във версията за самоубийство?

— Беше в шок естествено, като всички нас, но не си спомням да е намеквал за убийство.

— Близки ли сте с племенника си, господин Ландри?

— Какво общо има това?

— Би могло да обясни защо не е споделил мислите си с вас.

— С Джон имаме изрядни служебни взаимоотношения.

— „Служебни взаимоотношения“?

— Да, господин Страйк, ние работим заедно. Дали сме неразделни в извънработно време? Не сме. Ала и двамата сме ангажирани с грижите за сестра ми — лейди Бристоу, майката на Джон — чиито дни вече са преброени. Разговорите ни извън службата обикновено са свързани с Ивет.

— Джон ми прави впечатление на предан син.

— Сега има само Ивет и това, че тя умира, не помага на душевното му състояние.

— Надали има само нея. Налице е и Алисън, нали?

— Не вярвам това да е особено сериозна връзка.

— Може би един от мотивите на Джон да ме наеме, е желанието да поднесе истината на майка си, преди тя да умре.

— Истината няма да помогне на Ивет. На никого не е приятно да установи, че трябва да жъне каквото си е посял.

Страйк не каза нищо. Както очакваше, адвокатът не устоя на изкушението да изясни думите си и само след миг той продължи:

— Ивет винаги е била майка орлица. Обожава дечицата — изрече го, сякаш това е някаква перверзия, която леко го отвращава. — От онези чудати жени е, дето биха народили двайсет деца, стига да се намери достатъчно плодовит мъж. Слава богу Алек беше стерилен… Или Джон не ви го е споменал?

— Уведоми ме, че сър Алек Бристоу не е негов биологичен баща, ако това имате предвид.

Ако е бил разочарован, че не е първият, поднесъл тази информация, то Ландри мигом се съвзе.

— Ивет и Алек осиновиха две момчета, но тя нямаше никаква представа как да се справя с тях. Чисто и просто невъзможна е като майка. Не умее да контролира и дисциплинира, глези прекомерно и категорично отказва да види истината под носа си. Не твърдя, че се дължи изцяло на нейното родителско влияние, кой знае какво е генетичното предразположение, но Джон беше мрънкало, лепка и позьор, а Чарли — напълно необуздан и в резултат…

Ландри рязко млъкна и по скулите му избиха червени петна.

— … в резултат падна с колелото си в каменоломна? — подсказа Страйк.

Изрече го, за да види реакцията на Ландри, и не беше разочарован. Остана с впечатлението за свиващ се тунел, за далечна затваряща се врата.

— Казано направо, точно така е. И беше малко късно после Ивет да крещи и напада Алек и да рухва в несвяст на пода. Ако бе упражнявала върху него поне мъничко контрол, момчето не би се опълчило на забраната. Аз бях там — с каменно лице съобщи Ландри. — Отидох да ги посетя през уикенда. Беше Великден. Бях отишъл да се разходя из селото и като се върнах, заварих всички да го търсят. Тръгнах право към каменната кариера. Просто си знаех. Имаше забрана да ходи на това място, значи беше там.

— Вие ли намерихте тялото му?

— Да, аз.

— Трябва да е било ужасно за вас.

— Да — отвърна Ландри, — беше.

— Сестра ви и сър Алек са осиновили Лула след смъртта на Чарли, нали?

— И това беше може би най-голямата глупост, на която Алек Бристоу се съгласи — отсече Ландри. — Ивет вече бе доказала, че е катастрофална майка. Надали щеше да се справи по-добре в състояние на неудържима скръб. То се знае, винаги бе искала дъщеря, момиченце, което да облича в розово, и Алек реши, че това ще я направи щастлива. Неизменно даваше на Ивет каквото поискаше. Бе запленен от нея в мига, когато тя постъпи на работа при него като машинописка, а той беше още лишен от лустро жител на Ийст Енд. Ивет открай време я влече по̀ първобитното.

Страйк се почуди какъв би могъл да е истинският източник на гнева на Ландри.

— Не се ли разбирате със сестра си, господин Ландри?

— Разбираме се отлично, просто не съм сляп за недостатъците на Ивет, както и за собствената й вина за бедите й.

— Трудно ли получиха одобрение за ново осиновяване, след като Чарли умря?

— Сигурно щеше да е трудно, ако Алек не беше мултимилионер — изсумтя Ландри. — Знам, че властите изразиха загриженост по повод душевното здраве на Ивет, при това и двамата вече не бяха в първа младост. Жалко, че не им беше отказано. Но Алек беше човек с неизчерпаема находчивост, а и имаше всевъзможни странни контакти от младите си години, когато е бил уличен продавач. Не съм запознат с подробностите, но бих се обзаложил, че е раздал немалко подкупи. Но дори и така не можа да се добере до дете от бялата раса. Доведе поредното мъниче с неизвестно потекло, което да бъде възпитавано от депресирана и истерична жена, лишена от всякаква критичност. Изобщо не се изненадах, че резултатът бе катастрофален. Лула бе нестабилна като Джон и необуздана като Чарли, а Ивет бе също тъй неспособна да се справя с нея, както и с другите двама.

Докато пишеше в бележника единствено заради Ландри, Страйк се питаше дали тъкмо вярването в генетичното предопределение не е отчасти причината за обсебеността на Бристоу от чернокожите роднини на Лула. Без съмнение Бристоу не бе останал непосветен във възгледите на чичо си през годините, защото децата попиваха мненията на близките си на дълбоко подсъзнателно ниво. Той, Страйк, бе усещал с цялото си същество, далеч преди да бъде изречено пред него с думи, че майка му не е като другите, че у нея има (ако можеше да се вярва на безгласния код, използван от възрастните наоколо) нещо срамно.

— Струва ми се, че сте видели Лула в деня на смъртта й — каза Страйк.

Ресниците на Ландри бяха толкова руси, че изглеждаха сребристи.

— Моля?

— Да… — Страйк прелисти с преднамерена показност бележника си и се спря на една празна страница. — Срещнали сте се в апартамента на сестра ви, нали? Когато Лула е отишла да види лейди Бристоу.

— Кой ви го каза? Джон ли?

— Пише го в полицейското досие. Не е ли истина?

— Напротив, самата истина е, но не виждам връзка с онова, което обсъждаме.

— Простете, когато пристигнахте, казахте, че сте очаквали да ви потърся. Останах с впечатление, че на драго сърце бихте отговаряли на въпроси.

Ландри доби вид на човек, неочаквано вкаран в капан.

— Нямам какво да добавя към показанията си пред полицията — каза той най-сетне.

— А те са — поясни Страйк, като продължаваше да прелиства празни страници, — че онази сутрин сте се отбили да навестите сестра си, където сте срещнали племенницата си, а после сте отпътували за Оксфорд, за да присъствате на международна конференция за развитието на семейното право.

Ландри още повече се вкисна.

— Точно така — потвърди той.

— В колко часа според вас отидохте в дома на сестра си?

— Трябва да е било около десет — отвърна Ландри след кратка пауза.

— И колко дълго останахте?

— Може би половин час. А може и по-дълго. Не си спомням.

— И оттам направо тръгнахте към конференцията в Оксфорд, така ли?

През рамото на Ландри Страйк видя Джон Бристоу да разпитва келнерката; беше задъхан и малко пораздърпан, сякаш бе тичал. В ръка държеше правоъгълно кожено куфарче. Огледа се, като дишаше запъхтяно, и когато зърна тила на Ландри, на Страйк му се стори, че прочете в очите му страх.

6

— Джон — каза Страйк, когато клиентът му ги приближи.

— Здравей, Корморан.

Ландри не вдигна очи към племенника си, а взе ножа и вилицата и сложи в устата си първата хапка от терина.

Страйк се премести на съседния стол, за да направи място на Бристоу да седне срещу чичо си.

— Говори ли с Рубън? — с хладен тон се обърна Ландри към Бристоу, след като бе преглътнал.

— Да, казах му, че ще отида днес следобед при него и ще му разясня всички подробности.

— Тъкмо питах чичо ти за сутринта, преди Лула да умре, Джон. За времето, когато е посетил апартамента на майка ти — поясни Страйк. Бристоу погледна Ландри. — Интересува ме какво се е казало и правило там — продължи Страйк, — защото според шофьора, който я е върнал от дома на майка й, Лула изглеждала разстроена.

— Естествено, че е била разстроена — тросна се Ландри. — Майка й имаше рак.

— Не се ли предполагаше, че операцията, която е претърпяла, я е излекувала?

— На Ивет й бяха направили хистеректомия. Изпитваше болки. Не се съмнявам, че Лула се е разтревожила, като е видяла майка си в такова състояние.

— Разговаряхте ли с Лула, като я видяхте?

Кратко колебание.

— Разменихме обичайни фрази.

— А вие двамата говорихте ли си?

Бристоу и Ландри не се погледнаха. Последва по-дълга пауза от няколко секунди, преди Бристоу да каже:

— Аз работех в кабинета в жилището. Чух Тони да влиза и да говори с мама и с Лула.

— Не надникнахте ли да го поздравите? — обърна се Страйк към Ландри.

Ландри го изгледа с бледите си, с белезникави мигли очи.

— Знаете ли, никой тук не е длъжен да отговаря на въпросите ви, господин Страйк — заяви Ландри.

— Не, разбира се — съгласи се Страйк и записа нещо кратко и неразбираемо в бележника си.

Бристоу гледаше чичо си. Ландри очевидно размисли.

— Видях през открехнатата врата на кабинета, че Джон работи усилено, и не исках да го безпокоя. Поседях известно време при Ивет в нейната стая, но тя беше отпаднала от болкоуспокояващите, така че я оставих с Лула. Знаех — добави Ландри с едва доловима злобна нотка, — че няма друг човек, с когото Ивет би предпочела да бъде, освен Лула.

— Господин Ландри, разпечатките от телефона на Лула показват, че е звъняла на мобилния ви телефон неколкократно, след като е напуснала дома на лейди Бристоу.

Ландри пламна.

— Говорихте ли с нея по телефона?

— Не. Бях изключил звука на мобилния си телефон, закъснявах за конференцията.

— Но те вибрират, нали така?

Питаше се какво ли би накарало Ландри да си тръгне. Беше сигурен, че адвокатът е на косъм от това.

— Погледнах телефона си, видях, че е Лула, и реших, че може да почака — кратко отвърна той.

— Не й ли върнахте обаждането?

— Не.

— Тя не остави ли съобщение, за да обясни за какво иска да говорите?

— Не.

— Много странно, не мислите ли? Току-що сте я видели у майка й, казвате, че нищо важно не се е случило помежду ви, а въпреки всичко тя прекарва следобеда в опити да се свърже с вас. Не ви ли изглежда така, сякаш е имала да ви каже нещо спешно? Или че е искала да продължи разговора, който сте водили в апартамента?

— Лула беше момиче, което можеше да ти се обади трийсет пъти подред по най-незначителен повод. Беше разглезена. Очакваше хората да скочат в стойка мирно само щом видят името й.

Страйк погледна Бристоу.

— Тя… понякога… горе-долу така постъпваше — измърмори братът.

— Мислиш ли, че сестра ти е била разстроена само защото майка ви се е чувствала слаба след операцията, Джон? — попита Страйк. — Шофьорът й Кийрън Коловас-Джоунс беше категоричен, че тя е напуснала апартамента с рязко променено настроение.

Преди Бристоу да успее да отговори, Ландри, изоставил храната си, се изправи и се зае да облича палтото си.

— Коловас-Джоунс да не е онова странно на вид цветнокожо момче? — попита той, като гледаше от горе надолу Страйк и Бристоу. — Онзи, дето караше Лула да му уреди ангажименти като модел и актьор?

— Той е актьор, да — отвърна Страйк.

— Да. На последния рожден ден на Ивет, преди да се разболее, имах проблем с колата си. Лула и този младеж се отбиха, за да ме закарат на празничната вечеря. През по-голямата част от пътуването Коловас-Джоунс досаждаше на Лула с молбите си да използва влиянието си пред Фреди Бестигуи, за да му уреди прослушване. Извънредно натрапчив млад човек. А и много фамилиарничеше. Разбира се — добави той, — предпочитам да не знам много за интимния живот на осиновената ми племенница.

Ландри подхвърли на масата банкнота от десет лири.

— Очаквам те скоро в кантората, Джон.

Стоеше и очевидно очакваше отговор, но Бристоу не обърна внимание. Беше втренчил разширените си очи в снимката над статията, която Страйк бе чел при пристигането на Ландри. Беше на млад чернокож войник в униформа на втори батальон от Кралския пехотен полк.

— Какво? Да, веднага се връщам — отвърна той разсеяно на чичо си, който студено го наблюдаваше. — Прощавай — добави Бристоу към Страйк, докато Ландри се отдалечаваше. — Просто Уилсън… Дерик Уилсън, знаеш го, пазача в сградата, има племенник в Афганистан. За миг си помислих, боже опази… но не е той. Името е друго. Ужасна е тази война, нали? Струва ли си такава загуба на човешки живот?

Страйк премести тежестта от протезата си — разходката през парка не беше помогнала за болката в крака му, сега тя бе тъпа и непрестанна.

— Да повървим пеша на връщане — предложи Бристоу, когато приключиха с храненето. — Малко чист въздух ще ми дойде добре.

Бристоу избра най-прекия път, който включваше придвижване през тревни площи; Страйк не би минал оттам сам, тъй като това ходене изискваше повече енергия, отколкото по асфалтова настилка. Когато стигнаха до мемориалния фонтан на Даяна, принцесата на Уелс, който шушнеше и звънтеше по протежението на дългия си канал от корнуолски гранит, Бристоу внезапно съобщи сякаш в отговор на въпрос, който Страйк беше задал:

— Тони никога не ме е харесвал. Предпочиташе Чарли. Хората казваха, че Чарли много прилича на Тони като момче.

— Не бих казал, че говореше много ласкаво за Чарли преди пристигането ти, а и към Лула не показа особена търпимост.

— Изложи ли ти схващанията си за наследствеността?

— Чрез подразбиране.

— Обикновено не се свени да ги изразява директно. Това създаде допълнителна връзка между мен и Лула, фактът, че Тони ни смяташе за безпородни. За Лула беше по-зле; моите биологични родители поне трябва да са били бели. Тони не може да бъде наречен широкомислещ. Миналата година при нас дойде стажантка пакистанка. По-добра не бяхме имали, но Тони я прогони.

— Какво те накара да работиш при него?

— Направиха ми добро предложение. Семейна фирма е, дядо ми я е основал. Не че това беше стимул. Никой не би искал да бъде обвинен, че е подпомогнат по роднинска линия. Но е една от най-престижните фирми по семейно право в Лондон и майка ми беше щастлива, че тръгвам по стъпките на баща й. Отправи ли нападки срещу татко?

— Не бих казал. Намекна, че сър Алек е раздал подкупи тук-там, за да получат Лула.

— Нима? — Бристоу изглеждаше изненадан. — Мисля, че това не е истина. Лула беше поета от социалните служби. Убеден съм, че бяха следвани обичайните процедури.

Настана кратко мълчание, след което Бристоу изрече плахо:

— Ти… не приличаш много на баща си.

За пръв път признаваше открито, че е прибегнал до Уикипедия при издирването на частни детективи.

— Сигурно с баща ти не сте… в смисъл… не използваш неговата фамилия.

На Страйк не му стана неприятно това любопитство от страна на човек, чиято фамилна история бе не по-малко необичайна и плод на случайността от неговата собствена.

— Никога не съм я използвал — каза той. — Аз съм извънбрачна злополука, струвала на Джони една съпруга и няколко милиона лири издръжка. Не сме близки.

— Уважавам те, задето сам си проправяш път в живота — каза Бристоу. — Задето не разчиташ на него. — И когато Страйк не отговори, той добави притеснено: — Дано не възразяваш, че казах на Танзи кой е баща ти. Това помогна да получа съгласието й за разговор с теб. Тя се впечатлява от знаменитости.

— Всички средства са приемливи, когато трябва да се осигурят показания от свидетел — отбеляза Страйк. — Казваш, че Лула не е харесвала Тони и все пак е взела фамилията му за професионалната си изява.

— О, не, тя избра Ландри, защото това беше моминската фамилия на мама, няма нищо общо с Тони. Мама беше очарована. Мисля, че имаше друг модел с фамилия Бристоу. Лула обичаше да изпъква.

Проправяха си път между велосипедисти и хора, излезли да си правят пикник по пейките, разхождащи кучета или пързалящи се с летни кънки. Страйк се опитваше да прикрие увеличаващата се неравномерност на своя ход.

— Не вярвам Тони да е обичал някого в живота си — внезапно изрече Бристоу, когато се дръпнаха, за да пропуснат дете с каска, олюляващо се на скейтборд. — Докато майка ми е човек, изпълнен с любов. Обичаше много и трите си деца и понякога си мисля, че на Тони това не му харесваше. Не знам защо. Такъв си е по природа. След като Чарли умря, между него и родителите ми настъпи разрив. Не биваше да знам какво се говори, но чух достатъчно. Той направо обвини мама, че инцидентът с Чарли е станал по нейна вина, че над Чарли не е упражняван достатъчен контрол. Баща ми изхвърли Тони от къщата. Мама и Тони се помириха едва след смъртта на татко.

За облекчение на Страйк вече бяха стигнали до Екзибишън Роуд и куцането му стана по-незабележимо.

— Мислиш ли, че е имало нещо между Лула и Кийрън Коловас-Джоунс? — попита той, докато пресичаха улицата.

— Не, Тони просто направи възможно най-неприятното умозаключение. Що се отнася до Лула, той винаги мислеше за нея най-лошото. О, уверен съм, че Кийрън би проявил голям ентусиазъм, но Лула беше влюбена до уши в Дъфийлд… за жалост.

Закрачиха по Кенсингтън Роуд, като разлистеният парк им се падаше отляво, после стигнаха до квартала с кралските колежи и с посланическите резиденции с бели фасади.

— Защо според теб чичо ти не е дошъл да те поздрави, когато е посетил майка ти в деня на изписването й от болницата?

Бристоу явно изпита силно неудобство.

— Някакъв спор ли имаше помежду ви?

— Не… не точно — отвърна Бристоу. — Бяхме в много стресиращ период в службата. Аз… не бива да говоря за това. Клиентска тайна.

— Да не е свързано с наследниците на Конуей Оутс?

— Откъде знаеш за това? — остро попита Бристоу. — Ърсула ли ти каза?

— Спомена нещичко.

— Боже милостиви. Грам дискретност не притежава.

— На чичо ти не му се вярваше, че госпожа Мей може да се е показала недискретна.

— Не се и съмнявам — с презрителен смях подхвърли Бристоу. — Това е… Сигурен съм, че мога да ти се доверя. Това е точно един от случаите, към каквито фирмата ни е силно чувствителна, защото при типа клиенти, които привличаме — хора със сериозно състояние — всякакъв намек за финансови нередности би означавал смърт. Конуей Оутс поддържаше при нас значителна клиентска сметка. Всички суми са налични и точни, но наследниците му са алчна банда и претендират, че неправомерно са харчени пари. Предвид колко нестабилен е пазарът и колко несъстоятелни станаха инструкциите на Конуей към края, би трябвало да са благодарни, че изобщо остана нещо. Тони е много раздразнителен заради цялата тази история и… ами той е човек, който обича да прикача вината някому. Имаше сцени. Понесох своя дял критика. Обикновено аз съм му крив на Тони.

От това колко умърлушен взе да става Бристоу, Страйк прецени, че наближават кантората му.

— Имам трудности при осъществяването на контакт с няколко полезни свидетели, Джон. Има ли шанс да ме свържеш с Ги Соме? Хората му твърдо не допускат никого до него.

— Мога да опитам. Ще му се обадя днес следобед. Той обожаваше Лула, сигурно ще иска да помогне.

— Съществува и въпросът с рождената майка на Лула.

— О, да — въздъхна Бристоу. — Имам някъде данни за нея. Тя е ужасна жена.

— Виждал ли си я?

— Не, съдя по онова, което Лула ми е казвала, а и по всичко, изписано във вестниците. Лула бе решена да открие произхода си и мисля, че Дъфийлд я насърчаваше. Силно го подозирам, че е изпял историята пред пресата, макар тя винаги да го отричаше… Във всеки случай тя успя да открие онази жена, Хигсън, която й казала, че баща й бил африкански студент. Не знам дали е истина, или не. Със сигурност обаче бе онова, което Лула желаеше да чуе. Въображението й се развихри, май се виждаше като отдавна изгубената дъщеря на високопоставен политик или като племенна принцеса.

— Но не е открила баща си, така ли?

— Не знам — отвърна Бристоу с обичайния си ентусиазъм към всяка посока на разследването, която би обяснила присъствието на чернокожия, уловен от камерата близо до жилището й. — Но ако го е била открила, аз съм последният, когото щеше да уведоми.

— Защо?

— Защото имахме много неприятни скандали по този повод. На майка ми тъкмо й бяха поставили диагноза рак на матката, когато Лула се зае да издирва Марлийн Хигсън. Казах на Лула, че надали би могла да бъде по-нетактична в избора на момент за издирване на корените си, но тя беше същински кон с капаци, когато се отнасяше до собствените й капризи. Обичахме се — промълви Бристоу и морно прокара ръка по челото си, — но възрастовата разлика пречеше. Сигурен съм обаче, че се е опитвала да издири баща си, защото това искаше повече от всичко: да открие черните си корени и чувството си за идентичност.

— Поддържаше ли все още контакт с Марлийн Хигсън преди смъртта си?

— С прекъсвания. Останах с чувството, че Лула се опитваше да прекрати връзката. Хигсън е кошмарна личност, безсрамно меркантилна. Би разказала историята си на всеки, готов да й плати, а за беда много хора бяха готови. Мама беше съсипана от цялата тази история.

— Има и други неща, за които исках да те попитам.

Адвокатът с готовност забави крачка.

— Когато посети Лула в апартамента й онази сутрин, за да й върнеш договора със Соме, видя ли някого, който да ти е заприличал на техник от охранителна фирма, отишъл да проверява алармените инсталации?

— Нещо като монтьор?

— Или електротехник. Може би с работни дрехи?

Замисляйки се, Бристоу изкриви лице и заешките му зъби щръкнаха повече от всякога.

— Не си спомням… чакай да си помисля… Когато минавах покрай апартамента на втория етаж, да… имаше мъж, който чоплеше нещо на стената. Възможно ли е да е бил той?

— Вероятно. Как изглеждаше?

— Беше с гръб към мен. Не го видях.

— Уилсън беше ли с него?

Бристоу спря на тротоара с леко объркан вид. Мъже и жени в костюми и с папки минаха забързани покрай тях.

— Мисля — колебливо пророни той, — че и двамата бяха там, с гръб към мен, когато вече слизах надолу. Защо питаш? По какъв начин би могло да е важно?

— Нищо чудно и да не е — отвърна Страйк. — Но не си ли спомняш нещичко поне? Косата или цвета на кожата?

Още по-озадачен, Бристоу промърмори:

— Боя се, че не обърнах внимание. Като че ли… — На лицето му отново се появи съсредоточена гримаса. — Помня, че беше облечен в синьо. Струва ми се, че беше бял, но не бих се заклел в това.

— Съмнявам се, че ще ти се наложи — каза Страйк, — но все пак ми е от помощ. — Той извади бележника си, за да си припомни въпросите, които беше искал да зададе на Бристоу. — О, да. Според свидетелските показания на Киара Портър пред полицията, Лула е споделила с нея, че иска да остави всичко на теб.

— О — промълви Бристоу без ентусиазъм. — Това… — Отново закрачи и Страйк тръгна редом с него. — Един от детективите, които се занимаваха със случая, ми каза за тези думи на Киара. Детектив инспектор Карвър. Беше убеден от самото начало, че става дума за самоубийство и май смяташе, че този предполагаем разговор с Киара доказва намерението на Лула да отнеме живота си. На мен ми се видя странна логиката му. Нима самоубийците ги е грижа за някакви завещания?

— Значи подозираш, че Киара Портър си измисля?

— Не че си измисля, а че може би преувеличава — отвърна Бристоу. — Според мен е по-вероятно Лула да е казала нещо хубаво за мен, защото тъкмо се бяхме помирили след разправията си, а Киара в ретроспекция да е приела, че Лула вече е обмисляла самоубийство, и да е доразвила чутото. Тя е доста… лекомислено момиче.

— Беше организирано търсене на завещанието, нали?

— О, да, полицията провери всичко много щателно. Ние, семейството, не вярвахме Лула да е направила такова, адвокатите й също не бяха чували за завещание, но полицията все пак го потърси. Нищо не се откри, а преровиха навсякъде.

— Да приемем за момент, че Киара Портър не е изтълкувала погрешно думите на сестра ти…

— Но Лула никога не би оставила всичко на мен. Никога.

— Защо?

— Защото това би означавало изрично да изключи майка ни и да я нарани тежко — много сериозно отговори Бристоу. — Не става въпрос за парите, баща ми остави мама достатъчно осигурена, а по-скоро за посланието, което би изпратила Лула, изключвайки я по този начин. Завещанията могат да причинят тежки душевни рани, виждал съм го да се случва безброй пъти.

— Майка ти направила ли е завещание? — попита Страйк.

Бристоу изглеждаше стреснат.

— Аз… да, така мисля.

— Може ли да попитам кои са наследниците?

— Не съм го виждал — отвърна Бристоу малко сковано. — Какво общо има…?

— Всичко е съществено, Джон. Десет милиона лири са много пари.

Бристоу сякаш се опитваше да прецени дали Страйк проявява нечувствителност, или нахалство. Накрая каза:

— Предвид че няма други роднини, предполагам, че Тони и аз сме основните наследници. Вероятно е споменала някоя и друга благотворителна организация; майка ми винаги е била щедра за благотворителни каузи. Но сигурно ще ме разбереш — добави Бристоу с отново появили се червени петна по врата, — аз не бързам да узная последните желания на майка си предвид онова, което трябва да ги предшества.

— Не, разбира се — съгласи се Страйк.

Бяха стигнали до кантората на Бристоу, строга на вид осеметажна сграда с тъмен вход с арка над него. Бристоу спря до входа и се обърна с лице към Страйк.

— Мислиш ли, че съм жертва на нездрава заблуда? — попита той, когато покрай тях минаха две жени в тъмни костюми.

— Не — отвърна Страйк с голяма доза откровеност. — Не, не мисля.

Безизразното лице на Бристоу се поразведри.

— Ще ти се обадя по повод Соме и Марлийн Хигсън. О, за малко да забравя. Лаптопът на Лула. Заредих го с батерии, но е защитен с парола. Полицията я открила и я казала на майка ми, но тя не си я спомня, а аз никога не съм я знаел. Може би е в полицейското досие — предположи с надежда той.

— Не, доколкото си спомням — каза Страйк, — но надали това ще е голям проблем. Къде беше лаптопът след смъртта на Лула?

— Първо го задържа полицията, а после беше в дома на майка ми. Почти всички вещи на Лула са в апартамента на мама. Така и не събира смелост да вземе решение за тях.

Бристоу връчи куфарчето на Страйк и се сбогува с него. После едва забележимо изпъна рамене, отправи се към стълбите и изчезна през вратата на семейната фирма.

7

Търкането между края на ампутирания крак и протезата с всяка крачка причиняваше все повече болка на Страйк, докато той вървеше към Кенсингтън Гор. Леко изпотен в дебелото си палто под бледото слънце, осветяващо парка в далечината, Страйк се запита дали странното подозрение, което го бе сграбчило, не беше само сянка, движеща се в дълбините на кален вир: трик на светлината, илюзорен ефект на разлюляната от вятъра повърхност. Бяха ли тези мимолетни водовъртежи предизвикани от слузеста опашка, или не означаваха нищо и единствената причина за тях бе блатен газ? Възможно ли бе нещо да се спотаява заровено в калта, след като други безуспешно бяха хвърляли мрежи да го уловят?

По пътя към метростанцията „Кенсингтън“ той мина покрай Куинс Гейт — богато орнаментирана, покрита с червеникава ръжда и украсена с кралския герб — която водеше към Хайд Парк. Със своята неизлечима наблюдателност той обърна внимание на скулптурата на кошута и фавън върху едната колона и на елен върху другата. Хората често допускаха симетрия там, където такава не съществуваше. Същото, а все пак коренно различно… Лаптопът на Лула Ландри се удряше все по-силно в крака му и куцането му се засилваше.

Беше му горещо, изпитваше болка и обезсърчение и прие като мрачна неизбежност съобщенията на Робин, когато най-сетне се добра до офиса си в пет без десет, че все още не съумява да пробие през телефонистката в продуцентската компания на Фреди Бестигуи и че не е успяла да открие никого с фамилия Онифаде с номер на Бритиш Телеком в района на Килбърн.

— Разбира се, след като тя е леля на Рошел, би могла да носи и друга фамилия, нали така? — изтъкна Робин, докато закопчаваше палтото си и се приготвяше да си върви.

Страйк уморено се съгласи. В мига, в който беше влязъл през вратата на офиса, се бе тръшнал върху продъненото канапе, нещо, което Робин никога не го бе виждала да прави преди. Лицето му бе изопнато.

— Добре ли сте?

— Да. Да се е появявал някой от „Временни кадри“ следобед?

— Не — отвърна Робин, докато затягаше силно колана си. — Може и да са ми повярвали, като казах, че съм Анабел. Постарах се да говоря с австралийски акцент.

Той се усмихна. Робин затвори междинния доклад, който бе чела, докато чакаше връщането на Страйк, върна го грижливо на рафта му, сбогува се със Страйк и го остави да седи върху протритите възглавници с лаптопа до него.

Когато шумът от стъпките на Робин заглъхна, Страйк протегна настрани дългата си ръка и заключи стъклената врата; после наруши самоналожената си забрана за пушене в офиса през работните дни. Захапал между зъбите запалената цигара, той вдигна крака си, както беше още с панталона, и откопча ремъка, придържащ протезата към бедрото му. После свали подложката с гел и разгледа ръба на ампутирания си крайник.

Редно беше всеки ден да оглежда кожата за признаци на раздразненост. Сега забеляза, че тъканта при белега е възпалена и много гореща. В шкафчето в банята на Шарлот имаше разни кремове и пудри за тази ивица кожа, подложена напоследък на неподходящо за нея третиране. А може би тя бе пъхнала царевичната пудра и мехлема в някой от още неразопакованите кашони? Само че той не можеше да събере сили да иде и да провери, а и не му се искаше все още да връща протезата на мястото й. Така че остана да пуши на канапето дълбоко замислен, а празният крачол на панталона му увисна надолу към пода.

Съзнанието му се рееше. Мислеше си за семейства и имена и за това как детството им с Джон Бристоу, макар и външно толкова различно, криеше известно подобие. В семейната история на Страйк също имаше призрачни фигури: например първият съпруг на майка му, за когото тя рядко говореше, освен за да каже, че е ненавиждала брака си с него от самото начало. Леля Джоун, чиято памет винаги бе най-силна за епизодите, които Леда най-смътно си спомняше, твърдеше, че осемнайсетгодишната Леда избягала от мъжа си само след две седмици съжителство, че единствените й мотиви да се ожени за Страйк старши (който според леля Джоун пристигнал в Сейнт Моус с пътуващ панаир) били нова рокля и смяна на името. Със сигурност Леда бе останала по-вярна на необичайната фамилия, придобита с брака, отколкото на всеки мъж, с когото е била. Предала я бе на сина си, а той никога не бе виждал оригиналния й собственик, заминал дълго преди раждането му, към което нямаше отношение.

Страйк пуши, вглъбен в мисли, докато дневната светлина в офиса не започна да помръква. Тогава най-сетне се изправи с усилие на един крак и като използва за опора дръжката на вратата и дървената релса край стената, с подскачане стигна до кашоните, все още струпани на площадката пред офиса му. На дъното на един от тях откри дерматологичните продукти, предназначени да облекчават паренето и боцкането в края на ампутирания крак, и се зае да поправя щетите, които си бе нанесъл с дългата разходка през Лондон с войнишка торба през рамо.

Беше по-светло, отколкото в осем часа вечерта преди две седмици; дневната светлина все още не си бе отишла, когато Страйк седна, за втори път в рамките на десет дни, в „Уон Кей“, високия китайски ресторант с бяла фасада и с изглед към арките на център с игрални автомати с названието „Играй и спечели“. Бе изключително болезнено да прикачи отново протезата и още повече да извърви с нея разстоянието по Чаринг Крос Роуд, но той пренебрегна с презрение сивите метални патерици, които също бе открил в кашона, реликви от времето на изписването му от болница „Сели Оук“.

Докато ядеше с една ръка нудли по сингапурски, Страйк разглеждаше лаптопа на Лула, разтворен на масата до халбата с бира. Кутията му бе тъмнорозова, с шарки на цъфнали черешови клони. Не му хрумваше, че седейки приведен, едър и космат над разкрасеното и определено предназначено за жени устройство, може да изглежда нелепо, но тъй или иначе бе предизвикал подсмихвания у двама от сервитьорите в черни тениски.

— Как е хавата, Федерико? — попита в осем и половина блед младеж с щръкнала във всички посоки коса.

Новодошлият, настанил се на мястото срещу Страйк, беше с джинси, тениска с психеделичен десен, маратонки „Конвърс“ и черна кожена чанта, преметната по диагонал на гърдите му.

— И по-зле съм бил — отвърна Страйк. — А ти как си? Ще пиеш ли нещо?

— Да, една светла бира.

Страйк направи поръчката за госта си, когото бе свикнал поради отдавна забравени причини да нарича Сръчко. Сръчко имаше диплом по компютърни науки от престижен университет и бе много по-добре платен, отколкото предполагаше облеклото му.

— Не съм много гладен, хапнах бургер след работа — подхвърли Сръчко, докато преглеждаше менюто. — Една супа ми стига. Супа „Уонтон“, моля — добави той към келнера. — Интересен избор на лаптоп, Фед.

— Не е мой — поясни Страйк.

— Нещо свързано с работата ти, нали?

— Да.

Страйк обърна компютъра към Сръчко, който огледа устройството със смесица от интерес и пренебрежение, характерна за онези, приемащи технологиите не като необходимо зло, а като същността на живота.

— Боклук — заяви весело Сръчко. — Къде се покри, Фед? Хората взеха да се тревожат.

— Много мило от тяхна страна — подхвърли Страйк с пълна уста. — Само че няма нужда.

— Отбих се у Ник и Илза преди две вечери и ти беше единствената тема на разговор. Твърдят, че си потънал в нелегалност. О, благодаря — каза, когато супата му пристигна. — Звънели ти в апартамента и все попадали на телефонния секретар. Илза предполага, че са женски неприятности.

На Страйк му хрумна, че най-добрият начин да уведоми приятелите си за разваления годеж би могъл да е чрез незаинтересуван посредник като Сръчко. Той беше по-малък брат на един от старите приятели на Страйк и бе до голяма степен незапознат с дългата и драматична история на Страйк и Шарлот, а и безразличен към нея също така. При положение че Страйк се опитваше да избегне съчувствието и аутопсията на връзката си лице в лице и че нямаше намерение вечно да се преструва как с Шарлот още са заедно, той се съгласи, че Илза правилно е налучкала проблема и че ще е по-добре приятелите му занапред да не звънят в дома на Шарлот.

— Жалко — отбеляза Сръчко и после, като даде по типичен за него начин предимство на технологичните предизвикателства пред любопитството към човешките болки, посочи лаптопа и попита: — Какво искаш да правиш с това?

— Полицията вече го е гледала — обясни Страйк, понижил глас, макар той и Сръчко да бяха единствените наоколо, които не разговаряха на кантонски диалект, — но искам второ мнение.

— В полицията имат добри специалисти. Съмнявам се, че ще открия нещо повече от тях.

— Може да не са търсили каквото трябва — възрази Страйк, — а може да не са осъзнали какво означава дори и да са го намерили. Били са по-заинтересувани от последните й имейли, а тях аз вече ги видях.

— Аз какво търся тогава?

— Цялата активност на и около осми януари. Разните търсения в интернет, неща от този род. Нямам паролата и предпочитам да не питам полицията за нея, ако не се налага.

— Не би трябвало да е проблем — каза Сръчко. Той не записваше инструкциите на ръка, а ги набираше в мобилния си телефон; Сръчко беше десет години по-млад от Страйк и рядко хващаше химикалка по свое желание. — На кого принадлежи всъщност?

Когато Страйк му каза, Сръчко възкликна:

— Моделът? Иха!

Но интересът на Сръчко към човешките създания, пък били те мъртви и прочути, си оставаше вторичен спрямо пристрастието му към редки комикси, технологични иновации и музикални групи, които Страйк никога не беше чувал. След като изгълта няколко лъжици супа, Сръчко наруши мълчанието, като бодро попита Страйк как възнамерява да му плати за работата.

Когато Сръчко си тръгна с розовия лаптоп под мишница, Страйк пое с куцукане към офиса си. Тази вечер изми внимателно края на десния си крак и после намаза с мехлем раздразнената и възпалена тъкан около белега. За пръв път от много месеци взе обезболяващи, преди да се пъхне в спалния си чувал. Лежеше и чакаше разяждащата болка да се притъпи, а през това време се чудеше дали не трябва да си запише час при консултанта в кабинета по рехабилитационна медицина, под чиито грижи би трябвало да се намира. Симптомите на острия коронарен синдром, вечният враг на хората с ампутации, му бяха втълпявани нееднократно: забрала кожа и подуване. Питаше се дали при него не се проявяват ранни признаци, но го плашеше перспективата да се върне в коридорите, вонящи на дезинфектанти; да попадне сред лекари с техния безстрастен интерес към тази малка обезобразена част от тялото му; да се подложи на още фини настройки на протезата, на още посещения в този ограничен свят на бели престилки, след като се бе надявал, че го е напуснал завинаги. Боеше се от съвети да даде покой на крака си, да се откаже от нормалните си навици за ходене, от принудителното завръщане към патериците, от взирането на минувачите в пристегнатия по средата крачол на панталона му и от пискливите въпроси на малки деца.

Мобилният му телефон, зареждащ се както обикновено на пода до походното легло, издаде звук, сигнализиращ за получено съобщение. Готов да приветства всяко дребно разсейване от пулсиращата болка в крака си, Страйк заопипва в тъмното и вдигна телефона от пода.

Страйк не вярваше в ясновидства и екстрасензорни способности и все пак в ума му мигновено изникна ирационалната мисъл, че Шарлот някак бе усетила думите му пред Сръчко, с които бе прекъснал все още опънатата невидима нишка, която ги свързваше, и официално бе оповестил разрива помежду им.

Взираше се в съобщението, сякаш беше лицето й, сякаш можеше да разчете изражението й в малкия сив екран.

„Моля те.“ (Знам, че не си длъжен, просто те моля учтиво.) „Разговор набързо.“ (Имам основание да желая да те чуя и нека това стане кратко и лесно, без скандали.) „Когато ти е удобно.“ (Защото, нека сме честни, винаги трябваше да отстъпвам пред армията или всяко проклето нещо, което идваше на първо място за теб.)

Дали сега му беше удобно, запита се той, лежащ с болката, все още неповлияна от хапчетата. Погледна часа: единайсет и десет. Тя очевидно беше будна.

Сложи отново телефона на пода до себе си, където той остана да лежи и да се зарежда безшумно. Преметна косматата си ръка върху очите си и вече не виждаше дори ивиците светлина по тавана, хвърляни от уличното осветление през процепите на щорите. Против волята си видя Шарлот каквато беше, когато я бе зърнал за пръв път в живота си — седеше сама на перваза на прозореца по време на едно студентско парти в Оксфорд. Никога не бе виждал нещо толкова красиво, а явно същото важеше и за останалите, ако се съдеше по косо хвърляните към нея безброй мъжки погледи, силния смях и подвикванията и екстравагантните жестове, отправяни по посока на смълчаното момиче.

Докато я наблюдаваше през помещението, деветнайсетгодишният Страйк изпита абсолютно същия копнеж, от който в детството си бе обладаван всеки път, когато се събудеше сутринта и видеше, че през нощта е навалял сняг в градината на леля Джоун и чичо Тед. Искаше неговите стъпки да са първите, които ще оставят дълбоки тъмни дупки в мамещата гладка повърхност; щеше му се да я смути и разбърка.

— Пиян си — предупреди го приятел, когато Страйк обяви намерението си да иде и да я заговори.

Страйк се съгласи, опразни съдържанието на седмата си халба и се отправи целеустремено към прозореца, до който седеше тя. Смътно усещаше, че околните го наблюдават, подготвени да се посмеят, защото той беше масивен, подобен на Бетовен в боксьорско амплоа, и цялата му тениска беше омазана със сос от къри.

Когато застана пред нея, тя го погледна — имаше големи очи и дълга тъмна коса, а през разкопчаната й риза се виждаха бледата й кожа и гънката между гърдите й.

Необичайното чергарско детство на Страйк с постоянно изтръгвани корени и присъединяване към нови разнородни групи от деца и тийнейджъри бе изковало у него завидни социални умения. Умееше да се впише в компания, да разсмее хората, да бъде харесан едва ли не от всеки. Ала онази вечер езикът му бе непослушен и сякаш гумен. Помнеше, че леко се олюляваше.

— Искаш ли нещо? — попита го тя.

— Да — отвърна й. Дръпна напред тениската си и й показа петната от сос. — Кой е най-добрият начин да се изчисти това според теб?

Против волята си (забелязал бе как се мъчи да се сдържи) тя се разсмя.

Малко по-късно един Адонис на име Джаго Рос, познат на Страйк по външност и репутация, влезе, следван от приятелите си, и те от добри семейства като него, и завари Страйк и Шарлот седнали на перваза и погълнати от разговор.

— Сбъркала си стаята, Шар, скъпа — каза Рос, мигом предявил своите права с галещата арогантност на тона си. — Партито на Ричи е горе.

— Няма да дойда — обърна се усмихната тя към него. — Трябва да помогна на Корморан да накисне тениската си.

И така Шарлот публично заряза приятеля си, завършил престижното училище „Хароу“, заради Корморан Страйк. Беше най-славният миг във всичките деветнайсет години на Страйк: пред очите на смаяните околни той бе отмъкнал Хубавата Елена под самия нос на Менелай и при целия си шок и възторг не постави под въпрос това чудо, а просто го прие.

Едва по-късно си даде сметка, че онова, което бе изглеждало чиста случайност или пръст на съдбата, бе от край до край организирано от нея. Беше му го признала месеци по-късно: че за да накаже Рос за някакво провинение, умишлено бе влязла в погрешната стая и бе изчакала някой мъж, който и да е, да я заговори; че той, Страйк, бе просто инструмент, за да изтезава Рос; че беше спала с него в малките часове на същата нощ в духа на отмъстителна ярост, която той погрешно бе приел за страст.

Онази първа нощ бе съдържала всичко, което впоследствие ги бе разделяло и събирало отново: нейния стремеж към самоунищожение, безразсъдството й, решимостта да нарани; неохотното й, но истинско влечение към Страйк, убежището й в защитения затворен свят, в който бе израснала и чиито ценности едновременно презираше и прегръщаше. Така бе започнала една връзка, довела Страйк петнайсет години по-късно до това походно легло, измъчван от физическа болка и изпълнен с желание да прогони тази връзка от спомените си.

8

Когато Робин пристигна на следващата сутрин, за втори път завари стъклената врата заключена. Отвори си с резервния ключ, който Страйк вече й бе поверил, приближи се до затворената вътрешна врата и мълчаливо се ослуша пред нея. След няколко секунди чу приглушени, но безпогрешно разпознаваеми звуци от хъркане.

Това я изправи пред един деликатен проблем, защото негласното им споразумение бе да не се споменава походното легло на Страйк или другите признаци за обитаване из офиса. От друга страна, Робин имаше съобщение от спешен характер за временния си шеф. Тя се поколеба и обмисли вариантите пред себе си. Най-лесният път бе да се опита да събуди Страйк, като вдигне достатъчно шум във външния офис, за да му даде време да оправи себе си и кабинета си, но това можеше да отнеме дълго време, а новината й не търпеше отлагане. Ето защо Робин пое дълбоко дъх и почука на вратата.

Страйк се събуди мигновено. За един миг на дезориентация остана легнал и регистрира укорителната дневна светлина, струяща през прозореца. После си припомни как остави мобилния си телефон, след като прочете съобщението от Шарлот, и забрави да нагласи будилника.

— Не влизай! — ревна гръмогласно.

— Искате ли чай? — извика Робин през вратата.

— Да… да, чудесно би било. Ще дойда да го пия отвън — добави Страйк и за пръв път му се прииска да беше поставил ключалка на междинната врата. Протезата му с фалшивите прасец и стъпало стоеше подпряна до стената, а той беше само по боксерки.

Робин се забърза да напълни чайника, а Страйк с мъка се измъкна от спалния чувал. Облече се бързо, крайно непохватно постави протезата си, сгъна походното легло в ъгъла, а после избута бюрото на мястото му. Десет минути след почукването на Робин, обвит в силна миризма на дезодорант, той докуцука до външния офис и завари секретарката си на бюрото й, очевидно силно развълнувана по някакъв повод.

— Чаят ви — каза тя и посочи чашата, от която се виеше пара.

— Чудесно, благодаря, само един момент — рече той и отиде да се изпикае в тоалетната на стълбите. Докато си вдигаше ципа, мерна отражението си в огледалото — рошав и небръснат. Не за пръв път се утеши с мисълта, че ресана или не, косата му изглежда все същата.

— Имам новина — съобщи Робин, когато той отново влезе през стъклената врата и с повторна благодарност взе чашата си с чай.

— Да?

— Открих Рошел Онифаде.

Той свали чашата.

— Шегуваш се. Но как, по дяволите…?

— Видях в досието, че посещавала амбулаторно клиника в „Сейнт Томас“ — забързано заразказва Робин, цялата зачервена и възбудена, — така че снощи позвъних в болницата, престорих се на нея и казах, че съм забравила кога е следващото ми посещение. Уведомиха ме, че е в четвъртък, в десет и трийсет сутринта. Разполагате — тя погледна монитора на компютъра — с петдесет и пет минути.

Как така не се беше сетил да й поръча това?

— Ти си направо гений, мамка му…

Поля ръката си с горещ чай и остави чашата на бюрото й.

— Знаеш ли точно…?

— В психиатричното отделение на гърба на основната сграда — развълнувана предвари въпроса му Робин. — Влизате откъм Грантли Роуд, там има втори паркинг…

Обърна монитора към него, за да му покаже картата на „Сейнт Томас“. Той погледна китката си, но ръчният му часовник беше останал във вътрешния кабинет.

— Ще успеете, ако тръгнете веднага — подкани го Робин.

— Да… само да си взема нещата.

Страйк отиде и забързано взе часовника, портфейла, цигарите и телефона. Почти беше излязъл през стъклената врата и натикваше портфейла в задния си джоб, когато Робин каза:

— Ъъ… Корморан…

Никога преди не го бе наричала с малкото му име. Страйк прие, че на това се дължи лекото й смущение, после осъзна, че тя красноречиво сочи с очи към пъпа му. Погледна се и видя, че е закопчал ризата си накриво и че на показ е част от корема му — толкова космат, че напомняше черупката на кокосов орех.

— О… да бе… благодаря ти.

Робин учтиво насочи внимание към монитора, докато той разкопча и наново закопча ризата.

— До скоро.

— Да, довиждане — усмихна му се тя.

Той излезе забързан, ала само след секунди се върна с пъхтене.

— Робин, искам от теб да провериш нещо.

Тя вече бе с химикалка в ръка и чакаше.

— На седми януари в Оксфорд е имало правна конференция. Тони, чичото на Лула Ландри, е присъствал. По международно семейно право. Виж какво можеш да откриеш. И по-конкретно, бил ли е изобщо там.

— Ясно — рече Робин, докато записваше.

— Благодаря ти. Ти си гений.

Той тръгна и откъм стълбите се чу затихващият шум на неравномерните му стъпки.

Макар Робин да си тананикаше, като се настаняваше зад бюрото си, веселото й настроение леко помръкна, докато пиеше чая си. Беше се надявала Страйк да я покани със себе си за срещата с Рошел Онифаде, чиято сянка бе преследвала две седмици.

Пиковият час бе отминал и тълпите в метрото бяха оредели. Тъй като още усещаше смъдене в ампутирания си крак, Страйк беше доволен, че лесно намери място да седне. От павилиона на станцията на метрото, преди да се качи на влака, си беше купил пакет ментови бонбони, от най-лютивите, и сега смучеше четири наведнъж, за да прикрие факта, че не бе имал време да измие зъбите си. Четката и пастата стояха скрити във войнишката му торба, макар че много по-удобно би било да ги остави на очуканата мивка в банята. Отново зърна отражението си в тъмното стъкло на влака — гъста набола брада и общо взето занемарен вид. Попита се защо му бе да поддържа фикцията, че има друг дом, когато за Робин бе съвършено ясно, че спи в офиса.

Паметта на Страйк и усетът му за ориентация бяха повече от достатъчни за задачата да открие входа към психиатричната клиника в болницата „Сейнт Томас“ и той без никакви затруднения се озова там малко след десет часа. Отне му пет минути да се увери, че автоматичните двойни врати са единственият вход откъм Грантли Роуд, преди да заеме позиция на каменния зид до паркинга само на двайсет метра от входа с ясна видимост към всички, които влизаха и излизаха.

За момичето, което търсеше, знаеше, че вероятно е бездомно и със сигурност е чернокожо. Бе обмислил стратегията си, докато пътуваше в метрото, и стигна до извода, че разполага само с една възможност. Ето защо, когато в десет и двайсет видя високо и слабо чернокожо момиче да върви към входа, той извика (макар тя да бе твърде добре поддържана и спретнато облечена):

— Рошел!

Тя се озърна да види кой вика, но продължи да върви, без да дава признаци, че името значи нещо за нея, и изчезна в сградата. После се появи двойка, и двамата бели; после — група хора от разни възрасти и раси, за които Страйк предположи, че са болнични работници, но за всеки случай отново подвикна:

— Рошел!

Някои от тях го погледнаха, но веднага се върнаха към разговорите си. Като се утеши, че често влизащите през този вход вероятно бяха привикнали към известна ексцентричност на срещаните в околността, Страйк запали цигара и зачака.

Десет и половина отмина и през вратите не влезе никакво чернокожо момиче. Или беше пропуснала часа си, или беше влязла от друг вход. Докато седеше, наблюдаваше и чакаше, лек ветрец милваше тила му. Болничната сграда беше огромна — обемист бетонов куб с правоъгълни прозорци; със сигурност имаше многобройни входове откъм всички фасади.

Страйк опъна пострадалия си крак, който още го болеше, и отново обмисли възможността да посети своя консултант. Ала дори и сегашната му близост до болница му действаше потискащо. Стомахът му се разбунтува. На път за насам беше минал покрай „Макдоналдс“. Ако до обед не я откриеше, щеше да иде да хапне там.

Още два пъти извика „Рошел!“ на чернокожи жени, които влизаха и излизаха от сградата, и двата пъти те го бяха погледнали просто за да видят кой вика, като едната дори го бе стрелнала с презрение.

И тогава, точно след единайсет, ниско и набито черно момиче излезе от болницата с малко тромава и полюшваща се походка. Той беше наясно, че не е пропуснал влизането й не само заради тази характерна походка, а и защото беше облечена с биещо на очи късо палто от червена изкуствена кожа, което никак не стоеше добре на фигурата й.

— Рошел!

Момичето спря, обърна се и се заоглежда смръщено, като търсеше човека, който я бе повикал по име. Страйк закуцука към нея и тя впери в него поглед, пълен с разбираемо подозрение.

— Рошел? Рошел Онифаде? Здравей. Казвам се Корморан Страйк. Може ли да поговорим?

— Винаги влизам през входа откъм Редборн стрийт — съобщи му тя пет минути по-късно, след като той й бе поднесъл поизопачена история за това как я е открил. — Излязох отсам, защото се канех да ида в „Макдоналдс“.

Така че отидоха именно там. Страйк взе две кафета и две големи сладки и ги отнесе на масата до прозореца, където Рошел го чакаше, разкъсвана между любопитство и недоверие.

Тя беше изключително невзрачна. Мазната й кожа с цвят на изгоряла пръст беше осеяна с белези от акне; малките й очички бяха дълбоко разположени, а зъбите й — криви и жълти. Изкуствено изправената й коса беше с петнайсет сантиметра черни корени, а следващите петнайсет сантиметра бяха боядисани в оранжево-червено. Впитите й възкъси джинси, лъскавата й сива чанта и белите й маратонки изглеждаха евтини. Ала червеното палто от изкуствена кожа, колкото и да беше безвкусно според Страйк и да подчертаваше недостатъците на фигурата й, беше със съвсем различно качество: изцяло подплатено, както той забеляза, когато тя го свали, с фигурална коприна и носещо етикет не на „Ги Соме“ (както детективът бе очаквал, припомнил си имейла на Лула Ландри до него), а на дизайнер италианец, когото дори Страйк беше чувал.

— Сигурен ли сте, че не сте журналист? — попита тя с ниския си дрезгав глас.

Страйк вече бе отделил време пред болницата да й се легитимира.

— Не, не съм журналист. Както казах, познавам брата на Лула.

— Приятел ли сте му?

— Да. Всъщност не точно приятел. Той ме нае. Частен детектив съм.

Тя мигом се уплаши.

— За какво ви е да говорите с мен?

— Няма от какво да се притесняваш…

— И за какво все пак?

— За нищо лошо. Просто Джон не е сигурен, че Лула се е самоубила.

Страйк отгатваше, че единственото, което я задържа на мястото й, е безкрайният ужас, който очевидно изпитваше.

— Няма от какво да се притесняваш — отново я увери той. — Джон иска да огледам отново всички обстоятелства и…

— Да не твърди, че имам нещо общо с нейната смърт?

— Не, разбира се. Просто се надявам да ме осветлиш за душевното й състояние, какво е правила и говорила, преди да умре. Виждала си се редовно с нея, нали? Помислих си, че ще можеш да ми изясниш какво е ставало в живота й.

Рошел сякаш понечи да заговори, после размисли и се опита вместо това да отпие от врялото си кафе.

— И какво мисли брат й, като не вярва, че се е самоубила? Че някой я е блъснал ли?

— На мнение е, че е възможно да е така.

Тя като че се опитваше да осмисли и да формулира нещо в главата си.

— Не съм длъжна да говоря с вас. Не сте истински полицай.

— Да, вярно. Но не искаш ли да помогнеш да се разбере…

— Сама е скочила — обяви категорично Рошел Онифаде.

— Кое те кара да си толкова сигурна?

— Просто знам.

— За почти всичките й познати това е предизвикало шок.

— Беше депресирана. И пиеше лекарства за това. Като мен. Понякога просто взема връх над теб. Това си е болест, не би ти простила — заяви тя. При неясния й изговор последната фраза му прозвуча като „небитието е сила“.

Небитието, помисли си Страйк, разсейвайки се за миг. Беше спал зле. Небитието, там бе отишла Лула Ландри и натам се бяха запътили всички, включително той и Рошел. Пътничка за небитието бе и майката на Лула. Понякога то се възправяше от нищото като бетонна стена и разбиваше черепа ти.

Сигурен беше, че ако извадеше бележника си, тя щеше да млъкне или да си тръгне. Ето защо задаваше въпросите толкова непринудено, колкото му беше по силите, питаше я как бе започнала да посещава клиниката, как се бе запознала с Лула.

Отначало, все още обзета от подозрение, тя даваше едносрични отговори, но постепенно се отпусна. Житейската й история бе окаяна. Тормоз в ранно детство, социални грижи, тежко душевно заболяване, приемни семейства, изблици на насилие, докато на шестнайсет се оказала бездомна. Осигурено й било добро лечение като непряк резултат от това, че я е блъснала кола. Била хоспитализирана и тъй като неадекватното й поведение направило невъзможно лекуването на телесните й увреждания, бил повикан за консултация психиатър. Сега била на медикаменти и когато ги вземала, те силно облекчавали симптомите й. Страйк намираше за трогателен факта, че амбулаторните посещения в психиатричната клиника, където Рошел бе срещнала Лула Ландри, се бяха превърнали в събитието на седмицата за нея. Говореше с топло чувство за младия психиатър, който водеше групата.

— Значи там се запозна с Лула?

— Брат й не ви ли каза?

— Не спомена подробности.

— Да, тя дойде в нашата група. Беше прехвърлена.

— И започнахте да си говорите?

— Да.

— Сприятелихте се?

— Да.

— Посещавала си я у дома й? Плувала си в басейна?

— Че защо не?

— Няма нищо лошо, само питам.

Изражението й се посмекчи.

— Не обичам да плувам. Мразя да ми се мокри лицето. Влизах в джакузито. И ходехме на пазар заедно.

— Тя говореше ли ти за съседите си, за другите хора в сградата?

— За ония Бестигуи ли? Малко. Не ги харесваше. Оная жена е кучка — отсече тя с внезапно озлобление.

— Какво те кара да го кажеш?

— Виждали ли сте я? Гледаше ме, сякаш съм отрепка.

— Какво мислеше Лула за нея?

— Не харесваше нито нея, нито мъжа й. Той е мръсник.

— В какъв смисъл?

— Такъв е и толкоз — нетърпеливо заяви Рошел, но после, когато Страйк не каза нищо, добави: — Все се опитваше да я примами долу, когато жена му я нямаше.

— Лула отиде ли някога?

— Как ли пък не — гласеше презрителният отговор.

— С Лула сигурно много сте разговаряли.

— Да, отнач… разговаряхме.

Тя насочи поглед през прозореца. Неочакван дъжд бе сварил минувачите неподготвени. Прозрачни елипси нашариха стъклото до тях.

— Отначало? — настоя Страйк. — С времето по-малко ли си говорехте?

— Скоро ще трябва да тръгвам — високомерно заяви Рошел. — Имам си работа.

— Хора като Лула често са разглезени — предпазливо опипваше почвата Страйк. — Отнасят се лошо с околните. Свикнали са да става тяхното…

— Аз не съм ничия слугиня — ядно изрече Рошел.

— Може би тъкмо затова тя те е харесвала? Може би те е виждала като равна, не като някаква подмазвачка?

— Да, точно тъй — потвърди Рошел умилостивена. — Не й се връзвах на фасона.

— Ето защо те е искала за приятелка, ти си земно момиче…

— Да.

— Свързвала ви е и болестта, нали? Страничните хора не биха ви разбрали.

— Плюс, че аз съм черна, пък тя много искаше да се чувства черна.

— Говореше ли с теб за това?

— Да, то се знае. Искаше да знае откъде идва, на кое място принадлежи.

— Споделяла ли е, че иска да открие черното си семейство?

— Разбира се. И тя… да.

Почти видимо удари спирачки.

— Откри ли някого? Баща си?

— Не, него не го намери. Невъзможна работа.

— Сериозно?

— Да, сериозно.

Започна да яде бързо. Страйк се боеше, че ще си тръгне в момента, щом приключи.

— Лула беше ли в депресия, когато се срещнахте във „Вашти“ в деня, преди да умре?

— Да, беше.

— Каза ли ти защо?

— Няма причина. Това си е болест.

— Но ти каза, че се чувства зле, така ли?

— Да — отвърна тя след мигновено колебание.

— Трябвало е да обядвате заедно, нали? — попита той. — Кийрън ми каза, че я докарал да се срещне с теб. Познаваш Кийрън, нали? Кийрън Коловас-Джоунс?

Изражението й омекна, ъгълчетата на устата й се повдигнаха.

— Да, познавам Кийрън. Да, тя дойде да се видим във „Вашти“.

— Но не остана за обяд?

— Не, бързаше — отговори Рошел.

Наведе глава да пийне още кафе и скри лицето си.

— Защо просто не ти е позвънила? Имаш телефон, нали?

— Да, имам телефон — троснато отвърна тя и извади от коженото палто прост модел „Нокия“, обсипан с крещящи розови кристали.

— А защо според теб не ти се е обадила да каже, че не може да се видите?

Рошел го стрелна ядосано.

— Не обичаше да използва телефона, защото те я подслушваха.

— Журналистите ли?

— Да.

Почти беше довършила сладката си.

— Но журналистите не биха се заинтересували от факта, че тя няма да може да дойде във „Вашти“, нали така?

— Не знам.

— Не ти ли се стори странно, че е дошла чак дотам, за да ти каже, че не може да остане за обяд?

— Да. Не — рече Рошел. А после с внезапен прилив на красноречие обясни: — Като те вози шофьор, няма голямо значение, нали? Ходиш където си искаш, не ти струва нищо допълнително, той те разкарва нагоре-надолу. Минаваше оттам и се отби да ми каже, че не може да остане. Трябвало да се прибере у дома и да се види с шибаната Киара Портър.

Рошел сякаш съжали за предателското прилагателно „шибана“ в мига, в който го изрече, и стисна здраво устни, за да не изпускат повече ругатни.

— Това ли направи? Дойде в магазина, каза „Не мога да остана, трябва да се прибера у дома, за да се видя с Киара“, и си тръгна?

— Да. Кажи-речи — отговори Рошел.

— Кийрън спомена, че обикновено те откарвали у дома, след като сте излизали заедно.

— Да — потвърди момичето. — Но този ден тя беше много заета.

Рошел не успяваше особено умело да прикрие своята неприязън.

— Разкажи ми какво се случи в магазина. Някоя от вас пробва ли дреха?

— Да — отвърна Рошел след кратка пауза. — Тя пробва една дълга рокля на Алегзандър Маккуин. Оня, дето се самоуби — добави глухо.

— Ти влезе ли с нея в пробната?

— Да.

— Какво се случи там? — подсказа Страйк.

Очите й напомняха онези на бика, пред който се бе озовал веднъж като малко момче: дълбоко разположени, с измамен стоицизъм, неразгадаеми.

— Тя облече роклята — каза Рошел.

— А друго не направи ли? Не се ли обади на някого?

— Не. Или… да. Май се обади.

— Знаеш ли на кого?

— Не си спомням.

Тя пак отпи от кафето и скри лицето си зад картонената чаша.

— На Еван Дъфийлд ли?

— Може и на него.

— Спомняш ли си какво му каза?

— Не.

— Една от продавачките я чула, че говори по телефона. Уреждала си среща с някого в апартамента си много по-късно. В малките часове на нощта според жената.

— Тъй ли?

— Така че няма как да е Дъфийлд, с него вече е имала уговорка да се срещнат в „Узи“.

— Май много знаете, а? — промърмори тя.

— Всички знаят, че са се срещнали в „Узи“ онази вечер — каза Страйк. — Пишеше го по вестниците.

Беше невъзможно да се различи кога зениците на Рошел се свиват или разширяват заради почти черните ириси, които ги заобикаляха.

— Да, така беше — призна.

— Да не е бил Дийби Мак?

— Не! — изсмя се тя. — Дори не му знаеше номера.

— Прочутите хора винаги могат да научат номерата един на друг — възрази Страйк.

Изражението на Рошел помръкна. Тя погледна към празния екран на безвкусния си розов телефон.

— Не вярвам тя да е имала неговия — заяви.

— Но я чу как си уговаря с някого среща през нощта, нали?

— Не — отвърна Рошел, като избягваше да срещне погледа му и разклащаше остатъка от кафето в чашата си. — Нищо такова не си спомням.

— Нали разбираш колко важно може да е това? — настоя Страйк, като внимаваше тонът му да не прозвучи заплашително. — Лула си е направила среща с някого приблизително за часа на смъртта си. А полицията така и не е разбрала за това. Не си им го казала, нали?

— Трябва да вървя — отсече тя, налапа последната хапка от сладката, хвана дръжката на евтината си чанта и го изгледа остро.

— Почти обед е — каза Страйк. — Да ти взема ли още нещо?

— Не.

Ала не помръдваше. Той се чудеше колко ли е бедна и дали изобщо се храни редовно. Имаше нещо под повърхността й, което му се струваше трогателно — някаква яростна гордост, уязвимост.

— Е, добре тогава — каза тя, като пусна чантата си и се намести на твърдия стол. — Ще изям един „Биг Мак“.

Страйк се боеше да не би тя да си тръгне, докато той е още на щанда, но когато се върна с двата подноса, тя още беше там, дори намусено му благодари.

Страйк опита различен подход.

— Добре познаваш Кийрън, нали? — попита той, като разчиташе на факта, че лицето й се бе разведрило при споменаването на името му.

— Да — отвърна тя притеснено. — Често го виждах с нея, все той я возеше.

— Каза, че Лула написала нещо на задната седалка, преди да спрат пред „Вашти“. Показа ли ти нещо написано, или може би ти го даде?

— Не — отвърна тя и натъпка устата си с пържени картофи, после добави: — Нищо такова не видях. Защо, какво е било?

— Не знам.

— Може да е бил списък за пазар.

— Да, така са помислили и в полицията. Сигурна ли си, че не я видя да носи лист хартия, писмо, плик?

— Да, сигурна съм. Кийрън знаеше ли, че ще се видите с мен? — попита Рошел.

— Да, казах му, че си в списъка ми. Той ми съобщи, че си живеела в „Сейнт Елмо“.

Това като че й достави удоволствие.

— Къде живееш сега?

— Вас какво ви засяга? — рече внезапно наострена.

— Не че ме засяга, просто водя любезен разговор.

При тези му думи Рошел тихичко изсумтя.

— Сега имам свое жилище в Хамърсмит.

Известно време дъвка, а после за пръв път доброволно предложи информация.

— Често слушахме Дийби Мак в колата. Аз, Кийрън и Лула. — И тя започна да рапира:

Тя изглеждаше горда, сякаш го бе поставила на мястото му и го бе лишила от възможен отговор.

— Това е от „Хидроквинон“ — обясни.

— А какво е хидроквинон? — осведоми се Страйк.

— Препарат за изсветляване на кожата. Рапирахме си го това на отворени прозорци в колата — похвали се Рошел. При спомена грозното й лице засия от топла усмивка.

— Значи Лула е очаквала с желание срещата с Дийби Мак?

— Да — потвърди Рошел. — Знаеше, че той я харесва, и това й беше много приятно. Кийрън също се вълнуваше, все караше Лула да й го представи. Искаше да се запознае с Дийби.

Усмивката й помръкна, тя зачопли мрачно бургера си, после каза:

— Това ли е всичко, което ви интересуваше? Защото трябва да си вървя.

Започна да яде забързано, като тъпчеше големи хапки в устата си.

— Лула сигурно те е водила на много места?

— Да — отвърна Рошел с пълна уста.

— Ходила ли си с нея в „Узи“?

— Да, веднъж.

Преглътна и започна да изрежда други заведения, които бяха посещавали с Лула в началната фаза на приятелството им, а разказът й звучеше като вълшебна приказка въпреки цялата й решимост да отхвърли всеки намек, че е била заслепена от начина на живот на една мултимилионерка. Лула бе измъквала Рошел веднъж седмично от мрачния свят на приюта и груповата терапия, за да я хвърли във вихъра на скъпи забавления. Страйк отбеляза колко нищожно малко му бе казала Рошел за Лула като личност и колко по-голямо бе ударението върху Лула, притежателката на кредитни карти, които купуваха чанти, якета и бижута, Лула, благодарение на която Кийрън се бе появявал редовно като дух от бутилка, за да отведе Рошел от приюта. Тя описваше въодушевено и с подробности подаръците, които Лула й беше купувала, магазините, където я бе водила, ресторантите и баровете, които бяха посещавали заедно, знаменитостите, които бяха срещали. От последните никой не я бе впечатлил и за всеки имаше по някой презрителен коментар.

— Тоя е голям простак. Тая е цялата в силикон. Тия не са нищо особено.

— Срещала ли си Еван Дъфийлд? — попита я Страйк.

— Да. — Едносричната дума беше наситена с жлъч. — Пълен гадняр.

— Нима?

— Да, питайте Кийрън, ако щете.

Тя създаваше впечатлението, че двамата с Кийрън бяха разумни единомишленици, обективни наблюдатели на идиотите, населяващи света на Лула.

— В какъв смисъл е гадняр?

— Държеше се с нея отвратително.

— Как например?

— Продаваше информация — отвърна Рошел и посегна към поредното пържено картофче. — Веднъж тя реши да изпита всички. Разказа ни различни истории, за да види коя ще попадне във вестниците. Само аз си държах устата затворена, всички други пропяха.

— Кого изпита тя?

— Киара Портър, Дъфийлд, оня… Гай Съми. После рече, че той не бил говорил. Все му търсеше извинения, а и той я използваше като всички други.

— По какъв начин?

— Не й даваше да работи за друг, само за неговата компания и само на него да прави реклама.

— Значи тя разбра, че само на теб може да вярва?

— Да, и тогава ми купи телефона. — Последва пауза. — Та да може да се свързва с мен, когато пожелае.

Тя взе искрящата розова „Нокия“ от масата и я пъхна дълбоко в джоба на червеното си палто.

— Сигурно сега сама трябва да си плащаш таксите и разговорите? — попита Страйк.

Очакваше да му се тросне да си гледа работата, но тя отговори:

— Семейството й още не е забелязало, че те го плащат.

Тази мисъл очевидно й донесе злобничко удоволствие.

— Лула ли ти купи това палто? — попита я.

— Не — сопна му се тя. — Сама си го купих. Сега работя.

— Наистина ли? Къде работиш?

— Какво ви засяга? — попита отново тя.

— Интересувам се от учтивост.

Мимолетна лека усмивка докосна широката уста и тя отново смекчи тона.

— Работя следобед в един магазин близо до новото ми жилище.

— В друг приют ли си сега?

— Не — отсече тя и той отново усети нежеланието й да влиза в повече подробности. Смени темата.

— Смъртта на Лула сигурно е била шок за теб?

— Да, беше — отвърна автоматично тя. После осъзна какво е казала и даде заден. — Знаех, че е депресирана, но кой би очаквал някой да стори това.

— Значи не твърдиш, че е проявила склонност към самоубийство през този ден?

— Не знам, видях я съвсем за кратко все пак.

— Къде беше, когато научи, че е умряла?

— В приюта. Там много хора бяха наясно, че я познавам. Джанин ме събуди и ми съобщи.

— И първата ти мисъл беше за самоубийство?

— Да. Трябва да си вървя вече. Тръгвам си.

Бе си го наумила и той разбра, че няма да е в състояние да я спре. Тя отново облече абсурдното червено палто и метна чантата си през рамо.

— Поздравете Кийрън от мен.

— Добре, непременно.

— Довиждане.

Тя излезе от ресторанта, без нито веднъж да погледне назад.

Страйк я гледаше как минава покрай витрината с наведена глава и смръщени вежди, докато се изгуби от погледа му. Беше спряло да вали. Разсеяно придърпа подноса й и дояде последните няколко парченца картофки.

После се изправи толкова рязко, че момичето с бейзболна шапка, което се приближаваше, за да разчисти масата и да я избърше, отскочи назад с лек вик на изненада. Страйк бързо излезе от „Макдоналдс“ и пое по Грантли Роуд.

Рошел стоеше на ъгъла, ясно различима в червеното си рунтаво палто, сред група хора, чакащи светофара, за да прекосят на пешеходната пътека. Говореше в розовата „Нокия“. Страйк я настигна, вмъкна се сред хората зад нея и използва едрото си тяло като оръжие, пред което околните се отдръпваха, за да го избегнат.

— … искаше да знае с кого се е уговаряла да се срещне онази вечер… Да, и…

Рошел обърна глава, за да проследи уличното движение, и видя, че Страйк е точно зад нея. Бързо дръпна телефона от ухото си и натисна бутона, с което прекъсна разговора.

— Какво? — попита тя агресивно.

— На кого се обади?

— Гледайте си работата — викна гневно. Чакащите пешеходци се втренчиха в двамата. — Да не ме следите?

— Да — отговори Страйк. — Чуй ме.

Светофарът се смени; те бяха единствените, които не тръгнаха напред, и забързаните хора започнаха да ги подбутват.

— Ще ми дадеш ли номера на мобилния си телефон?

Неумолимите като на бик очи срещнаха погледа му — непроницаеми и потайни.

— За какво ви е?

— Кийрън ме помоли да го взема — излъга той. — Бях забравил. Каза, че си забравила някакви слънчеви очила в колата му.

Не му се вярваше да я е убедил, но след миг тя му продиктува номер, който той записа на гърба на една от собствените си визитки.

— Това ли е всичко? — войнствено попита тя и тръгна да прекосява, но стигна само до островче в средата на улицата, тъй като светофарът отново се смени. Страйк закуцука след нея. Тя изглеждаше едновременно ядосана и смутена от упоритото му присъствие.

— Какво?!

— Мисля, че има нещо, което не ми казваш, Рошел.

Тя го изгледа злобно.

— Вземи това — каза Страйк и извади втора своя визитка от джоба си. — Ако решиш, че искаш да ми съобщиш нещо, обади се, става ли? Звъни на този мобилен телефон.

Тя не отговори.

— Ако Лула е била убита — продължи Страйк, докато наоколо им фучаха коли и разплискваха локвичките от дъжд наоколо, — а ти знаеш нещо, може да си в опасност от убиеца.

Това предизвика лека иронична усмивка. Рошел не мислеше, че е в опасност. Бе убедена, че няма страшно за нея.

На светофара се появи зеленото човече. Рошел тръсна сухата си коса на пръчки и тръгна напред през улицата — обикновена, трътлеста, грозновата, все още стиснала телефона в едната си ръка и визитката на Страйк в другата. Страйк остана сам на островчето и я наблюдаваше с чувство за безсилие и безпокойство. Може и да не бе продала историята си на вестниците, ала той не вярваше, че сама си е купила дизайнерското късо палто от заплатата си в магазин.

9

Кръстовището на Тотнъм Корт Роуд и Чаринг Крос Роуд все още бе в пълен хаос, с големи дупки в настилката, тунели за минаване, оградени от бял шперплат, и строители с каски. Страйк прекоси тесните пътеки с метални ограждения покрай изкопи, пълни със строителни отпадъци, крещящи работници и оборудване.

Изпитваше умора и болка, измъчваше го кракът му, усещането за некъпано тяло, за погълната мазна храна. Импулсивно той направи отклонение по Сътън Роу, далеч от шумотевицата на строителните работи, и позвъни на Рошел. Обаждането му директно се прехвърли на гласова поща, но отговори тъкмо нейният дрезгав глас, не му беше дала фалшив номер. Той не остави съобщение, вече бе изрекъл всичко, дошло му наум. И все пак изпитваше тревога. Донякъде му се щеше да я беше последвал тайно, за да види къде живее.

Отново се върна на Чаринг Крос Роуд и закуцука към офиса си през временния пешеходен тунел. Припомни си как Робин го беше събудила сутринта: с дискретно почукване, чаша чай, заучено мълчание по повод походното легло. Не биваше да допуска това да се случва. Имаше и други пътища за интимност освен възхищението пред женска фигура във впита рокля. Не искаше да обяснява защо спи в службата си; ужасяваха го въпросите от личен характер. А бе възникнала ситуация, в която тя го бе нарекла Корморан и му бе подсказала да се закопчее правилно. Изобщо не биваше да се успива.

Докато се изкачваше по металните стълби покрай затворената врата на „Графичен дизайн Крауди“, Страйк реши да е по-хладно авторитетен пред Робин до края на деня като един вид противотежест на гледката с косматия му корем.

И мигом щом взе това решение, чу от офиса си висок смях и два женски гласа, звучащи едновременно.

Страйк замръзна, заслушан и изпаднал в паника. Не беше върнал обаждането на Шарлот. Опита се да разпознае настроението по тона й; присъщо за нея бе да се появи лично, да превземе с чар временната му секретарка, да я превърне в свой съюзник, да внуши на подчинената му собствената си версия за истината. Двата гласа отново преминаха в смях и той не можеше да различи чии са.

— Здравей, Стик — чу се весел поздрав в мига, в който той отвори стъклената врата.

Сестра му Луси седеше на продъненото канапе и държеше чаша с кафе, а около нея бяха струпани торби от „Маркс енд Спенсър“ и „Джон Луис“.

Първоначалната вълна на облекчение, че посетителката не е Шарлот, бе укротена от по-малко мрачните опасения за темата й на разговор с Робин и за това колко знаеше вече тя за личния му живот. Отвърна на прегръдката на Луси и забеляза, че Робин бе затворила междинната врата към походното легло и торбата му с вещи.

— Робин каза, че си излязъл по детективски дела.

Луси изглеждаше в повишено настроение, както често й се случваше, когато бе навън, незатормозена от Грег и момчетата.

— Да, ние детективите го правим понякога — рече Страйк. — А ти на пазар ли беше?

— Позна, Шерлок.

— Искаш ли да излезем за по кафе?

— Вече си имам кафе, Стик — посочи тя чашата си. — Днес не си от най-наблюдателните. Да не би да накуцваш, а?

— Няма такова нещо.

— Посещавал ли си наскоро господин Чакрабати?

— Да, сравнително скоро — излъга Страйк.

— Ако не възразявате — обади се Робин, която си обличаше шлифера, — ще изляза да обядвам, господин Страйк.

Решението му отпреди малко да бъде професионално хладен с нея сега изглеждаше не само ненужно, но и грубо. У нея имаше повече такт, отколкото у всяка друга жена, която той познаваше.

— Да, добре, Робин, няма проблем — каза той.

— Приятно ми е, че се запознахме, Луси — каза Робин, помаха с ръка и изчезна, като затвори зад себе си стъклената врата.

— Тя много ми харесва — възторжено заяви Луси, когато стъпките на Робин заглъхнаха. — Чудесна е. Гледай да я задържиш за постоянно.

— Да, добра е — потвърди Страйк. — За какво толкова се смеехте двете?

— О, по повод годеника й. По думите й ми напомня малко Грег. Робин спомена, че имаш важен случай. Не се притеснявай, беше много дискретна. Каза, че било подозрително самоубийство. Сигурно е доста неприятно.

Тя му отправи красноречив поглед, който той предпочете да не тълкува.

— Не ми е за пръв път. Имах няколко такива случая в армията.

Ала се съмняваше, че Луси го слуша. Беше си поела дълбоко дъх. Той знаеше какво предстои.

— Стик, да не сте се разделили с Шарлот?

По-добре да приключеше с това.

— Да, разделихме се.

— Стик!

— Няма нищо, Луси, добре съм.

Ала доброто й настроение бе пометено от гняв и разочарование. Страйк изтърпя изблиците й, уморен и измъчван от болка: знаела си, че Шарлот пак ще направи същото, примамила го да напусне Трейси и фантастичната си военна кариера, убедила го да се нанесе при нея, та да го направи възможно най-зависим да го зареже накрая…

— Аз сложих точката, Луси — поправи я той. — А връзката ни с Трейси беше приключила, преди…

Все едно да убеждава лава да потече назад. Защо не бил осъзнал, че Шарлот никога няма да се промени, че се е върнала при него само заради драматизма в ситуацията, привлечена от раняването и медала му? Кучката се правела на ангел на милосърдието, докато не се отегчила, била опасна и зла, търсела себеутвърждаване в бъркотията, която причинявала, наслаждавала се на болката, която нанасяла…

— Аз я напуснах по свой избор.

— И къде живееш? Кога се случи това? Ах, тази проклетница… Не, съжалявам, Стик, няма да се преструвам повече. Толкова години наред те подлагаше на какви ли не гадости… Господи, Стик, защо не се ожени за Трейси?

— Луси, да оставим това, моля те.

Той премести няколко от пликовете й от „Джон Луис“, пълни с панталонки и чорапи за синовете й, и се отпусна тежко на канапето. Знаеше, че изглежда брадясал и запуснат. Луси бе на ръба да се разплаче; денят й в града бе съсипан.

— Сигурно не си ми казвал, защото си знаел, че ще се държа така — рече накрая и подсмръкна.

— Мина ми и такава мисъл.

— Добре, съжалявам — ядосано изрече тя с блеснали от сълзи очи. — Ама каква кучка само, Стик. О, господи, кажи ми, че никога няма да се върнеш при нея. Моля те, само това ми кажи.

— Няма да се върна при нея.

— Къде си отседнал, у Ник и Илза ли?

— Не, в Хамърсмит съм. (Първото място, което му хрумна и което свързваше с бездомничеството.) Нещо като пансион е.

— О, Стик… Ела да живееш у дома.

За миг му се мерна резервната стая в синьо и насилената усмивка на Грег.

— Луси, устройва ме там, където съм. Просто искам да си върша работата и да съм сам известно време.

Отне му още половин час да я изтика от офиса си. Тя се чувстваше виновна, че си е изпуснала нервите, извиняваше се, после направи опит да се оправдае, което доведе до ново оплюване на Шарлот. Когато най-сетне реши да си тръгне, той й помогна с пакетите надолу по стълбите, като успешно я разсея от струпаните кашони с негови вещи на площадката, и накрая я качи в такси в края на Денмарк стрийт.

Кръглото й и изцапано от разтеклата се спирала лице беше обърнато към него зад задното стъкло. Отправи й принудена усмивка и й помаха, преди да запали цигара. Помисли си как представата на Луси за съчувствие твърде много напомняше методите за разпит, прилагани в „Гуантанамо“.

10

Робин бе придобила навика да купува сандвичи и за Страйк, когато той оставаше в офиса през обедната почивка, и след това да си прибира дължимото от кутията за дребни разходи.

Днес обаче не бързаше да се върне. Въпреки неведението на Луси бе забелязала колко притеснен изглеждаше Страйк, че ги заварва да разговарят. Изражението му, когато влезе в офиса, бе също толкова мрачно като при първата им среща.

Робин се надяваше да не е изрекла нещо пред Луси, което на Страйк не би му харесало. Не можеше да се каже, че Луси бе натрапвала любопитството си, но бе задавала въпроси, за които Робин нямаше решение как да отговори.

— Срещна ли се вече с Шарлот?

Робин бе предположила, че това е красивата бивша съпруга или приятелка, на чието излизане от сградата бе станала свидетел първата сутрин. Избегнатият на косъм сблъсък помежду им надали можеше да се приеме за среща, така че тя бе отговорила:

— Не, не съм.

— Странно — бе се поусмихнала Луси. — Очаквах, че тя би искала да те види.

По някаква причина Робин бе изпитала нужда да припомни:

— Тук съм само временно.

— И все пак — настояла бе Луси, като очевидно си имаше наум нещо, което Робин не разбираше.

Едва сега, докато се движеше нагоре-надолу покрай рафтовете с чипс и бисквити, без да им обръща особено внимание, си обясни за какво бе намеквала Луси. Вероятно жената просто се бе опитала да я поласкае, тъй като самата мисъл, че Страйк би проявил мъжки интерес към нея, й се струваше крайно неуместна.

(„Мат, честна дума, ако го видиш… Той е грамаден и има лице на пребит боксьор. Сигурна съм, че е над четирийсет и… — чудеше се какви още недостатъци във външността на Страйк да изтъкне — има коса като срамни косми.“

Матю се примири с работата й при Страйк едва сега, след като вече бе приела поста в медийната консултантска фирма.)

Робин избра два пакета чипс със сол и оцет и се насочи към касата. Още не беше съобщила на Страйк, че ще напусне след две седмици и половина.

Луси се бе отказала от темата за Шарлот само за да разпитва Робин за обема на работата, минаваща през, меко казано, скромния офис. Робин и за това бе уклончива, интуитивно усетила, че ако Луси не бе наясно за финансовото състояние на Страйк, то беше защото брат й не бе пожелал тя да знае. С надеждата, че жената би се зарадвала да чуе добри неща за бизнеса, тя спомена, че последният им клиент е много богат.

— Развод, нали? — попита Луси.

— Не — отвърна Робин, — става дума… Все пак съм подписала договор за конфиденциалност… Иска от него да преразгледа самоубийство.

— О, боже, това никак няма да е забавно за Корморан — отбеляза Луси със странна нотка в гласа.

Робин придоби объркан вид.

— Не ти ли е казал? Повечето хора го знаят. Майка ни беше прочута… наричат ги групарки, нали? — Изведнъж усмивката на Луси бе станала някак насилена, а при целия й стремеж да се покаже неутрална, гласът й пресекваше. — Цялата история я има в интернет. В наши дни всичко е там. Умря от свръхдоза и казаха, че било самоубийство, но според Стик било дело на бившия й съпруг. Нищо не се доказа. Стик беше бесен. Във всеки случай беше ужасно и мъчително. Може би тъкмо затова клиентът е избрал Стик. Доколкото схващам, самоубийството е станало със свръхдоза.

Робин не отговори, но нямаше значение; Луси продължи, без да изчака отговора:

— Тогава Стик напусна университета и постъпи във военната полиция. Семейството беше много разочаровано. Беше много умен, никой от близките ни не е учил в Оксфорд. Ала той просто си събра багажа и постъпи в армията. Явно му подхождаше, защото постигна голям напредък там. Честно казано, за мен е много жалко, че напусна. Можеше да остане въпреки това, което се случи с крака му…

Робин не издаде и с трепкане на клепач, че не знае нищо по въпроса.

Луси отпи от чашата си.

— Откъде точно в Йоркшър си?

Нататък разговорът потече приятно до момента на влизането на Страйк, когато двете се смееха на описанието, което Робин даваше на последния опит на Матю в начинанието „Направи си сам“.

Ала докато вървеше обратно към офиса със сандвичите и чипса, на Робин й бе по-мъчно за Страйк, отколкото преди. Бракът му — или ако не бяха женени, сериозната му връзка — се бе провалил; той спеше в офиса си; претърпял бе раняване във войната, а сега бе установила, че и майка му бе починала при съмнителни и грозни обстоятелства.

Тя не се преструваше пред себе си, че това състрадание не е примесено с любопитство. Вече знаеше, че непременно в близкото бъдеще ще потърси подробности в мрежата за смъртта на Леда Страйк. В същото време се чувстваше виновна, задето бе зърнала неуместно част от косматия корем на Страйк, случайно изложен на показ сутринта. Вече знаеше, че той е горд и самостоятелен човек; това бяха негови качества, които пораждаха у нея симпатия и уважение, та макар и тези качества да намираха израз в походно легло, лични вещи в кашони на площадката, празни кутии от полуготови нудли в кошчето за боклук и да предизвикваха презрение у хора като Матю, за които всеки, живеещ в некомфортна среда, непременно е мърляч или пройдоха.

Робин не беше сигурна дали не си въобразява, че атмосферата в офиса бе леко напрегната при завръщането й. Страйк седеше пред монитора на компютъра й, тракаше по клавиатурата и макар да й благодари за сандвичите, не се откъсна от работата си както обичайно, за да побъбрят десетина минути по случая „Ландри“.

— Трябва ми компютърът за малко, ще ти бъде ли удобно да поседиш на канапето? — попита я той и продължи да чатка по клавишите.

Робин се чудеше дали Луси бе казала на Страйк за какво са си приказвали. Надяваше се да не го е направила. После се ядоса, че се чувстваше виновна. В края на краищата тя не бе сторила нищо лошо. Тези й чувства временно заглушиха голямото й желание да разбере дали бе намерил Рошел Онифаде.

— Аха! — рече Страйк.

Открил бе в сайта на италианския дизайнер червеното палто от фалшиви кожи, с каквото бе облечена Рошел тази сутрин. Пуснато бе в продажба едва през последните две седмици и струваше хиляда и петстотин лири.

Робин изчака Страйк да обясни възклицанието си, но той не го направи.

— Намери ли я? — попита го тя най-сетне, когато Страйк се извърна към нея и се зае да развива сандвичите си.

Той й разказа за срещата, но вече ги нямаше ентусиазмът и благодарността от сутринта, когато неведнъж я нарече „гений“. Тонът на Робин, с който го уведоми за резултатите от собствените си запитвания по телефона, бе съответно също така хладен.

— Обадих се на Дружеството на правистите за конференцията в Оксфорд на седми януари — каза тя. — Тони Ландри е присъствал. Престорих се на делегатка, която също е била там, и казах, че съм изгубила визитката му.

Той не изглеждаше особено заинтересуван от информацията, която бе поискал, нито я похвали за инициативността й. Разговорът замря и остави неудовлетворение и у двамата.

Конфронтацията с Луси бе изтощила Страйк; той искаше да е сам. Подозираше също, че Луси може да е казала на Робин за Леда. Сестра му се измъчваше от факта, че майка им бе живяла и умряла при такива скандални обстоятелства, но изпадаше в настроения, в които биваше обземана от парадоксалното желание да го обсъжда надълго и нашироко, особено с непознати. Може да беше нещо като предпазен вентил поради мълчанието, което пазеше за миналото си пред своите приятелки от предградието, а може и да пренасяше военните действия във вражеска територия, тревожейки се от това, което хората може би вече знаеха, и стараейки се да предвари нездравия им интерес. Ала той не искаше Робин да знае за майка му, за крака му, за Шарлот, за никоя от темите, които Луси държеше да разчопля.

Уморен и в лошо настроение, Страйк несправедливо разпростря и над Робин общото си раздразнение от жените, които сякаш не можеха да оставят човек на мира. Помисли, че би могъл да отнесе бележките си в „Тотнъм“ този следобед, където би могъл да мисли, без да е прекъсван и без да му досаждат с настояване за обяснения.

Робин остро усети промяната в атмосферата. Възприе духа на мълчание, наложен от безучастно дъвчещия Страйк, изтръска се от трохите и му предаде съобщенията от сутринта с делови и неутрален тон.

— Обади се Джон Бристоу и остави номера на мобилния телефон на Марлийн Хигсън. Свързал се е и с Ги Соме, който може да се срещне с теб в десет часа сутринта в четвъртък в студиото си на Блънкет стрийт, ако ти е удобно. Намира се в Чизик, близо до Странд-он-дъ-Грийн.

— Чудесно. Благодаря.

През този ден си казаха много малко. Страйк прекара по-голямата част от следобеда в пъба и се върна чак в пет без десет. Неловкостта помежду им продължи и за пръв път той се зарадва, че Робин си тръгва.