Зовът на кукувицата

1

В деня на посещението си в студиото на Ги Соме Страйк отиде рано да се изкъпе в Студентския съюз на Лондонския университет и се облече необичайно грижливо. От проучването на сайта на дизайнера вече знаеше, че Соме е привърженик на панталони от напукана кожа, на вратовръзки от метална мрежа и на аксесоари от рода на черни козирки, които сякаш бяха изработени чрез отрязване на горната част на старомодни бомбета. Със смътното желание да е напук Страйк облече традиционния и удобен тъмносин костюм, с който се беше появил в „Сиприани“.

Студиото, което издирваше, беше бивш склад от деветнайсети век на северния бряг на Темза. Проблясващата река заслепяваше очите му, докато се опитваше да открие входа, който не бе ясно маркиран; нищо отвън не обявяваше новата функция на сградата.

Най-сетне откри дискретен необозначен звънец и вратата се отвори електронно отвътре. Голото, но просторно фоайе бе хладно от климатиците. Чу се звънтене и потракване, предшестващи влизането на момиче с доматеночервена коса, облечено от глава до пети в черно и окичено с безброй сребърни дрънкулки.

— О! — каза тя, като видя Страйк.

— Имам среща с господин Соме в десет — уведоми я той. — Корморан Страйк.

— О! — повтори тя. — Добре.

Изчезна по същия начин, както беше дошла. Страйк използва чакането, за да позвъни на мобилния телефон на Рошел Онифаде, както правеше по десет пъти на ден, откакто я беше срещнал. Нямаше отговор.

Измина още една минута, после внезапно се появи дребен чернокож мъж, който се отправи към Страйк с котешка походка и съвършено безшумно поради гумените си подметки. Той вървеше с подчертано люлеене на бедрата, горната част на тялото му бе съвършено неподвижна с изключение на лекото поклащане на раменете, а ръцете му оставаха вдървени.

Ги Соме бе почти цяла глава по-нисък от Страйк и притежаваше може би една стотна от телесната му мазнина. Предницата на впитата му черна тениска бе украсена със стотици сребърни капси, които образуваха наглед триизмерен образ на лицето на Елвис, сякаш гръдният кош на дизайнера беше детска мозайка от онези с дупките. Още по-странен ефект за окото създаваха релефните му мускули, движещи се под прилепналата ликра. Беше със сиви джинси на тънко тъмно райе, а маратонките му бяха комбинация от черен велур и кожа.

Лицето на Соме контрастираше странно със слабото стегнато тяло, защото изобилстваше от издадености. Очите му бяха изпъкнали като на риба, бузите — като кръгли лъскави ябълки, а пълните му устни образуваха широк овал: малката му глава беше идеална сфера. Соме изглеждаше като издялан от мек абанос от ръката на майстор, която се бе уморила от своята опитност и бе преминала към експеримент с гротеска.

Той протегна ръка с лека чупка в китката.

— Да, виждам нещичко от Джони — промълви с бегли следи от кокни изговор, вгледан в лицето на Страйк, — но в много по-очукан вариант.

Страйк се ръкува с него. Усети изненадваща сила на пръстите.

Червенокосото момиче се приближи със звънтене.

— Ще бъда зает един час, Труди, никакви обаждания — поръча й Соме. — Донеси ни чай и бисквитки, мила.

Изпълни балетно завъртане и покани Страйк да го последва.

Минаха по боядисан в бяло коридор покрай отворена врата, откъдето някаква азиатка на средна възраст с плоско лице погледна към Страйк през тънък златист воал, който мяташе върху манекен; стаята бе ярко осветена като операционна, пълна с работни маси, върху които бяха струпани топове плат, а стените представляваха колаж от скици, снимки и бележки. Дребна руса жена, облечена в нещо, което на Страйк му приличаше на цилиндрична превръзка с черен бинт, отвори друга врата и прекоси коридора пред тях; измери го със същия студен и празен поглед като червенокосата Труди. Страйк се почувства ненормално огромен и космат; вълнест мамут, опитващ се да се смеси с маймуни капуцини.

Той последва наперено пристъпващия дизайнер до края на коридора, а после нагоре по спираловидната стоманена стълба до бял правоъгълен офис. Прозорците от пода до тавана по цялата дясна стена разкриваха гледка към Темза и южния бряг. Останалите боядисани в бяло стени бяха отрупани с окачени по тях снимки. Вниманието на Страйк бе грабнато от огромен триметров фотос на прословутата „Паднали ангели“, закачен на стената срещу бюрото на Соме. Ала при по-внимателно вглеждане установи, че това не беше познатата на света снимка. В този вариант Лула се смееше с отметната назад глава: прекрасно очертаната й шия излизаше вертикално от дългата й разбъркана коса и се виждаше щръкналото черно зърно на едната й гърда. Киара Портър гледаше Лула със загатната усмивка на лицето, но явно по-бавно бе схванала шегата. Както и в по-известния вариант на снимката, очите на наблюдаващия мигом биваха привлечени от Лула.

Имаше я и по други снимки, буквално навсякъде. Вляво — сред група модели, облечени в прозрачни блузони в цветовете на дъгата; по-нататък — в профил, със златни листа върху устните и клепачите. Усвоено ли бе това й умение да представя лицето си в най-фотогеничния му аранжимент и да предава емоцията така красиво? Или тя просто бе благодатна повърхност, върху която чувствата заблестяваха естествено?

— Паркирай си задника където желаеш — каза Соме, а самият той седна зад бюро от тъмно дърво и стомана, покрито със скици.

Страйк си придърпа плексигласов стол с извит контур. Върху бюрото имаше тениска, декорирана със снимка на принцеса Даяна като мексиканска мадона, отрупана със стъклени мъниста, в комбинация с яркоалено сърце от лъскав сатен с избродирана на него кривната корона.

— Харесва ли ти? — попита Соме, забелязал посоката на погледа му.

— О, да — излъга Страйк.

— Продава се навсякъде. Получих безвкусни писма от католици. Джо Манкура носеше такава в шоуто на Джулс Холанд. Мисля си да изобразя Уилям като Христос на фланелка с дълги ръкави за зимата. Или Хари с автомат, който да крие патката му, какво ще кажеш?

Страйк се усмихна неопределено. Соме кръстоса крака с малко повече показност от необходимата и изрече стъписващо нафукано:

— Значи Счетоводителя смята, че Кукувицата може да е убита? Винаги наричах Лула Кукувицата — ненужно добави той.

— Да. Джон Бристоу обаче е адвокат.

— Знам, но Кукувицата винаги го наричаше Счетоводителя. Всъщност аз започнах, а Кукувицата се присъедини, когато биваше в палаво настроение. Той вечно си вреше носа в процентите й и се опитваше да измъкне и последния пенс от всеки. Предполагам, че ти плаща минималния хонорар за детектив.

— Всъщност ми плаща двоен хонорар.

— О, сигурно е станал по-щедър сега, когато разполага с парите на Кукувицата.

Соме загриза нокътя си и напомни на Страйк за Кийрън Коловас-Джоунс. Двамата си приличаха и по телосложение — дребни, но пропорционални.

— Добре де, гадняр съм — рече Соме и извади нокътя от устата си. — Никога не съм харесвал Джон Бристоу. Вечно преследваше Кукувичката за нещо. Да беше си създал свой живот. Да беше извадил наяве склонностите си. Чувал ли си го какви химни реди за майчето си? Срещал ли си „приятелката“ му? Според мен на нея й расте брада.

Изрече думите в непрекъснат злобен поток, после млъкна, за да отвори скрито чекмедже в бюрото, от което извади пакет ментолови цигари. Страйк вече бе забелязал, че ноктите на Соме бяха изгризани до живеца.

— Семейството й беше единствената причина да е толкова сбъркана. Казвах й: „Зарежи ги, мила, давай напред“. Но тя не го правеше. Такава си беше Кукувицата, вечно преследваше изгубени каузи.

Предложи на Страйк от белите цигари и след отказа на детектива си запали една с гравирана запалка „Зипо“. Когато затвори капачето й, Соме каза:

— Ще ми се на мен да беше хрумнало да наема частен детектив. Радвам се, че някой го е направил. Просто не мога да повярвам, че тя се е самоубила. Психотерапевтът ми твърди, че е затваряне на очи пред истината. Ходя на терапия два пъти седмично, не че ми помага де. Бих се тъпкал с валиум като лейди Бристоу, стига да можех да работя под действието му. Пробвах го през седмицата след смъртта на Кукувицата и бях като зомби. Благодарение на него издържах погребението.

Звънтене и подрънкване откъм металната стълба възвести приближаването на Труди, която прекоси с несигурна походка офиса и постави на бюрото черен лакиран поднос с две руски чаши за чай със сребърен филигран, във всяка от които имаше бледозелена димяща течност с листенца чай, плаващи в нея. Имаше и чинийка с тънки бисквити, които изглеждаха, сякаш са направени от въглени. Страйк с носталгия си припомни пая с картофено пюре и чая с цвета на махагон във „Финикс“.

— Благодаря, Труди. Донеси ми пепелник, скъпа.

Момичето се поколеба, явно на ръба да изрази протест.

— Направи го и толкова — озъби се Соме. — Аз съм шибаният шеф тук, ако искам, мога да опожаря сградата. Махни батериите от противопожарните аларми. Но първо ми донеси пепелник.

— Миналата седмица се задейства алармата и включи пръскачките на долния етаж — обясни Соме на Страйк. — Сега онези, дето ни финансират, не разрешават да се пуши в сградата. Да си го начукат в тесните задници.

Той вдиша дълбоко дима, после го изпусна през ноздрите си.

— Не задаваш ли въпроси? Или просто седиш със страшен вид, докато някой не излее самопризнание?

— Мога и въпроси да задавам — рече Страйк, като извади бележник и химикалка. — Бил си в чужбина, когато Лула е умряла, нали?

— Върнал се бях няколко часа преди това. — Пръстите на Соме, хванали цигарата, леко потрепнаха. — Пътувах до Токио, почти не спах в продължение на осем дни. Кацнахме на Хийтроу някъде към десет и половина и ме налегна синдромът на отместеното часово време в най-тежка форма. Не мога да спя в самолети. Ако ще се разбиваме, искам да съм буден.

— Как се прибра у дома след летището?

— С такси. Елза беше объркала нещо с резервацията на кола. Трябваше да има шофьор, който да ме посрещне.

— Коя е Елза?

— Момичето, което уволних, задето обърка резервацията. Последното, което исках, беше да търся такси толкова късно вечерта.

— Сам ли живееш?

— Не. В полунощ вече бях в кревата с Виктор и Ролф. Котараците ми — поясни той с бърза усмивка. — Взех амбиен, спах няколко часа, после се събудих в пет сутринта. Пуснах си „Скай Нюз“ от леглото, а един мъж с ужасен калпак от овча кожа стоеше в снега на улицата на Кукувицата и каза, че била мъртва. Текстът, който вървеше в долната част на екрана, съобщаваше същото.

Соме дръпна силно от цигарата и със следващите думи от устата му се изви бял дим.

— Едва не умрях. Реших, че още спя или че съм се събудил в погрешно измерение или нещо от тоя сорт. Започнах да звъня на всички — на Киара, на Брайъни… Телефоните им даваха заето. През цялото време стоях с вперени в екрана очи и очаквах да съобщят, че е станала грешка, че не е тя. Не спирах да се моля да е била онази клошарка. Рошел.

Той млъкна, като че очакваше някакъв коментар от Страйк. Той още пишеше в бележника си.

— Познаваш Рошел, нали?

— Да. Кукувицата я доведе тук веднъж. Заблудена беше донемайкъде.

— Кое те кара да мислиш така?

— Рошел мразеше Кукувицата. Завиждаше й до смърт. Ако Кукувицата не го виждаше, на мен ми беше пределно ясно. Нея я блазнеше далаверата, пукната пара не даваше дали Кукувицата е жива, или мъртва. Извади късмет, както се оказа… И така колкото по-дълго гледах новините, толкова повече осъзнавах, че няма грешка. Направо рухнах. — Пръстите му, хванали цигарата, отново затрепериха. — Споменаха, че съседка дочула караница. Естествено помислих, че е бил Дъфийлд. Реших, че той я е блъснал през прозореца. Приготвил се бях да кажа на ченгетата какъв боклук е. Готов бях да ида и в съда и публично да свидетелствам що за тип е. И ако тази пепел падне от цигарата ми — продължи той без никаква промяна в тона, — ще уволня малката кучка.

Сякаш чула го, Труди затрополи по стълбата и се появи в стаята задъхана, стиснала в ръце тежък стъклен пепелник.

— Благодаря ти — натъртено произнесе Соме, когато тя го постави пред него и после забърза обратно надолу.

— Защо реши, че е Дъфийлд? — попита Страйк, когато прецени, че Труди се е отдалечила достатъчно.

— Че кого другиго би пуснала Кукувицата в апартамента си в два през нощта?

— Колко добре го познаваш?

— Достатъчно ясна ми е тая подла гадинка. — Соме отпи от ментовия си чай. — Защо го правят жените? А и Кукувичката… Тя не беше глупава впрочем, умът й сечеше като бръснач. Какво тогава виждаше в Еван Дъфийлд? Аз ще ти кажа — отсече той, без да чака отговор. — Ония ми ти глупости с ранения поет, с измъчения гений. Измий си зъбите бе, простако. Не ми се прави на Байрон. — Той тропна чашата си на бюрото, обхвана десния си лакът с лявата ръка и задърпа енергично от цигарата. — Никой истински мъж не би търпял такъв като Дъфийлд. Само жените му се връзват. Заради някакъв извратен майчински инстинкт, ако питаш мен.

— Мислиш ли, че по природа е способен да я убие?

— То се знае — отсече Соме. — Способен е и още как. Всички ние я носим у себе си, тази способност за убийство. Защо Дъфийлд да е изключение? Има манталитета на злобно дванайсетгодишно хлапе. Представям си го в някое от вкиснатите му състояния, което избива в гняв, и после… — Той направи рязък жест с ръка. — Веднъж го видях да й крещи. Беше миналата година на парти след мое ревю. Застанах помежду им. Казах му да се пробва с мен вместо с нея. Може да не съм от най-големите мъжкари — заяви Соме с изопнато бузесто лице, — но на това нищожество не бих му се дал. Държа се като последен лигльо на погребението.

— Наистина ли?

— Да. Криеше си лицето, грам уважение не показа. Да не бях толкова разстроен, щях да му дам да разбере какво мисля за него. Ще ми се прави на съсипан, гадният му малък лицемер.

— Значи никога не си вярвал, че е самоубийство?

Странните изпъкнали очи на Соме се втренчиха в Страйк.

— Никога. Дъфийлд твърди, че бил у дилъра си, маскиран като вълк. Що за смотано алиби е това? Надявам се, че ти е на дневен ред за проверка. Дано не си заслепен от славата му, както бяха от полицията.

Страйк си припомни коментара на Уордъл за Дъфийлд.

— Не мисля, че според тях Дъфийлд е ослепителен.

— Тогава проявяват повече вкус, отколкото съм си мислил — заяви Соме.

— Защо си толкова сигурен, че не е било самоубийство? Лула е имала психични проблеми, нали така?

— Да, но ние имахме договорка като Мерилин Монро и Монтгомъри Клифт. Бяхме си обещали, че ако някой от нас сериозно се замисли за самоубийство, ще се обади на другия. Тя щеше да сподели с мен.

— Кога я чу за последен път?

— Обади ми се в сряда, докато още бях в Токио — отвърна Соме. — Тъпата крава все забравяше за осемте часа разлика. Бях изключил звука на телефона си в два през нощта, така че не вдигнах. Но тя ми беше оставила съобщение и въобще не беше на вълна самоубийство. Чуй това.

Той отново бръкна в чекмеджето на бюрото си, натисна няколко бутона и подаде мобилния си телефон на Страйк.

Лула Ландри заговори в ухото на Страйк, близка и реална, с малко пресипнал гърлен глас и с умишлено изопачен кокни изговор:

— Добре ли си, миличък? Имам да ти казвам нещо. Не съм сигурна, че ще ти хареса, но е голяма новина и съм толкова щастлива, че трябва да я споделя с някого, така че звънни ми, когато можеш, чу ли? Нямам търпение. — Следваха звуци от въздушни целувки.

Страйк му върна телефона.

— Ти върна ли й обаждането? Разбра ли каква е била голямата й новина?

— Не. — Соме смачка цигарата си и веднага извади друга. — Японците ми бяха наредили среща след среща. Колкото пъти ми хрумваше да се обадя, часът беше неподходящ. Във всеки случай… да ти кажа право, мислех, че знам какво ще ми каже, и никак не бях зарадван. Реших, че е бременна.

Соме кимна няколко пъти с новата цигара, стисната между зъбите си, после я махна, за да каже:

— Да, мислех, че се е подредила.

— От Дъфийлд ли?

— Силно се надявах, че не. Тогава още не знаех, че пак са се събрали. Тя не би посмяла да се върне пак при него, ако бях в страната, затова е изчакала да ида в Япония, коварната малка кучка. Знаеше, че го мразя, а тя държеше на мнението ми. Бяхме си близки като роднини с Кукувицата.

— Защо реши, че може да е бременна?

— Заради тона, с който говореше. Сам я чу, толкова е развълнувана… Такова чувство имах. Точно такова нещо би сторила Кукувицата и би очаквала аз да съм щастлив колкото нея, пък майната й на кариерата й, майната ми на мен, дето разчитах тя да рекламира новата ми модна линия за аксесоари…

— Това ли беше договорът за пет милиона лири, за който ми спомена брат й?

— Да, и бас държа, че Счетоводителя я е притискал да измъкне колкото е възможно повече — отново се нервира Соме. — Не беше в природата на Кукувицата да се опитва да ми задигне и последното пени. Тя знаеше, че участието й ще е нещо прекрасно, че ще я издигне на още по-високо ниво. Не парите бяха най-важното. Всички я свързваха с моите модели. Направи големия си пробив със снимка за „Вог“, облечена в моя рокля. Кукувицата обожаваше моите дрехи, обожаваше и мен, но когато хората се издигнат до някакво ниво и всички им втълпяват, че струват повече, забравят кой ги е довел дотам и нещата се връщат на нулата.

— Очевидно си преценил, че тя си струва, за да се обвържеш с договор за пет милиона лири.

— Ами аз кажи-речи за нея създадох тази линия, така че да се съобразявам с бременност при снимките нямаше да е много забавно. А и си представях как после Кукувицата съвсем ще оглупее и няма да иска да оставя проклетото бебе. Точно този тип беше тя: все търсеше хора, които да обича, заместители на семейство. Онези Бристоу напълно я бяха побъркали. Бяха я осиновили само като играчка за Ивет, която е такава кучка, че косата да ти настръхне.

— В какъв смисъл?

— Обсебваща. Вещаеща прокоба. Не искаше да изпусне Кукувицата от поглед, за да не умре като хлапето, заради което я бе купила — за да го замени. Лейди Бристоу идваше на всички ревюта, мотаеше се в краката на хората до момента, в който вече беше много болна. А имаше и чичо, който се отнасяше с Кукувицата като с отрепка, докато тя не започна да печели сериозно. Тогава взе да проявява малко повече уважение. Тия Бристоу много ценят парите.

— Те са богато семейство, нали така?

— Алек Бристоу не остави чак толкова много. Не и някакво внушително състояние. Не като твоя старец. Всъщност как така — свърна Соме от темата на разговора — синът на Джони Рокъби работи като частен детектив?

— Ами просто това му е професията — отвърна Страйк. — Та разкажи за Бристоу.

Соме не показа да му е неприятно, задето го командват, напротив, сякаш му доставяше удоволствие, защото бе непривично изживяване.

— Спомням си как Кукувицата ми спомена, че по-голямата част от завещаното от Алек Бристоу била дялове от старата му компания, а „Албрис“ се сгромоляса в рецесията. В никой случай не е от порядъка на „Епъл“. Кукувицата печелеше повече от всички онези нещастници, преди да е навършила двайсет.

— Тази снимка — каза Страйк и посочи огромния фотос на „Паднали ангели“ на стената зад себе си — беше ли част от кампанията за пет милиона лири?

— Да — потвърди Соме. — Тези четири чанти бяха началото. Тя държи „Кашил“ тук. Дадох на всичките африкански имена заради нея. Беше обсебена от Африка. Оная уличница, родната й майка, която тя изкопа най-сетне, й беше казала, че баща й бил африканец, така че Кукувицата се побърка на тази тема. Говореше как щяла да учи там, да върши благотворителна работа… Нямаше значение, че дъртата кофа трябва да бе преспала поне с петдесет бандюги. Африканец, друг път — рече Соме и смачка цигарата си в стъкления пепелник. — Мърлата просто бе казала на Кукувицата каквото тя искаше да чуе.

— И ти реши да използваш снимката за кампанията, макар Лула току-що да е…

— Направих го в знак на почит към нея — с висок глас го прекъсна Соме. — Никога не е изглеждала по-красива. Беше един вид поклон към нея, към нас. Тя бе моята муза. Ако мръсниците не могат да го разберат, майната им и толкоз. Журналистите в тази страна са по-долни от най-долните отрепки. За всеки съдят по себе си.

— В деня, преди Лула да умре, са й били изпратени чанти…

— Да, от моите бяха. Изпратих й по една от тези — каза Соме и посочи снимката с върха на новата си цигара. — Със същия куриер пратих и дрехи на Дийби Мак.

— Той беше ли ги поръчал, или…

— Рекламни подаръци, драги — поясни Соме. — В името на добрия бизнес. Няколко суитчъра с качулки от конфекцията и разни аксесоари. Никога не е загуба да подаряваш на знаменитост.

— Той облече ли ги някога?

— Не знам — отвърна Соме, понижил леко тона. — Имах си други грижи на главата следващия ден.

— Видях го в Ютюб да носи суитчър с качулка с капси по него, ето такива — каза Страйк и посочи гърдите на Соме. — Във формата на юмрук.

— Да, този беше един от тях. Значи някой му ги е препратил. На единия имаше юмрук, на другия пистолет, а на гърба им беше изписан текст от негови песни.

— Лула говори ли с теб за това, че Дийби Мак ще отседне в апартамента под нейния?

— О, да. Но не беше достатъчно въодушевена от това. Все й казвах: миличка, ако за мен беше написал три песни, щях да го чакам гол зад вратата му, като пристигне. — Соме издиша две успоредни струи дим от ноздрите си и погледна изкосо Страйк. — Харесвам ги едри и грубовати — добави. — Но не и Кукувицата. Сам виждаш с какъв се хвана. Повтарях й: ти си тази, дето направи такъв голям въпрос от откриването на корените си, намери си едно свястно чернокожо момче и се задоми. Дийби щеше да е идеален за нея. Защо не? В последното шоу за сезона я накарах да мине по подиума под звуците на „Момиче с грозно лице“ на Дийби. „Наистина хубаво ти е тялото, но виж си мутрата в огледалото. Погледни се, че си кръгла нула. Момиче, нямаш нищо общо с Лула.“ Дъфийлд беше крайно недоволен.

Соме пуши един миг мълчаливо с поглед към стената със снимки.

— Къде живееш, някъде наблизо ли? — попита Страйк, макар да знаеше отговора.

— Не, на Чарлс стрийт в Кенсингтън — отвърна Соме. — Преместих се там миналата година. Далеч е от Хакни, няма спор, но вече ставаше глупаво, трябваше да се махна оттам. Твърде много разправии и побоища. Аз съм израснал в Хакни — обясни той. — Тогава бях никому неизвестният Кевин Оусу. Смених си името, когато напуснах дома. Като теб.

— Аз никога не съм бил Рокъби — уточни Страйк и обърна нова страница в бележника си. — Родителите ми не са били женени.

— Това всички го знаем, драги — подхвърли Соме не без известна злоба. — Обличах твоя старец за снимки в „Ролинг Стоун“ миналата година: прилепнал костюм и омачкано бомбе. Виждаш ли го често?

— Не — отговори Страйк.

— Не, разбира се, ще го накараш да изглежда стар — позасмя се Соме. Той се разшава на стола си, запали нова цигара, стисна я между устните си и примижа към Страйк през стелещия се ментолов дим. — Защо говорим за мен всъщност? Хората често ли ти разправят житейските си истории, като извадиш този бележник?

— Случва се.

— Не си ли искаш чая? Не те виня. И аз не знам защо я пия тази гадост. Баща ми би получил удар, ако поиска чай, а му поднесат това.

— Семейството ти още ли е в Хакни?

— Не съм проверявал — промърмори Соме. — Не си говорим. Аз практикувам онова, което проповядвам.

— Защо според теб Лула е променила името си?

— Защото и тя като мен мразеше проклетото си семейство. Не искаше вече да е свързана с тях.

— Защо тогава е избрала фамилия като на чичо си Тони?

— Той не е прочут. А комбинацията звучи добре. И Дийби не би могъл да напише „Двойно Л, бъди моя“, ако беше Лула Бристоу.

— Чарлс стрийт не е много далеч от Кентигърн Гардънс, нали?

— На двайсет минути пеша е. Исках Кукувицата да се премести при мен, когато каза, че повече не изтрайва в старото си жилище, но тя не пожела. Избра вместо това онзи петзвезден затвор само и само да избяга от репортерите. Те я принудиха да иде там. Те носят отговорността.

Страйк си припомни думите на Дийби Мак „Шибаните репортери я тласнаха навън от прозореца“.

— Заведе ме да видя къщата. Мейфеър, пълен с богати руснаци и араби и с негодници като Фреди Бестигуи. Казах й: миличка, не можеш да живееш тук с тоя мрамор навсякъде, не е шик при нашия климат, все едно да обитаваш собствената си гробница… — Помълча малко, после продължи: — Няколко месеца живя в пълен кошмар. Някой я дебнеше, пъхаше писма в пощенската кутия на входната й врата в три часа през нощта, будеше я. Нещата, които описваше, че ще й стори, я плашеха. После се раздели с Дъфийлд и репортерите вече бяха непрестанно пред дома й. Откри, че подслушват всичките й разговори. Отгоре на всичко си втълпи, че трябва да намери оная кучка майка си. Твърде много й се събра. Искаше да се махне от всичко, да се усеща в безопасност. Настоявах да се премести при мен, но не, отиде и купи оня проклет мавзолей. Избра жилището, защото й изглеждаше като крепост с тази денонощна охрана. Вярваше, че там ще е защитена, че никой няма да може да се добере до нея. Ала намрази това място от първия ден. Знаех, че така ще стане. Беше откъсната от всичко, което харесваше. Кукувичката обичаше цвят и шум, обичаше да ходи свободно по улицата, да се усеща волна. Една от причините, поради които полицията твърдеше, че не е било убийство, бяха отворените прозорци. Лично ги беше отворила, по дръжките бяха нейните отпечатъци. Но аз знам защо ги е отворила. Тя винаги отваряше прозорците, дори и при най-голям студ, защото не можеше да понася тишината. Харесваше й да чува Лондон. — Тонът на Соме бе изгубил цялото си лукавство и сарказъм. Той прочисти гърлото си и продължи: — Опитваше се да създаде връзка с нещо реално. Непрекъснато говорехме за това. То беше нашата голяма тема. Тъкмо по тази причина общуваше с проклетата Рошел. Кукувичката си мислеше, че би се озовала в нейното положение, ако не беше красива, ако Бристоу не я бяха взели като жива играчка за Ивет.

— Разкажи ми за онзи, който я е следил.

— Побъркан. Въобразяваше си, че са женени с нея. Беше му издадена забранителна заповед да я доближава и му назначиха принудително психиатрично лечение.

— Имаш ли представа къде е той сега?

— Мисля, че го депортираха обратно в Ливърпул — отвърна Соме. — Но полицията го провери, казаха ми, че бил в охранявано отделение в нощта, когато тя умря.

— Познаваш ли семейство Бестигуи?

— Само по думите на Лула, но той е долнопробен, а тя е празноглавка, пълна със силикон. Не ми е нужно да я познавам, ясен ми е нейният тип. От богаташките, дето харчат парите на грозните си мъже. Идват на моите ревюта. Искат да са ми приятелки. Предпочитам откровените проститутки пред тях.

— Седмица преди Лула да умре, двамата с Фреди Бестигуи са прекарали уикенда в една и съща извънградска вила.

— Да, чух. Той й беше хвърлил око — пренебрежително подхвърли Соме. — Тя също го знаеше, не беше някакво непознато преживяване за нея. Но ми сподели, че не е отишъл по-далеч от опити да попадне едновременно с нея в асансьора.

— Не си ли говорил с нея след уикенда у Дики Карбъри?

— Не. Да не е опитал нещо там? Не подозираш Бестигуи, нали? — Соме се изправи в стола си и се втренчи в Страйк. — Мамка му… Фреди Бестигуи? Той е боклук, знам си го. Познавам едно момиченце, приятелка на приятел, което работеше в продуцентската му компания. Опитал се да я изнасили. Не, не преувеличавам — побърза да каже Соме. — Говоря за буквално изнасилване. Напил я след работа и я проснал на пода. Някакъв сътрудник си забравил мобилния телефон и се върнал, та ги заварил. Бестигуи плати и на двама им. Всички я убеждаваха да повдигне обвинения, но тя взе парите и избяга. Казаха, че прилагал твърде извратени дисциплинарни мерки спрямо втората си жена, ето защо тя си отиде и му отмъкна три милиона, след като го заплашила с пресата. Но Кукувицата никога не би пуснала Фреди Бестигуи у дома си в два през нощта. Както казах, тя не беше глупаво момиче.

— Какво знаеш за Дерик Уилсън?

— Кой е той?

— Охранителят, който е бил дежурен в нощта на смъртта й.

— Нищо.

— Едър мъж с ямайски акцент.

— Може това да те шокира, но не всички чернокожи в Лондон се познават.

— Питах се дали не си разговарял с него, или дали Лула не го е споменавала.

— Не, имахме по-интересни теми за разговор от пазачите в сградата.

— Важи ли същото и за шофьора й Кийрън Коловас-Джоунс?

— О, него го знам — рече Соме с усмивчица. — Постоянно позираше, когато очакваше, че го гледам през прозореца. Не му достига някъде около метър, за да бъде модел.

— Лула говорила ли ти е за него?

— Не, от къде на къде? — нетърпеливо попита Соме. — Той й беше шофьор.

— Той ми каза, че са били близки. Спомена, че тя му подарила сако твой дизайн. Струвало деветстотин лири.

— Голяма работа — отсече Соме с непринудено пренебрежение. — Значимите ми модели вървят по три хилядарки. Слагам логото си на абсолютно безлични костюми и те се продават като топъл хляб. Глупак ще съм, ако не го правя.

— Точно за това щях да те питам — каза Страйк. — Става дума за конфекцията, нали?

Соме изглеждаше развеселен.

— Именно. Това са дрехи, изработени не по поръчка. Купуваш ги готови от магазина.

— Ясно. Много ли от тях се купуват?

— Ами да, продават се навсякъде. Кога последно си бил в магазин за мъжка конфекция? — попита Соме и присмехулните му изпъкнали очи обходиха тъмносиньото сако на Страйк. — Какво си облякъл всъщност, костюма си от демобилизацията ли?

— Като казваш „навсякъде“…

— В луксозните универсални магазини, бутиците, онлайн — изрецитира Соме. — Защо?

— На записи от охранителни камери са заснети двама мъже, отдалечаващи се с тичане от квартала на Лула онази нощ и единият носи суитчър с твоето лого на него.

Соме поклати глава леко раздразнен.

— Той е един от още поне милион.

— Ти не видя ли…?

— Не съм ги гледал тези щуротии — ядно заяви Соме. — Нито гледах безбройните репортажи, нито исках да чета по този въпрос, нито дори да мисля. Казах им да ми го спестят — поясни той и направи жест към стълбите и към персонала долу. — Знаех само, че тя е мъртва, а Дъфийлд се държи като човек, който крие нещо. И това ми стигаше.

— Добре, докато още сме на темата за дрехите, на последната снимка на Лула, на която влиза в сградата, тя носи рокля и палто…

— Да, носела е „Марибел“ и „Фей“ — потвърди Соме. — Роклята се нарича „Марибел“…

— Да, това го схванах — прекъсна го Страйк. — Но когато е умряла, е била облечена в друго.

Това сякаш изненада Соме.

— Така ли?

— Да. На полицейските снимки трупът беше…

Соме вдигна ръце в неволен жест за самозащита, после се изправи, като дишаше дълбоко, и отиде до стената със снимките, откъдето Лула гледаше усмихната, ведра или замислена. Когато дизайнерът отново се обърна към Страйк, странните му изпъкнали очи бяха влажни.

— По дяволите — процеди тихо той. — Не говори за нея така. „Трупът.“ Дявол да го вземе. Ти си един безсърдечен негодник. Нищо чудно, че старият Джони не си пада по теб.

— Не съм искал да те разстроя — спокойно изрече Страйк. — Целта ми беше да разбера дали се сещаш за причина тя да се преоблече, когато се е прибрала у дома. Когато е паднала, е била с панталони и бюстие с пайети.

— Откъде мога да знам, по дяволите, защо се е преоблякла? — избухна Соме. — Може да й е било студено. Може да е била… Това е нелепо. Как бих могъл да знам?

— Само питам — каза Страйк. — Четох някъде как си казал пред пресата, че е умряла в твоя дреха.

— Не бях аз, никога не съм го обявявал. Някаква гадина от таблоидите позвънила в офиса и попитала за дизайнера на роклята. Една от шивачките й казала, а после я нарекоха мой говорител. Мръсниците го изкараха, че искам да си правя реклама от това. По дяволите.

— Дали би могъл да ме свържеш с Киара Портър и Брайъни Радфорд?

Соме като че бе изгубил почва под краката си и изглеждаше смутен.

— Какво? Да…

И в следващия момент се разплака истински; не като Бристоу с шумно хлипане, а мълчаливо, със сълзи, които се търкаляха по гладките му черни бузи и мокреха тениската му. Той преглътна, затвори очи, обърна се с гръб към Страйк и облегна чело на стената, цял разтреперан.

Страйк чакаше, без да казва нищо, докато Соме няколко пъти обърса лицето си и се обърна към него. Не спомена сълзите си, а се върна до стола си, седна и запали цигара. След две или три дълбоки всмуквания заяви с делови, лишен от емоции тон:

— Ако е сменила дрехите си, то е било, защото е очаквала някого. Кукувицата винаги се обличаше за съответната роля. Трябва да е чакала някого.

— Така си помислих и аз — каза Страйк. — Но не съм експерт по жените и облеклото им.

— Не си, то се вижда — пусна отново злобничка усмивка Соме. — Искаш да говориш с Киара и Брайъни ли?

— Би помогнало.

— И двете ще присъстват на мои снимки в сряда. Арлингтън Теръс номер едно в Излингтън. Ако наминеш към пет следобед, ще са свободни да говорят с теб.

— Много мило от твоя страна, благодаря.

— Не е мило — тихо промълви Соме. — Искам да узная какво е станало. Кога ще говориш с Дъфийлд?

— Щом успея да се добера до него.

— Малкото лайно мисли, че му се е разминало. Тя трябва да се е преоблякла, защото е знаела, че той ще отиде. Макар да са имали скандал, наясно е била, че ще тръгне подир нея. Но той никога няма да говори с теб.

— Ще говори с мен — безгрижно заяви Страйк, прибра бележника и погледна часовника си. — Отнех ти много време. Благодаря отново.

Соме поведе Страйк обратно надолу по спираловидната стълба и после по белия коридор с отчасти възвърната напереност. Когато си стиснаха ръцете в студеното, настлано с плочки фоайе, по лицето му нямаше видими следи от мъка.

— Вземи да поотслабнеш — поръча на сбогуване той на Страйк — и ще ти пратя нещо XXL.

Когато вратата на склада се затвори зад Страйк, той чу Соме да подвиква към момичето с доматената коса на рецепцията:

— Знам какво си мислиш, Труди. Представяш си го как те обладава грубо изотзад, нали? Признай си, скъпа. Искаш го тоя едър и грубоват войник.

Последва шокирано изкискване от страна на Труди.

2

Това, че Шарлот прие мълчанието на Страйк, бе нещо безпрецедентно. Нямаше повече обаждания или съобщения; тя поддържаше позата на осъзнала, че последният им грозен и вулканичен скандал я е променил безвъзвратно, прогонил е любовта й и я е прочистил от беса й. Ала Страйк познаваше Шарлот толкова интимно, като микроб, живял в кръвта му петнайсет години; знаеше, че единствената й реакция на болката е да нарани виновника възможно най-дълбоко, без значение какво ще й струва това. Какво би се случило, ако той продължи да й отказва аудиенция? Беше единствената стратегия, която никога не бе изпробвал, и само тя му оставаше.

От време на време, когато гардът му падаше (късно вечер при самотата в походното легло), инфекцията отново изригваше: бликваха разкаяние и копнеж, той я виждаше красива, гола, шепнеща любовни думи; или с тих плач му казваше, че знае колко е лоша, сбъркана и невъзможна, но че е най-доброто и истинско нещо, случвало му се някога. И тогава фактът, че от нея го дели натискането на няколко бутона, се оказваше твърде крехка барикада срещу изкушението. Понякога се измъкваше от спалния чувал и се придвижваше на куц крак в тъмното до опустялото бюро на Робин, включваше лампата и с часове четеше документите по случая. Веднъж или два пъти звъня посред нощ на мобилния телефон на Рошел Онифаде, но тя така и не отговори.

В четвъртък сутринта Страйк се върна при зида край болницата „Сейнт Томас“ и чака три часа с надеждата да види Рошел отново, но тя не се появи. Накара Робин да позвъни в болницата, но този път те отказаха да коментират неявяването на Рошел и оказаха съпротива на всички опити да се узнае адресът й.

В петък сутринта Страйк отскочи до „Старбъкс“ и когато се върна, завари Сръчко да седи не на канапето до бюрото на Робин, а на самото бюро. Между устните си стискаше незапалена ръчно свита цигара и се бе навел към секретарката му, очевидно по-забавен, отколкото Страйк го бе виждал някога, защото Робин се смееше някак сдържано, както правят жените, когато са развеселени, но в същото време искат да покажат ясно, че крепостта е добре охранявана.

— Добро утро, Сръчко — каза Страйк, но възстрогият му поздрав не попари пламенния език на тялото на компютърния специалист, нито пък широката му усмивка.

— Как е, Фед? Връщам ти лаптопа.

— Чудесно. Двойно безкофеиново лате — обяви Страйк и постави чашата пред Робин. — Безплатно — добави той, когато тя посегна за портмонето си.

Бе трогателно упорита да пуска в кутията за дребни разходи сумата за разни дребни луксове. Робин не възрази пред госта им, а благодари на Страйк, завъртя стола си по часовниковата стрелка и обърна гръб на двамата мъже.

Проблясването на кибритена клечка отклони вниманието на Страйк от собственото му двойно еспресо към посетителя.

— В този офис не се пуши, Сръчко.

— Какво? Че ти пушиш като комин.

— Не и тук. Ела с мен.

Страйк поведе Сръчко в собствения си кабинет и затвори вратата.

— Тя е сгодена — обяви той, като седна на обичайното си място.

— Значи си хабя барута, а? Ясно. Кажи добра дума за мен, ако годежът се развали, тя е точно моят тип.

— Едва ли ти си нейният.

Сръчко се ухили и закима.

— Вече си се наредил на опашката значи.

— Не — отвърна Страйк. — Просто знам, че годеникът й е счетоводител, който играе ръгби. Типичен йоркширец, здравеняк с квадратна челюст.

Беше си създал изненадващо ясен образ за Матю, без да е виждал негова снимка.

— Знае ли човек, може да й се прище да се насочи към нещо по-пикантно — подхвърли Сръчко, остави лаптопа на Лула Ландри върху бюрото и се настани срещу Страйк. Носеше леко опърпана тениска и сандали на бос крак; беше най-топлият ден от годината дотук. — Разгледах подробно този боклук. Доколко те интересуват техническите подробности?

— Никак. Но искам да съм сигурен, че можеш да ги изясниш в съда.

За пръв път Сръчко изглеждаше истински заинтригуван.

— Ти сериозно ли?

— Напълно. Можеш ли да докажеш пред адвоката на защитата, че си разбираш от работата?

— Естествено, че мога.

— Тогава ми дай само важните данни.

Сръчко се поколеба за миг в опит да разгадае изражението на Страйк. Накрая заговори:

— Паролата е „Ейджиман“ и е въведена пет дни преди смъртта й.

— Кажи ми я по букви.

Сръчко го направи и за изненада на Страйк добави:

— Това е фамилия. Ганайска. Отваряла е началната страница на Института по ориенталски и африкански науки и там тя фигурира. Погледни.

Докато говореше, Сръчко чаткаше с гъвкавите си пръсти по клавишите и бързо извика началната страница, която бе споменал — беше в яркозелена рамка с отделни раздели за института, новини, учебен персонал, студенти, библиотека и така нататък.

— Когато е умряла обаче, страницата е изглеждала така.

С още малко пъргаво чаткане той извика почти идентична страница и бързото движение на курсора показа линк към некролога на някой си професор Дж. П. Ейджиман, заслужил професор по африканска политика.

— Запазила е тази версия на страницата — обясни Сръчко. — Интернет историята й показва, че е браузвала Амазон за книгите му през месеца преди смъртта си. По това време е търсила много литература за африканска история и политика.

— Има ли данни да е кандидатствала в института?

— Не и тук.

— Нещо друго интересно?

— Единственото друго, което забелязах, е, че голям файл със снимки е изтрит на седемнайсети март.

— Как разбра това?

— Има софтуер, който помага да възстановиш дори неща, за които хората мислят, че са изчезнали от харддиска — каза Сръчко. — Как мислиш, че залавят разните педофили?

— Ти върна ли го?

— Да, сложих го тук. — Той подаде на Страйк флаш устройство. — Предположих, че няма да искаш да го сложа на харддиска.

— Не… Значи снимките бяха…?

— Нищо скандално. Просто са изтрити. Както ти казах, средният потребител не осъзнава, че трябва повече да се потрудиш, а не само да натиснеш „изтриване“, ако действително искаш да скриеш нещо.

— Седемнайсети март — промълви Страйк.

— Да, празникът на свети Патрик.

— Десет седмици, след като е умряла.

— Може от полицията да са го изтрили — предположи Сръчко.

— Не са те — отвърна Страйк.

След като Сръчко си тръгна, той бързо отиде във външния офис и измести Робин пред компютъра, за да разгледа снимките, изтрити от лаптопа. Усети вълнението на Робин, когато й обясни какво е свършил Сръчко, и отвори съдържанието на флаш устройството.

Когато на екрана се появи първата снимка, за част от секундата Робин се уплаши, че ще видят нещо ужасно; свидетелство за криминално деяние или перверзия. Само беше чувала за криене на снимки онлайн в контекста на ужасни случаи, свързани с малтретиране. След няколко минути обаче Страйк изрази гласно собственото й мнение.

— Просто снимки от социален характер.

Думите му не издаваха разочарованието, което чувстваше Робин, и тя се засрами мъничко от себе си; нима бе искала да види нещо потресаващо? Страйк минаваше надолу по снимките: групички смеещи се момичета, колежки от модните подиуми, някоя и друга знаменитост. Имаше няколко снимки на Лула с Еван Дъфийлд, някои правени от тях самите с изнесен напред апарат, на които бяха очевидно дрогирани или пияни. Соме се явяваше на няколко пъти; до него Лула изглеждаше по-сдържана и официална. Имаше много снимки на Киара Портър и Лула, прегърнати по барове, танцуващи в клубове и кискащи се на канапето в нечий претъпкан от хора апартамент.

— Това е Рошел — каза внезапно Страйк, като посочи смръщеното лице, подаващо се под мишницата на Киара Портър на една групова снимка. На същата в края стоеше сияещият Кийрън Коловас-Джоунс.

— Направи ми услуга — каза Страйк, след като бяха прегледали набързо всичките двеста и дванайсет снимки. — Разгледай ги и се опитай да идентифицираш поне прочутите личности, за да започнем да анализираме кой може да е искал снимките да изчезнат от лаптопа й.

— Но тук няма нищо уличаващо — учуди се Робин.

— Трябва да има — отсече Страйк.

Той се върна във вътрешния кабинет, където се обади на Джон Бристоу (бил в среща и не можело да го безпокоят; „Моля предайте му при първа възможност да ми позвъни“), на Ерик Уордъл (гласова поща: „Имам въпрос за лаптопа на Лула Ландри“) и на Рошел Онифаде (ей така, за всеки случай, без шанс да остави съобщение: „Гласовата поща е запълнена“).

— Все още нямам успех с господин Бестигуи — съобщи Робин на Страйк, когато той излезе от вътрешния кабинет и я завари да издирва неидентифицирана брюнетка, снимана с Лула на плажа. — Отново му звънях сутринта, но той не ми връща обажданията. Опитах всичко, на всякакви се правих, настоявах, че не търпи отлагане… Какво смешно има?

— Чудех се защо всички тези хора, при които ходиш на интервюта, не ти предлагат работа — отвърна Страйк.

— О — промълви Робин и леко се изчерви. — Предложиха ми. Всичките. Приех онази в „Човешки ресурси“.

— О, ясно — рече Страйк. — Не си споменала. Поздравления.

— Прощавай, мислех, че съм ти казала — излъга Робин.

— Значи си тръгваш… кога?

— След две седмици.

— Аха. Матю сигурно е доволен, а?

— Да — отвърна тя малко слисана, — доволен е.

Сякаш Страйк знаеше, че Матю не одобрява, че тя работи за него, но това беше невъзможно, бе внимавала извънредно много да не издаде и чрез най-малък намек напрежението у дома.

Телефонът иззвъня и Робин го вдигна.

— Офисът на Корморан Страйк… Кой се обажда, моля?… Дерик Уилсън е — каза тя и му подаде слушалката.

— Здравей, Дерик.

— Господин Бестигуи замина за няколко дни — прозвуча гласът на Уилсън. — Ако искаш, ела да огледаш сградата…

— Там съм до половин час — отговори Страйк.

Изправи се, провери джобовете си за портфейла и ключовете и тогава забеляза, че Робин е малко умърлушена, макар да продължаваше да преглежда неуличаващите снимки.

— Искаш ли да дойдеш?

— Да! — рече зарадвана тя, грабна чантата си и изключи компютъра.

3

Тежката боядисана в черно входна врата на Кентигърн Гардънс номер осемнайсет се отвори към облицованото с мрамор фоайе. Точно срещу входа имаше красиво махагоново бюро, от дясната страна на което бяха стълбището, почти веднага изчезващо от погледа след извивката (мраморни стъпала, парапет от месинг и дърво), входът към асансьора с врати в старо злато и врата от тъмно масивно дърво, вградена в бялата стена. Върху голям бял куб в ъгъла между тази и външната врата бяха поставени високи цилиндрични вази с изобилие от наситенорозови лилиуми, чийто аромат насищаше топлия въздух. Лявата стена бе с огледала, които удвояваха размера на пространството и отразяваха оглеждащите фоайето Страйк и Робин, вратите на асансьора, модерния кристален полилей, както и издълженото в перспектива бюро за охраната с полирания му дървен плот.

Страйк си припомни думите на Уордъл: „Мраморни подове и облицовки в апартаментите. Досущ като петзвезден хотел“. Робин до него се опитваше да не издава колко е впечатлена. Така значи живееха мултимилионерите. Тя и Матю заемаха долния етаж на къща близнак в Клапъм; дневната й бе с размера на помещението, отредено тук за дежурния пазач, където Уилсън ги въведе най-напред. Имаше достатъчно място за маса и два стола; монтиран на стената шкаф побираше всички служебни ключове от апартаментите, а друга врата водеше към тясна тоалетна.

Уилсън носеше черна униформа с месингови копчета — по модел на униформите на полицейските началници — бяла риза и черна вратовръзка.

— Мониторите — посочи той на Страйк, като излязоха от задната стая и спряха зад бюрото, където имаше редица от четири малки черно-бели екрана, скрити от посетителите. Единият показваше заснетото от камерата пред външната врата: ограничен изглед към улицата; на друг се виждаше безлюдният подземен гараж; на третия — празният заден двор на номер осемнайсет, в който имаше морава, разни екзотични насаждения и висока задна стена, същата онази, на която Страйк се бе покачил преди; четвъртият даваше видимост на вътрешността на неподвижния в момента асансьор. В допълнение към мониторите имаше два контролни панела — за алармената инсталация на общите части и тези към вратите на басейна и гаража, както и два телефона, единият с външна линия, а другият — свързан само с трите апартамента.

— Оттук — каза Уилсън и посочи масивната дървена врата — се отива към фитнес залата, басейна и гаража.

По молба на Страйк той ги поведе през нея.

Фитнес залата беше малка, но с огледала като във фоайето, които я правеха да изглежда два пъти по-просторна. Имаше един прозорец към улицата, а вътре се виждаха движеща се пътека, велоергометър, степер и комплект щанги.

Втора махагонова врата водеше към тясно мраморно стълбище, осветено от стенни аплици във формата на кубове и стигащо до тясна долна площадка, където обикновено боядисана врата водеше към подземния гараж. Уилсън я отвори с два ключа — „Чъб“ и „Йейл“ — после щракна електрическия ключ. Осветената площ бе дълга почти колкото самата улица и пълна с автомобили на стойност милиони лири — „Ферари“, „Ауди“, „Бентли“, „Ягуар“ и „Беемве“. На триметрови отстояния по протежението на задната стена имаше врати като онази, през която бяха влезли току-що: вътрешни входове към всяка от сградите на Кентигърн Гардънс. Обрамчени в сребриста дневна светлина, електрическите врати на гаража откъм „Пътят на крепостните“ бяха близо до номер осемнайсет.

Робин се питаше за какво ли си мислеха двамата мълчаливи мъже до нея. Дали Уилсън бе свикнал с невероятния бит на собствениците, ползващи подземни гаражи, плувни басейни и ферарита? Дали Страйк разсъждаваше над въпроса, който се въртеше в нейната глава: възможностите за тайно прескачане по съседски, за скриване и напускане през толкова изходи, колкото бяха къщите на улицата? Ала тогава забеляза многобройните черни муцуни на камерите, разположени на равномерни отстояния високо по стените и подаващи образи на още по-многобройни монитори. Възможно ли бе нито един от тях да не е бил наблюдаван през онази нощ?

— Добре — рече Страйк и Уилсън ги поведе обратно към мраморното стълбище, като заключи вратата към гаража зад себе си.

Докато слизаха по друго тясно стълбище, миризмата на хлор се засилваше с всяка стъпка, но когато Уилсън отвори една врата в дъното, те бяха облъхнати от топъл и влажен въздух, наситен с дъх на химически препарати.

— Това ли е вратата, която не е била заключена онази нощ? — попита Страйк, а Уилсън кимна и включи яркото осветление.

Влязоха и приближиха до широкия мраморен бордюр на басейна с дебело пластмасово покритие върху него. Отсрещната стена и тук бе цялата в огледала; Робин видя образите на трима им в облекло, което изглеждаше нелепо на фона на стенописа с тропически растения и пърхащи пеперуди, който продължаваше и към тавана. Басейнът беше към петнайсет метра дълъг и в далечния му край имаше шестоъгълно джакузи, зад което бяха трите кабинки за преобличане със заключващи се врати.

— Тук няма ли камери? — попита Страйк, а Уилсън отрече със завъртане на глава.

Робин почувства, че по тила и под мишниците й се стичат струйки пот. Помещението с басейна беше потискащо и тя бе доволна да изкачи отново стълбите към фоайето, което бе приятно и просторно. В тяхно отсъствие там се беше появила дребна млада блондинка с джинси и тениска под розовата престилка, понесла пластмасова кофа с пособия за почистване.

— Дерик, трябва ми ключът за втори апартамент — заговори тя със силен чуждестранен акцент, когато пазачът се показа от вратата.

— Това е Лешчинска, чистачката — поясни Уилсън.

Тя удостои Робин и Страйк с лека и мила усмивка. Уилсън отиде зад махагоновото бюро, извади ключ отдолу и й го подаде. Лешчинска тръгна нагоре по стълбите с полюшваща се кофа и съблазнително въртящо се задниче в прилепналите джинси. Страйк неохотно отмести очи от него, усетил косия поглед на Робин.

Страйк и Робин последваха Уилсън горе до апартамент едно, който той отвори със служебния ключ. Страйк забеляза, че на входната врата е монтирана старомодна шпионка.

— Домът на господин Бестигуи — обяви Уилсън, докато изключваше алармата с вкарване на кода на панела вдясно от вратата. — Лешчинска вече мина оттук сутринта.

Страйк усети лъх на препарат за полиране и видя следите от прахосмукачка по белия килим в преддверието с месингови стенни аплици и пет безупречно лъснати бели врати. Забеляза дискретно поставения панел за алармата на дясната стена и картината на съседната, изобразяваща сънливи кози и селяни на фона на изрисувано в синьо село. Под творбата на Шагал върху черна японска масичка стояха високи вази с орхидеи.

— Къде е Бестигуи? — попита Страйк.

— В Ел Ей — отвърна охранителят. — Ще се върне след два дни.

Светлата дневна имаше три високи прозореца, всеки с тясно каменно балконче отпред; стените бяха в синия цвят на порцелана „Уеджууд“, а почти всичко друго беше бяло. Всичко бе девствено чисто, елегантно и с красиви пропорции. И тук имаше една-единствена прекрасна картина: страховита, сюрреалистична, изобразяваща мъж, носещ копие и маскиран като птица, подръка с безглава женска фигура в сиво.

От тази стая Танзи Бестигуи твърдеше, че е чула гръмогласната караница два етажа по-нагоре. Страйк се приближи до високите прозорци, обърна внимание на модерните дръжки, на дебелината на стъклопакета, на пълната липса на шум от улицата, макар ухото му да беше само на сантиметър от студеното стъкло. Балконът отвън беше тесен и запълнен със саксии с храсти, подрязани във формата на конуси.

Страйк тръгна към спалнята, а Робин остана в дневната, като се завъртя бавно на мястото си и огледа полилея от венецианско стъкло, килима в бледосиньо и розово, огромния плазмен телевизор, модерната маса за хранене от стъкло и ковано желязо, столовете, тапицирани с коприна, малките сребърни украшения по масичките и върху полицата над камината от бял мрамор. Помисли си малко тъжно за дивана от „Икеа“, с който толкова се гордееше до този момент, а после засрамена си спомни походното легло на Страйк в кабинета му. Уловила погледа на Уилсън, тя промълви, като несъзнателно повтори думите на Ерик Уордъл:

— Това е съвсем друг свят, нали?

— Да — кимна той, — не можеш да отглеждаш деца тук.

— Не — съгласи се Робин, която не бе погледнала на обстановката откъм този аспект.

Работодателят й излезе от спалнята, очевидно погълнат от целта да потвърди някаква своя хипотеза, и изчезна в преддверието.

Страйк всъщност доказваше на себе си, че логичният маршрут от спалнята на Бестигуи към банята им е през коридора и въобще не включваше минаване през дневната. Нещо повече, убеди се, че единственото място в апартамента, откъдето Танзи би могла да види фаталното падане на Лула Ландри и да си даде сметка какво е видяла, бе дневната. Въпреки твърдението на Ерик Уордъл човек, застанал в банята, би имал само частична видимост към прозореца, покрай който беше паднала Лула, абсолютно недостатъчна през нощта, за да се прецени, че падналото е човек, камо ли кой точно е той.

Страйк се върна в спалнята. Сега, когато бе останал единственият обитател на съпружеския дом, Бестигуи спеше откъм страната, по-близка до вратата и коридора, ако се съдеше по лекарствата, очилата и книгите върху нощното шкафче. Страйк се запита дали е спял от същата страна, докато е съжителствал с жена си.

Голям дрешник с огледални врати бе присъединен към спалнята. Беше пълен с италиански костюми и ризи от „Търнбул и Асър“. Две плитки чекмеджета с вътрешни прегради бяха отделени само за копчета за ръкавели от злато и платина. Зад фалшив панел в отделението за обувки имаше сейф.

— Мисля, че приключих тук — съобщи Страйк на Уилсън, когато се присъедини към другите двама в дневната.

Уилсън нагласи алармата и напуснаха апартамента.

— Знаеш ли кодовете за всички апартаменти?

— Да — отвърна Уилсън, — трябва да ги знам, в случай че се включат.

Качиха се по стълбите до втория етаж. Стълбището толкова плътно се извиваше покрай асансьорната шахта, че изглеждаше като една последователност от скрити ъгли. Вратата към апартамент две бе идентична с тази на апартамент едно, само че беше широко отворена. Отвътре се чуваше ръмжащата прахосмукачка на Лешчинска.

— Сега тук живеят господин и госпожа Колчак — каза Уилсън. — Украинци са.

Преддверието бе със същата форма като това в апартамент едно и притежаваше много еднакви с него неща, включително панела за алармата на стената под ъгъл с външната врата. Но вместо с килим бе настлано с плочки. Вместо картина, на страната срещу входа висеше огледало в позлатена рамка и от двете му страни бяха поставени крехки на вид дървени масички с извити крака и с богато украсени лампи „Тифани“ върху тях.

— На някаква подобна масичка ли бяха розите на Бестигуи? — попита Страйк.

— На същата такава — потвърди Уилсън. — Тя сега е в салона.

— И ти я беше сложил по средата на антрето с розите върху нея?

— Да, Бестигуи искаше Мак да ги види още с влизането. Но сам виждаш, че има достатъчно пространство да бъдат заобиколени. Не беше задължително да бъдат събаряни, но полицайчето беше младо — толерантно добави Уилсън.

— Къде са паникбутоните, за които ми спомена? — попита Страйк.

— Ето тук — каза Уилсън и го поведе от антрето към спалнята. — Има един до леглото, а другият е в дневната.

— Във всички апартаменти ли ги има?

— Да.

Вътрешното разпределение на спалните, дневната, кухнята и банята бе идентично с това в апартамент едно. Много от довършителните работи също бяха сходни, чак до огледалните врати на дрешника към спалнята, който Страйк отиде да провери. Докато отваряше вратите и оглеждаше дамските палта и рокли за по хиляди лири, Лешчинска се появи откъм спалнята с преметнати през ръката й колан, две вратовръзки и няколко рокли в полиетиленови калъфи, току-що пристигнали от химическо чистене.

— Здравей — каза й Спайк.

— Здравей — отвърна тя и отиде до една от вратите зад него, където имаше окачалка за вратовръзки. — Прости, моля.

Той се дръпна встрани. Тя беше нисичка и много привлекателна, с жива момичешка хубост, малко плоско лице, вирнат нос и славянски очи. Докато Страйк я наблюдаваше, тя прилежно подреди вратовръзките.

— Аз съм детектив — каза той. После си спомни коментара на Уордъл, че английския й никакъв го няма.

— Нещо като полицай — поясни.

— Аха, полиция.

— Ти беше тук в деня, преди Лула Ландри да умре, нали?

Бяха му нужни няколко опита да обясни какво точно я пита. Когато схвана за какво става дума, тя не възрази да отговаря на въпроси, стига да може да прибира през това време дрехите по местата им.

— Аз винаги чисти първо стълби — каза тя. — Миз Ландри говори много силно на брат. Той на нея крещи, че дава много пари на приятел и тя много сърдита на него. После аз чисти номер две. Той празен и бързо чисти.

— Дерик и мъжът от фирмата за алармите там ли бяха, докато го чистеше?

— Да, мъж аларма и Дерик там.

Страйк чуваше Робин и Уилсън да разговарят в преддверието, където ги беше оставил.

— Включи ли отново алармата, след като почисти?

— Да, пуска аларма. Едно-девет-шест-шест като на врата отвън. Дерик казва.

— Каза ти цифрите, преди да си тръгне с мъжа за алармите?

Отново последваха обяснения на въпроса и когато тя го схвана, отговори нетърпеливо.

— Да, аз вече каза, едно-девет-шест-шест.

— И ти включи алармата, като свърши да чистиш тук?

— Да, пуска аларма.

— Как изглеждаше мъжът за алармите?

— Мъж аларма? — Тя се намръщи сладко, като сбърчи носле, после вдигна рамене. — Аз не вижда лице. Но син, всичко синьо — добави и със свободната си ръка направи жест, обхващащ цялото тяло.

— Работен гащеризон? — предположи той, но тази фраза надхвърляше езиковите й познания. — Добре, къде отиде да чистиш после?

— Номер едно — отвърна Лешчинска, заела се отново да разпределя дрехите по правилните закачалки. — Чисти големи прозорци. Миз Бестигуи говори на телефон. Сърдита. Ще плаче. Казва не иска вече да лъже.

— Не иска да лъже? — повтори Страйк.

Лешчинска закима, после се надигна на пръсти, за да окачи дълга до земята рокля.

— Чу я да казва по телефона — повтори той отчетливо, — че не иска да лъже повече?

Лешчинска отново кимна и невинното й лице остана безизразно.

— После вижда мен и крещи „Махай се!“.

— Сериозно ли?

Лешчинска кимна и продължи да прибира дрехите.

— Къде беше господин Бестигуи?

— Няма там.

— Знаеш ли с кого говореше тя по телефона?

— Не. — Но после малко срамежливо отвърна: — Жена.

— Жена? Откъде знаеш?

— Вика в телефон. Аз чува жена.

— Значи се караха, така ли? Крещят силно една на друга? Викат, а?

Страйк се улови как самият той неволно бе минал към по-първобитен английски. Лешчинска отново кимна и започна да отваря чекмеджетата, за да търси място на колана, единствената вещ, останала в ръцете й. Когато най-сетне го нави и прибра, тя се изправи и отиде в спалнята. Страйк я последва.

Докато тя оправи леглото и разтреби нощните шкафчета, той разбра, че последен този ден е почистила апартамента на Лула Ландри, след като тя излязла (за да посети майка си). Не беше забелязала нищо необичайно, нито бе видяла сини листове хартия, били те изписани или празни. Когато приключила, чантите на Ги Соме и дрехите му за Дийби Мак вече били доставени на рецепцията и последната й задача този ден била да отнесе по съответните апартаменти на Лула и Мак подаръците от дизайнера.

— И включи алармите, след като остави вещите там?

— Аз пуска аларма, да.

— У Лула?

— Да.

— И едно-девет-шест-шест в апартамент две?

— Да.

— Спомняш ли си какво занесе в апартамента на Дийби Мак?

Наложи й се да опише с жестове някои от нещата, но успя да обясни, че си спомня два суитчъра, колан, шапка, ръкавици и (посочи китките си и имитира щракане) копчета за ръкавели.

След като наредила вещите най-отпред в дрешника към преддверието, та Мак да няма как да не ги забележи, включила алармата и се прибрала у дома си.

Страйк й благодари и се помота още малко, за да се полюбува на стегнатото й дупе, докато тя оправя покривката върху леглото, след което се върна при Робин и Уилсън в преддверието.

Докато се качваха към третия етаж, Страйк свери казаното от Лешчинска с Уилсън, който потвърди, че я е накарал да избере код за алармата 1966, също като за външната врата към улицата.

— Избрах същите цифри като на входа, за да й е по-лесно на Лешчинска да ги запомни. Мак можеше да ги смени после, ако пожелаеше.

— Спомняш ли си как изглеждаше техникът? Каза, че бил нов.

— Много млад. С коса дотук. — Уилсън посочи основата на врата си.

— Бял ли?

— Да, бял. Нямаше вид, че вече се бръсне.

Бяха стигнали до входната врата на апартамент три, някога дом на Лула Ландри. Робин изпита смесено чувство от страх и възбуда, когато Уилсън отвори третата гладко боядисана бяла входна врата със стъклена шпионка с размер на куршум.

Най-горният апартамент беше архитектурно различен от останалите два: по-малък и по-просторен. Беше наскоро пребоядисан в кремаво и кафяво. Ги Соме беше казал на Страйк, че предишната собственичка на жилището е обичала цветовете, но сега то беше безлично като стая в скъп хотел. Страйк поведе останалите мълчаливо към дневната.

Килимът тук не беше пищен и вълнен като в апартамента на Бестигуи, а от груба юта в пясъчен цвят. Страйк отърка подметки в него — не останаха никакви белези или отпечатъци.

— Подът такъв ли беше, когато Лула живееше тук? — попита той Уилсън.

— Да, тя го избра. Беше почти нов и го оставиха така.

Вместо високите прозорци на равномерни отстояния и с отделни балкончета на всеки, каквито бяха на долните два етажа, пентхаусът имаше само едни двойни врати, водещи към широк балкон. Страйк ги отключи и отвори, за да излезе отвън. На Робин не й бе приятно да гледа това, което прави; след един поглед към безстрастното лице на Уилсън тя се обърна и се загледа към възглавничките и черно-бялата тапицерия, като се опитваше да не мисли какво се бе случило тук три месеца по-рано.

Страйк гледаше надолу към улицата и Робин би се изненадала, ако узнаеше, че мислите му далеч не бяха толкова професионално хладни, колкото тя си мислеше.

Представяше си човек, напълно изгубил контрол; някой, затичал се към Ландри, както е стояла, красива, с изящна костна структура, в тоалета, облечен, за да посрещне очакван с желание гост; убиец, обезумял от ярост, който я е тътрил и блъскал и накрая с бруталната сила на силно мотивиран маниак я е хвърлил. Секундите, които бе отнело падането до бетона, скрит под измамно меката покривка на снега, трябва да бяха траяли цяла вечност. Беше залитнала, мъчила се бе да открие нещо, за което да се залови в безмилостно празния въздух; и тогава, без да й бъде дадено време да се коригира, да обясни, да умолява или да се извинява, без нито едно от малките удоволствия, предоставяни на онези, чийто край е предизвестен, тя се бе разбила на улицата.

Мъртвите могат да говорят само чрез устите на останалите живи и чрез знаците, които са оставили разпръснати след себе си. Страйк бе усетил живата жена чрез думите, които бе написала на приятелите си; чул бе гласа й по телефона, притиснат до ухото му; ала сега, когато гледаше към последното, което тя бе видяла в живота си, се чувстваше странно близък с нея. Истината идваше бавно на фокус сред купищата несвързани подробности. Липсваше му единствено доказателството.

Докато стоеше там, мобилният му телефон иззвъня. Изписаха се името на Джон Бристоу и телефонният му номер; той прие обаждането.

— Здравей, Джон, благодаря ти, че ми позвъни.

— Няма проблем. Някакви новини? — попита адвокатът.

— Може би. Помолих експерт да прегледа лаптопа на Лула и той откри, че файл със снимки е изтрит от него след смъртта на Лула. Знаеш ли нещо по въпроса?

Думите му бяха посрещнати с пълно мълчание. Единственият знак, по който Страйк се ориентираше, че връзката не е прекъснала, беше слабият фонов шум покрай Бристоу, който се чуваше.

Накрая адвокатът проговори с променен глас:

— Били са махнати, след като Лула е умряла?

— Така твърди експертът.

Страйк видя кола да се движи бавно по улицата долу и да спира по средата й. От нея слезе жена, увита в кожи.

— Аз… прощавай — промънка Бристоу, като звучеше напълно объркан. — Аз съм просто… шокиран. Може би полицията е отстранила този файл?

— Кога ти върнаха лаптопа?

— О… някъде в началото на февруари.

— Този файл е махнат на седемнайсети март.

— Но… това е абсолютно лишено от логика. Никой не знаеше паролата.

— Очевидно някой я е знаел. Спомена, че от полицията я съобщили на майка ти.

— Майка ми не би изтрила…

— Не казвам, че тя го е направила. Има ли възможност да е оставила лаптопа отворен и включен? Или да е уведомила някого за паролата?

Реши, че Бристоу трябва да бе в офиса си. Чуваха се глухи гласове, а в далечината — женски смях.

— Предполагам, че е възможно — бавно изрече Бристоу. — Но кой би махнал снимки? Освен ако… но, господи, това е ужасно…

— Кое?

— Нали не мислиш, че някоя от болногледачките е свалила снимките, за да ги продаде на вестници? Ала това е кошмарна мисъл… болногледачка…

— Експертът знае само, че са били изтрити; няма свидетелства да са били копирани и откраднати. Но както сам ти каза, всичко е възможно.

— Но кой друг… Естествено противно ми е да мисля, че може да е болногледачката, но кой друг ще е? Лаптопът беше у мама още откакто полицията го върна.

— Джон, наясно ли си за всички посетители, които майка ти е имала през последните три месеца?

— Така мисля. То се знае, не мога да съм сигурен…

— Ето там е трудността.

— Но защо… защо някой ще направи такова нещо?

— Мога да се сетя за няколко причини. Много ще ми е полезно, ако попиташ майка си за това, Джон. Дали е включвала лаптопа в средата на март. Дали някой от посетителите й е проявил интерес към него.

— Аз… ще се опитам. — Бристоу звучеше много стресиран, почти разплакан. — Тя е много слаба сега.

— Съжалявам — формално избъбри Страйк. — Скоро ще се свържа с теб. Дочуване.

Прибра се от балкона в стаята, затвори вратите и се обърна към Уилсън.

— Дерик, би ли ми показал как претърси апартамента? В какъв ред надникна в стаите онази нощ?

Уилсън се замисли за момент, после каза:

— Първо влязох тук. Огледах се, видях вратите отворени. Не ги докоснах. После — той им даде знак да го последват — надникнах тук…

Робин, която вървеше по петите на двамата мъже, забеляза едва доловима промяна в начина, по който Страйк говори на охранителя. Задаваше прости и точни въпроси, като се фокусираше върху онова, което Уилсън бе докоснал, видял и чул на всяка крачка при обиколката си из жилището.

Под насоките на Страйк езикът на тялото на Уилсън започна да се променя. Той разигра как е хващал дръжките на вратите, как се е навеждал да огледа набързо стаите. Откликвайки на живото внимание на Страйк, когато се насочи към единствената спалня, изпълни движенията като на забавен кадър; отпусна се на колене, за да демонстрира как е надникнал под леглото, и след подсказването на Страйк си припомни, че роклята е лежала смачкана под краката му; поведе ги с изопнато от съсредоточаване лице към банята и им показа как се бе наклонил, за да погледне и зад вратата, преди да хукне (изпълни го почти като мим, с преувеличено размахани ръце, докато вървеше) обратно към външната врата.

— И тогава — каза Страйк и поведе с жест Уилсън по-нататък в разказа му — ти излезе навън…

— Излязох навън — потвърди Уилсън с басовия си глас — и натиснах бутона на асансьора. — Той се престори, че го прави, и изигра как разтваря вратите в нетърпението си да види има ли някой вътре. — Нищо, така че се затичах обратно надолу.

— И какво можа да чуеш в този момент? — попита Страйк, като го следваше.

Нито един от двамата не обръщаше никакво внимание на Робин, която затвори вратата на апартамента зад себе си.

— Много отдалеч… как Бестигуи си крещят… завих зад този ъгъл и…

Уилсън замръзна на стъпалото. Страйк, който очевидно беше очаквал нещо подобно, също спря. Робин се блъсна в него и понечи да се извини, но той я пресече с вдигната ръка, сякаш Уилсън бе изпаднал в транс.

— И се подхлъзнах — промълви Уилсън. Звучеше шокиран. — Това го бях забравил. Подхлъзнах се. Тук. Назад. Седнах си на задника и се ударих яко. Имаше вода. Тук. Капки. Тук.

Той сочеше към стълбите.

— Капки вода — повтори Страйк.

— Да.

— Не сняг.

— Не.

— Не мокри следи от обувки.

— Капки. Едри капки. Тук. Подхлъзнах се. После се изправих и продължих да тичам.

— Каза ли на полицията за капките вода?

— Не, забравих. Досега напълно го бях изключил.

Нещо, което бе чоплило Страйк през цялото време, най-после се бе изяснило. Той издаде дълбока въздишка на удовлетворение и се усмихна. Другите двама се втренчиха в него озадачени.

4

Уикендът се простираше напред топъл и празен. Страйк отново седеше пред отворения прозорец, пушеше и наблюдаваше ордите пазаруващи, минаващи по Денмарк стрийт. Докладът по случая лежеше отворен на коленете му, полицейското досие беше на бюрото, а той правеше списък на пунктовете, предстоящи за изясняване, и пресяваше изобилната информация, която беше събрал.

Известно време разглежда снимка на предната фасада на номер осемнайсет, каквато е била в деня на смъртта на Лула. Имаше малка, но за Страйк съществена разлика между фасадата тогава и сега. От време на време се преместваше пред компютъра, веднъж, за да открие агента, представляващ Дийби Мак, след това, за да установи цената на акциите на „Албрис“. Бележникът му лежеше отворен до него на страница, изпълнена със съкратени изречения и въпроси, изписани с гъстия му заострен почерк. Когато мобилният му телефон иззвъня, той го постави до ухото си, без да погледне кой е отсреща.

— А, господин Страйк — прозвуча гласът на Питър Гилеспи. — Колко мило, че вдигнахте.

— О, здравей, Питър — каза Страйк. — Вече и през уикенда работиш, а?

— Някои от нас нямат избор и работят през уикенда. Не ми връщате обажданията през работните дни.

— Зает бях. Работя.

— Разбирам. Означава ли това, че може да очакваме скоро да си изплатите задължението?

— Вероятно.

— Вероятно?

— Да — отвърна Страйк. — Сигурно ще съм в положение да ви дам нещичко през следващите няколко седмици.

— Господин Страйк, отношението ви ме смайва. Поехте ангажимента да връщате парите на господин Рокъби ежемесечно, а сте изостанали с…

— Не мога да платя, при положение че нямам с какво. Ако потърпите, ще мога да ви върна цялата сума. Може би наведнъж.

— Боя се, че това не ни устройва. Освен ако не донесете дължимите суми до този момент…

— Гилеспи — рече Страйк с очи, отправени към ведрото небе, което се виждаше пред прозореца му, — и двамата знаем, че старият Джони няма да тръгне да съди еднокракия си син, герой от войната, за заем, който не би стигнал на иконома му да купи соли за ваната. Ще му върна парите с лихвата през следващите два месеца и после ако ще да си ги завре в задника и да ги подпали. Предай му го от мен и нека ме остави на мира.

Страйк затвори и с интерес отбеляза как не си беше изпуснал нервите и все още беше в повишено настроение.

Поработи до късно през нощта на стола на Робин, както го възприемаше вече. Последното, което направи, преди да приключи, беше да подчертае три пъти думите „Хотел Малмезон, Оксфорд“ и да огради в плътен кръг името „Дж. П. Ейджиман“.

Страната приближаваше към деня на изборите. Страйк стана рано в неделя и проследи на портативния си телевизор гафовете за деня, разните контрапретенции и обещания. Имаше някакъв безрадостен дух във всеки от репортажите, които изгледа. Националният дълг бе толкова огромен, че чак невъобразим за съзнанието. Предстояха съкращения, който и да спечелеше; с хитрите си увъртания партийните лидери напомняха на Страйк хирурзите, които предпазливо му съобщаваха, че може да изпита дискомфорт в някаква степен; те, които никога нямаше да усетят лично болката, която се канеха да причинят.

В понеделник сутринта Страйк пое към Канинг Таун, където щеше да се срещне с Марлийн Хигсън, биологичната майка на Лула. Уреждането на този разговор бе преизпълнено с трудности. Алисън, секретарката на Бристоу, беше телефонирала на Робин, за да й съобщи номера на Марлийн Хигсън, и Страйк й се бе обадил лично. Макар очевидно разочарована, че непознатият на телефона не е журналист, първоначално тя бе изявила готовност да се срещне със Страйк. След това бе позвънила в офиса му два пъти: първо, за да попита Робин дали детективът ще й плати разноските за пътуването до центъра на града, на което бе даден отрицателен отговор; после, в разгара на силен гняв, за да отмени срещата. Второ обаждане от Страйк бе осигурило крехката договорка да се видят в местния й пъб; после раздразнено съобщение в гласовата му поща отмени и нея.

Страйк й телефонира за трети път и й каза, че разследването му е във финалната си фаза, след което доказателствата ще бъдат предоставени на полицията и в резултат, без съмнение, ще последва експлозивна публичност. Сподели с нея, че всъщност нежеланието й да помогне ще я спаси от нов наплив на репортери с въпроси. Марлийн Хигсън незабавно изтъкна правото си да съобщи всичко, което знае, и Страйк склони да се видят, както тя вече бе предложила, в градината на бирарията „Орднънс Армс“ в понеделник сутринта.

Той взе влака до станция „Канинг Таун“. Намираше се срещу Канари Уорф, чиито изчистени футуристични сгради напомняха серия от блестящи на хоризонта метални блокове; размерите им, както и на националния дълг, бяха невъзможни за обхващане от разстояние. След няколко минути умерен ход обаче той бе вече на светлинни години от лъскавия корпоративен свят. Сбутан покрай крайбрежните комплекси, населявани от финансисти, Канинг Таун бе обвеян от грозота и мизерия. Страйк го познаваше от едно време, защото там някога бе живял старият му приятел, посочил му къде се крие Брет Фиърни. Тръгна по Баркинг Роуд с гръб към Канари Уорф.

„Орднънс Армс“ се намираше до „Английска заложна компания“ ООД. Беше обширен и нисък пъб, боядисан някога в бяло. Интериорът бе непретенциозен и утилитарен — сбирка от дървени стенни часовници на стената с цвят на теракота и червен килим със синкави шарки, които бяха единственият жест към нещо тъй фриволно като декорацията. Иначе имаше две големи маси за билярд, дълъг и леснодостъпен бар с много пространство за пиячи. Сега, в единайсет предобед, пъбът беше почти празен — само седящ в ъгъла възрастен мъж, и весела сервитьорка, която се обръщаше към единствения си клиент с „Джоуи“, насочи Страйк към изхода в дъното.

Градината на бирарията бе най-мърлявият възможен бетонен заден двор — с кофи за смет и с една-единствена дървена маса, до която на бял пластмасов стол седеше жена с кръстосани дебели крака и цигара, щръкнала под прав ъгъл с бузата й. В горната част на високия зид имаше бодлива тел, на която се бе закачила полиетиленова торбичка и шумолеше на вятъра. Отвъд зида се издигаше голяма жилищна сграда, боядисана в жълто, а видът на повечето от балконите й говореше за нищета.

— Госпожа Хигсън?

— Наричай ме Марлийн, гълъбче.

Тя го огледа от горе до долу с хитра усмивчица. Носеше розова блуза от ликра под сив суитчър и клин, който свършваше далеч над голите й сиво-бели глезени. Обута бе с мръсни джапанки, а по пръстите й имаше много златни пръстени; жълтата й коса с прошарени кафяви корени беше прибрана назад в опашка, прилична на бърсалка за прах.

— Може ли да ви взема питие?

— Ще пия една халба „Карлинг“, щом толкоз настояваш.

В накланянето на тялото й към него, в маниера, с който отмахна подобните на слама кичури коса от потъналите сред торбички очи, дори в начина, по който държеше цигарата си, се четеше някаква гротескна кокетност. Може би и не умееше да се държи иначе в присъствието на същество от мъжки пол. На Страйк тя му се видя жалка и отблъскваща.

— Шокиран си, а? — подхвърли тя, след като Страйк донесе и за двамата по една бира и седна на масата срещу нея. — И как не, дадох си детенцето завинаги нейде. Сърцето ми се късаше, ама го направих, та да има по-добър живот. Иначе нямаше да имам силата да го сторя. Тъй й давах всички онез неща, дето аз не съм имала. Израснах в крайна бедност. Нищичко си нямахме.

Тя отмести поглед от него, всмукна силно от цигарата си „Ротманс“ и устните й заприличаха на котешки анус.

— Пък и на Дез, тогавашния ми приятел, не му беше много драго тя да е при нас. Нали беше цветнокожа и очевидно не от него. Потъмняват, тъй да знаеш. Като се роди, изглеждаше бяла. Ама пак не бих я дала, ако не виждах шанс да има по-добър живот. Пък си и рекох, че няма да тъжи за мен, малка беше още. Помислих си, че й давам добър старт, а и можеше, като порасне, да дойде и да ме намери. И мечтата ми взе, че се сбъдна — добави тя с противен патос. — Дойде и ме намери. Ама ще ти кажа нещо много странно — продължи, без да спре да си поеме дъх. — Един мой приятел ми рече седмица, преди тя да ми се обади, че съм му приличала на нея. Скастрих го да не се занася, но той настояваше: „Същите очи и вежди, да знаеш“.

Тя погледна Страйк с надежда, но той не можа да се насили да й отговори. Изглеждаше му невъзможно лицето на Нефертити да е произлязло от тази сивоморава мутра.

— Ясно се вижда на снимките ми от по-млада възраст — настоя тя с намек за засегнато честолюбие. — Работата е там, че се отказах от нея, та да има по-добър живот, а те я дадоха на онез копелета, ще ме прощаваш за думата. Да бях знаяла, щях да си я задържа, тъй й казах. Туй я накара да се разплаче. Щях да си я задържа при мен, и толкоз. Всичко ми разправи тя, направо й се изля от устата. С бащата, сър Алек, се разбирала добре, по думите й бил свестен. Ама майката била луда за връзване. Пиела хапчета с шепи. Тия богати кучки вечно пият хапчета зарад нервите си. Всичко ми разправи Лула. Кръвна връзка, туй то, не можеш я разруши. Боеше се оная шантавата да не направи нещо, ако разбере, че Лула е търсила истинската си майка. Пазеше се заради нея вестниците да не узнаят, ама щом си прочут, всичко разбират за теб. И какви лъжи само надрънкаха за мен. Още си мисля да ги дам под съд. Та какво приказвах? Аха, за майка й. Рекох й: „Какво й береш грижата, душко, без нея си по-добре. Нека се ядосва, като не ще двете с теб да се срещаме“. Но Лула беше добро момиче и все ходеше да я вижда от чувство за дълг. Тъй или иначе животът си беше неин, свободна беше да прави каквото реши, нали тъй? Имаше си приятел, Еван. Рекох й, че туй не го одобрявам — заяви Марлийн Хигсън и изпълни пантомима на строга възпитателка. — Взема дрога, а аз много такива съм видяла да се затриват. Ама не мога да отрека, че иначе е добро момче. Няма нищо общо с цялата работа, аз ти го казвам.

— Значи го познаваш лично?

— Не, но тя му се обади веднъж, докато беше с мен, и ги чух по телефона заедно, чудна двойка бяха. Няма какво лошо да кажа за Еван, той няма нищо общо, това се доказа. Бях готова да му дам мойта благословия, казвах й да го доведе, но тъй и не стана, все беше зает. Хубаво момче е зад всичките тези фасони — добави Марлийн, — вижда се по снимките.

— Говорила ли ти е за съседите си?

— За онзи Фред Бестигуи? Разправяше ми как й предлагал роли във филми. Виках й защо не, какво щеше да й навреди да сложи още някой милион в банката?

Кървясалите й очи се присвиха при тази мисъл, за момент бе като омагьосана от мисълта за суми, безкрайно далечни за възприятията й, нещо като образ на безкрайността. Явно й доставяше удоволствие просто да премята такива цифри в устата си и да усеща вкуса на богатството.

— Говорила ли ти е за Ги Соме?

— О, да, тя харесваше Ги, той беше добър с нея. Аз лично мъжете ги предпочитам по-класически. Не е моят тип.

Яркорозовата блуза от ликра, опъната върху тлъстините около ластика на клина, се отвори на деколтето, когато жената се наведе да изтръска пепелта от цигарата си.

— Казваше, че й бил като брат. Питах я защо са й измислени братя, като можехме да се опитаме заедно да намерим моите момчета. Ама тя не прояви интерес.

— Вашите момчета?

— Синовете ми, другите ми деца. Имах още две след нея. Едното от Дез, а по-късно и второ. Социалните служби ми ги взеха, но аз й казвах, че с нейните пари можем да ги намерим. Предлагах й да ми даде две хилядарки и щях да наема някой да ги открие, сама щях да се оправя, без да я забърквам, та от вестниците да не надушат. Но тя нямаше интерес — повтори Марлийн.

— Знаеш ли къде са синовете ти?

— Взеха ги като бебета, не знам къде са сега. Имах си проблеми. Няма да те лъжа, животът ми хич не беше лек.

И тя му разказа надълго и нашироко за трудния си живот. Беше гнусна история, пълна с мъже насилници, пристрастености и невежество, занемаряване и нищета и животински инстинкт за оцеляване, довел до изоставяне на невръстните й деца, защото те изискваха умения, които Марлийн никога не бе развила.

— Значи не знаеш къде са двамата ти синове сега? — попита отново Страйк двайсет минути по-късно.

— Не, откъде мога да знам? — отвърна Марлийн; след толкова много приказки вече я избиваше на огорчение. — Тя не се интересуваше. Нали си имаше бял брат. Ама истината е, че си искаше черно семейство.

— Питала ли те е за баща си?

— Да, и аз й казах всичко каквото знам. Беше студент африканец, живееше на горния етаж с двама други ей тук, наблизо, на Баркинг Роуд. Сега отдолу има агенция за приемане на залози. Много хубаво момче. На няколко пъти ми помогна да си отнеса покупките.

Ако слушаше човек Марлийн Хигсън, ухажването бе протекло едва ли не с викторианско приличие. Тя и африканският студент не стигнали по-далеч от ръкувания през първите месеци на познанството си.

— А после, защото ми носеше торбите, един ден го поканих да влезе, като благодарност, тъй да се каже. Не съм човек с предразсъдъци. За мен хората са еднакви. Предложих му чаша чай, толкоз. И не щеш ли — обяви Марлийн, преминала от пасторална чаена церемония към грубата реалност, — открих, че съм бременна.

— Каза ли му?

— Да, затрупа ме с обещания как щял да помага и да споделя отговорностите. После дойде ваканцията в колежа. Гарантира, че щял да се върне — презрително подхвърли Марлийн, — а си плю на петите. То всички тъй правят де. Какво можех да сторя, да хукна да го търся в Африка ли? Без туй не се тръшнах да умирам от мъка, по това време вече ходех с Дез. Не му пречеше, че съм бременна. Нанесох се при Дез скоро след като Джо си отиде.

— Джо?

— Така му беше името. Джо.

Тя го изрече убедено, но според Страйк причината можеше да е в честото повтаряне на лъжливата история, която тя вече разказваше автоматично.

— А как му беше фамилията?

— Не си я спомням. И ти си като нея. Че туй беше преди повече от двайсет години. Мумумба — пробъбри невъзмутимо Марлийн Хигсън. — Или нещо от тоя сорт.

— Възможно ли е да е Ейджиман?

— Не.

— Оусу?

— Казах ти, че беше нещо като Мумумба — агресивно отвърна тя.

— А не Макдоналд? Или Уилсън?

— Какви ги дрънкаш? Какви ти Макдоналд и Уилсън в Африка?

Страйк стигна до заключението, че общуването й с африканеца така и не беше стигнало до размяна на фамилии.

— И казваш, че бил студент? Къде учеше?

— В колеж — отвърна Марлийн.

— Кой точно, помниш ли?

— Изобщо не знам. Може ли да си взема една цигара? — попита тя с по-сговорчив тон.

— Да, заповядай.

Тя запали цигарата със собствената си пластмасова запалка, издуха дима с ентусиазъм, после каза, размекната от безплатния тютюн:

— Май имаше нещо общо с музей. Прикрепен беше.

— Прикрепен към музей?

— Да, защото помня как ми разправяше: „Понякога в свободните си часове посещавам музея“. — В нейна имитация африканският студент звучеше като англичанин от привилегированата класа. Прихна, сякаш изборът на такова развлечение й се струваше абсурден.

— Спомняш ли си кой е този музей, дето е посещавал?

— Музея на Англия, нещо таквоз — отвърна тя и добави раздразнено: — Досущ като нея си. Как мога да помня след толкова години?

— И повече не го видя, след като той си отиде у дома?

— Не — отсече тя. — Пък и не очаквах да го видя. — Отпи от бирата си. — Трябва да е умрял.

— Защо мислиш така?

— Ами Африка е туй. Я са го гръмнали, я се е гътнал от глад. Знаеш как е там.

Страйк знаеше. Спомняше си гъмжащите улици на Найроби, погледа от въздуха към тропическите гори на Ангола с мъглата, надвиснала над върховете на дърветата, и внезапната стъписваща красота, когато хеликоптерът зави срещу водопад сред пищната зеленина на планината; спомняше си жената от народността масаи с бебе на гърдата, седнала на щайга, докато Страйк я разпитваше с мъка за предполагаемо изнасилване, а Трейси до него я заснемаше с камера.

— Знаеш ли дали Лула се е опитвала да открие баща си?

— Да, опитваше се — пренебрежително отвърна Марлийн.

— Как?

— Преглеждаше архивите на колежите.

— Но като не си помнела къде е учил…

— Абе не знам, мислеше, че ще го намери, ама не успя. Сигурно не съм запомнила правилно името. Тя все ме разпитваше как е изглеждал, къде е учил. Рекох й, че беше висок и слаб и да се благодари, че е взела моите уши, щото на куково лято щеше да види кариера на модел с неговите, дето бяха като слонски.

— Лула говореше ли ти за приятелките си?

— Да. Имаше една малка черна кучка, Ракел или нещо такова. Смучеше от Лула като пиявица. Добре се уреди покрай нея с дрехи, бижута и кой знае какво още. Веднъж рекох на Лула как едно ново палто ще ми дойде добре, ама не съм била нахална, пък оназ Ракел не се свенеше да си иска.

Тя изсумтя и пресуши чашата си.

— Виждала ли си някога Рошел?

— Значи така се казва, а? Да, веднъж. Дойде с кола и шофьор да приберат Лула, че беше у дома да ме посети. Зяпаше ме от задното стъкло и се правеше на важна дама. През крив макарон ще ги види тия луксове сега. А и оназ Киара Портър — продължи Марлийн с още повече злоба, ако изобщо беше възможно. — Спала, мръсницата недна, с гаджето на Лула в нощта, когато тя умря.

— Познаваш ли Киара Портър?

— Виждала съм я по вестниците. Еван отишъл в дома й, след като се скарали с Лула. Кучка проклета.

Марлийн продължаваше да приказва и ставаше все по-ясно, че Лула бе държала родната си майка далеч от приятелите си. С изключение на беглото зърване на Рошел Марлийн си бе създала мнения и изводи за социалното обкръжение на Лула изцяло от материалите в пресата, които тъй жадно бе поглъщала.

Страйк донесе още бири и изслуша описанията на Марлийн за ужаса и шока, които изживяла, когато чула (от съседка, пуснала си новините по телевизията в ранната сутрин на осми), че дъщеря й е умряла при падане от балкона си. При внимателния разпит установи, че Лула не бе посещавала Марлийн в последните два месеца преди смъртта си. После Страйк чу сълзливата тирада за лошото отношение от страна на семейството на Лула след смъртта й.

— Не ме искаха да се появявам, особено проклетият чичо. Виждал ли си го оня шибан Тони Ландри? Обадих му се да питам за погребението и получих само заплахи. Заплахи, ако щеш вярвай. Рекох му: „Аз съм й майка, имам право да съм там“, пък той ми отвърна, че никаква майка не съм й, лудата кучка лейди Бристоу била нейна майка. Странно, рекох му, щото, доколкото помня, тя от мойта дупка излезе. Ще прощаваш, че съм толкоз натурална, ама туй си е истината. Пък той ме обвини, че съм им създавала проблеми с приказките си пред пресата. Репортерите сами дойдоха при мен — заяви тя гневно на Страйк и размаха пръст към насрещната жилищна сграда. — Като ме питат, що да не им кажа нещата както си бяха? Ще ги кажа я. Не исках сцени, и то на погребение, не ми беше целта да съсипвам нещо, ама нямаше да им се дам да ме държат настрани. Отидох и седнах най-отзад. Проклетата Рошел и тя беше там и ме гледаше на кръв, сякаш съм някакъв боклук. Важното е, че не можаха да ме спрат. Проклетото семейство получи каквото искаше. А аз нищо не взех. Нищичко. Лула не би искала да е така, знам го със сигурност. Би пожелала да имам нещо от нея. Не че ме е грижа за пари — със стремеж да покаже достойнство вметна Марлийн. — Нищо не би ми заменило дъщерята, нито десет, нито двайсет милиона. Ама би побесняла, ако знаеше, че нищо не съм взела — продължи тя. — Ходя и прося оттук-оттам, на хората умът им не го побира, че съм останала без нищо. Едвам си плащам наема, когато дъщеря ми остави милиони. Ама тъй е то. Ето как богатите си остават богати. Не че им трябваха, ама не възразяваха да имат още. Не знам как Ландри го лови сън нощем, но той да му мисли.

— Лула някога казвала ли ти е, че ще ти остави нещо? Споменавала ли е за завещание?

Марлийн мигом наостри уши, доловила полъх на надежда.

— Ами да, викаше, че ще се погрижи за мен. Според теб дали не трябва да го спомена някъде?

— Едва ли има смисъл, освен ако не е направила завещание и не те е упоменала в него — отвърна Страйк.

Намусеното изражение отново се върна на лицето й.

— Тия мръсници сигурно са го унищожили. Прилича им да го сторят. Тъкмо тоя сорт хора са. Чичото на всичко е способен.

5

— Много съжалявам, че не ви е върнал обаждането — обясняваше Робин по телефона в офиса на десет километра разстояние. — Господин Страйк е извънредно зает в момента. Оставете името и номера си и ще се погрижа да ви позвъни следобед.

— О, няма нужда — отвърна жената. Имаше приятен и изискан глас със съвсем лек намек за дрезгавост, подсказващ, че смехът й вероятно е секси и дързък. — Не държа да разговарям с него. Бихте ли му предали съобщение от мен? Исках да го предупредя, това е всичко. Господи, това е… малко ми е неловко, не бих избрала да стане по този начин… Но както и да е. Моля ви, предайте му, че се е обаждала Шарлот Камбъл и че се сгодих за Джаго Рос. Не исках да го чуе от някого другиго или да прочете новината. Родителите на Джаго са пуснали обява в „Таймс“. Ужас някакъв.

— О, добре — промълви Робин, усетила съзнанието си парализирано също като писалката си.

— Много благодаря… Робин ли бяхте? Благодаря. Дочуване.

Шарлот затвори първа. Робин остави обратно слушалката със забавено движение, силно притеснена. Не искаше да съобщава тази новина. Може да беше само вестител, но би се почувствала така, сякаш нанася удар по решимостта на Страйк да не огласява личния си живот, по упорития му отказ да споменава кашоните с вещи, походното легло и опаковките от вечерята му, заварвани в кошчето за отпадъци всяка сутрин.

Робин прецени възможностите пред себе си. Можеше да пропусне да предаде съобщението, като просто му каже да позвъни на Шарлот, и нека тя си свърши мръсната работа (както Робин го формулира пред себе си). Но какво би станало, ако Страйк решеше да не й се обади и някой друг му съобщеше за годежа? Робин нямаше как да знае дали Страйк и бившата му (приятелка? годеница? съпруга?) имаха безброй общи познати. Ако се случеше тя и Матю да скъсат някога, всичките й близки приятели и роднините щяха да го приемат лично и да се завтекат да й съобщят подобна новина; предполагаше, че тя лично би предпочела да е предупредена възможно най-безшумно и дискретно.

Когато чу Страйк да се качва по стълбите почти час по-късно, като явно говореше по мобилния си телефон и беше в добро настроение, стомахът на Робин се сви, обхвана я паника, сякаш щеше да се явява на изпит. Той отвори стъклената врата и тя видя, че изобщо не говореше по телефона, а си рапираше полугласно, от което й стана още по-зле.

— „Гордо си карам мойто ферари и майната му на Джохари“ — мърмореше Страйк, прегърнал кутия с електрически вентилатор. — Добър ден.

— Здравей.

— Реших, че имаме нужда от вентилатор, тук е задушно.

— Да, добре ще ни дойде.

— Току-що чух Дийби Мак в магазина — информира я Страйк, като постави вентилатора в ъгъла и съблече якето си. — „Гордо си карам мойто ферари и майната му на Джохари.“ Чудя се кой ли е Джохари. Може би друг рапър, който му е сгазил лука?

— Не — отвърна Робин, като й се искаше той да не е толкова весел. — Това е термин от психологията. „Джохари прозорец.“ Показва доколко добре се познаваме и как ни възприемат околните.

Страйк спря, както окачаше якето си, и се втренчи в нея.

— Това не си го прочела в списание „Хийт“.

— Не. Учех психология в университета. Прекъснах.

В главата й се заформи мъглявата идея, че може да изравни някак силите, като сподели с него за свой личен провал, преди да му съобщи лошата новина.

— Прекъснала си следването си в университета? — Той изглеждаше заинтересуван, което не бе типично за него. — Какво съвпадение. Аз също. Защо тогава „майната му на Джохари“?

— Дийби Мак е бил подложен на терапия в затвора. Заинтригувал се и започнал да чете много на тема психология. Това го узнах от вестниците — добави тя.

— Ти си истинска мина от полезна информация.

Тя усети ново сгърчване в стомаха.

— Дойде обаждане, докато те нямаше. От Шарлот Камбъл.

Той бързо вдигна поглед и се намръщи.

— Помоли ме да ти предам съобщение, което гласи — Робин за миг отклони погледа си по посока на ухото на Страйк, — че се е сгодила за Джаго Рос.

Очите й отново бяха непреодолимо привлечени от лицето му и тя усети ужасяващ хлад.

Един от най-ранните и живи спомени на Робин от детството й бе за деня, когато семейното куче беше приспано. Тя самата беше твърде малка, за да разбере думите на баща си; беше приемала за даденост съществуването на Бруно, любимия лабрадор на най-големия й брат. Объркана от мрачната сериозност на родителите си, се беше обърнала към Стивън, за да се ориентира как да реагира, и цялото й чувство за сигурност се сгромоляса, защото видя за пръв път в краткия си живот щастието и спокойствието да се изпаряват от малкото му весело лице, устните му да побеляват, а ченето му да увисва. След пълната тишина проехтя ужасният му вик на болка и тогава тя бе заплакала безутешно не за Бруно, а заради потресаващата скръб на брат си.

Страйк не заговори веднага. После промълви с доловима трудност:

— Ясно. Благодаря.

Влезе във вътрешния кабинет и затвори вратата.

Робин седна отново на бюрото си, усещаща се като екзекутор. Не можеше да се успокои, за да свърши нещо. Мина й мисълта да почука и да предложи чаша чай, но реши да не го прави. В продължение на пет минути пренарежда вещите по бюрото си, като постоянно поглеждаше към затворената междинна врата, докато тя отново се отвори, при което Робин подскочи и се престори, че пише нещо на клавиатурата.

— Робин, аз излизам — съобщи той.

— Добре.

— Ако не съм се върнал до пет, заключи тук.

— Да, разбира се.

— До утре.

Той откачи якето си и излезе с целеустремена походка, която не я заблуди.

Пътните ремонтни работи се разпростираха като екзема; всеки ден бъркотията пропълзяваше върху все по-голяма площ и временните заграждения, предпазващи и насочващи минувачите, се преместваха още и още напред. Страйк не забелязваше нищо от това. Вървеше автоматично по клатещите се дъски към „Тотнъм“, заведението, което вече свързваше с бягство и убежище.

Също като „Орднънс Армс“ то беше почти празно, само с един клиент — старец, седнал до самата врата. Страйк си взе пинта „Дум Бар“ и се настани на една от ниските пейки до стената, тапицирани с червена кожа, почти под сантименталната викторианска мома, разпръскваща розови пъпки — мила, глуповата и простичка. Отпи от бирата си сякаш беше лекарство, без удоволствие, съсредоточен върху крайния резултат.

Джаго Рос. Тя трябва да бе поддържала връзка с него и да го бе виждала, докато още бяха заедно. Дори Шарлот с нейното омагьосващо въздействие върху мъжете и смайващата й самоувереност не би съумяла да премине от подновяване на връзката към годеж само за три седмици. Бе се срещала тайно с Рос, докато се кълнеше на Страйк във вечна любов.

Това хвърляше много различна светлина върху бомбата, пусната от нея месец преди края, върху отказа й да му покаже доказателства и променящите се дати.

Джаго Рос вече се бе женил веднъж. Имаше деца; до Шарлот бяха стигнали слухове, че много пиел. Бе се смяла заедно със Страйк за това какъв късмет бе имала да се отърве преди толкова години; изразила бе жалост към съпругата му.

Страйк си взе втора пинта, после трета. Искаше да удави импулсите, проблясващи като електрически заряди, да отиде и да я намери, да крещи, да вилнее, да строши ченето на Джаго Рос.

Той не бе ял нищо в „Орднънс Армс“, нито след това, а отдавна не бе поглъщал толкова алкохол на едно сядане. Отне му по-малко от час самотна и целенасочена консумация на бира, за да се почувства истински пиян.

Първоначално, когато тънката бледа фигура се появи до него, той изфъфли с надебелял език, че е сбъркала и масата, и мъжа.

— Не съм сбъркала — отсече Робин твърдо. — Аз също ще си взема питие.

Остави го да се взира с помътнен поглед в ръчната й чанта, която остави на стола. Беше успокояващо позната, кафява, леко поизносена. Обикновено я провесваше на закачалката в офиса. Усмихна й се дружелюбно и вдигна наздравица за нея.

Момчето на бара, младо и доста плахо на вид, каза на Робин:

— Мисля, че пи предостатъчно.

— Нямам пръст в тази работа — заяви му тя.

Беше потърсила Страйк в „Храбрата лисица“, най-близкия до офиса пъб, в „Моли Могс“, „Солта на живота“ и „Кеймбридж“. „Тотнъм“ беше последният пъб, който се канеше да провери.

— К’во става? — попита я Страйк, когато тя седна.

— Нищо не става — отпи от малката си светла бира Робин. — Просто исках да се уверя, че си добре.

— Екстра съм — уведоми я Страйк и в опит да се доизясни добави: — Направо супер.

— Хубаво.

— Празнувам годежа на годеницата си — изрече той и вдигна единайсетата си халба за тост, като я разлюля с несигурна ръка. — Въобще не биваше да го напуска — заяви силно и ясно. — Не биваше да оставя почитаемия Джаго Рос. Който е забележителен путьо.

Последната дума буквално я извика. В пъба имаше повече хора, отколкото при пристигането на Страйк, и повечето изглежда го чуха. Още преди това му хвърляха скептични погледи. С едрото си тяло, притворените клепачи и войнственото изражение си бе осигурил малка непристъпна зона около себе си; посетителите отдалеч заобикаляха масата му, когато трябваше да отидат до тоалетната.

— Да се поразходим, а? — предложи Робин. — Ял ли си нещо?

— Знаеш ли какво? — каза той, като се наведе напред и опря лакти на масата, при което едва не събори чашата си. — Знаеш ли какво, Робин?

— Какво? — попита тя и задържа бирата му. Внезапно я налегна силно желание да се изкиска. Много от останалите клиенти на заведението ги наблюдаваха.

— Ти си много добро момиче — отбеляза Страйк. — Да, много свестен човек си. Това го забелязах — додаде тържествено.

— Благодаря ти — усмихна се тя и с усилие се въздържа да не прихне.

Той се облегна назад и затвори очи.

— Съжалявам, наквасих се.

— Да.

— Не го правя често напоследък.

— Не.

— Нищо не съм ял.

— Да идем да хапнем някъде тогава.

— Да, може — изговори с все така затворени очи. — Тя ми каза, че е бременна.

— О! — промълви с тъга Робин.

— Да, така ми каза. А после съобщи, че вече го нямало. Сигурно не било мое, датите не се връзвали.

Робин не каза нищо. Не искаше той да си спомня, че е чула това.

Той отвори очи.

— Тя го остави заради мен, а сега го остави… не, мен остави заради него.

— Съжалявам.

— Мен остави заради него. Не съжалявай. Ти си добър човек.

Той извади цигари от джоба си и пъхна една между устните си.

— Не можеш да пушиш тук — напомни му тя кротко, но барманът, който явно само бе чакал повод, дойде забързано при тях с напрегнато изражение.

— Това ще трябва да го правите навън — високо заяви той.

Страйк отправи изненадан мътен поглед към момчето.

— Всичко е наред — каза Робин на бармана и взе чантата си. — Хайде, Корморан.

Той се изправи — едър, раздърпан, олюляващ се, измъкна се от тясното пространство зад масата и стрелна ядосано бармана, когото Робин не можеше да вини, че отстъпи крачка назад.

— Няма нужда да крещиш — смъмри го Страйк. — Това е адски грубо.

— Добре, Корморан, да тръгваме — подкани го Робин и се отдръпна да му направи място да мине.

— Един момент, Робин — рече Корморан с вдигната предупредително голяма длан. — Само един момент.

— О, боже! — избъбри Робин тихичко.

— Да си се боксирал някога? — попита Страйк бармана, който изглеждаше ужасен.

— Корморан, да вървим.

— Аз бях боксьор. В армията, приятел.

Някакъв умник на бара подхвърли:

— Аз пък съм претендент за шампионската титла.

— Да си отиваме, Корморан — повтори Робин. Хвана го за ръката и за нейно облекчение и изненада той тръгна покорно с нея. Това й припомни как водеше огромния жребец порода „Клайдсдейл“, който чичо й имаше във фермата си.

Навън, на чистия въздух, Страйк се подпря на един от прозорците на „Тотнъм“ и безуспешно се опита да запали цигарата си. Накрая Робин трябваше да му щракне запалката.

— Имаш нужда от храна — каза му тя, докато той пушеше със затворени очи и леко се поклащаше. Тя се притесняваше да не би да падне. — Това ще те отрезви.

— Не искам да съм трезвен — измърмори Страйк. Залитна силно и се спаси от падане само благодарение на няколко бързи стъпки.

— Хайде — настоя тя и го поведе по дървеното мостче през пътя, където шумните машини и работници най-сетне бяха замлъкнали и се бяха оттеглили за през нощта.

— Робин, ти знаеше ли, че съм бил боксьор?

— Не, това не го знаех — отвърна тя.

Беше възнамерявала да го отведе обратно в офиса и там да го нахрани, но той се спря пред ресторантче за шиш-кебап в края на Денмарк стрийт и пристъпи напред, преди тя да успее да го задържи. Седнали на единствената маса на тротоара, ядоха шиш-кебап и той й разказа за боксьорската си кариера в армията, като от време на време се прекъсваше, за да й каже колко добър човек е тя. Някак успя да го убеди да говори по-тихо. Ефектът от погълнатия алкохол още се чувстваше и храната като че не помогна особено. Когато отиде до тоалетната, толкова дълго се забави там, че тя се уплаши да не е припаднал.

Погледна часовника си и видя, че вече е седем и десет. Обади се на Матю и го уведоми, че има спешна ситуация в офиса. Той никак не остана доволен.

Страйк отново се появи на улицата, като преди това се блъсна силно в рамката на вратата. После седна и се помъчи да запали нова цигара.

— Робин — заговори той, отказал се от опитите си и втренчен в нея. — Робин, знаеш ли какво е моментът кай… — Изхълца. — Знаеш ли какво е моментът кайрос?

— Моментът кайрос ли? — повтори тя, като се молеше да не е нещо сексуално, особено след като собственикът на ресторантчето, застанал наблизо, ги слушаше и се подсмихваше. — Не, не знам. Искаш ли да се връщаме в офиса?

— Не знаеш какво е? — попита той, взрян в нея.

— Не.

— Това е от гръцки. Кайрос. Моментът кайрос. — Някъде от размътеното си съзнание извлече фрази с неочаквана яснота. — Означава момента на откровение. Специалния момент. Върховния момент.

„О, моля ти се, помисли си Робин, само не ми казвай, че сега споделяме такъв.“

— А знаеш ли кой беше нашият с Шарлот? — попита той и се вгледа в далечината с незапалена цигара в ръка. — Беше, когато влезе в отделението… Аз лежах дълго в болницата и не я бях виждал две години. Дойде без предупреждение. Видях я на вратата, всички се извърнаха към нея да я гледат. Тя мина през отделението, дойде при мен и без да каже дума… — Той спря, за да си поеме дъх, и отново изхълца. — Целуна ме и след две години бяхме отново заедно. Никой нищо не каза. Беше самата красота, мамка му. Най-красивата жена, която съм виждал. Това бе сигурно най-хубавият момент в живота ми. Робин, ще прощаваш, че казах „мамка му“. Съжалявам.

Робин бе еднакво предразположена към смях и сълзи, макар да не знаеше защо трябва да се чувства така тъжна.

— Да ти запаля ли цигарата?

— Ти си страхотен човек, Робин, знаеш ли това?

Близо до завоя на Денмарк стрийт той се закова неподвижно, като все така се олюляваше подобно на дърво под силен вятър, и й каза с висок глас, че Шарлот не обича Джаго Рос, че всичко е игра, която цели да нарани него, Страйк, възможно най-силно.

Пред черната външна врата на офиса спря отново и вдигна двете си ръце, за да й попречи да го придружи догоре.

— Вече трябва да се прибираш у дома, Робин.

— Нека те заведа благополучно горе.

— Не. Не. Вече съм добре. Нищо че се клатушкам като шибан морски пират. Тъкмо влизам в образа, нали съм еднокрак. Е, вече знаеш.

— Не те разбирам за какво говориш.

— Няма значение, Робин. Върви си у дома. Аз отивам да повръщам, мамка му.

— Сигурен ли си, че…

— Ще прощаваш за всички нецензурни приказки, дето изтърсих. Ти си свестен човек, Робин. Довиждане сега.

Когато стигна до Чаринг Крос Роуд, тя се обърна да го погледне. Клатушкаше се по посока на мрачния вход на Денмарк Плейс вероятно за да повърне в тъмната уличка, преди да се потътри нагоре към походното легло и чайника си.

6

Нямаше отчетлива граница, през която преминаваше от сънно към будно състояние. Отначало лежеше по лице сред сънуван пейзаж от разбит метал, отломки и писъци, окървавен и неспособен да проговори; в следващия миг беше по корем, облян в пот, с лице, притиснато към походното легло, с пулсираща от болка глава и изсъхнала отворена уста. Слънцето светеше през незащитените от щори прозорци и изгаряше ретината му дори през затворените клепачи, болезнено червени, с капиляри, открояващи се като черна паяжина на фона на дразнещата проблясваща светлина.

Беше с дрехите, с все още прикрепена протеза и лежеше върху спалния чувал, сякаш бе паднал върху него. Връхлетяха го откъслечни спомени, прорязващи като нож слепоочията му: как убеждава бармана, че още една пинта е добра идея, как Робин му се усмихва през масата. Възможно ли бе да е ял шиш-кебап в онова си състояние? Припомни си как в някакъв момент се бореше да си разкопчае панталоните в отчаяна нужда да се изпикае, но неспособен да измъкне края на ризата, заклещил се в ципа. Плъзна длан под себе си — дори това леко движение породи у него желание да простене или да повърне — и получи бегло удовлетворение от факта, че ципът му беше затворен.

Бавно, сякаш крепеше чуплив товар на раменете си, Страйк се надигна до седнало положение и примижа в ярко осветената от слънцето стая, без да има никаква представа колко ли може да е часът или кой ден е.

Вътрешната врата между офисите беше затворена и той не чуваше никакво движение в съседното помещение. Може би временната секретарка го беше напуснала завинаги. После видя бял лист на пода, очевидно плъзнат под вратата. Страйк тромаво пропълзя до него на колене и лакти и установи, че е бележка от Робин.

Той седя на походното си легло пет минути с бележката в ръце в колебание дали да повърне, но усещането на топлите слънчеви лъчи по гърба му беше приятно.

Четири парацетамола и чаша с разтворена таблетка алка-зелцер почти разрешиха дилемата му с повръщането и бяха последвани от петнайсет минути в окаяната тоалетна с резултат, гаден и за обонянието и за слуха; ала през цялото време го крепеше чувството на дълбока благодарност за отсъствието на Робин. Когато се върна във външния офис, изпи още две бутилки вода и изключи алармата на будилника, която накара пулсиращият му мозък да се блъска в черепа. След известен размисъл избра чисти дрехи, взе душгел, дезодорант, бръсначка, крем за бръснене и хавлиена кърпа от войнишката торба, измъкна плувки от дъното на един от кашоните на стълбищната площадка, както и чифт сиви метални патерици и закуцука надолу по стълбите със спортен сак през рамо и с патериците в другата ръка.

На път към Малет стрийт си купи голямо блокче шоколад. Бърни Коулман, негов познат от армейския медицински корпус, веднъж бе обяснил на Страйк, че повечето симптоми, свързани с махмурлука, се дължат на дехидратация и хипогликемия, неизбежни резултати от продължителното повръщане. Страйк се залови да гризе от шоколада със стиснати под мишница патерици; всяка стъпка разклащаше главата му, която сякаш бе напъхана в стегнати жици.

Ала смеещият се бог на пиянството не го бе напуснал още. Приятно откъснат от реалността и от другите човешки създания, той заслиза по стъпалата към басейна на Студентския съюз с неподправено чувство за нещо, което му се полага по право, и както обикновено, никой не го спря, не го заговори дори единственият друг човек в съблекалнята, който след един поглед на въздържан интерес към протезата, която Страйк сваляше, любезно държеше очите си отместени встрани. Протезата беше тикната в шкафче заедно с дрехите от предишния ден и след като остави вратата му отключена, защото нямаше дребни, Страйк отиде под душовете, като се придвижваше на патериците, а шкембето му преливаше над гащетата.

Докато се сапунисваше, установи, че шоколадът и парацетамолът започваха да облекчават чувството му за гадене и главоболието. И ето че за пръв път пристъпи до ръба на големия басейн. В него имаше само двама студенти, и двамата в първия коридор и с очила за плуване, съсредоточени единствено върху скоростта и стила си. Страйк отиде до далечния край, остави внимателно патериците край стъпалата и се плъзна в бавния коридор.

Беше толкова не във форма, колкото никога през живота си. Неугледен и изкривен на една страна, той плуваше в края на басейна, ала тъй или иначе хладната чиста вода подейства успокояващо на тялото и духа му. Със задъхване приключи една-единствена дължина и поспря да си почине, опрял масивните си ръце на ръба на басейна, като споделяше тежестта на тялото си с милващата го вода и се взираше във високия бял таван. Малки вълнички, пращани от младите атлети в другия край на басейна, гъделичкаха гърдите му. Ужасната болка в главата му се оттегляше в някаква далечина; през мъглата си проби път яростна червена светлина. Миризмата на хлор бе остра, но вече не му се гадеше от нея. Целенасочено, като човек, смъкващ превръзка от рана, Страйк насочи вниманието си към темата, която се беше опитал да удави в алкохол.

Джаго Рос беше във всяко отношение антитеза на Страйк: красив като арийски принц, притежател на доверителен фонд, роден да запълни предопределено за него достойно място в семейството му и в света; мъж с цялото самочувствие, което може да му осигури грижливо документиран в продължение на дванайсет поколения произход. Беше минал през поредица от синекурни служби, развил беше траен проблем с алкохола и носеше у себе си злината на прекалено расово и зле дисциплинирано животно.

Шарлот и Рос принадлежаха към онзи затворен взаимосвързан свят на частни училища за хора със синя кръв, чиито семейства се знаеха помежду си и бяха обвързани чрез поколения сватосване и отколешни ученически познанства. Докато водата плискаше косматите му гърди, Страйк сякаш виждаше себе си, Шарлот и Рос от голямо разстояние, от обратния край на телескоп, така че кривата на тяхната история ставаше ясна: тя отразяваше нервното и променливо поведение на Шарлот, онази жажда за изострени емоции, която се проявяваше най-типично с разрушителен импулс. Тя се бе сдобила с Джаго като един вид с трофей още осемнайсетгодишна, тъй като той бе най-екстремният пример измежду себеподобните си и самото олицетворение на добрата партия, както я виждаха родителите й. Може би й се бе видяло твърде лесно, а и безспорно бе твърде предсказуемо, защото впоследствие тя го бе зарязала заради Страйк, който при целия си ум си бе истинска анатема за семейството на Шарлот; мелез, неподлежащ на категоризиране. Какво оставаше след всички тези години на жена, жадуваща за емоционални бури, освен да напуска Страйк отново и отново, докато накрая се окаже, че единственият начин да го напусне с апломб е да осъществи пълен кръг и да се върне на точката, на която той я бе открил?

Страйк остави изпълненото си с болка тяло да се носи във водата. Състезаващите се студенти продължаваха устремно да преплуват дължините в бързия коридор.

Страйк познаваше Шарлот. Тя го чакаше да се втурне и да я спаси. Беше финалният и най-жесток тест.

Той не преплува дължината на басейна обратно, а започна да подскача настрани през водата, като си помагаше с ръце, както бе правил по време на физиотерапията си в болницата.

Вторият душ беше по-приятен от първия; нагласи водата да е толкова гореща, колкото можеше да я понесе, а за изплакване пусна леденостудена.

След като си постави отново протезата, се избръсна над умивалника, с кърпа, вързана около кръста, а после се облече необичайно грижливо. Никога не бе слагал най-скъпите костюм и риза, които притежаваше. Бяха му подарък от Шарлот за последния му рожден ден: облекло, достойно за годеника й; той си спомняше как бе засияла срещу него, докато той оглеждаше непривично изрядния си вид във високото огледало. Оттогава костюмът и ризата неизменно бяха висели в калъфите си, тъй като от миналия ноември насам с Шарлот не бяха излизали много; рожденият му ден бе последният истински щастлив ден, който бяха прекарали заедно. Скоро след това отношенията им се бяха върнали към предишните огорчения, към някогашния батак, където бяха буксували и по-рано, но откъдето този път сякаш нямаше излизане.

Можеше и да изгори костюма. Вместо това реши да го облече като предизвикателство, да го освободи от асоциациите и да гледа на него като на ушити парчета плат. Кройката на сакото го правеше да изглежда по-строен и по-стегнат. Остави бялата риза незакопчана на врата.

В армията Страйк имаше репутацията на човек, който неимоверно бързо се възстановява след прекаляване с алкохол. Мъжът, който го гледаше от огледалото, беше блед, с морави сенки под очите, но все пак с елегантния италиански костюм изглеждаше по-добре, отколкото от седмици насам. Синината на окото му най-сетне бе изчезнала, а драскотините бяха заздравели.

Предпазливо леко хапване, обилно количество вода, още едно евакуационно пътешествие до ресторантската тоалетна, и ето че в пет часа той пристигна съвършено точен на Арлингтън Плейс номер едно.

Вратата се отвори след второто му почукване от сърдита жена с очила с черни рамки и късо подстригана побеляла коса. Тя го пусна неохотно, после прекоси с бърза крачка фоайето с каменен под, откъдето започваше великолепно стълбище с парапет от ковано желязо, и извика:

— Гай! Някакъв Страйк те търси.

От двете страни на фоайето имаше стаи. Вляво малка група хора, като че всичките облечени в черно, се взираха по посока на мощен източник на светлина, който Страйк не виждаше, но който озаряваше напрегнатите им лица.

Соме се появи именно на тази врата и излезе във фоайето. Той също носеше очила, които го правеха да изглежда по-възрастен; джинсите му бяха торбести и прокъсани, а на бялата му фланелка бе изобразено око с кървава сълза, която при по-близко вглеждане се оказа изработена от червени пайети.

— Ще трябва да почакаш — отсечено съобщи той. — Брайъни е заета, а Киара има още часове работа. Паркирай се вътре, ако желаеш — посочи той към стаята вдясно, където се виждаше краят на маса, отрупана с подноси, — или пък влез да гледаш при тия безполезни лентяи — неочаквано повиши глас той и стрелна гневно групата елегантни мъже и жени, втренчени в източника на светлина. Те се пръснаха мигом, без да протестират, като някои прекосиха фоайето и влязоха в отсрещната стая.

— С по-хубав костюм си впрочем — добави Соме с кратък проблясък от предишната си шеговитост. После се върна обратно в стаята, от която беше излязъл.

Страйк последва дизайнера и зае мястото, освободено от грубо разпръснатите зяпачи. Стаята беше дълга и почти празна, но богатата украса на корнизите, бледите голи стени и прозорците без завеси й придаваха атмосфера на изискана печал. Друга група хора, сред които дългокос фотограф, наведен над апарата си, стоеше между Страйк и сцената, която се намираше в далечния край на помещението и бе ослепително осветена от серия арковидни лампи и светлинни екрани. Там артистично бяха подредени няколко извехтели кресла, едното преобърнато настрани, и три модела. Бяха от различни раси, с лица и тела с невероятни пропорции, които попадаха между категориите на странното и впечатляващото. С фини кости и безумно слаби, очевидно бяха подбрани, както допусна Страйк, заради драматичния контраст между цвета на кожата им и между чертите им. На едно кресло се бе разположила, седнала наопаки като Кристин Кийлър, чернокожа млада жена с дълги крака в бял клин, но очевидно гола от кръста нагоре. Беше тъмна като самия Соме, с афроприческа и косо разположени прелъстителни очи. Изправена над нея в бяла жилетка, декорирана с вериги, закриващи слабините й, стоеше красива евроазиатка с гладка прилепнала коса и асиметрично подрязан бретон. Малко по-далеч, седнала сама странично върху друго кресло, бе Киара Портър: с алабастровобяла кожа, с дълга, бебешки руса коса, облечена в бял полупрозрачен гащеризон, с прозиращи през тъканта бледи и изпъкнали зърна на гърдите.

Художничката гримьорка, почти толкова висока и слаба като моделите, беше приведена над чернокожото момиче и притискаше козметични тампони от двете страни на носа й. Трите модела мълчаливо изчакваха на позиция, неподвижни като портрети, с безизразни гладки лица, готови да бъдат призовани към внимание. Останалите в стаята (фотографът, двама души край него, които му бяха асистенти, както се разбра, Соме, загризал нокти до сърдитата жена с очилата) мърмореха тихо един през друг, сякаш боейки се да не нарушат някакво деликатно равновесие.

Най-сетне гримьорката отиде при Соме, който й заговори бързо и тихо, допълвайки думите си с жестове; тя се върна под ярката светлина и без да каже нищо на модела, разроши и пренареди дългата коса на Киара Портър; самата Киара не даваше признаци да съзнава, че е докосвана, а чакаше безмълвна и търпелива. Брайъни още веднъж се върна в сянката и попита нещо Соме; той отвърна със свиване на рамене и й даде някакви тихи инструкции, които я накараха да се озърта, докато погледът й не се спря върху Страйк.

Срещнаха се край внушителното стълбище.

— Здравей — прошепна тя. — Да влезем тук.

Поведе го през фоайето в насрещната стая, която бе по-малка от първата и в средата й бе разположена сервирана маса за студен бюфет. Пред мраморната камина имаше няколко стойки с всевъзможни творения, украсени с пайети, къдрици и пера и подредени по цвят. Прогонените зяпачи, всичките малко над двайсетгодишни, се бяха събрали там; бъбреха си тихо, похапваха от вече поизпразнените плата с моцарела и пармска шунка и говореха по мобилните си телефони или си играеха с тях. Неколцина изпитателно огледаха Страйк, когато последва Брайъни в малката задна стая, превърната във временна гримьорна.

Пред големия прозорец с изглед към градина имаше две маси с големи стоящи огледала. Черните пластмасови кутии, разпръснати наоколо, напомняха на Страйк за онези, които чичо му Тед използваше за риболов, само дето тия на Брайъни бяха с чекмеджета, пълни с разнообразни пудри и бои; по масите върху хавлиени кърпи бяха подредени тубички и четки.

— Здравей — каза тя вече с нормален глас. — Господи. Оттатък напрежението с нож да го режеш, а? Гай винаги е бил перфекционист, но това е първата му сериозна фотосесия, откакто Лула умря, така че е по-напрегнат от всякога.

Имаше тъмна остра коса, тенът й бе жълтеникав, а чертите й, макар и едри, бяха привлекателни. Краката й бяха дълги и във впитите джинси изглеждаха леко криви, носеше черна жилетка с мъжка кройка, няколко тънки златни верижки на врата си, пръстени по пръстите и палците, а краката й бяха обути с нещо като черни кожени балетни пантофки. Такива дамски обувки винаги действаха леко като антиафродизиак на Страйк, защото му напомняха сгънатите пантофи, които леля Джоун носеше в ръчната си чанта, а оттам идеше асоциацията с мазоли и кокоши тръни.

Страйк започна да обяснява какво иска от нея, но тя го прекъсна.

— Гай ми каза всичко. Искаш ли цигара? Можем да пушим тук, ако отворим.

И тя отвори вратата, която водеше директно към павираната алея на градината.

Освободи малко пространство на една от отрупаните с гримове маса и седна там; Страйк придърпа един от столовете и извади бележника си.

— Добре, питай — каза тя и без да му даде време да заговори, подхвана: — Оттогава непрестанно си мисля за онзи следобед. Толкова безкрайно тъжно е.

— Добре ли познаваше Лула? — попита Страйк.

— Да, много добре. Бях й правила грима за няколко фотосесии, подготвих я за благотворителния бал за спасяването на тропическите гори. Като й казах, че умея да почиствам вежди с конец…

— Какво?

— То е като скубането на вежди, но се прави с конец.

Страйк не можеше да си го представи.

— Ясно…

— … тя ме помоли да й ги направя у дома й. Папараците постоянно бяха по петите й дори когато отиваше в салона за красота. Истинско безумие. Така че й се притекох на помощ.

Тя имаше навика да отхвърля глава назад, за да отмята бретона от очите си, и леко задъхан маниер. Сега отметна коса на една страна, прокара пръсти през нея и се втренчи в него през бретона си.

— Отидох у тях към три часа. Двете с Киара бяха много развълнувани от пристигането на Дийби Мак. Момичешки клюки, нали разбираш. Никога не бих отгатнала какво предстои. Никога.

— Значи Лула беше развълнувана.

— О, да, естествено. Ти как би се чувствал, ако идва някой, който е писал песни за теб… — После се позасмя. — Е, може би е присъщо само на момичетата. Той е толкова харизматичен. С Киара се посмяхме по този повод, докато работех над веждите на Лула. После Киара ме помоли да й направя ноктите. Накрая ги направих и на двете им. Прекарах там може би три часа. Да, тръгнах си някъде около шест часа.

— Значи би описала настроението на Лула като радостна възбуда, така ли?

— Да. Е, вярно, беше малко разсеяна, все си поглеждаше телефона. Той лежеше в скута й, докато й правех веждите. Знаех какво означава това: Еван отново й играеше номерца.

— Тя ли го спомена?

— Не, но знаех, че му е много ядосана. Защо мислиш, че каза на Киара онова за брат си? Дето щяла да му остави всичко?

— Чу ли я да го изрича?

— Не, после разбрах, че го е казала. Киара разказа на всички ни. Трябва да съм била в тоалетната, когато го е споделила. Във всеки случай вярвам го напълно.

— И защо?

Тя придоби объркан вид.

— Ами… тя много обичаше брат си, нали така? Господи, това винаги е било очевидно. Той беше може би единственият човек, на когото можеше да разчита. Месеци преди това, горе-долу по времето, когато тя и Еван се разделиха първия път, аз я подготвях за ревюто на Стела и тя разправяше на всички колко я ядосвал брат й, като й натяквал, че Еван бил използвач. А онзи следобед Еван отново я беше нервирал и тя си е казала, че Джеймс… Джеймс ли му беше името?… го е разгадал правилно от самото начало. Тя беше убедена, че той й мисли доброто, макар и понякога да беше малко властен. Това е много експлоататорски бизнес. Всеки си има интереси.

— Кой според теб е имал интерес да се възползва от Лула?

— О, боже мой, всеки — отвърна Брайъни и направи широк жест с ръката, в която държеше цигарата, така че бяха обхванати и пълните с хора съседни стаи. — Тя беше най-нашумелият модел, всички искаха да докопат нещо от нея. Все пак Ги… — Брайъни млъкна рязко. — Ги е бизнесмен, но той я обожаваше. Викаше я да живее при него след онази история с човека, който я дебнеше. Още не се е съвзел от смъртта й. Опитвал се да влезе в контакт с нея чрез медиум. Марго Лайтър ми го каза. Още е съсипан, плаче всеки път, щом чуе името й. Във всеки случай — каза Брайъни — това е всичко, което знам. Не съм и помисляла в онзи следобед, че я виждам за последен път. Какво нещо, боже мой.

— Тя разговаря ли с Дъфийлд, докато ти й правеше… докато й махаше веждите с конец?

— Не, но не би го и направила, ако са били в конфликт.

— Значи, доколкото помниш, говорила е главно за Дийби Мак?

— Всъщност… повече аз и Киара говорехме за него.

— Но мислиш, че е била развълнувана от срещата с него?

— О, да, разбира се.

— Кажи ми видя ли син лист хартия, изписан с почерка на Лула, докато беше в апартамента?

— Какво? Не, нищо такова не видях. Защо, какво е било?

— Нямам представа — отвърна Страйк. — Точно това исках да разбера.

— Не, не съм го видяла. Син лист, казваш? Не.

— Видя ли въобще някакъв лист с нейния почерк на него?

— Не, не помня да имаше хартии. Не. — Тя отметна косата от лицето си. — Може и да е имало нещо такова, а да не съм го забелязала.

Стаята беше мрачна. Може би само му се стори, че лицето й смени цвета си, но в никакъв случай не беше плод на въображението фактът, че изви десния крак в коляното си и заразглежда подметката на балетната си пантофка, на която нямаше нищо.

— Шофьорът на Лула, Кийрън Коловас-Джоунс…

— О, онова много сладко момче! — прекъсна го Брайъни. — Все я занасяхме за Кийрън, той много си падаше по нея. Мисля, че сега Киара го използва понякога. — Брайъни се изкиска многозначително. — Тя има репутацията на момиче, дето винаги си търси добро прекарване. Няма как да не я харесваш, но…

— Коловас-Джоунс каза, че Лула е писала нещо върху син лист хартия на задната седалка на колата му, когато си е тръгнала от дома на майка си…

— Говори ли вече с майката на Лула? Тя е малко особена.

— … и искам да разбера какво е било.

Брайъни изхвърли угарката от цигарата си през отворената врата и се размърда неспокойно на бюрото.

— Всичко може да е било. — Той изчака неизбежното предположение и не беше разочарован. — Списък за пазаруване или нещо такова.

— Да, възможно е, но просто в името на спора… ако е било предсмъртно писмо на самоубиец…

— Но не беше… Искам да кажа, това е глупаво, как е възможно да е било такова? Кой би написал предсмъртно писмо толкова отрано, а после да се гримира и да отиде на танци? Няма съвършено никаква логика!

— Съгласен съм, не изглежда правдоподобно, но добре би било да се разбере какво е било.

— Може би няма нищо общо със смъртта й. Може да е било писмо до Еван, в което да му казва колко е ядосана.

— Изглежда му се е ядосала чак по-късно същия ден. А и защо да му пише писмо, след като е имала номера му, а и е щяла да го види същата вечер?

— Не знам — нервно отвърна Брайъни. — Просто казвам, че може да е било нещо без връзка.

— И си сигурна, че не си го видяла?

— Да, съвсем сигурна съм — каза тя и вече нямаше съмнение, че е изчервена. — Там бях да свърша работа, не да й оглеждам нещата. Това ли беше всичко?

— Да, това е всичко, което имах да те питам за онзи следобед — каза Страйк. — Но можеш да ми помогнеш за нещо друго. Познаваш ли Танзи Бестигуи?

— Не — отвърна Брайъни. — Познавам само сестра й Ърсула. Нае ме няколко пъти за големи партита. Тя е ужасна.

— В какъв смисъл?

— Просто разглезена богаташка — отвърна Брайъни и сви устни. — Само дето не е чак толкова богата, колкото й се ще. И двете сестри Чилингъм се омъжиха за по-възрастни мъже с куп пари, те са едни златотърсачки, яхнали реактивни метли. Ърсула си мислеше, че е ударила джакпота, като улови Сайприън Мей, ала той няма достатъчно голямо състояние за нея. Вече е почти на четирийсет, възможностите й не са като някога. Не й се отваря парашутът вече.

После, очевидно почувствала, че тонът й има нужда от пояснение, продължи:

— Съжалявам, но тя ме обвини, че съм прослушала съобщенията в гласовата й поща. — Гримьорката скръсти ръце на гърдите си и очите й засвяткаха гневно. — Ама на какво прилича това? Тя ми натика мобилния си телефон и ми поръча да й повикам такси, без да каже едно „моля“ или „благодаря“. Аз страдам от дислексия. Натиснах погрешен бутон и не щеш ли, тя взе да ми крещи колкото й глас държи.

— Защо се е ядосала толкова според теб?

— Защото чух как мъж, за когото не е омъжена, й описва как лежи в хотелска стая и си фантазира, че прави любов с нея — невъзмутимо съобщи Брайъни.

— Значи все пак й се отваря парашутът — изтъкна Страйк.

— Ама не където тя иска — възрази Брайъни и побърза да добави: — Доста компрометиращо съобщение. А сега трябва да се връщам там, че Гай ще побеснее.

Страйк я пусна да си върви. След като тя си тръгна, изписа две страници с бележки. Брайъни Радфорд се бе показала като крайно ненадежден свидетел, беше податлива на внушения и неискрена, но пък му беше казала много повече, отколкото подозираше.

7

Снимките продължиха още три часа. Страйк чакаше в градината, пушеше и докато падна здрач, изпи още една бутилирана вода. От време на време влизаше вътре в къщата да провери как напредват, а това се случваше невероятно бавно. Понякога зърваше или чуваше Соме, чието търпение явно се бе поизчерпало и затова често изджафкваше команди към фотографа или към някого от облечените в черно потръчковци, сгушили се между стойките с дрехи. Накрая, чак към девет часа, след като Страйк бе изял няколко парчета пица, поръчани от намусената и изтощена асистентка на моделиера, Киара Портър слезе по стълбите от мястото, където позираше с двете си колежки, и отиде при Страйк в гримьорната; там Брайъни бе заета да си събира гримовете.

Киара още носеше коравата сребриста минирокля, в която беше позирала за последните снимки. Тънка и ъгловата, с млечнобяла кожа и почти толкова светла руса коса, с бледосини раздалечени очи, тя протегна безкрайно дългите си крака в обувки с платформа, вързани с дълги сребристи панделки, и запали цигара „Марлборо лайт“.

— Боже, не мога да повярвам, че си син на Рокърс! — задъхано рече тя с разширени очи и полуотворени пълни устни. — Колко невероятно странно! Познавам го, той покани мен и Лули на рекламното си парти за диска с най-големите хитове миналата година! Познавам и братята ти Ал и Еди. Те ми казаха, че имат по-голям брат в армията. Боже. Направо е щуро. Приключи ли, Брайъни? — попита Киара натъртено.

Гримьорката очевидно бавеше прекомерно прибирането на занаятчийските си инструменти. Сега, когато пушейки, Киара мълчаливо я наблюдаваше, тя видимо се забърза.

— Да, приключих — отговори най-сетне по-ведро Брайъни, като преметна една тежка кутия през рамо и награби другите в ръце. — До скоро, Киара. Довиждане — добави тя към Страйк и си тръгна.

— Навсякъде си вре носа, голяма клюкарка е — съобщи Киара на Страйк. Отметна назад дългата си, почти бяла коса, направи разместване в позата на изящните си крака и попита: — Виждаш ли се често с Ал и Еди?

— Не — отвърна Страйк.

— Ами майка ти — продължи без смущение тя, като издуха дим от ъгъла на устата си. — Че тя направо е легенда. Баз Кармайкъл направи цяла колекция преди два сезона, наречена „Супергрупарка“, вдъхновена от Биби Буел и майка ти. Макси поли, ризи без копчета и ботуши.

— Не знаех — каза Страйк.

— О, беше… Знаеш го този страхотен цитат за роклите на Оси Кларк как мъжете ги харесвали, защото можели лесно да ги разтворят и да изчукат момичетата. Това е бил духът на ерата на майка ти.

Тя отново тръсна глава, за да отметне косата от очите си, и се вгледа в него не със смразяващата и презрителна преценка на Танзи Бестигуи, а с откровена и открита почуда. Трудно му беше да реши дали е искрена, или разиграва своя си роля, красотата й беше пречка — като плътна паяжина, през която му бе трудно да я види ясно.

— Ако не възразяваш, искам да ти задам въпроси за Лула.

— Господи, да. Да. Не, наистина искам да помогна. Когато чух, че някой води разследване, казах си: хубаво. Най-сетне.

— Сериозно ли?

— Ами да. Цялата история беше толкова шокираща. Не можех да повярвам. Тя още е в телефона ми, погледни.

Взе да рови в огромната си чанта и най-накрая извади бял айфон. Започна да щрака по списъка с контакти, после се наведе към него и му показа името „Лули“. Парфюмът й бе сладък и остър.

— Все очаквам тя да ми се обади — промълви Киара, помръкнала за миг, и отново пъхна телефона в чантата си. — Не мога да я изтрия. Все се каня да го направя и винаги нещо ме спира.

Тя се изправи неспокойно, подви под себе си единия си крак, седна върху него и пуши мълчаливо в продължение на няколко секунди.

— Била си с нея през по-голямата част от последния й ден, нали? — попита Страйк.

— Не ми припомняй, дявол го взел — промърмори Киара и затвори очи. — Премисляла съм го поне милион пъти. Опитвах се да проумея как така от напълно щастливо момиче само за часове се превърна в покойница.

— Била е напълно щастлива?

— По-щастлива, отколкото я бях виждала през цялата последна седмица. Върнахме се от работна сесия в Антигуа за „Вог“, двамата с Еван се събраха, устроиха си церемония за обвързване. Всичко в живота й се нареждаше фантастично, беше на седмото небе.

— Ти присъства ли на тази церемония за обвързване?

— О, да — отвърна Киара и пусна угарката си в кутийка от кока-кола, където тя угасна с леко съскане. — Господи, беше невероятно романтично. Еван й го сервира изневиделица в дома на Дики Карбъри. Нали го знаеш Дики Карбъри, ресторантьора? Той има абсолютно прекрасна вила в Котсуолдс и всички бяхме там за уикенда. Еван беше купил за двама им еднакви халки на Фъргюс Кийн, направо върховни, от оксидирано сребро. Подкара ни всички към езерото в студа и насред снега й рецитира стихотворение, което бе написал за нея, след което постави халката на пръста й. Лули се заливаше от смях, а после и тя му рецитира стихотворение на Уолт Уитман. Беше толкова впечатляващо — промълви Киара, внезапно станала сериозна, — че съвсем спонтанно каза наизуст стихотворение, което беше съвършеното за случая. А хората си мислят, че моделите са тъпи. — Тя отново отметна коса назад, предложи на Страйк цигара и сама си взе нова. — Уморих се да обяснявам, че в Кеймбридж ме чака преподавателско място по английска литература.

— Нима? — попита Страйк, неуспял да скрие изненадата в гласа си.

— Да — отвърна тя и с красива гримаса издуха дима, — но кариерата ми на модел се развива толкова успешно, че реших да й дам още една година. Все пак тя ми отваря много врати.

— Значи тази церемония за обвързване се е провела седмица преди Лула да умре?

— Да — потвърди Киара, — предишната събота.

— И се състоеше само в размяна на стихотворения и халки? Без обети и нещо официално?

— Не, нямаше юридическа сила, беше просто един прелестен, един перфектен момент. Като се изключи Фреди Бестигуи, той се държа като абсолютен досадник. Поне проклетата му жена я нямаше — заяви Киара и дръпна силно от цигарата си.

— Танзи?

— Танзи Чилингъм, да. Истинска кучка е. Нищо чудно, че се развеждат, тъй или иначе всеки си водеше свой живот, никога не ги виждаха заедно. Честно казано, Фреди не беше чак толкова досаден през този уикенд, предвид ужасната репутация, с която се ползва. Просто додяваше на Лули, но не беше толкова кошмарен, колкото разправят, че можел да бъде. Спомням си история за крайно наивно момиче, на което обещал незначителна роля във филм…

— Каза, че Фреди се държал като досадник. По какъв начин точно?

— Ами постоянно приклещваше Лули в някой ъгъл и й разтягаше локуми колко великолепно щяла да стои на екрана и какъв невероятен човек бил баща й.

— Сър Алек ли?

— Да, сър Алек, разбира се. О, боже мой — разшири очи Киара, — ако той бе познавал истинския й баща, Лули щеше да превърти от радост! Да го открие беше мечтата на живота й. Не, той просто каза, че познавал сър Алек преди много години, били от един и същ квартал в Ийст Енд, така че тя трябвало да го приема за нещо като кръстник. Мисля, че се опитваше да бъде забавен, но не му се получаваше. А и беше ясно за всички, че я обработва само за да я вкара в някой свой филм. Държа се като пълен простак на церемонията. Подвикваше: „Аз ще предам булката!“. Беше пиян, лочи през време на цялата вечеря. Наложи се Дики да му каже да млъкне. А после, след церемонията, всички пихме шампанско в къщата и Фреди прибави още бутилка или две към вече изпитото. Не спираше да крещи на Лули как от нея щяло да излезе велика актриса, но тя не му обръщаше внимание. Беше се гушнала с Еван на канапето, бяха като… — Внезапно в силно гримираните очи на Киара заблестяха сълзи, тя се извърна и ги избърса с красивите си бели ръце. — … като лудо влюбени. Никога не я бях виждала по-щастлива.

— Отново си видяла Фреди Бестигуи вечерта, преди Лула да умре, нали? Не го ли срещнахте двете във фоайето, когато тръгнахте да излизате?

— Да — отвърна Киара, като още бършеше очите си. — Откъде знаеш?

— От Уилсън, охранителя. Според него Бестигуи казал нещо на Лула и на нея не й харесало.

— Да, прав е. Бях забравила. Фреди спомена нещо за Дийби Мак, как Лули сигурно се вълнувала от идването му и как той много искал да ги събере двамата във филм. Не си спомням точно как се изрази, но думите му прозвучаха някак мръснишки.

— Лула знаеше ли, че осиновителят й и Бестигуи са били приятели?

— Каза ми, че за пръв път чувала. Не общуваше по съседски със семейство Бестигуи, никак не харесваше Танзи.

— Защо?

— О, просто Лули не я занимаваха теми като например чий съпруг има най-голямата яхта, не искаше да се замесва с този тип хора. Беше далеч по-стойностен човек от сестрите Чилингъм.

— Добре — каза Страйк, — би ли ми разказала за следобеда и вечерта, които прекара с нея?

Киара пусна и втората си угарка в кутийката от кока-кола и мигновено запали нова.

— Да. Добре, нека да помисля. Срещнахме се у тях. Брайъни дойде да се погрижи за веждите й, а накрая направи и на двете ни маникюр. Прекарахме си един следобед по женски.

— Как изглеждаше тя?

— Беше… — Киара се поколеба. — Не ми се стори толкова щастлива, колкото предишната седмица. Но в никакъв случай не склонна към самоубийство.

— Шофьорът й Кийрън каза, че му се видяла странна, като напуснала дома на майка си в Челси.

— О, боже мой, та как няма да бъде. Майка й беше болна от рак.

— Лула говори ли ти за майка си, като се видяхте?

— Не много. Спомена, че поседяла при нея, защото била твърде отпаднала след операцията, но никой не си и помисляше, че лейди Бристоу ще умре. Предполагаше се, че след операцията ще е излекувана.

— Лула посочи ли друга причина, поради която се чувства не така щастлива както преди?

— Не — отговори Киара и бавно поклати глава, а бяло-русата коса се разлюля около лицето й. Тя отново я отметна назад и всмукна дълбоко от цигарата си. — Изглеждаше леко унила и разсеяна, но аз го отдадох на посещението у майка й. Те имаха много странни взаимоотношения. Лейди Бристоу беше властна и я бранеше като орлица от всичко. Лули изпитваше известна клаустрофобия в нейно присъствие.

— Забеляза ли Лула да телефонира на някого, докато бяхте заедно?

— Не — отвърна Киара, след като помисли малко. — Знам, че често си поглеждаше телефона, но с никого не говори, доколкото си спомням. Ако е звъняла на някого, правила го е тихомълком. На няколко пъти излиза от стаята.

— Според Брайъни е била възбудена от пристигането на Дийби Мак.

— О, за бога — нетърпеливо изрече Киара. — Всички ние бяхме далеч по-възбудени, и Ги, и Брайъни, дори и аз мъничко — призна тя с умилителна честност. — Но Лули не чак толкова. Тя беше влюбена в Еван. Не вярвай на всичко, което Брайъни дрънка.

— Лула имаше ли лист хартия у себе си, спомняш ли си? Синьо листче, на което е писала?

— Не — поклати глава Киара. — Защо? Какво е било?

— Още не знам — каза Страйк и внезапно Киара зяпна поразена.

— Боже, да не ми казваш, че е оставила предсмъртно писмо? О, господи. Това вече би било наистина откачено. Но не! Би означавало, че вече е била решила да го направи.

— Може и друго да е било — поясни Страйк. — Споменала си по време на следствието, че Лула е изразила намерение да остави всичко на брат си, нали така?

— Да, точно така — потвърди сериозно Киара и кимна. — Ето какво стана. Ги беше изпратил на Лула от онези приказни чанти от новата колекция. Знаех, че на мен няма да ми прати, макар и аз да бях в рекламата. Така или иначе разопаковах бялата, беше „Кашил“, истинска красота. Имаше подвижна копринена подплата и той я беше десенирал специално за нея с изумителна африканска шарка. Казах ей тъй, на шега: „Лули, ще ми я дадеш ли тази?“. А тя отвърна извънредно сериозно: „Оставям всичко на брат си, но съм сигурна, че той би ти дал каквото поискаш да имаш“.

Страйк наблюдаваше и се ослушваше, за да долови някакъв знак, че тя лъже или преувеличава, ала думите прозвучаха непринудено и искрено.

— Това е много странно изказване, не мислиш ли? — коментира той.

— Да, може би. Но Лули си беше такава, понякога ставаше мрачна и драматична. Ги често й казваше: „Не го раздавай чак толкова куку, Кукувице“. Така или иначе — въздъхна Киара, — тя не пое намека за чантата „Кашил“. Надявах се просто да ми я даде, та тя имаше цели четири.

— Можехте ли да се наречете близки двете с Лула?

— О, да, абсолютно, тя ми казваше всичко.

— Няколко души споменаха, че не се доверявала лесно. Бояла се, че с доверието й може да се злоупотреби пред пресата. Чух, че изпитвала хората, за да е сигурна дали да им вярва.

— О, да, на моменти ставаше малко параноична. Особено след като истинската й майка започна да продава истории на пресата. Ако щеш вярвай, попита ме — заяви Киара, като размаха цигарата си — дали съм казала на някого, че отново се е събрала с Еван. Хайде де. Такова нещо не можеше да остане в тайна. Всички за това приказваха. Уверявах я: „Лули, има нещо по-лошо от това да говорят за теб и то е да не говорят за теб“. Това е Оскар Уайлд — добави тя любезно. — Но Лули не харесваше тази страна на славата.

— Ги Соме смята, че Лула не би се събрала отново с Дъфийлд, ако той не е бил извън страната.

— Типично за Ги да го каже. Той постоянно се стремеше да закриля Лули. Обожаваше я, истински я обичаше. Смяташе, че Еван е нещастие за Лули, ала той не познава истинския Еван. Може да е много сбъркан, но е добър човек. Неотдавна отиде да посети лейди Бристоу. Попитах го: „Защо ти трябваше да се подлагаш на това, Еван?“. Не знам дали си наясно, но нейното семейство го мрази. Знаеш ли какво ми отговори? „Просто исках да поговоря с някого, на когото му е мъчно колкото на мен, че нея я няма вече.“ Не е ли адски тъжно, а?

Страйк прочисти гърлото си.

— Пресата е направо безпощадна към Еван, толкова е несправедливо. Каквото и да стори, в техните очи все е сбъркал.

— Дъфийлд е дошъл при теб в нощта, когато тя е умряла, нали?

— Господи, да. Ето и ти сега — възкликна негодуващо Киара. — Изкараха го, сякаш сме се чукали или кой знае какво! Нямал пари, а шофьорът му изчезнал и той прекосил Лондон пеша, за да дойде да преспи у дома. Спа на дивана. Така че бяхме заедно, когато чухме новините. — Тя вдигна цигарата към плътните си устни и всмукна силно с поглед, закован в пода. — Беше ужасно. Не можеш да си представиш. Ужасно. Еван беше… господи. А после — промълви тя едва чуто — всички гракнаха, че е бил той. След като Танзи Чилингъм обяви, че чула караница, медиите направо полудяха. Беше кошмарно.

Тя вдигна поглед към Страйк и отмести с ръка косата от лицето си. Острата светлина от тавана изтъкваше съвършената й костна структура.

— Не си се виждал с Еван, нали?

— Не.

— Искаш ли да се запознаеш с него? Можеш да дойдеш с мен сега. Каза, че тази вечер ще е в „Узи“.

— Би било чудесно.

— Супер. Почакай.

Тя скочи и извика през отворената врата:

— Ги, сладурче, може ли да нося роклята тази вечер? Хайде, съгласи се, ще ходя в „Узи“.

Соме влезе в малката стая. Зад очилата изражението му бе уморено.

— Добре. Гледай да те снимат. Но само смей да я съсипеш, ще те дам под съд.

— Няма да я съсипя. Ще водя Корморан да го запозная с Еван.

Тя напъха цигарите в огромната си чанта, в която бяха и дневните й дрехи, и я метна през рамо. С високите си токове беше само един пръст по-ниска от детектива. Соме погледна Страйк с присвити очи.

— Погрижи се да изпотиш малката гадинка.

— Ги! — нацупи се Киара. — Не бъди ужасен.

— И умната, млади господарю Рокъби — с обичайната си нотка злоба добави Соме. — Киара е голяма мръсница, нали, драга моя? При това също като мен си пада по едрите.

— Ги! — изписка Киара, престорено скандализирана. — Хайде, Корморан, отвън ме чака шофьор.

8

Тъй като вече беше предупреден, Страйк не беше толкова изненадан, като видя Кийрън Коловас-Джоунс, колкото шофьорът се смая, като видя него. Коловас-Джоунс държеше отворена лявата врата за пътническата седалка слабо осветен от лампата в колата, ала Страйк забеляза мигновената промяна в изражението му, като видя кой придружава Киара.

— Добър вечер — поздрави го Страйк, като заобиколи колата, за да си отвори вратата и да седне до Киара.

— Кийрън, вече познаваш Корморан, нали? — каза Киара, докато сядаше. Роклята й се качи нагоре по дългите й бедра. Страйк не би се заклел, че тя носеше нещо под нея. Във всеки случай, когато беше с белия гащеризон, нямаше сутиен.

— Здравей, Кийрън — каза Страйк.

Шофьорът му кимна в огледалото за обратно виждане, но не каза нищо. Възприел бе строго професионално поведение, каквото според Страйк надали му бе присъщо в отсъствието на детективи.

Колата се отдели от бордюра. Киара отново се зае да рови в чантата си. Извади флаконче парфюм и обилно напръска лицето и раменете си. После постави блясък върху устните си, като през цялото време не спираше да говори.

— Какво ще ми трябва? Пари. Корморан, бъди добър, дръж това в джоба си. Не възнамерявам да тътря вътре тази грамаданска чанта. — Тя му подаде пачка смачкани двайсетачки. — Много си миличък. О, ще ми трябва и телефонът. Имаш ли джоб за телефона ми? Боже, какъв безпорядък е в тая чанта.

Тя я пусна на пода в колата.

— Като каза, че мечтата в живота на Лула била да намери истинския си баща…

— О, така беше, да. Тя непрекъснато говореше за това. Много се развълнува, когато онази кучка, родната й майка, й каза, че бил африканец. Ги все мърмореше, че това са пълни глупости, но той направо мразеше тази жена.

— Значи е познавал Марлийн Хигсън?

— О, не, просто му беше ненавистна цялата идея за нея. Виждаше как Лули се превъзбужда и искаше да я защити от разочарования.

Толкова много защитници, рече си Страйк, докато колата зави в тъмното. Нима Лула е била тъй крехка?

Тилът на Коловас-Джоунс бе сковано изправен, а очите му по-често от необходимото се преместваха върху лицето на Страйк.

— А после Лули помисли, че е напипала следите на истинския си баща, но нищо не излезе от това. Задънена улица. Да, много тъжно беше. Тя наистина повярва, че го е открила, после всичко изтече като пясък между пръстите й.

— Каква беше тази следа?

— Нещо, свързано с колежа. Майка й го беше споменала. Лули реши, че е открила къде е учил, и започна да преглежда архивите им с онази нейна смешна приятелка…

— Рошел? — предположи Страйк. Мерцедесът вече се движеше по Оксфорд стрийт.

— Да, Рошел, точно така. Лули се беше запознала с нея в клиниката. Беше невероятно мила с нея. Водеше я на пазар и къде ли не. Така или иначе не го откриха, не си спомням по каква причина.

— Мъж на име Ейджиман ли търсеше тя?

— Не помня да ми е споменавала тази фамилия?

— Или Оусу?

Киара обърна към него красивите си светли очи, в които се четеше смайване.

— Това е истинската фамилия на Ги.

— Знам.

— Боже мой — изкиска се Киара. — Бащата на Ги никога не е учил в колеж. Бил е шофьор на автобус. Пребивал Ги, защото непрекъснато правел скици на рокли. Тъкмо поради това Ги си е сменил името.

Колата намали скоростта. Дългата опашка от хора, простираща се по дължината между две пресечки, водеше до дискретен вход, който би могъл да е и на частна сграда. Пред белите му колони се бе струпала групичка от тъмни фигури.

— Папараци — проговори за пръв път Коловас-Джоунс. — Внимавай как излизаш от колата, Киара.

Той се измъкна от шофьорското място и обиколи колата до лявата задна врата. Ала папараците вече тичаха към тях — злокобни, облечени в тъмни дрехи мъже, които вдигнаха нагоре дългоносите обективи на фотоапаратите си.

Киара и Страйк слязоха под обстрел от светкавици; за миг очите на Страйк се заслепиха; той наведе глава, инстинктивно хвана Киара Портър за тънката й ръка над лакътя и я изтика пред себе си към убежището на сградата, чиито врати магически се отвориха да ги пропуснат. Тълпата чакащи надигна ропот при толкова лесното им влизане; когато светкавиците спряха и двамата вече бяха вътре, ги връхлетя чудовищен грохот от звуци и силен, натрапчив басов ритъм.

— Иха, страхотно чувство за ориентация имаш — похвали го Киара. — Аз обикновено се блъскам в биячите и отскачам като рикошет от тях, та трябва те да ме натикват вътре.

Пред очите на Страйк още играеха морави и жълти проблясъци. Той пусна ръката й. Тя беше толкова бледа, че изглеждаше едва ли не светеща в полумрака. После влизането на нова дузина посетители ги тласна напред към вътрешността на клуба.

— Хайде — каза му Киара, плъзна меката си ръка с дълги пръсти в неговата и го поведе след себе си.

Всички ги оглеждаха, докато си пробиваха път през множеството; биеха на очи, защото и двамата бяха по-високи от повечето присъстващи. Страйк забеляза в стените нещо като дълги аквариуми, в които плуваше нещо подобно на парчета восък и те му напомниха старите лампи „Джава“ на майка му. Покрай стените бяха разположени черни кожени канапета, а още по-навътре, близо до дансинга, имаше сепарета. Трудно бе да се прецени колко голям е клубът заради стратегически разположените огледала. В един миг Страйк улови образа си в едно от тях: елегантно облечен здравеняк зад сребристата сирена Киара. Музиката гърмеше във вътрешностите му, вибрираше в тялото и в главата му; тълпата на дансинга бе толкова плътна, че беше цяло чудо как хората успяват да пристъпват и да се полюшват.

Бяха стигнали до тапицирана врата, пазена от плешив охранител, който се ухили на Киара, разкривайки два златни зъба, и после ги пропусна през скрития в стената вход.

Влязоха в по-тихия, но не и по-малко населен сектор на бара, очевидно резервиран за прочутите и техните приятели. Страйк забеляза телевизионна водеща с минипола, актьор от сапунени сериали, комик, прочут предимно със сексуалния си апетит, а накрая в един далечен ъгъл — Еван Дъфийлд.

Носеше шал с десен на черепи и прилепнали черни джинси, седеше точно на мястото, където се съединяваха две кожени канапета, сред натъпкана около него компания, състояща се главно от жени, и бе протегнал ръце встрани върху облегалките. Тъмната му и дълга до раменете коса сега беше изрусена; лицето му бе бледо и кокалесто, а яркотюркоазните му очи бяха гримирани в тъмнолилаво.

Групата около Дъфийлд излъчваше почти магнетична сила. Страйк го виждаше по прокрадващите се коси погледи на останалите присъстващи; личеше си и по почетното празно пространство, оставено около тях, по-широка окръжност от тази, с която разполагаха другите. Непринудеността на Дъфийлд и на кохортата му бе разпозната от Страйк като плод на изкусна преструвка; той долови у всички тях напрегната готовност и небрежна арогантност, типична за хищни животни. В преобърнатата наопаки хранителна верига на славата големите животни бяха подложени на дебнене и преследване и те приемаха дължимото.

Дъфийлд разговаряше със секси брюнетка. Устните й бяха леко разтворени и го слушаше с направо нелепа вглъбеност. Когато Страйк и Киара се приближиха, Страйк забеляза как за част от секундата Дъфийлд отклони погледа си от брюнетката и обхвана бара и останалата част от помещението, за да провери за евентуални други възможности.

— Киара! — извика той дрезгаво.

Брюнетката мигом клюмна, когато Дъфийлд скочи пъргаво на крака; слаб, но с добре оформени мускули, той се плъзна иззад масата, за да прегърне Киара, която в обувките си с платформи беше петнайсет сантиметра по-висока от него; тя пусна ръката на Страйк, за да отвърне на прегръдката. В няколко мига целият бар ги гледаше, после хората се осъзнаха и се върнаха към разговорите и питиетата си.

— Еван, това е Корморан Страйк — представи го Киара. Тя приближи уста до ухото на Дъфийлд и Страйк по-скоро видя, отколкото чу как му казва: — Син е на Джони Рокъби.

— Здравей, приятел — рече Дъфийлд и протегна ръката си, която Страйк разтърси.

Както и други заклети женкари, които Страйк бе срещал, гласът и маниерите на Дъфийлд бяха леко престорени. Може би такива мъже се феминизираха от постоянното си женско обкръжение или пък това бе начин да обезоръжат плячката си. С плавен жест на ръката Дъфийлд даде знак на останалите да се сместят, та Киара да може да седне. Брюнетката изглеждаше съкрушена. Страйк бе оставен сам да си намери табуретка, да я дотътри до масата и да попита Киара какво иска да пие.

— Вземи ми бузи-узи — отвърна тя — и плати с моите пари, сладурче.

Коктейлът й силно лъхаше на перно. Страйк взе за себе си вода и се върна на масата. Киара и Дъфийлд вече почти бяха допрели носове и си говореха, ала когато Страйк остави питиетата на масата, Дъфийлд се обърна към него.

— И тъй, къде се подвизаваш, Корморан? В музикалния бизнес ли?

— Не — отвърна Страйк. — Детектив съм.

— Хайде бе — подхвърли Дъфийлд. — Кого мислят, че съм убил този път?

Групичката около него си позволи кисели или нервни усмивки, но Киара отсече:

— Без такива шеги, Еван.

— Не се шегувам, Киара. Ще забележиш, когато го правя, защото съм адски забавен.

Брюнетката се изкиска.

— Казах, че не се шегувам — тросна й се Дъфийлд.

Брюнетката трепна, сякаш я бе зашлевил. Останалите едва доловимо се отдръпнаха въпреки теснотията. Подхванаха свой разговор, като за момента изключиха Киара, Страйк и Дъфийлд.

— Еван, това не беше хубаво — смъмри го Киара, ала упрекът й прозвуча повече като милувка и Страйк забеляза, че погледът й, хвърлен към брюнетката, не съдържа съчувствие.

Дъфийлд забарабани с пръсти по ръба на масата.

— И що за детектив си, Корморан?

— Частен.

— Еван, скъпи, Корморан е нает от брата на Лула…

Ала Дъфийлд явно бе забелязал при бара някого или нещо в негов интерес, защото скочи и изчезна сред хората, струпани там.

— Винаги е бил малко импулсивен — извинително обясни Киара. — Плюс, че още е много чувствителен на тема Лули. Така е — настоя тя едновременно сърдито и развеселено, когато Страйк вдигна вежди и отправи красноречив поглед към пищната брюнетка, която седеше намусена и крепеше празна чаша от мохито. — Имаш нещо на елегантното си сако — добави Киара и се наведе да изчисти прашинките, които Страйк подозираше, че са трохи от пица. Силно го лъхна сладкият й наситен парфюм. Сребристата материя на роклята й беше толкова корава, че седеше като броня, щръкнала встрани от тялото й, така че той получи пряка видимост към малките й бели гърди с розови като вътрешността на мида зърна.

— Какъв парфюм си сложила?

— Новия на Ги — отвърна тя. — Казва се „Еприз“, в превод от френски „завладяваща“.

— Знам — каза той.

Дъфийлд се върна с ново питие, като си проправи път през множеството. След него се извръщаха лица, притеглени от аурата му. Краката му в прилепналите джинси изглеждаха като черни шомполи за почистване на тръби, а с тъмните сенки около очите си приличаше на покварен Пиеро.

— Еван, миличък — подхвана Киара, — Корморан разследва…

— Той те чу още първия път — прекъсна я Страйк. — Няма нужда.

Очевидно актьорът чу и това. Дъфийлд бързо си изпи питието и подхвърли няколко коментара към групата около себе си. Киара отпиваше от коктейла си, а после попита Дъфийлд:

— Как върви филмът, миличък?

— Чудесно. Е, нали знаеш. Пласьор на дрога със склонност към самоубийство. Не е особено предизвикателство.

Всички се усмихнаха, освен самия Дъфийлд. Той отново забарабани по масата, а краката му заподскачаха в такт.

— Отегчих се — обяви той.

Погледна с присвити очи към вратата, а всички от групата се втренчиха в него с нескрито желание да бъдат поведени заедно.

Дъфийлд премести поглед от Киара към Страйк и обратно.

— Искате ли да идем у дома?

— Супер — писна Киара и отправи злобничък тържествуващ поглед към брюнетката, след което довърши питието си на един дъх.

Извън ВИП зоната две подпийнали момичета налетяха на Дъфийлд; едното от тях вдигна блузата си и го заумолява да се подпише на гърдите й.

— Без мръсотии, душко — отсече Дъфийлд и я бутна, за да мине. — Имаш ли кола, Кики? — подвикна той през рамото си, докато си проправяше път през тълпата, игнорирайки подвикванията и сочещите към него пръсти.

— Да, миличък — високо отвърна тя. — Сега ще се обадя на шофьора. Корморан, скъпи, у теб ли е телефонът ми?

Страйк се запита как ли папараците отвън ще изтълкуват излизането на Киара и Дъфийлд заедно от клуба. Тя крещеше в айфона си. Като стигнаха до входа, Киара ги спря.

— Чакайте. Ще ми прати есемес, когато е отпред.

Двамата с Дъфийлд изглеждаха малко нервни и напрегнати, като състезатели, на които им предстои да излязат на стадиона. Малко по-късно от телефона на Киара се чу леко звънтене.

— Добре, тук е — съобщи тя.

Страйк отстъпи, за да пропусне първо нея и Дъфийлд, после закрачи бързо към предната седалка за пътника, а Дъфийлд заобиколи колата под ослепителните пулсиращи светлини и писъците от опашката, след което се хвърли на задната седалка до Киара, която се бе настанила вътре с помощта на Коловас-Джоунс. Страйк тръшна предната врата, като принуди двама мъже, навели се навътре да снимат Дъфийлд и Киара, да отскочат назад.

На Коловас-Джоунс не му отне почти никакво време да се качи зад волана. Когато засвяткаха още светкавици, Страйк имаше чувството, че вътрешността на мерцедеса е като епруветка — едновременно затворена и изложена на показ. Към стъклата бяха притиснати обективи; недружелюбни лица надничаха от мрака, черни фигури се стрелкаха напред-назад пред спрялата кола. Зад експлозиите от светлина неразличимата тълпа от опашката се надигаше като вълна, любопитна и възбудена.

— Натисни педала, дявол го взел! — изръмжа Страйк на Коловас-Джоунс, който включи двигателя. Папараците, блокирали пътя, се отместиха назад, но продължиха да снимат.

— Чао, мърлячи — пропя Еван Дъфийлд от задната седалка, когато колата се отдели от бордюра.

Ала фотографите затичаха редом с нея и от двете страни продължаваха да изригват светкавици. Страйк усещаше цялото си тяло окъпано в пот. Сякаш внезапно отново се бе озовал на черния път в тресящия се вайкинг, сред пукотевиците, раздиращи въздуха в Афганистан. Зърнал бе напред по пътя един младеж да тича, повлякъл момченце. Без никаква съзнателна мисъл извика „Спирачка!“, протегна се напред и сграбчи Анстис, който бе станал баща едва преди два дни и седеше зад шофьора. Последното, което помнеше, беше шумния протест на Анстис и тъпия звук от блъсването му в задната врата, преди вайкингът да се разпадне с оглушителен трясък, а светът да се превърне в размазана мъгла, пълна с болка и ужас.

Мерцедесът зави зад ъгъла и се озова на почти пуста улица. Страйк осъзна, че се е напрегнал толкова силно, че го боляха мускулите на единствения му останал прасец. В страничното огледало видя да ги следват два мотоциклета, всеки с пътник на задната седалка. Принцеса Даяна и парижкият подлез; линейката, отнасяща трупа на Лула Ландри с камери, доближени до тъмните й стъкла — двете сцени препускаха в съзнанието му, докато колата се движеше с висока скорост по нощните улици.

Дъфийлд запали цигара. С крайчеца на окото си Страйк забеляза, че Коловас-Джоунс се намръщи на пътника си срещу огледалото за обратно виждане, макар да не протестира гласно. След малко Киара започна да шепне нещо на Дъфийлд. На Страйк му се стори, че чува своето име.

Пет минути по-късно завиха зад още един ъгъл и видяха пред себе си друга малка тълпа облечени в черно фотографи, които защракаха със светкавици и затичаха срещу колата още с появяването й. Мотоциклетистите спряха зад тях; Страйк видя четиримата мъже да хукват, за да уловят момента, когато вратите на колата се отварят. Адреналинът бликна у него: Страйк си представи как изскача навън, как раздава удари и как скъпите камери се разбиват в бетонната настилка, когато притежателите им рухват сразени. Сякаш прочел мислите на Страйк, Дъфийлд подхвърли, стиснал с ръка дръжката на вратата:

— Избий им проклетите фотоапарати, Корморан, имаш подходящото телосложение.

Вратите се отвориха, нахлу нощен въздух и заблестяха нови светкавици. Навел глава, Страйк закрачи бързо с поглед в чаткащите по паважа високи обувки на Киара, твърдо решен да не се оставя да го заслепят. Изтичаха нагоре по три стъпала, като Страйк беше последен и тъкмо той затръшна входната врата пред лицата на фотографите.

За миг се почувства съюзен с другите двама, свързан с тях от чувството, че бяха преследвани. Малкото слабо осветено фоайе ги приюти дружелюбно. Папараците още си подвикваха един на друг от другата страна на вратата и резките им гласове му напомниха за войници, обсадили сграда. Дъфийлд се опитваше да отвори вратата на апартамента, като пробваше поред различни ключове.

— Тук съм само от няколко седмици — обясни той, като накрая я отвори чрез яко блъсване с рамо. Веднага щом прекрачи прага, свали впитото си яке, хвърли го на пода и ги поведе навътре; тесните му бедра се поклащаха, макар и не толкова натрапчиво като на Ги Соме. Минаха по къс коридор и се озоваха в дневната, където той включи осветлението.

Семплото и елегантно помещение в сиво и черно лъхаше силно на цигарен дим, канабис и алкохолни изпарения и остро напомни на Страйк за детството му.

— Отивам да се изпикая — съобщи Дъфийлд и подвикна през рамо, като направи жест с палец: — Пиячката е в кухнята, Кики.

Тя се усмихна на Страйк и тръгна към вратата, която Дъфийлд бе посочил.

Страйк огледа стаята, която сякаш бе оставена от родители с безукорен вкус на грижите на тийнейджър. Всяка повърхност бе покрита с всевъзможни боклуци, повечето във вид на изписани хартийки. До стените бяха подпрени три китари. Отрупана с какво ли не стъклена масичка бе заобиколена с кресла в черно и бяло, обърнати към огромен плазмен телевизор. По черния дългокосмест килим под масичката също бяха нападали боклуци. Зад високите прозорци с тънки сиви завеси Страйк различаваше фигурите на фотографите, все още стърчащи под уличната лампа.

Дъфийлд се върна, като вдигаше в движение ципа си. Като установи, че е насаме със Страйк, се засмя нервно.

— Настанявай се, здравеняко. Хей, знаеш ли, познавам се с твоя старец.

— Така ли? — измърмори Страйк и седна на един от фотьойлите във форма на куб.

— Да, срещал съм го няколко пъти — каза Дъфийлд. — Готин тип.

Той взе китара и небрежно задрънка някаква мелодия, после размисли и я върна до стената.

Киара се върна с бутилка вино и три чаши.

— Не можеш ли да си наемеш чистачка, миличко? — обърна се тя с упрек към Дъфийлд.

— Всички вдигат ръце — отвърна Дъфийлд. Тръшна се странично на едно кресло и простря крака през подръчника му. — Липсва им издръжливост.

Страйк бутна безредно струпаните неща по масата, за да може Киара да постави бутилката и чашите.

— Мислех, че си се нанесъл при Мо Инис — каза тя, докато сипваше виното.

— Да, ама не се получи — отговори Дъфийлд, като зарови из безпорядъка, за да търси цигари. — Дъртият Фреди ме пусна тук под наем за един месец, докато работя във филмовото студио „Пайнуд“. Иска да стоя настрани от старите бърлоги.

Мръсните му пръсти опипаха първо нещо, което приличаше на броеница; после минаха през безброй празни кутии от цигари с откъснати парчета картон от тях; три запалки, едната гравирана „Зипо“; хартийки за свиване на цигари; усукани кабели; колода карти; мръсни, покрити с лекета носни кърпи; смачкани хартии; музикално списание с мрачна черно-бяла снимка на самия Дъфийлд на корицата; отворени и неотворени пощенски пликове; чифт смачкани черни кожени ръкавици; пръснати монети и в един чист порцеланов пепелник в края — едно копче за ръкавели във формата на миниатюрен сребърен пистолет. Най-сетне той изрови пакет „Житан“ изпод канапето, запали цигара, издуха дълга струя дим към тавана, после се обърна към Киара, която се бе разположила на канапето напряко спрямо двамата мъже и отпиваше от виното си.

— Пак ще кажат, че двамата с теб се чукаме, Кики — подхвърли той и посочи към прозореца, зад който се мяркаха сенките на дебнещите фотографи.

— А присъствието на Корморан как ще обяснят? — попита Киара и хвърли изкосо поглед към Страйк. — Тройка ли правим?

— Той е охрана — каза Дъфийлд, като го изгледа преценяващо с присвити очи. — Прилича на боксьор. Или на борец. Не искаш ли свястно питие, Корморан?

— Не, благодаря — отвърна Страйк.

— Да не си в „Анонимните алкохолици“ или защото си на работа?

— Защото съм на работа.

Дъфийлд повдигна вежди и се подсмихна. Изглеждаше нервен, стрелкаше Страйк с погледи крадешком, барабанеше с пръсти по стъклената маса. Когато Киара го попита дали не е посетил отново лейди Бристоу, изглеждаше облекчен, че му е предложена тема.

— Не, по дяволите. Веднъж ми стига. Беше пълен кошмар. Горката нещастница. На смъртно легло е.

— Беше страхотен жест, че отиде да я видиш, Еван.

Страйк разбираше, че тя се стреми да покаже Дъфийлд във възможно най-добра светлина.

— Добре ли познаваш майката на Лула? — попита той Дъфийлд.

— Не. Виждал я бях само веднъж, преди Лу да умре. Тя не ме одобряваше. Никой от семейството на Лу не ме одобряваше. Знам ли — промърмори той, — просто исках да поговоря с някого, дето му пука, че тя е мъртва.

— Еван — нацупи се Киара, — ще прощаваш, но аз съм разстроена от това, че тя е мъртва.

— Хубаво де…

Със странно женствените си плавни движения Дъфийлд се сгуши в креслото в почти ембрионална поза и засмука силно цигарата си. На масичка зад главата му, осветена от конус светлина, стоеше голяма снимка — той заедно с Лула Ландри, очевидно направена на модно ревю. Бореха се на уж на фона на изкуствени дървета; тя носеше дълга до земята червена рокля, а той беше в прилепнал черен костюм с маска на вълк, вдигната над челото му.

— Чудя се какво ли би казала мама, ако аз се гътна. Родителите ми извадиха съдебна заповед срещу мен — съобщи Дъфийлд на Страйк. — Беше главно дело на проклетия ми баща. Защото им задигнах телевизора преди няколко години. Знаеш ли какво? — добави той, като протегна шия, за да погледне Киара. — Чист съм вече пет седмици и два дни.

— Това е прекрасно, миличък! Фантастично!

— Да — каза той. После отново извъртя позата си. — Няма ли да ми задаваш въпроси? — обърна се към Страйк. — Мислех, че разследваш убийството на Лу.

Дръзкият му тон бе в противоречие с треперещите му пръсти. Коленете му заподскачаха нагоре-надолу също като на Джон Бристоу.

— Ти мислиш ли, че е било убийство? — попита го Страйк.

— Не. — Дъфийлд дръпна от цигарата си. — Да. Може би. Не знам. Във всеки случай убийство звучи по-логично от самоубийство. Тя не би посегнала на живота си, без да ми остави писмо. Все очаквам отнякъде да се появи такова, чак тогава ще го усетя реално. Сега не ми е реално. Дори не мога да си спомня погребението. Не бях на себе си. Така се бях надрусал, че едвам вървях. Струва ми се, че ако можех да си припомня погребението, по-лесно бих приел случилото се.

Той стисна цигарата между устните си и отново забарабани с пръсти по масата. След малко, очевидно почувствал се неудобно от това, че Страйк го наблюдава безмълвно, заговори отново:

— Питай ме нещо де. Кой те нае всъщност?

— Джон, братът на Лула.

Дъфийлд престана да барабани.

— Тоя алчен сухар и никаквец?

— Алчен?

— Беше вманиачен на тема как тя харчи парите си, сякаш му влизаше в работата. Богатите винаги те мислят за използвач, не си ли го забелязал? Цялото й проклето семейство бе убедено, че се стремя към парите й. — Той приближи показалец до слепоочието си и го завъртя. — И след известно време внушенията им й повлияха, посяха съмнения у нея.

Той грабна една запалка „Зипо“ от масата и започна да я щрака, стремейки се да извика пламък. Излизаха само малки сини искри и угасваха. Дъфийлд продължи да говори.

— Сигурно си е мислил, че тя ще е по-добре с някой шибан богат счетоводител като него.

— Той е адвокат.

— Все едно, няма разлика. И едните, и другите помагат на богатите да се докопат до още повече пари, нали така? Той беше получил доверителен фонд от татенцето си, защо му трябваше да си вре носа в това какво прави сестра му със собствените си пари?

— Срещу какви нейни покупки конкретно възразяваше той?

— Разни боклуци за мен. Цялото проклето семейство беше една стока: никак не бяха против да харчи за тях, тогава им беше добре дошло. Лу знаеше, че са користолюбиви негодници, но както казах, успяха да й натъпчат главата с разни идеи.

Той хвърли празната запалка на масата, прибра колене към гърдите си и насочи гневно към Страйк смущаващите си тюркоазени очи.

— Значи клиентът ти още си мисли, че аз съм го извършил?

— Не вярвам да мисли така — отвърна Страйк.

— Тогава си е променил мисленето, тоя тесногръд мухльо, защото чух как разправял наляво и надясно, че съм бил аз, преди заключението на полицията за самоубийство. Само дето аз имам желязно алиби, така че майната му. Майната им на всичките.

Нервен и неспокоен, той се изправи, доля вино в почти недокоснатата си чаша, после запали нова цигара.

— Какво можеш да ми кажеш за деня, в който Лула умря? — попита Страйк.

— Искаш да кажеш за вечерта.

— Денят преди това също може да се окаже важен. Има няколко неща, които искам да изясня.

— Така ли? Ами давай.

Дъфийлд отново седна в креслото и приближи колене до гърдите си.

— Лула ти е звъняла неколкократно между обед и шест часа следобед, но ти не си вдигал телефона си.

— Не го вдигах — каза Дъфийлд и по детински зачопли малка дупка на джинсите върху коляното си. — Зает бях. Работех. Върху песен. Не исках да си прекъсвам вдъхновението.

— И не си знаел, че тя ти е звъняла?

— Знаех, видях, че се изписва нейният номер. — Той потърка носа си, протегна крака върху стъклената маса, скръсти ръце и каза: — Исках да й дам малък урок. Да се почуди какво съм си наумил.

— Защо смяташе, че й е нужен урок?

— Заради проклетия рапър. Исках тя да се премести при мен, докато той живее в сградата й. „Не ставай глупав, нямаш ли ми доверие?“ — В имитацията му гласът и изражението му бяха досущ момичешки. — Отвърнах й: „Ти не ставай глупава. Докажи ми, че няма за какво да се тревожа, като дойдеш да живееш при мен“. Но тя не пожела. Тогава си казах, че тази игра могат да я играят двама. Повиках Ели Карейра у дома и композирахме заедно, а после заведох Ели с мен в „Узи“. Лу нямаше от какво да се оплаква. Просто бизнес. Писане на песен. Само приятели, също като нея и онзи рапър гангстер.

— Мислех, че тя не се е познавала с Дийби Мак.

— Не се познаваше, но той беше направил намеренията си твърде публични, нали така? Чувал ли си песента, която беше написал? Тя направо се подмокряше, като я слушаше.

— „Кучко, ти не си това…“ — подхвана услужливо Киара, но Дъфийлд я стрелна злобно и й затвори устата.

— Оставила ли ти беше съобщения на гласовата поща?

— Да, две-три. „Еван, моля те, обади ми се. Спешно е. Не искам да го казвам по телефона.“ На нея все й беше спешно, като искаше да разбере какво правя. Знаеше, че съм ядосан. Тревожеше се, че може да съм повикал Ели. Тя й беше като трън в очите, защото знаеше, че съм спал с нея.

— Казала е, че е нещо спешно и че не е за по телефона?

— Да, но така само се опитваше да ме накара да й позвъня. Една от малките й игрички. Лу можеше да бъде адски ревнива. И адски манипулативна също така.

— Можеш ли да се сетиш защо в този ден е звъняла упорито и на чичо си?

— Какъв чичо?

— Казва се Тони Ландри, той също е адвокат.

— Тоя ли? Тя не би звъняла на него, мразеше го повече и от брат си.

— Обаждала му се е неколкократно по същото време, когато е звъняла и на теб. Оставила му е горе-долу същото съобщение.

Дъфийлд почеса наболата си брада с мръсните си нокти, втренчен в Страйк.

— Не знам за какво е било. Сигурно заради майка й. Дъртата лейди Бристоу е трябвало да иде в болницата или нещо такова.

— Не мислиш ли, че онази сутрин може да се е случило нещо, което според нея е било важно или от интерес и за теб, и за чичо й?

— Няма тема, която да е едновременно интересна за мен и за шибания й чичо — отсече Дъфийлд. — Виждал съм го. Интересуват го само цени на акции и тъпотии от тоя род.

— Може да е било нещо лично за нея.

— Ако е било така, не би се обадила на онзи гадняр. Не се обичаха.

— Защо мислиш така?

— Тя изпитваше към него същото, което и аз към проклетия ми баща. И двамата ни смятаха за безполезни нищожества.

— Говорила ли е с теб за това?

— О, да. Според него психичните й проблеми били продиктувани от търсене на внимание, просто лошо поведение. Била бреме за майка си. Омекна, когато започна да печели пари, но тя не забрави всичко, което й бе наприказвал.

— И тя не ти каза защо те е търсила, като се видяхте в „Узи“?

— Не — отвърна Дъфийлд и запали нова цигара. — Беше вкисната от мига на пристигането си, защото Ели беше там. Крайно беше недоволна от присъствието й. Настроението й беше направо ужасно, нали?

За пръв път той се обърна към Киара, която кимна тъжно.

— Тя всъщност почти не говори с мен — допълни Дъфийлд. — Приказваше си главно с теб.

— Да — потвърди Киара. — Но не сподели, че нещо я притеснява.

— Двама души ми казаха, че хакери проникнали в телефона й… — подхвана Страйк.

Дъфийлд го прекъсна.

— Да, седмици наред ни бяха слушали съобщенията в гласовата поща. Знаеха къде ще се срещаме и всичко. Проклети мръсници. Сменихме си телефонните номера, когато разбрахме какво става, и след това вече много внимавахме какви съобщения си оставяме.

— Така че не би се учудил, ако Лула е имала да ти съобщи нещо важно или тревожно, за което не би искала да говори по телефона?

— Да, но ако е било чак толкова важно, щеше да ми го каже в клуба.

— А не ти го е казала.

— Не, защото цяла вечер не пожела да приказва с мен. — По челюстта на Дъфийлд, ясно очертана като издялана с длето, заигра мускул. — Все проверяваше на телефона си колко е часът. Знаех какво прави, мъчеше се да ме вбеси. Показваше ми как няма търпение да се прибере у дома си и да се види с шибания Дийби Мак. Изчака Ели да иде до кенефа. Тогава стана и дойде да ми каже, че си тръгва и че ми връща халката, онази, която й дадох на церемонията по обвързването. Метна я на масата пред мен, докато всички наоколо ни зяпаха. Вдигнах я и казах: „Ако на някого му харесва, вакантна е“, и тя изфуча навън.

Той говореше, сякаш Лула не беше умряла преди три месеца, а скандалът им бе станал едва предишния ден и все още имаше шанс за помирение.

— Опитал си се да я задържиш със сила, нали? — попита Страйк.

— Да я задържа със сила?

— Според свидетели си я хванал здраво за ръцете.

— Така ли? Не си спомням.

— Но тя се е издърпала и ти си останал в заведението, правилно ли съм чул?

— Изчаках десет минути, защото не исках да й направя удоволствието да я подгоня пред всички тези хора, после напуснах клуба и поръчах на шофьора си да ме откара до Кентигърн Гардънс.

— С нахлупена глава на вълк — уточни Страйк.

— Да, за да попреча на гадните отрепки — кимна той към прозореца — да продават мои снимки, на които съм скапан или ядосан. Много мразят, като си скриваш лицето. Лишаваш ги от прехраната им на паразити. Един от тях се опита да свали Вълчо от мен, но успях да го задържа. Качих се в колата и от задното стъкло им предоставих няколко пози на Вълчо, вдигнал среден пръст. Стигнах до ъгъла на Кентигърн Гардънс, а там навсякъде имаше други папараци, още повече. Прецених, че тя вече трябва да е влязла.

— Знаеше ли кода за отваряне на вратата?

— Деветнайсет шейсет и шест, да. Но се сетих, че сигурно е поръчала на охраната да не ме пуска горе. Нямах намерение да влизам пред цялата паплач, та после да ме видят изхвърлен навън само след пет минути. Опитах се да й позвъня от колата, но тя не отговори. Реших, че вероятно е слязла на долния етаж да поздрави гадния Дийби Мак с добре дошъл в Лондон. Така че отидох при един човек за болкоуспокояващо.

Той изгаси цигарата си върху карта за игра на ръба на масата и започна да търси още тютюн. В желанието си да запази ритъма на разговора Страйк му предложи от своите цигари.

— О, благодаря. Много благодаря. Да. Та казах аз на шофьора да ме остави там и отидох да посетя приятеля си, който впоследствие даде пълни показания пред полицията по въпроса, както би се изразил чичо Тони. После поскитах малко, има запис от охранителна камера, който го потвърждава, и накрая към… Колко беше? Около четири часа?

— В четири и половина — каза Киара.

— Да, отидох да пренощувам у Киара.

Дъфийлд всмукна дим от цигарата, вгледан в огънчето й, после го издуха и заяви весело:

— Така че задникът ми е покрит, нали тъй?

На Страйк никак не му допадна неговото задоволство.

— А кога научи, че Лула е мъртва?

— Киара ме събуди и ми каза. Не можех… Мамка му, направо бях… Някакъв шибан ад.

Той постави двете си ръце върху главата си и се втренчи в тавана.

— Не можех да повярвам… Направо не повярвах, мамка му…

Страйк го наблюдаваше и видя с очите си как човекът насреща му осъзнава, че момичето, за което бе говорил така лековато, което според собствените му думи бе провокирал, дразнил и обичал, си бе отишло от света окончателно и безвъзвратно, че се бе размазало върху заснежения асфалт и че отношенията им вече по никакъв начин не можеха да бъдат оправени. За миг Дъфийлд, все още загледан в тавана, сякаш се ухили от ухо до ухо и лицето му се превърна в гротеска; бе гримаса на болка, породена от усилието да сдържи сълзите си. Ръцете му се смъкнаха надолу и той зарови лицето си в тях с опряно на коленете чело.

— О, миличък — промълви Киара, като остави със звън чашата си с вино върху масата и се протегна да положи длан върху кокалестото му коляно.

— Това истински ме извади от релси — изрече задавено Дъфийлд изпод ръцете си. — Направо ме разтърси. Аз исках да се оженя за нея. Обичах я, по дяволите. Мамка му, не искам да говоря повече за това.

Той скочи и излезе от стаята, като подсмърчаше и бършеше носа си в ръкава.

— Нали ти казах? — прошепна Киара на Страйк. — Истинска развалина е.

— О, кой знае. Явно си е стъпил на краката. Вече цял месец е без хероин.

— Знам и не искам да се връща отново към него.

— Бях много по-мек, отколкото щяха да са при полицейски разпит. Направо проявих любезност.

— Обаче изражението ти е ужасно. Много строго и такова, сякаш не вярваш и на една негова дума.

— Мислиш ли, че той ще се върне?

— Да, ще се върне, разбира се. Моля те, бъди по-мил…

Тя бързо се облегна на стола си, когато Дъфийлд отново влезе в стаята; лицето му беше мрачно, но с овладяно изражение. Отпусна се тежко в същото кресло, където бе седял и преди това, и каза на Страйк:

— Свършил съм цигарите. Може ли още една от твоите?

Неохотно, защото му бяха останали само три, Страйк му подаде цигара, запали му я и попита:

— Склонен ли си да продължим разговора?

— За Лула ли? Ти приказвай, ако искаш, аз нямам какво повече да кажа. Не разполагам с друга информация.

— Защо се разделихте? Питам за първия път, вече ми стана ясно защо те е зарязала в „Узи“.

С крайчеца на окото си забеляза как Киара направи лек жест на негодувание; очевидно такъв въпрос не се квалифицираше като „по-мил“.

— Какво общо има това, по дяволите?

— Всичко е от значение — отвърна Страйк. — Рисува картина на това какво е ставало в живота й. Помага да се обясни защо би се самоубила.

— Мислех, че търсиш убиец.

— Търся истината. И така, защо се разделихте първия път?

— Абе да му се не види, защо това да е важно, мамка му? — избухна Дъфийлд. Нравът му, както очакваше Страйк, бе сприхав и фитилът му беше къс. — Да не искаш да изкараш, че е моя вината, дето тя е скочила от балкона си? Как може първата ни раздяла да има нещо общо с това, тъпако? Та тя беше два месеца преди смъртта й. Мамка му, що не взема и аз да стана детектив и да задавам куп тъпи въпроси? Явно се плаща добре, стига да докопаш малоумен и богат клиент.

— Еван, недей така — намеси се Киара притеснено. — Каза, че искаш да помогнеш…

— Да, искам да помогна, но честно ли е това, по дяволите?

— Няма проблем, ако не желаеш да отговориш — поясни Страйк. — Пред мен не си задължен да го правиш.

— Нямам какво да крия, просто това са лични неща. Разделихме се — викна той — заради дрогата и заради това, че семейството и приятелите й наливаха в главата й отрова срещу мен, и защото нямаше доверие на никого заради шибаните медии. Заради всичкото това напрежение. — Треперещите пръсти на Дъфийлд се изкривиха като нокти на хищна птица и той закри с длани ушите си. — Напрежение, натиск отвсякъде, ей затова се разделихме.

— Спомена за много дрога по това време, така ли беше?

— Да.

— И на Лула не й харесваше?

— Хората около нея й втълпяваха, че не й харесва.

— Кой например?

— Например семейството й, проклетият Ги Соме. Тоя малък гаден педал.

— Като каза, че на никого не е имала доверие заради медиите, какво имаше предвид?

— По дяволите, че не е ли очевидно? Не го ли знаеш от собствения си баща?

— От баща си знам нищо и половина — хладнокръвно съобщи Страйк.

— Ами че те подслушваха телефона й, човеко, а от това ти става гадно. Нямаш ли въображение? Тя взе да става параноична, твърдеше, че хората продават истории за нея. Опитваше се да държи сметка какво е казала по телефона и какво не, кой би могъл да е разправил еди-коя си клюка пред репортери. Това й обърка главата.

— Теб обвинявала ли е, че продаваш истории?

— Не — троснато отвърна Дъфийлд, а после със същата жар добави: — Да, понякога. „Откъде знаеха, че ще идваме тук? Откъде знаеха, че съм ти казала това?“ И прочие, и прочие… Обяснявах й, че това си върви ведно със славата, но тя искаше да яде омлет, без да строши яйцата.

— И ти никога не си продавал истории за нея на пресата?

Чу как Киара рязко си пое въздух.

— Не, по дяволите, не съм — тихо изрече Дъфийлд, като удържа погледа на Страйк, без да мигне. — Не съм, по дяволите. Разбра ли?

— И за колко дълго се разделихте?

— За два месеца горе-долу.

— И сте се събрали отново седмица, преди тя да умре?

— Да. На партито на Мо Инис.

— И сте имали церемония за обвързване четирийсет и осем часа по-късно? В къщата на Карбъри в Котсуолдс?

— Да.

— Кой знаеше, че това ще се случи?

— Беше спонтанно. Купих халките и просто го направихме. Беше толкова красиво.

— Наистина беше — промълви тъжно Киара.

— Защото тогава телефоните ви не са били подслушвани. Сменили сте номерата си.

— Нямам идея дали са били подслушвани, или не. За това питай боклуците, дето го вършат.

— Тя говорила ли ти е за опитите си да открие баща си?

— Че той беше умрял… Какво, имаш предвид истинския ли? Да, проявяваше интерес, но нищо не стана. Майка й не знаеше кой е бил той.

— Не ти ли е казвала дали е успяла да открие нещо за него?

— Помъчи се, но доникъде не стигна, затова реши, че ще запише да учи африкански науки. Ей това щеше да е нейният татко — целият шибан континент Африка. Проклетият Соме стоеше зад всичко това, той й мътеше главата, както винаги.

— По какъв начин?

— За него всичко, което я откъсваше от мен, беше добро. Искаше да я има за себе си. Беше гадно обсебващ. Обичаше я. Знам, че е педал — добави нетърпеливо Дъфийлд, когато Киара понечи да възрази, — но не е първият от тия, които познавам, дето са превъртели заради приятелка. Чукаше се с мъже на поразия, но в същото време не искаше да я изпуска от поглед. Разиграваше й истерични сцени, ако тя не отидеше да се види с него, не й даваше да работи за друг. Мен ме мрази и в червата. Ама и аз него също толкова, гадния му дребосък. Опитваше се да свали Лу с Дийби Мак. Много би се изкефил двамата да се изчукат и аз да бъда изваден от картинката. А после тя да му разправя подробности. Щеше да я накара да го представи и да има снимки на шибаните си дрехи, облечени от гангстера. Никак не е глупав Соме. Непрекъснато я използваше в интерес на бизнеса си. Прекарваше я да му работи евтино или направо безплатно и тя беше достатъчно глупава да му се връзва.

— Соме ли ти подари тези? — попита Страйк и посочи черните кожени ръкавици на масичката. Беше разпознал малкото златно лого „ГС“ при ръба.

— Какво?

Дъфийлд се наведе и подхвана една от ръкавиците с показалеца си. После я разлюля пред очите си, за да я огледа.

— Мамка му, прав си. Отива в кофата за боклук значи — и метна ръкавицата в един ъгъл. Тя се удари в изоставената китара и изтръгна кух звук от закачената струна. — Останаха ми от това ревю — обясни Дъфийлд и посочи черно-бялата корица на списанието. — Соме не би ми дал и изпаренията от пикнята си. Да ти се намира още една цигара?

— Свърших ги — излъга Страйк. — Ще ми кажеш ли защо ме покани у дома си, Еван?

Настана дълго мълчание. Дъфийлд пронизваше с поглед Страйк и той интуитивно почувства, че актьорът е разбрал лъжата му за цигарите. Киара също се взираше в него с леко разтворени устни, като красив овеществен образ на почудата.

— Кое те кара да мислиш, че имам да ти кажа нещо? — присмехулно попита Дъфийлд.

— Едва ли ме повика тук заради удоволствието от компанията ми.

— Не знам — с нескрита злоба подхвърли Дъфийлд, — може да съм се надявал, че си забавен като твоя старец.

— Еван — смъмри го Киара.

— Добре, ако нямаш какво да ми казваш… — рече Страйк и се надигна от креслото.

За негова лека изненада и за явно неудоволствие на Дъфийлд Киара остави празната си чаша за вино и разкръстоса крака, готова да се изправи.

— Хубаво де — рязко заговори Дъфийлд. — Има едно нещо.

Страйк отново се отпусна в креслото. Киара подаде една от своите цигари на Дъфийлд, който я взе и измърмори благодарност, после тя също се облегна назад и продължи да наблюдава Страйк.

— Продължавай — подкани той Дъфийлд, който се мотаеше със запалката си.

— Добре. Не знам дали е от значение — каза актьорът. — Само че не искам да казваш откъде имаш информацията.

— Не мога да ти го гарантирам — отсече Страйк.

Дъфийлд се намръщи, коленете му подскачаха нагоре-надолу, и продължи да пуши, с поглед, забит в пода. С крайчеца на окото си Страйк видя как Киара отваря уста да заговори и я възпря с вдигната длан.

— Преди два дни обядвах с Фреди Бестигуи — започна Дъфийлд. — Остави блекбърито си на масата, когато отиде до бара. — Дъфийлд изпусна дим и се разшава неспокойно. — Не искам да бъда уволнен — ядосано стрелна той с поглед Страйк. — Имам нужда от тази проклета работа.

— Продължавай — каза Страйк.

— Получи имейл. Видях името на Лула и го прочетох.

— Добре.

— Беше от жена му. Гласеше приблизително следното: „Знам, че трябва да разговаряме чрез адвокатите си, но ако не предложиш нещо по-добро от тези милион и половина лири, ще разкажа на всички къде точно се намирах, когато Лула Ландри умря, и как точно се озовах там, защото ми писна да ти търпя гадостите. Това не е празна закана. Започвам да си мисля, че трябва да го кажа пред полицията“. Нещо от този род — заключи Дъфийлд.

През закритите със завеси прозорци долетя приглушеният смях на двама папараци.

— Това е много полезна информация — каза Страйк на Дъфийлд. — Благодаря ти.

— Не искам Бестигуи да узнае, че аз съм ти го казал.

— Едва ли е нужно да се замесва твоето име — успокои го Страйк и отново се изправи. — Благодаря за водата.

— Чакай, сладурче, идвам — каза Киара с притиснат до ухото телефон. — Кийрън? Излизаме двамата с Корморан. Точно в момента. Довиждане, Еван, миличък.

Тя се наведе и го целуна по двете бузи, а Дъфийлд, надигнал се да става от мястото си, изглеждаше разстроен.

— Можеш да преспиш тук, ако…

— Не, миличък. Утре следобед ще работя, нужен ми е сън за красота — отвърна тя.

Нови светкавици заслепиха Страйк, когато излезе отвън, ала папараците изглеждаха объркани този път. Когато той помогна на Киара да слезе по стълбите и тръгна да сяда до нея на задната седалка, един от тях му подвикна:

— Ти пък кой си, мамка му?

Страйк затръшна вратата ухилен. Коловас-Джоунс беше отново на шофьорското място, колата се отдели от бордюра и този път не бяха преследвани.

След като изминаха две пресечки в мълчание, Коловас-Джоунс погледна в огледалото за обратно виждане и попита Киара:

— У дома ли?

— Ами да. Кийрън, би ли включил радиото? Слуша ми се музика. По-високо, сладурче. О, умирам за тази песен.

„Телефон“ на Лейди Гага изпълни колата.

Тя се обърна към Страйк и оранжеви отблясъци от уличното осветление се плъзнаха по невероятното й лице. Дъхът й миришеше на алкохол, а кожата — на сладкия остър парфюм.

— Не искаш ли да ме разпитваш още?

— Знаеш ли какво? Искам — отвърна Страйк. — За какво служи подвижната подплата на дамската ръчна чанта?

Тя го гледа втренчено няколко секунди, после избухна в кикот, захлупи глава на рамото му и го сръчка. Тънка и гъвкава, остана притисната към него и промълви:

— Да знаеш, забавен си.

— Но защо все пак?

— Ами това придава повече индивидуалност на чантата. Можеш да купиш няколко подплати и да ги сменяш според тоалета, можеш да ги извадиш и да ги използваш като шалове, красиви са. Коприна в разкошни десени. Ръбът с цип е много джазов.

— Интересно — отбеляза Страйк, когато кракът й леко се опря в неговия и тя отново прихна в гърлен смях.

„Звъни ми колкото си щеш, но няма никой у дома“, пееше Лейди Гага.

Музиката заглушаваше разговора им, но очите на Кийрън Коловас-Джоунс ненужно често се местеха към огледалото за обратно виждане. След още една минута Киара каза:

— Ги е прав. Наистина ги харесвам едри. Имаш вид на много як. А си и строг. Това е секси комбинация.

След още една пресечка тя прошепна:

— Къде живееш? — и потърка копринената си буза в неговата като котка.

— Спя на походно легло в офиса си.

Тя отново се изкиска. Определено беше малко пияна.

— Ти сериозно ли?

— Да.

— Да отидем у дома тогава, става ли?

Езикът й бе хладен и сладък и имаше вкус на перно.

— Спала ли си с баща ми? — успя да попита той, преди тя да притисне пълните си устни към неговите.

— Не… Господи, не… — Нов кикот. — Той си боядисва косата. Има лилави оттенъци. Наричах го рок сливата.

После, десет минути по-късно, трезв глас в ума му настоя да не допуска желанието да го поведе към унижението. Той се пребори за въздух и промърмори:

— Имам само един крак.

— Не бъди глупчо…

— Не съм… Откъснат беше в Афганистан.

— Горкичкият ми… — прошепна тя. — Ето, ще го разтривам по-внимателно.

— Това не е кракът ми… Но помага, да знаеш…

9

Робин изтича нагоре по дрънчащите метални стълби със същите ниски обувки, с които беше предишния ден. Преди двайсет и четири часа, безсилна да изтръгне натрапчиво забилата се в съзнанието й фраза „детектив с тиха стъпка“, тя бе избрала най-неелегантните си обувки за обиколките през деня. Днес, след възбудата й от постигнатото с вехтите черни обувки, те бяха придобили блясъка на кристалните пантофки на Пепеляшка. Нямаше търпение да разкаже на Страйк всичко, което беше открила, и стигна почти на бегом до Денмарк стрийт през строителните отпадъци, огрени от слънцето. Беше убедена, че всякаква неловкост, задържала се у Страйк след пиянските му подвизи преди две вечери, ще бъде засенчена от общата им възбуда, когато разкаже за забележителните си соло открития от предишния ден.

Ала когато стигна до втората площадка, спря рязко. За трети път стъклената врата беше заключена, а офисът зад нея — неосветен и безшумен.

Тя си отключи, влезе и направи бърз оглед на обстановката. Вратата към вътрешния офис беше отворена. Походното легло на Страйк бе грижливо сгънато. Нямаше следи от вечеря в кошчето за боклук. Мониторът на компютъра бе тъмен, чайникът — студен. Робин бе принудена да заключи, че Страйк не е нощувал у дома (както го формулира в ума си).

Тя окачи палтото си, после извади от чантата си малък бележник, включи компютъра и след няколко минути изпълнено с надежда, но безплодно чакане започна да пише доклад за откритото предишния ден. Почти не бе спала от вълнение как ще го съобщи лично на Страйк. Писането на клавиатурата беше донякъде разочароващо. Къде беше той?

Докато пръстите й летяха по клавишите, в ума й изникна вероятен отговор, който никак не й харесваше и който тя се зае да обмисля. Съкрушен от новината за годежа на бившата си приятелка, дали не бе отишъл да я умолява да не се омъжва за другия? Та не бе ли крещял из целия Чаринг Крос Роуд, че Шарлот не обича Джаго Рос? Може би все пак беше истина; може би Шарлот се бе хвърлила в обятията на Страйк и сега, помирени, си отспиваха прегърнати в апартамента, от който бе пропъден преди четири седмици. Робин си спомни завоалираните въпроси и намеци на Луси за Шарлот и заподозря, че едно такова евентуално събиране не би допринесло за сигурността на работата й. „Не че има значение — напомни си тя, докато пишеше настървено и с нехарактерни за нея неточности. — Тръгваш си само след една седмица.“ Тази мисъл още повече засили възбудата й.

Другата възможност, разбира се, бе Страйк да е отишъл при Шарлот и тя да го е отхвърлила. В такъв случай въпросът за сегашното му местонахождение ставаше по-неотложен и по-малко личен. Ами ако при цялата си уязвимост бе излязъл, решен отново да се напие до несвяст? Бързите пръсти на Робин се забавиха и спряха по средата на изречението. Тя се завъртя на стола си, за да погледне мълчащия служебен телефон.

Като нищо тя можеше да е единственият човек, който знае, че Корморан Страйк не е там, където се полага да бъде. Може би беше редно да позвъни на мобилния му телефон? Ами ако не вдигне? Колко часа трябваше да изчака, преди да се свърже с полицията? Дойде й идеята да позвъни на Матю в службата му и да се посъветва с него, но бързо я отхвърли.

Двамата с Матю се бяха скарали, когато Робин се върна с голямо закъснение у дома, след като бе изпроводила пияния Страйк от „Тотнъм“ до офиса му. Матю отново бе започнал да й натяква, че е наивница, прекалено чувствителна и си пада по неудачници. Че Страйк си търси евтина секретарка и използва емоционален шантаж, за да постигне целите си. Че вероятно няма никаква Шарлот, а всичко е сложно скроен заговор, за да си осигури той съчувствието и услугите на Робин. Тогава Робин избухна и му каза, че ако някой я шантажира, това е той с постоянното си мрънкане за парите, които тя трябвало да печели, и с намеците си, че не внася достатъчен дял. Не е ли забелязал, попита го, че й доставя удоволствие да работи за Страйк. Не му ли е минало през задръстения счетоводителски мозък, че може да се ужасява от тягостната и еднообразна служба в „Човешки ресурси“? Матю беше поразен и се впусна в извинения (макар да си запази правото да укорява поведението на Страйк), ала Робин, обикновено миролюбива и добродушна, остана гневна и отчуждена. Примирието настъпи чак на следващата сутрин, и то примесено с антагонизъм главно от страна на Робин.

Сега, докато наблюдаваше телефона в тишината, част от гнева й към Матю се насочи към Страйк. Къде беше той? Какво правеше? Защо се държеше, сякаш си заслужаваше обвиненията на Матю в безотговорност? Тя беше тук, пазеше крепостта, а той вероятно тичаше подир бившата си годеница, пращайки бизнеса им по дяволите…

… неговия бизнес…

На стълбите се раздадоха стъпки: на Робин й се стори, че разпознава леко неравномерната походка на Страйк. Тя изчака, вперила ядосан поглед във вратата, докато се увери, че стъпките отминаха първата площадка; после решително завъртя стола си към монитора, отново започна да чатка по клавишите, а сърцето й препускаше.

— Добро утро.

— Здравей.

Тя удостои Страйк с мимолетен поглед и продължи да пише. Той изглеждаше уморен, небръснат и необичайно добре облечен. У нея се затвърди убеждението, че е пробвал помирение с Шарлот, и то, ако можеше да се съди по вида му, бе успешно. Следващите две изречения бяха изпъстрени с буквени грешки.

— Как са нещата? — попита Страйк, като забеляза изопнатия профил на Робин със стисната челюст и хладното й поведение.

— Добре — отвърна Робин.

Сега възнамеряваше да постави пред него идеално написания си доклад и после с ледено спокойствие да обсъди подробностите около напускането си. Можеше да му предложи да наеме нова временна секретарка от тази седмица, за да може тя, преди да си тръгне, да инструктира своевременно заместничката си относно организацията в офиса.

Страйк, чийто невероятен късмет предишния ден преди няколко часа бе приключил разбиващо в стил приказка и който не се бе чувствал така жизнерадостен от месеци насам, бе чакал с нетърпение да види секретарката си. Нямаше намерение да я въвежда в нощните си дейности (или поне не в тези, които толкова успешно бяха укрепили пострадалото му его), защото по принцип не отваряше уста по такива въпроси, а и се надяваше да възстанови, доколкото бе възможно, границите, пристъпени вследствие на неразумното му наливане с бира. Все пак си бе подготвил впечатляваща извинителна реч за поведението си от по̀ предишната вечер, думи на благодарност и експозе на интересните изводи, извлечени от вчерашните разговори.

— Пие ли ти се чай?

— Не, благодаря.

Той погледна часовника си.

— Закъснял съм само с единайсет минути.

— Твоя работа е кога пристигаш. По-точно — опита се тя да смекчи твърде враждебно прозвучалото изказване, — не е моя работа какво… кога идваш в офиса.

След като бе репетирала наум как великодушно ще успокоява Страйк при извиненията, които очакваше да излее за пиянското си поведение отпреди четирийсет и осем часа, сега имаше усещането, че позата му е неприлично лишена от срам и угризения.

Страйк се зае с чайника и след няколко минути постави до нея чаша с димящ чай.

— Казах, че не искам…

— Би ли оставила този важен документ за минутка, за да ти кажа нещо.

Тя запази доклада с няколко натискания на клавишите и се обърна с лице към него, скръстила ръце на гърдите си. Страйк седна на старото канапе.

— Исках да се извиня за по̀ миналата вечер.

— Няма нужда — с изтънял и напрегнат глас изрече тя.

— Напротив, има. Не помня много от това, което съм направил. Надявам се да не съм бил извънредно противен.

— Не беше.

— Сигурно си схванала картинката. Бившата ми годеница току-що се сгодила за старо гадже. Отне й три седмици след раздялата ни да се сдобие с нов пръстен на ръката си. Това е просто фигуративно казано, аз така и не й купих пръстен, нямах пари за това.

Робин схвана от тона му, че помирение не е имало. Но в такъв случай къде беше прекарал нощта? Тя разкръсти ръцете си и автоматично взе чашата с чай.

— Не беше твое задължение да дойдеш и да ме завариш така, но вероятно ме спаси от припадък в някоя канавка или от сбиване с някого, така че много ти благодаря.

— Няма защо — отвърна Робин.

— Признателен съм ти също, че ми донесе алка-зелцер — добави Страйк.

— Помогна ли? — попита леко намусено Робин.

— За малко да оповръщам всичко тук — призна Страйк и потупа с юмрук вехтото канапе, — но щом се задейства, много ми помогна.

Робин се засмя и Страйк си спомни за пръв път бележката, пъхната под вратата с извинението, което бе дала за тактичното си отсъствие.

— И тъй, нямах търпение да чуя какъв напредък си имала вчера — излъга той. — Не ме дръж в напрежение.

Робин разцъфна като водна лилия.

— Тъкмо го печатах…

— Разкажи ми с твои думи, после ще довършиш доклада за досието по случая — предложи Страйк, като си отбеляза наум, че винаги може да го махне, ако е безполезен.

— Добре — каза Робин едновременно въодушевена и притеснена. — Ами както ти написах в бележката, видях, че искаш да проучиш професор Ейджиман и хотел „Малмезон“ в Оксфорд.

Страйк кимна, благодарен за пояснението, защото не си спомняше подробностите от бележката, прочетена още в разгара на махмурлука му.

— И тъй — леко задъхано продължи Робин, — най-напред отидох на Ръсел Скуеър, в Института по ориенталски и африкански науки. Натам сочеха записките ти, нали? — добави тя. — Проверих по картата, съвсем близо до Британския музей е. Нали това означаваше съкращението ти ИОАН?

Страйк отново кимна.

— Влязох там, казах, че пиша дисертация по африканска политика и поисках информация за професор Ейджиман. Препратиха ме към една много отзивчива секретарка в Катедрата по политически науки, която е работила с него, и тя ми даде купища информация за човека, включително библиография и кратка биография. Бил е студент в този институт.

— Наистина ли?

— Да — каза Робин. — Имам и негова снимка.

Тя измъкна фотокопие от бележника си и го подаде на Страйк.

Той видя чернокож мъж с издължено лице с високи скули, с ниско подстригани прошарени коса и брада и с очила със златни рамки, държани от извънредно големи уши. Взира се в него няколко секунди, а накрая отрони:

— Божичко!

Робин чакаше с приповдигнат дух.

— Божичко! — повтори Страйк. — Кога е умрял?

— Преди пет години. Секретарката се разстрои, когато заговори за това. Каза, че бил много умен, а при това и безкрайно добър човек. Отдаден християнин.

— Имал ли е семейство?

— Да. Оставил е вдовица и син.

— Син — повтори Страйк.

— Да — каза Робин. — В армията е.

— В армията — думите на Страйк прозвучаха като някакво ехо. — Не ми казвай.

— В Афганистан е.

Страйк се изправи и започна да крачи нагоре-надолу, все още държейки в ръка снимката на професор Джосая Ейджиман.

— Не успя да научиш частта му, нали? Не че има значение, мога да я открия — каза той.

— Направих запитване — отвърна Робин и се консултира с бележките си, — но не ми е много ясно. Има ли сапьорска част?

— Кралският инженерен полк — каза Страйк. — Това аз ще го проверя.

Той спря до бюрото на Робин и отново се взря в лицето на професор Джосая Ейджиман.

— Произхожда от Гана — уведоми го тя, — но до смъртта му семейството е живяло в Клъркънуел.

Страйк й върна снимката.

— Не я губи. Справила си се страхотно, Робин.

— Това не е всичко — каза тя изчервена и развълнувана, като правеше усилие да не се усмихне до ушите. — Следобед взех влака до Оксфорд и отидох в „Малмезон“. Знаеш ли, че са превърнали стар затвор в хотел?

— Сериозно ли? — учуди се Страйк и се облегна на канапето.

— И е доста приятен всъщност. Реших да се направя на Алисън и да проверя дали Тони Ландри не е забравил нещо там…

Страйк отпи от чая си, като си каза, че звучи твърде неправдоподобно секретарка да бъде изпратена с такава цел три месеца след случката.

— Във всеки случай това беше грешка.

— Нима? — изрече той със старателно неутрален тон.

— Да, защото Алисън е ходила в „Малмезон“ на седми, за да се опита да открие Тони Ландри. Голям конфуз се получи, защото едно от момичетата на рецепцията било на смяна в онзи ден и я помнеше.

Страйк отпусна ръката, в която държеше чашата си.

— Я виж ти колко интересно взе да става — отбеляза той.

— Така е — развълнувано потвърди Робин. — Наложи ми се да мисля много бързо.

— Да не им каза, че името ти е Анабел?

— Не — засмя се леко тя. — Казах: о, добре тогава, ще ви призная истината. Аз съм приятелката му. И поплаках малко.

— Плака?!

— Не беше чак толкова трудно — рече изненадана Робин. — Просто влязох в образ. Обясних, че го подозирам за тайна връзка.

— Не с Алисън, нали? Ако са я видели, не биха повярвали…

— Не, но казах, че не вярвам въобще да е бил в хотела… Във всеки случай разиграх малка сцена, а момичето, което бе разговаряло с Алисън, ме отведе настрани, за да ме успокои. Каза, че не можели просто така да раздават информация за хората без основателна причина, имали си политика дрън-дрън… сещаш се. Но накрая, за да ме накара да спра да плача, ме уведоми, че се е регистрирал вечерта на шести и е напуснал сутринта на осми. При напускането си направил въпрос, че му дали погрешния вестник, та затова тя си го спомняла. Така че той определено е бил там. Разпитах я малко истерично откъде е сигурна, че е бил той, и тя ми го описа в подробности. Знам как изглежда той — избърза да съобщи, преди Страйк да е успял да я попита. — Преди да тръгна, погледнах снимката му в уебсайта на кантората „Ландри, Мей, Патерсън“.

— Ти си гениална — възхити се Страйк. — А цялата тази история е дяволски подозрителна. Какво ти каза тя за Алисън?

— Че дошла и искала да го види, но него го нямало. Ала потвърдили, че е отседнал при тях. И после тя си тръгнала.

— Много странно. Тя би трябвало да е знаела, че той е на конференцията, защо не е отишла най-напред там?

— Не знам.

— Услужливата служителка в хотела сподели ли дали го е виждала и друг път освен при регистрирането и при напускането?

— Не — отвърна Робин. — Но ние знаем, че е присъствал на конференцията. Това го проверихме, помниш ли?

— Знаем, че се е регистрирал и че сигурно е взел бадж с името си. А после се е върнал в Челси да посети сестра си лейди Бристоу. Защо?

— Ами… тя е била болна.

— Дали? Претърпяла е операция и се е предполагало, че е излекувана.

— Хистеректомия — уточни Робин. — Надали би се чувствала прекрасно след нея.

— Имаме човек, който не харесва особено сестра си, това го чух от собствената му уста. Вярвал е, че тя е претърпяла животоспасяваща операция и е бил наясно, че двете й деца са при нея. Защо е била тази спешност да я види?

— Ами… вероятно току-що е била изписана от болницата — вече не така сигурна предположи Робин.

— Което той е знаел, че ще се случи, когато е тръгнал за Оксфорд. Защо не е останал в града, за да я посети, като е бил толкова загрижен, а после да се отправи за следобедната сесия на конференцията? Защо да шофира над осемдесет километра, да пренощува в онзи луксозен затвор, да иде на конференцията и после пак да отпраши към града?

— Може да е получил обаждане, че тя не се чувства добре. Може Джон Бристоу да му е позвънил и да го е повикал.

— Бристоу не спомена да е канил чичо си да се отбие. По онова време не са били в добри отношения. И на двамата никак не им се говори за въпросното посещение на Ландри.

Страйк отново стана и закрачи, като леко накуцваше, но почти не усещаше болката в крака си.

— Не — промърмори той. — Бристоу да повика сестра си, която по единодушни твърдения е била голямата слабост на майка им, това е логично. Но да повика брата на майка си, който е извън града и в никой случай не й е голям фен, да пропътува той това разстояние, за да я види, това вече не ми се връзва. А сега установяваме, че Алисън е ходила да търси Ландри в хотела му в Оксфорд. По собствена инициатива ли е отишла, или някой я е пратил?

Телефонът иззвъня и Робин вдигна слушалката. За изненада на Страйк тя мигом възприе австралийски акцент.

— О, съжалявам, тя не е тук… Не… Нее… Не знам къде е отишла… Не… Името ми е Анабел…

Страйк се засмя тихичко. Робин го стрелна с поглед на престорено оскърбление. След почти минута измъчен австралийски изговор тя затвори.

— „Временни кадри“ — уведоми го.

— Много ми дойдоха тези Анабел. Сегашната повече приличаше на южноафриканка, отколкото на австралийка.

— А сега аз искам да чуя какво ти се случи вчера — каза Робин, вече едва сдържаща нетърпението си. — Видя ли се с Брайъни Радфорд и Киара Портър?

Страйк й разказа всичко, което се бе случило, като пропусна само завършека на екскурзията си до апартамента на Еван Дъфийлд. Постави особено ударение върху настояването на Брайъни Радфорд, че дислексията й е била причината да прослуша съобщенията в гласовата поща на Ърсула Мей; върху неколкократно заявеното твърдение на Киара Портър как Лула й казала, че ще остави всичко на брат си; върху раздразнението на Еван Дъфийлд, че Лула постоянно проверявала колко е часът, докато била в „Узи“, и върху заплашителния имейл, пратен от Танзи Бестигуи до съпруга й, с когото се развеждаха.

— Но къде е била Танзи? — попита Робин, която бе изслушала с огромно внимание всяка дума от разказа на Страйк. — Ако можем да научим…

— О, почти сигурен съм, че знам къде е била — заяви Страйк. — Трудното е да бъде накарана да признае, защото рискува да изгуби издръжка от няколко милиона лири от Фреди. И ти ще се сетиш, ако отново прегледаш полицейските снимки.

— Но…

— Погледни снимките на предната фасада на сградата, направени в ранната сутрин, когато е умряла Лула, и помисли как беше, когато ние я видяхме. Полезно е за тренировката ти като детектив.

Робин изпита силен прилив на вълнение и щастие, мигновено попарени от съжаление, защото скоро щеше да напусне работата си и да иде в сферата на човешките ресурси.

— Трябва да се преоблека — каза Страйк и се изправи. — Моля те, опитай се пак да се свържеш с Фреди Бестигуи.

Той изчезна във вътрешната стая, затвори вратата зад себе си и смъкна късметлийския си костюм (както щеше да го нарича занапред), за да го смени със стара и удобна риза и по-свободни панталони. Когато отмина бюрото на Робин на път за банята, тя беше на телефона с онова изражение на дезинтересирана готовност, каквото има някой, оставен на изчакване. Страйк изми зъбите си над напуканата мивка, като си мислеше колко по-лесен би бил животът с Робин занапред, след като негласно беше признал пред нея, че живее в офиса, после се върна и я завари вече затворила телефона и изнервена.

— Едва ли вече си правят труда да предават съобщенията ми — предположи тя. — Отговарят, че е в студиото „Пайнуд“ и не бива да бъде безпокоен.

— Е, поне знаем, че се е завърнал в страната — подхвърли Страйк.

Той извади междинния доклад от кантонерката, седна и се залови мълчаливо да добавя към него бележките от вчерашните си разговори. Робин го наблюдаваше с крайчеца на окото си, впечатлена от усърдието, с което Страйк вписваше откритото от него, като регистрираше прецизно как, кога и от кого е получил всяка информация.

След дълъг период на мълчание, през който раздели времето си между прикрито наблюдаване на работата на Страйк и разглеждане на снимките на фасадата на Кентигърн Гардънс номер осемнайсет в Гугъл Ърт, тя заговори:

— Предполагам, че трябва да бъдеш много внимателен, за да не забравиш нещо.

— И не само това — отвърна Страйк, като все още пишеше и не вдигаше очи. — Не бива да оставяш на защитата нещо, за което да се залови.

Изрече го толкова спокойно и разумно, че известно време Робин разсъждава над подтекста на думите му, за да е сигурна, че го е разбрала добре.

— Имаш предвид в общия случай? — попита тя. — По принцип?

— Не — каза Страйк, като продължаваше с доклада си. — Имам предвид, че конкретно не желая защитата на делото срещу човека, който е убил Лула Ландри, да го измъкне само защото не съм водил щателно документацията си, и да използва това, за да оспори моята надеждност като свидетел.

Страйк отново се перчеше и сам го съзнаваше, ала не можеше да се въздържи. Вече беше набрал скорост, както се изразяваше пред себе си. Някои биха могли да спорят, че е липса на вкус да откриваш забавление в разследването на убийство, ала на него му бе присъщо да открива хумор и в далеч по-мрачни ситуации.

— Дали не би отскочила да вземеш сандвичи, Робин? — попита той, за да има повод да погледне към удивеното й изражение, галещо самолюбието му.

Завърши бележките си в нейно отсъствие и тъкмо се канеше да се обади на стар колега в Германия, когато Робин нахълта с два пакета сандвичи и вестник в ръце.

— Снимката ти е на първа страница на „Стандард“ — задъхано съобщи тя.

— Какво?

На снимката беше Киара, следваща Дъфийлд към апартамента му. Киара изглеждаше ослепителна; за част от секундата Страйк се пренесе назад във времето, в два и половина предишната нощ, когато тя лежеше бяла и гола под него с разпростряна върху възглавницата копринена светла коса, приличаща на сирена, и шепнеше и издаваше стонове.

Страйк се отърси от спомена и се фокусира върху снимката: той беше наполовина отрязан, бе вдигнал едната си ръка, за да държи папараците настрани.

— Няма страшно — каза той на Робин и сви рамене, като й върна вестника. — Мислят ме за охранител.

— Тук пише — каза Робин, като обърна на вътрешната страница, — че тя е напуснала жилището на Дъфийлд с охранителя си в два часа.

— Ами ето на̀.

Робин се втренчи в Страйк. Разказът му за предишната вечер приключваше с него, Дъфийлд и Киара в апартамента на Дъфийлд. Тя толкова се бе заинтригувала от сведенията, които й бе съобщил, че бе забравила да се чуди къде е спал. Приела бе, че е оставил заедно модела и актьора.

Пристигнал бе в офиса, облечен с дрехите, с които беше на снимката.

Извърна се настрани и се зачете в материала на втора страница. В него дебело се намекваше, че Киара и Дъфийлд са имали любовна среща, докато предполагаемият охранител е чакал в коридора.

— И на живо ли е такава красавица? — попита Робин неубедително безучастно, докато сгъваше вестника.

— Да, такава е — отговори Страйк и се запита дали само във фантазията му тази кратка фраза прозвуча като перчене. — От кои искаш, със сирене и туршия или с яйца и майонеза.

Робин избра наслуки и се върна да яде на стола до бюрото си. Хипотезата й за среднощното местонахождение на Страйк бе изместила дори вълнението й от развитията в разследването на случая. Трудно щеше да примири образа на покрусен романтик, който си бе създала за него, с факта, че беше преспал със супермодел. (Изглеждаше невероятно и все пак тя бе чула с ушите си неуспешния му опит да прикрие гордостта си.)

Телефонът иззвъня отново. Страйк, чиято уста бе пълна с хляб и сирене, вдигна ръка, за да възпре Робин, преглътна и го вдигна сам.

— Корморан Страйк.

— Страйк, Уордъл е.

— Здравей, Уордъл, как върви при теб?

— Не много добре. Току-що извадихме труп от Темза и твоята визитка е там. Питах се какво можеш да ни кажеш по въпроса.

10

От деня, в който бе изнесъл вещите си от апартамента на Шарлот, Страйк за пръв път намери оправдание да се качи на такси. Разсеяно наблюдаваше как сумата расте, докато таксито се движеше към Уапинг. Шофьорът се чувстваше длъжен да му обясни защо Гордън Браун е истински позор за нацията. Страйк седя мълчаливо през цялото пътуване.

Нямаше да е първата морга, която бе посещавал, нито първият труп, който бе виждал. Беше почти имунизиран срещу пораженията, причинени от огнестрелни рани, към разкъсани тела и вътрешности, изложени на показ като стока в месарница, лъскави и кървави. Открай време не бе гнуслив; дори най-обезобразените трупове, студени и бели в чекмеджетата на фризерите, се приемаха хладнокръвно от човек с неговата професия. Онези трупове обаче, които бе видял още пресни, необработени и незащитени от официалната процедура, преследваха сънищата му отново и отново. Майка му в погребалното бюро в любимата й дълга до земята рокля с ръкави буфан, изпита и все пак млада, без следи от убождания на показ. Сержант Гари Топли, лежащ в окървавената прах на онзи афганистански път с непокътнато лице, но без тяло под първите три ребра… Докато Страйк бе лежал в горещата прах, бе се опитвал да извръща очи от безизразното лице на Гари, страхувайки се да погледне надолу и да види колко от собственото му тяло липсва… Ала бе потънал толкова бързо в мъглата на забравата, че го разбра чак когато се свести в полевата болница.

Импресионистична репродукция висеше на голата тухлена стена в преддверието на моргата. Страйк закова поглед върху нея, като се чудеше къде я беше виждал преди, и накрая си спомни, че същата висеше над полицата на камината у Луси и Грег.

— Господин Страйк? — повика го някакъв служител с прошарена коса в бяла престилка и латексови ръкавици, надникнал от една вътрешна врата. — Влизайте.

Тези пазители на труповете бяха почти винаги весели и приятни хора. Страйк последва мъжа в студа на голямото вътрешно помещение без прозорци, цялата дясна стена на което бе заета от големи стоманени врати към индивидуални фризери. Подът, настлан с плочки, имаше наклон към централно разположен канал; светлината на лампите бе ослепителна. Всеки шум отекваше в твърдите и лъскави повърхности и затова влизането им в помещението прозвуча така, сякаш са цяла група хора.

Метална количка стоеше готова пред една от вратите на фризерите и до нея бяха застанали двама полицаи от централното управление на полицията — Уордъл и Карвър. Първият посрещна Страйк с кимване и измърморване на поздрав, а вторият, шкембест и с лице на петна, със сако, чиито рамене бяха посипани с пърхот, само изръмжа неразбрано.

Служителят от моргата изви дебелата метална дръжка на вратата на фризера. Една над друга се показаха три анонимни глави, всяка покрита с изтънял от пране бял чаршаф. Човекът погледна табелката, прикрепена към чаршафа, покриващ средната глава; на нея нямаше име, само датата на предишния ден. Той плъзна плавно трупа по улея и сръчно го прехвърли върху приготвената носилка на колела. Страйк забеляза, че Карвър раздвижи челюстта си, когато отстъпи назад, за да освободи място на служителя да отдръпне носилката от фризера. Последва изтракване и останалите трупове изчезнаха от погледа.

— Няма да си правим труда да я местим в помещението за оглед, тъй като само ние сме тук — заяви делово служителят. — Светлината е най-добра в центъра — добави той и закара носилката точно върху канала, след което дръпна чаршафа.

Показа се тялото на Рошел Онифаде, подпухнало и раздуто; подозрителното изражение бе изтрито завинаги от лицето й и бе заместено от няма почуда. От краткото описание на Уордъл по телефона Страйк бе подготвен кого ще види, когато чаршафът се дръпне, ала когато впери поглед в трупа, ужасната уязвимост на мъртвата наново го порази; сега изглеждаше много по-дребна, отколкото когато седеше срещу него, ядеше пържени картофи и укриваше информация.

Страйк им каза името й, като го изговори по букви, за да могат служителят от моргата и Уордъл да го запишат правилно — единият на табелката, а другият в бележника си. Даде им единствения й адрес, с който разполагаше — приюта за бездомни „Сейнт Елмо“ в Хамърсмит.

— Кой я е открил?

— Речната полиция я е измъкнала късно снощи — каза Карвър, проговаряйки за пръв път. Гласът му с изговор от Южен Лондон звучеше определено враждебно. — На труповете обикновено им трябват три седмици, за да се вдигнат до повърхността — добави той към служителя, който се прокашля предпазливо.

— Това е средното време, но не бих се учудил, ако в този случай се окаже по-кратко. Има някои индикации…

— Всичко това ще го научим от патолога — пренебрежително го прекъсна Карвър.

— Няма как да са били три седмици — обади се Страйк и служителят му отправи лека усмивка на солидарност.

— Защо пък не? — попита Карвър.

— Защото вчера станаха точно две седмици, откакто я черпих с бургер и пържени картофи.

— Аха — кимна служителят към Страйк. — Тъкмо щях да кажа, че многото въглехидрати, приети преди смъртта, може да повлияят върху състоянието на трупа. Има степен на подпухване…

— И тогава й даде визитката си, така ли? — обърна се Уордъл към Страйк.

— Да, учуден съм, че още е различима.

— Беше пъхната при транспортната й карта в пластмасово калъфче в задния джоб на джинсите й. То я е запазило.

— С какво беше облечена?

— С яркорозово палто от изкуствена кожа, джинси и маратонки.

— Точно така бе облечена, когато я черпих с бургера.

— В такъв случай съдържанието на стомаха ще даде точна… — подхвана служителят.

— Знаете ли дали има роднини? — зададе въпрос Карвър на Страйк.

— Има леля в Килбърн. Не й знам името.

През полузатворените клепачи на Рошел проблясваха очните й ябълки; имаха характерната яркост на удавниците. Около ноздрите й се забелязваше кървава пяна.

— Как са ръцете й? — попита Страйк служителя, защото Рошел бе открита само от гърдите нагоре.

— Ръцете нямат значение — тросна се Карвър. — Приключихме тук, благодаря — обърна се той към служителя и високият му глас отекна в помещението. После каза на Страйк: — Искаме да си поговорим с вас. Колата ни е отпред.

„Той помагаше на полицията в разследванията й.“ Страйк си припомни как бе чул тази фраза в новините по телевизията още като малко момче, запленено от всички аспекти на полицейската работа. Майка му винаги бе обвинявала за тази ранна негова страст своя брат Тед, бивша „червена барета“ и извор на вълнуващи (за Страйк) разкази за пътувания, загадки и приключения. „Да помагаш на полицията в разследванията й“: когато беше петгодишен, Страйк си представяше как някой благороден и обективен гражданин отдава доброволно времето и силите си, за да е в услуга на полицията, откъдето му предоставят лупа и полицейска палка и му позволяват да развихри способностите си.

Това тук бе реалността: малка стая за разпити с чаша кафе от машина, поднесена му от Уордъл, чието отношение бе лишено от враждебността, бликаща от всяка пора на Карвър, но пък нямаше и следа от предишната дружелюбност. Страйк подозираше, че началникът на Уордъл нямаше представа за цялостния обхват на предишното им сътрудничество.

На малка черна табла върху издрасканото бюро бяха поставени седемнайсет пенса в различни монети, единичен ключ „Йейл“ и карта за автобус в пластмасов калъф; визитката на Страйк бе обезцветена и намачкана, но още можеше да се разчете.

— Ами ръчната й чанта? — попита Страйк Карвър, който бе седнал зад бюрото, докато Уордъл стоеше облегнат на шкаф за документи в ъгъла. — Сива. Евтина, на вид пластмасова. Нея не са ли открили?

— Вероятно я е оставила в бордея си или където там е живяла — промърмори Карвър. — Самоубийците обикновено не си носят чанти, като скачат.

— Не вярвам да е скочила — заяви Страйк.

— О, я виж ти.

— Исках да видя ръцете й. Тя мразела лицето й да се мокри, така ми каза. Когато хората се борят във водата, позицията на ръцете им…

— Много мило, че ни предоставяте експертното си мнение — прекъсна го Карвър с ледена ирония. — Знам кой сте, господин Страйк.

Той се облегна на стола си и постави ръце зад тила си, при което показа засъхналите петна пот по ръкавите на ризата си. От него лъхна остра миризма на кисело и лук.

— Бил е в Специалното звено за разследвания във военната полиция — вметна Уордъл от мястото си до шкафа.

— Знам това — излая Карвър и повдигна рошавите си вежди, осеяни с пърхот. — Чух всичко от Анстис за шибания му крак и медала му. Много колоритна биография.

Карвър свали ръце от тила си, наведе се напред и преплете пръсти върху бюрото пред себе си. Яркото осветление не правеше услуга на лицето му с цвят на саздърма и на моравите торбички под очите му.

— Знам кой е баща ти.

Страйк почеса наболата си брада в изчакване.

— Ще ти се да си богат и прочут като татенцето, а? Заради това ли е всичко?

Карвър имаше яркосини и кървясали очи, които Страйк винаги бе асоциирал с холерична, склонна към насилие природа (откакто в армията бе срещнал майор с такива очи, впоследствие даден под съд за причиняване на сериозни телесни увреждания).

— Рошел не е скочила сама. Нито пък Лула Ландри.

— Врели-некипели! — викна Карвър. — Говориш с двамата, които доказаха, че Ландри е скочила сама. Прегледахме най-обстойно всички налични доказателства. Знам какво целиш, да издоиш колкото можеш повече от нещастника Бристоу. Защо ми се хилиш такъв?

— Представям си как ще изглеждаш, когато това интервю попадне в пресата.

— Не смей да ме плашиш с пресата, дръвнико. — Сините очи на Карвър засвяткаха гневно на изопнатото му моравочервено лице. — Да знаеш, че здраво си загазил, и нито прочутият ти татко, нито изкуственият ти крак и военното ти минало ще те отърват. Откъде да знаем не си ли подплашил ти нещастната кучка, че да се реши да скочи? Била е душевноболна, нали? Как да сме сигурни дали не си й внушил, че е извършила нещо нередно? Ти си последният, който я е видял жива, приятел. Никак не бих искал да съм на твое място.

— Рошел прекоси Грантли Роуд и си тръгна от мен толкова жива, колкото сте и вие двамата. Ще намерите някого, който я е виждал и след като се раздели с мен. Никой няма да забрави такова палто.

Уордъл се отдели от шкафа, придърпа пластмасов стол до бюрото и седна.

— Дай да чуем твоята теория тогава — подкани той Страйк.

— Тя е изнудвала убиеца на Лула Ландри.

— Я се разкарай бе — сопна се Карвър, а Уордъл изсумтя и с известно театралничене изобрази колко смешно намира това.

— В деня преди да умре — подхвана Страйк, — Ландри се е срещнала за петнайсет минути с Рошел в магазин в Нотинг Хил. Завлякла Рошел в пробната, където позвънила на някого по телефона и го умолявала да дойде в апартамента й за среща в малките часове на нощта. Този разговор е чут от продавачка в магазина, била е в съседната пробна, те са разделени само със завеси. Момичето се казва Мел, червенокоса, с татуировки.

— Хората дрънкат какво ли не, когато са замесени знаменитости — заяви Карвър.

— Ако Ландри е звъняла на някого от онази пробна — каза Уордъл, — било е на Дъфийлд или на чичо й. От разпечатките личи, че само тях е търсила през целия следобед.

— Защо й е била нужна Рошел там, когато е направила обаждането? — попита Страйк. — Защо да мъкне приятелка със себе си в пробна?

— Жените правят такива работи — поясни Карвър. — Те и пикаят на стада.

— Използвайте главите си: тя е направила обаждането от телефона на Рошел — раздразнено обясни Страйк. — Била е подложила на изпитание всичките си познати, за да разбере кой говори за нея пред репортерите. Единствена Рошел е държала устата си затворена. Установила е, че може да има доверие на момичето, купила й е мобилен телефон, регистрирала го е на името на Рошел, но тя е плащала сметките. Нейният собствен телефон е бил обект на хакерско проникване. Била е параноична, смятала е, че я подслушват, затова е купила „Нокия“, регистрирала я е на друг, за да има сигурно средство за комуникация, когато й е било нужно. Признавам, това не изключва да се е обаждала на чичо си или на Дъфийлд, може би са имали уговорен помежду си сигнал с обаждане от друг номер. Или пък е използвала номера на Рошел да разговаря с друг човек, за когото не е искала медиите да узнават. Имам номера на мобилния телефон на Рошел. Разберете към коя компания е била и ще можете да проверите всичко това. Самият апарат е розова „Нокия“ с кристали по него, но няма да го откриете.

— Да, защото е на дъното на Темза — подхвърли Уордъл.

— Естествено, че не е — възрази Страйк. — Убиецът го е взел. Прибрал го е от нея, преди да я хвърли в реката.

— Я се гръмни! — присмя се Карвър, а Уордъл, който неволно се бе заинтригувал, поклати глава.

— Защо Ландри е искала Рошел да е там по време на обаждането? — повтори Страйк. — Защо да не позвъни от колата? Когато Рошел е била бездомна и напълно изпаднала, продала ли е сведения за Ландри? Предлагали са й много пари за историята й. Защо не ги е приела, след като Ландри вече е била мъртва и е нямало как да й навреди?

— Заради почтеност, да речем — предложи Уордъл.

— Да, това е едната възможност — съгласи се Страйк. — Другата е, че е печелела достатъчно, като е изнудвала убиеца.

— Щуротии — изпъшка Карвър.

— Нима? Онова палто като на мис Пиги от „Мъпетите“ струва един бон и половина.

Настана кратка пауза.

— Сигурно Ландри й го е дала — отбеляза Уордъл.

— Не знам как би успяла, след като през януари все още не е било пуснато в продажба.

— Ландри е била модел, имала е вътрешни контакти, зарежи тия глупости — тросна се Карвър, вече раздразнен.

Страйк се приведе напред, облъхнат още по-силно от телесната воня на Карвър.

— Защо Лула Ландри е направила отклонение до магазина за някакви си петнайсет минути? — попита той.

— Бързала е.

— Защо изобщо е отишла?

— За да не разочарова момичето.

— Накарала е Рошел, една безпарична бездомница, да прекоси целия град, при положение че обикновено е пращала шофьора да я откара обратно с колата, замъкнала я е в някаква пробна, тръгнала си е петнайсет минути по-късно и я е оставила да се прибира сама.

— Била е разглезена кучка.

— Щом е била такава, защо изобщо се е появила? Защото си е струвало заради някаква нейна цел. А пък ако не е била разглезена кучка, значи трябва да се е намирала в по-особено душевно състояние, за да се държи така непривично. Има жив свидетел, че Лула е молила някого по телефона да дойде в апартамента й след един часа през нощта, за да се видят. Носела е също така едно синьо листче, преди да влезе във „Вашти“, което никой не признава да е виждал. Какво е направила с него? Защо е писала на задната седалка на колата преди срещата си с Рошел?

— Може да е било… — започна Уордъл.

— Не е било шибан списък за пазар — изстена Страйк и удари с длан по бюрото. — Никой не пише предсмъртно писмо осем часа предварително и не отива на танци след това. Писала е завещание, не разбирате ли? Отнесла го е във „Вашти“, та Рошел да стане свидетел по него.

— Измишльотини! — възкликна Карвър, но Страйк го игнорира и продължи към Уордъл.

— Това отговаря на думите й пред Киара Портър, че ще остави всичко на брат си, нали така? Току-що го е узаконила. Тази мисъл я е занимавала.

— Защо й е било внезапно да прави завещание?

Страйк се поколеба и се облегна назад. Карвър му се ухили.

— Изчерпа ти се фантазията ли?

Страйк изпусна дъха си в дълга въздишка. По̀ предишната нощ — прекарана в пиянско безсъзнание; миналата — изпълнена с приятни ексцесии; половин сандвич със сирене и туршия за дванайсет часа: чувстваше се празен и изтощен.

— Ако имах непоклатими доказателства, щях да ви ги донеса.

— Шансовете хората със склонност към самоубийство действително да отнемат живота си са много големи, не го ли знаеш? Тази Ракел е страдала от депресия. Имала е лош ден, припомнила си е какво е сторила приятелката й и е изкопирала скока й. Което ни води право към теб, приятел, дето преследваш хората и ги тласкаш…

— … отвъд ръба, да — довърши Страйк. — Хората постоянно го казват. Много лош вкус при дадените обстоятелства. Ами показанията на Танзи Бестигуи?

— Колко пъти да го повтаряме, Страйк? Доказахме извън всяко съмнение, че няма как да е чула — намеси се Уордъл.

— Не, не сте — възрази Страйк, най-сетне изпуснал нервите си, когато най-малко го очакваше. — Построили сте цялата си теза на една огромна грешка. Ако бяхте повярвали на Танзи Бестигуи и я бяхте накарали да каже цялата истина, Рошел Онифаде още щеше да е жива.

Разтреперан от гняв, Карвър държа Страйк там още цял час. Последната му проява на презрение беше да поръча на Уордъл да изпрати благополучно „Рокъби-младши“ извън сградата.

Уордъл съпроводи Страйк до външната врата, без да проговори.

— Искам от теб да направиш нещо — каза му Страйк, като спря на изхода, отвъд който се виждаше притъмняващото небе.

— Вече получи достатъчно от мен, приятел — отвърна Уордъл с кисела усмивка. — Ще има да ми къса нервите дни наред заради тебе — посочи той с палец през рамо към Карвър. — Казах ти, че е самоубийство.

— Уордъл, ако мръсникът не бъде заловен, животът на още двама души е в опасност.

— Страйк…

— Ами ако ти донеса доказателство, че Танзи Бестигуи въобще не е била в апартамента по времето, когато Лула е паднала? Че е била на място, където е могла да чуе всичко?

Уордъл погледна към тавана и за миг затвори очи.

— Ако имаш доказателство…

— Нямам, но ще го имам през следващите ден-два.

Покрай тях минаха двама души, които разговаряха и се смееха. Уордъл поклати глава очевидно раздразнен, но не си тръгна.

— Ако искаш нещо от полицията, обади се на Анстис. Той е човекът, който ти е задължен.

— Анстис не може да ми свърши тази работа. Искам от теб да се обадиш на Дийби Мак.

— Какво ти става?

— Чу ме. Той няма да приеме обаждане от мен. Но с теб ще говори. Имаш нужния авторитет, а и явно те е харесал.

— Нима ми казваш, че Дийби Мак е знаел къде е била Танзи Бестигуи, когато Лула е умряла?

— Не, разбира се, той е бил в „Барак“. Искам да знам какви дрехи са му изпратили от Кентигърн Гардънс в „Клариджис“. По-конкретно какво е получил от Ги Соме.

— Защо ти е това?

— Защото един от тичащите на записа от охранителната видеокамера носи суитчър, предназначен за Дийби.

От за миг стъписано изражението на Уордъл отново премина към раздразнено.

— Тия ги има под път и над път — каза той след миг или два. — Суитчъри, анцузи и тем подобни.

— Този суитчър е бил единствен по рода си. Обади се на Дийби и го попитай какво е получил от Соме. Само това ми е нужно. На чия страна искаш да бъдеш, ако се окажа прав?

— Не ме заплашвай, Страйк…

— Не те заплашвам. Мисля си за сериен убиец, планиращ следващо покушение. Но ако вестниците са това, което те притеснява, те надали ще са снизходителни към полицаи, вкопчили се в теорията за самоубийство и след появата на още един труп. Обади се на Дийби Мак, Уордъл, преди някой друг да бъде убит.

11

— Не — натъртено произнесе Страйк в телефона същата вечер. — Това започва да става опасно. Наблюдението не влиза в обхвата на секретарските задължения.

— Не влизаше и ходенето до хотел „Малмезон“ в Оксфорд, нито посещението в Института по ориенталски и африкански науки — изтъкна Робин, — но ти остана доволен, че съм отишла на тези две места.

— Няма да следиш никого, Робин. Съмнявам се, че и Матю би се зарадвал от това.

Странно, помисли си Робин, докато седеше по халат на леглото си с телефон, притиснат към ухото, как Страйк бе запомнил името на годеника й, без въобще да го беше срещал. Според нейния опит мъжете обикновено не си правеха труда да регистрират такава информация. Матю често забравяше имената на хората, дори това на новородената си племенница, но Робин предположи, че Страйк е трениран да помни такива подробности.

— Не ми е нужно разрешение от Матю — каза тя. — Във всеки случай няма да е опасно. Нали не мислиш, че Ърсула Мей е убила някого?

— Не, но не искам някой да научи, че се интересувам от движенията й. Това може да изнерви убиеца, а не искам още някой да бъде хвърлен отвисоко.

Робин чуваше как сърцето й бие под тънката материя на халата. Знаеше, че той не би й казал кой според него е убиецът; дори малко се страхуваше да узнае въпреки факта, че почти за нищо друго не можеше да мисли.

Тя беше тази, която позвъни на Страйк. Бяха минали часове, откакто получи съобщение от него, че е бил принуден да отиде с полицаите в Скотланд Ярд и че я моли да заключи офиса, като си тръгне в пет часа. Робин се беше разтревожила.

— Ами обади му се тогава, след като притеснението ще те държи будна — предложил бе Матю с леко загатнато сопване и с индикация, че той, като незапознат с подробностите, твърдо е на страната на полицията.

— Чуй, искам да направиш нещо за мен — каза й Страйк. — Обади се на Джон Бристоу още рано сутринта и му кажи за Рошел.

— Добре — отвърна Робин, спряла поглед на големия плюшен слон, който Матю й бе подарил за първия им Свети Валентин заедно преди осем години. Самият Матю гледаше новините в дневната. — А ти какво ще правиш?

— Ще отскоча до студиото „Пайнуд“ да разменя няколко думи с Фреди Бестигуи.

— Как? — учуди се Робин. — Няма да те допуснат при него.

— Ще ме допуснат — отвърна Страйк.

След като Робин затвори, известно време Страйк седя неподвижен в тъмния офис. Мисълта за недосмляната храна от „Макдоналдс“ в стомаха на подпухналия труп на Рошел не му бе попречила на връщане от Скотланд Ярд да излапа два бургера „Биг Мак“, голяма кутия с пържени картофки и един сладолед „Макфлъри“. Звуците на разбунтуваните му черва се смесваха с тези от музиката, долитаща от „12 Бар Кафе“, които Страйк почти не забелязваше напоследък. Възприемаше басите като собствения си пулс.

Разхвърляният апартамент на Киара Портър с момичешката му атмосфера, разтворената й стенеща уста, дългите бели крака, обхванали кръста му, принадлежаха към минал живот. Всичките му мисли сега бяха ангажирани от грозната и тантуреста Рошел Онифаде. Спомни си я облечена в същите онези дрехи, с които я бяха извадили от реката, как говори бързо по телефона си едва пет минути, след като се бе разделила с него.

Сигурен беше, че знае какво се е случило. Рошел се е обадила на убиеца да му каже, че току-що е обядвала с частен детектив; по искрящия й розов телефон е уговорена среща; същата вечер след хапване и пийване са тръгнали в тъмното към реката. Помисли си за моста Хамърсмит, намиращ се в района, където тя твърдеше, че бил новият й апартамент, и боядисан в тревистозелено и златно: прочуто място за самоубийци с ниските му перила и бързо течащата Темза отдолу. Тя не можеше да плува. Вечер е, двама любовници се боричкат на шега, минава кола, писък и плясък. Дали някой би видял?

Не и ако убиецът е имал железни нерви и щедра доза късмет; а това бе убиец, вече демонстрирал, че притежава първото и че безразсъдно разчита на второто. Защитата в съда без съмнение щеше да пледира за частична невменяемост поради суетната дързост, превръщаща преследваната от Страйк фигура в нещо невиждано от него до този момент; той предполагаше, че може би наистина е налице патология, лудост, спадаща към някаква категория, но физиологията не го занимаваше много в случая. Също като Джон Бристоу той искаше правосъдие.

В мрака на офиса мислите му внезапно и ненавременно се върнаха назад във времето — към смъртта, изживяна най-лично от него; онази, за която Луси погрешно подозираше, че обсебва работата на Страйк и се отразява във всичките му случаи; убийството, което бе разцепило неговия и на Луси живот на две епохи — преди и след смъртта на майка им. Луси смяташе, че той е избягал в армията заради смъртта на Леда, че е бил тласнат в тази посока от убедеността си във вината на втория им баща; че всеки труп, който вижда в професионалния си живот, вероятно му връща спомена за майка им; че всеки срещнат убиец е като ехо на втория им баща; че в разследването на смъртта на други хора е въвличан в един безкраен акт на лично отмъщаване.

Ала Страйк бе изпитал влечение към работата, която вършеше сега, дълго преди последната игла да проникне в тялото на Леда, дълго преди да е разбрал, че майка му (и всяко друго човешко същество) е смъртна и че убийствата са нещо повече от загадка за разрешаване. Тъкмо Луси беше тази, която никога не забравяше, която живееше сред рояк от спомени, подобни на мухи в ковчег, която при всяка насилствена смърт изживяваше наново противоречивите чувства, породени от майчината й ранна кончина.

Тази вечер обаче той правеше тъкмо онова, което Луси смяташе, че му е навик: припомняше си Леда и я свързваше със случая. „Леда Страйк, супергрупарка.“ Така я наричаха под най-известната от всичките й снимки и единствената, на която родителите му бяха заедно. На нея тя ясно изпъкваше — в черно и бяло — със сърцевидното си лице, лъскавата си тъмна коса и очи на мармозетка; на същата снимка, заедно с търговец на картини и плейбой аристократ (единият умрял от собствената си ръка, а вторият от СПИН) и с Карла Астолфи, втората съпруга на баща му, беше и самият той — Джони Рокъби, едновременно мъжествен и женствен, с коса, дълга почти колкото на Леда. На снимката имаше чаши за мартини и цигари, от устата на модела излизаше дим, но майка му беше най-стилна.

Всички освен Страйк приемаха смъртта на Леда като тъжен, но неизненадващ резултат от безразсъдния живот отвъд нормите на обществото. Дори онези, които я бяха познавали най-отблизо и най-дълго, веднага повярваха, че тя сама си бе инжектирала свръхдозата, открита в тялото й. Почти по единодушно мнение майка му бе вървяла твърде близо до грозните страни на живота и бе естествено да се очаква, че един ден ще се прекатури отвъд ръба и ще срещне смъртта на легло с мръсни чаршафи.

Защо го бе направила, никой не можеше да обясни, нито дори чичо Тед (мълчалив и съкрушен, облегнат на кухненската мивка) или леля Джоун (със зачервени очи, но гневна, прегърнала деветнайсетгодишната Луси, плачеща на рамото на Джоун). Свръхдоза бе нещо, което се връзваше с начина на живот на Леда; със случайните апартаменти, музикантите, дивите купони; с мръсотията и нищетата, белязали последната й връзка и дом; с постоянното присъствие на наркотици в близост до нея; с неразумния й стремеж към всевъзможни източници на възбуда. Единствен Страйк бе задал въпроса дали някой знае майка му да е прибегнала до спринцовките; само той бе разграничил слабостта й към канабиса и това внезапно пристрастяване към хероина; само той имаше въпроси без отговор и виждаше подозрителни обстоятелства. Ала тогава бе едва двайсетгодишен студент и никой не бе пожелал да го чуе.

След делото и заключението Страйк си събра багажа и остави всичко зад гърба си: краткотрайния шум в пресата, отчаяното разочарование на леля Джоун от края на оксфордската му кариера, Шарлот, наскърбена и вбесена от изчезването му и вече приела друг в леглото си, крясъците и сцените на Луси. С подкрепата единствено на чичо Тед той потъна в армията и преоткри там живота, на който бе научен от Леда: постоянно местене с изтръгване на корените, разчитане единствено на себе си и несекващо привличане от новото.

Ала тази вечер той нямаше как да не вижда майка си като духовна сестра на красивото и депресирано момиче, разбило тялото си на замръзналата улица, и на грозната бездомна аутсайдерка, лежаща в ледената морга. Леда, Лула и Рошел не бяха жени като Луси или леля му Джоун; не бяха взели всички възможни мерки срещу насилието и случайността; не бяха се обрекли на живот с ипотеки и благотворителна работа, стабилни съпрузи и грижливо измити деца, отглеждани от тях; ето защо смъртта им не се класифицираше като „трагична“ по същия начин като смъртта на порядъчните, уседнали домакини.

Колко лесно бе да се махне с ръка за някого, който сам е допринесъл за гибелта си, да бъде приета тя със свиване на рамене, защото е била неизбежен резултат от хаотичния му живот.

Почти всички веществени улики от убийството на Лула вече бяха унищожени, изпотъпкани с крака или покрити от бързо падащия сняг. Най-убедителната следа, с която Страйк разполагаше, бе неясният черно-бял запис на двамата мъже, бягащи надалеч от мястото: следа, проверена съвсем бегло и отхвърлена от полицаите, които бяха убедени, че никой не би могъл да влезе в сградата, че Ландри е извършила самоубийство и че кадрите от охранителната камера показват само двама души, които се шляят из квартала с намерение за кражба.

Страйк се изправи и погледна часовника си. Беше десет и половина, но той беше сигурен, че човекът, с когото желае да говори, е буден. Светна настолната лампа, взе мобилния си телефон и набра този път номер в Германия.

— Оги! — възкликна металният глас от другата страна на линията. — Как си, дявол те взел?

— Имам нужда от услуга, приятелю.

И Страйк помоли лейтенант Греъм Хардкеър да му предостави цялата информация, до която успее да се добере, за някой си Ейджиман от Кралския инженерен полк с неизвестно малко име и чин, но с конкретни дати за службата му в Афганистан.

12

Това бе едва втората кола, която шофираше, откакто кракът му бе откъснат. Опитвал се беше да кара лексуса на Шарлот, но днес, като се стараеше да не се чувства по никакъв начин лишен от мъжественост, бе наел кола с друга марка — „Хонда Сивик“ автоматик.

Пътуването до Айвър Хийт му отне един час. Влизането в студиото „Пайнуд“ бе осъществено чрез комбинация от бързо говорене, заканителност и размахване на автентичен, макар и отдавна просрочен, официален документ. Охранителят на портала, първоначално равнодушен, беше стъписан от непринудената увереност на Страйк и думите „Специално звено за разследвания“ върху пропуска с негова снимка.

— Имате ли назначена среща? — попита той Страйк от будката си до електрическата бариера, покривайки с ръка слушалката на телефона.

— Не.

— За какво става дума?

— За господин Еван Дъфийлд — съобщи Страйк и видя как пазачът направи гримаса, а после се извърна и промърмори нещо в слушалката.

След минута или две Страйк бе пропуснат и упътен. Той подкара по плавно виещия се път, заобикалящ сградата на студиото, като разсъждаваше колко удобно може да ти послужи нечия репутация на хаотична личност, склонна към саморазруха.

Паркира на няколко реда зад мерцедес с шофьор, заел мястото, пред което имаше табела „Фреди Бестигуи, продуцент“. После слезе от колата, без да бърза, като през това време шофьорът на Бестигуи го наблюдаваше в огледалото за обратно виждане, и влезе през стъклена врата, зад която имаше безлично учрежденско стълбище. По него тичешком слизаше млад мъж, който напомняше Сръчко, но беше малко по-спретнат.

— Къде мога да открия господин Фреди Бестигуи? — попита той.

— На втория етаж, първия офис вдясно.

Беше грозен като на снимките, с бичи врат и белези от шарка; седеше зад бюро до стъклена преградна стена и гледаше намръщено в монитора на компютър. Външният офис беше шумен и пълен с хора, предимно привлекателни млади жени, насядали по бюрата си; навсякъде имаше окачени филмови плакати и работни графици, а до тях — снимки на домашни любимци. Хубавото момиче, което стоеше най-близо до вратата със слушалки и микрофон пред устата си, вдигна очи към Страйк и каза:

— Здравейте, мога ли да ви услужа?

— Идвам при господин Бестигуи. Нямайте грижа, сам ще се оправя.

Преди тя да е успяла да отговори, той беше вече в офиса на Бестигуи.

Бестигуи вдигна глава; очичките му бяха потънали между обилна отпусната плът, а грапавата му кожа бе осеяна с бенки.

— Кой сте вие? — Вече се надигаше да стане, хванал се с дебелите си пръсти за ръба на бюрото.

— Аз съм Корморан Страйк, частен детектив, нает съм…

— Елена! — Бестигуи преобърна чашата си с кафе и то оля полираното дърво и всички книжа по него. — Измитайте се оттук! Вън! Вън!

— … от Джон Бристоу, брата на Лула Ландри…

— Елена!

Хубавото слабо момиче с нахлупените слушалки изтича вътре и застана до Страйк, треперещо от страх.

— Извикай охраната, нещастнице заспала!

Тя припна навън. Бестигуи, който нямаше и метър и седемдесет, вече бе излязъл пред бюрото си, безстрашен пред огромния Страйк като питбул, в чийто двор е проникнал ротвайлер. Елена бе оставила вратата отворена и намиращите се в предния офис ги наблюдаваха изплашени и вцепенени.

— Опитвам се да се свържа с вас от няколко седмици, господин Бестигуи…

— Яко си загазил, приятел — рече Бестигуи, като вървеше към него със стисната челюст и приведени набити рамене.

— … за да говорим за нощта, в която е умряла Лула Ландри.

Двама мъже в бели ризи и с уоки-токита се втурнаха в офиса и застанаха вдясно от Страйк: млади, в добра форма, видимо напрегнати.

— Разкарайте го оттук! — ревна Бестигуи, като посочи Страйк, и двамата гардове приближиха.

— По-конкретно — продължи Страйк — за местонахождението на жена ви Танзи, когато Лула е паднала…

— Махнете го оттук и повикайте шибаната полиция! Как е влязъл тук?

— … защото ми показаха снимки, които правят логични показанията на жена ви. Я да ме пускаш — добави Страйк към по-младия охранител, сграбчил ръката му над лакътя, — или ще те метна през този прозорец.

Охранителят не го пусна, но погледна към Бестигуи за по-нататъшни инструкции.

Блестящите тъмни очи на продуцента бяха втренчени напрегнато в Страйк. Бестигуи стискаше и разпускаше юмруците си на бияч и след няколко дълги секунди процеди:

— Дрънкаш празни приказки.

Ала не нареди на чакащите охранители да извлекат Страйк от офиса му.

— Фотографът е стоял на тротоара срещу сградата ви в ранните часове на осми януари. Човекът, направил снимките, дори не осъзнава с какво разполага. Ако не желаете да го обсъдим, добре. Дали ще го научи полицията, или пресата, за мен е все едно. Всичко се свежда до един и същ резултат.

Страйк направи няколко стъпки към вратата; гардовете, все още държащи ръцете му, бяха сварени неподготвени и за миг изпаднаха в абсурдната позиция да го дърпат назад.

— Махайте се — рязко нареди Бестигуи на потръчковците си. — Ще ви повикам, ако ми потрябвате. Затворете вратата зад себе си.

Те излязоха. Когато вратата беше затворена, Бестигуи каза:

— Добре, както и да ти е името, разполагаш с пет минути.

Страйк седна непоканен в едно от черните кожени кресла, обърнати към бюрото на Бестигуи, а продуцентът се върна на своя стол зад него, като подложи детектива на студен оглед, много различен от онзи на почти бившата му съпруга; това бе проникващият взор на професионален картоиграч. Бестигуи взе кутия с пурети, придърпа черен стъклен пепелник към себе си и запали една със златна запалка.

— Добре, да чуем какво показват тези предполагаеми снимки — каза той и примижа през облаците лютив дим, като покриваше идеално образа на филмов мафиот.

— Силуета на жена — подхвана Страйк, — приклекнала на балкона пред прозорците на дневната ви. — Изглежда гола, но както ти и аз знаем, е по бельо.

— Глупости! Това от улицата не можеш да го видиш. Балконът е от масивен камък, от този ъгъл нищо не се вижда. Блъфираш.

— Лампата в дневната ви е светела. Виждат се очертанията й през пролуките в камъка. Тогава естествено на балкона е имало място, защото храстите не са били там. Хората не могат да устоят на стремежа да променят местопрестъплението, та макар и да им се е разминало — добави Страйк безгрижно, сякаш водеше светски разговор. — Опитал си се да изкараш, че на този балкон никога не е имало място някой да приклекне, нали? Но няма как да промениш реалността с фотошоп. Жена ти е била в идеално положение да чуе какво се е случило на балкона на третия етаж точно преди Лула Ландри да умре. Ето какво е станало според мен — продължи Страйк, докато Бестигуи продължаваше да го гледа през дима с примижали очи. — С жена ти сте се скарали, докато се е събличала да си ляга. Може би си открил запасите й от наркотик в банята или си я заварил, докато е шмъркала. Затова си приел като подходящо наказание затварянето й отвън на балкона при температура под нулата. Хората може да се запитат как многото папараци на улицата не са забелязали, че на един от балконите над главите им е изтикана полугола жена, ала е имало обилен снеговалеж, те са тъпчели на място, за да възстановят кръвообращението си, и вниманието им е било приковано към двата края на улицата в очакване на Лула и Дийби Мак. А Танзи не е вдигала шум, нали? Приклекнала е, за да се скрие; не е искала да се показва полугола пред трийсетина фотографи. Може да си я изтикал навън тъкмо в момента, когато колата на Лула се е задала иззад ъгъла. Никой не е гледал към вашите прозорци, а към появилата се Лула в оскъдната й рокличка.

— Това са пълни щуротии — каза Бестигуи. — Нямаш никакви снимки.

— Не съм казал, че ги имам, а че ми ги показаха.

Бестигуи извади пуретата от устата си, после се отказа да говори и отново я лапна. Страйк изчака да мине достатъчно време и когато стана ясно, че Бестигуи няма да се възползва от възможността да каже нещо, продължи:

— Танзи трябва да е започнала да думка по прозореца веднага, щом Лула е прелетяла покрай нея. Не си очаквал жена ти да запищи и да заблъска по стъклото, нали? Разбираемо е, че не си искал някой да стане свидетел на домашния тормоз, и си отворил. Тя е изтичала покрай теб с писъци и се е втурнала навън и надолу по стълбите към Дерик Уилсън. В този момент си се навел през балкона и си видял Лула Ландри да лежи мъртва долу в снега.

Бестигуи бавно издиша дим и отклони очи от лицето на Страйк.

— Онова, което си направил след това, може да се стори на съдебните заседатели като престъпно деяние. Не си набрал 999. Не си изтичал след замръзналата си и изпаднала в истерия жена. Дори не си — към което съдебните заседатели ще проявят повече разбиране — изтичал да пуснеш в тоалетната чиния кокаина, за който си знаел, че е на видно място в банята. Не, онова, което си сторил, преди да последваш жена си или да позвъниш в полицията, е било да избършеш прозореца. За да няма отпечатъци, които да покажат, че Танзи е пипала външната страна на стъклото, нали? Било ти е важно никой да не може да докаже, че си изблъскал жена си на балкона при температура минус десет градуса. При твоята репутация на побойник, налагащ тормоз, и при изгледите за съдебен иск от млада служителка не си искал да даваш в ръцете на пресата или прокурора допълнителни доказателства, нали така? След като си бил удовлетворен, че си премахнал всички нейни отпечатъци от стъклото, си изтичал долу и си я принудил да се върне в апартамента ви. В краткото време, което сте имали преди пристигането на полицията, си я заплашил да не признава къде е била, когато тялото е паднало. Не знам какво си й обещавал или с какво си я заплашвал, но каквото и да е било, подействало е. Все още обаче не си се чувствал в пълна безопасност, защото тя е била в шок и толкова разстроена, че си се боял да не разкаже цялата история. Ето защо си се опитал да отвлечеш вниманието на полицията, като си вдигнал олелия за вазата с цветя, преобърната в апартамента на Дийби Мак, с надеждата, че през това време Танзи ще се съвземе и ще се придържа към сделката. И така стана, нали? Бог знае колко ти е струвало, но тя се остави пресата да я направи на нищо, примири се да я наричат дрогирана фантазьорка, поддържаше тезата си, че е чула Ландри и убиеца да се карат през два етажа и звукоизолирано стъкло. Ала щом научи, че има снимково доказателство къде е била — добави Страйк, — мисля, че ще е доволна името й да се изчисти. Жена ти може да си мисли, че обича парите повече от всичко на света, но съвестта й я измъчва. Уверен съм, че бързо ще се предаде.

Бестигуи беше изпушил пуретата си до последните няколко милиметра. Той бавно размаза угарката в стъкления пепелник. Секундите се нижеха бавно, а от външния офис през стъклената стена до тях проникваха шумове: гласове, звъненето на телефон.

Бестигуи се изправи и спусна текстилните щори на стъклената стена, така че никое от изнервените момичета отпред да не може да вижда вътрешния офис. Облегна се назад и замислено прекара пръсти по брадичката си, като ту поглеждаше Страйк, ту отместваше очи към преградата от кремава тъкан, която бе създал. По изражението на лицето на продуцента Страйк почти можеше да види как в ума му се мяркат различни възможности, сякаш прехвърляше колода карти.

— Завесите бяха дръпнати — заяви накрая Бестигуи. — От прозорците не е прониквала достатъчно светлина, за да се види жена, криеща се на балкона. А Танзи няма да промени версията си.

— Не бих залагал на това — подхвърли Страйк и протегна крака напред; протезата все още го притесняваше. — Когато й изясня, че правният термин за стореното от вас двамата е „заговор за възпрепятстване на правосъдието“ и че закъсняла проява на съвест може да я измъкне от обвинение; когато добавя и общественото съчувствие към нея като жертва на домашно насилие, както и парите, които ще й бъдат предложени за ексклузивната й история; когато разбере, че ще й бъде дадена думата в съда, че ще й бъде повярвано и че ще може да помогне за осъждането на мъжа, убил съседката й, надали ще ти стигнат парите, Бестигуи, за да я накараш да мълчи.

Грубата кожа около устата на Бестигуи потрепна. Той отново взе кутията с пурети, но не извади нова. Настана дълго мълчание, през което само я премяташе в ръцете си.

Накрая каза:

— Нищо не признавам. Махай се.

Страйк не помръдна.

— Знам, че бързаш да позвъниш на адвоката си — каза той. — Но мисля, че не забелязваш изхода от ситуацията.

— Дойде ми до гуша от теб. Казах да се измиташ.

— Колкото и неприятно да се окаже признанието за случилото се през онази нощ, ще бъде за предпочитане пред това да се превърнеш в главен заподозрян за убийство. Занапред тази ще е по-малката от двете злини. Ако си признаеш какво е станало в действителност, сваляш от себе си подозренията за убийство. — Вече бе успял да грабне вниманието на Бестигуи. — Няма как да си го извършил ти — продължи Страйк, — защото ако ти си метнал Лула Ландри през балкона два етажа по-нагоре, не би могъл да пуснеш Танзи в дневната секунди след падането на тялото. Мисля, че си затворил жена си отвън, отишъл си в спалнята, настанил си се удобно в леглото — полицията каза, че леглото е било разхвърляно и очевидно някой е спал в него — и си следил часовника. Не вярвам да си имал намерение да заспиш. Оставеше ли я твърде дълго на балкона, можеше да се окажеш обвиняем за причиняване на смърт. Нищо чудно, че е треперела като тръстика, както каза Уилсън. Вероятно е била в ранния стадий на хипотермия.

Настъпи ново мълчание, нарушавано само от лекото барабанене на пръстите на Бестигуи по ръба на бюрото. Страйк извади бележника си.

— Сега готов ли си да отговориш на няколко въпроса?

— Майната ти!

Продуцентът внезапно бе обзет от ярост, потискана до този момент, челюстта му беше стисната, а раменете — сгушени на едно ниво с ушите. Страйк си го представяше надвесен в тази поза над ужасената му дрогирана жена, протегнала ръце напред, за да се запази.

— Здраво си затънал в ядове — заяви спокойно Страйк, — но изцяло от теб зависи колко по-дълбоко ще потъваш. Може да отречеш всичко, да водиш битка с жена си в съда, а също и с пресата, да отидеш накрая в затвора за възпрепятстване на полицейско разследване. Или можеш да започнеш да сътрудничиш още отсега и да си спечелиш благодарността и доброто разположение на семейството на Лула. Ако информацията ти помогне за залавянето на убиеца, спокойно можеш да се отървеш само с порицание в съда. Полицията ще е тази, която ще привлече основното внимание на обществеността и медиите.

Бестигуи дишаше шумно, но очевидно обмисляше казаното от Страйк. Накрая изръмжа:

— Нямаше никакъв убиец. Уилсън никого не откри горе. Ландри е скочила. И тя беше една малка наркоманка като проклетата ми жена.

— Имало е убиец — изрече Страйк с равен тон. — И ти си му помогнал да се отърве от преследване.

Нещо в изражението на Страйк спря Бестигуи да му се изсмее презрително. Докато разсъждаваше над последните думи, очите му се превърнаха в тесни ониксови цепки.

— Чух, че много си искал да привлечеш Лула за филм.

Бестигуи изглеждаше объркан от смяната на темата.

— Просто идея — измърмори той. — Макар и откачалка, тя беше разкошна.

— Имаше ли намерение да вземеш нея и Дийби Мак за партньори в твой филм?

— Комбинацията от тях двамата беше гаранция за огромни печалби.

— Ами онзи биографичен филм, който си замислил след смъртта й? Чувам, че Тони Ландри бил много против идеята.

— Кой ти каза това?

— Не е ли вярно?

За пръв път Бестигуи почувства увереност в разговора.

— Не, не е вярно. Антъни Ландри ми намекна достатъчно ясно, че е готов да обсъдим темата след смъртта на лейди Бристоу.

— Значи не се ядоса, когато се обади с предложението?

— Стига да било подходено с такт и добър вкус и разни ми ти от тоя род.

— Добре ли познаваш Тони Ландри?

— Достатъчно.

— В какъв контекст?

Бестигуи почеса брадичката си и се усмихна на себе си.

— Той е бракоразводен адвокат на жена ти, нали?

— Засега е такъв — отвърна Бестигуи.

— Очакваш тя да се откаже от него ли?

— Може да й се наложи — рече Бестигуи и усмивката му стана самодоволна. — Конфликт на интереси. Ще видим.

Страйк погледна надолу към бележника, като обмисляше с безстрастната логика на талантлив играч на покер доколко рисковано бе да тласне тази линия на въпроси докрай, без да разполага с доказателства.

— Да разбирам ли — вдигна поглед към събеседника си той, — че си споделил с Ландри онова, което знаеш? Че спи със съпругата на своя бизнес партньор?

След кратко стъписване Бестигуи се изсмя силно и злорадо.

— Значи и ти си наясно?

— Ти как научи?

— Наех един от твоя занаят. Мислех, че Танзи кръшка, но се оказа, че създава алиби на проклетата си сестра, докато Ърсула прави секс с Тони Ландри. Адски ще е забавно да се наблюдава разводът на семейство Мей. Престижни адвокати от двете страни. Разцепването на стара семейна фирма. Сайприън Мей не е толкова безобиден, колкото изглежда. Беше адвокат на втората ми съпруга. Ще ми е драго да гледам за разнообразие как адвокати се ръфат помежду си.

— Значи имаш добър материал за натиск върху бракоразводния адвокат на съпругата си.

Бестигуи се ухили гадничко зад завесата от тютюнев дим.

— Още никой от тях не е наясно, че знам. Изчаквам удобен момент да им го съобщя.

Ала Бестигуи сякаш внезапно си спомни, че сега Танзи може да разполага с още по-могъщо оръжие в бракоразводната им битка. Усмивката напусна лицето му и го остави с гримаса на огорчение.

— И едно последно нещо — каза Страйк. — В нощта на смъртта на Лула, след като прибра жена си от фоайето и я върна горе, чу ли нещо извън апартамента?

— Нали цялата ти теза се гради на факта, че при затворени прозорци в моя апартамент не се чува нищо? — тросна се Бестигуи.

— Не говоря за улицата извън апартамента, а за стълбището пред входната врата. Танзи сигурно е вдигала прекалено много шум, за да се чуе нещо, но след като двамата сте се озовали в антрето си, може би сте останали там, за да я успокоиш. Не чу ли нещо от другата страна на вратата? Или Танзи пищеше много силно?

— Вдигаше много шум — отвърна Бестигуи. — Нищо не чух.

— Съвсем нищо?

— Нищо подозрително. Само Уилсън претича покрай вратата.

— Уилсън?

— Да.

— Кога беше това?

— По времето, за което говориш. Когато се прибрахме в апартамента.

— Веднага след като затвори вратата?

— Да.

— Но Уилсън вече е бил изтичал нагоре, когато сте били във фоайето, нали?

— Да.

Бръчките по челото и около устата на Бестигуи се вдълбаха по-силно.

— Значи, когато сте се качили в апартамента си на първия етаж, Уилсън вече трябва да е бил извън полезрението и обсега на слуха ви.

— Да…

— Но си чул стъпки отвън веднага след затварянето на вратата?

— Чух… да… стъпки. Тичаше се по стълбите.

— А можа ли да различиш дали е един човек, или са двама?

Бестигуи се намръщи с разфокусиран поглед, вперен отвъд детектива, към коварното минало.

— Беше… един. Затова помислих, че е Уилсън. Но не би могъл… Уилсън беше на третия етаж да претърсва нейния апартамент… защото го чух как слиза после… след като позвъних на полицията, го чух да изтичва покрай вратата… Това го бях забравил — промълви Бестигуи и за част от секундата изглеждаше почти уязвим. — Забравил бях. Случваха се много неща. Танзи пищеше.

— И естествено си мислел за своята кожа — допълни сухо Страйк, като прибра бележника и писалката в джоба си и се надигна от коженото кресло. — Е, няма да те задържам, сигурно бързаш да се обадиш на адвоката си. Много ми помогна. Вероятно ще се видим пак в съда.

13

На следващия ден Ерик Уордъл се обади на Страйк.

— Позвъних на Дийби — кратко съобщи той.

— И? — попита Страйк, като направи знак на Робин да му подаде лист и химикалка. Седяха до нейното бюро и се черпеха с чай и бисквити, докато обсъждаха последната смъртна заплаха от Брайън Мадърс, в която той обещаваше не за пръв път да разпори корема на Страйк и да пикае върху вътрешностите му.

— Получил специално изработен суитчър с качулка от Соме. С пистолет от капси отпред и два стиха от песен на Дийби на гърба.

— Само този ли?

— Да.

— И какво още? — попита Страйк.

— Спомня си колан, платнена шапка и чифт копчета за ръкавели.

— А ръкавици?

Уордъл помълча, явно поглеждаше в бележките си.

— Не, не спомена ръкавици.

— Е, това изяснява нещата — заключи Страйк.

Уордъл не каза нищо. Страйк чакаше полицая или да затвори, или да сподели още информация.

— Дознанието за причините за смъртта е в четвъртък — рязко изрече Уордъл. — За Рошел Онифаде.

— Ясно — промърмори Страйк.

— Не проявяваш особен интерес.

— Така е.

— Нали беше сигурен, че е убийство?

— Сигурен съм, но дознанието няма да докаже едното или другото. Имаш ли представа кога ще бъде погребението й?

— Не — раздразнено отвърна Уордъл. — Какво значение има?

— Мисля да отида.

— За какво?

— Тя е имала леля, нали помниш? — каза Страйк.

Уордъл изсумтя отвратено, както се стори на Страйк, и затвори.

Бристоу се обади на Страйк по-късно същата сутрин и му съобщи часа и мястото на погребението на Рошел.

— Алисън успя да узнае подробностите — уведоми той детектива. — Извънредно експедитивна е.

— Очевидно — потвърди Страйк.

— Аз ще присъствам. Като представител на Лула. Би трябвало да помогна на Рошел.

— Тъй или иначе пак щеше да се стигне дотам, Джон. Ще доведеш ли Алисън?

— Каза, че иска да дойде — отвърна Бристоу, макар да не звучеше много очарован от идеята.

— Ще се видим там значи. Надявам се да мога да говоря с лелята на Рошел, ако се появи.

Когато Страйк каза на Робин, че приятелката на Бристоу е успяла да открие часа и мястото на погребението, тя като че се разстрои. Бе се мъчила безуспешно по молба на Страйк да научи тези подробности и сега имаше чувството, че Алисън е излязла с едни гърди пред нея.

— Нямах представа, че си толкова амбициозна — развеселен отбеляза Страйк. — Не се тревожи, може да е имала някакво предимство пред теб.

— Какво например?

Ала Страйк я гледаше замислено.

— Какво? — повтори Робин малко обидено.

— Искам да дойдеш с мен на погребението.

— О! — пророни Робин. — Добре. Защо?

Тя очакваше Страйк да отговори, че ще изглеждат по-естествено като двойка, също както му се бе сторило по-естествено да посети „Вашти“, придружен от жена. Вместо това той каза:

— Има нещо, което искам да свършиш там.

След като й обясни сбито и точно какво точно се желае от нея, Робин остана съвършено объркана.

— Но защо?

— Не мога да ти кажа?

— А защо не?

— И това не мога да ти кажа.

Робин вече не виждаше Страйк през погледа на Матю, не се чудеше дали той се преструва, дали се перчи, или се прави на по-умен, отколкото е. Затова и в този момент доверието й към него беше достатъчно, за да отхвърли възможността той нарочно да разиграва загадъчност. И все пак повтори, сякаш се боеше, че е чула погрешно.

— Брайън Мадърс.

— Да.

— Мъжът със смъртните заплахи.

— Да.

— Но какво общо, за бога, би могъл да има той със смъртта на Лула Ландри?

— Нищо — с голяма доза искреност отвърна Страйк. — Засега.

Крематориумът в Северен Лондон, където се състоя погребението на Рошел три дни по-късно, беше студен, анонимен и потискащ. В цялата обстановка липсваха всякакви отличителни белези за конкретно вероизповедание: от пейките от тъмно дърво и голите стени, лишени от религиозни символи, до абстрактния стъклопис на прозореца, който представляваше мозайка от ярки като скъпоценни камъни квадратчета. Седнал на твърдото дърво, докато свещеник с тънък глас наричаше Рошел „Розел“, а ситният дъждец осейваше с капки ярко изрисувания прозорец над него, Страйк осмисляше привлекателната сила на позлатените херувими и гипсовите статуи на светци, на водоливниците с фантастични фигури и ангелите от Стария завет, на златните разпятия с инкрустирани камъни, на всичко, което създаваше аура на величественост и великолепие, даваше обещание за живот в отвъдното или придаваше ретроспективна стойност на житейски съдби като тази на Рошел. Мъртвото момиче бе получило възможност да зърне рая на земята: дизайнерски стоки, обкръжение на знаменитости, хубави шофьори, с които да се занася. Но тъкмо копнежът й към всичко това бе довел до такъв край: седем опечалени и свещеник, който не знаеше името й.

От цялата процедура лъхаше на безвкусица и безличност, витаеше чувство на неловкост, усещаше се болезнено избягване на фактите в живота на Рошел. Изглежда никой не мислеше, че е в правото си да седне на първия ред. Дори затлъстялата чернокожа жена с очила с дебели лупи и плетена шапка, за която Страйк прие, че е лелята на Рошел, бе предпочела да седне три реда по-назад и да се държи на дистанция от евтиния ковчег. Оплешивяващият служител, когото Страйк бе срещнал в приюта за бездомни, беше с риза, отворена на врата, и кожено яке. Зад него седеше млад азиатец със свежо лице и безукорен костюм, за когото Страйк предположи, че е психиатърът, водил терапията на групата на Рошел в клиниката.

Страйк в стария си тъмносин костюм и Робин с черна пола и жакет, които обличаше за интервютата, седяха на последния ред. Отвъд пътеката бяха Бристоу, блед и нещастен на вид, и Алисън, чийто мокър двуреден черен шлифер проблясваше под студеното осветление.

Отвориха се евтини червени завеси, ковчегът се плъзна и бе скрит от погледите, а удавеното момиче бе предадено на огъня. Мълчаливите опечалени си размениха горчиви и неловки усмивки в дъното на крематориума, като бавно пристъпваха, въздържайки се да не прибавят и твърде скорошното си оттегляне към другите недостатъци на службата. Лелята на Рошел, която излъчваше известна ексцентричност, граничеща с лабилност, се представи като Уинифред, след което обяви на висок глас с долавяща се в него обвинителна нотка:

— В пъба ще има сандвичи. Очаквах да дойдат повече хора.

Тя ги поведе навън, сякаш не очакваше никакви възражения, по улицата към „Червения лъв“, а останалите шестима опечалени я последваха с леко наведени глави, за да се предпазят от дъжда.

Обещаните сандвичи, изсъхнали и неапетитни и покрити с прозрачно фолио, бяха струпани върху поднос в ъгъла на мърлявия пъб. В един момент от прехода им до „Червения лъв“ леля Уинифред бе осъзнала кой е Джон Бристоу и сега го беше обсебила властно, заклещвайки го до бара, и му бъбреше неспирно. Бристоу отговаряше, когато тя му даваше възможност да вмъкне по някоя дума, ала погледите му към Страйк, разговарящ с психиатъра на Рошел, ставаха все по-чести и отчаяни.

Психиатърът парираше всички опити на Страйк да го въвлече в разговор относно групата приходящи пациенти, която той ръководеше, като накрая на въпроса дали Рошел му е разкрила нещо, любезно, но категорично се позова на конфиденциалността при отношенията с пациент.

— Бяхте ли изненадан, че се е самоубила?

— Не, не особено. Тя беше момиче с много проблеми и смъртта на Лула Ландри й дойде като тежък шок.

Малко след това се сбогува с всички и си тръгна.

Робин, която се бе опитвала да поведе разговор с едносричната Алисън на малка маса до прозореца, се предаде и се отправи към дамската тоалетна.

Страйк прекоси малкия салон и седна на освободеното от Робин място. Алисън му хвърли недружелюбен поглед, после продължи да наблюдава Бристоу, вече напълно изтормозен от лелята на Рошел. Алисън не беше разкопчала мокрия си от дъжда шлифер. На масата пред нея стоеше малка чаша с нещо, което приличаше на порто, на устните й играеше лека презрителна усмивка, която сякаш казваше, че обстановката е твърде мизерна за особата й. Страйк още се опитваше да измисли добър увод, когато тя заяви неочаквано:

— Джон трябваше да е на среща с изпълнителите на завещанието на Конуей Оутс тази сутрин. Остави Тони сам да разговаря с тях. Тони е направо бесен.

Тонът й намекваше, че по някакъв начин Страйк е отговорен за това и че му се полага да узнае какви неприятности е причинил. Отпи от портото си. Косата й висеше на кичури, стигащи до раменете, чашката се губеше в големите й ръце. Въпреки некрасивата си външност, която би направила повечето жени плахи и необщителни, тя излъчваше непоклатима самоувереност.

— Не мислите ли, че е хубав жест от страна на Джон да дойде на погребението? — попита Страйк.

Алисън се изсмя кратко и презрително.

— Той на практика не познаваше това момиче.

— А вие защо дойдохте тогава?

— Тони така искаше.

Страйк забеляза с какво удоволствие тя произнесе името на шефа си.

— Защо?

— За да наглеждам Джон.

— Значи Тони смята, че Джон има нужда от наглеждане?

Тя не отговори.

— Джон и Тони ви делят помежду си, нали?

— Какво? — попита остро тя.

Той се зарадва, че е успял да я извади от равновесие.

— Делят услугите ви. Като секретарка.

— О… О, не. Аз работя за Тони и Сайприън, секретарка съм на старшите съдружници.

— Защо ли съм си внушил, че сте секретарка и на Джон?

— Работя на съвършено друго ниво — заяви Алисън. — Джон използва редовите секретарки. По служебна линия нямам нищо общо с него.

— Но явно любовта е процъфтяла между етажите без оглед на ранга?

Тя посрещна неговата закачка с ново презрително мълчание. Изглежда си бе създала мнение за Страйк, че е простак по природа и недостоен да му се оказва вежливост.

Служителят от приюта стоеше сам в един ъгъл и се черпеше от сандвичите, явно колкото да убие времето, докато настъпеше приличен момент да си тръгне. Робин се появи от дамската тоалетна и мигом бе придърпана от Бристоу, който копнееше за помощ, за да се справи с леля Уинифред.

— От колко време сте заедно с Джон? — попита Страйк.

— От няколко месеца.

— Събрахте се преди смъртта на Лула, така ли?

— Той ме покани на среща скоро след това — отвърна тя.

— Сигурно е бил твърде потиснат.

— Беше пълна развалина.

В гласа й не звучеше съчувствие, а леко презрение.

— Флиртувал ли беше с вас преди това?

Очакваше тя да откаже да отговори, но беше сгрешил. Макар да демонстрираше безразличие, в отговора й прозвуча безпогрешно самодоволство и гордост.

— Качи се горе да се види с Тони. Тони беше зает, така че Джон дойде да почака в моя кабинет. Започна да говори за сестра си и се разчувства. Дадох му хартиени кърпички, а накрая той ме покани на вечеря.

Въпреки лишеното й от жарки чувства отношение към Бристоу, тя явно се гордееше с вниманието му, приемаше го като един вид трофей. Страйк се почуди дали преди появата на отчаяния Джон Бристоу Алисън е била канена някога на вечеря. Получил се бе сблъсък на двама души с нездрави потребности: Аз му дадох салфетки, той ме покани на вечеря.

Служителят от приюта закопчаваше сакото си. Като улови погледа на Страйк, той махна за довиждане и си излезе, без да е разговарял с никого.

— И какво е отношението на големия шеф към срещите на секретарката му и племенника му?

— Не Тони ръководи постъпките в личния ми живот — отсече тя.

— Така е — съгласи се Страйк. — Не е той човекът, който да упреква за смесване на работата с удоволствието, нали? При положение че спи със съпругата на Сайприън Мей.

Заблудена за миг от небрежния му тон, Алисън отвори уста да отговори. После смисълът на думите му стигна до нея и самоуверената й поза рухна.

— Това не е истина! — яростно изрече тя с пламнало лице. — Кой ви го каза? Лъжа е, абсолютна лъжа. Не е вярно. Не е!

Зад протеста на жената той чу ужасеното дете.

— Нима? А защо тогава Сайприън Мей ви прати в Оксфорд на седми януари да откриете Тони?

— Това… то беше само… защото бе забравил да даде на Тони едни документи за подпис, това е всичко.

— И защо не прибегна до факс или куриер?

— Бяха документи от деликатен характер.

— Алисън — подхвана Страйк, на когото нейното вълнение доставяше удоволствие, — и двамата знаем, че това са глупости. Сайприън е смятал, че Тони е забегнал със съпругата му за през деня, нали?

— Не! Няма такова нещо!

До бара леля Уинифред размахваше ръце като вятърна мелница срещу Бристоу и Робин, които я гледаха със замръзнали усмивки.

— Открихте го в Оксфорд, нали?

— Не, защото…

— В колко часа стигнахте там?

— Някъде около единайсет, но той…

— Сайприън трябва да ви е пратил в мига, в който сте отишли на работа.

— Документите бяха спешни.

— Но вие не намерихте Тони в хотела и на конференцията?

— Изпуснах го — отвърна тя с бясно отчаяние, — защото се беше върнал в Лондон да посети лейди Бристоу.

— Аха, вярно — подхвърли Страйк. — Малко е странно, че не е уведомил вас или Сайприън за връщането си в Лондон, нали?

— Не — отвърна тя в храбър опит да възвърне изгубеното си превъзходство. — Така или иначе с него имаше контакт. Мобилният му телефон беше включен. Нямаше значение.

— Позвънихте ли му на мобилния телефон?

Тя не отговори.

— Позвънихте му и той не вдигна, така ли?

Тя отпи от портото си с упорито мълчание.

— Честно казано, едно обаждане от секретарката може наистина да съсипе атмосферата, ако се трудиш в момента.

Той очакваше тя да се възмути от думите му и не беше разочарован.

— Отвратителен сте. Повече от отвратителен — задавено произнесе Алисън, а бузите й вече бяха огненочервени въпреки цялото й старание да бъде високомерна.

— Сама ли живеете? — попита я той.

— Какво общо има това? — попита тя, съвършено объркана.

— Просто се чудех. Значи не виждате нищо странно в това Тони да се регистрира в хотел за през нощта, да шофира обратно до Лондон на следващата сутрин и отново да се върне в Оксфорд навреме, за да напусне хотела на следващия ден?

— Той се върна в Оксфорд, за да присъства на конференцията следобеда — упорито настоя тя.

— О, нима? Може би останахте и го видяхте там?

— Присъствал е — отвърна тя уклончиво.

— И имате доказателства за това?

Тя не каза нищо.

— Какво сте по-склонна да предположите — попита я Страйк, — че Тони е прекарал целия ден в леглото с Ърсула Мей или че е имал някаква конфронтация с племенницата си?

На бара леля Уинифред намести плетената си шапка и върза наново колана си. Изглежда се приготвяше да си върви.

В продължение на няколко секунди Алисън се бори със себе си и после, сякаш отприщваше нещо дълго потискано, прошепна с ярост:

— Те нямат връзка. Знам, че нямат. Такова нещо не може да се случи. Ърсула държи единствено на парите, само те я интересуват, а Тони има по-малко от Сайприън. Ърсула никога не би пожелала Тони.

— О, знае ли човек? Плътската страст може да е надделяла над меркантилната й ориентация — възрази Страйк, като внимателно наблюдаваше Алисън. — Случват се такива неща. Трудно ми е да го преценя като мъж, но Тони никак не изглежда зле, нали?

Видя неприкритата й болка, гнева й. Когато заговори, гласът й беше задавен.

— Тони е прав. Вие гледате да измъкнете колкото можете повече от всичко това. Джон е изгубил реална представа. Лула е скочила, това е. Винаги е била неуравновесена. Джон е като майка си, изпада в истерия, въобразява си разни неща. Лула вземаше наркотици, беше от онези хора, които са излезли от контрол, вечно създават неприятности и търсят начини да привличат внимание. Разглезена беше. Пилееше пари наоколо. Можеше да има каквото и когото си поиска, но все не й беше достатъчно.

— Нямах представа, че сте я познавали.

— Аз… Тони ми е разказвал за нея.

— Той никак не я е харесвал, нали?

— Просто я виждаше каквато е. Не беше стока. Така е с някои жени — изрече тя, а гърдите й се издигаха и спускаха под безформения шлифер.

Студен ветрец раздвижи спарения въздух в салона, когато лелята на Рошел отвори вратата. Бристоу и Робин продължиха да се усмихват немощно, докато жената не я затвори зад себе си, след което си размениха погледи на облекчение.

Барманът беше изчезнал. Сега в малкия салон бяха само четиримата. Страйк за пръв път обърна внимание на песента, която звучеше като фон: Дженифър Ръш, „Силата на любовта“. Бристоу и Робин се приближиха до масата им.

— Мислех, че искаш да говориш с лелята на Рошел — каза Бристоу огорчен, сякаш напразно бе изтърпял тежко изпитание.

— Не чак толкова, че да тичам след нея — отвърна весело Страйк. — Ти ще ми преразкажеш.

По израженията на Робин и Бристоу Страйк отгатваше, че двамата намират отношението му странно лекомислено. Алисън ровеше за нещо в чантата си и лицето й беше скрито.

Дъждът беше спрял, тротоарите бяха хлъзгави, а небето — мрачно и заплашващо с нов валеж. Двете жени вървяха напред мълчаливо, а Бристоу усърдно предаваше на Страйк каквото помнеше от разговора си с леля Уинифред. Страйк обаче не го слушаше. Той наблюдаваше жените в гръб — и двете в черно, за случаен наблюдател почти еднакви, взаимозаменими. Спомни си скулптурите от двете страни на Куинс Гейт; въобще не бяха идентични, въпреки че ленивият поглед ги възприемаше така; едната бе женска, а другата — мъжка, от един и същ биологичен вид бяха, да, но все пак напълно различни.

Когато видя Робин и Алисън да спират до едно беемве, Страйк реши, че то е на Бристоу, забави ход и прекъсна разхвърляното му повествование за бурните отношения на Рошел със семейството й.

— Джон, искам да сверя нещо с теб.

— Казвай.

— Спомена, че си чул чичо си да влиза в апартамента на майка ти сутринта преди смъртта на Лула.

— Да, така е.

— Напълно сигурен ли си, че мъжът, когото си чул, е бил Тони?

— Да, разбира се.

— Но не си го видял, нали?

— Аз… — Заешкото лице на Бристоу внезапно придоби озадачено изражение. — Не, аз… май не го видях в действителност. Но го чух да си отваря, чух гласа му в коридора.

— Не мислиш ли, че тъй като си очаквал да е Тони, си приел, че това е той?

Нова пауза.

После с променен глас Бристоу попита:

— Нима твърдиш, че Тони не е бил там?

— Просто исках да знам доколко си сигурен, че е бил.

— Ами… до този момент бях напълно сигурен. Никой друг няма ключ от апартамента на майка ми. Няма как да е бил друг освен Тони.

— И тъй, чул си някой да си отваря, чул си мъжки глас. Той с майка ти ли говореше, или с Лула?

— Ами… — Големите предни зъби на Бристоу останаха да стърчат напред, докато той обмисляше въпроса. — Чух го да влиза. Май го чух да говори на Лула.

— А чу ли го да си тръгва?

— Да, чух го да се отдалечава по коридора. Чух как вратата се затвори.

— Когато Лула се сбогува с теб, спомена ли, че Тони е бил там преди малко?

И пак мълчание. Бристоу приближи ръка до устата си замислен.

— Аз… Тя ме прегърна, само това помня… Да, май каза, че е говорила с Тони. Каза ли го всъщност? Или съм приел, че е говорила с него, защото си помислих… Но ако не е бил чичо ми, кой е бил?

Страйк чакаше. Бристоу се взря в тротоара, мислеше усилено.

— Трябва да е бил той. Лула е видяла кой е влязъл и не се е учудила от присъствието му, така че кой друг може да е бил освен Тони? Кой друг би имал ключ?

— Колко са общо ключовете?

— Четири. Три резервни.

— Много.

— Аз, Лула и Тони имахме ключове. Мама искаше да можем да влизаме и излизаме, особено когато беше болна.

— И всички тези ключове са в наличност, така ли?

— Да… така мисля. Предполагам, че този на Лула се е върнал при майка ми заедно с другите й вещи. Тони все още си има своя, аз имам моя, а този на майка ми… Предполагам, че е някъде из апартамента.

— Значи не знаеш да има изгубен ключ?

— Не.

— И никой от вас не е давал ключа си на друг?

— Боже мой, защо да правим това?

— Все си мисля за файла със снимки, изтрит от лаптопа на Лула, докато е бил в апартамента на майка ти. Ако някъде се подвизава друг ключ…

— Невъзможно е — отвърна Бристоу. — Това е… аз… Защо казваш, че Тони не е бил там? Трябва да е бил. Твърди, че ме е видял през вратата.

— Когато си тръгна от апартамента на Лула, отиде в службата, нали?

— Да.

— За документите?

— Да, само изтичах дотам и ги взех. Бях много бърз.

— И кога беше в дома на майка си?

— Не може да е било по-късно от десет часа.

— А мъжът, който влезе, кога пристигна?

— Може би… може би половин час по-късно. Честно, не си спомням. Не съм гледал часовника. Но защо Тони ще казва, че е бил там, ако не е бил?

— Ако е знаел, че работиш у дома си, лесно би могъл да заяви, че е идвал и не е искал да те безпокои, че просто е минал по коридора, за да се види с майка ти. Тя потвърди ли присъствието му пред полицията?

— Предполагам. Да, така мисля.

— Но не си сигурен?

— Не вярвам да сме го обсъждали някога. Мама беше изтощена, с болки, спа много този ден. А на следващата сутрин чухме новината за Лула…

— Но изобщо ли не ти се видя странно, че Тони не е влязъл в кабинета да говори с теб?

— Нищо странно нямаше — отговори Бристоу. — Беше в лошо настроение заради онази история с Конуей Оутс. По-изненадан щях да бъда, ако беше влязъл да си бъбрим.

— Джон, не искам да те тревожа, но се опасявам, че и ти, и майка ти може да сте в опасност.

Краткият нервен смях на Бристоу прозвуча кухо и неубедително. Страйк виждаше как Алисън, застанала на петдесет метра по-напред със скръстени ръце, напълно игнорира Робин и наблюдава него и Бристоу.

— Ти… не говориш сериозно, нали?

— Напълно сериозен съм.

— Но… Корморан, нима ми казваш, че знаеш кой е убил Лула?

— Да, мисля, че знам… но трябва да разговарям с майка ти, преди да приключим случая.

Бристоу изглеждаше така, сякаш иска да изпие съдържащото се в ума на Страйк. Късогледите му очи попиваха всеки сантиметър от лицето на детектива, изражението му бе смесица от страх и молба.

— Трябва да присъствам и аз — каза той. — Тя е много слаба.

— Разбира се. Какво ще кажеш за утре сутринта?

— Тони ще вдига пара, ако отново отсъствам през работно време.

Страйк чакаше.

— Добре — съгласи се Бристоу. — Добре. Утре в десет и половина.

14

Следващото утро бе свежо и ярко. Страйк взе метрото до изискания и потънал в зеленина район Челси. Почти не познаваше тази част на Лондон, защото Леда никога, дори и в най-прахосническите си фази, не се бе добирала до квартала около Кралската болница — Челси, чиято сграда се издигаше бледа и елегантна под пролетното слънце.

Франклин Роу беше привлекателна улица с червени тухлени къщи и платанови дървета; виждаше се обширно затревено пространство, оградено с парапет, където група деца в начално училищна възраст, облечени в тениски и сини шорти, играеха разни спортни игри под ръководството на учители в спортни екипи. Щастливите им викове ехтяха в спокойната тишина, иначе нарушавана само от птичи песни. Не минаха никакви коли, докато Страйк вървеше по тротоара към къщата на лейди Ивет Бристоу, пъхнал ръце в джобовете си.

На стената до частично остъклената врата на площадка, до която водеха четири стъпала от бял камък, имаше старомоден бакелитен панел със звънци. Страйк видя името на лейди Ивет Бристоу, грижливо изписано до апартамент „Е“, после се върна на тротоара и зачака в меката топлина на деня, оглеждайки улицата в двете посоки.

Стана десет и половина, но Джон Бристоу никакъв го нямаше. Наоколо бе пусто, с изключение на двайсетината дечица на поляната, тичащи между обръчи и конуси.

В десет и четирийсет и пет мобилният телефон на Страйк завибрира в джоба му. Съобщението беше от Робин:

Страйк незабавно изпрати съобщение на Бристоу:

Едва бе изпратил съобщението, когато телефонът зазвъня.

— Да, здравей — каза Страйк.

— Оги — разнесе се металическият глас на Греъм Хардкеър чак от Германия, — имам сведенията за Ейджиман.

— Уцели момента без грешка — уведоми го Страйк и извади бележника си. — Казвай.

— Това е лейтенант Джона Франсис Ейджиман от Кралския инженерен полк. Възраст двайсет и една, неженен, последното му назначение е започнало на единайсети януари. Ще се върне през юни. Като най-близък роднина е посочил майка. Няма братя и сестри, нито деца.

Страйк записа всичко това в бележника си, притиснал телефона между брадичката и рамото си.

— Страшно съм ти задължен, Харди — каза той и прибра бележника. — Надали ти се намира снимка, а?

— Мога да ти я пратя по имейл.

Страйк даде на Хардкеър служебния имейл адрес и след стандартните взаимни въпроси за житейските им дела и благопожелания затвори.

Беше единайсет и пет. Страйк чакаше с телефон в ръка на спокойния площад с разлистените дървета наоколо, докато дечицата се забавляваха с обръчи и подскачаха в чували, а по набразденото от бели облачета небе сребрист самолет оставяше плътна бяла линия зад себе си. Най-после леко иззвънтяване, съвсем отчетливо на тихата улица, възвести пристигнало съобщение от Бристоу:

Страйк въздъхна.

— Съжалявам, Джон — промърмори той, изкачи стъпалата и натисна звънеца на лейди Бристоу.

Фоайето на сградата, макар да бе тихо, просторно и слънчево, излъчваше леко потискащата атмосфера на комунална собственост, която не се разсейваше от ваза във форма на кофа, пълна със сухи цветя, килим в убито зелено и бледожълти стени, вероятно избрани заради своята ненатрапчивост. Също като в Кентигърн Гардънс и тук имаше асансьор, но този беше с дървени врати. Страйк предпочете да се качи пеша. В сградата се долавяше някаква овехтялост, която в никакъв случай не отнемаше от аурата на спокойното й благосъстояние.

Вратата на най-горния апартамент бе отворена от усмихнатата болногледачка, която с натискане на бутона го бе пропуснала през долната врата.

— Вие не сте господин Бристоу — бодро изрече тя.

— Не, аз съм Корморан Страйк. Джон идва насам.

Тя го пусна да влезе. Антрето в апартамента на лейди Бристоу бе приятно претрупано. Стените с избелели червени тапети бяха покрити с акварели в стари позлатени рамки; стойка за чадъри бе пълна с бастуни, по редицата стенни окачалки висяха палта. Страйк погледна надясно и зърна открехнатия кабинет в дъното на коридора: тежко дървено бюро и въртящ се стол с гръб към вратата.

— Ще изчакате ли в дневната, за да проверя дали лейди Бристоу е готова да ви види?

— Да, разбира се.

Влезе през вратата, която тя му посочи, в очарователна стая с розови стени, покрити с библиотечни шкафове с наредени снимки по тях. Старомоден телефон с шайба бе поставен на странична масичка до удобно на вид канапе, тапицирано с кретон. Страйк се увери, че болногледачката не е наоколо, преди дискретно да отмести слушалката от мястото й.

Край еркерния прозорец върху елегантно дамско писалище бе поставена голяма снимка в сребърна рамка от сватбата на сър и лейди Алек Бристоу. Младоженецът изглеждаше много по-възрастен от съпругата си — пълен и сияещ брадат мъж; младоженката бе слаба, руса и хубавка, но малко безлична. Като даваше вид, че разглежда снимката, Страйк застана с гръб към вратата и отвори малко чекмедже на красивото бюро от черешово дърво. Вътре имаше купче бледосиня хартия за писма и съответстващи пликове. Той отново затвори чекмеджето.

— Господин Страйк, заповядайте, моля.

Отново мина по коридора с червените тапети и се озова в голяма спалня, където доминиращите цветове бяха бледосиньо и бяло и цялата обстановка създаваше впечатление за елегантност и вкус. Две врати вляво, и двете отворени, водеха към малка баня и дрешник. Мебелите бяха елегантни, във френски стил. Набиваха се на очи аксесоари, говорещи за тежка болест — система, закачена на метална стойка, подлога — идеално чиста и лъскава, наредени върху скрин всевъзможни лекарства.

Умиращата жена беше облечена в дебел халат в слонова кост и седеше облегната върху множество бели възглавници, съвсем смалена в резбованото дървено легло. Не бе останала и следа от младежката миловидност на лейди Бристоу. Костите й рязко се очертаваха под тънката лющеща се кожа. Очите й бяха хлътнали, а погледът — мътен, бялата й коса, бебешки тънка, бе силно оредяла и под нея се виждаше розовият скалп. Измършавелите й ръце лежаха безжизнени върху завивките, а отдолу се подаваше катетър. Смъртта почти осезаемо присъстваше в стаята, сякаш търпеливо и любезно изчакваше зад завесите.

Въздухът бе проникнат от лек аромат на лимонови цветчета, който обаче не успяваше да измести миризмите на дезинфектант и на телесно разложение — миризми, припомнили на Страйк болницата, където бе лежал безпомощен с месеци. Втори голям еркерен прозорец бе леко открехнат, така че в стаята влизаха топъл свеж въздух и далечните викове на децата от спортната площадка. Гледката бе към най-високите клони на огрените от слънцето платанови дървета.

— Вие ли сте детективът?

Гласът й бе слаб и пресекващ, изговаряше думите слято и малко неясно. Страйк, който се чудеше дали Бристоу й е казал истината за неговата професия, почувства облекчение, че тя знае кой е.

— Да, аз съм Корморан Страйк.

— Къде е Джон?

— Задържали го в службата.

— Отново — промърмори тя и добави: — Тони го кара да работи прекалено много. Не е честно. — Вгледа се в него с мътните си очи, после леко повдигна пръст и му посочи стол. — Седнете, моля.

Около избледнелите й ириси имаше бели линии като от тебешир. Докато сядаше, Страйк забеляза още две снимки в сребърни рамки, поставени на нощното шкафче. Сякаш след удар от електрически ток той се озова вгледан в очите на десетгодишния Чарли Бристоу — с бузесто лице и модерна за времето прическа с дълги кичури на врата, замръзнал завинаги в осемдесетте години със своята училищна риза с остра яка и вратовръзка с огромен възел. Изглеждаше точно както когато помаха за довиждане на най-добрия си приятел Корморан Страйк, уверен, че ще го види след великденската ваканция.

До снимката на Чарли имаше друга, по-малка, на изящно момиченце с дълги черни къдрици и големи кафяви очи, облечено в тъмносиня училищна униформа: Лула Ландри, не повече от шестгодишна.

— Мери — продума лейди Бристоу, без да повишава глас, и болногледачката мигом дотича. — Би ли поднесла на господин Страйк… Кафе? Чай? — попита го тя и той се пренесе две десетилетия и половина назад в слънчевата градина на Чарли Бристоу и любезната му руса майка, предлагаща лимонада с лед.

— Кафе ще е чудесно, много благодаря.

— Простете, че няма да го приготвя лично — каза лейди Бристоу, когато болногледачката се отдалечи с тежки стъпки, — но както виждате, сега съм напълно зависима от добротата на чужди хора. Като горката Бланш Дюбоа3.

Тя затвори очи за момент, сякаш за да се съсредоточи по-добре върху някаква вътрешна болка. Той се питаше до каква ли степен е упоена от лекарствата. Под любезния й маниер се долавяше горчивината на думите й, също както миризмата на разложение не бе докрай прикрита от аромата на лимонови цветчета. Това го учуди донякъде, като се има предвид, че Бристоу прекарваше повече от времето си, въртейки се на пета около нея.

— Защо Джон не е тук? — попита отново лейди Бристоу все още със затворени очи.

— Задържаха го в службата — повтори Страйк.

— О, да. Да, вие ми казахте.

— Лейди Бристоу, бих искал да ви задам няколко въпроса и се извинявам предварително, ако те ви се сторят прекалено лични или разстройващи.

— Когато си преживял каквото изпитах аз — промълви тихо тя, — няма какво повече да те нарани. Наричайте ме Ивет.

— Благодаря. Ще възразите ли, ако си водя бележки?

— Не, ни най-малко — увери го тя, с бегъл интерес наблюдавайки как вади бележника и химикалката си.

— Ако нямате нищо против, бих искал да започнем от момента, когато Лула е дошла в семейството ви. Знаехте ли нещо за произхода й, когато я осиновихте?

Тя бе истинско олицетворение на безпомощността и пасивността, легнала там с отпуснатите си върху завивките ръце.

— Не — отвърна. — Не знаех нищо. Алек може и да е знаел, но и така да е било, никога не ми каза.

— Кое ви кара да мислите, че съпругът ви е знаел нещо?

— Алек винаги проучваше нещата възможно най-щателно — отговори тя с лека усмивка при спомена. — Беше преуспял бизнесмен.

— Но никога не ви е казал нищо за първото семейство на Лула?

— О, не, не би го направил. — Тя изглежда се учуди, че въобще може да се пита такова нещо. — Аз исках тя да е моя, само моя. Ако е знаел нещо, то е било, защото Алек е имал желанието да ме защити. Не бих понесла мисълта, че един ден някой може да дойде да си я поиска. Вече бях изгубила Чарли и отчаяно копнеех за дъщеря. Мисълта да изгубя и нея…

Болногледачката се върна с поднос, на който имаше две чаши и чиния с шоколадови бисквити.

— Едно кафе — бодро обяви тя, като го постави на по-близкото до Страйк нощно шкафче — и един чай от лайка.

После отново излезе стремително. Лейди Бристоу затвори очи. Страйк отпи глътка от черното кафе и каза:

— Лула е търсила биологичните си родители в годината, преди да умре, нали така?

— Да — отвърна лейди Бристоу все така със затворени очи. — Тъкмо ми бяха поставили диагноза рак.

Настана пауза, през която Страйк остави чашата си с леко потракване. Далечните възбудени викове на децата отвън долетяха през отворения прозорец.

— Джон и Тони й бяха много, много сърдити — каза лейди Бристоу. — Според тях тя не биваше да издирва биологичната си майка точно когато аз бях тежко болна. Туморът вече много се беше развил, когато го откриха. Минах направо към химиотерапия. Джон беше безкрайно добър, возеше ме до болницата и обратно, дойде да живее при мен през най-тежкия период, дори Тони се отбиваше, а Лула изглежда я вълнуваше единствено… — Тя въздъхна и отвори очи, като потърси лицето на Страйк. — Тони все повтаряше, че е много разглезена. Смея да кажа, че вината беше моя. Бях изгубила Чарли и се стараех да направя всичко за нея.

— Знаете ли доколко е успяла Лула с издирването на биологичното си семейство?

— Боя се, че не. Според мен тя знаеше колко силно ме разстройва това. Не ми казваше много. Знам, разбира се, че е открила майката, защото по медиите се вдигна голям шум. Беше точно каквато Тони предсказваше. Не е искала Лула. Ужасна, ужасна жена — прошепна лейди Бристоу. — Но Лула постоянно ходеше да я вижда. Точно през този период ми правеха химиотерапия. Цялата ми коса опада…

Гласът й замря. Страйк се почувства истински звяр, когато продължи с въпросите си, а може би тъкмо такова бе нейното намерение.

— Ами биологичният й баща? Споделяла ли е дали е узнала нещо за него?

— Не — слабо отвърна лейди Бристоу. — Не съм питала. Имах впечатлението, че се е отказала от цялата тази история, след като откри ужасната майка. Не желаех да обсъждаме този въпрос. Темата твърде много ме потискаше. Мисля, че тя го осъзнаваше.

— И не е споменала за биологичния си баща при последното ви виждане? — настоя Страйк.

— О, не — отвърна тя с мекия си глас. — Не. Това не беше много дълго посещение. В мига, в който дойде, ми каза, че не може да остане дълго. Имала среща с приятелката си Киара Портър.

Огорчението й го облъхна също като мириса на тежко болен, носещ се от нея. По някакъв начин му напомняше Рошел, макар че бяха толкова различни: и двете загатваха за недоволството си от това, че са били пренебрегвани.

— Спомняте ли си за какво говорихте с Лула в онзи ден?

— Нали разбирате, бяха ми дали много обезболяващи. Бях претърпяла сериозна операция. Не си спомням всички подробности.

— Но си спомняте, че Лула е идвала да ви види? — попита Страйк.

— О, да — отвърна тя. — Събуди ме, бях заспала.

— Спомняте ли си за какво приказвахте?

— За моята операция, разбира се — отговори малко рязко. — А после и за по-големия й брат.

— По-големия…?

— За Чарли — тъжно промълви лейди Бристоу. — Разказах й за деня, в който умря. Никога преди не й бях говорила за това. Най-ужасният ден в живота ми.

Страйк можеше да си я представи легнала и твърде омаломощена, но не по-малко засегната от това, че задържа дъщеря си против желанието й, за да й говори за болката си и за мъртвия си син.

— Как можех да знам, че това е последният път, когато я виждам — пророни лейди Бристоу. — Не осъзнавах, че съм на път да изгубя и второ дете.

Кървясалите й очи плувнаха. Тя примигна и две големи сълзи се стекоха по изпитите й страни.

— Бихте ли извадили хапчетата ми от това чекмедже? — пошепна тя и посочи със съсухрен пръст нощното шкафче.

Страйк го отвори и видя вътре множество бели кутийки с етикети по тях.

— Кое точно…?

— Няма значение. Всичките са едни и същи — каза тя.

Той извади едно с ясен надпис „Валиум“. Вътре имаше достатъчно хапчета, за да се предозира десетократно.

— Извадете ми две — помоли тя. — Пия ги с чай от лайка, ако е достатъчно изстинал.

Страйк й подаде две хапчета и чашата. Ръцете й трепереха и той трябваше да придържа чинийката. Съвсем не на място му хрумна аналогията със свещеник, даващ последно причастие.

— Благодаря ви — промълви тя и се отпусна на възглавниците, като върна чая на шкафчето и впери в него питащ поглед. — Джон не ми ли беше споменал, че сте познавали Чарли?

— Да, познавах го — отвърна Страйк. — Никога не го забравих.

— Не, то се знае. Той бе най-обичливото дете на света. Всички го казваха. Най-милото момче, което съм познавала. Липсва ми всеки божи ден.

Навън пред прозореца пищяха деца, платаните шумоляха и Страйк се замисли как ли бе изглеждала стаята през зимната сутрин преди месеци, когато дърветата са били голи, Лула Ландри е седяла на неговото място с красивите си очи, вперени в снимката на Чарли, докато унесената й майка й е разказвала ужасната история.

— Никога преди не бях говорила на Лула за това. Момчетата бяха излезли с велосипедите си. Чухме Джон да пищи, а после крясъците на Тони…

Страйк още не бе допирал химикалката до листа. Наблюдаваше лицето на умиращата, докато тя говореше.

— Алек не ми даваше да погледна, не искаше да ме пусне да доближа до кариерата. Когато ми каза какво се е случило, припаднах. Мислех, че ще умра. Исках да умра. Не можех да проумея как Бог допусна това. Ала оттогава взех да си мисля, че може би съм заслужила да ме сполети — говореше едва доловимо лейди Бристоу, с очи, вперени в тавана. — Чудила съм се дали не бях наказана. Защото ги обичах прекалено много. Разглезвах ги. Не можех нищо да им откажа. Чарли, Алек и Лула. Мисля, че трябва да е наказание, иначе би било неизразимо жестоко, нали? Да съм принудена да го преживявам отново, и отново, и отново.

Страйк нямаше отговор, който да й даде. Тя би трябвало да предизвиква жалост, но той установи, че не може да я пожали дори толкова, колкото тя вероятно заслужаваше. Лежеше умираща, загърната в невидимата мантия на мъченичеството, излагаща пред него своята безпомощност и пасивност като скъпи накити, но доминиращото чувство у него бе неприязън.

— Толкова много исках Лула — промълви лейди Бристоу, — но едва ли тя някога… Беше истинско сладурче. Толкова красива. Всичко бих сторила за това момиче. Ала тя не ме обичаше, както ме обичаха Чарли и Джон. Може би я взехме твърде късно. Джон ревнуваше в началото, когато тя дойде при нас. Беше покрусен и при появата на Чарли… но накрая станаха близки приятели. Много близки.

Лека бръчица се появи на фината като хартия кожа на челото й.

— Така че Тони грешеше.

— За какво е грешал? — попита тихо Страйк.

Пръстите й взеха да мачкат завивките. Тя преглътна.

— Според Тони не биваше да осиновяваме Лула.

— Защо?

— Тони никога не е харесвал нито едно от децата ми — каза Ивет Бристоу. — Брат ми е много суров човек. Много студен. Изрече ужасни неща, след като Чарли умря. Алек го удари. Не беше истина. Не беше вярно това, което каза Тони.

Мътните й очи се спряха на лицето на Страйк и на него за миг му се мярна жената, която тя бе била, преди да изгуби образа си: малко натрапчива, малко вдетинена, твърде зависима, ултраженствено създание, закриляно и обгрижвано от сър Алек, който се бе стремил да угажда на всяко нейно желание и каприз.

— Какво каза Тони?

— Ужасни неща за Джон и Чарли. Ужасни. Не искам да ги повтарям. А после телефонирал на Алек, като научил, че ще осиновяваме момиченце, и му казал, че не бива да го правим. Алек беше бесен — прошепна тя. — Забрани на Тони да стъпва у дома.

— Казахте ли това на Лула, когато ви посети в онзи ден? — попита Страйк. — За Тони и за нещата, които е казал след смъртта на Чарли и при нейното осиновяване?

Тя като че предусети упрек.

— Не си спомням какво точно й казах. Току-що бях претърпяла много сериозна операция. Бях малко сънлива от лекарствата. Сега не помня точните си думи…

Последва рязка смяна на темата.

— Онова момче ми напомняше Чарли. Приятелят на Лула. Онова много хубаво момче, как му беше името?

— Еван Дъфийлд?

— Точно така. Той дойде да ме види наскоро. Не знам кога точно… Губя представа за времето, тъпчат ме с толкова много лекарства. Така или иначе дойде да ме посети. Беше много мило от негова страна. Искаше да си говорим за Лула.

Страйк си спомни твърдението на Бристоу, че майка му не разбрала кой е Дъфийлд, и се запита дали лейди Бристоу не играе игрички със сина си, като се преструва на по-объркана, отколкото е в действителност, за да стимулира инстинкта му да я брани.

— И Чарли щеше да е същият красавец, ако беше жив днес. Можеше да стане певец или актьор. Обожаваше да играе сценки, спомняте ли си? Домъчня ми за онзи младеж Еван. Той плака тук заедно с мен. Призна как мислел, че тя се среща с друг мъж.

— И кой е бил този друг мъж?

— Певецът — отвърна лейди Бристоу. — Онзи певец, който бе написал песни за нея. Когато си млад и красив, можеш да бъдеш много жесток. Стана ми мъчно за него. Каза ми, че се чувствал виновен. Обясних му, че няма защо да се измъчва от чувство за вина.

— А защо се е чувствал виновен?

— Че не отишъл при нея в апартамента. Че не бил там, за да й попречи да умре.

— Ивет, може ли за момент да се върнем към деня преди смъртта на Лула?

Тя го погледна укорно.

— Боя се, че не помня нищо друго. Казах ви всичко, което си спомням. Току-що бях излязла от болницата, не бях на себе си. Бяха ми дали много лекарства заради болките.

— Разбирам. Само исках да попитам дали брат ви Тони ви посети в онзи ден.

Настана пауза и на Страйк му се стори, че отпуснатото лице се изопва в сурова гримаса.

— Не, не си спомням Тони да е идвал — каза накрая лейди Бристоу. — Знам, той казва, че е бил тук, но не помня да е идвал. Може да съм била заспала.

— Твърди, че е бил тук едновременно с Лула — каза Страйк.

Лейди Бристоу само леко повдигна крехките си рамене.

— Може и да е бил тук — каза тя, — но аз не си спомням. — И после повиши глас. — Брат ми взе да става много мил с мен сега, като знае, че умирам. Вече ме посещава често. И все за да ми налива отрова за Джон, то се знае. Винаги това е правил. Но Джон открай време е много добър с мен. Откакто съм болна, прави за мен неща, дето не бива да се налага да прави никой син. По-редно би било Лула да ги върши, но тя беше разглезено момиче. Обичах я, ала можеше да е голяма егоистка.

— И онзи последен път, когато видяхте Лула… — упорито подзе Страйк към важния за него въпрос, но лейди Бристоу го прекъсна.

— След като тя си тръгна, бях много разстроена — каза тя. — Винаги става така, когато говоря за Чарли. И тя знаеше колко ми е мъчно, но пак хукна за срещата с приятелката си. Трябваше да взема хапчета и заспах. Не, въобще не видях Тони, не видях никого другиго. Той може и да казва, че е бил тук, но аз помня само как Джон ме събуди с подноса с вечерята ми. Джон беше сърдит, скара ми се.

— Защо?

— Според него прекалявам с хапчетата — изрече лейди Бристоу като малко момиче. — Знам, че горкият Джон ми мисли доброто, но той не осъзнава… не би могъл… В живота ми има толкова много болка. Седя много дълго време с мен онази вечер. Говорихме си за Чарли, приказвахме чак до малките часове на нощта — промълви тя и гласът й премина в шепот. — И точно когато сме разговаряли с него, Лула е паднала… паднала е от балкона. Така че на следващата сутрин Джон ми съобщи новината. Полицията бе дошла на прага ни още призори. Той влезе в спалнята да ми каже и…

Тя преглътна и поклати глава, немощна, едва жива.

— Ето защо ракът ми се върна, знам си го. Хората имат граници за болката, която могат да понесат.

Вече говореше все по-завалено. Той се запита колко ли още хапчета валиум беше взела, когато унесена, тя затвори очи.

— Ивет, може ли да използвам банята ви?

Тя кимна сънливо.

Страйк се изправи, придвижи се бързо и учудващо тихо за толкова едър човек и влезе в прилежащата стая гардероб.

Вътре от всички страни имаше махагонови врати, стигащи до тавана. Страйк отвори една от тях и погледна вътре — релсата бе претъпкана с окачени рокли и палта, отгоре имаше полица за чанти и шапки, лъхна го спарена миризма на обувки и плат и въпреки очевидно скъпите неща, които видя, асоциацията му беше за благотворителен магазин с вещи втора употреба. Безшумно отваряше и затваряше врата след врата и при четвъртия опит видя натъпкани на най-горния рафт няколко чисто нови ръчни чанти, всичките в различни цветове.

Извади синята, съвършено нова и лъскава. Имаше го логото „ГС“, както и копринената подплата, прикрепена към чантата с цип. Прокара пръсти по подплатата, а после бързо върна чантата на мястото й.

След това взе бялата: подплатата й бе със стилизиран африкански десен. Отново прокара пръсти по нея и отвори ципа й.

Подплатата се отдели точно както Киара му бе описала, като шал с ръб от метални зъбци, и откри вътрешната страна на бялата кожа. Нищо не се виждаше в чантата, но когато погледна по-внимателно, под коравата подложка, служеща да поддържа формата й, Страйк зърна нещо бледосиньо. Повдигна подложката и видя сгънат лист бледосиня хартия, изписан с нервен почерк.

Страйк бързо натъпка подплатата и върна обратно чантата. Извади от вътрешния джоб на сакото си чисто найлоново пликче и пъхна в него листа, разгънат, но непрочетен. Затвори махагоновата врата и продължи да отваря други. Зад една от тях откри сейф, задействащ се с цифров панел.

Страйк надяна на ръката си друго найлоново пликче и започна да натиска бутоните, но преди да е приключил със заниманието си, чу движение отвън. Бързо натика смачканото пликче в джоба си, затвори вратата на гардероба възможно най-тихо и се върна в спалнята, където завари болногледачката, приведена над Ивет Бристоу. Когато го чу, тя се озърна.

— Сбърках вратата — обясни Страйк. — Мислех, че е банята.

Той влезе в съседното тясно помещение и там на затворена врата, преди да пусне водата в тоалетната и да завърти крановете заради болногледачката, прочете последното желание и завещание на Лула Ландри, надраскано на хартията за писма на майка й и подписано от Рошел Онифаде като свидетел.

Когато се върна в спалнята, Ивет Бристоу още лежеше със затворени очи.

— Заспала е — съобщи полугласно сестрата. — Тя много спи.

— Да — каза Страйк с бучаща в ушите му кръв. — Моля ви, предайте й, че съм се сбогувал, като се събуди. А сега трябва да си вървя.

Минаха заедно по уютния коридор.

— Лейди Бристоу изглежда много болна — коментира Страйк.

— О, да, така е — потвърди болногледачката. — Може да умре всеки момент, зле е.

— Май че си забравих тук… — смотолеви Страйк, като сви вляво в жълтата дневна, където бе влязъл в началото, наведе се над канапето, за да блокира видимостта на жената, и внимателно върна телефонната слушалка на вилката.

— Аха, ето го — каза, като се престори, че взема нещо дребно и го пъха в джоба си. — Е, много ви благодаря за кафето.

С ръка на дръжката на вратата той се обърна и я погледна.

— Май че е все така пристрастена към валиума — подхвърли той.

Доверчива и без всякакви подозрения, сестрата се усмихна разбиращо.

— Така е, но това вече не може да й навреди. Ала аз намирам, че лекарите са виновни. По етикетите съдя, че трима са й давали рецепти за него в продължение на години.

— Много непрофесионално — отбеляза Страйк. — Още веднъж благодаря за кафето. Довиждане.

Той затича надолу по стълбите с вече изваден от джоба мобилен телефон и беше толкова въодушевен, че въобще не гледаше къде стъпва. Взе завоя на стълбите, но протезата му се хлъзна на ръба, коляното му се усука и той се стовари тежко и с все сила, като се изтъркаля надолу по шест стъпала, преди да се спре на площадката с адска болка и в ставата, и в ръба на крака си, който сякаш току-що бе отрязан и тъканта още не бе зараснала.

— По дяволите!

— Добре ли сте? — подвикна болногледачката и надникна надолу през перилата.

— Нищо ми няма! — извика той в отговор. — Само се подхлъзнах, няма страшно. По дяволите, по дяволите — продължи да стене едва чуто, докато се изправяше, хванат за перилата, като се боеше да се отпусне с цялата си тежест върху протезата.

Изкуцука до долу, силно облягайки се на парапета, прекоси фоайето с подскоци, отпусна се върху дръжката на тежката входна врата и се добра някак до външните стъпала.

Спортуващите деца вече се изтегляха в колона в белезникаво и тъмносиньо, поемайки обратния път към училището си и обяда. Страйк стоеше облегнат на затоплената тухлена стена, като сипеше цветисти ругатни към себе си и се чудеше колко ли голяма вреда си е причинил. Болката беше убийствена, вече раздразнената кожа сега пламтеше, сякаш бе одрана под подложката от гел, предназначена да я предпазва. Идеята да върви пеша до метрото му се стори крайно непривлекателна.

Седна на най-горното стъпало и се обади, за да повика такси, след което направи серия от обаждания: първо до Робин, после до Уордъл, накрая до адвокатската кантора „Ландри, Мей, Патерсън“.

Иззад ъгъла се зададе черно такси. Докато се изправяше и с куцане и растяща болка тръгна към тротоара, на Страйк за пръв път му мина през ума колко много тези представителни автомобили приличат на миниатюрни катафалки.