Зовът на кукувицата

1

— „При всичките галони изразходвано печатарско мастило и всичките часове телевизионни интервюта, посветени на смъртта на Лула Ландри, рядко е бивал задаван въпросът: Какво ни засяга нас?

Тя беше красива, без съмнение, а всеизвестно е, че хубавите момичета увеличават продажбата на вестниците, още от времето, когато Дейна Гибсън е започнала да пуска в «Нюйоркър» скиците си на сирени с морно притворени клепачи.

Също така беше и чернокожа или по-скоро с прекрасния цвят на кафе с мляко, а това, както често ни се повтаря, представлява прогрес в една индустрия, интересуваща се предимно от повърхността. (Аз лично храня съмнения: Да не би пък цветът «кафе с мляко» просто да е бил модният за сезона? Нима видяхме внезапен прилив на чернокожи в този сектор, тръгнали по стъпките на Ландри? Успехът й промени ли радикално представата ни за женска красота? Надминават ли черните кукли «Барби» белите по продажби?)

Близките и приятелите на истинската Ландри от плът и кръв естествено са покрусени и имат най-искрените ми съболезнования. Ала ние, четящата публика и зрителската аудитория, не изпитваме лична скръб, за да ставаме свидетели на тези прекалености. Млади жени умират всеки ден при «трагични» обстоятелства (което ще рече не по естествени причини): при автомобилни катастрофи, от свръхдоза, а понякога и защото се погубват от глад, за да постигнат фигура, каквато демонстрират Ландри и другите от бранша. Отделяме ли на тези момичета повече от мимолетна мисъл, когато обръщаме страницата и мигом забравяме обикновените им лица?“

Робин направи пауза, за да отпие от кафето си и да прочисти гърлото си.

— Дотук само лицемерна набожност — промърмори Страйк.

Той седеше в ъгъла на бюрото на Робин и слагаше снимки в отворена папка, като номерираше всяка една и правеше описание на предмета й в индекс на гърба. Робин продължи да чете от монитора на компютъра си оттам, където бе спряла:

— „Прекомерният ни интерес и дори скръб подлежат на изследване. Смело може да се твърди, че до момента, в който Ландри предприе фаталния си скок, десетки хиляди жени биха искали да са на нейното място. Хлипащи момичета положиха цветя под балкона на пентхауса на Лула Ландри, струващ четири и половина милиона лири, след като пребитото й от падането тяло бе отнесено. Дали поне една млада жена, мечтаеща за таблоидна слава като модел, е била разколебана в амбицията си вследствие на издигането и жестокото сгромолясване на Лула Ландри?“

— Хайде стига бе! — подхвърли Страйк. — За нея говоря, не за теб — побърза да добави. — Жена го е писала, нали?

— Да, някоя си Мелани Телфорд — отвърна Робин, като се върна в началото, за да му покаже снимката на попрезряла блондинка с масивна челюст. — Да спра ли дотук?

— Не, не, чети.

Робин още веднъж прочисти гърлото си и продължи:

— „Отговорът със сигурност е не.“ Това беше по повод мечтаещите да са модел, които не са се отказали.

— Да, схванах.

— Така… „Сто години след Емелин Панкхърст поколение пубертетки най-силно от всичко желаят да бъдат сведени до статута на хартиена кукла, на плосък аватар, чиито превърнати в легенда приключения прикриват толкова силен душевен смут и такова отчаяние, че да се хвърли от прозорец на третия етаж. Привидността е всичко: дизайнерът Ги Соме побърза да уведоми пресата, че тя е скочила облечена в една от неговите рокли, и въпросният модел се разпродаде за двайсет и четири часа след смъртта й. Каква по-добра реклама от това, че Лула Ландри е избрала да се срещне със Създателя в творение на Соме?

Не, ние не оплакваме загубата на младата жена, защото за нас тя не бе по-реална от образите на момичетата «Гибсън», излезли изпод перото на Дейна. Скърбим за физическия образ по таблоидите и кориците на модните списания; образ, който ни продаваше дрехи, чанти и представата за знаменитост, чийто край показа, че е безсъдържателна и преходна като сапунен мехур. Онова, което ни липсва в действителност, стига да сме достатъчно честни да си го признаем, са забавните гротескни прояви на тази повърхностна лудетина, чието съществуване от комиксов тип с постоянните наркомански изпълнения, с предизвикателното поведение, красивите дрешки и опасен приятел, с когото ту се събираха, ту се разделяха, го няма вече, за да ни развлича.

Погребението на Ландри бе широко отразено (също като сватбите на прочутите) от долнопробни списания, които се хранят от къпещите се в слава и чиито издатели със сигурност ще скърбят за смъртта й по-дълго от повечето от нас. Бе ни позволено да зърнем известни личности, облени в сълзи, но на семейството й бе отредена най-малката от всичките снимки: оказали се изненадващо нефотогенични, ти да видиш!

Ала една от опечалените искрено ме трогна. В отговор на питането на мъж, за когото може би не си е дала сметка, че е репортер, тя споделила, че се запознала с Ландри в клиника за лечение на зависимости и се сприятелили. Заела място на една от задните пейки в църквата, за да се сбогува, и се оттеглила тихичко. Тя не е продала разказа си за разлика от толкова много други, общували с Ландри приживе. А той би могъл да ни каже нещо вълнуващо за истинската Лула Ландри, породила такава чиста обич у обикновено момиче. Колкото до нас, останалите…“

— Не назовава ли по име това обикновено момиче от клиниката? — прекъсна я Страйк.

Робин мълчаливо обходи с очи статията.

— Не.

Страйк почеса лошо избръснатата си брадичка.

— Бристоу не спомена приятелка от клиника.

— Мислите ли, че може да е важна? — попита с любопитство Робин, като завъртя стола си, за да го погледне.

— Може да е интересно да се поговори с някого, познавал Ландри от център за лечение, а не от нощни клубове.

Страйк бе помолил Робин да издири в интернет материали, свързани с Ландри, само защото нямаше какво друго да й възложи. Тя вече се бе обадила на Дерик Уилсън, охранителя в сградата, и беше уредила среща за Страйк в петък сутринта във „Финикс кафе“ в Брикстън. Пощата за деня се изчерпваше с две циркулярни писма и последно искане за плащане; нямаше обаждания, а в офиса тя вече бе обхванала всичко, което можеше да се класифицира по азбучен ред, разпредели по купчини или подреди според тип и цвят.

Ето защо, вдъхновен от сръчността й при боравенето с Гугъл предишния ден, той й бе поставил тази твърде безцелна задача. През последния час тя четеше на Страйк откъслечни сведения и статии за Ландри и кръга около нея, докато той подреждаше квитанциите, телефонните сметки и снимките, отнасящи се до единствения му друг текущ случай.

— Да се опитам ли да открия още нещо за това момиче? — попита Робин.

— Да — отвърна Страйк разсеяно, докато разглеждаше снимка на едър оплешивяващ мъж в костюм и много апетитна на вид червенокоска в прилепнали джинси. Мъжът в костюма беше господин Джефри Хук; червенокосата обаче нямаше никаква прилика с госпожа Хук, която преди идването на Бристоу в офиса беше единствената клиентка на Страйк. Той пъхна снимката в папката на госпожа Хук и я обозначи с номер дванайсет, а Робин се обърна отново към компютъра.

За известно време настана тишина, нарушавана само от шумоленето на снимките и потракването на късите нокти на Робин върху клавиатурата. Вратата към вътрешния кабинет на Страйк беше затворена, за да скрие походното легло и другите признаци за обитаване, а въздухът бе напоен с изкуствен мирис на лимони благодарение на щедро изпръскания от Страйк освежител за въздух преди пристигането на Робин. За да не бъде изтълкувано като сексуален интерес решението му да седне в другия край на бюрото й, преди да се настани, беше се престорил, че за пръв път вижда годежния й пръстен, и в продължение на пет минути бе водил с нея учтив ненатрапчив разговор на тема годеника й. Узна, че той е наскоро дипломирал се счетоводител на име Матю; че Робин е пристигнала от Йоркшър в Лондон миналия месец именно за да живее с Матю, и че ангажиментите й по заместване са временна мярка до намирането на постоянна работа.

— Мислите ли, че тя може да е на някоя от тези снимки? — попита Робин след малко. — Имам предвид момичето от клиниката.

Екранът беше запълнен с идентични по размер фотографии, като всяка показваше един човек или повече хора, облечени в тъмни дрехи, всичките движещи се от ляво на дясно и отиващи на погребението. На фона на всяка снимка се виждаха бариери и размазаните лица на множеството зад тях.

Най-впечатляваща беше снимката на много високо бледо момиче със златисторуса коса на опашка, на чиято глава се мъдреше творение от черен тюл и пера. Страйк я разпозна, защото всички знаеха коя е: моделът Киара Портър, прекарала с Лула последния й ден на тази земя; приятелката, с която Лула беше заснета на една от най-прочутите фотографии в кариерата си. Вървейки към погребалната служба в памет на Лула, Портър изглеждаше красива и печална. Сигурно беше дошла сама, защото не се виждаше ръка, подхванала лакътя й или положена върху издължения й гръб.

До снимката на Портър имаше една на двойка с надпис „Филмовият продуцент Фреди Бестигуи и съпругата му Танзи“. Бестигуи имаше яко като на бик тяло и къси крака, гръдният му кош беше широк и заоблен като бъчва, а вратът му — дебел. Косата му беше прошарена и късо подстригана във формата на четка; лицето му представляваше маса от бръчки, торбички и бенки, от която месестият му нос стърчеше като тумор. И все пак изглеждаше внушително в скъпото си черно палто и със слабата си като скелет съпруга, облегната на ръката му. Физиономията на Танзи бе почти невидима зад вдигнатата кожена яка на палтото й и огромните кръгли слънчеви очила.

Последен в горния ред от снимки беше „Ги Соме, моден дизайнер“. Беше слаб чернокож мъж, облечен в тъмносин редингот със сложна кройка. Лицето му беше наведено, а изражението му — неразличимо, заради начина, по който светлината падаше върху тъмната му глава, макар че три големи диамантени обици на ухото, обърнато към камерата, бяха уловили светкавиците и блестяха като звезди. Също като Портър той изглежда бе пристигнал без придружител, макар че малка група опечалени, неудостоени с надпис, бяха хванати в кадъра.

Страйк придърпа стола си по-близо към екрана, но все пак запази ръка разстояние между себе си и Робин. Едно от неидентифицираните лица, наполовина отрязано от ръба на снимката, беше това на Джон Бристоу, което се разпознаваше по късата горна устна и хамстерските зъби. Бе прегърнал с една ръка покрусена възрастна жена с бяла коса; лицето й бе изпито и мъртвешко, нескритата й скръб бе трогателна. Зад двамата стоеше висок и надменен на вид мъж, който създаваше впечатление на отвратен от обкръжението, в което е попаднал.

— Не виждам някоя, която може да е обикновеното момиче — каза Робин, като местеше образа на екрана надолу, за да види снимки на красивите и прочутите, изглеждащи тъжни и сериозни. — О, погледнете… Еван Дъфийлд.

Беше облечен в черна тениска, черни джинси и палто с военна кройка. Косата му също беше черна; лицето му беше цяло от изпъкнали ъгловати кости и от хлътнатини; леденосините му очи се взираха право в обектива на камерата. Макар и по-висок от двамата си спътници, застанали от двете му страни, изглеждаше крехък в сравнение с тях; бяха едър мъж в костюм и тревожна на вид по-възрастна жена с отворена уста, която беше направила жест, сякаш искаше да разчисти пътя пред тях. Групичката напомняше на Страйк родители, отвеждащи болно дете от празненство. Страйк забеляза, че макар да създаваше впечатление на дезориентиран и разстроен, Дъфийлд бе положил много грижливо очната си линия.

— Вижте само колко цветя!

Дъфийлд се плъзна към горната част на екрана и изчезна: Робин бе спряла на снимка на огромен букет във формата на нещо, което Страйк взе за сърце, преди да осъзнае, че представлява две извити ангелски крила, изработени от бели рози. Вместена по-малка снимка показваше прикрепената картичка в близък план.

— „Почивай в мир, ангеле Лула. Дийби Мак“ — прочете Робин на глас.

— Дийби Мак? Рапърът? Значи са се познавали?

— Не, не мисля, но се вдигна много шум, че той наел апартамент в сградата й. А и тя е спомената в две от песните му. От пресата бяха много развълнувани, че ще отседне там…

— Добре информирана си по темата.

— О, нали знаете, от списанията — промърмори Робин неопределено и отново превъртя назад снимките от погребението.

— Що за име е Дийби? — почуди се на глас Страйк.

— Идва от инициалите му — поясни тя. — Те са Д. Б. Истинското му име е Даръл Брандън Макдоналд.

— Да не си фен на рапа?

— Не — отвърна Робин, все още съсредоточена върху екрана. — Просто помня такива неща.

Тя изчисти образите, които беше преглеждала, и отново започна да трака по клавиатурата. Страйк се върна към снимките си. На следващата господин Джефри Хук целуваше червенокосата си спътничка и ръката му беше върху обемистото й дупе, намираха се пред станцията на метрото Ийлинг Бродуей.

— Ето един клип от Ютюб — съобщи Робин. — Дийби Мак говори за Лула след смъртта.

— Дай да го видим — рече Страйк и се придвижи напред със стола си, после, размислил, го върна малко назад.

Малкото екранче седем и половина на десет сантиметра оживя. Едър чернокож мъж, облечен в суитчър с качулка, седеше в черно кожено кресло, обърнат към невидим интервюиращ. Беше с бръсната глава и слънчеви очила.

— … самоубийството на Лула Ландри? — прозвуча краят на въпроса на интервюиращия, който беше англичанин.

— Кофти история, човече, адски кофти — отвърна Дийби и прекара длан по гладкото си теме. Гласът му беше мек, плътен и дрезгав, с едва доловимо фъфлене. — Това правят с успелите: преследват те и те разкъсват. Ето какво върши завистта, приятелю. Шибаните репортери я тласнаха навън от прозореца. Нека почива в мир, казвам аз. Най-сетне намери покой, клетата.

— Твърде шокиращо посрещане в Лондон за вас — каза интервюиращият. — Тъкмо покрай вашия прозорец да падне.

Дийби Мак не отговори веднага. Седеше неподвижно, вгледан в събеседника си през непроницаемите стъкла. После каза:

— Аз не бях там. Или сте намерили някой, който твърди, че съм бил?

Интервюиращият се засмя нервно и кратко, после отвърна припряно:

— Боже мой, не, няма такова нещо…

Дийби завъртя глава и каза на някого, стоящ извън обхвата на камерата:

— Дали не трябваше да си доведа адвокатите, а?

Интервюиращият отново избухна в подлизурски смях. Дийби отвърна на погледа му все така без усмивка.

— Дийби Мак — изрече задъхано интервюиращият. — Благодаря ви, че ни отделихте време.

На екрана се показа протегната ръка на бял мъж; Дийби вдигна своята в юмрук. Бялата ръка също се преустрои в такъв и двамата чукнаха кокалчета. Някой извън екрана се изсмя презрително. Клипът свърши.

— „Шибаните репортери я тласнаха навън от прозореца“ — повтори Страйк, като избута стола си назад в първоначалното му положение. — Интересна гледна точка.

Усети мобилния телефон да вибрира в джоба му и го извади. Името на Шарлот под известие за ново съобщение извика приток на адреналин в тялото му, сякаш току-що бе зърнал готов за скок хищник.

— Какво? — Бе останал с впечатлението, че Робин е изрекла нещо.

— Казах, че намерих нещо ужасно, което са писали за рождената й майка.

— Добре, прочети ми го.

Върна мобилния телефон в джоба си. Когато отново сведе голямата си глава над папката на госпожа Хук, мислите му се заблъскаха в черепа, сякаш някой бе ударил гонг в него.

Шарлот проявяваше злокобно здравомислие; имитираше зряло спокойствие. Беше извела сръчно вечния им дуел на ново ниво, недостигано и неизпробвано до момента: „Хайде да подходим към това като възрастни“. Може би между лопатките му щеше да се забие нож в мига, в който пристъпеше прага на жилището й; нищо чудно да завареше в спалнята трупа й с прерязани китки, лежащ в локва съсирваща се кръв пред камината.

Гласът на Робин звучеше като фонов шум от прахосмукачка. С усилие той пренасочи вниманието си.

— „… продаде романтичната история на връзката си с чернокож младеж на всеки журналист от таблоид, готов да плати. Ала в действителност няма нищо романтично в историята на Марлийн Хигсън такава, каквато я помнят някогашните й съседи. «Тя приемаше клиенти — твърди Вивиан Кранфийлд, живяла в апартамента над този на Хигсън по времето, когато била бременна с Ландри. — Мъже влизаха и излизаха по всяко време на деня и нощта. Тя не знаеше кой е бащата на бебето, можеше да е всеки от тях. Въобще не искаше детето. Още си спомням как заварих веднъж малката да плаче сама в коридора, докато майка й беше заета с клиент. Горкото създание беше по памперс, едва проходило… Някой трябва да бе съобщил на социалните служби, отдавна трябваше да бъде сторено. Най-доброто, което можеше да се случи на момиченцето, бе да го осиновят.» Истината без съмнение ще шокира Ландри, която описа надълго и широко пред пресата своя подновен контакт с отдавна изгубената рождена майка…“ Писано е преди смъртта на Лула — поясни Робин.

— Да — промърмори Страйк и рязко затвори папката пред себе си. — Имаш ли желание за разходка?

2

Камерите, напомнящи кутии за обувки, изглеждаха някак злонамерени, кацнали всяка на своя стълб с по едно празно черно око. Сочеха в противоположни посоки и обхващаха Олдърбрук Роуд, гъмжащ от пешеходци и превозни средства. И двата тротоара бяха плътно запълнени с магазини, барове и кафета. Двуетажни автобуси гърмяха в двете посоки в определените за тях ленти.

— Тук е заснет Бягащия, за когото говори Бристоу — отбеляза Страйк, застанал гърбом към Олдърбрук Роуд и с лице към много по-тихия Белами Роуд с неговите високи и разкошни къщи, водещ към самото сърце на жилищния район Мейфеър. — Минал е покрай камерата дванайсет минути преди падането й… Това е най-краткият маршрут от Кентигърн Гардънс. Тук се движат нощни автобуси и има най-добра възможност да се хване такси. Не че би било особено умен ход, ако току-що си убил жена.

Той отново заби нос в оръфания пътеводител. Страйк явно не се притесняваше, че някой може да го вземе за турист. А и без съмнение това не би му навредило предвид размерите му, каза си Робин.

В течение на кратката й кариера като временна сътрудничка от Робин много рядко бяха искали да върши нещо извън условията на секретарския й договор, затова тя бе леко притеснена от предложението на Страйк за разходка. Ала със задоволство установи, че може да свали от Страйк всякакви подозрения за флиртуване. Дългото им вървене дотук бе минало почти в пълно мълчание, Страйк очевидно бе погълнат от мислите си и от време на време се консултираше с картата.

Ала щом стигнаха до Олдърбрук Роуд, той беше казал:

— Ако забележиш нещо, което не съм видял, или ти хрумне догадка, ще споделиш с мен, нали?

Това беше твърде вълнуващо: Робин се гордееше със своята наблюдателност; тя бе една от причините тайно да храни детинската си амбиция за това, което бе всекидневие за едрия мъж до нея. Направи интелигентен оглед на улицата в двете посоки и опита да си представи какви биха били мотивите на някого, излязъл тук в два часа посред нощ при снеговалеж и температура под нулата.

— Насам — подкани я обаче Страйк, преди да я е споходило някакво прозрение, и двамата поеха редом по Белами Роуд.

Той се извиваше плавно наляво и продължаваше с още шейсетина къщи, почти идентични с лъскавите си черни входни врати, с късите метални оградки от двете страни на чистите бели стълби и с качетата с подрязани в разни форми храсти. Тук-там имаше мраморни лъвове и месингови табелки, посочващи името и професията на обитателите; от горните прозорци проблясваха полилеи, а една врата беше разтворена и разкриваше под с шахматен паркет, маслени картини в златни рамки и стълбище в стил „Крал Джордж“.

Докато вървеше, Страйк обмисляше част от информацията, която Робин бе успяла да намери в интернет сутринта. Както бе подозирал, Бристоу не бе искрен в твърдението си, че полицията не е направила опит да открие Бягащия и неговия партньор. Заровени сред изобилните и яростни вестникарски материали, оцелели онлайн, съществуваха и обръщения към мъжете да се появят за справка, които обаче не бяха дали резултат.

За разлика от Бристоу Страйк не тълкуваше това като некомпетентност от страна на полицията или като занемаряване на разследването на евентуален заподозрян в убийство. Внезапно прозвучалата автоаларма в момента, когато двамата мъже бяха напуснали бързо района, бе разбираема причина за неохотата им да разговарят с полицията. Нещо повече, Страйк не знаеше дали Бристоу е запознат с вариращото качество на записите от охранителните камери, затова пък той самият имаше богат опит с безнадеждно размазани черно-бели образи, от които бе невъзможно да се установи реално сходство с когото и да било.

Страйк бе забелязал също така, че Бристоу не беше споменал нито в разговора, нито в бележките си и дума за ДНК пробите, събрани от апартамента на сестра му. Поради факта колко бързо полицаите бяха изключили Бягащия и другаря му от по-нататъшното разследване имаше силни подозрения, че не са открили в апартамента чужда ДНК. Страйк обаче беше наясно, че истински заблудените с лека ръка биха отхвърлили тривиални подробности от сорта на ДНК доказателства с аргументи за замърсяване или заговор. Виждаха каквото искаха да видят, слепи за неудобната неумолима истина.

Ала сутрешните издирвания в Гугъл бяха предложили евентуално обяснение за обсебеността на Бристоу от Бягащия. Сестра му беше издирвала биологичните си корени и бе успяла да открие рождената си майка, а тя изглеждаше, въпреки резервите поради стремежа на пресата към сензации, твърде противна личност. Несъмнено подобни откровения като откритите от Робин биха били неприятни не само за Ландри, а и за цялото семейство, в което бе осиновена. Дали не бе доказателство за лабилността на Бристоу (защото Страйк не можеше да се преструва пред себе си, че клиентът му създава впечатление за добре балансирана личност) убеждението му, че Лула, такава щастливка в някои отношения, е предизвикала съдбата? Че е събудила спящото зло в опита да разкрие тайната на произхода си; че е активирала демон, който е протегнал ръка от далечното минало и я е убил? Затова ли чернокожият в нейния квартал го бе притеснил толкова?

Навлизайки все по-навътре в анклава на богатите, Страйк и Робин стигнаха до ъгъла на Кентигърн Гардънс. Също като Белами Роуд улицата притежаваше аура, излъчваща респектиращ и резервиран просперитет. Къщите бяха викториански, високи, с червена тухлена фасада, гарнирана с каменни фризове, с големи прозорци с фронтони, всеки със свое индивидуално каменно балконче. Навсякъде цареше ред и чистота, плод на добра и скъпа поддръжка. Имаше малко паркирани коли; табела съобщаваше, че за тази привилегия е нужно разрешително.

Вече без полицейски ленти и тълпи репортери отпред, сградата на номер осемнайсет се бе вписала отново в елегантната хармония на квартала.

— Балконът, от който е паднала, е на последния етаж — уточни Страйк. — На около дванайсет метра височина, бих казал.

Той заоглежда красивата предна фасада. Робин забеляза, че балконите на горните три етажа са плитки, едва имаше място да се застане между балюстрадата и дългите прозорци.

— Работата е там — каза Страйк, присвил очи към балкона високо над тях, — че блъсването на човек от такава височина не би гарантирало смърт.

— О, как не? — възрази Робин, представяйки си ужасяващото падане от най-горния балкон до твърдата настилка.

— Ще се изненадаш. Прекарах един месец на легло в съседство с един уелсец, когото вятърът бе издухал от сграда с подобна височина. Имаше счупени крака и таз, много вътрешни кръвоизливи, но още си е жив.

Робин погледна Страйк, без да скрива учудването си какво ли го бе задържало на легло цял месец, но вече втренчен във входната врата, детективът не й обърна внимание.

— Електронна ключалка — измърмори, забелязал металното квадратче с бутони, — и камера над вратата. Бристоу не спомена камера. Може да е нова.

Остана така няколко минути, като изпробваше различни теории пред респектиращата червена тухлена фасада на тези фантастично скъпи крепости. Защо изобщо Лула Ландри беше избрала да живее тук? Тих, традиционен и скучен, кварталът бе естествена среда за обитаване от всевъзможни богаташи: руски и арабски олигарси; корпоративни гиганти, които живееха ту в градските си къщи, ту в именията си в провинцията; богати стари моми, бавно креещи сред колекциите си от предмети на изкуството. Той намираше този избор за странен за момиче на двайсет и три, което според всички материали в пресата, изчетени му от Робин, се движеше с модерни творци, формиращи прославения си усет за стил по-скоро под влияние на улицата, отколкото по разните салони.

— Изглежда много добре защитена, нали? — обади се Робин.

— Да, така е. При това без тълпата папараци, които са стояли на стража онази нощ.

Страйк се облегна на черната метална ограда на номер двайсет и три, загледан в номер осемнайсет. Прозорците на бившето жилище на Ландри бяха по-високи от онези на по-ниските етажи и балконът му, за разлика от другите два, не беше декориран с растения. Страйк извади от джоба си пакет цигари и предложи една на Робин; тя поклати глава изненадана, защото не го бе виждала да пуши в офиса. След като запали и вдиша дълбоко дима, той каза със залепен за входната врата поглед:

— Според Бристоу онази нощ някой е влязъл и излязъл, без да бъде засечен.

Робин, вече решила, че сградата е непроницаема, очакваше Страйк да осмее тази теория, но грешеше.

— Ако е станало така — добави Страйк, без да отмества очи, — било е предварително планирано, и то много добре. Никой не би могъл да преодолее фотографи, електронна ключалка с код, охранител и затворена вътрешна врата, след което отново да излезе, ако разчита на единия късмет. Работата е там — почеса той брадичката си, — че каквато и да било степен на планиране не се връзва с подобно претупано убийство.

На Робин изборът на това прилагателно й се видя проява на безсърдечност.

— Да бутнеш някого през балкона е импулсивен акт — обясни Страйк, сякаш усетил вътрешното й потрепване. — Говори за кипнала кръв. За сляпа ярост.

Установи, че компанията на Робин е приятна и отморяваща не само защото тя попиваше всяка негова дума и не си бе правила труда да нарушава периодите на мълчанието му, но и защото този сапфирен пръстен на ръката й играеше ролята на безапелационна точка: дотук и толкоз. Това го устройваше идеално. Беше свободен да се поизфука умерено, едно от малкото удоволствия, които му бяха останали.

— Ами ако убиецът вече е бил вътре?

— Това е далеч по-вероятно — потвърди Страйк и Робин се почувства много доволна от себе си. — И ако вътре е имало убиец, можем да избираме между самия охранител, семейство Бестигуи, поотделно или заедно, или непознат, крил се в сградата, незабелязан от никого. При варианта с някого от двамата — Бестигуи или Уилсън, изчезва проблемът за влизане и излизане, трябвало е само да се върнат на местата, на които се е очаквало да бъдат. Налице е рискът, че тя би могла да бъде само ранена и да оживее, но в спонтанното непредумишлено убийство има много повече логика, ако го е извършил някой от тях. Скандал и необмислено блъсване.

Страйк изпуши цигарата си и продължи да оглежда внимателно входа на сградата и по-конкретно разстоянието между прозорците на първия етаж и тези на третия. Мислеше си преди всичко за Фреди Бестигуи, филмовия продуцент. Според откритото от Робин в интернет Бестигуи е спял в леглото си, когато Лула Ландри е паднала от балкона два етажа по-нагоре. Фактът, че тъкмо съпругата на Бестигуи беше вдигнала тревога с настоятелните уверения, че убиецът още е горе, а в това време собственият й мъж е стоял до нея, внушаваше, че тя поне не смята него за виновен. Въпреки това Фреди Бестигуи бе мъжът в най-голяма близост до младата жена по време на смъртта й. Опитът бе научил Страйк, че лаиците са обсебени от мотива, докато в списъка на професионалиста начело стои възможността.

Неволно потвърждаваща принадлежността си към лаиците, Робин попита:

— Но защо му е на някого да избере среднощен час, за да се кара с нея? Няма сведения да не се е разбирала със съседите си, нали? А Танзи Бестигуи определено не би могла да го направи, не е ли така? Защо й е било да тича долу и да съобщава на охранителя, ако току-що е блъснала Лула през балкона?

Страйк не отговори веднага; явно следваше собствения си ред на мисли, защото след малко обобщи:

— Бристоу се е фиксирал върху онзи четвърт час, след като сестра му е влязла в сградата, фотографите са се разотишли, а охранителят е напуснал поста си, защото не е бил добре. Това означава, че фоайето за кратко е останало без надзор. Ала как би могъл някой извън сградата да знае, че Уилсън се е оттеглил? Входната врата не е стъклена.

— Плюс, че — интелигентно допълни Робин — би трябвало да знаят кода, за да отворят вратата.

— Хората стават немарливи. Ако охраната не го сменя редовно, куп нежелани посетители биха могли да знаят кода. Да огледаме насам.

Закрачиха мълчаливо към края на Кентигърн Гардънс, където откриха тясна уличка, минаваща под ъгъл зад гърба на сградата на Ландри. Страйк развеселен установи, че се нарича „Пътят на крепостните“. Беше достатъчно широка, за да мине по нея една кола, добре осветена и непредоставяща места за криене, с дълги, високи и гладки стени от двете страни на павираната настилка. Стигнаха до две отварящи се с дистанционно управление гаражни врати с огромен надпис „Частна собственост“ на стената до тях, които отвеждаха към подземен паркинг, ползван от обитателите на Кентигърн Гардънс.

Когато прецени, че са горе-долу на мястото, където трябваше да е гърбът на номер осемнайсет, Страйк подскочи, улови се за горния ръб на стената и се наведе надолу да огледа малките грижливо поддържани градини. Между всяка гладка и старателно окосена морава и къщата, към която тя принадлежеше, имаше стълбище към сутерена. Всеки с намерение да се изкачи по задната фасада на къщата по мнението на Страйк щеше да се нуждае от стълба или от партньор, за да го повдигне, както и от здраво въже.

Плъзна се обратно надолу по стената и сподавено изпъшка от болка, като се приземи върху протезата си.

— Нищо ми няма — рече в отговор на тревожното ахване на Робин. Тя беше забелязала загатнатото накуцване и се чудеше дали не е поради навехнат глезен.

Вървенето по павираната улица предизвика неприятно усещане за търкане между ампутирания му крак и протезата. Предвид несгъващия се изкуствен глезен му беше много по-трудно да се движи по неравен терен. Страйк се запита със съжаление беше ли нужно въобще да се набира на стената. Робин наистина беше хубавка, но не можеше да има и сравнение между нея и жената, която бе напуснал.

3

— И си сигурна, че той е детектив, така ли? Защото да издирва хора в Гугъл, това всеки го може.

Матю беше раздразнителен след натоварен ден, ядосан клиент и неудовлетворителен разговор с новия си началник. Не му стана приятно наивното и неуместно според него възхищение на годеницата му от друг мъж.

— Не той издирва хора в Гугъл — поясни Робин. — Това аз го вършех, докато той работеше върху друг случай.

— Нещо не ми е по вкуса цялата тази история. Той спи в офиса си, Робин, не намираш ли, че е някак съмнително?

— Казах ти, според мен току-що се е разделил с партньорката си.

— Ами нищо чудно — отряза Матю.

Робин постави чинията му върху своята и ги понесе към кухнята. Беше ядосана на Матю и донякъде подразнена от Страйк. Днес изпита удоволствие, докато проучваше познатите на Лула Ландри в киберпространството; ала в ретроспекция видя нещата през очите на Матю и вече й изглеждаше, че Страйк й е възложил безцелна задача за запълване на времето.

— Нищо не казвам — рече Матю, появил се на вратата на кухнята. — Просто от описанието ти ми се вижда странен. И как да ги разбирам тези малки следобедни разходки?

— Не беше „малка следобедна разходка“, Мат. Отидохме до местопрестъплението… така де, до мястото, където клиентът ни смята, че се е случило нещо.

— Робин, няма нужда да си толкова загадъчна на тази тема — засмя се Матю.

— Подписах договор за конфиденциалност — тросна му се тя през рамо. — Не мога да ти разказвам за случая.

— Охо, „случая“! — присмехулно проточи той.

Робин се движеше из миниатюрната кухня, като прибираше продуктите и затръшваше вратичките на шкафовете. След като наблюдава известно време движенията на тялото й, Матю стигна до заключението, че май се е държал неразумно. Приближи я в гръб, докато тя остъргваше остатъците в кофата за отпадъци, обгърна я с ръце и погали гърдата със синината, причинена неволно от Страйк и безвъзвратно оформила отношението му към този човек. Пошепна помирителни думички в косата на Робин с цвят на мед; ала тя се отдръпна от него, за да остави чиниите в мивката.

Робин имаше чувството, че собствената й стойност е поставена под съмнение. Страйк изглеждаше заинтересуван от нещата, които тя откри онлайн. Изказа й благодарност за нейната компетентност и инициативност.

— Колко сериозни интервюта имаш следващата седмица? — попита Матю, когато тя пусна крана за студената вода.

— Три — надвика тя бликналата струя и се зае настървено да търка най-горната чиния.

Изчака той да се оттегли в дневната и чак тогава спря водата. Забеляза, че парченце замразен грах се е закачило в основата на годежния й пръстен.

4

Страйк пристигна в апартамента на Шарлот в девет и половина в петък сутринта. Прецени, че така й дава половин час да се отдалечи от жилището си, преди той да влезе в него, като прие за чиста монета думите й как има намерение да отсъства в посочения интервал. Големите и елегантни бели сгради от двете страни на широката улица, платаните, месарницата, сякаш замръзнала в епохата на петдесетте, кафенетата, пълни с представители на високата средна класа, луксозните ресторанти — всичко това бе изглеждало на Страйк малко нереално, подобно на сценичен декор. Може би дълбоко в себе си винаги бе знаел, че няма да се задържи, че не се вписва тук.

До момента, в който отключи входната врата, част от него очакваше тя да е там, но щом пристъпи прага, разбра, че апартаментът е празен. Тишината бе някак застояла, каквато може да бъде само в необитавани стаи, и когато мина по коридора, стъпките му прозвучаха чуждо и прекалено отчетливо.

Насред дневната бяха струпани четири кашона, отворени, за да бъде съдържанието им проверено от него. Евтините му и практични притежания бяха струпани в тях като вехтории за разпродажба. Вдигна няколко неща, за да погледне какво е положението по-надолу, но нищо не изглеждаше счупено, разкъсано или боядисано със спрей. Другите хора на неговата възраст имаха къщи, перални машини, коли, телевизори, мебели, градини, планински бегачи и косачки; той притежаваше четири кашона с боклуци и сбирка от разнородни спомени.

Със старинния си килим и бледорозовите стени, с красивите мебели от тъмно дърво и отрупаните библиотечни рафтове тихата стая, в която стоеше, говореше за самоуверен добър вкус. Единствената забелязваща се промяна в сравнение с неделя вечер бе върху стъклената масичка до канапето. В неделя вечер там имаше снимка на него и Шарлот — смеещи се на плажа в Сейнт Моус. Сега на нейно място се мъдреше фотография на покойния баща на Шарлот, благодушно усмихнат срещу Страйк от същата сребърна рамка.

Над полицата на камината висеше маслен портрет на осемнайсетгодишната Шарлот. На него бе изобразено лице на флорентински ангел сред облак от дълга тъмна коса. Семейството й бе от типа, които плащат на художници, за да обезсмъртят потомците им; произход, който беше съвършено различен от този на Страйк и който с течение на времето той бе започнал да възприема като опасна чужда територия. Покрай Шарлот бе научил, че многото пари, каквито никога не бе притежавал, не изключват нещастието и диващината. Нейното семейство при все безукорните си обноски, изисканост и светски нюх, при цялата си ерудиция и пищен стил на живот бе не по-малко откачено и сбъркано от неговото. Това бе мощната връзка между него и Шарлот, когато се събраха в началото.

Докато гледаше портрета, му хрумна странна и заблудена мисъл: че тъкмо това бе причината той да е нарисуван — за да могат един ден големите лешниковозелени очи да го наблюдават как си тръгва. Знаеше ли Шарлот как ще се почувства, бродейки из празния апартамент под погледа на осемнайсетгодишния образ? Даваше ли си сметка, че картината ще свърши работата й по-добре от физическото й присъствие?

Той се обърна и обходи другите стаи, но тя не му бе оставила нищо, което да го задържи в тях. Всяка следа от него — от конеца му за зъби до войнишките му обувки, беше махната и натикана из кашоните. Разгледа спалнята с особено внимание и стаята отвърна на взора му — спокойна и овладяна с тъмния си дървен под, белите завеси и изящната тоалетка. Леглото също като портрета й изглеждаше като живо и дишащо присъствие. Спомни си какво се случваше тук и какво никога вече не може да се случи.

Той отнесе кашоните един по един до външната площадка и при един от преходите си се сблъска лице в лице с подсмихващия се съсед от съседния апартамент, който заключваше вратата си. Носеше спортни ризи с вдигната нагоре яка и неизменно цвилеше от смях при най-незначителната духовитост на Шарлот.

— Изнасяш се, а? — подхвърли той.

Страйк решително затвори вратата на Шарлот под носа му. Изправен пред огледалото в антрето, той извади ключовете от жилището от ключодържателя и внимателно ги постави до купата с потпури върху масичката във формата на полумесец. В огледалото лицето му изглеждаше прорязано от бръчки и нечисто; дясното му око още беше подуто, оцветено в жълто и бледолилаво. Глас отпреди седемнайсет години долетя до него в тишината: „Как, по дяволите, срамнокосмест грозник като теб успя да я свали, Страйк?“. Сега, докато стоеше в антрето, което никога повече нямаше да види, му изглеждаше невероятно, че го беше постигнал.

Един последен момент на лудост, траещ колкото интервала между два удара на сърцето, като онзи, който го бе накарал да хукне след нея пет дни по-рано: да остане тук в очакване на завръщането й, да обхване между дланите си съвършеното й лице и да каже „Нека опитаме отново“.

Ала вече бяха опитвали пак, и пак, и пак и винаги щом първата буйна вълна на взаимния им копнеж се уталожеше, грозните руини на миналото отново лъсваха на показ и черната им сянка лягаше върху всичко, което се мъчеха да съградят.

Той затвори входната врата зад себе си за последен път. Цвилещия съсед го нямаше. Страйк пренесе четирите кашона до тротоара пред сградата и зачака черно такси, което да спре.

5

Страйк бе предупредил Робин, че ще дойде късно в офиса в последната й сутрин. Даде й резервния ключ и й поръча сама да си отвори и да влезе.

Тя бе леко засегната от небрежността, с която той изрече „последна“. Това й казваше, че колкото и добре да се бяха разбирали, вярно строго професионално и с предпазливост от двете страни, колкото и по-подреден да бе офисът му, колкото и по-чиста да беше ужасяващата тоалетна с умивалник извън стъклената врата, колкото и по-добре да изглеждаше сега звънецът долу, не с мърлявото листче, пъхнато зад него, а с името му, написано красиво с печатни букви върху бяла пластмасова лентичка (беше й струвало половин час и два счупени нокътя, докато я пъхне на място), колкото и ефикасно да бе приемала и предавала съобщенията, колкото и интелигентно да бе се изказвала по повод вероятно несъществуващия убиец на Лула Ландри, Страйк явно беше броил дните, делящи го от момента, когато щеше да се отърве от нея.

Това, че не можеше да си позволи временна секретарка, бе съвършено очевидно. Имаше само двама клиенти. Изглежда беше бездомен (както Матю не спираше да изтъква, сякаш спането в офиса беше признак за най-голямо падение). Робин разбираше, естествено, че от гледна точка на Страйк е нелогично да я задържи повече. Само че не очакваше понеделника с нетърпение. Перспективата беше непознат нов офис (от агенция „Временни кадри“ вече й бяха съобщили адреса по телефона), без съмнение чист, светъл и оживен, пълен със склонни към клюкарстване жени, каквито бяха повечето от тези места, развиващи дейности, напълно безинтересни за нея. Робин може и да не вярваше в съществуването на убиец, знаеше, че и Страйк не вярва, но процесът на доказване, че такъв няма, я интригуваше силно.

За Робин цялата тази седмица бе далеч по-вълнуваща, отколкото можеше да признае пред Матю. Всичко, което вършеше, дори звъненето в „Бест Филмс“, продуцентската компания на Фреди Бестигуи, по два пъти на ден, при което неизменно получаваше отказ да бъде свързана с филмовия продуцент, й създаваше усещане за значимост, каквото рядко бе изпитвала на друго работно място. Робин беше запленена от начина, по който работеха умовете на хората. Тя бе учила психология няколко години, но непредвиден инцидент прекрати университетската й кариера.

Беше десет и половина и Страйк още не се беше върнал в офиса, затова пък беше пристигнала жена с притеснена усмивка, оранжево палто и лилава плетена барета. Това беше госпожа Хук, име познато на Робин, защото беше единственият друг клиент на Страйк. Робин настани госпожа Хук на провисналото канапе до бюрото си и й поднесе чаша чай. (След стеснението, с което Робин бе описала похотливия господин Крауди от долния етаж, Страйк купи евтини чаши и кутия с торбички чай, за да си имат свои.)

— Знам, че съм подранила — каза госпожа Хук за трети път, като посръбваше неумело горещия чай. — Не съм ви виждала преди, нова ли сте?

— Временно изпълнявам длъжността — отговори Робин.

— Сигурно сте се досетили, че става дума за мъжа ми — заприказва госпожа Хук, без да я слуша. — Вероятно постоянно срещате жени като мен. Такива, дето искат да узнаят най-лошото. Двоумих се цяла вечност. Но най-добре е да се знае, нали? Най-добре е да се знае. Мислех, че Корморан ще е тук. По друг случай ли излезе?

— Да — потвърди Робин, която подозираше, че Страйк е ангажиран с нещо, свързано със загадъчния му личен живот. Долови известна потайност у него, когато я уведоми, че ще закъснее.

— Знаете ли кой е баща му?

— Не, не знам — отговори Робин, убедена, че говорят за съпруга на бедната жена.

— Джони Рокъби — съобщи госпожа Хук с драматично задоволство.

— Джони Рокъ…

На Робин й секна дъхът, като осъзна в един и същ миг, че госпожа Хук имаше предвид Страйк и че масивният силует на Страйк се е очертал пред стъклената врата. Видя, че носи нещо много обемисто.

— Един момент, госпожо Хук — каза тя.

— Какво? — рече Страйк, като надникна над ръба на кашона, когато Робин се втурна през стъклената врата и я затвори зад себе си.

— Госпожа Хук е тук — прошепна тя.

— О, да му се не види. Подранила е с цял час.

— Знам. Реших, че ще искате да подредите малко кабинета си, преди да я въведете там.

Страйк остави кашона върху металния под.

— Трябва да пренеса още няколко от улицата — осведоми я той.

— Ще ви помогна — предложи Робин.

— Не, върви да си побъбриш любезно с нея. Тя ходи на курс по грънчарство и смята, че мъжът й спи със счетоводителката си.

Като остави кашона пред стъклената врата, Страйк закуцука надолу по стълбите.

Джони Рокъби; възможно ли беше?

— Той ей сега пристига — бодро съобщи Робин на госпожа Хук и седна отново зад бюрото си. — Господин Страйк ми спомена, че ходите на курс по грънчарство. Винаги съм искала да опитам…

В продължение на пет минути Робин слушаше с половин ухо за подвизите на класа, обучаващ се в грънчарство, и за много милия им и отзивчив наставник. После стъклената врата се отвори и Страйк влезе, вече без да мъкне кашони, с любезна усмивка към госпожа Хук, която скочи да го посрещне.

— О, Корморан, окото ти! — възкликна тя. — Да не те е фраснал някой?

— Не — отвърна Страйк. — Само минутка, госпожо Хук, ей сега ще подготвя папката ви.

— Знам, че подраних, Корморан, ужасно съжалявам… Не можах да мигна цяла нощ.

— Позволете да взема чашата ви, госпожо Хук — намеси се Робин и успешно разсея клиентката в секундите, нужни на Страйк да влезе през междинната врата, като й попречи да види походното легло, спалния чувал и чайника вътре.

Няколко минути по-късно Страйк се появи отново, обвит в изкуствени лимонови ухания, и госпожа Хук влезе в кабинета му, след като хвърли ужасен поглед към Робин. Вратата се затвори зад тях.

Робин отново седна зад бюрото си. Вече беше отворила сутрешната поща. Започна да се полюшва наляво и надясно на въртящия се стол; после се придвижи към компютъра и небрежно извика Уикипедия. С вид, сякаш наблюдаваше всичко отстрани, без да се намеса в онова, което правят пръстите й, тя написа двете имена: „Рокъби Страйк“.

Информацията излезе незабавно на екрана с черно-бяла снимка в началото — беше на мъжа, прочут в продължение на четири десетилетия. Имаше слабо и издължено лице като на Арлекин и безумни очи, лесни за карикатура, които изглеждаха леко разногледи поради кривото примижаване; явно ревейки в микрофона, устата му бе широко отворена, по челото му струеше пот, а косата му се бе разхвърчала.

Страйк въобще не приличаше на него; единственото бегло сходство беше в нееднаквите очи, което при Страйк беше временно състояние.

Робин премина по-надолу.

И още по-надолу, докато стигна до „Личен живот“.

От вътрешния кабинет зад Робин се раздаде пронизителен писък. Тя скочи на крака, а столът й се плъзна на колелцата си встрани от нея. Писъкът стана още по-силен и остър. Робин изтича през приемната и отвори междинната врата.

Госпожа Хук, свалила оранжевото палто и лилавата барета и останала по широка туника на цветя, подобна на манта за занимания по грънчарство, и сини джинси, се бе хвърлила на врата на Страйк и го удряше с юмруци по гърдите, като в същото време издаваше звуци, подобни на кипнал чайник. Периодично писъкът прозвучаваше отново, сякаш й бе нужно да поеме въздух, за да не се задуши.

— Госпожо Хук! — извика Робин и я сграбчи изотзад за ръцете над лактите, усещайки изобилната и отпусната плът, в опит да освободи Страйк от необходимостта да приложи сила, за да я откъсне от себе си. Ала госпожа Хук се оказа доста по-яка, отколкото изглеждаше. Макар да поспираше, за да диша, тя продължаваше да налага Страйк, докато накрая, оставен без избор, той хвана и двете й китки и ги задържа.

В този момент госпожа Хук се изтръгна от хлабавата му хватка и се хвърли към Робин с вой като на куче.

Като потупваше ридаещата жена по гърба, Робин я поведе лека-полека към приемната.

— Успокойте се, госпожо Хук — говореше й утешително тя, като я настаняваше на канапето. — Ей сега ще ви дам чаша чай. Успокойте се.

— Много съжалявам, госпожо Хук — изрече официално Страйк от прага на кабинета си. — Никога не е лесно да се приеме подобна новина.

— Мислех, че е Валъри — изплака госпожа Хук, като захлупи разчорлената си глава в шепите си и се заклати напред-назад върху скърцащото канапе. — Мислех, че е Валъри, а не… не моята… моята собствена сестра.

— Ще направя чай — прошепна Робин поразена.

Почти беше стигнала с чайника до вратата, когато си спомни, че е оставила биографичната справка за Джони Рокъби на монитора на компютъра. Щеше да изглежда много странно, ако се втурнеше обратно да я изчисти посред цялата тази криза, затова продължи навън с надеждата Страйк да е твърде ангажиран с госпожа Хук, за да забележи.

На госпожа Хук й отне още четирийсет минути да изпие втората си чаша чай и да похаби в бърсане на сълзите си половината от ролката тоалетна хартия, която Робин й беше донесла от тоалетната на стълбищната площадка. Най-после тя си тръгна, стиснала папката с изобличаващите снимки и със списъка, отбелязващ времето и мястото, където са направени; гърдите й се издигаха и спускаха и тя все още бършеше очи.

Страйк изчака, докато тя стигна до края на улицата, след което излезе с бодро тананикане да купи сандвичи за себе си и за Робин. Изядоха ги с голямо удоволствие на нейното бюро. Беше най-приятелският жест, който й бе правил през цялата им седмица заедно и Робин беше сигурна, че се дължи на предвкусваната радост, че скоро ще се отърве от нея.

— Нали знаеш, че днес следобед отивам да се срещна с Дерик Уилсън? — попита той.

— Охранителят, който имал диария? — пожела да уточни Робин. — Да.

— Вече няма да си тук, когато се върна, така че ще ти подпиша картата за работното време, преди да изляза. И да знаеш, много ти благодаря за…

Страйк посочи с брадичка вече празното канапе.

— О, няма защо. Горката жена.

— Да. Но поне вече разполага с нужните доказателства срещу него. И още — продължи той, — благодаря ти за всичко, което свърши тази седмица.

— Това ми е работата — отвърна с безгрижен тон Робин.

— Де да можех да си позволя секретарка… Но тъй или иначе ти ще стигнеш до поста лична секретарка на някой мастит бизнесмен и ще получаваш голяма заплата.

Робин изпита смътна обида.

— Не такава работа ми е по сърце — каза тя.

Настъпи леко напрегнато мълчание.

Страйк водеше малка вътрешна борба. Перспективата бюрото на Робин да остане празно от следващата седмица не беше весела. Приятно му бе нейното ненатрапчиво присъствие, намираше компетентността й за освежаваща, но щеше да е признак на жалка слабост, а и разточителство да плаща за компания, сякаш е някой богат и неуравновесен викториански магнат. Агенция „Временни кадри“ вземаше огромни комисиони; Робин беше лукс не по джоба му. Фактът, че не го беше питала за баща му (защото Страйк видя справката от Уикипедия за Джони Рокъби на монитора), я издигна в очите му, тъй като показваше необичаен самоконтрол, а това бе мярката, по която той често съдеше за новите си познати. Ала качествата й не променяха суровата реалност: тя трябваше да си иде.

Само дето изпитваше към нея чувство, близко до онова към змията, която на единайсетгодишна възраст бе успял да улови в гората Тривейлър, като след това дълго бе умолявал леля си Джоун да му позволи да я задържи.

— Е, аз ще тръгвам — каза, след като подписа картата за работното й време и изхвърли опаковките от сандвичите и празната бутилка от вода в кошчето за отпадъци под бюрото й. — Благодаря за всичко, Робин. Успех в намирането на работа.

Взе си палтото и излезе през стъклената врата.

На стълбищната площадка, точно на мястото, където едва не я бе убил, но и спасил, рязко спря. Инстинктът го глождеше като досадно куче.

Стъклената врата зад гърба му се отвори и той се обърна. Робин стоеше насреща му с порозовяло лице.

— Вижте — каза му тя, — може да се разберем помежду си. Ще изолираме агенцията и ще ми плащате директно.

Той се поколеба.

— Агенциите за кадри не обичат това. Ще те изключат от списъка си.

— Няма значение. Имам три интервюта за постоянна работа другата седмица. Ако се съгласите да отида на тях в работно време…

— Няма проблем — бързо отвърна той, преди да е успял да се спре.

— Ами добре тогава, мога да остана още една или две седмици.

Пауза. Разумът влезе в кратка и ожесточена схватка с инстинкта и симпатията и беше преборен.

— Да… добре. В такъв случай би ли се опитала отново да се свържеш с Фреди Бестигуи?

— Да, разбира се — отговори Робин, като прикри ликуването си с преувеличено спокоен професионализъм.

— До понеделник следобед тогава.

За пръв път се осмели да й отправи усмивка. Може би трябваше да се ядоса на себе си, но Страйк излезе навън в студения ранен следобед без съжаление, а напротив — със странно чувство за подновен оптимизъм.

6

Веднъж Страйк се беше опитал да преброи училищата, които беше посещавал в детството си, и стигна до цифрата седемнайсет с подозрението, че беше пропуснал две-три. Не включваше краткия период на предполагаемото домашно обучение през двата месеца, докато живееха с майка му и полусестра му като самонастанени в жилище на Атлантик Роуд в Брикстън. Тогавашният приятел на майка му, бял музикант растафарианец, прекръстил се на Шумба, беше на мнение, че училищната система налага патриархални и материалистични ценности, с каквито доведените му деца не бива да бъдат омърсявани. Основният урок, който Страйк усвои през двата месеца домашно обучение, провеждано от мъжа, беше, че канабисът, дори да се приема по ритуален и духовен начин, прави употребилия го унил и параноичен.

По пътя към кафенето, където бе срещата му с Дерик Уилсън, направи ненужно отклонение през пазара „Брикстън“. Дъхът на риба, който се носеше от сергиите под арките, колоритните открити фасади на супермаркетите, отрупани с непознати плодове и зеленчуци от Африка и Карибския регион, арабските месарници, фризьорските салони с големи фотоси на сложни плитки и къдрици и с редици от бели пластмасови глави с перуки по витрините — всичко това върна Страйк двайсет и шест години назад към месеците, които бе прекарал в скитане по улиците на Брикстън с Луси, по-малката му полусестра, докато майка му и Шумба дремеха върху мръсни възглавници в завзетото жилище и лениво обсъждаха важните духовни концепции, които трябваше да бъдат внушени на децата.

Седемгодишната Луси копнееше за коса като на момичетата от Карибите. По време на дългото им пътуване обратно към Сейнт Моус, прекъснало брикстънския им период, от задната седалка на колата марка „Морис Майнър“ на чичо Тед и леля Джоун тя бе изразила пламенното си желание за плитки с мъниста. Страйк си припомни спокойното съгласие на леля Джоун, че този стил е много красив, и как бе видял в огледалото за обратно виждане дълбоката бръчка, вдълбала се между веждите й. Джоун се бе старала с намаляващ през годините успех да не критикува майка им пред децата. Страйк никога не разбра как чичо Тед бе открил местоживеенето им; знаеше само, че когато един следобед той и Луси влязоха в жилището, където семейството се бе самонастанило, завариха огромния брат на майка им застанал насред стаята, наежен срещу Шумба, чийто нос бе разкървавен. Два дни по-късно с Луси бяха обратно в Сейнт Моус, в училището, което бяха посещавали с прекъсвания от години, сред стари приятели, приели ги, сякаш не бяха заминавали, и бързо се отърваха от камуфлажния акцент, типичен за местата, където Леда ги беше тътрила.

Не му бяха нужни упътванията, дадени от Дерик Уилсън на Робин, защото той познаваше „Финикс кафе“ на Колдхарбър Лейн от едно време. Шумба и майка му ги бяха водили там: малко, боядисано в кафяво заведение, подобно на барака, където човек можеше (стига да не бе вегетарианец като Шумба и майка му) да хапва огромни и вкусни закуски с пържени яйца и бекон, поднасяни с чаши чай, тъмен като тиково дърво. Кафенето беше почти същото, каквото го помнеше: уютно, приятно и слабо осветено, с огледала по стените, отразяващи маси с пластмасов фурнир, захабени тъмночервени и бели плочки на пода и таван с мухлясал тапет. Тантурестата сервитьорка на средна възраст с изправена коса и оранжеви пластмасови висящи обици се отмести, за да даде път на Страйк.

Един набит мъж по произход някъде от Карибите седеше сам и четеше „Сън“ на маса под пластмасов стенен часовник с надпис „Пай Пука“.

— Дерик?

— Да… Ти ли си Страйк?

Страйк стисна едрата суха длан на Уилсън и седна. По негова преценка изправен, Уилсън би бил висок колкото него. Мускули и тлъстина издуваха ръкавите на униформената му фланелка; косата му беше късо подстригана, бе гладко обръснат и имаше красиви бадемовидни очи. Страйк си поръча пай и картофено пюре, които избра от менюто, написано с тебешир върху дъската, и със задоволство си отбеляза наум, че може да впише тези четири лири и седемдесет пенса в графата „разноски“.

— Да, паят и пюрето си ги бива тук — одобри Уилсън.

В лондонския му изговор се долавяше бегъл ямайски акцент. Гласът му беше плътен, спокоен и премерен. Страйк си го представи като внушаващ чувство за сигурност в униформата му на пазач.

— Благодаря, че се съгласи да се срещнеш с мен, признателен съм ти. Джон Бристоу не е удовлетворен от резултатите на разследващите случая със сестра му. Нае ме за още един поглед върху фактите и показанията.

— Да, знам — потвърди Уилсън.

— Колко ти плати, за да разговаряш с мен? — небрежно попита Страйк.

Уилсън примигна, след това прозвуча гърленият му, малко гузен смях.

— Двайсет и пет — отвърна той. — Но щом това ще го накара да се чувства по-добре, защо не? Не че нещо ще се промени. Тя се самоуби. Задай си въпросите, на мен не ми пречи.

Затвори вестника си. На първата му страница имаше снимка на Гордън Браун с торбички под очите и изтощен вид.

— Сигурно всичко си разказал пред полицията — рече Страйк, като отвори бележник и го постави до чинията си, — но ще ми е полезно да чуя от първа ръка какво се случи онази нощ.

— Няма проблем. Може да се отбие и Кийрън Коловас-Джоунс — добави Уилсън.

Очевидно очакваше Страйк да знае кой е той.

— Кой? — попита Страйк.

— Кийрън Коловас-Джоунс. Беше постоянният шофьор на Лула. И той също иска да говори с теб.

— Добре, чудесно — отвърна Страйк. — Кога ще дойде?

— Не знам, на работа е. Но ако може, ще намине.

Сервитьорката постави керамична чаша чай пред Страйк, той й благодари и щракна химикалката си в готовност да записва. Преди да е успял да попита нещо, Уилсън каза:

— Бивш военен си, както разбрах от господин Бристоу.

— Да — потвърди Страйк.

— Племенникът ми е в Афганистан — съобщи Уилсън. — В провинция Хелманд.

— В какви части?

— Свързочните — отвърна Уилсън.

— От колко време е там?

— От четири месеца. Майка му сън не я лови — сподели Уилсън. — Ти как така напусна армията?

— Кракът ми беше отнесен — отговори Страйк с непривична откровеност.

Бе само част от истината, но най-лесната, която бе възможно да довери на непознат. Можеше да остане, проявили бяха голямо желание да го задържат, но загубата на прасеца и стъпалото просто изпревари решението, което зрееше у него през последните две години. Знаеше, че приближава личната му повратна точка, онзи момент, в който, ако не си тръгнеш, после ще ти е трудно да го направиш, а и да се приспособиш към цивилния живот. Армията оформя личността ти почти неусетно през годините, свежда съществуването ти до повърхностно подчинение, което прави по-лесно повличането ти от приливната вълна на военния живот. Страйк никога не се бе потопил напълно в него и предпочете да напусне, преди това да се случи. И все пак си спомняше Отдела за специални разследвания с приятно чувство, непомрачено от загубата на половината крайник. Би се радвал, ако можеше да си припомня и Шарлот с подобна неусложнена обич.

Уилсън прие обяснението на Страйк с бавно кимване.

— Лоша работа — изрече с плътния си глас.

— Размина ми се леко в сравнение със съдбата на други.

— Да. Едно момче от взвода на племенника ми загина при взрив преди две седмици.

Уилсън отпи от чая си.

— Как се разбирахте с Лула Ландри? — попита Страйк, приготвил писалката. — Често ли я виждаше?

— Само като влизаше и излизаше от сградата. Винаги казваше „здравей“, „моля“ и „благодаря“, а повечето от тия богати негодници не благоволяват да го правят — лаконично отвърна Уилсън. — Най-дългият разговор, който сме имали, беше за Ямайка. Щеше да ходи там по работа. Питаше ме къде да отседне, как е там. Аз пък взех от нея автограф за племенника си Джейсън, за рождения му ден. Накарах я да подпише една картичка и я пратих в Афганистан. Случи се три седмици, преди тя да умре. Всеки път като я видех след това, питаше за Джейсън по име. Харесвах я заради това. Отдавна работя като охранител. Нагледах се на хора, които очакват да се изложиш на куршум заради тях, а не си правят труда да ти запомнят името. Да, тя беше свястна.

Пристигнаха паят и картофеното пюре на Страйк, изпускащи пара. Вгледани в препълнената чиния, двамата мъже им отдадоха миг на почтително мълчание. Устата на Страйк се напълни със слюнки, той взе ножа и вилицата си и любезно върна Уилсън към разговора:

— Би ли ми разказал какво се случи в нощта, когато Лула умря? В колко часа излезе?

Пазачът замислено почеса ръката си, като вдигна ръкава на фланелката. Страйк забеляза татуировката: кръстове и инициали.

— Трябва да минаваше седем вечерта. Беше с приятелката си Киара Портър. Като се приближаваха към вратата, влезе господин Бестигуи. Запомних го, защото той каза нещо на Лула, не чух какво. Но на нея не й хареса, пролича си по изражението й.

— Какво беше изражението й?

— Обидено — отвърна Уилсън, готов с отговора. — После видях на монитора как Лула и Портър се качиха в колата. Имаме камера над вратата. Свързана е с монитора на рецепцията, та да виждаме кой звъни, за да влезе.

— Тя прави ли записи? Може ли да ги видя?

Уилсън поклати глава.

— Господин Бестигуи беше против да има такова нещо на вратата. Никакви записващи устройства. Той пръв си купи апартамент още преди всички да са довършени, така че имаше думата при уговорките.

— Значи камерата е просто една високотехнологична шпионка?

Уилсън кимна. Фин белег преминаваше от под лявото му око до средата на скулата.

— Да. И така видях момичетата да се качват в колата. Кийрън, човекът, дето ще дойде, не я возеше онази вечер. Той трябваше да вземе Дийби Мак.

— Кой беше шофьорът й тогава?

— Един на име Мик от фирмата „Екзекарс“. Тя го беше използвала и преди. Видях как фотографите се скупчиха около колата, докато потегляше. Цяла седмица бяха душили наоколо, защото знаеха, че се е събрала отново с Еван Дъфийлд.

— Какво направи Бестигуи, когато Лула и Киара заминаха?

— Прибра си пощата от мен и по стълбите се качи в апартамента си.

Страйк оставяше вилицата след всяка хапка, за да си води бележки.

— Някой да е влязъл или излязъл след това?

— Да, хората от кетъринга. Ходиха у Бестигуи, защото те имаха гости онази вечер. Една двойка американци пристигна малко след осем, качиха се в апартамент едно и никой друг нито влезе, нито излезе, преди те да си тръгнат около полунощ. Нямаше движение, преди Лула да се прибере към един и половина. Чух папараците да крещят името й отвън. Вече бяха голяма тълпа. Неколцина я бяха последвали от нощния клуб, а цял куп други се бяха струпали още отпреди с надеждата да зърнат Дийби Мак. Очакваше се да дойде към дванайсет и половина. Лула позвъни и аз натиснах бутона за автоматично отваряне.

— Не си ли набра сама кода на таблото?

— Не, защото онези я бяха обкръжили, искаше да влезе бързо. А те крещяха, бяха плътно около нея.

— Не е ли могла да влезе през подземния паркинг и да ги избегне?

— Да, понякога го правеше, когато се връщаше с Кийрън, защото му беше дала дистанционното за електрическите врати към гаража. Но Мик нямаше такова, така че трябваше да влезе отпред. Казах й „добро утро“ и я попитах за снега, защото по косата й имаше снежинки. Трепереше, беше облечена в късичка рокля. Тя отвърна нещо в смисъл, че температурата била под нулата. После каза: „Как ми се ще да се разкарат. Цяла нощ ли ще стоят тук?“. За папараците говореше. Казах й, че още чакат Дийби Мак, а той закъснява. Изглеждаше вкисната. После влезе в асансьора и се качи в апартамента си.

— Значи изглеждаше вкисната?

— Да, много вкисната.

— Вкисната в смисъл склонна към самоубийство ли?

— Не, вкисната в смисъл ядосана — поясни Уилсън.

— Какво стана после?

— После ми се наложи да вляза в задната стаичка. Имах страхотни болки в червата. Налагаше ми се да ида до тоалетната. Ама спешно, казвам ти. Бях пипнал същото като Робсън. Той си остана у дома заради стомашно заболяване. Отсъствах към петнайсет минути. Нямах избор. Такава диария не ме беше друсала. Още бях в тоалетната, когато започна крещенето. Не — поправи се, — първо чух изтропване. Силно изтропване в далечината. По-късно си дадох сметка, че трябва да е било падналото тяло… така де, Лула. Чак после започна крещенето и ставаше все по-силно, идеше откъм стълбите. Вдигнах си панталоните и хукнах към фоайето, а там госпожа Бестигуи пищеше и се тресеше и както беше само по бельо, приличаше на някоя луда. Каза, че Лула умряла, блъснал я от балкона мъж, който бил в апартамента й. Казах й да не мърда от мястото си и изтичах към предната врата. И тя беше там. Лежеше насред улицата със захлупено в снега лице.

Уилсън сръбна от чая си, задържа чашата с голямата си ръка и промълви:

— Половината й череп беше хлътнал навътре. По снега имаше кръв. Разбрах, че вратът й е счупен. А имаше и… да.

Сладникавата, невъзможна за объркване миризма на човешки мозък сякаш изпълни ноздрите на Страйк. Беше я усещал неведнъж. Не се забравяше.

— Изтичах обратно вътре — продължи Уилсън. — И двамата Бестигуи бяха във фоайето. Той се опитваше да я прибере горе, за да се облече, но тя не спираше да вика. Поръчах им да позвънят в полицията и да държат под око асансьора, в случай че той реши да слезе с него. Грабнах служебния ключ от задната стаичка и изтичах горе. На стълбите нямаше никой. Отключих вратата към апартамента на Лула…

— Не се ли сети да вземеш нещо със себе си за самозащита? — прекъсна го Страйк. — Все пак си мислел, че горе има човек, който току-що е убил жена.

Настана пауза, най-дългата до момента.

— Реших, че няма да ми е нужно — отвърна Уилсън. — Мислех си, че ще го надвия без проблем.

— Кого да надвиеш?

— Дъфийлд — тихо каза Уилсън. — Мислех, че Дъфийлд е там горе.

— Защо?

— Предположих, че е влязъл, докато съм бил в тоалетната. Знаеше кода за входната врата. Помислих, че се е качил горе и тя му е отворила. Чувал ги бях да се карат преди. Чувал съм го и него ядосан. Да. Помислих, че той я е блъснал. Но когато се качих в апартамента, той беше празен. Погледнах във всяка стая, нямаше никой. Надникнах дори в гардеробите, но — нищо. Прозорците в дневната бяха широко отворени. Онази нощ беше много мразовита. Не ги затворих, не пипах нищо. Излязох и натиснах бутона на асансьора. Вратите се отвориха веднага, беше на нейния етаж. Празен беше. Изтичах обратно долу. Семейство Бестигуи бяха в апартамента си, когато минах покрай вратата им. Тя още пищеше, а той все така продължаваше да й вика. Не знаех дали вече са уведомили полицията. Грабнах мобилния си телефон от поста на охраната и излязох навън при Лула, защото… не ми се искаше да я оставя да лежи там сама. Но още преди да съм натиснал деветката, чух сирените. Пристигнаха бързо.

— Някой от семейство Бестигуи ги беше повикал, така ли?

— Да. Той беше позвънил. Пристигнаха двама униформени с кола.

— Добре — рече Страйк. — Искам да си изясня един въпрос. Повярва ли на госпожа Бестигуи, като ти каза, че е чула мъж в горния апартамент?

— О, да — отвърна Уилсън.

— Защо?

Уилсън се намръщи леко, явно разсъждаваше, а погледът му бе отправен към улицата над дясното рамо на Страйк.

— В този момент не ти е дала подробности, така ли? — попита Страйк. — Нищо за това какво е правела, когато е чула мъжа? Нищо, за да обясни защо е била будна в два през нощта?

— Не — отсече Уилсън. — Тя изобщо не ми даде никакви обяснения. Убеди ме поведението й. Беше в истерия. Тресеше се като мокро куче. Все повтаряше: „Горе има мъж, той я блъсна“. Сериозно уплашена беше. Само че там нямаше никой. Мога да ти се закълна в живота на децата си. Апартаментът беше празен, асансьорът беше празен, стълбището беше празно. Ако той е бил там, къде се е дянал?

— И така полицията дойде — каза Страйк, като се върна в съзнанието си към тъмната заснежена улица и мъртвото тяло. — Какво се случи после?

— Когато госпожа Бестигуи видя полицейската кола от прозореца си, дойде право долу по халат, а мъжът й тичаше след нея. Тя излезе на улицата, на снега, и започна да им крещи, че в сградата има убиец. Наоколо вече започнаха да светват лампи, виждаха се долепени до прозорците лица. Половината улица се беше разбудила. Хора наизлизаха по тротоарите.

Един от полицаите остана до трупа и се обади по радиостанцията си за подкрепление, а другият тръгна с нас — с мен и семейство Бестигуи — и влязохме обратно. Той ги накара да си идат в апартамента и да чакат там, а от мен поиска да му покажа сградата. Пак се качихме на най-горния етаж, отворих входната врата на Лула и го поведох из апартамента с отворения прозорец. Той го огледа. Показах му асансьора, все така на нейния етаж. Той попита за средния апартамент, така че отворих и него със служебния ключ.

Вътре беше тъмно и алармата се включи, когато влязохме. Преди да успея да напипам ключа за осветлението или да стигна до панела за алармата, полицаят се препъна в масичка по средата на входното антре и събори една огромна ваза с рози. Тя се разби и целият под плувна във вода с разпръснати в нея стъкла и цветя. Големи ядове брах после покрай това…

Огледахме жилището. Беше празно до последната стая и дрешник. Прозорците бяха здраво затворени. Върнахме се долу във фоайето.

Вече бяха пристигнали цивилни полицаи. Поискаха ключовете за фитнес залата в сутерена, за басейна и гаража. Един се качи да вземе показания от госпожа Бестигуи, друг остана отпред и се обади за още подкрепления, защото вече все повече съседи излизаха на улицата. Половината говореха по телефоните си, а някои правеха снимки. Униформените полицаи се опитаха да ги накарат да се приберат по къщите си. Валеше сняг, ама наистина обилно…

Когато пристигнаха, служителите от отдела по експертизи издигнаха палатка над тялото. Горе-долу по същото време се появиха и репортерите. Полицията загради с лента половината улица и я блокира със свои коли.

Страйк беше опразнил чинията си. Бутна я настрани, поръча още чай за двамата и отново хвана химикалката си.

— Колко души работят на номер осемнайсет?

— Охранителите сме трима — аз, Колин Маклауд и Иън Робсън. Работим на смени, през цялото денонощие има някой дежурен. Аз трябваше да почивам онази нощ, но Робсън ми се обади към четири часа следобед да ми каже, че е пипнал стомашен вирус и се чувства много зле. Казах му, че ще остана да поема и неговата смяна. Той ме беше заместил предишния месец, за да си оправя някакви семейни дела. Бях му длъжник. Тъй че не трябваше аз да съм там тогава — каза Уилсън и за момент замълча с мисълта как нещата можеха да се развият различно за него.

— Другите пазачи разбираха ли се с Лула?

— Да, и те ще ти кажат същото като мен. Добро момиче.

— Друг работи ли там?

— Имаме две чистачки полякини. И на двете им куца английският. Няма да измъкнеш много от тях.

Докато драскаше в тефтера, задигнат заедно с още няколко при едно от последните си посещения при Алдършот от Отдела за специални разследвания, Страйк си каза, че показанията на Уилсън са с необичайно добро качество — стегнати, прецизни, и говореха за наблюдателност. Много малко хора отговаряха на въпроса, който им е поставен. Още по-малко умееха да организират отговорите си така, че да не се налагат допълнителни въпроси, с които да бъде измъквана информация. Страйк бе свикнал да поема ролята на археолог сред руините на хорската травмирана памет; станал бе душеприказчик на гангстери; беше заплашвал ужасените, подмамвал опасните и залагал капани на хитрите. Никое от тези умения не му бе нужно с Уилсън, чиито сведения бяха едва ли не безпредметни в това излишно разследване, предизвикано от параноята на Джон Бристоу.

И все пак Страйк имаше неизличимия навик да бъде щателен. Не би му и хрумнало да си спести нещо в разговора, също както не би му дошло наум да прекара деня в пушене по долни гащи на походното си легло. Поради природната си склонност, а и защото така бе обучен — че дължи уважение колкото на клиента, толкова и на себе си, той продължи да действа с онази педантичност, която в армията му бе спечелила едновременно почести и неприязън.

— Може ли за малко да се върнем назад и да поговорим за деня преди смъртта й? В колко часа ти отиде на работа?

— В девет както винаги. Поех смяната от Колин.

— Водите ли дневник кой влиза в сградата и кой излиза от нея?

— Да, записваме и пристигащите, и тези, които си отиват, без обитателите. Дневникът стои на рецепцията.

— Спомняш ли си кой влезе и кой излезе през онзи ден?

Уилсън се поколеба.

— Джон Бристоу е дошъл при сестра си рано сутринта, нали? — подсказа му Страйк. — Но тя ти е поръчала да не го пускаш горе.

— Казал ти е значи — с известно облекчение рече Уилсън. — Да, вярно така ми поръча. Но ми стана жал за човека. Носеше договор, който да й върне, тревожеше се по този повод, така че го пуснах да се качи.

— Някой друг да е влизал в сградата?

— Да, Лешчинска вече беше там. Тя е една от чистачките. Винаги пристига в седем, миеше стълбите, когато застъпих. Не се появи никой друг, преди да дойде човекът от охранителната компания, за да извърши проверка на алармените инсталации. Това се прави на всеки шест месеца. Влезе някъде към девет и четирийсет.

— Ти познаваше ли човека от охранителната фирма?

— Не, беше нов. Много млад. Все различни изпращат. Госпожа Бестигуи и Лула още си бяха у дома, така че го пуснах в средния апартамент и му показах къде е контролният панел. Лула излезе, докато още бях вътре и показвах на техника електрическото табло и паникбутоните.

— Видя ли я да излиза?

— Да, мина покрай отворената врата.

— Поздрави ли те?

— Не.

— Каза, че обикновено го прави.

— Мисля, че не ме забеляза. Изглеждаше забързана. Щеше да ходи при болната си майка.

— Откъде знаеш, щом не те е заговорила?

— Научих — гласеше краткият отговор на Уилсън. — След като показах на човека от охранителната фирма кое къде е, се върнах обратно долу, а щом госпожа Бестигуи излезе, го пуснах в техния апартамент да им прегледа системата. Нямаше нужда да съм край него, разположението на бушоните и паникбутоните е едно и също във всички апартаменти.

— Къде беше господин Бестигуи?

— Вече беше отишъл на работа. Всяка сутрин излиза в осем часа.

Трима мъже с каски и флуоресцентни жълти якета влязоха в кафенето и седнаха на съседната маса с вестници под мишница и изкаляни работни ботуши.

— Според теб по колко време отсъстваше от рецепцията всеки път, когато придружаваше техника по алармите?

— Може би пет минути за средния апартамент и по минута за другите два — отговори Уилсън.

— Кога си тръгна той?

— В късния предобед, не си спомням точния час.

— Но си сигурен, че си е тръгнал?

— О, да.

— Други посетители имаше ли?

— Пристигнаха няколко доставки, но беше спокойно в сравнение с другите дни от седмицата.

— Преди това е било оживено, така ли?

— Да, постоянно влизаха и излизаха хора заради пристигането на Дийби Мак от Ел Ей. Хора от продуцентската компания на няколко пъти се качваха в апартамент две, за да проверят дали е готов за него, да заредят хладилника и прочие.

— Можеш ли да си спомниш доставките от онзи ден?

— Пакети за Мак и Лула. И рози. Помогнах на човека да ги качи, защото букетът беше огромен. — Уилсън разпери ръце да покаже обема му. — Имаше и ваза, поставихме я на масичката в антрето на апартамент две. Същата онази, която после се разби на пода.

— Каза, че си имал неприятности по този повод.

— Господин Бестигуи ги беше изпратил за Дийби Мак и като чу, че са били съсипани, направо кипна. Разкрещя се като луд.

— Кога беше това?

— Още докато полицаите бяха там. Когато се мъчеха да разпитат съпругата му.

— Жена е намерила смъртта си пред предните му прозорци, а той се е разстроил, защото някой е съсипал цветята му?

— Да — вдигна рамене Уилсън. — Такъв си е той.

— Познава ли Дийби Мак?

Уилсън отново вдигна рамене.

— Рапърът изобщо дойде ли в този апартамент?

— След като си бяхме направили целия този труд, отиде в хотел.

— Колко време отсъства от мястото си, когато се качи да помогнеш в поставянето на розите в апартамент две?

— Може би пет минути, най-много десет. След това цял ден бях на поста си.

— Спомена пакети за Мак и Лула.

— Да, от някакъв дизайнер, но ги дадох на Лешчинска да ги остави в апартаментите. Бяха дрехи за него и ръчни чанти за нея.

— И, доколкото знаеш, всеки, който е влязъл този ден, отново е излязъл?

— О, да — потвърди Уилсън. — Всичко е записано в дневника на рецепцията.

— Колко често се сменя кодът за достъп на входната врата?

— Беше сменен след смъртта й, защото докато приключат разследването, половината централно управление на полицията го научи — каза Уилсън. — Но преди това не беше сменян цели три месеца.

— Би ли ми казал какъв беше?

— Деветнайсет шейсет и шест — отвърна Уилсън.

— Мислиш ли, че са го знаели и други освен живеещите тук?

— Да — каза Уилсън. — Маклауд често мърмореше по този въпрос. Настояваше да се смени.

— Колко души според теб са знаели кода, преди Лула да умре?

— Не чак толкова много.

— Доставчици? Пощальони? Отчитащият газта?

— На такива винаги ние им отваряме с бутона. Обитателите обикновено не използват панела, защото ги виждаме на камерата и им отваряме. Панелът е там само за случаите, когато никой не е на рецепцията. Понякога сме в задната стаичка или помагаме за нещо по етажите.

— И всички апартаменти имат индивидуални ключове?

— Да, и индивидуални алармени системи.

— Тази на Лула включена ли беше?

— Не.

— А басейнът и фитнес залата? Те оборудвани ли са с аларма?

— Само с ключове. Всеки, живеещ в сградата, получава комплект ключове за басейна и фитнес залата заедно с тези за апартамента си, а също и ключ за вратата, водеща към подземния гараж. Неговата врата е снабдена с аларма.

— Тя включена ли беше?

— Не знам, не бях там, когато са правили огледа. Би трябвало да е била. Човекът от охранителната фирма провери всички аларми сутринта.

— Всички тези врати заключени ли бяха в онази нощ?

Уилсън се поколеба.

— Не всички. Вратата към басейна беше отключена.

— Някой беше ли го използвал през деня?

— Не, доколкото знам.

— Колко дълго е стоял отворен?

— Не знам. Колин дежури предишната нощ. Той трябва да го е проверил.

— Добре — рече Страйк. — Помислил си, че мъжът, когото е чула госпожа Бестигуи, е Дъфийлд, защото си ги чул да се карат и преди. Кога беше това?

— Малко преди да се разделят, около два месеца преди Лула да умре. Тя го беше изхвърлила от апартамента си, а той думкаше по вратата, риташе я и наричаше момичето с мръсни думи. Качих се горе, за да го изведа.

— Приложи ли сила?

— Не се наложи. Като ме видя, взе си нещата, тъй като тя беше изхвърлила след него якето и обувките му, и сам си тръгна. Беше дрогиран — поясни Уилсън. — С оцъклени очи, изпотен, с мръсна тениска, оповръщана отпред. Не разбирах какво виждаше тя у него… А, ето го и Кийрън — добави той с по-бодър тон. — Шофьорът на Лула.

7

Около двайсет и пет годишен мъж си проправяше път в малкото кафене. Беше нисък, слаб и впечатляващо красив.

— Здравей, Дерик — каза той и двамата с охранителя си размениха поздрав, като чукнаха кокалчета, преди Коловас-Джоунс да се настани до Уилсън.

Младежът бе шедьовър, неразгадаем коктейл от раси — с бронзова кожа, скули като издялани с длето, леко орлов нос, тъмнолешникови очи с черни мигли, права коса, отметната назад. Невероятната му външност бе уравновесена от консервативната му риза и вратовръзка и от скромната усмивка, с която сякаш се стремеше да обезоръжи другите мъже и да предвари неприязънта им.

— Къде остави колата? — попита Дерик.

— На Илектрик Лейн — посочи с палец през рамо Коловас-Джоунс. — Имам към двайсет минути. До четири трябва да съм се върнал в Уест Енд. Приятно ми е — протегна той ръка на Страйк, който я разтърси. — Коловас-Джоунс. А вие сте…?

— Корморан Страйк. Дерик каза, че имаш…

— Да, да — прекъсна го Коловас-Джоунс. — Не знам дали е от значение, сигурно не, но полицаите не ги беше грижа. А аз искам да съм спокоен, че съм го казал на някого. Не твърдя, че не е било самоубийство — добави, — просто желанието ми е този въпрос да се изясни. Миличка, едно кафе, моля те — обърна се към келнерката на средна възраст, която остана невъзмутима и не се поддаде на чара му.

— Какво те тревожи? — попита Страйк.

— Аз я возех постоянно, нали така? — впусна се Коловас-Джоунс в разказа си по начин, от който на Страйк му стана ясно, че го е репетирал. — Тя винаги искаше с мен.

— Беше ли тя в контакт с фирмата ти?

— Да. Ами…

— Връзката става чрез рецепцията — намеси се Дерик. — Това е една от услугите, които предоставяме. Ако на някого му трябва кола, звъним на „Екзекарс“, фирмата на Кийрън.

— Да, но тя винаги искаше мен — повтори натъртено Коловас-Джоунс.

— Значи се разбирахте с нея?

— Да, погаждахме се — потвърди Коловас-Джоунс. — Не казвам, че бяхме близки, но отношенията ни бяха приятелски, отвъд тези между шофьор и клиент.

— Колко отвъд?

— Не, нищо от този род — ухили се Коловас-Джоунс. — Нямаше такова нещо.

Ала Страйк забеляза, че на шофьора никак не му стана неприятно, задето бе изказано предположение от този род.

— Возих я цяла година. Приказвахме си надълго и нашироко. Имахме много общо. С подобен произход сме.

— В какъв смисъл?

— От смесени раси сме — уточни Коловас-Джоунс. — В моето семейство отношенията бяха доста сложни, та разбирах какво й е. А след като беше станала прочута, не познаваше много хора като нея самата. Нямаше с кого да си поговори искрено.

— Това, че е от смесени раси, беше проблем за нея, така ли?

— А как мислите, лесно ли е било на чернокожа да израсне в бяло семейство?

— И ти ли си имал подобно детство?

— Баща ми е наполовина ямаец, наполовина уелсец, а майка ми е наполовина англичанка, наполовина гъркиня. Лула все повтаряше, че ми завижда — подхвърли той и се поизправи на стола си. — Казваше: „Ти поне знаеш откъде произхождаш, та макар да е от цял свят“. А за рождения ми ден ми направи подарък — обяви той сякаш с чувството, че не е впечатлил Страйк достатъчно. — Сако „Ги Соме“, дето струва поне деветстотин лири.

От Страйк очевидно се очакваше реакция, затова той кимна, като се чудеше дали Коловас-Джоунс не е дошъл само за да раздува колко близък е бил с Лула Ландри. Удовлетворен, шофьорът продължи:

— Та така в деня, когато умря… По-точно сутринта в деня преди смъртта й аз я закарах до дома на майка й. И тя не беше щастлива. Никога не й беше приятно да посещава майка си.

— Защо?

— Защото жената направо не е наред — отсече Коловас-Джоунс. — Един път ги возих и двете, май беше на рождения ден на майката. Тръпки да те побият от тази лейди Ивет. Постоянно се обръщаше към Лула с „прескъпа, любима моя“, чак прекалено и неестествено, не е ли така? Та така в този ден майка й тъкмо беше изписана от болницата и нямаше как посещението да е забавно. Лула никак не гореше от нетърпение да я види. Беше напрегната, каквато не я бях виждал преди. А после й казах, че вечерта не мога да я возя, защото вече съм ангажиран за Дийби Мак, което още повече й развали настроението.

— Защо?

— Защото обичаше аз да я карам — възкликна Коловас-Джоунс, сякаш Страйк страдаше от тъпота. — Помагах й да се отървава от папараците, бях й нещо като бодигард на влизане и излизане от разни места.

Само с леко потрепване на лицевите си мускули Уилсън успя да покаже на какво мнение е по темата за потенциала на Коловас-Джоунс като бодигард.

— Не можеше ли да се смениш с друг шофьор и да возиш нея вместо Мак?

— Можех, но не исках — призна Коловас-Джоунс. — Голям фен съм на Дийби, държах да се запозная с него. Тъкмо това подразни Лула. Та така, закарах я аз до къщата на майка й и останах да я чакам там — забързано продължи той. — Ето за кое исках да ви разправя. Когато излезе, тя беше много странна. Не бях я виждал такава. Поиска ми писалка и започна да драска нещо върху синя хартия. Нищо не казваше, само пишеше. После я закарах до „Вашти“, защото имаше среща с приятелка за обяд…

— Какво е „Вашти“? Коя приятелка?

— „Вашти“ е магазин, викат му бутик. В него има кафене, много модно заведение. А приятелката… — Коловас-Джоунс защрака с пръсти и се намръщи. — Беше момичето, с което се сприятелила, докато лежала в клиника за душевноболни. Как й беше името, дявол я взел? Често ги возех двете. Господи… Руби? Рокси? Ракел? Нещо такова. Тя живееше в приюта „Сейнт Елмо“ в Хамърсмит, бездомна беше. Лула влезе в магазина, още на път за майка й ми беше казала, че ще обядва там, но остана не повече от четвърт час, след което излезе сама и поръча да я откарам у дома й. Малко странно, нали? А Ракел или както й беше там името, ще се сетя, не беше с нея. Обикновено откарвахме Ракел, когато бяха заедно. И синьото листче го нямаше. А Лула изобщо не ми каза и дума по пътя на връщане.

— Спомена ли пред полицията за синьото листче?

— Да, но те не обърнаха внимание. Казаха, че сигурно е било списък за пазаруване.

— Спомняш ли си как точно изглеждаше?

— Ами синя хартия. Като от комплектите за писма за въздушна поща. — Той погледна часовника си. — След десет минути трябва да тръгвам.

— Значи тогава за последен път видя Лула?

— Да, тогава.

Той се зае да чопли нокътя си.

— Каква беше първата ти мисъл, като чу, че е умряла?

— Не знам — отвърна Коловас-Джоунс и загриза кожичката на нокътя. — Бях шокиран. Не очакваш да се случи нещо такова, когато си видял човека само часове преди това. По вестниците твърдяха, че бил Дъфийлд, защото се скарали в нощния клуб. Честно казано, и аз си помислих, че може да е бил той. Мръсник.

— Познаваше го, така ли?

— Возих ги заедно няколко пъти — отвърна Коловас-Джоунс. Ноздрите му потрепнаха и устните му се свиха, сякаш бе доловил лоша миризма.

— Какво беше мнението ти за него?

— За мен беше един талантлив използвач. — С неочаквана имитаторска дарба той изрече с равен и провлачен глас: — „Ще ни трябва ли той по-късно, Лулс? Най-добре да чака, нали?“ — После добави с нескрит гняв: — Нито веднъж не се обърна направо към мен. Невежо влечуго.

Дерик вметна полугласно:

— Кийрън е актьор.

— Имам само дребни роли дотук — поясни Коловас-Джоунс.

После направи кратко експозе на телевизионните сериали, в които се бе появявал, при което по преценка на Страйк демонстрира явно желание да бъде смятан за нещо повече от това, което сам той мислеше, че е; да му бъде приписано онова непредсказуемо, опасно и преобразяващо качество: славата. Да вози толкова често къпещи се в нея и да не я прихване от тях вероятно му се струваше дразнещо и дори вбесяващо, помисли си Страйк.

— Кийрън ходи на прослушване при Фреди Бестигуи — съобщи Уилсън. — Нали така беше?

— Да — измърмори Коловас-Джоунс и липсата на ентусиазъм в гласа му ясно говореше за резултата.

— Как се случи? — попита Страйк.

— По обичайния начин — отвърна Коловас-Джоунс с нотка на надменност. — Чрез агента ми.

— И нищо ли не излезе?

— Решиха да поемат в друга посока — каза Коловас-Джоунс. — Махнаха ролята.

— И тъй откъде взе Дийби Мак онази вечер? От Хийтроу ли?

— Да, от пети терминал — кимна Коловас-Джоунс и очевидно върнат към грубата реалност, погледна часовника си. — Трябва да тръгвам вече.

— Може ли да повървя с теб до колата ти? — попита Страйк.

Уилсън също изрази готовност да ги придружи. Страйк плати сметката и тримата излязоха от заведението. Навън Страйк предложи цигари на спътниците си. Уилсън отказа. Коловас-Джоунс си взе.

Недалеч, на ъгъла с Илектрик Лейн, беше паркиран сребрист мерцедес.

— Къде закара Дийби, когато пристигна? — попита Страйк Коловас-Джоунс, докато вървяха към колата.

— Искаше клуб и го закарах в „Барак“.

— В колко часа?

— Знам ли… Към единайсет и половина, дванайсет без петнайсет. Беше превъзбуден и каза, че не иска да ляга да спи.

— Защо в „Барак“?

— В петък в „Барак“ е най-добрата хип-хоп вечер в Лондон — обясни Коловас-Джоунс с лек смях, сякаш това беше общоизвестен факт. — И трябва да му беше харесало, защото чак в три часа излезе оттам.

— Закара го до Кентигърн Гардънс и заварихте полицията или…?

— Вече бях чул по радиото в колата какво се е случило — отвърна Коловас-Джоунс. — Казах на Дийби, когато се качи при мен. От антуража му се раззвъняха по телефоните да будят хората от звукозаписната компания, за да уредят нещо друго. Взеха му апартамент в Клариджис и го закарах там. Прибрах се у дома чак в пет часа. Пуснах си „Скай“ и изгледах репортажа. Не можех да повярвам.

— Питах се кой ли е уведомил папараците, причакващи Дийби пред номер осемнайсет, че той ще се забави с часове. Някой им е подал сигнал и те са се изтеглили от улицата, преди Лула да падне.

— Така ли? Ами не знам — отговори Коловас-Джоунс.

После леко ускори крачка, стигна до колата преди другите двама и я отключи.

— Мак не носеше ли цял куп багаж със себе си? Той в колата при теб ли остана?

— Не, беше изпратен от звукозаписната компания дни по-рано. Дийби слезе от самолета само с една ръчна чанта… и с десетина души охрана.

— Значи не само твоята кола са пратили за него?

— Бяха четири коли. Но самият Дийби се качи при мен.

— Къде го чакаше, докато той беше в клуба?

— Ами просто паркирах колата и чаках — отвърна Коловас-Джоунс. — Съвсем близо до Гласхаус стрийт.

— С другите три коли ли? Заедно ли бяхте?

— Не се намират толкова места за паркиране едно до друго насред Лондон, приятел — обясни Коловас-Джоунс. — Не знам къде са паркирали другите. — Като все още държеше шофьорската врата отворена, той погледна Уилсън, а после отново се обърна към Страйк: — Какво значение има това?

— Просто ми е интересно как е, когато си с клиент.

— Дяволски тягостно е — отсече Коловас-Джоунс с внезапна нотка на раздразнение. — Работата ми като шофьор се състои предимно в чакане.

— Още ли е у теб дистанционното за вратите на подземния гараж, което Лула ти е дала? — попита Страйк.

— Какво? — рече Коловас-Джоунс, макар че Страйк можеше да се закълне, че шофьорът го е чул. Враждебността му вече бе неприкрита и се простираше не само върху Страйк, а и върху Уилсън, който бе слушал без коментар след забележката си, че Коловас-Джоунс е актьор.

— Още ли е у теб…

— Да, у мен е. Все още возя господин Бестигуи, нали така? — тросна се Коловас-Джоунс. — Трябва да тръгвам. До скоро, Дерик.

Той хвърли недопушената цигара на пътя и се качи в колата.

— Ако си спомниш още нещо, например името на приятелката, с която Лула се е срещнала във „Вашти“, би ли ми се обадил?

Той подаде визитка на Коловас-Джоунс. Шофьорът, който вече поставяше колана си, я взе, без да я погледне.

— Закъснявам вече.

Уилсън вдигна ръка за довиждане. Коловас-Джоунс затръшна вратата, включи двигателя и намръщен изкара колата на заден ход от паркомястото.

— Малко е заплеснат по звездите — обясни Уилсън, когато колата потегли. Беше един вид извинение за младежа. — Обичаше да я вози. Все гледа да се уреди да кара знаменитости. Надяваше се Бестигуи да го вземе в някоя продукция за две години. Много беше разочарован, когато не получи ролята.

— А каква беше тя?

— На наркопласьор. Голям филм, няма що.

Тръгнаха заедно по посока на метростанцията „Брикстън“ и отминаха група чернокожи ученички в униформи със сини плисирани поли. Дългата коса с вплетени мъниста на едно от момичетата отново накара Страйк да се замисли за сестра си Луси.

— Бестигуи още живее на номер осемнайсет, нали? — попита Страйк.

— О, да — отвърна Уилсън.

— Ами другите два апартамента?

— Апартамент две са го наели един украински стоков брокер и жена му. Някакъв руснак се интересува от апартамент три, но още не е дал оферта.

— Има ли възможност… — подхвана Страйк, когато насреща им се изпречи дребен брадат мъж с качулка, подобен на пророк от Стария завет, и им се изплези — … да вляза и да поразгледам вътре някой път?

— Да, добре — отговори Уилсън след пауза, през която крадешком хвърли поглед към краката на Страйк. — Само че ще трябва да стане, когато Бестигуи го няма. Много свадлив човек е, а аз държа да си запазя работата.

8

Мисълта, че в понеделник няма да е сам в офиса си, придаде пикантност на самотата на Страйк през уикенда, като я направи по-малко тревожна и по-ценна. Походното легло можеше да остане разпънато, вратата между двете помещения — отворена, той можеше да се погрижи за телесните си функции без опасения, че ще притесни някого. Вече му се гадеше от миризмата на изкуствени зелени лимони, така че успя някак да отвори заялия от боята прозорец зад бюрото си, при което вътре нахлу свеж студен ветрец и обходи спарените ъгли на двете малки стаи. Като старателно избегна всеки диск, който би го пренесъл обратно към мъчителните и вълнуващи периоди, споделяни с Шарлот, той избра Том Уейтс и го пусна силно на сидиплейъра, с който се опасяваше, че се е простил завинаги и който бе открил на дъното на един от кашоните, донесени от жилището на Шарлот. Отдели време да включи портативния си телевизор с малката му вътрешна антена, после напъха мръсните си дрехи в черен полиетиленов чувал и ги отнесе пеша до обществената пералня на близо километър разстояние. Когато се върна в офиса, простря ризите и бельото си на въженце във вътрешния кабинет и изгледа тричасовия мач между „Арсенал“ и „Спърс“.

При всичките тези рутинни действия се чувстваше сякаш съпроводен от призрака, преследвал го през месеците в болницата. Долавяше го спотаен в ъглите на мизерния кабинет, чуваше го да му шепне, когато вниманието към онова, което вършеше, отслабваше. Подканяше го да си даде сметка колко ниско е паднал, подсещаше го за възрастта му, за немотията, за провалената любов, за това, че е бездомник. „На трийсет и пет си — шушнеше му — и нямаш нищо зад гърба си, освен няколко кашона и сериозен дълг.“ Призракът тласкаше погледа му към кутиите бира в супермаркета, където си купи още полуготови нудли; присмиваше му се, докато гладеше ризите си на пода. Към края на деня му се подигра за самоналожения навик да пуши на улицата, като че още беше в армията, като че тази му нищожна самодисциплина можеше да сложи в ред обърканото и катастрофално настояще. Започна да пуши на бюрото си, а угарките се трупаха в евтиния метален пепелник, който много отдавна беше задигнал от бар в Германия. Ала той има работа, напомняше си, платена работа.

„Арсенал“ победи „Спърс“ и Страйк се развесели. Изключи телевизора и напук на призрака отиде право зад бюрото си и се зае за работа.

Свободен да събира и съпоставя факти по начин, избран от него, Страйк продължаваше да се съобразява с официалния протокол на криминалното следствие. Убеждението му, че преследва извършител, роден в болната фантазия на Джон Бристоу, не влияеше на щателността и прецизността, с които сега преписваше на чисто бележките от разговорите с Бристоу, Уилсън и Коловас-Джоунс.

Луси му позвъни в шест вечерта, когато той бе погълнат от работа. Макар сестра му да беше с две години по-малка от него, като че се смяташе за по-голямата. Заземена здраво още съвсем млада от ипотека, флегматичен съпруг, три деца и обременителна служба, Луси бе жадна за отговорности, като че воденичните камъни все не й стигаха. Страйк винаги бе подозирал, че тя държи да докаже на себе си и на света как няма нищо общо с вятърничавата им майка, тътрила ги из цялата страна, от училище в училище, по чужди апартаменти и комуни в търсене на поредната еуфория и поредния мъж. Луси бе единствената от осемте му братя и полусестри, с която бе имал общо детство; бе по-привързан към нея, отколкото към когото и да било друг в живота си, но при все това отношенията им често бяха неудовлетворителни, обременени с тревоги и спорове. Луси не скриваше факта, че брат й поражда у нея безпокойство и разочарование. Вследствие на това Страйк проявяваше по-малка склонност да бъде откровен с нея относно настоящата си ситуация, отколкото с някой приятел.

— Всичко се нарежда чудесно — каза й той, докато пушеше пред отворения прозорец. — В последно време бизнесът се разрасна двойно.

— Къде си? Чувам улично движение.

— В офиса. Имам писмена работа, която трябва да свърша.

— В събота? Как го приема Шарлот?

— Тя замина. Отиде да посети майка си.

— Как вървят нещата между вас?

— Прекрасно — отвърна той.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. Как е Грег?

Тя му описа в резюме колко е натоварен мъжът й в службата си, после отново подзе атаката си.

— Гилеспи още ли те преследва да му се издължиш?

— Не.

— Защото знаеш ли какво, Стик? — Детският му прякор не вещаеше нищо добро; тя се опитваше да го размекне. — Проучих нещата, можеш да подадеш молба до Британския легион за…

— Дявол го взел, Луси! — викна той, преди да успее да се сдържи.

— Какво?

Обидата и възмущението в гласа й му бяха твърде добре познати; той затвори очи.

— Не ми трябва помощ от Британския легион, ясно ли е?

— Проявяваш излишна гордост…

— Как са момчетата?

— Добре са. Слушай, Стик, според мен е безобразие, че Рокъби кара адвоката си да те тормози, при положение че и пени не си видял от него в живота си. Би трябвало да ти даде парите като подарък след всичко, което ти мина през главата и…

— Бизнесът ми върви. Ще си изплатя заема — прекъсна я Страйк.

Долу на ъгъла момче и момиче на тийнейджърска възраст се караха.

— Сигурен ли си, че всичко е наред между теб и Шарлот? Защо е заминала при майка си? Мислех, че се мразят.

— Напоследък се разбират по-добре — отвърна той, загледан в момичето на улицата, което след бурно жестикулиране тропна с крак и си тръгна.

— Купи ли й вече пръстен? — попита Луси.

— Мислех, че искаш да разкарам Гилеспи от главата си.

— Тя приема ли да няма пръстен?

— Показа се страхотно великодушна — отвърна Страйк. — Заяви, че не иска пръстен. Предпочита да вложа всичките си пари в бизнеса.

— О, нима? — промърмори Луси. Кой знае защо се заблуждаваше, че успява да прикрие дълбоката си неприязън към Шарлот. — Ще дойдеш ли на празненството за рождения ден на Джак?

— Кога е то?

— Пратих ти покана преди повече от седмица, Стик!

Той се запита дали Шарлот не я е пъхнала в някой от кашоните, останали неразопаковани на площадката поради липса на място за всичките му вещи в кабинета.

— Да, там ще съм — обеща той, въпреки че нямаше нищо, което да желае по-малко.

Разговорът приключи и той се върна пред компютъра да продължи работата си. Бележките му от разговорите с Уилсън и Коловас-Джоунс скоро бяха готови, но не му даваше мира усещането за безизходица. Това бе първият му случай след напускането на армията, който изискваше повече от наблюдение и следене и все едно бе специално предназначен всекидневно да му напомня, че е лишен от всякаква власт и авторитет. Филмовият продуцент Фреди Бестигуи, човекът, намирал се в най-голяма близост до Лула Ландри по време на смъртта й, оставаше недосегаем зад безликите си служители, а въпреки убеденото твърдение на Джон Бристоу, че ще придума Танзи Бестигуи да говори със Страйк, той все още нямаше уредена среща с нея.

Със смътно чувство за безсилие и с почти същото презрение към занятието си, каквото годеникът на Робин изпитваше към него, Страйк отпъди обзелата го потиснатост, като се зае с нови проучвания в интернет относно случая. Откри Кийрън Коловас-Джоунс онлайн: шофьорът бе казал истината за епизода в сериала „Сметката“, в който му бяха отредени две реплики като „Гангстер номер две“. Вярно бе също, че има театрален агент, в чийто уебсайт фигурираше малка снимка на Кийрън и кратък списък с участия, включващи мимолетни появи в „Ийстендърс“ и „Отделение за спешни случаи“. Снимката на Кийрън на уебсайта на „Екзекарс“ беше много по-голяма. На нея той бе застанал сам с фуражка и униформа, приличащ на кинозвезда, и очевидно бе най-красивият шофьор във фирмата.

Зад прозорците здрачът на късния следобед премина в мрака на вечерта. Том Уейтс ръмжеше и стенеше от портативния сидиплейър, а Страйк преследваше сянката на Лула Ландри в киберпространството, като от време на време допълваше бележките си.

Не намери фейсбук страница на Ландри, а изглежда не беше се присъединявала и към туитър. Отказът й да подхранва неутолимия апетит на феновете с лична информация очевидно бе вдъхновил други да запълнят празнината. Имаше безбройни уебсайтове, изпълнени с нейни снимки или с коментари за живота й, някои говорещи за обсебеност. Ако и половината от информацията почиваше на факти, то Бристоу бе представил пред Страйк частична и пречистена версия на неудържимия стремеж на сестра му към самоунищожение, тенденция, проявила се за пръв път в ранното й юношество, когато осиновителят й сър Алек Бристоу, благ на вид човек с брада, основател на компанията за електроника „Албрис“, беше починал внезапно от инфаркт. След смъртта му Лула бе избягала от две училища и бе изключена от трето, като всичките бяха скъпи частни образователни заведения. Открила я бе приятелка от пансиона в локва кръв и прерязани китки; после го бе ударила през просото и полицията я беше открила в някакъв бордей. Фенсайт, наречен „Луламойтовдъхновение“ и поддържан от лице с неизвестен пол, твърдеше, че в този период Лула за кратко се издържала с проституция.

После бе дошло принудителното й настаняване по силата на Закона за психичното здраве в охранявана клиника за младежи с тежки заболявания, където тя бе диагностицирана с биполярно разстройство. Едва година по-късно, когато била с майка си в магазин за дамско облекло на Оксфорд стрийт, също като в приказките случайно я бе открил представител на модна агенция.

Ранните снимки на Ландри показваха шестнайсетгодишно момиче с лицето на Нефертити, успяло да предаде пред обектива невероятно съчетание на светска обиграност и уязвимост. Краката й бяха дълги като на жираф, а по вътрешната страна на лявата й ръка минаваше назъбен белег, който модните редактори очевидно бяха приели като интересен придатък към забележителното й лице, защото често бе изтъкван на фотографиите. Изключителната красота на Лула граничеше с абсурда, а чарът, с който се славеше (според некролозите по вестниците и истеричните блогове), съжителстваше с репутацията й на внезапно избухваща и опасно сприхава. По всичко личеше, че пресата и широката общественост едновременно я обожаваха и настървено я отричаха. Една журналистка я бе определила като „необичайно мила, притежаваща неочаквана простосърдечност“; друг неин колега — като „пресметлива малка примадона, хитра и корава“.

В девет часа Страйк отиде до Чайнатаун и си купи вечеря; после се върна в офиса, смени Том Уейтс с „Елбоу“ и започна да издирва онлайн материали за Еван Дъфийлд, човека, за когото всички, дори Бристоу, бяха приели, че не е убил приятелката си.

Докато Кийрън Коловас-Джоунс не бе показал професионална завист, Страйк не би могъл да каже защо Дъфийлд е знаменитост. Сега откри, че Дъфийлд бе излязъл от неизвестността чрез участието си в хвален от критиката филм на независима продуцентска компания, в който бе изпълнявал роля, неразличима от тази му в живота: пристрастен към хероина музикант, който краде, за да удовлетворява зависимостта си.

Групата на Дъфийлд бе издала албум, получил добри отзиви благодарение на неочакваната слава на водещия вокал, и се беше разцепила със скандал горе-долу по времето, когато той се беше запознал с Лула. Също като приятелката си Дъфийлд беше извънредно фотогеничен — дори на неретушираните снимки, на които вървеше приведен по улицата в мръсни дрехи, дори и на немалкото, уловен как се нахвърля ядосан срещу фотографите. Връзката между тези двама повредени и красиви младежи явно бе ги направила още по-привлекателни за почитателите им, сякаш всеки от тях озаряваше другия и със своята слава и в същото време се къпеше в неговата.

Смъртта на приятелката му окончателно беше бетонирала превръщането на Дъфийлд в идол, който с еднаква страст бе очернян и обожествяван. Над него бе надвиснала някаква тъмна сянка, някакъв фатализъм; и най-пламенните му почитатели, и хулителите му явно се опияняваха от идеята, че той вече е с единия си крак в отвъдното; витаеше усещането за неизбежния му срив до отчаяние и пълно забвение. Очевидно Дъфийлд обичаше да парадира със слабостите си и Страйк погледа известно време кратките клипове в Ютюб, в които той, тежко дрогиран и с гласа, така умело имитиран от Коловас-Джоунс, философстваше как да умреш не било нищо повече от това да си тръгнеш от купон и как нямало защо да рониш сълзи, ако трябва да си тръгнеш рано.

Според многобройните източници в нощта на смъртта на Лула Дъфийлд бе напуснал нощния клуб малко след приятелката си с маска на вълк на лицето си и на Страйк му бе трудно да тълкува това по друг начин освен като преднамерено самоизтъкване на шоумен. Собственото му описание на това, което бе правил до края на нощта, може и да не удовлетворяваше онлайн привържениците на теорията на конспирацията, но явно бе убедило полицията, че той няма нищо общо с последвалите събития на Кентигърн Гардънс.

Страйк следваше своя собствена нишка на мислене, докато обхождаше неравния терен на нови сайтове и блогове. Тук-там се натъкваше на трескави предположения и на теории за смъртта на Ландри, споменаващи следи, неразследвани от полицията, които изглежда бяха затвърдили убеждението на Бристоу за съществуването на убиец. „Луламойтовдъхновение“ предоставяше дълъг списък с въпроси, оставени без отговор, в който номер пет гласеше: „Кой е отзовал папараците преди падането й?“, номер девет: „Защо мъжете със скритите лица, тичащи в посока, обратна на апартамента й, в два през нощта, така и не се явяват в полицията? Къде са те и кои са?“, номер тринайсет: „Защо при падането си от балкона Лула е била с различен тоалет от онзи, с който се е прибрала у дома?“.

Полунощ завари Страйк да пие светла бира от кутийка и да чете за полемиката, избухнала след смъртта на Лула, за която Бристоу бе споменал и която самият той регистрира бегло, защото не го заинтересува особено. Седмица след като следствието излезе със заключението за самоубийство, бе се разразил фурор около рекламната снимка на аксесоари на дизайнера Ги Соме. На нея двата модела позираха на мръсна пряка, голи, с изключение на стратегически поставените ръчни чанти, шалове и бижута. Ландри бе покачена върху кофа за боклук, Киара Портър се беше изтегнала на земята. И двете имаха големи извити ангелски крила: тези на Портър бяха лебедовобели, а на Ландри — зеленикавочерни, избледняващи до лъскаво бронзово.

Страйк се взира в снимката минути наред, като се опитваше да анализира защо лицето на мъртвото момиче така неустоимо привлича погледа, как успява да изпълва снимката. Лула някак съумяваше да направи парадокса и преднамерената сценичност правдоподобни; наистина имаше вид на изпъдена от рая, защото изглеждаше толкова користна, а и така алчно притискаше аксесоарите към себе си. Киара Портър, при цялата й алабастрова красота, не представляваше нищо повече от контрапункт. Бледа и пасивна, тя приличаше на статуя.

Дизайнерът Ги Соме си бе навлякъл много критики, някои от които злобни, задето бе решил да използва снимката. Мнозина бяха на мнение, че се възползва от скорошната смърт на Ландри, и приеха с насмешка твърденията за искрена обич към Ландри, които говорителят на Ги Соме изказа от негово име. Ала „Луламойтовдъхновение“ настояваше, че Лула би искала снимката да бъде използвана, че тя и Ги Соме са били близки приятели. „Лула го обичаше като брат и би искала той да отдаде последна почит на нейната работа и красота. Това е емблематична снимка, която ще живее вечно и ще задържи Лула в паметта ни — тези, които я обичахме.“

Страйк допи бирата си и се замисли над последните думи в изречението. Никога не бе успял да разбере илюзията за интимност, която феновете хранят по отношение на непознати им лично звезди. Понякога в негово присъствие хората наричаха баща му „Стария Джони“ сияещи, сякаш говореха за общ приятел, преповтаряха изтъркани в пресата истории и анекдоти, като че бяха лични участници в тях. Веднъж един мъж в пъб в Трескотик бе казал на Страйк „Да му се не види, че аз познавам твоя старец по-добре от теб!“ само защото бе в състояние да назове сешън музиканта, взел участие в най-успешния албум на „Дедбийтс“, чийто зъб Рокъби сензационно бе счупил, когато удари сърдито края на саксофона му.

Беше един през нощта. Страйк бе станал почти глух за непрестанното приглушено бучене на бас китарата два етажа по-надолу и за инцидентното скърцане и шумолене откъм мансардния апартамент, където управителят на бара се наслаждаваше на луксове като душ и домашно сготвена храна. Уморен, но все още неготов да се пъхне в спалния чувал, чрез още ровене в интернет той успя да открие приблизителния адрес на Ги Соме и отбеляза близостта на Чарлс стрийт до Кентигърн Гардънс. После влезе в уебадреса www.arrse.co.uk като човек, който автоматично хлътва в местния бар след дълъг работен ден.

Не беше посещавал форума на Британските въоръжени сили, откакто преди месеци Шарлот го бе заварила да го разглежда на компютъра и беше реагирала така, както другите жени биха направили, ако спипат партньорите си да гледат порно онлайн. Последва разправия, предизвикана от подозренията й, че той копнее за стария си живот и е неудовлетворен от новия.

Тук във всяка подробност присъстваше армейският манталитет, изразен на езика, който самият той владееше безупречно. Имаше ги съкращенията, които знаеше наизуст, шегите, неразбираеми за външните хора, всички грижи, съпровождащи всекидневието на военните — от бащата, чийто син е тормозен в училището си в Кипър, до ругатните в ретроспекция срещу изказването на премиера по време на следствието по повод британското участие в иракската война. Страйк бродеше от един пост към друг, като от време на време се изсмиваше, ала непрекъснато бе наясно, че сваля гарда си пред долавяния призрак, който вече дишаше в тила му.

Някога това беше неговият свят и той се чувстваше щастлив в него. При всички неудобства и несгоди на военния бит, при все че бе излязъл от армията на минус с половин крак, той не съжаляваше и за ден от службата си в нея. И все пак не беше един от тези хора дори когато се бе намирал сред тях. Първо беше чудакът, после човекът с костюма, всяващ страх и антипатия у средностатистическия войник.

Ако някога от военното разузнаване те заговорят, трябва да кажеш: „Без коментар, искам адвокат“. А иначе и едно простичко „Благодаря, че ме забелязахте“ върши работа.

Страйк прихна за последен път, после рязко затвори сайта и изключи компютъра. Беше толкова уморен, че свалянето на протезата му отне двойно повече време от обикновено.

9

В чудесното неделно утро Страйк се отправи отново към сградата на Студентския съюз на Лондонския университет, за да вземе душ. И пак изправен в целия си ръст и с отпуснати черти на естествената за него смръщена физиономия, придоби достатъчно респектиращ вид, за да обезкуражи всякакви въпроси, и мина със сведен поглед покрай рецепцията. Повися малко в съблекалнята, изчаквайки момент на затишие, за да не му се налага да се къпе пред студентите и да натрапи в нечия памет образа на изкуствения си крак.

Чист и избръснат, взе метрото до Хамърсмит Бродуей, а на излизане се наслади на плахите слънчеви лъчи, пробиващи стъкления таван на търговската площ, водеща към улицата. Около далечните магазини по Кинг стрийт имаше тълпи от хора, все едно беше събота. Това бе оживен и общо взето лишен от душа търговски център, но Страйк знаеше, че само десет минути ход ще го отведе до сънлив и по провинциалному спокоен район край брега на Темза.

Докато крачеше сред шума на уличното движение, той си припомни неделите от детските си години в Корнуол, когато всичко беше затворено освен църквата и плажа. Неделята имаше специална атмосфера в онези дни: тишината, наситена с ехо и шепот, лекото потракване на чинии, ароматът на сос от печено, телевизионната програма, скучна като пустата главна улица, неспирният шум на прибоя на плажа, по който с Луси тичаха до изнемога.

Веднъж майка му каза: „Ако Джоун е права и наистина отида в ада, той ще представлява нескончаеми недели в Сейнт Моус“.

Докато се отдалечаваше от търговския център по посока на Темза, Страйк набра номера на клиента си.

— Джон Бристоу.

— Много съжалявам, че те безпокоя през уикенда, Джон…

— Корморан? — рече Бристоу, мигом възприел дружелюбен тон. — Няма защо, никакъв проблем! Как мина с Уилсън?

— Много добре, полезен разговор беше, благодаря ти. Дали би могъл да ми помогнеш да открия една приятелка на Лула? Става дума за момиче, с което се е запознала по време на лечението си. Малкото й име започва с Р, нещо като Рейчъл или Ракел, и е живяла в приюта „Сейнт Елмо“ в Хамърсмит, когато Лула е умряла. Да ти говори нещо?

За момент отсреща настъпи мълчание. Когато Бристоу заговори отново, в гласа му звучеше разочарование, граничещо с раздразнение.

— За какво ти е да се срещаш с нея? Танзи е категорична, че гласът, който е чула на горния етаж, е бил мъжки.

— Момичето не ме интересува като заподозряна, а като свидетел. Лула е имала среща с нея в магазина „Вашти“ непосредствено след посещението при майка ти.

— Да, знам, този факт излезе по време на следствието. Ти си знаеш работата, разбира се, но не виждам как тя би могла да знае какво се е случило през онази нощ. Изчакай за момент, Корморан. В жилището на майка ми съм и тук има други хора, трябва да намеря по-тихо местенце…

Страйк чу звуци от движение, промърморено „Прощавай“, след което Бристоу заприказва отново:

— Извинявай, не ми се щеше да говоря за това пред медицинската сестра. Всъщност отначало помислих, че ми звъниш заради Дъфийлд. Всичките ми познати се изредиха да ми кажат.

— Да ти кажат какво?

— Явно не четеш „Нюз ъв дъ Уърлд“. Там всичко е описано и придружено със снимки: Дъфийлд се изтърсил вчера при майка ми като гръм от ясно небе. Пред къщата се струпали фотографи, което създало куп неудобства и притеснило съседите. Аз бях излязъл с Алисън, иначе никога не бих го пуснал.

— Какво е искал?

— Добър въпрос. Пари, според Тони, чичо ми, но пък Тони храни непоклатимото убеждение, че хората вечно пари търсят. Във всеки случай по този въпрос нищо не би могъл да постигне, защото имам пълномощно. Един бог знае защо е дошъл. Има поне една малка утеха: мама въобще не разбрала кой е той. Взема извънредно силни болкоуспокояващи.

— Как са узнали репортерите, че ще ходи там?

— А това вече е отличен въпрос — отбеляза Бристоу. — Според Тони лично той им е съобщил.

— Как е майка ти?

— Зле, много зле. Казват, че може да изкара така седмици или пък… да се случи всеки момент.

— Съжалявам да го чуя — каза Страйк. Той повиши глас, защото минаваше под надлез, където шумът от превозните средства беше много силен. — Е, ако си спомниш името на приятелката на Лула от „Вашти“…

— Все още не разбирам защо проявяваш такъв интерес към нея.

— Лула е накарала това момиче да измине целия път от Хамърсмит до Нотинг Хил, прекарала е петнайсет минути с нея и си е тръгнала. Защо не е останала? Защо срещата им е траяла толкова кратко? Скарали ли са се? Всичко необичайно, случило се преди внезапна смърт, може да има някаква връзка.

— Ясно — колебливо изрече Бристоу. — Но… подобно поведение никак не беше непривично за Лула. Казах ти, че тя можеше да бъде малко… малко себична. Съвсем в неин стил е да реши, че едно формално появяване ще ощастливи момичето. Често проявяваше кратък ентусиазъм към разни хора и после ги зарязваше.

Разочарованието му от избраната от Страйк посока на разследването беше толкова очевидно, че детективът реши да приложи друга тактика като някакъв вид оправдание на огромния хонорар, плащан от клиента му.

— Другата причина, поради която се обаждам, е да те уведомя, че утре вечер ще се срещна с един от служителите в полицията, отговарял за случая. Ерик Уордъл. Надявам се да се добера до полицейското досие.

— Фантастично! — Бристоу звучеше впечатлен. — Бързо действаш!

— Имам добри контакти в централното управление.

— Значи ще можеш да измъкнеш отговори за Бягащия. Прочете ли бележките ми?

— Да, много са ми полезни — рече Страйк.

— Аз пък се опитвам да уредя обяд с Танзи Бестигуи тази седмица, та да чуеш от първа ръка показанията й. Ще позвъня на секретарката ти, става ли?

— Чудесно.

„Поне един плюс има в ситуацията да държиш секретарка без работа, която дори не ти е по джоба — помисли си Страйк, след като разговорът приключи. — Създава впечатление за професионализъм.“

Приютът за бездомни „Сейнт Елмо“ се оказа разположен точно зад шумния бетонен надлез. Беше грозноват и с неправилни пропорции съвременен братовчед на сградата на Лула в Мейфеър, с червени тухли със зацапани бели фуги; нямаше каменни стълби, нито градина, нито елегантни съседи, а очукана врата, отваряща се директно към улицата, лющеща се боя по первазите на прозорците и запуснат вид. Утилитарният модерен свят го бе притиснал отстрани и той стърчеше, сгушен и мизерен, несинхронизиран с обкръжението си, само на двайсет метра от надлеза, така че прозорците на горните етажи гледаха право към бетонните бариери и безкрайния поток от коли. Впечатлението за благотворителна институция се подсилваше от големия сребрист звънец и домофонното табло до вратата, както и от откровено грозната черна камера с висящи жици.

Кльощаво момиче с херпес на устната пушеше изправено пред входната врата; беше облечено в мръсен мъжки пуловер, който го скриваше цялото. Облегнато на стената, то се взираше с празен поглед към търговския център, отдалечен само на пет минути пеша, и когато Страйк натисна звънеца, който даваше достъп до приюта, го изгледа внимателно и пресметливо, явно оценявайки потенциала му.

Непосредствено зад вратата се намираше малко и задушно фоайе със замърсен под и овехтяла дървена ламперия. Вляво и вдясно две заключени стъклени врати осигуряваха видимост към гол коридор и потискаща странична стая с маса, отрупана с брошури, стара дъска за играта „Дартс“ и стена, нашарена с дупки. Право напред имаше рецепция във формата на павилион, защитена с метална решетка.

Жената зад гишето дъвчеше дъвка и четеше вестник. Изгледа Страйк недоброжелателно и с подозрение, когато той я попита дали може да говори с момиче, чието име е нещо като Рейчъл и което е било приятелка на Лула Ландри.

— Журналист ли сте?

— Не, не съм. Аз съм приятел на приятел.

— Би трябвало да й знаете името тогава.

— Рейчъл? Ракел? Нещо такова.

Един оплешивяващ мъж се появи в кабинката зад гърба на жената.

— Аз съм частен детектив — каза Страйк, повишавайки глас, и мъжът погледна към него с интерес. — Ето визитката ми. Нает съм от брата на Лула Ландри и трябва да поговоря с…

— О, търсите Рошел ли? — попита плешивият, като се приближи до решетката. — Няма я тук, приятел. Замина си.

Колежката му, очевидно раздразнена от неговата готовност да говори със Страйк, напусна мястото си на гишето и изчезна от поглед.

— Кога се случи това?

— Преди седмици. Минаха два месеца дори.

— Имате ли представа къде е отишла?

— Никаква. Сигурно пак нощува където й падне. Идва тук и си отива на няколко пъти. Мъчно момиче е тя. Има психични отклонения. Кариан може да знае нещо за нея, почакайте. Кариан! Хей! Кариан!

Безкръвното момиче с херпеса на устната се прибра от слънчевата улица с присвити очи.

— К’во?

— Да си виждала Рошел?

— Че що ми е да я виждам тая мърла?

— Значи не си я виждала? — попита плешивият.

— Не съм. Имаш ли цигара?

Страйк й даде една и тя я пъхна зад ухото си.

— Някъде наблизо се мотае. Джанин я видяла — каза Кариан. — Рошел викаше, че имала апартамент, лъжкинята недна. Че Лула Ландри й оставила всичко. Ама не. За какво ти е Рошел? — попита тя Страйк и беше очевидно, че се чуди дали не може да изкара някакви пари от него.

— Искам да я попитам разни неща.

— За какво?

— За Лула Ландри.

— О… — рече Кариан и пресметливите й очи засвяткаха. — Не бяха кой знае какви дружки. Не й вярвай за всичко на Рошел, тя лъже.

— За какво лъже? — попита Страйк.

— За всичко. Сигурно е задигнала половината вещи, за които разправяше, че Ландри й ги е купила.

— Хайде стига, Кариан — меко я смъмри мъжът. — Те наистина бяха приятелки — обърна се той към Страйк. — Ландри идваше тук и я вземаше с колата си. И това създаваше известно напрежение. — Той стрелна с поглед Кариан.

— Не и от мен — тросна се Кариан. — Тая Ландри беше една излязла от калта кучка. И не беше чак толкова хубава.

— Рошел ми е казвала, че има леля в Килбърн — каза плешивият мъж.

— Ама не се разбира с нея — намеси се момичето.

— Имате ли име и адрес на лелята? — попита Страйк, но и двамата поклатиха глави. — Как е фамилията на Рошел?

— Нямам представа. А ти, Кариан? Повечето хора тук ги знаем само по малко име — каза той на Страйк.

Не успя да измъкне много повече от тях. Последния път Рошел бе останала в приюта повече от два месеца. Плешивият беше чувал, че посещавала амбулаторна клиника в Сейнт Томас за известно време, но не знаеше дали ходи още там.

— Имаше пристъпи на психоза. Много лекарства пие.

— Не й мигна окото, когато Лула умря — изтърси неочаквано Кариан. — Все тая й беше.

И двамата мъже я погледнаха. Тя сви рамене като човек, изрекъл гласно нелицеприятна истина.

— Ако Рошел се появи, бихте ли й предали да ми се обади? — помоли ги Страйк и им даде по една от визитките си. Те ги разгледаха с интерес.

Докато вниманието им бе ангажирано с тях, той сръчно измъкна през малкия отвор в решетката броя на „Нюз ъв дъ Уърлд“ на жената с дъвката и го пъхна под мишницата си. После весело се сбогува с двамата и си тръгна.

Беше топъл пролетен следобед. Страйк пое към моста Хамърсмит, бледозелен, с живописно блестящи под слънцето златни орнаменти. Самотен лебед плаваше покрай отвъдния бряг на Темза. Офисите и магазините сякаш бяха на сто километра оттук. Сви вдясно и тръгна по алеята между крайречната стена и редицата ниски сгради, някои с тераси или обвити с глициния.

Страйк си взе една бира в „Блу Анкър“ и седна отвън на дървена пейка с лице към водата и с гръб към фасадата на заведението в тъмносиньо и бяло. Запали цигара и обърна на четвърта страница на вестника, където се мъдреше цветна снимка на Еван Дъфийлд (с наведена глава и голям букет бели цветя в ръка и с веещо се зад него черно палто) под заглавие „Дъфийлд посещава майката на Лула на смъртното й легло“.

Материалът беше безличен, нищо повече от надписа над снимката в поразширен вид. Очната линия, развятото палто и отнесеното изражение припомняха вида на Дъфийлд на погребението на приятелката му. В няколкото реда той бе описан като „разстроения актьор и музикант Еван Дъфийлд“.

Мобилният телефон на Страйк завибрира в джоба му и той го извади. Беше получил съобщение от непознат номер:

Усмихна се срещу малкия екран, преди да върне отново телефона в джоба си. Слънцето топлеше главата и раменете му. Крещяха чайки, кръжащи в небето над него, и Страйк с приятната мисъл, че няма ангажименти и никой не го очаква, се настани удобно на слънчевата пейка, за да изчете вестника от първата до последната страница.

10

Робин стоеше права и се поклащаше заедно с останалите натъпкани пътници във влака по линията на метрото „Бейкърлу“, движещ се на север. Физиономиите на всички околни бяха напрегнати и печални, както се полага за понеделник сутрин. Тя чу сигнала на телефона си и го измъкна със затруднение от джоба на палтото, при което заби лакът кой знае в коя част на отпуснатото тяло на мъжа до себе си в костюм и с лош дъх. Щом видя, че съобщението е от Страйк, за миг изпита вълнение почти като вчерашното, когато видя Дъфийлд във вестника. Извика съобщението на екрана и прочете:

Не пъхна обратно телефона в джоба си, а продължи да го държи, докато влакът с тракане минаваше през тъмни тунели, и се опитваше да избегне дъха на съседа си с провисналата плът. Беше в кисело настроение. Предишния ден с Матю бяха обядвали в компанията на двама негови приятели от университета в любимия му гастропъб „Уиндмил он дъ Комън“. Когато зърна снимката на Еван Дъфийлд в отворения вестник на близката маса, набързо се извини тъкмо посред една от историите на Матю и излезе отвън да изпрати съобщение на Страйк.

По-късно Матю я бе упрекнал, че е демонстрирала лоши обноски и още по-непростимо — не е дала обяснение, и то само и само за да поддържа тази нелепа загадъчност.

Робин стисна здраво кожената дръжка и когато влакът забави скорост, дебелият й съсед се наклони и се долепи до нея. Почувства се някак глупаво и в същото време се ядоса на двамата мъже, особено на детектива, който очевидно не проявяваше интерес към необичайното поведение на бившето гадже на Лула Ландри.

След като стигна през обичайния хаос и строителните отпадъци до Денмарк стрийт, измъкна ключа иззад казанчето според инструкциите и отново бе отрязана от надменното момиче в службата на Фреди Бестигуи, Робин изпадна в крайно лошо настроение.

Макар да не го знаеше, в този момент Страйк минаваше покрай сцената на най-романтичните моменти от живота на Робин. Когато вървеше от страната на Сейнт Джеймсис в посока към Гласхаус стрийт, стълбите под статуята на Ерос бяха изпълнени с италиански тийнейджъри.

Входът към „Барак“, нощния клуб, който толкова много се бе харесал на Дийби Мак, че той беше останал там часове наред, след като току-що бе слязъл от самолета от Лос Анджелис, беше на кратко разстояние пеш от Пикадили Съркъс. Фасадата имаше вид на изградена от промишлен бетон, а името беше изписано вертикално с лъскави черни букви. Клубът бе разположен на четири етажа. Както Страйк беше очаквал, входът му беше заобиколен от охранителни камери, чийто обхват според него покриваше по-голямата част от улицата. Заобиколи сградата, огледа пожарните изходи и си направи скица на мястото.

След втората продължителна интернет сесия предишната вечер Страйк имаше самочувствието, че е проучил издъно темата за публично декларирания интерес на Дийби Мак към Лула Ландри. Рапърът беше я споменал в текста на три парчета в два отделни албума; бе се изказвал за нея в интервюта като за идеалната жена и негова сродна душа. Трудно беше да се прецени доколко Мак очакваше тези му коментари да се приемат сериозно; вероятно трябваше да се посрещнат с резерви, първо, заради чувството му за хумор, едновременно сдържано и лукаво, и, второ, заради респекта, примесен със страх, изпитван от всеки интервюиращ при среща с него.

Бивш член на банда, арестуван за незаконно притежание на оръжие и за наркотици в родния си Лос Анджелис, благодарение на звукозаписната си кариера сега Мак беше мултимилионер с не един доходен бизнес. Нищо чудно, че репортерите бяха „развълнувани“, ако трябваше да използва определението на Робин, когато се бе разчуло, че звукозаписната компания на Мак му е наела апартамент под този на Лула. Правеха се дръзки предположения какво би могло да се случи, когато жената мечта за Мак се окажеше на съседния етаж, и как този възпламенителен нов елемент можеше да повлияе върху колебливата връзка на Ландри и Дъфийлд. На тези фантазьорски истории бе придадена пикантност чрез несъмнено фалшиви изказвания от приятели на двамата: „Той вече й се е обадил и я е поканил на вечеря“, „Тя планира малък купон в негова чест при пристигането му в Лондон“. Материалите в този дух почти изцяло засенчваха възмущението на неколцина водещи рубрики журналисти, че два пъти осъжданият Мак, чиято музика (така твърдяха те) прославяше криминалното му минало, изобщо ще влезе в страната.

Когато реши, че улиците около „Барак“ нямат какво повече да му кажат, Страйк продължи пеша, като си отбелязваше жълтите маркировъчни линии в околността, ограниченията за паркиране в петък вечер и близките заведения и магазини, снабдени със собствени охранителни камери. Щом приключи с бележките си, реши, че е заслужил чаша чай и кифличка с бекон, и с парите за разноски в малко кафене се наслади и на двете, докато четеше изоставен брой на „Дейли Мейл“.

Мобилният му телефон зазвъня, когато започваше втората си чаша чай и вече беше преполовил един забавен материал за гафа на премиера, нарекъл възрастна избирателка „тесногръда“, без да съзнава, че микрофонът му още е включен.

Седмица по-рано Страйк бе препращал обажданията на нежеланата си временна секретарка на гласовата поща. Днешното прие лично.

— Здравей, Робин, как си?

— Добре. Обаждам се да ви предам съобщения за вас.

— Казвай — рече Страйк и извади химикалка.

— Току-що се обади Алисън Кресуел, секретарката на Джон Бристоу, за да съобщи, че е запазила маса в „Сиприани“ за един часа утре, та той да може да ви запознае с Танзи Бестигуи.

— Чудесно.

— Отново пробвах с продуцентската компания на Фреди Бестигуи. Започнаха да се дразнят. Твърдят, че бил в Ел Ей. Предадох още веднъж молбата да ви се обади.

— Добре.

— Питър Гилеспи телефонира пак.

— Ъхъ — рече Страйк.

— Каза, че е спешно, и моли да му позвъните при първа възможност.

На Страйк му се прищя да й поръча да позвъни на Гилеспи и да му предаде да си го начука.

— Да, ще го направя. Слушай, би ли ми пратила в съобщение адреса на нощния клуб „Узи“?

— Непременно.

— И се помъчи да откриеш телефонен номер на Гай Соме, дизайнер е.

— Произнася се „Ги“ — поправи го Робин.

— Какво?

— Малкото му име се произнася по френски, „Ги“.

— О, да. Опитай се да откриеш номер за контакт с него.

— Разбрано — каза Робин.

— Питай го има ли желание да разговаря с мен. Остави му съобщение кой съм и кой ме е наел.

— Добре.

За Страйк не остана незабелязано, че тонът на Робин беше леден. След секунда или две му хрумна каква можеше да е причината.

— Между другото много ти благодаря за вчерашния есемес — каза той. — Прощавай, че не ти отговорих, щеше да изглежда странно, че пиша съобщение там, където се намирах. Чудесно ще е, ако се обадиш на Найджъл Клемънтс, агента на Дъфийлд, за да поискаш среща.

Враждебността й мигом се стопи, каквато бе и целта му. Когато заговори, гласът й бе с много градуси по-топъл; по-точно казано, граничеше с ентусиазъм.

— Но Дъфийлд няма как да е имал нещо общо, разполага с желязно алиби!

— Ще го видим колко е желязно — умишлено злокобно произнесе Страйк. — И още нещо, Робин, ако пристигне нова смъртна заплаха… обикновено идват в понеделник…

— Да? — възбудено отвърна тя.

— Прибери я в папката — каза Страйк.

Той не можеше да е сигурен — изглеждаше неправдоподобно, бе оставила у него впечатлението, че е много целомъдрена — но му се стори, че я чува как измърморва „Майната ти“, когато затваряше.

Страйк прекара останалата част от деня, ангажиран с досадна, но необходима черна работа. Когато Робин му прати адреса, той посети втория за деня нощен клуб, този път в Южен Кенсингтън. Контрастът с „Барак“ беше екстремален; „Узи“ имаше дискретен вход, все едно за елегантна частна къща. Над неговите врати също имаше охранителни камери. После Страйк взе автобус до Чарлс стрийт, където бе почти сигурен, че живее Ги Соме, и извървя най-прекия според него маршрут между адреса на дизайнера и лобното място на Лула Ландри.

В късния следобед кракът вече го болеше силно и той спря за почивка и още сандвичи, преди да поеме към „Федърс“, близо до Скотланд Ярд, където беше срещата му с Ерик Уордъл.

Беше поредният викториански пъб, този път с огромни прозорци почти от пода до тавана, гледащи към великолепна сива сграда от двайсетте години на двайсети век, декорирана със статуи на Джейкъб Ъпстайн. Най-близките от тях бяха поставени над вратите и се взираха надолу към прозорците на пъба; свирепо божество бе прегърнато от невръстния му син, чието тяло бе извъртяно по странен начин, така че гениталиите му бяха на показ. Времето бе довело до ерозия, заличила повода за шок.

Вътре във „Федърс“ игрални автомати потракваха, дрънчаха и святкаха в основните цветове; монтираните на тапицираните с кожа стени плазмени телевизори показваха мача на „Уест Бромич Албион“ срещу „Челси“ без звук, докато от скрити усилватели се разнасяше драматичният глас на Ейми Уайнхаус. Названията на бирите бяха написани на кремавата стена над дългия бар, разположен срещу широко стълбище от тъмно дърво с извити стъпала и блестящ месингов парапет, водещо към първия етаж.

Страйк трябваше да изчака, за да бъде обслужен, което му даде време да се огледа. Заведението беше пълно с мъже, повечето късо подстригани по войнишки; ала около висока маса стояха три момичета с портокалов тен и впити рокли с пайети, които отмятаха прекомерно изправените си изрусени коси и ненужно преместваха тежестта си от единия на другия крак върху високите си нестабилни токове. Преструваха се, че не забелязват как единственият самотен пияч, хубав мъж с момчешко излъчване, облечен в кожено яке, който седеше на високо столче пред бара край близкия прозорец, методично ги изучава с опитно око. Страйк си взе пинта „Дум Бар“ и приближи оценяващия.

— Корморан Страйк — представи се той, като приближи масата на Уордъл. Уордъл имаше коса, за каквато Страйк завиждаше на мъжете; с нея никога нямаше да си спечели прякор „Срамнокосместия“.

— Да, помислих си, че може да си ти — каза полицаят и двамата се ръкуваха. — Анстис каза, че си едър.

Страйк придърпа стол от бара и Уордъл подхвана без увод:

— Е, какво имаш за мен?

— Миналия месец е имало наръгване, довело до смърт край Ийлинг Бродуей. Жертвата е Лиам Йейтс. Бил е информатор на полицията, нали?

— Да, намушкан беше с нож във врата. Ала ние знаем кой го е извършил — със снизходителен смях го уведоми Уордъл. — Половината мошеници в Лондон го знаят. Ако това ти е информацията…

— Обаче не знаете къде е той, нали?

С бърз поглед към момичетата, които се преструваха на нехайни, Уордъл извади бележник от джоба си.

— Продължавай.

— Има едно момиче, което работи в букмейкърския пункт „Бетбъстърс“ на Хакни Роуд, на име Шона Холанд. Живее в апартамент под наем през две преки от пункта. В момента има нежелан гост у дома, някой си Брет Фиърни, който често пребивал сестра й. Очевидно той не е от онези типове, на които отказваш услуга.

— Имаш ли пълния адрес? — попита Уордъл, който записваше усилено.

— Дадох ти името на наемателката и половината пощенски код. Вземи положи малко детективски труд.

— И откъде каза, че си научил това? — отново поиска да се осведоми Уордъл, като продължаваше да пише бързо в бележника, опрян на коляното му под масата.

— Не казах — отвърна Страйк с равен тон и отпи от бирата си.

— Виждам, интересни приятели имаш.

— Много. И тъй в духа на честната размяна…

Уордъл прибра бележника в джоба си и се засмя.

— Онова, което ми даваш, може да е нищо и половина.

— Не е. Играй честно, Уордъл.

Полицаят остана вгледан в Страйк за момент, очевидно раздвояван помежду симпатия и подозрение.

— Какво очакваш в такъв случай?

— Казах ти по телефона: малко вътрешна информация за случая Лула Ландри.

— Не четеш ли вестници?

— Казах „вътрешна информация“. Клиентът ми подозира нечиста игра.

Уордъл се намръщи.

— Някой таблоид ли те нае?

— Не — отвърна Страйк. — Брат й.

— Джон Бристоу?

Уордъл удари една продължителна глътка от бирата си с очи, приковани в бедрата на най-близкото момиче, а венчалната му халка отрази червената светлина от игралния автомат.

— Още ли е обсебен от записите от охранителните камери?

— Спомена ги — призна Страйк.

— Опитахме се да открием двамата чернокожи мъже — каза Уордъл. — Призовахме ги публично. Нито един от двамата не се яви. Не е голяма изненада. Включила се е аларма на кола точно когато те са минавали покрай нея. Мазерати. Изискан вкус.

— Значи смяташ, че са крадели коли?

— Не казвам, че са излезли конкретно с тази цел. Може да са видели добра възможност, като са я зърнали паркирана там. Що за блейка оставя мазерати на улицата? Но е било близо два през нощта при температура под нулата и не мога да измисля достатъчно невинни причини двама мъже да решат да се срещнат на улица в Мейфеър, където нито един от тях не живее, доколкото успяхме да установим.

— Нямате ли представа откъде са дошли и къде са отишли после?

— Почти сме сигурни за онзи, в когото се е втренчил Бристоу — мъжа, вървял към жилището точно преди тя да падне — че е слязъл от автобус номер трийсет и осем на Уилтън стрийт в единайсет и петнайсет. Не може да се каже какво е правил, преди да мине покрай камерата в края на Белами Роуд час и половина по-късно. После е изтичал обратно покрай нея десет минути след скока на Ландри, спринтирал е по Белами Роуд и вероятно е стигнал до Уелдън стрийт. Има запис на мъж, отговарящ на описанието му — висок, чернокож, с нахлупена качулка и скрито в шал лице — от камерата на Тиобалдс Роуд около двайсет минути по-късно.

— С добра скорост е тичал, ако е стигнал до Тиобалдс Роуд за двайсет минути — отбеляза Страйк. — Това е някъде около Клъркънуел, нали? Прави към три километра и половина. При това тротоарите са били заледени.

— Може и да не е бил той. Записът беше с лошо качество. Бристоу беше решил, че е много подозрителен с това скрито лице, но тогава беше минус десет градуса. Аз самият отидох на работа с маска за ски. Но независимо той ли е бил човекът на Тиобалдс Роуд, или не, никой не се яви да каже, че го е разпознал.

— А другият?

— Тичал е по Халиуел стрийт около двеста метра. Нямаме представа къде е отишъл след това.

— Нито кога е влязъл в района ли?

— Отвсякъде може да е дошъл. Нямаме друг запис с него.

— Охранителните камери в Лондон не са ли десет хиляди на брой?

— Не са навсякъде. Камерите не са отговор на проблемите ни, ако не са редовно поддържани и контролирани. Онази на Гариман стрийт е била повредена, а по Медоуфийлд Роуд и Хартли стрийт изобщо няма поставени. И ти си като всички, Страйк; врещиш за гражданските си права, когато си казал на госпожата си, че си работил, а си бил в стриптийз клуб, но държиш да има двайсет и четири часово наблюдение над къщата ти, когато някой е отворил прозореца на банята ти с взлом. Не може и двете да имаш.

— Аз не искам нито едното, нито другото — уточни Страйк. — Само питам какво знаете за Бягащ номер две.

— Омотан до веждите също като приятеля си, само ръцете му се виждат. Ако бях на негово място и имах причина да съм гузен за онова мазерати, бих хлътнал в някой бар и бих излязъл оттам сред група хора. Има едно заведение „Боджо“ на Халиуел стрийт, където може да е влязъл и да се е смесил с посетителите. Проверихме го — каза Уордъл, като изпревари въпроса на Страйк. — Никой не го разпозна от записа на камерата.

Известно време пиха мълчаливо.

— Дори да бяхме ги открили — каза Уордъл, като остави чашата си, — най-многото, което можехме да научим от тях, е, че са станали очевидци на скока й. Нямаше необяснима ДНК в апартамента й. В него не е влизал никой, който да има работа там.

— Не само записите от охранителните камери предизвикват подозрения у Бристоу — заяви Страйк. — Той поддържа контакт с Танзи Бестигуи.

— Хич не ми я споменавай проклетата Танзи Бестигуи — раздразнено промърмори Уордъл.

— Ще я споменавам, защото според моя клиент тя казва истината.

— Значи още държи на версията си, а? Не се е отказала? Нека ти кажа тогава за Танзи Бестигуи, щом искаш.

— Давай — подкани го Страйк, притиснал с една ръка халбата бира до гърдите си.

— С Карвър пристигнахме на мястото около двайсет — двайсет и пет минути след падането на Ландри. Там вече имаше униформени полицаи. Танзи Бестигуи още беше във вихъра на истерията, когато я видяхме. Бърбореше несвързано, тресеше се и от време на време изкрещяваше, че в сградата имало убиец. Показанията й гласяха, че станала от леглото си в два през нощта и отишла в банята по малка нужда. Чула крясък два етажа по-нагоре и видяла тялото на Ландри да прелита покрай прозореца. Нека ти кажа, че прозорците в тази сграда са с троен стъклопакет с цел топло- и шумоизолация. Когато влязохме да я разпитаме, улицата вече беше пълна с полицейски коли и съседи, но човек не би го разбрал, ако не бяха святкащите сини светлини. Толкова шум проникваше вътре, колкото ако бяхме във вътрешността на пирамида. Затова я попитах: „Сигурна ли сте, че чухте вик, госпожо Бестигуи? Апартаментът ви ми изглежда напълно шумоизолиран“. Тя не се предаваше. Кълнеше се, че е чула всяка дума. Според нея Ландри изкрещяла „Твърде много закъсня“, а мъжки глас отвърнал „Ти си проклета лъжкиня“. Наричат го слухови халюцинации — поясни Уордъл. — Започват да ти се причуват неща, когато си смъркал толкова кокаин, че мозъкът ти е започнал да изтича през носа ти.

Той отново отпи голяма глътка бира.

— Във всеки случай доказахме извън всяко съмнение, че няма как да го е чула. На следващия ден семейство Бестигуи се изнесоха в къщата на техен приятел, за да се спасят от репортерите, така че пратихме няколко души в апартамента им. Един се качил на балкона на Ландри, откъдето крещял колкото му глас държи, но хората ни на първия етаж не чули и дума от онова, което викал, при това били напълно трезви и напрягали слух. Но докато ние доказвахме, че госпожа Бестигуи дрънка врели-некипели, тя се беше обадила на половин Лондон, за да разтръби, че е единственият очевидец на убийството на Лула Ландри. Репортерите се настървиха от следата, защото някои от съседите я бяха чули да крещи, че в къщата е проникнал някой. Вестниците бяха издали присъдата на Еван Дъфийлд още преди да се срещнем повторно с госпожа Бестигуи. Уведомихме я, че сме установили как няма начин да е чула онова, което твърдеше. Но тя нямаше желание да признае, че всичко е било в главата й. Беше станала център на внимание, репортерите се тълпяха пред вратата й, сякаш беше преродената Лула Ландри. И тогава каза: „О, аз не споменах ли? Бях отворила прозорците, за да глътна чист въздух“. — Уордъл се изсмя презрително. — При температура под нулата и снеговалеж.

— И е била по бельо, нали?

— Приличаше на точилка с два изкуствени портокала, привързани към нея — подхвърли Уордъл и бързо дошлото сравнение убеди Страйк, че той не е първият, който го чува. — Повторно проверихме показанията й, изследвахме прозорците за отпечатъци от пръсти и както очаквахме, не ги беше отваряла. Чистачката ги беше бърсала сутринта, преди Ландри да умре, и не беше ходила в апартамента след това. Тъй като прозорците бяха здраво затворени при първото ни посещение, можеше да се направи само един извод: че госпожа Танзи Бестигуи е една лъжкиня.

Уордъл пресуши чашата си.

— Пий още една — предложи Страйк и тръгна към бара, без да изчака отговор.

Когато се върна на масата, забеляза, че Уордъл оглежда любопитно крака му под коляното. При други обстоятелства можеше да изтрака с протезата по крака на масата и да каже „На този е“. Вместо това остави на масата двете халби и препечените свински кожички, сервирани, което го подразни, в малък бял огнеупорен съд. Продължи от там, където бяха прекъснали.

— Но Танзи Бестигуи определено е видяла падането на Ландри покрай прозореца, нали така? Защото Уилсън е чул падането на тялото в мига, преди госпожа Бестигуи да започне да крещи.

— Може да го е видяла, но твърдо не е отишла да пикае. Отишла е да смръкне две магистралки кокаин. Открихме ги там готови за нея.

— Оставила ги е, така ли?

— Да, вероятно гледката на падащото тяло покрай прозореца я е разсеяла.

— Прозорецът вижда ли се от банята?

— Да, макар и едва-едва.

— Бързо сте пристигнали на мястото.

— Униформените са били там след осем минути, а аз и Карвър след около двайсет.

Уордъл вдигна чашата сякаш за тост за ефикасността на полицията.

— Разговарях с Уилсън, охранителя — каза Страйк.

— Така ли? Той е реагирал правилно — с високомерно снизхождение отбеляза Уордъл. — Не е негова вината, че е страдал от стомашно разстройство. Важното е, че нищо не е пипал и щателно е огледал след скока. Да, добре се е справил.

— С колегите му са били малко небрежни по отношение на кода за външната врата.

— Най-редовно се случва. Хората имат да помнят твърде много пинове и пароли. Знам какво е.

— Бристоу се интересува от възможностите през онзи четвърт час, когато Уилсън е бил в тоалетната.

— И ние се заинтересувахме за около пет минути, преди да се уверим, че госпожа Бестигуи злоупотребява с кокаина и мре за медийна слава.

— Уилсън спомена, че басейнът е бил отключен.

— А може ли да обясни как някой убиец би влязъл там и после би излязъл, без да мине покрай него? Ама и басейнът си го бива — добави Уордъл. — Голям е почти колкото в спортната зала, където ходя. И всичкото това за трима души. Имат фитнес зала на приземния етаж, зад поста на охраната. Подземен гараж. Мраморни подове и облицовки в апартаментите. Досущ като петзвезден хотел. — Полицаят поклати печално глава по повод неравномерното разпределение на благата. — Различен свят — заключи той.

— Заинтересува ме средният апартамент — каза Страйк.

— На Дийби Мак ли? — рече Уордъл и за своя изненада Страйк забеляза, че при това име той се усмихна с искрена сърдечност. — Какво за него?

— Ти влиза ли там?

— Надникнах, но Брайънт вече го беше претърсил. Празен беше. Прозорците бяха здраво затворени, алармата — включена и в пълна изправност.

— Брайънт онзи ли е, дето преобърнал масата и разпилял голям букет цветя?

Уордъл изсумтя.

— Чул си значи. Господин Бестигуи никак не остана очарован. Двеста бели рози в кристална ваза, голяма като кофа за боклук. Сигурно е чувал, че Мак все бели рози иска в гримьорната си. Нали всичките са с претенции какво да има в гримьорните им. Точно ти няма как да не го знаеш.

Страйк игнорира намека. Беше се надявал на повече дискретност от страна на Анстис.

— Разбра ли защо Бестигуи е държал Мак да получи розите?

— Ами просто му се е подмазвал. Сигурно е искал да вземе Мак за филм. Направо пушек му излизаше от ушите, като чу, че Брайънт ги е съсипал. Разкрещя се така, че се чуваше в цялата сграда.

— На някого не му ли се стори странно, че се разстройва заради букет цветя, когато в същото време съседката му лежи на улицата със смачкан череп?

— Този Бестигуи е крайно противен тип — с несдържана антипатия декларира Уордъл. — Свикнал е хората да му козируват, като говори. Опита се да ни третира като прислуга, докато не осъзна, че никак не е разумно. Всъщност крясъците не бяха толкова заради цветята. Опитваше се да отклони вниманието от жена си и да й даде възможност да дойде на себе си. Все гледаше да застане между нея и всеки, който се опиташе да й зададе въпрос. При това този Фреди е едър мъж.

— От какво се е притеснявал?

— Че колкото повече врещи и трепери като замръзнала хрътка, толкова по-очевидно става, че е смъркала кокаин. Сигурно е знаел, че има такъв на показ някъде из апартамента. Надали му е станало драго, че служители от централното управление на полицията са нахълтали в дома му. Така че се опитваше да разсее всички с гнева си по повод букета за петстотин лири. Четох някъде, че подал молба за развод. Никак не съм изненадан. Свикнал е репортерите да стъпват на пръсти около него, защото има навик все да съди някого. Надали му е станало приятно, че се е озовал в центъра на вниманието заради изцепките на Танзи. Вестниците вдигаха врява колкото дълго можаха. Изровиха стари истории как замерял подчинените си с чинии. Как раздавал юмруци по време на съвещания. Разправят, че платил на последната си съпруга сериозна сума, за да спре да говори за сексуалния му живот в съда.

— Не ви ли се стори приемлив заподозрян?

— О, много приемлив ни се стори дори. Беше на мястото и имаше репутация на човек, склонен към насилие. Ала никак не изглеждаше вероятно. Ако жена му знаеше, че той го е извършил или че е бил извън апартамента по време на падането на Ландри, обзалагам се, че щеше да ни го съобщи. Беше напълно извън контрол, когато пристигнахме там. Ала тя каза, че той е бил в леглото, и наистина чаршафите и завивките имаха вид, че е спано в тях. Плюс, че ако е успял някак да се измъкне от апартамента си, без тя да го усети, и се е качил в жилището на Ландри, оставаме с проблема как е минал покрай Уилсън. Няма как да е взел асансьора, така че би трябвало да се е разминал с Уилсън, докато е слизал по стълбите.

— Значи на базата на периода от време е напълно изключен като заподозрян?

Уордъл се поколеба.

— Би могъл да успее, но вероятността е малка. И то ако приемем, че Бестигуи е способен да се движи много по-бързо от хората на неговата възраст и с неговите килограми и че е хукнал в същия миг, в който я е блъснал. Но налице е още и фактът, че не открихме негова ДНК никъде в апартамента. Можем да го прибавим към въпросите как се е измъкнал от дома си, без жена му да разбере, и защо Ландри би му отворила. Всичките й приятели са единодушни, че не го е харесвала. А и бездруго — Уордъл допи бирата си — Бестигуи е от онези, които биха наели убиец, ако искат да отстранят някого. Нямаше да си цапа ръцете лично.

— Още една?

Уордъл погледна часовника си.

— Този път са от мен — каза той и тръгна към бара.

Трите млади жени около високата масичка млъкнаха и го заоглеждаха алчно. Уордъл им се подсмихна самодоволно, когато мина покрай тях, носейки бирите, а те продължиха да го зяпат, когато се върна на мястото си до Страйк.

— Как ти се вижда вероятността Уилсън да е евентуален убиец?

— Много слаба — отвърна Уордъл. — Не би могъл да се качи и да слезе толкова бързо, че да посрещне Танзи Бестигуи на партера. Имай предвид, че автобиографията му е фалшива. Назначен е въз основа на това, че е бивш полицай, а никога не е служил в полицията.

— Интересно. А къде е работил?

— Отдавна се подвизава като охранител. Призна, че излъгал, за да се сдобие с първата си такава служба преди десет години, и просто запазил този факт в автобиографията си.

— Останах с впечатление, че е харесвал Ландри.

— Да. Той е по-възрастен, отколкото изглежда — посочи Уордъл без връзка. — Дядо е. Но на афрокарибците не им личи възрастта като на нас. Не бих му дал повече години, отколкото на теб.

Страйк се запита мимоходом за колко ли възрастен го смяташе Уордъл.

— Пратихте ли експерти по снемане на веществени доказателства в апартамента й? — попита Страйк.

— Да — потвърди Уордъл, — но само защото началниците настояваха да се изключи всяко подозрение. Още в първите двайсет и четири часа вече знаехме, че е самоубийство. Но не можехме да си спестим процедурите, при положение че целият свят следеше случая. — Изрече го със зле прикрита гордост. — Чистачката беше обходила цялата сграда същата сутрин. Много секси полякинче. Английският й никакъв го няма, но пък чисти като фурия. Така че отпечатъците от деня бяха лесни за откриване. Нищо необичайно.

— Отпечатъците на Уилсън трябва да са били там, тъй като е претърсил апартамента след падането на Ландри.

— Да, но не присъстваха на места, които да породят подозрения.

— Значи според вас е имало само трима души в цялата сграда, когато Ландри е паднала. Дийби Мак е трябвало да бъде там, но…

— Отишъл в нощен клуб направо от летището — допълни Уордъл и отново на лицето му цъфна широка и явно несъзнателна усмивка. — Разпитах Дийби в „Клариджис“ в деня след смъртта на момичето. Едър мъж. Като теб — продължи той и огледа масивния торс на Страйк, — само че много стегнат. — Страйк прие удара без възражения. — Истински бивш гангстер. Лежал е неведнъж в затвор в Ел Ей. За малко да не получи виза за Обединеното кралство. Антуражът му беше с него в стаята. С пръстени на всички пръсти, с татуировки по вратовете. Дийби доста ще стресне всеки, който го срещне в тъмна уличка. Но е далеч по-любезен от Бестигуи. Попита ме как си върша работата, без да нося оръжие.

Полицаят цял сияеше. Страйк нямаше как да не стигне до извода, че в случая Ерик Уордъл, детектив сержант от полицията, беше също толкова запленен от звездната слава, колкото и Кийрън Коловас-Джоунс.

— Не беше дълъг разговор, като се има предвид, че съвсем скоро беше слязъл от самолета и изобщо не беше стъпвал в Кентигърн Гардънс. Просто рутинен. Накрая го помолих да ми даде автограф върху последния си компактдиск — добави Уордъл, явно не можейки да се удържи. — Много му стана приятно. Жената искаше да го пусна на търг в Ибей, но ще си го пазя…

Уордъл млъкна рязко, сякаш за да внуши, че е казал повече, отколкото е възнамерявал. Страйк го досмеша и посегна да си вземе шепа свински кожички.

— Ами Еван Дъфийлд?

— Той ли? — измърмори Уордъл. Възторгът му от Дийби Мак изчезна без следа. Сега полицаят се намръщи. — Малък нещастен наркоман. Вбесяваше ни от начало до край. Постъпи в клиника за лечение на зависимости още в деня след смъртта й.

— Видях. Къде?

— В „Прайъри“, къде другаде. За лечебен отдих.

— А кога го разпитахте?

— На следващия ден, но първо трябваше да го намерим. Хората му ни възпрепятстваха максимално. Същата история като с Бестигуи. Не искаха да разберем какво всъщност е правил. Моята жена — намръщи се още повече Уордъл — го смята за секси. Ти женен ли си?

— Не — отвърна Страйк.

— Анстис ми каза, че си напуснал армията, за да се ожениш за момиче, което приличало на супермодел.

— Каква история ви поднесе Дъфийлд, когато го намерихте?

— Имали голяма разправия в клуб „Узи“. Много хора станали свидетели на скандала. Тя си тръгнала и неговата версия беше, че я последвал около пет минути по-късно. Бил си надянал онази идиотска маска на вълк. Тя скрива цялата глава. Много натурална, космата. Обясни, че я имал от снимки на модно шоу. — Изражението на Уордъл красноречиво говореше за презрение. — Обичал да си я нахлупва, като излизал отнякъде, за да ядосва папараците. И тъй, след като Ландри напуснала „Узи“, той се качил в колата си — отвън го чакал шофьор — и отишъл до Кентигърн Гардънс. Шофьорът го потвърди. Така де… — побърза да се поправи Уордъл нетърпеливо — потвърди, че возил до Кентигърн Гардънс мъж с вълча маска, за когото предположил, че е Дъфийлд, защото бил с неговия ръст и телосложение, носел дрехи като неговите и говорел с неговия глас.

— Не е ли свалил вълчата глава по време на пътуването?

— От „Узи“ до нейния апартамент се стига само за петнайсет минути. Не, не я свалил. На този фукльо само детинщини му дай. И така според разказа на Дъфийлд той видял папараците пред къщата и решил да не влиза. Поръчал на шофьора да го откара в Сохо и той го оставил там. Дъфийлд отишъл в дома на наркопласьора си на Д’Арблей стрийт и си инжектирал доза.

— Все още с вълчата глава?

— Не, там я свалил — каза Уордъл. — Пласьорът, който се казва Уайклиф, е завършил престижно училище и е по-закоравял наркоман и от Дъфийлд. Даде пълни показания и потвърди, че Дъфийлд е пристигнал някъде около два и половина. Само двамата били там и да, бих приел, че Уайклиф ще излъже заради Дъфийлд, само че една жена на партера каза, че чула звънеца и видяла Дъфийлд на стълбите. Дъфийлд си тръгнал от дома на Уайклиф към четири часа отново с нахлупена вълча глава и поел към мястото, където си мислел, че го чака колата. Ала шофьорът си бил тръгнал. Твърди, че нещо не са се били разбрали. Показа съвсем ясно, че го смята за гадняр. Не Дъфийлд му плащал, колата била на сметката на Ландри. Така че Дъфийлд, който нямал пари у себе си, трябвало да върви пеш до дома на Киара Портър в Нотинг Хил. Открихме няколко души, които бяха видели мъж с маска на вълк да броди по съответстващи на маршрута улици, и имаме запис от камера, на който изпросва кутия кибрит от жена на денонощен паркинг.

— Различава ли се лицето му?

— Не, защото съвсем леко повдига вълчата глава, за да заговори жената, при което се вижда само муцуната. Но и жената твърди, че е бил Дъфийлд. Стигнал у Портър някъде към четири и половина. Тя го пуснала да спи на канапето, а около час по-късно узнала новината, че Ландри е мъртва, и го събудила, за да му каже. Нататък следва театралничене и клиниката.

— Проверихте ли за прощално писмо? — попита Страйк.

— Да. Нямаше нищо в апартамента, нито на лаптопа й, но това не беше изненада. Действала е импулсивно. Страдала е от биполярно разстройство, току-що се е скарала с малкия никаквец и това я е прекършило.

Уордъл отново погледна часовника си и допи бирата.

— Трябва да вървя. Жена ми ще се сърди, обещах, че ще закъснея само половин час.

Момичетата с прекомерен тен си бяха тръгнали, без нито един от двамата мъже да забележи. Когато излязоха на тротоара, запалиха цигари.

— Ненавиждам тази забрана за пушене — заяви Уордъл и вдигна ципа на коженото си яке догоре.

— Е, имаме ли сделка? — попита Страйк.

Като стискаше цигарата между устните си, Уордъл извади чифт ръкавици.

— Ами… не знам.

— Хайде, Уордъл — рече Страйк и подаде на полицая визитка, която той прие, сякаш беше някакъв смешен предмет. — Дадох ти Брет Фиърни.

Уордъл посрещна думите му с откровен смях.

— Не, още не си.

Той пъхна визитката на Страйк в джоба си, вдиша тютюнев дим, издиша го към небето и стрелна по-едрия мъж до себе си с оценяващ поглед.

— Да, добре. Пипнем ли Фиърни, получаваш досието.

11

— Агентът на Еван Дъфийлд заяви, че клиентът му не приема повече обаждания и не дава интервюта по повод Лула Ландри — съобщи Робин на следващата сутрин. — Дадох му да разбере, че не сте журналист, но той беше непреклонен. А хората в офиса на Ги Соме са по-груби и от служителите на Фреди Бестигуи. Ще рече човек, че се опитвах да получа аудиенция при папата.

— Добре — каза Страйк. — Ще видя дали ще мога да се свържа с него чрез Бристоу.

Робин за пръв път виждаше Страйк с костюм. Според нея изглеждаше като ръгбист на път за международно състезание: едър, традиционно елегантен в тъмното сако и с дискретната вратовръзка. Беше на колене и ровеше в един от кашоните, донесени от апартамента на Шарлот. Робин беше отвърнала поглед от вещите му, натикани вътре. Все още избягваха да споменават факта, че Страйк живее в офиса си.

— Аха! — възкликна той, най-сетне открил сред купчина писма яркосин плик: поканата за празненството на племенника си. — По дяволите — измърмори, като я отвори.

— Какво има?

— Тук не пише на колко години става — отвърна Страйк. — Говоря за племенника си.

Робин беше любопитна за връзките на Страйк с роднините му. Тъй като все още не беше информирана официално, че шефът й има много на брой братя и полусестри, прочут баща и леко скандална майка, въздържа се от въпроси и продължи да отваря малката по обем поща за деня.

Страйк се надигна, отнесе кашона обратно в един ъгъл на вътрешния кабинет и се върна при Робин.

— Какво е това? — попита, като видя фотокопиран лист от вестник на бюрото й.

— Запазих го за вас — стеснително отвърна тя. — Казахте, че сте се зарадвали да видите материала за Еван Дъфийлд… Реших, че и това ще ви заинтересува, ако вече не сте го видели.

Беше грижливо изрязана статия за филмовия продуцент Фреди Бестигуи, излязла в „Ивнинг Стандард“ от предишния ден.

— Отлично. Ще я прочета на път за обяда с жена му.

— Която скоро ще е бивша — вметна Робин. — Всичко е описано тук. Господин Бестигуи явно няма голям късмет в любовта.

— От това, което ми разправи Уордъл, съдя, че не е особено обичлив — отбеляза Страйк.

— Как накарахте този полицай да говори с вас? — попита Робин, не успявайки да сдържи любопитството си по този въпрос. Отчаяно копнееше да научи повече за напредъка на разследването.

— Имаме общ приятел — отвърна Страйк. — Човек, с когото се запознах в Афганистан. Той е началник в централното управление на полицията.

— Били сте в Афганистан?

— Да. — Страйк обличаше палтото си, като държеше между зъбите си сгънатата статия за Фреди Бестигуи и поканата за рождения ден на Джак.

— Какво правихте в Афганистан?

— Разследвах случай на „убит в бой“ — обясни Страйк. — Бях към военната полиция.

— О! — промълви Робин.

Военната полиция не се връзваше с впечатлението на Матю за шарлатанин или развейпрах.

— Защо напуснахте?

— Бях ранен — отговори Страйк.

Пред Уилсън бе откровен в описанието на раняването си, но не можеше да си позволи същото и пред Робин. Представи си шокираното й изражение и не изпита нужда от съчувствието й.

— Не забравяйте да позвъните на Питър Гилеспи — припомни му Робин, когато той се отправи към вратата.

Страйк прочете фотокопираната статия, докато пътуваше с метрото към Бонд стрийт. Фреди Бестигуи бе наследил първото си състояние от баща си, който бе спечелил много пари от транспортиране на стоки; второто бе натрупал чрез създаване на голям брой комерсиални филми, които сериозните критици бяха приели с презрение. В момента продуцентът бе ответник по две дела, заведени от вестници заради крайно неуместно поведение към млада служителка, чието мълчание той бе купил впоследствие. Обвиненията, внимателно защитени с прилагателни като „предполагаем“ и „евентуален“, включваха недвусмислени сексуални намеци и известен физически тормоз. Бяха отправени „от източник, близък до предполагаемата жертва“, като самото момиче бе отказало и да предяви обвинения, и да говори пред пресата. Фактът, че в момента Фреди се развеждаше с последната си съпруга Танзи, беше споменат в заключителния абзац, завършващ с припомнянето, че несполучилата двойка е била в същата сграда в нощта, когато Лула Ландри сама бе отнела живота си. Читателят оставаше със странното впечатление, че взаимното нещастие, което двамата Бестигуи си бяха причинили, е повлияло на Ландри в решението й да се хвърли долу.

Страйк никога не се бе движил в кръгове на хора, които обядват в „Сиприани“. Едва когато вървеше по Дейвис стрийт и слънцето напичаше гърба му и осветяваше в яркочервено сияние тухлената сграда насреща му, си помисли колко странно, макар и не неочаквано, щеше да е да се натъкне там на някого от братята или сестрите си. Ресторанти като „Сиприани“ бяха част от ежедневието на законородените деца на баща му. За последен път имаше известия от трима от тях, когато лежеше в болницата „Сели Оук“ и бе подложен на психотерапия. Габи и Дани бяха изпратили общ букет; Ал го беше посетил веднъж, като се смя твърде високо и се боеше да погледне към долната част на леглото. След това Шарлот бе имитирала Ал с неговия магарешки рев и нервно потрепване. Беше добра имитаторка. Никой не очакваше толкова хубаво момиче да е забавно, но тя беше.

Интериорът на ресторанта създаваше усещане за стил „арт деко“: бар и столове от светло полирано дърво, бледожълти покривки по кръглите маси и келнери и келнерки в бели сака и папийонки. Сред шума от приборите и гласовете на обядващите Страйк веднага забеляза клиента си, седнал на сервирана за четирима маса и разговарящ, за изненада на Страйк, не с една, а с две жени с дълги и лъскави кестеняви коси. По заешкото лице на Бристоу беше изписано желание да угоди, а може би да умилостиви.

Щом видя Страйк, адвокатът скочи да го поздрави и му представи Танзи Бестигуи, която му протегна тънката си и хладна ръка, но не му се усмихна, и сестра й Ърсула Мей, която пък въобще не подаде ръка. Докато минаха през церемонията по поръчване на питиета и подаване на менюта, съпроводена от прекомерното бърборене на Бристоу, сестрите подложиха Страйк на явен и критичен оглед, какъвто си позволяваха само хора от определена класа.

И двете бяха целомъдрено изрядни на вид като кукли в човешки размер, наскоро извадени изпод целофана на кутиите си: слаби в стила на момичетата от богати семейства, почти без ханш в прилепналите си джинси, с тен на лицата и някакъв восъчен блясък, особено забележим по челата им, с буйни лъскави коси, разделени на път по средата и безупречно подвити краища.

Когато Страйк най-после реши да вдигне очи от менюто си, Танзи запита без заобикалки:

— Наистина ли си син на Джони Рокъби?

— Според ДНК тестовете да — отвърна той.

Тя сякаш не можеше да прецени дали отговорът му целеше да е забавен или груб. Тъмните й очи бяха малко сближени, а всичкият ботокс и разните пълнители не бяха успели да изгладят киселото й изражение.

— Чуй, тъкмо казвах на Джон — рязко изрече тя. — Нямам намерение пак да излизам на публичен показ, ясно? На драго сърце ще ти кажа какво чух, защото ще се радвам да докажеш, че бях права, само не бива да издаваш пред никого, че съм разговаряла с теб.

Разкопчаната на шията й тънка копринена блуза разкриваше кожата й, опъната върху грозно изпъкналата гръдна кост, но въпреки това върху ребрата й стърчеше стегнат и закръглен бюст, сякаш взет назаем за този ден от някоя приятелка с по-налята фигура.

— Да бяхме се срещнали на по-дискретно място тогава — отбеляза Страйк.

— Не, тук е добре, защото никой не те знае кой си. Никак не приличаш на баща си. Срещнах го у Елтън миналото лято. Фреди го познава. Често ли се виждате с Джони?

— Срещал съм го всичко на всичко два пъти — отговори Страйк.

— О! — произнесе само Танзи и вложи в този звук равни части изненада и пренебрежение.

Някои от приятелките на Шарлот също бяха такива — с изрядни прически, скъпоплатено образование и скъпи дрехи, всичките скандализирани от необяснимото й влечение към огромния Страйк с неговата небрежна външност. Беше се сблъсквал с тях години наред — било лично или по телефона — с техните отсечено изговаряни гласни, със съпрузите им, работещи на стоковата борса, с крехката им безкомпромисност, която Шарлот така и не бе успяла да усвои като маска.

— Според мен тя изобщо не бива да говори с теб — намеси се неочаквано Ърсула. Тонът и изражението й щяха да са адекватни, ако Страйк беше келнер, захвърлил престилката си и седнал непоканен на масата им. — Мисля, че допускаш голяма грешка, Танз.

Бристоу подзе:

— Ърсула, Танзи просто…

— Аз си решавам какво да правя — сопна се Танзи на сестра си, сякаш Бристоу изобщо не се бе обадил и столът му седеше празен. — Просто ще кажа какво чух, и толкова. Няма да бъда цитирана официално, Джон прие да е така.

Очевидно тя също гледаше на Страйк като на член от кастата на слугите. Той се подразни не само от тона им, а и задето Джон даваше на свидетелите уверения, без да се е консултирал с него. Как можеше показанията на Танзи, които нямаше как да са излезли от друг освен от нея, да се запазят неофициални?

Известно време и четиримата останаха мълчаливи, с погледи, вперени в кулинарните предложения. Ърсула първа остави менюто си. Вече бе изпила една чаша вино. Поръча си друга, неспирно обхождайки с очи ресторанта, като за миг погледът й, преди да продължи нататък, се задържа върху руса кралска особа от по-малко значимите.

— Едно време това заведение беше пълно със забележителни хора дори по обед. Сайприън държи да ходи само в „Уилтънс“ с неговите костюмирани мъртъвци…

— Да не би Сайприън да е съпругът ви, госпожо Мей? — осведоми се Страйк.

Предполагаше, че ще я жегне, пресичайки невидимата граница помежду им, поставена от нея. Тя, разбира се, не бе на мнение, че седенето им на една маса му дава право да я заговаря. Смръщи му се и Бристоу побърза да запълни неловката пауза.

— Да, Ърсула е омъжена за Сайприън Мей, един от старшите ни съдружници.

— Така че се ползвам от семейното намаление при развода си — вметна Танзи с горчива усмивка.

— А бившият й съпруг ще побеснее, ако тя отново въвлече пресата в личния им живот — поясни Ърсула, вперила пронизващ поглед в Страйк. — Опитват се да постигнат споразумение. Може да се отрази драстично върху издръжката й, ако тази история отново излезе наяве. Така че по-добре бъди дискретен.

С невъзмутима усмивка Страйк се обърна към Танзи.

— Значи още нещо ви е свързвало с Лула Ландри, госпожо Бестигуи. Вашият зет работи с Джон.

— Никога не е ставало дума за това помежду ни — с отегчен вид промърмори тя.

Келнерът се върна да вземе поръчките им. Когато се оттегли, Страйк извади бележник и химикалка.

— За какво ти е това? — с внезапна паника попита Танзи. — Не искам нищо записано черно на бяло! Джон? — апелира тя към Бристоу, който погледна към Страйк смутено, сякаш му се извинява.

— Би ли могъл само да слушаш, Корморан, и по изключение да не си водиш бележки?

— Няма проблем — безгрижно отвърна Страйк, като извади мобилния телефон от джоба си и пъхна вътре бележника и химикалката. — Госпожо Бестигуи…

— Може да ме наричаш Танзи — уведоми го тя, сякаш това благоволение компенсираше възраженията й срещу бележника.

— Много благодаря — отвърна Страйк с едва доловима нотка на ирония. — Колко добре познаваше Лула?

— О, почти никак. Тя живя там само три месеца. Бяхме само на „Здравей“ и „Приятен ден“. Тя не се интересуваше от нас, не бяхме достатъчно авангардни за нея. Честно казано, присъствието й в сградата беше истинска тегоба. Пред входа вечно висяха папараци. Трябваше да си слагам грим дори когато отивах до фитнеса.

— В сградата нямахте ли фитнес зала? — попита Страйк.

— Ходя на курсове по пилатес при Линдзи Пар — раздразнено обясни Танзи. — И ти си същият като Фреди. Все ми опяваше, че не използвам залата с уредите и басейна в къщата.

— А Фреди колко добре познаваше Лула?

— Почти никак, но не поради липса на старание от негова страна. Беше си втълпил да я примами за участие във филм. Все я канеше у дома. Но тя нито веднъж не дойде. Беше я последвал в къщата на Дики Карбъри през уикенда преди смъртта й, докато аз бях заминала с Ърсула.

— Това не го знаех — стреснато заяви Бристоу.

Страйк забеляза краткото подсмихване на Ърсула, насочено към сестра й. Вероятно очакваше красноречив поглед в отговор, но Танзи не се отзова.

— И аз го разбрах чак по-късно — каза Танзи на Бристоу. — Да, Фреди си беше изпросил покана от Дики. Там се събрала компания от техните среди: Лула, Еван Дъфийлд, Киара Портър, цялата модна наркоманска сбирщина. Фреди трябва да е стоял като лепната кръпка там. Вярно, не е много по-възрастен от Дики, но изглежда архаичен — злобно подхвърли тя.

— Какво ти разказа съпругът ти за този уикенд?

— Нищо. Научих за това седмици по-късно, и то само защото Дики се изтърва. Но съм сигурна, че Фреди се е опивал да се добере до Лула.

— Имаш предвид, че е проявявал сексуален интерес към Лула или…?

— О, да, със сигурност. Винаги е предпочитал мургави пред блондинки. А от всичко най̀ обича във филмите му да има някое знаменито парче. Подлудява режисьорите с напъните си да привлича знаменитости, които да му правят реклама. Обзалагам се, че се е опитвал да я убеди да участва във филм, и не бих се учудила — добави Танзи с неочаквана проницателност, — ако е кроил нещо съвместно между Лула и Дийби Мак. Представи си сензацията при целия шум, който вече се вдигаше около тях. Фреди е гениален в усета си за тези неща. Обича врява около филмите си също толкова, колкото я мрази по отношение на себе си.

— Той познава ли Дийби Мак?

— Не и ако не са се срещнали след раздялата ни. Не се беше запознал с Мак, преди Лула да умре. Беше страшно възбуден, че Мак ще отседне в сградата ни. От мига, в който разбра това, все говореше как ще го привлече за филм.

— В каква точно роля?

— Откъде да знам? — нервно отвърна тя. — В някаква. Мак има огромен брой почитатели, а Фреди не би отминал такъв шанс. Вероятно щеше да накара да напишат роля специално за него, стига той да проявеше интерес. Щеше да му ходи по петите. Да му разправя за измислената си чернокожа баба. — В тона на Танзи звучеше презрение. — Това му беше номерът, щом се срещнеше с черни знаменитости, разправяше им, че е една четвърт малайзиец.

— А не е ли една четвърт малайзиец? — попита Страйк.

Тя се изсмя леко.

— Не знам. Не съм виждала нито един дядо и нито една баба на Фреди. Че той самият е близо стогодишен. Знам само, че всичко би казал, ако вижда в това парична изгода.

— Знаеш ли дали излезе нещо от плановете му да включи Лула и Мак в свои филми?

— Сигурна съм, че Лула е била поласкана от предложението му. Тези модели си умират да докажат, че умеят нещо повече от това да се взират в обектива на фотоапарата, но така и нищо не е подписвала, нали, Джон?

— Доколкото аз знам, не е — каза Бристоу. — Макар че… но това беше нещо различно — измънка той и отново цял се покри с розови петна. Поколеба се, после в отговор на въпросителния поглед на Страйк обясни: — Господин Бестигуи съвсем изненадващо посети майка ми преди две седмици. Тя е в извънредно тежко състояние и… Не бих желал да…

Погледът му към Танзи издаваше неудобство.

— Кажи каквото искаш, все ми е едно — отсече тя с май искрено безразличие.

Бристоу сви устни с присъщия си странен маниер, при което временно прикри хамстерските си зъби.

— Искаше да говори с майка ми за филм, посветен на живота на Лула. Представил посещението си като плод на загриженост и съчувствие. А всъщност искал разрешение и благословия от семейството. И то когато от смъртта на Лула не бяха минали и три месеца. Мама се разстроила неимоверно. Уви, не съм бил там, когато е отишъл — каза Бристоу с тон, който подсказваше, че обикновено седи като страж край майка си. — А донякъде ми се иска да бях присъствал и да го изслушам. Ако той е наел хора да проучат живота на Лула, колкото и да ме отвращава такава идея, би могъл да знае нещо, нали така?

— Какво нещо? — попита Страйк.

— Не знам, нещо за ранните й години, преди още да дойде при нас.

Пристигна келнерът и постави чинии с ордьоври пред всички. Страйк го изчака да си иде и попита Бристоу:

— Не се ли опита да говориш с господин Бестигуи лично, за да разбереш дали не е научил за Лула неизвестен за семейството факт?

— Именно там се крие цялата трудност — отвърна Бристоу. — Когато чичо Тони чул за случилото се и се свързал с господин Бестигуи, за да протестира, задето е притеснил майка ми, доколкото разбрах, помежду им се разразил разгорещен спор. Едва ли господин Бестигуи би се зарадвал на ново обаждане от страна на семейството. Разбира се, ситуацията се усложнява допълнително от това, че Танзи се обърна към нашата фирма за развода. Не че има нещо странно, все пак фирмата ни е сред най-престижните в областта на семейното право, а и след като Ърсула е омъжена за Сайприън, естествено е нас да потърси… Но съм уверен, че това не би увеличило симпатията на господин Бестигуи към семейството ни.

Макар през цялото време, докато Бристоу говореше, Страйк да гледаше него, периферното му зрение бе активно. Ърсула бе отправила още една усмивчица към сестра си. Той се запита какво ли я развеселяваше толкова. Несъмнено доброто й настроение не бе спъвано от обстоятелството, че вече беше на четвъртата чаша вино.

Страйк довърши ордьовъра си и се обърна към Танзи, която побутваше недокоснатата си храна из чинията.

— Колко дълго бяхте живели със съпруга си на номер осемнайсет, преди Лула да се нанесе?

— Около година.

— Когато тя пристигна, средният апартамент беше ли обитаван?

— Да — отговори Танзи. — Там живя едно американско семейство с момченце в продължение на шест месеца, но малко след нанасянето й си заминаха за Щатите. След това фирмата собственик не можа да намери нов кандидат. Рецесия, нали знаеш. Тези апартаменти струват майка си и баща си. Така че беше празен, докато звукозаписната компания не го нае за Дийби Мак.

В този момент вниманието и на двете бе отвлечено от минаваща покрай масата жена, облечена в нещо, което се стори на Страйк като плетено на една кука палто с шантава кройка.

— Това е палто „Домие-Крос“ — съобщи Ърсула и очите й леко се присвиха над чашата с вино. — Има списък на желаещите да си го купят, чака се към шест месеца.

— Говорим за Панзи Маркс-Дилън — уточни Танзи. — Лесно е да си сред най-елегантно облечените, ако мъжът ти има петдесет милиона. А Фреди е най-стиснатият богаташ на света. Трябваше да крия новите си тоалети от него или да лъжа, че са фалшификати на марките. Голям досадник умееше да бъде понякога.

— Винаги си изглеждала прекрасно — увери я Бристоу с поруменяло лице.

— Много си мил — отегчено подхвърли Танзи Бестигуи.

Дойде келнерът да вдигне чиниите им.

— Та за какво говорехме? — обърна се тя към Страйк. — А, да, за апартаментите. Щеше да идва Дийби Мак… Само дето не дойде. Фреди беше бесен, че не пристигна, защото беше пратил рози в апартамента му. Голяма скръндза е Фреди.

— Колко добре познаваш Дерик Уилсън? — попита я Страйк.

Тя примигна.

— Ами… той е пазач, какво има да му познавам? Изглеждаше приличен. Фреди все казваше, че е най-добрият от всички тях.

— Така ли? И защо?

Тя вдигна рамене.

— Не знам, трябва да питаш Фреди. Желая ти успех — добави тя и се изсмя. — Фреди ще се съгласи да говори с теб на куково лято.

— Танзи — наведе се леко към нея Бристоу, — защо не разкажеш на Корморан какво си чула онази нощ?

Страйк би предпочел Бристоу да не се намесва.

— Ами… — подхвана Танзи — беше някъде към два през нощта, когато ми се допи вода.

Тонът й беше равен и безизразен. Страйк забеляза, че още в самото начало тя вече променяше версията си, разказана пред полицията.

— Така че отидох до банята да пия и когато на връщане тъкмо минавах през дневната на път за спалнята, чух викове. Лула казваше „Късно е, вече го сторих“, после мъж изрече „Ти си проклета лъжлива кучка“ и след това… след това я бутна долу. Видях я с очите си как пада.

Танзи направи леко пърхащо движение с ръце, за да илюстрира думите си.

Бристоу остави чашата си, изглеждаше потресен. Пристигнаха основните ястия. Ърсула пи още вино. Нито Танзи, нито Бристоу докоснаха храната си. Страйк взе вилицата си и започна да се храни, като се стараеше да не показва колко му е вкусна салатата с цикория и аншоа.

— Аз изпищях — прошепна Танзи. — Не можех да престана да пищя. Изтичах навън от апартамента покрай Фреди и хукнах надолу по стълбите. Исках да кажа на пазача, че горе има мъж, та да го хване. Уилсън излезе от стаичката зад рецепцията. Казах му какво се е случило и той, глупакът, се втурна на улицата да я види, вместо да хукне право нагоре. Ако го беше сторил на мига, можеше да го пипне! Фреди слезе след мен и ми се разкрещя да се прибера в апартамента, защото не бях облечена. Тогава Уилсън се върна, каза ни, че тя е мъртва, и поръча на Фреди да повика полиция. Фреди буквално ме извлече нагоре, бях в пълна истерия, и набра 999 от дневната ни. После дойдоха полицаите. И никой не повярва и една дума от онова, което им разказах. — Тя отпи от виното си, остави чашата и добави тихо: — Ако Фреди разбере, че говоря с теб, ще излезе от кожата си.

— Но ти си напълно сигурна, че си чула мъж горе, нали, Танзи? — намеси се Бристоу.

— Сигурна съм, разбира се — отвърна Танзи. — Нали току-що го казах? Твърдо имаше някой горе.

Иззвъня мобилният телефон на Бристоу.

— Простете — промърмори той и го вдигна, а после изрече: — Алисън… да?

Страйк чуваше плътния глас на секретарката, но не различаваше думите й.

— Извинете ме за момент — тревожно изрече Бристоу и стана от масата.

По гладките лица на сестрите пробяга злорадо изражение. Те отново се спогледаха и после за изненада на Страйк Ърсула го попита:

— Виждал ли си Алисън?

— За кратко.

— А знаеш ли, че са двойка?

— Да.

— Жалка история — коментира Танзи. — Тя е с Джон, а всъщност е луда по Тони. Познаваш ли Тони?

— Не — отговори Страйк.

— Той е един от старшите партньори. Чичо на Джон. Знаеше ли това?

— Да.

— Много привлекателен мъж. Не би погледнал Алисън за нищо на света. Така че тя се примири с утешителната награда.

Мисълта за обречената страст на Алисън очевидно пораждаше огромно задоволство у сестрите.

— Това сигурно е общоизвестна клюка в кантората? — попита Страйк.

— О, да — възторжено потвърди Ърсула. — Сайприън казва, че тя направо се излагала. Тичала като кученце подир Тони.

Антипатията й към Страйк изглежда се беше изпарила. Той не беше учуден, сблъсквал се бе с подобно явление много пъти. Хората обичаха да приказват, съществуваха много малко изключения, въпросът бе как да ги накараш да го правят. Някои, и Ърсула очевидно беше от тях, бяха податливи на въздействието на алкохола, други обичаха да са център на внимание, а имаше и такива, които просто се нуждаеха от близостта на друго мислещо човешко същество. Част от човечеството ставаше словоохотливо само на своята любима тема: можеше да е тяхната собствена невинност или нечия чужда вина; колекцията им от кутии за бисквити отпреди войната или, както в случая с Ърсула Мей, безнадеждното увлечение на грозна секретарка.

Ърсула наблюдаваше Бристоу през прозореца; той беше на тротоара отпред, говореше забързано в телефона и крачеше нагоре-надолу. Вече с доста поразвързан език тя заприказва:

— Обзалагам се, че знам за какво му се обажда. Изпълнителите на завещанието на Конуей Оутс вдигат пара заради начина, по който кантората е водила делата му. Той беше едър американски финансист, нали сте го чували? Сайприън и Тони сън не ги лови по този въпрос и постоянно пращат Джон да изглажда нещата. Все Джон е този, който изтегля късата клечка.

Тонът й беше по-скоро злорад, отколкото съчувствен.

Бристоу се върна на масата и изглеждаше притеснен.

— Простете, Алисън трябваше да ми предаде разни съобщения — обясни той.

Келнерът дойде да прибере чиниите им. Единствен Страйк беше опразнил своята. Когато сервитьорът се отдалечи дотолкова, че да не можеше да ги чува, Страйк каза:

— Танзи, полицаите са пренебрегнали показанията ти, защото са преценили, че не е имало как да чуеш онова, което твърдиш, че си чула.

— Обаче грешат — отсече тя с мигом изпарило се добро настроение. — Чух го.

— През затворен прозорец?

— Беше отворен — отвърна троснато, без да среща ничий поглед. — Стори ми се задушно и когато отивах да пия вода, отворих един от прозорците.

Страйк беше сигурен, че ако я притиска по въпроса, само ще я предизвика да прекрати разговора.

— Допускат също, че си взела кокаин.

Танзи изсумтя нетърпеливо.

— Това беше по-рано, по време на вечерята. Откриха го в банята, като оглеждаха апартамента. Семейство Дън са просто адски отегчителни. Всеки би хукнал да смръкне кокаин, та да изтърпи тъпите анекдоти на Бенджи Дън. Само че не съм си въобразила онзи глас горе. Там имаше мъж и той я уби. Той я уби — натъртено повтори Танзи, вперила гневен поглед в Страйк.

— А къде мислиш, че е отишъл после?

— Откъде мога да знам? Нали Джон ти плаща, за да разбереш тъкмо това. Измъкнал се е някак. Може да е излязъл през задния прозорец. Или да се е скрил в асансьора. Или да се е изнизал през подземния гараж. Въобще нямам представа как е излязъл, знам само, че беше там.

— Вярваме ти — тревожно се намеси Бристоу. — Вярваме ти, Танзи. Корморан трябва да задава въпроси, за да получи ясна картина как се е случило всичко.

— Полицията стори всичко по силите си да ме дискредитира — оплака се Танзи на Страйк, без изобщо да обръща внимание на Бристоу. — Пристигнаха твърде късно и онзи беше избягал вече, затова именно прикриха истината. Никой, който не е преживял онова, което на мен ми е минало през главата с репортерите, не може да разбере какво ми е било. Истински ад. Постъпих в клиника просто за да се махна от всичко. Умът ми не го побира как може да е законно всичко онова, което се позволява на пресата в тази страна. И то към някого, който казва истината, там е цялата ирония. По-добре да си бях държала устата затворена, нали? И така и щях да направя, ако знаех какво ме чака.

Тя взе да върти хлабавия диамантен пръстен около пръста си.

— Фреди спеше в леглото си, когато Лула падна, така ли? — попита Страйк.

— Точно така — отвърна Танзи.

Тя поглади с длан челото си и отмахна от него невидими кичури коса. Келнерът отново се върна с менюта и Страйк бе принуден да отложи въпросите си, докато всички не си поръчаха. Единствен той поиска пудинг, останалите се задоволиха с кафе.

— Кога стана Фреди от леглото? — попита той Танзи, когато сервитьорът си тръгна.

— Как кога?

— Каза, че е бил в леглото, когато Лула е паднала. Кога стана?

— Когато ме чу да пищя — отвърна тя, сякаш бе съвсем очевидно. — Тъкмо аз го събудих.

— Трябва да е реагирал светкавично.

— Защо?

— Ти каза „Изтичах навън от апартамента покрай Фреди и хукнах надолу по стълбите“. Значи вече е бил в стаята, преди да идеш да уведомиш Дерик за случилото се.

За миг настана мълчание.

— Точно така — заяви тя и отново приглади безупречно гладката си коса, с което прикри лицето си.

— Значи от дълбоко заспал в леглото си за секунди се озова в дневната? Защото по думите ти си закрещяла и си се затичала почти едновременно.

Още една почти незабележима пауза.

— Да — отвърна тя. — Ами… не знам. Мисля, че изпищях… изпищях, докато стоях закована на място… за миг може би… Бях толкова шокирана… А Фреди дотича от спалнята и после аз хукнах покрай него.

— Спря ли да му кажеш какво си видяла?

— Не си спомням.

Бристоу като че отново се канеше да се намеси ненавременно. Страйк вдигна ръка да го спре, ала Танзи се впусна трескаво в друга посока, нетърпелива според догадките му да смени темата за съпруга си.

— Много мислих как е успял да влезе убиецът и съм сигурна, че трябва да се е вмъкнал подир нея, когато се е прибрала през нощта, защото Дерик Уилсън е напуснал поста си, за да иде до тоалетната. По мое мнение Уилсън заслужаваше да го уволнят заради това. Мен ако питаш, измъкнал се е, за да поспи в задната стаичка. Нямам представа откъде убиецът е знаел кода за входната врата, но съм уверена, че тъкмо тогава е влязъл.

— Дали ще можеш да разпознаеш гласа на мъжа, който е викал тогава, как мислиш?

— Съмнявам се — отвърна тя. — Знам, че беше мъжки глас, и толкова. Всеки може да е бил. Нямаше нищо необичайно в него. После се чудех дали е бил Дъфийлд — каза тя, втренчена напрегнато в него, — защото веднъж преди това бях чувала Дъфийлд да крещи от най-горната площадка на стълбището. Наложи се Уилсън да го изхвърли. Дъфийлд се опитваше да рита вратата на Лула. Така и не разбрах защо момиче с външността на Лула бе обвързано с такъв като него — вметна тя.

— Според някои жени е секси, но не и за мен — съгласи се Ърсула и изпразни бутилката вино в чашата си. — Намирам го вулгарен и направо ужасен.

— Че дори и пари няма — допълни Танзи и отново взе да върти пръстена си.

— Но мислиш, че не неговия глас си чула онази нощ?

— Ами както казах, може и неговият да е бил — нетърпеливо отвърна тя и вдигна слабичките си рамене. — Само че той има алиби, нали? Много хора твърдят, че не е бил близо до Кентигърн Гардънс, когато Лула е загинала. Част от нощта е прекарал у Киара Портър. Кучка такава — прибави Танзи с лека злобна усмивка. — Да спи с гаджето на най-добрата си приятелка.

— Нима са спали заедно? — попита Страйк.

— О, ами че ти как мислиш? — засмя се Ърсула, сякаш въпросът му беше крайно наивен. — Познавам Киара Портър, появи се в благотворително модно шоу, в чиято организация участвах. Тя е пълна въздухарка и уличница.

Пристигнаха кафетата заедно с карамеления пудинг на Страйк.

— Съжалявам, Джон, но Лула не показваше добър вкус в избора си на приятели — отбеляза Танзи, докато отпиваше от еспресото си. — Вземи Киара или онази Брайъни Радфорд. Не че й беше точно приятелка, но аз на такава не бих се доверила за нищо на света.

— Коя е Брайъни? — попита Страйк неискрено заинтересуван, защото добре помнеше коя е.

— Художник гримьор. Взема скъпо и прескъпо тази проклетница — отвърна Ърсула. — Използвах услугите й веднъж за бал на фондацията на Горбачов, а после тя разтръби на всички…

Ърсула млъкна рязко, остави чашата с вино и вместо нея взе тази с кафето. Въпреки че очевидно нямаше връзка с неговите дела, Страйк бе обзет от силно любопитство какво ли бе разтръбила Брайъни на всички, но в този миг заговори Танзи:

— А имаше и едно кошмарно момиче, което Лула мъкнеше в апартамента, помниш ли я, Джон?

Тя се бе обърнала очаквателно към Бристоу, но той не реагира.

— Нали се сещаш, една такава с ужасен цвят на кожата, която Лула водеше със себе си понякога. На скитница приличаше и буквално вонеше. Винаги можех да подуша кога се е возила в асансьора. Отгоре на всичко и в басейна я мъкнеше. Не знаех, че черните можели да плуват.

Бристоу замига бързо с пламнало лице.

— Един бог знае какво общо имаше Лула с нея — каза Танзи. — Няма как да не я помниш, Джон. Беше дебела повлекана. Изглеждаше малко не наред.

— Аз не мога… — замънка Бристоу.

— За Рошел ли говориш? — попита Страйк.

— О, да, май така се казваше. Беше дошла на погребението — каза Танзи, — забелязах я. Седеше в дъното. И така недей да забравяш — впери тя настойчиво тъмните си очи в Страйк, — че всичко това трябва да си остане само между нас. Фреди в никой случай не бива да научава, че съм говорила пред теб. Нямам намерение пак да изживявам онзи кошмар с репортерите. Сметката, моля — излая тя към келнера.

Когато сметката пристигна, тя я предаде без коментар на Бристоу.

Докато сестрите се приготвяха да си тръгнат, като отмятаха на гърбовете си лъскавите си тъмни коси и обличаха скъпите си жакети, вратата на ресторанта се отвори, влезе висок и слаб мъж в костюм, огледа се и се насочи право към тяхната маса. Беше със сребриста коса, изискан на вид и безукорно облечен, а в бледосините му очи личеше известна студенина. Походката му беше енергична и целеустремена.

— Каква изненада — рече той безгрижно и спря между столовете на двете жени.

Никой от другите трима не беше забелязал приближаването на мъжа и всички освен Страйк демонстрираха едновременно шок и нещо повече от неудоволствие при вида му. За част от секундата Танзи и Ърсула замръзнаха и ръката на Ърсула увисна, докато вадеше слънчевите си очила от ръчната си чанта.

Танзи се съвзе първа.

— Сайприън — промълви тя и му поднесе буза за целувка. — Да, каква прекрасна изненада!

— Мислех, че ще пазаруваш, Ърсула, скъпа — каза той и остана с приковани в жена си очи, докато формално допираше устните си до двете бузи на Танзи.

— Отбихме се за обяд, Сайпс — отвърна тя, но лицето й бе зачервено и Страйк усети необяснима враждебност да витае в атмосферата.

Светлите очи на по-възрастния мъж се насочиха изпитателно към Страйк, после се спряха върху Бристоу.

— Мислех, че Тони се занимава с развода ти, Танзи — подхвърли той.

— Така е — отвърна Танзи. — Това не е служебен обяд, Сайпс, а просто приятелски.

Той й отправи смразяваща усмивка.

— Нека ви съпроводя навън, скъпи мои — каза им.

Двете сестри набързо се сбогуваха с Бристоу и без нито дума към Страйк се оставиха да бъдат подкарани навън от съпруга на Ърсула. Когато вратата се затвори зад тримата, Страйк попита Бристоу:

— Какво означаваше сценката?

— Това беше Сайприън — отвърна Бристоу. Изглеждаше превъзбуден, докато се занимаваше с кредитната си карта и сметката. — Сайприън Мей. Съпруг на Ърсула. Старши съдружник във фирмата. Не би му харесало Танзи да говори с теб. Питам се как ли е разбрал, че сме тук. Вероятно го е измъкнал от Алисън.

— Защо не би му харесало тя да говори с мен?

— Танзи е сестра на съпругата му — каза Бристоу, докато обличаше палтото си. — Няма да й позволи да се излага отново, както би го приел той. Вероятно ще ми трият сол на главата, задето я убедих да се срещне с теб. Сигурно в момента звъни на чичо ми да се оплаква от мен.

Страйк забеляза, че ръцете на Бристоу трепереха.

Адвокатът си тръгна с такси, поръчано от метрдотела. Страйк се отдалечи от „Сиприани“ пеша и разхлаби вратовръзката си в движение. Бе толкова погълнат от мислите си, че от унеса му го извади шумен клаксон на кола, която не бе забелязал да лети към него, докато пресичаше Гровнър стрийт.

При това напомняне, че излага на риск безопасността си, Страйк се отправи към бледата пастелна стена на спа центъра „Елизабет Ардън“ и се прилепи до нея, встрани от потока минувачи, за да извади мобилния си телефон. След като слуша известно време и натиска копчетата, успя да открие онази част от записаните показания на Танзи, отнасяща се до моментите, непосредствено предшестващи падането на Лула Ландри покрай прозореца й.

… на път за спалнята чух викове. Лула казваше „Късно е, вече го сторих“, а после мъж изрече „Ти си проклета лъжлива кучка“ и след това… след това я бутна долу. Видях я с очите си как пада.

Почти долови лекото изтракване на чашата на Бристоу върху масата. Страйк върна назад и пак го изслуша.

… казваше „Късно е, вече го сторих“, а после мъж изрече „Ти си проклета лъжлива кучка“ и след това… след това я бутна долу. Видях я с очите си как пада.

Спомни си как Танзи бе имитирала размаханите ръце на Ландри и ужаса по застиналото й лице. Прибра телефона в джоба си, извади бележника и започна да нахвърля бележки.

Страйк бе срещал безчетен брой лъжци, умееше да ги надушва и му бе съвършено ясно, че Танзи е тъкмо такава. Нямаше как да е чула онова, което твърдеше, че е чула, от апартамента си и по тази причина полицията бе стигнала до извода, че въобще не го е чула. Ала противно на очакванията на Страйк и макар всички известни му до този момент обстоятелства да потвърждаваха самоубийството, той усещаше искреност в твърдението на Танзи, че е чула спор преди падането на Ландри. Единствено тази част от историята й звучеше автентично и се открояваше от лъжите, с които я бе заобиколила.

Страйк се отдръпна от стената и пое на изток по Гровнър стрийт, като вече обръщаше малко повече внимание на уличното движение, но в паметта си извикваше изражението на Танзи, тона й, превзетите й жестове, докато говореше за последните мигове на Лула Ландри.

Защо й беше да е откровена по важния въпрос, след като изричаше в добавка куп неистини, лесни за опровергаване? Защо лъжеше какво е правила в момента, когато бе чула виковете от апартамента на Ландри? Страйк си припомни цитат от Адлър: „Лъжата би била безсмислена, освен ако истината не се усеща като опасна“. Танзи бе дошла днес в последен опит да открие някого, който да й повярва, но и да се хване на упоритите лъжи, съпътстващи показанията й.

Закрачи бързо, почти без да усеща бодежите в дясното си коляно. Най-сетне осъзна, че бе извървял цялата Мадокс стрийт и вече бе излязъл на Риджънт стрийт. Червените тенти пред магазина за играчки „Хамлис“ пърхаха в далечината и Страйк си припомни, че бе възнамерявал на връщане към офиса да купи подарък за рождения ден на племенника си.

Разноцветният пищящ и святкащ водовъртеж, в който се озова, едва стигаше до съзнанието му. Без да се заглежда, той преминаваше от етаж на етаж, необезпокояван от възбудените писъци, от бръмченето на вдигналите се във въздуха хеликоптери играчки, от квиченето на механичните прасета, движещи се пред краката му. Накрая, някъде след двайсет минути, се спря пред щанда с армейски кукли. Застана неподвижен, взрян в редиците от миниатюрни морски пехотинци и парашутисти, но почти без да ги вижда, глух за шепота на родителите, които се опитваха да го заобиколят със синчетата си, защото се притесняваха да помолят странния едър мъж да се отмести.