Зовът на кукувицата

1

Макар в двайсет и петте години живот на Робин Елакот да бе имало драматични моменти и произшествия, тя никога преди не се бе събуждала с убеждението, че ще помни предстоящия ден, докато е жива.

Малко след полунощ дългогодишният й приятел Матю й бе направил предложение под статуята на Ерос на Пикадили Съркъс. Във възбудата на облекчението си, след като тя го бе приела, той призна, че се канел да й поиска ръката в тайландския ресторант, където бяха вечеряли, но го отказала мълчаливата двойка до тях, подслушвала целия им разговор. Ето защо бе предложил разходка по притъмнелите улици въпреки възраженията на Робин, че и двамата трябва да стават рано, и когато най-сетне вдъхновението го бе обладало, той я бе повел, изумена, към стълбите на статуята. Там, под напора на студения вятър, обърнал гръб на всякаква дискретност (по най-неприсъщ за природата му начин), коленичил, той й бе направил предложение пред трима сгушени на стълбите несретници, които се черпеха от бутилка, май пълна с метилов алкохол.

По мнението на Робин това бе възможно най-перфектното предложение в историята на брачните връзки. Той дори извади от джоба си пръстен, който тя сега носеше — сапфир с два диаманта, прилягащ й идеално — и през цялото пътуване все поглеждаше как стои на ръката й, отпусната в скута. Двамата с Матю вече си имаха своята забавна семейна история, от ония, които се разказват на децата — за това как планът му (тя беше възхитена, че той го е планувал) се бил провалил и го бе довел до спонтанни действия. Очарована бе от присъствието на бездомниците, от наличието на луна, от жеста на смутения и уплашен Матю да падне на колене, от Ерос, от мръсния стар Пикадили, от черното такси, което бяха взели за към дома в Клапъм. Беше почти на крачка да заобича цял Лондон, който до този момент, през месеца, докато живя в него, не бе успяла да хареса. Дори бледите свадливи пътници около нея във вагона на метрото бяха позлатени от сиянието на пръстена и когато тя излезе под светлината на студения мартенски ден на станция „Тотнъм Корт Роуд“, погали платинената халка с палец и усети експлозия от щастие при мисълта, че в обедната почивка ще може да си купи булчински списания.

Мъжки погледи се спираха върху нея, докато си проправяше път през ремонтните работи в горния край на Оксфорд стрийт и правеше справка с листче хартия в дясната си ръка. По всички стандарти Робин беше хубаво момиче: високо и със заоблени форми, с дълга вълниста червеникаворуса коса, която се развяваше, докато тя крачеше енергично със заруменели от вятъра бледи страни. Това бе първият ден от едноседмичното й назначение като секретарка. Още откакто бе дошла да живее с Матю в Лондон, работеше по заместване, но това нямаше да продължи дълго — вече имаше уговорени „истински“, както ги наричаше, интервюта за работа.

Най-голямото предизвикателство при тези неособено вдъхновяващи временни служби често бе откриването на офисите. След малкия град в Йоркшър, който бе напуснала, Лондон й изглеждаше огромен, сложен и непроницаем. Матю я бе инструктирал да не ходи с нос, забит в пътеводителя, тъй като би приличала на туристка и би изпаднала в ситуация да е уязвима, затова тя често разчиташе на нескопосаните карти, направени на ръка от служител в Агенцията за кадри по заместване. Никак не беше убедена, че това повече я оприличава на коренячка лондончанка.

Металните релси и сините пластмасови ограждения около участъците в ремонт й пречеха да види накъде трябва да върви, защото закриваха отличителните пунктове, отбелязани на листчето от собствената й ръка. Тя пресече разбитата улица пред висока административна сграда, означена на самоделната й карта като „Сентър Пойнт“, която с гъстата си решетка от еднакви квадратни прозорци напомняше гигантска бетонна вафла, и пое в приблизителна посока към Денмарк стрийт.

Откри я почти случайно, докато вървеше по тясна алея, именуваща се „Денмарк Плейс“, и излезе на къса улица с колоритни витрини, пълни с китари, кийбордове и всевъзможни музикални атрибути. Червено-бели ограждения маркираха поредната отворена дупка на пътя, работници във флуоресцентни якета я поздравиха с похотливи подсвирквания, които Робин се престори, че не чува.

Направи справка с часовника си. След като си беше дала обичайния аванс от време, в случай че се изгуби, се оказа, че е подранила с четвърт час. Безличната, боядисана в черно входна врата към офиса, който търсеше, беше вляво от заведението „12 Бар Кафе“. Името на обитателя беше написано на разръфано листче, прикрепено с тиксо към звънеца за втория етаж. В обикновен ден, без чисто новия пръстен, блестящ на ръката й, това можеше да й се стори обезкуражаващо, ала днес и мърлявата хартийка, и лющещата се боя на вратата също като бездомниците от снощи бяха просто живописен детайл в прекрасното й приключение. Тя отново погледна часовника си (сапфирът проблесна и сърцето й подскочи; щеше да вижда този искрящ камък през целия си живот) и в прилив на еуфория реши да се яви по-рано и да се покаже ентусиазирана за служба, която нямаше съвършено никакво значение за нея.

Тъкмо беше посегнала към звънеца, когато черната врата се отвори рязко и на улицата изскочи жена. За една странно статична секунда двете се погледнаха право в очите, стягайки се за предстоящото сблъскване. Сетивата на Робин бяха необичайно изострени в тази вълшебна сутрин; уловеното за миг пребеляло лице й направи такова впечатление, че малко по-късно, след като бяха успели да избегнат сблъсъка помежду си на сантиметри и тъмнокосата жена забързано се скри зад ъгъла, тя бе убедена, че идеално би могла да нарисува портрета й по памет. Не само изключителната красота на лицето се запечата в съзнанието й, а и изражението — някак въодушевено въпреки мъртвешката бледност.

Робин задържа вратата, преди да се хлопне и да скрие мрачното стълбище. То беше старомодно, метално и се извиваше спираловидно около също така архаичната клетка на асансьора с мрежа. Съсредоточена върху усилието да не завре някой от високите си токове в решетестите стъпала, тя се изкачи до първата площадка, отмина врата, върху която имаше ламиниран и поставен в рамка постер с надпис „Графичен дизайн Крауди“, и продължи нагоре. Едва когато стигна до стъклената врата на втория етаж, Робин за пръв път осъзна в какъв бизнес беше изпратена като секретарка. Никой от агенцията не я беше уведомил. Името от листчето на външния звънец бе гравирано върху стъклото — „К. Б. Страйк“ — а под него пишеше „Частен детектив“.

Робин остана неподвижна и с леко зяпнала уста, в почуда, която никой от познатите й не би могъл да разбере. Тя не бе споделяла нито с една жива душа (нито дори с Матю) тайната си детинска мечта, лелеяна открай време. И това да се случи тъкмо днес, в този от всички други дни! Беше като намигване от Бога (и това също някак се отнасяше към магията на деня, към Матю и пръстена, макар, обективно погледнато, да не съществуваше никаква връзка).

Като се наслаждаваше на момента, тя се приближи много бавно до вратата с гравирания надпис. Протегна лявата си ръка (сапфирът сега беше тъмен на слабата светлина) към дръжката, но преди да я докосне, стъклената врата също като долната рязко се отвори пред нея.

Този път нямаше сблъскване за една бройка. Един забързан и невиждащ разчорлен мъж връхлетя върху нея с всичките си сто килограма. Изгубила равновесие, Робин полетя назад, чантата й хвръкна във въздуха, а ръцете й се размахаха като вятърна мелница към смъртоносната пропаст на стълбището.

2

Страйк пое сблъсъка, чу пронизителния писък и реагира инстинктивно: протегна дългата си ръка и сграбчи в шепата си дреха и плът; втори вик от болка проехтя между каменните стени и с мощно усилие той съумя да издърпа момичето на равна повърхност. Ехото от писъците й още звучеше и той си даде сметка, че също е изкрещял „Боже господи!“.

Облегната на входната врата, младата жена се беше превила на две от болка и хлипаше. Съдейки по това, че стоеше извита на една страна и с ръка, пъхната дълбоко под ревера на палтото си, Страйк заключи, че я е спасил, като е стиснал лявата й гърда. Плътна завеса от вълниста яркоруса коса скриваше по-голямата част от зачервеното лице на непознатата, ала Страйк видя сълзи на болка да текат от окото й.

— Дявол да го вземе… съжалявам! — Силният му глас проехтя из стълбището. — Не ви видях… не очаквах да има някой отвън…

От долния етаж долетя гласът на чудатия и самотен графичен дизайнер:

— Какво става там горе?

Секунда по-късно мърморене над главите им даде да се разбере, че и управителят на бара долу, който по това време спеше в мансардния апартамент над офиса на Страйк, също е бил обезпокоен, а може би и събуден от врявата.

— Елате, влезте…

Страйк бутна вратата с два пръста, за да не се допре случайно до младата жена, която още стоеше сгушена до нея, и я покани с жест в офиса.

— Всичко наред ли е? — подвикна свадливо графичният дизайнер отдолу.

Страйк затръшна вратата на офиса зад гърба си.

— Добре съм — излъга Робин с треперещ глас, все още прегърбена, с ръка на гърдите и с гръб към него. След секунда-две се изправи и се обърна — беше със силно зачервено лице и с все още влажни очи.

Неволният причинител на сблъсъка беше едър; с ръста, окосмяването и поочерталия се корем приличаше на мечка гризли. Едното му око беше подпухнало и насинено и точно под веждата му имаше рана. Лявата му буза беше издраскана от нокти, оставили резки със съсирена кръв; подобни следи се виждаха под отворената яка на ризата и от дясната страна на масивния му врат.

— Вие ли сте г-господин Страйк?

— Да.

— Аз съм замсек.

— Какво сте?

— Заместник-секретарката. От „Временни кадри“.

Името на агенцията не изтри смаяното изражение от пострадалото му лице. Взираха се един в друг изнервени и враждебни.

Също като Робин и Корморан Страйк знаеше, че завинаги ще запомни последните дванайсет часа като повратна нощ в живота си. А сега, както изглеждаше, съдбата бе изпратила емисар в елегантен бежов тренчкот, за да му изтъкне с присмех факта, че животът му устремно се движи към катастрофа. Не се предполагаше да идва заместничка на секретарката. Приел бе, че с освобождаването на предшественичката на Робин договорът се прекратява.

— За колко време ви изпратиха?

— За една седмица като начало — отвърна Робин, която никога досега не бе посрещана с такова отсъствие на ентусиазъм.

Страйк направи бързо пресмятане наум. Една седмица при космическите цени на агенцията щеше да отведе вече превишения му кредит в зоната на непоправимото; можеше дори да се окаже последната капка, за да прелее чашата, което основният му кредитор намекваше, че очаква.

— Извинете ме за момент.

Излезе от стаята и се напъха в тясната и усойна тоалетна вдясно от нея. Озовал се вътре, залости вратата и се втренчи в напуканото и осеяно с петна огледало над умивалника.

Отражението насреща му не беше красиво. Страйк имаше високо изпъкнало чело, широк нос и дебели вежди, досущ като на младия Бетовен, в случай че беше тренирал бокс, впечатление, подсилено и от подуващото се и посиняващо око. Гъстата му къдрава коса, приличаща на влакнест килим, му бе спечелила много прякори в юношеството, сред които Срамнокосместия. Беше на трийсет и пет, но изглеждаше по-възрастен.

Запуши напукания и зацапан умивалник с тапата и го напълни със студена вода, пое дълбоко дъх и потопи цялата си пулсираща глава. Изплисканата вода намокри обувките му, но той пренебрегна тази неприятност в името на десетсекундното облекчение от ледения непрогледен покой.

Откъслечни образи от предишната нощ пробягаха през ума му: изпразването на три чекмеджета с лични вещи и напъхването им във войнишката мешка, докато Шарлот му крещеше; пепелникът, закачил го под веждата, когато на входната врата се обърна да я погледне; вървенето пеша през тъмния град до офиса му, където подремна за час или два на стола пред бюрото си. И накрая финалната грозна сцена, след като Шарлот го беше последвала в ранните часове до офиса, за да му забие последните отровни стрели, които не бе успяла да запрати насреща му, преди да напусне апартамента й; решението му да я остави да си иде, след като тя, издрала лицето му, хукна през вратата; а после онзи миг на умопомрачение, когато се втурна след нея — преследване, свършило тъй бързо, както беше и започнало, неволно пресечено от безразсъдното вятърничаво момиче, което бе принуден да спаси, че сетне и да успокоява.

Извади главата си от студената вода с шумно вдишване и изпъшкване, усещаше приятно боцкане по изтръпналото си лице. Избърса се с коравата като картон хавлиена кърпа, която висеше на вътрешната страна на вратата, и отново се вгледа в мрачното си отражение. Драскотините, измити от кръвта, вече изглеждаха само като гънки, оставени от смачкана възглавница. Шарлот вече трябва да беше стигнала до метрото. Една от безумните мисли, които го бяха пратили да я гони, беше, че тя може да се хвърли на релсите. Веднъж, преди десетина години, след особено ожесточен скандал помежду им тя се беше качила на един покрив, където пиянски се олюляваше и заплашваше, че ще скочи. Може би трябваше да е доволен, че „Временни кадри“ бяха осуетили опита му да я настигне. Нямаше връщане след сцената в ранните часове на сутринта. Това вече трябваше да е краят.

Страйк отмести мократа яка от врата си, издърпа ръждясалото резе, излезе от тоалетната и отново отвори стъклената врата на офиса.

На улицата отвън се беше включила пневматична бормашина. Робин стоеше пред бюрото с гръб към вратата и когато той влезе в помещението, бързо издърпа ръката си изпод палтото, но той разбра, че отново е разтривала гърдата си.

— Тя… вие добре ли сте? — попита Страйк, като внимаваше да не поглежда към пострадалото място.

— Добре съм. Вижте, ако нямате нужда от мен, ще си ида — заяви Робин с достойнство.

— Не… няма такова нещо — изрече глас, излязъл от устата на Страйк, който той слушаше с омерзение. — Една седмица… Да, става. Ъ-ъ… пощата е тук… — Той я събра от изтривалката пред вратата и я пръсна пред нея върху празното бюро в опит да я предразположи. — Очаквам да я преглеждате, да отговаряте на телефона и да поразтребвате по мъничко… Паролата на компютъра е „Хадърил23“, ще ви я запиша… — И той го стори под зоркия й недоверчив поглед. — Ето ви я… Аз ще съм тук, вътре.

Той мина във вътрешния кабинет, затвори внимателно вратата зад гърба си и остана съвършено неподвижен, взрян във войнишката мешка под голото бюро. В нея бе всичко, което имаше сега, защото се съмняваше някога да види отново онези девет десети от притежанията си, които беше оставил у Шарлот. Сигурно още до обед вече нямаше да съществуват — изгорени, изхвърлени на улицата, нарязани и начупени, хвърлени в белина.

Бормашината неуморно ръмжеше откъм улицата.

И ето че бе изправен пред невъзможността да изплати растящите си дългове, пред ужасните последици от предстоящия провал на бизнеса си, пред неизвестното, но без съмнение ужасно бъдеще след раздялата си с Шарлот. При цялото му изтощение всички тези мрачни перспективи се завъртяха пред Страйк в зловещ калейдоскоп.

Почти без да съзнава, че е направил няколкото крачки, той отново се озова на стола, на който бе прекарал последната част от нощта. От другата страна на символичната преграда долитаха приглушени шумове от движение. Временният кадър несъмнено включваше компютъра и съвсем скоро щеше да установи, че през последните три седмици не е получаван нито един служебен имейл. После според собствените му инструкции щеше да започне да отваря всички последни приканвания към плащане. Уморен, наранен и гладен, Страйк отново захлупи лице на бюрото и с ръце, сплетени около главата му, закри ушите си, за да не му се налага да чува как унижението му излиза на показ пред една непозната оттатък.

3

Пет минути по-късно на вратата се почука и Страйк, който беше на път да задреме, рязко се изправи на стола си.

— Простете.

Подсъзнанието му отново бе извикало Шарлот и той се изненада, като видя непознатото момиче да влиза в стаята. Беше съблякла палтото си и се оказа, че под него е с приятно, дори изкусително прилепнал кремав пуловер.

Страйк изрече някъде по посока на горната част на челото й:

— Да?

— Имате клиент. Да го поканя ли тук?

— Какво имам?

— Клиент, господин Страйк.

Той я гледа няколко секунди, като се мъчеше да смели информацията.

— Да, добре… Не, моля те, дай ми няколко минути, Сандра, и после го доведи.

Тя се оттегли без коментар.

Страйк похаби не повече от секунда в чудене защо я беше нарекъл Сандра, преди да скочи на крака и да се постарае да изглежда и да мирише не чак като човек, който е спал с дрехите. Навря се под бюрото, извади от мешката паста за зъби и изстиска към една трета от нея в отворената си уста; после, забелязал, че вратовръзката му е мокра от водата в умивалника, а по предницата на ризата му има капки кръв, смъкна и двете от себе си, при което наоколо се разлетяха копчета, извади чиста, макар и силно омачкана риза от мешката, навлече я и я закопча с несръчните си дебели пръсти. След като тикна мешката зад празния метален шкаф за папки, за да не се вижда, побърза да седне отново на бюрото, потърка долните си клепачи, за да провери няма ли гурели, като през цялото време се чудеше дали този така наречен клиент идва с истинска поръчка и дали би бил готов да плати реални пари за детективски услуги. През осемнайсетмесечната спирала към финансовата си разруха Страйк беше осъзнал, че нито едно от тези неща не биваше да се приема за даденост. Все още преследваше двама клиенти да доизплатят сметките си; трети бе отказал да даде и пени, защото откритото не му беше по вкуса, а при положение че все повече затъваше в дългове и че повишаващите се наеми в района заплашваха обитаването му на офис, с който бе така доволен да се сдобие, в централен Лондон, не беше в позиция да наеме адвокат. Напоследък във фантазиите му се въртяха по-груби и по-примитивни методи за събиране на дългове; би му доставило огромно удоволствие да гледа как най-наглият от длъжниците му трепери в сянката на бейзболна бухалка.

Вратата отново се отвори; Страйк пъргаво извади показалеца от носа си и зае изправена стойка на стола, като се стараеше да изглежда ведър и бодър.

— Господин Страйк, това е господин Бристоу.

Евентуалният клиент последва Робин в кабинета. Първото впечатление бе благоприятно. Непознатият наистина можеше да бъде оприличен със заек — с късата си горна устна, неуспяваща да прикрие големите предни зъби; косата и тенът му бяха с пясъчен оттенък, а очите му, ако се съдеше по дебелите стъкла на очилата, късогледи; но пък тъмносивият му костюм беше с отлична кройка, а лъскавата сиво-синя вратовръзка, часовникът и обувките му изглеждаха скъпи.

Снежнобялата риза на мъжа двойно повече притесни Страйк, като се има предвид най-малко хилядата гънки по собствените му дрехи. Той се изправи пред Бристоу с всичките си сто деветдесет и един сантиметра, протегна ръка с окосменото опако на дланта и се постара да уравновеси превъзходството на посетителя си откъм шивашки услуги с вида на човек, твърде зает, за да се главоболи с мисли за пране и гладене.

— Корморан Страйк, приятно ми е.

— Джон Бристоу — отвърна другият и стисна ръката му. Гласът му бе приятен, изискан и неуверен. Погледът му се задържа върху подутото око на Страйк.

— Мога ли да ви предложа чай или кафе, господа? — попита Робин.

Бристоу помоли за късо черно кафе, но Страйк не отговори; тъкмо бе зърнал млада жена с плътни вежди и старомоден костюм от туид да седи на протритото канапе във външния офис.

Пристигането на двама потенциални клиенти едновременно надминаваше всички очаквания. Или пък му бяха изпратили втори временен кадър?

— А вие, господин Страйк? — попита Робин.

— Какво? О… черно кафе с две бучки захар, ако обичаш, Сандра — изтърси той, преди да е успял да се спре. Видя как ъгълчетата на устата й се извиха, когато тя затваряше вратата зад себе си, и едва тогава си спомни, че нямаше нито кафе, нито захар, нито чаши дори.

Бристоу седна по покана на Страйк и огледа мизерния кабинет с изражение, за което Страйк се опасяваше, че означава разочарование. Евентуалният клиент изглеждаше притеснен и някак гузен, което Страйк бе започнал да асоциира с ревниви съпрузи, но при все това излъчваше някакъв едва доловим авторитет, предимно благодарение на очевидно скъпия си костюм. Страйк се питаше как ли го е открил Бристоу. Надали по препоръки, тъй като единствената му клиентка (както тя редовно хленчеше по телефона) нямаше никакви приятели.

— С какво мога да ви бъда полезен, господин Бристоу? — попита той, седнал отново на стола си.

— Става въпрос… ъ-ъ… просто исках да проверя… Струва ми се, че сме се срещали вече.

— Нима?

— Няма да си спомните за мен, беше преди много години… но мисля, че бяхте приятели с брат ми Чарли. Чарли Бристоу. Той загина… при нещастен случай… на деветгодишна възраст.

— Дявол го взел — промълви Страйк. — Чарли… да, спомням си.

И наистина си спомняше съвършено ясно. Чарли Бристоу бе сред многобройните приятели, с които Страйк се бе сдобил през сложното си, изпълнено със странствания детство. Магнетично, необуздано и безразсъдно момче, главатар на най-печената банда в новото училище на Страйк в Лондон, Чарли бе отправил само един поглед към едрото ново момче със силен корнуолски акцент и мигом го бе определил за свой пръв приятел и дясна ръка в командването. Последваха два шеметни месеца на сърдечна дружба и куп лудории. Страйк, неизменно запленен от гладко протичащия бит в домовете на другите деца, от нормалните им и добре уредени семейства, от детските им стаи, които си бяха все същите от години, бе запазил ярък спомен за къщата на Чарли, която бе голяма и луксозна. Запечатали му се бяха дългата слънчева морава, къщичката на дървото и лимоновият нектар с лед, поднасян от майката на Чарли.

И тогава бе дошъл безпрецедентният ужас на първия ден в училище след великденската ваканция, когато началната учителка им съобщи, че Чарли никога няма да се върне, че е починал, защото карал колелото си по ръба на каменна кариера, докато били на почивка в Уелс. Въпросната учителка бе дърта злобна кучка и не бе устояла на изкушението да обяви пред класа, че на Чарли, който, както всички си спомняли, „често проявяваше неподчинение спрямо възрастните“, било „изрично забранено“ да доближава кариерата с колелото си, но той въпреки това го сторил, „вероятно за да се перчи“… Тук вече бе принудена да млъкне, защото две момиченца на първия чин се разплакаха с глас.

От този ден нататък, щом видеше или само си представеше каменоломна, в съзнанието на Страйк винаги изникваше образът на засмяното русо момче. Не би се изненадал, ако всички някогашни съученици на Чарли Бристоу бяха запазили същия страх от голямата тъмна яма, пълна с непрощаващи камъни.

— Да, спомням си Чарли — каза той.

Адамовата ябълка на Бристоу подскочи леко.

— Заради името ви… Спомням си съвсем ясно как Чарли говореше за вас на почивката в дните, преди да умре: „моят приятел Страйк“, „Корморан Страйк“. Необичайно е, нали? Откъде идва фамилията Страйк, знаете ли? Не съм я срещал другаде.

Бристоу не беше първият сред срещащите се със Страйк, които подхващаха разговора с банална тема — времето, по-високите цени на транспорта в пиковия час, предпочитани топли напитки — за да отложат обсъждането на проблема, довел ги в офиса.

— Казвали са ми, че е нещо, свързано с претегляне на жито.

— Така ли? Значи няма общо с удряне или стачка, ха-ха… не… Разбирате ли, търсех някого, който да ми помогне по един въпрос, и видях името ви в указателя. — Коляното на Бристоу започна да подскача. — Сигурно можете да си представите как се почувствах, приех го като… като знак. Знак от Чарли. Да ми потвърди, че съм на прав път.

Адамовата му ябълка отново се раздвижи, когато преглътна.

— Добре — предпазливо рече Страйк, като се надяваше да не са го объркали с медиум.

— Става дума за сестра ми — каза Бристоу.

— Ясно. Тя в беда ли е?

— Мъртва е.

Страйк едва се въздържа да не възкликне „Какво, и тя ли?“.

— Съжалявам — промълви.

Бристоу прие съболезнованието с отсечено кимване.

— Аз… не е лесно да го кажа. Първо трябва да знаете, че сестра ми е… беше… Лула Ландри.

Надеждата, тъй мимолетно възродена, че може да има клиент, се понесе надолу бавно като гранитна надгробна плоча и се сгромоляса болезнено в стомаха на Страйк. Мъжът насреща му страдаше от самозаблуда или направо му хлопаше някоя дъска. Колкото бе възможно да има две идентични снежинки, толкова и този дребосък с лице с цвят на суроватка можеше да има родствена връзка с невероятната красавица с бронзова кожа и стройни, издължени като на кобилка крайници, каквато бе Лула Ландри.

— Родителите ми я осиновиха — плахо поясни Бристоу, сякаш отгатнал мислите на Страйк. — Всички ние бяхме осиновени.

— Аха — промърмори Страйк.

Той имаше извънредно добра памет и като се замисли за просторната, хладна, перфектно уредена къща, за огромната градина, си спомни мечтателната руса майка на масата за пикник, далечния боботещ глас на всяващия респект баща, намусения по-голям брат, който чоплеше плодовия кейк, самия Чарли, разсмиващ майка си с клоунски номера; но не и момиченце.

— Вие няма как да сте виждали Лула — продължи Бристоу и Страйк отново се почувства, сякаш бе изрекъл мислите си на глас. — Родителите ми я осиновиха чак след като Чарли почина. Беше четиригодишна, когато дойде при нас, две години бе живяла в приемно семейство. Аз бях почти на петнайсет. Още си спомням как стоях до входната врата и гледах баща ми да я носи на ръце по алеята. Беше с червена плетена шапчица. Майка ми още я пази.

Неочаквано и шокиращо Джон Бристоу заплака. Хлипаше в шепите си, прегърбените му рамене се тресяха, а сълзите течаха между пръстите му. Всеки път, когато изглеждаше, че се е овладял, отново избухваше в ридания.

— Съжалявам… мъчно ми е… Господи…

Задъхан и хълцащ, той попи с кърпичка сълзите си под очилата и се помъчи да се успокои.

Вратата на кабинета се отвори и Робин влезе гърбом, носейки поднос. Бристоу отвърна лице, а раменете му още потрепваха. През отворената врата Страйк отново зърна жената с костюма в приемната. Сега му се мръщеше над страниците на разтворен вестник „Дейли Експрес“.

Робин разположи пред тях две чаши, каничка за мляко, захарница и чинийка с шоколадови бисквити, нито едно от които Страйк не бе виждал преди, отвърна с дежурна усмивка на благодарностите му и тръгна да излиза.

— Почакай за момент, Сандра — спря я Страйк. — Би ли могла…

Извади лист от бюрото си и го сложи върху коляното си. Докато Бристол издаваше тихи звуци, Страйк написа много бързо и колкото можа четливо:

Той връчи листа на Робин, която го взе без нито дума и напусна стаята.

— Съжалявам… много съжалявам — задъхано избъбри Бристоу, когато вратата се затвори. — Това е… Обикновено не съм… Върнах се на работа, срещам се с клиенти…

Той пое дълбоко дъх на няколко пъти. Зачервените му очи засилиха приликата му със заек албинос. Дясното му коляно все така продължаваше да подскача.

— Ужасно ми е тежко… — прошепна. — Лула… а и майка ми умира…

Устата на Страйк се пълнеше със слюнки при гледката на шоколадовите бисквити, защото не беше ял отдавна, имаше чувството, че от дни, ала се боеше, че ще е някак бездушно да задъвче, докато Бристоу трепери, подсмърча и си бърше очите.

Пневматичната бормашина на улицата продължаваше да гърми като картечница.

— Напълно се е предала, откакто Лула умря. Това я съсипа. Ракът й беше в ремисия, а сега се върна и лекарите казват, че нищо повече не може да се направи. Случва се за втори път. Изживя тежка криза след Чарли. Баща ми реши, че още едно дете ще оправи нещата. Винаги бяха искали момиче. Не беше лесно да получат одобрение, а Лула бе от смесена раса, което правеше настаняването й още по-трудно, така че… — той издаде още едно задавено ридание — … успяха да я вземат. Винаги е била красива. Бяха я открили на Оксфорд стрийт, докато майка ми пазарувала. Взеха я от „Атина“. Това е една от най-престижните агенции. На седемнайсет вече бе професионален модел. Когато умря, вече струваше около десет милиона. Не знам защо ви разказвам това. Вероятно вече го знаете. Хората масово знаеха… или си мислеха, че знаят… всичко за Лула.

Той взе непохватно чашата си, ръцете му трепереха толкова силно, че кафето се плисна върху острия ръб на панталоните му.

— Какво точно искате да свърша за вас? — попита Страйк.

Бристоу остави чашата на бюрото, после здраво стисна ръцете си.

— Казват, че сестра ми се е самоубила. Аз не го вярвам.

Страйк си припомни видяното по телевизията: черния чувал за трупове върху носилката, проблясващ сред буря от фотографски светкавици, докато го товареха в линейката; фотографите, скупчени около нея при потеглянето й, доближили фотоапаратите си до прозорците й; отскачащите бели светлини от черното стъкло. Знаеше повече за смъртта на Лула Ландри, отколкото бе желал или възнамерявал да научава; същото важеше за всеки във Великобритания, нелишен от сетива. Когато си бомбардиран с историята, биваш заинтригуван против волята си, и преди да се усетиш, вече си толкова добре информиран и с тъй оформено мнение по случая, че ставаш негоден за съдебен заседател.

— Имаше следствие, нали?

— Да, но водещият случая от самото начало беше убеден, че е самоубийство, само защото Лула бе на лечение с литий. Куп неща убегнаха на вниманието му, дори в интернет бяха посочени някои от тях.

Бристоу размаха нелепо показалец към голия плот на бюрото, където би се очаквало да има компютър.

След формално почукване на вратата тя се отвори, влезе Робин, подаде на Страйк сгъната бележка и отново се оттегли.

— Извинете, нали не възразявате? — каза Страйк. — Чаках това съобщение.

Той разгъна бележката върху коляното си, така че Бристоу да не я вижда, и прочете:

Страйк смачка бележката и я пусна в кошчето за отпадъци до краката си. Беше слисан. Оказа се, че Джон Бристоу не си фантазира, а на него, Страйк, му бяха пратили временна секретарка с повече инициативност и писмена грамотност, отколкото всяка друга, която бе срещал.

— Простете, продължете моля — обърна се той към Бристоу. — Говорехте за… следствието.

— Да — рече Бристоу и обърса носа си с мократа кърпичка. — Вижте, не отричам, че Лула имаше проблеми. Тя направо изтормози мама, ако трябва да сме откровени. Започна се по времето, когато баща ни почина… Сигурно знаете всичко по въпроса, бог е свидетел, че достатъчно много се изписа в пресата… Тя беше изключена от училище за употреба на наркотици; избяга в Лондон. Мама я откри в някакъв бордей, живеела с наркомани. Дрогата изостри психичните й проблеми; тя избяга от клиниката за лечение… Последваха безкрайни сцени и драми. Накрая все пак се ориентираха, че страда от биполярно разстройство, и й назначиха правилното лечение. Оттогава нататък, стига да си пиеше лекарствата, беше съвсем добре, човек не би допуснал, че нещо не й е наред. Дори следователят потвърди, че си е пиела лекарствата, аутопсията го доказваше. Ала полицията и следователят виждаха в случая само момиче с доказано психично разстройство. Настояваха, че била депресирана, а аз ви заявявам от първа ръка, че Лула изобщо не страдаше от депресия. Видях я сутринта преди смъртта й и си беше съвсем наред. Нещата се развиваха добре за нея, особено по отношение на кариерата й. Току-що беше подписала договор, който щеше да й донесе пет милиона в течение на две години. Помоли ме да го прегледам и установих, че сделката е дяволски изгодна. Дизайнерът беше близък неин приятел — Соме, предполагам, че сте го чували. Тя имаше твърди ангажименти за месеци напред. Предстояха й снимки в Мароко, а Лула много обичаше да пътува. Така че, виждате, нямаше абсолютно никаква причина да посяга на живота си.

Страйк кимна учтиво, но вътрешно не се впечатли. Според неговия опит самоубийците бяха напълно способни да имитират интерес към бъдещето, което нямаха намерение да обитават. Розовото, обточено със златно по краищата сутрешно настроение на Ландри като нищо може да бе преминало в униние и безнадеждност през деня и половината нощ, предшествали смъртта й; виждал го бе да се случва. Спомняше си станалото с лейтенанта от Корпуса на кралските стрелци през нощта след тържеството по случай собствения му рожден ден, на което бил сърцето и душата според всички свидетели. Беше написал бележка на семейството си с инструкции да повикат полицията и да не влизат в гаража. Трупът му бе открит да виси в гаража от петнайсетгодишния му син, който не забелязал бележката, забързан през кухнята да вземе колелото си.

— Това не е всичко — продължи Бристоу. — Има доказателства, неопровержими доказателства. Танзи Бестигуи като начало.

— Това беше съседката, която чула разправия в апартамента на горния етаж ли?

— Същата! Чула мъж да крещи горе точно преди Лула да падне от балкона! Полицията отхвърли показанията й само защото… била взела кокаин. Танзи твърди до ден днешен, че Лула се е карала с мъж секунди преди падането си. Знам го, защото разговарях с нея съвсем наскоро. Фирмата ни пое развода й. Сигурен съм, че ще мога да я убедя да поговори с вас. А още… — добави Бристоу, като напрегнато наблюдаваше Страйк и се опитваше да прецени реакцията му — налице е и запис от охранителни камери. Мъж върви към Кентигърн Гардънс около двайсет минути преди падането на Лула, а после същият мъж е заснет да бяга, сякаш му пари под краката, в обратна посока на Кентигърн Гардънс, след като тя вече е мъртва. Така и не са установили кой е, не успели да го издирят.

С прикрита припряност Бристоу извади от вътрешния джоб на сакото си поомачкан, но чист плик и протегна ръката си към Страйк.

— Всичко съм описал. Часовете и минутите, всичко. Цялата информация е тук. Сам ще видите как си пасват нещата.

Видът на плика ни най-малко не допринесе за увеличаване на доверието на Страйк към преценката на Бристоу. И преди му бяха връчвали такива неща: изписани на хартия плодове на мании без връзка с реалността; едностранчиви лутаници в предъвквани теории; сложни разписания, натъкмени да отговарят на фантазирани вероятности. Левият клепач на адвоката трепкаше, коляното му подскачаше, а пръстите, с които стискаше плика, трепереха.

За няколко секунди Страйк съпостави тези признаци на напрежение с очевидно ръчно изработените обувки на Бристоу и с часовника му марка „Вашрон Константен“, който се показваше върху бледата му китка при жестикулирането. Това бе човек, който имаше и възможност, и готовност да плаща; може би достатъчно дълго, за да даде на Страйк шанса да изплати една вноска от заема, чието погасяване бе най-неотложно от дълговете му. С въздишка и вътрешно смръщен на собствената си съвест, Страйк подхвана:

— Господин Бристоу…

— Наричай ме Джон.

— Джон… Ще бъда честен с теб. Смятам, че няма да е редно да взема парите ти.

По белезникавия врат и безличното лице на Бристоу избиха червени петна, но той продължаваше да протяга ръката си.

— В какъв смисъл няма да е редно?

— Смъртта на сестра ти вероятно е по-щателно разследвана от всеки друг случай. Милиони хора и медиите по цял свят следиха всеки ход на полицията. Със сигурност са били двойно по-усърдни от обикновено. Трудно е да се приеме самоубийството…

— Аз не го приемам. Никога няма да го приема. Тя не се е самоубила. Някой я е бутнал от онзи балкон.

Бръмченето навън внезапно спря и гласът на Бристоу прокънтя силно в стаята. В него звучеше сприхавата ярост на кротък човек, доведен до ръба на търпението си.

— Ясно. Разбрах. И ти си същият като другите. Поредният самопровъзгласил се психолог! Чарли умря, баща ми умря, Лула умря, майка ми е на умиране… Изгубих всички, значи ми трябва психоаналитик, лекуващ скръб, не детектив. Да не мислиш, че не съм го чул поне сто пъти досега?

Бристоу се изправи, внушителен въпреки заешките си зъби и петната по кожата си.

— Аз съм много богат човек, Страйк. Съжалявам, че съм така пошло откровен, но това е истината. От баща си наследих солиден доверителен фонд. Ориентирах се в стандартните цени на този вид услуги и на драго сърце ще ти платя двойно.

Двоен хонорар. Съвестта на Страйк, някога твърда и непоклатима, бе отслабена от редуващите се удари на съдбата, а този последен я прати в нокаут. По-нисшата част от природата му вече се рееше в царството на блажените фантазии: едномесечна работа щеше да му осигури достатъчно, за да плати на временния кадър и няколко забавени наема; два месеца — по-неотложните дългове… три месеца — част от просрочието на кредита… четири месеца…

Ала Джон Бристоу вече говореше през рамо, поел към вратата, като стискаше и мачкаше плика, който Страйк бе отказал да вземе.

— Исках да си ти заради Чарли, но все пак те проучих, не съм пълен идиот я. Специално звено за разследвания във военната полиция, нали така? А и си награждаван. Не мога да кажа, че съм впечатлен от офиса ти. — Бристоу вече почти викаше и Страйк си даде сметка, че приглушените женски гласове в приемната бяха замлъкнали. — Но очевидно съм сбъркал и можеш да си позволиш да отказваш работа. Чудесно! Забрави, по дяволите. Сигурен съм, че ще намеря друг да се заеме с това. Извини ме, че те обезпокоих!

4

Разговорът на мъжете продължаваше, все по-ясно различим през тънката преградна стена, вече в продължение на две минути. Сега, при внезапната тишина, настъпила след спирането на бормашината, думите на Бристоу се чуваха съвсем ясно.

Единствено в името на развлечението и заради повишеното си настроение в този щастлив ден Робин се стараеше да изиграе убедително ролята на постоянна секретарка на Страйк и да не издава пред приятелката на Бристоу, че работи за частния детектив едва от половин час. Тя се постара с всички сили да прикрие какъвто и да било признак на изненада или вълнение, щом се раздадоха крясъците, но инстинктивно беше на страната на Бристоу, каквато и да бе причината за конфликта. Вярно, професията на Страйк и насиненото око му придаваха известно обаяние, но отношението му към нея беше под всякаква критика, а лявата гърда още я болеше.

Приятелката на Бристоу се беше втренчила в затворената врата още откакто разговорът на мъжете беше станал по-доловим през шума на бормашината. Набита и много мургава, с провиснала късо подстригана коса и вежди, които щяха да са като една, ако не бе изскубала косъмчетата помежду им, тя изглеждаше сърдита по рождение. Робин често бе забелязвала при двойките тенденцията към приблизителна еквивалентност на привлекателността, макар че, то се знае, фактори като парите често ти осигуряваха партньор с далеч по-добра външност от твоята. На Робин й се стори умиляващо, че Бристоу, който предвид елегантния си костюм и престижната си фирма би могъл да хвърли око на някоя далеч по-хубава, беше избрал тази млада жена, дано поне да е по-добра и по-сърдечна, отколкото предполага видът й.

— Сигурна ли си, че не искаш кафе, Алисън? — попита я.

Жената се огледа, сякаш изненадана, че й говорят, като че напълно бе забравила за присъствието на Робин.

— Не, благодаря — отвърна тя с плътен глас, който се оказа учудващо мелодичен. — Знаех, че той ще се разстрои — добави със странно задоволство. — Опитах се да го разубедя да прави това, но не щеше да ме чуе. Доколкото схващам, този така наречен детектив го е отрязал. Браво на него.

Изненадата на Робин трябва да беше проличала, защото Алисън продължи с известно раздразнение:

— За Джон ще е по-добре да приеме фактите. Тя се е самоубила. Останалите от семейството се помириха, не знам защо той не може.

Нямаше смисъл да се преструва, че не разбира за какво говори жената. Всички знаеха какво се е случило с Лула Ландри. Робин си спомняше точно къде се намираше, когато чу за гибелта на модела в януарската нощ с температура под нулата: стоеше пред кухненската мивка в дома на родителите си. Новината дойде от радиото, а тя нададе лек вик на изненада и изтича по нощница от кухнята да каже на Матю, който им гостуваше за уикенда. Как бе възможно смъртта на човек, с когото никога не си се срещал, да ти повлияе толкова? Робин много се бе възхищавала на външността на Лула Ландри. Не харесваше особено цвета на косата и на кожата си, по нейно мнение като на млекарка, докато Лула беше мургава, ослепителна, с изящна костна структура и яростно излъчване.

— Не е минало чак толкова дълго време от смъртта й.

— Три месеца — изтъкна Алисън и разтърси своя „Дейли Експрес“. — Бива ли го изобщо този човек?

Робин бе забелязала презрителното изражение на Алисън, когато оглеждаше окаяното състояние на офиса, безспорната му запуснатост, малката приемна, а и току-що бе зърнала онлайн безукорната, луксозна като дворец кантора, в която работеше другата жена. Отговорът й бе продиктуван по-скоро от самоуважение, отколкото от желание да защити Страйк.

— О, да — отвърна, без да й мигне окото. — Той е от най-добрите.

После отвори розов плик, изрисуван с котета, с маниера на жена, която всекидневно се занимава с неотложни дела, далеч по-сложни и интригуващи, отколкото Алисън би могла да си представи.

Междувременно Страйк и Бристоу стояха лице в лице във вътрешния кабинет, единият бесен, другият търсещ начин да обърне позицията си на сто и осемдесет градуса, без да жертва достойнството си.

— Само едно искам, Страйк — заяви Бристоу с пресипнал глас и силно зачервено слабо лице. — И то е правосъдие.

Все едно бе ударил божествен камертон; думата отекна в занемарения офис и събуди беззвучна, но вибрираща струна в гърдите на Страйк. Бристоу неволно беше докоснал мястото на дълбоко пазената у Страйк пътеводна светлинка, когато всичко останало бе разбито на пух и прах. Вярно, отчаяно се нуждаеше от пари, но Бристоу му бе дал друга, по-възвишена причина да обърне гръб на скрупулите си.

— Добре. Разбирам. Искрено го казвам, Джон, разбирам те. Седни отново. Ако все още искаш помощта ми, готов съм да ти я предоставя.

Бристоу го стрелна с пламтящ поглед. В кабинета бе настанала пълна тишина, нарушавана само от далечните гласове на работниците долу.

— Искаш ли твоята… съпруга ти е, така ли… да влезе?

— Не — отвърна Бристоу, все още напрегнат и с ръка на бравата. — Алисън не одобрява, че се заемам с това. Всъщност не разбирам защо настоя да ме придружи. Вероятно се е надявала, че ще ми откажеш.

— Седни, моля те. Нека го обсъдим както трябва.

Бристоу се поколеба, после отново се върна на стола.

Неспособен да се съпротивлява повече, Страйк си взе шоколадова бисквита и я натика цялата в устата си; извади неизползван бележник от чекмеджето на бюрото си, отвори го, затърси писалка и успя да преглътне бисквитата за времето, докато Бристоу се настаняваше на мястото си.

— Може ли да го взема? — предложи той, като посочи към плика, който Бристоу все още стискаше.

Адвокатът му го подаде, сякаш все още се колебаеше дали може да го повери на Страйк. Страйк, който не искаше да преглежда съдържанието му пред Бристоу, го остави настрани и го потупа леко, което трябваше да покаже, че той вече е ценен компонент от разследването, после приготви писалката си.

— Джон, ако ми преразкажеш накратко събитията от деня, в който почина сестра ти, ще ми е от голяма полза.

Методичен и щателен по природа, Страйк бе обучен да води разследването съвестно и взискателно. Първо да даде възможност на свидетеля да разкаже историята посвоему — непрекъсваният поток на повествованието често разкриваше подробности и очевидни несъответствия, които впоследствие се оказваха безценни доказателствени факти. След като бъдеха обрани плодовете на първоначалните впечатления и спомени, настъпваше моментът данните да се подредят в строг и прецизен ред: хора, места, собственост…

— О! — промълви Бристоу, несигурен откъде да подхване след бурния си изблик. — Ами не знам точно… да видим…

— Кога я видя за последен път? — подсказа му Страйк.

— Ами трябва да беше… да, сутринта, преди да умре. Ние… всъщност се поскарахме, но слава богу после се помирихме.

— По кое време беше това?

— Рано. Преди девет, бях тръгнал към службата. Може би в девет без петнайсет.

— За какво се скарахте?

— За приятеля й, Еван Дъфийлд. Тъкмо се бяха събрали отново. Бяхме обсъдили преди това окончателното й скъсване с него на семеен съвет, почувствахме огромно задоволство. Той беше ужасна личност, наркоман и заклет егоманиак, възможно най-лошото влияние върху Лула. Може и да й се налагах малко със съветите си… сега го разбирам. Бях единайсет години по-голям от Лула. Чувствах се задължен да я закрилям. Нищо чудно на моменти да съм бил донякъде властен. Тя все ми казваше, че не разбирам.

— Че не разбираш какво?

— Ами… въобще нищо. Имаше си много проблеми. Заради това, че е осиновена, че е чернокожа в семейство на бели. Все казваше, че на мен ми е лесно… Не знам. Може би е била права. — Той замига бързо зад очилата си. — Скандалът всъщност беше продължение на друг, който подхванахме по телефона предишната вечер. Не можех да повярвам, че е толкова глупава, та да се върне при Дъфийлд. Такова облекчение изпитахме всички, когато се разделиха. Все пак при нейните проблеми с наркотиците да се хване с наркоман… — Пое дълбоко дъх. — Тя не искаше и да чуе. Такава си беше. Ужасно ми се ядоса. Дори наредила на охраната в жилищната сграда да не ме пуска отвъд преддверието на следващата сутрин, но… Уилсън тъй или иначе махна с ръка и ме остави да вляза.

„Какво унижение, помисли си Страйк, да трябва да разчиташ на съжалението на портиера.“

— Не бих се качил — продължи с нещастна нотка в гласа и с отново избили червени петна по врата Бристоу, — но у мен беше договорът със Соме, който трябваше да й върна. Беше ме помолила да го прегледам, а трябваше да го подпише… За такива неща можеше да бъде много безкомпромисна. Така или иначе не беше особено доволна, че са ме пуснали горе, и отново се скарахме, но ядът ни бързо премина. Тя се успокои. Тогава й казах, че мама много би се радвала на посещение. Току-що бе излязла от болница, след като й направиха хистеректомия. Лула каза, че може да намине да я види по-късно у дома й, но не е сигурна, имала да върши разни неща. — Бристоу вдиша дълбоко, дясното му коляно отново заподскача, а ръцете му с изпъкнали кокалчета подзеха свое собствено нямо шоу. — Не искам да оставаш с лошо впечатление за нея. Хората я мислеха за себична, но тя беше просто най-младата в семейството и доста разглезена, да не говорим, че имаше и заболяване, при което естествено бе център на внимание. После пък се впусна в един невероятен живот, в който всичко се въртеше около нея — вещи и хора — и навред бе преследвана от папараци. Не беше нормално съществуване.

— Не — кимна Страйк.

— И тъй казах на Лула, че мама се чувства отпаднала и има болки, а тя отвърна, че може да я посети по-късно. Тръгнах си. Отскочих до офиса си да взема едни преписки от Алисън, защото исках този ден да работя в апартамента на мама и да й правя компания. Отново видях Лула у мама малко преди обед. Поседя при нея в спалнята й, докато не дойде чичо ми, после надникна в кабинета, където работех, да се сбогува. Прегърна ме, преди да…

Гласът на Бристоу пресекна и той се втренчи в скута си.

— Още кафе? — предложи Страйк.

Бристоу поклати сведената си глава. За да му даде време да се овладее, Страйк взе подноса и се отправи към приемната.

При появата на Страйк приятелката на Бристоу вдигна очи от вестника, все така намръщена.

— Не приключихте ли вече? — попита.

— Очевидно не — отвърна Страйк, без да направи опит да се усмихне.

Тя го изгледа гневно, а той се обърна към Робин.

— Може ли да получа още една чаша кафе… ъ-ъ…?

Робин се изправи и мълчаливо пое от него подноса.

— Джон трябва да бъде в кантората в десет и половина — информира Алисън с леко повишен тон. — Налага се да тръгнем най-много след десет минути.

— Ще го имам предвид — увери я Страйк невъзмутимо, преди да се върне във вътрешния кабинет, където Бристоу седеше в молитвена поза със сведена над събраните си длани глава.

— Съжалявам — промънка той, когато Страйк седна. — Все още ми е трудно да говоря за това.

— Няма проблем — каза Страйк и отново взе бележника си. — Значи Лула дойде да посети майка ви? В колко часа?

— Някъде към единайсет. В разследването бе изяснено какво е правила след това. Накарала шофьора си да я откара до един бутик, който харесваше, после се върнала в апартамента си. Имала там среща с познат художник гримьор, приятелката й Киара Портър също отишла. Трябва да си виждал Киара Портър, тя е модел. Много руса. Двете бяха фотографирани като ангели, сигурно си виждал снимката: съвсем голи, само с чанти и перуки. Соме използва снимката в рекламната си кампания след смъртта на Лула. Общото мнение бе, че е проявил нетактичност. И тъй Лула и Киара прекарали следобеда заедно в апартамента на Лула, после отишли на вечеря, където се срещнали с Дъфийлд и други хора. Цялата компания отишли в нощния клуб „Узи“ и останали там до след полунощ. Дъфийлд и Лула се скарали. Много хора станали свидетели. Той я подърпал малко, опитвал се да я накара да остане, но тя си тръгнала от клуба сама. После всички мислеха, че е негово дело, но се оказа, че той има желязно алиби.

— Предоставено от пласьора му на дрога, а? — подхвърли Страйк, докато си записваше.

— Именно. Лула се прибрала в апартамента си приблизително в един и двайсет. Била е снимана как влиза вътре. Сигурно си спомняш снимката. Впоследствие я показваха навсякъде.

Страйк си я спомняше: една от най-фотографираните жени в света с наведена глава, свити рамене, натежал поглед и ръце, плътно обвити около тялото, извърнала лице от фотографите. След като случаят категорично бе обявен за самоубийство, снимката бе придобила злокобен аспект: богата и красива млада жена, по-малко от час преди края й, опитваща се да скрие покрусата си от обективите, които е прелъстявала и които толкова са я обожавали.

— Обичайно имаше ли фотографи пред вратата й?

— Да, особено ако знаеха, че е с Дъфийлд, или пък искаха да я снимат как се прибира у дома си пияна. Ала онази вечер не са били там само заради нея. Очаквало се е в сградата да пристигне американски рапър на име Дийби Мак. Звукозаписната му компания му наела апартамента под нейния. В крайна сметка не отседнал там, защото при всичката полиция наоколо му било по-лесно да отиде в хотел. Ала фотографите, преследвали колата на Лула, когато напуснала бар „Узи“, се присъединили към онези, които чакали Мак пред сградата, и образували доста голяма тълпа отпред. Разотишли се малко след като тя се прибрала вътре; някак получили сведение, че Мак нямало да пристигне скоро. Беше много студена нощ. Валеше сняг. Температурата беше под нулата. Така че улицата е била пуста, когато е паднала.

Бристоу примигна и отпи още глътка от студеното си кафе, а Страйк се замисли за папараците, които си бяха тръгнали, преди Лула Ландри да падне от балкона си. Представи си колко ли би струвала снимка на Ландри, летяща към смъртта си. Вероятно достатъчно, че човек да излезе в пенсия.

— Джон, приятелката ти каза, че трябвало да бъдеш някъде в десет и половина.

— Какво?

Бристоу сякаш дойде на себе си. Погледна скъпия си часовник и ахна.

— Господи, нямах представа, че съм стоял тук толкова дълго. Какво… какво ще стане сега? — попита той малко объркан. — Ще прочетеш ли бележките ми?

— Да, разбира се — увери го Страйк. — Ще ти се обадя до два дни, след като свърша малко предварителна работа. Вероятно тогава ще имам далеч повече въпроси.

— Добре — рече Бристоу и се надигна замаян. — Ето, вземи визитката ми. Как искаш да ти платя?

— Едномесечна такса в предплата би било чудесно — отвърна Страйк. Като стъпка плахите пориви на срам и си припомни, че Бристоу сам беше предложил двоен хонорар, той назова скандално висока сума и за негово огромно удоволствие Бристоу не мигна, нито попита приема ли кредитни карти, нито дори обеща да донесе парите по-късно, а извади истинска чекова книжка и писалка.

— Добре би било една четвърт да са в брой — добави Страйк, решил да експлоатира късмета си докрай.

За втори път тази сутрин беше слисан, когато Бристоу отвърна:

— И аз щях да го предложа, но не знаех дали за теб е удобно. — И отброи една купчина банкноти от по петдесет лири в допълнение към чека.

Показаха се навън в мига, когато Робин се канеше да влезе с нова чаша кафе за Страйк. Приятелката на Бристоу се изправи при отварянето на вратата и сгъна вестника с вид на човек, който е чакал прекалено дълго. Беше висока почти колкото Бристоу, кокалеста, с кисело изражение и големи като на мъж ръце.

— Значи все пак се съгласихте, а? — попита тя Страйк, който остана с впечатление, че според нея се е възползвал от богатото й гадже. Нищо чудно да беше права.

— Да, Джон ме нае — отвърна.

— Аха, ясно — изтърси нелюбезно тя. — Предполагам, че си доволен, Джон.

Адвокатът й се усмихна, а тя въздъхна и потупа ръката му с жест на толерантна, но поизгубила търпение към детето си майка. Джон Бристоу вдигна ръка за поздрав и последва приятелката си навън, а тропотът на стъпките им по металното стълбище постепенно заглъхна.

5

Страйк се обърна към Робин, която отново беше седнала зад компютъра. Кафето му бе поставено до усърдно подредените купчинки с пощата върху бюрото.

— Благодаря ти — каза той, като отпи. — И за бележката също. Защо работиш по заместване?

— Какво имате предвид? — попита тя подозрително.

— Пишеш грамотно и с правилна пунктуация. Бързо схващаш. Проявяваш инициатива… Всъщност откъде се взеха чашите и подносът? Кафето и бисквитите?

— Взех ги назаем от господин Крауди. Обещах да му ги върнем до обед.

— Господин кой?

— Господин Крауди, съседът долу. Графичният дизайнер.

— И той ти ги даде ей така?

— Да — отвърна тя и добави за оправдание: — След като предложихте кафе на клиента, трябваше да му го поднесем.

Използването на множествено число бе като леко потупване по рамото на самочувствието му.

— Такава ефикасност надминава всичко, предлагано ми от „Временни кадри“ досега, от мен да го знаеш. Прощавай, че все те наричах Сандра, така се казваше последното момиче. Как е истинското ти име?

— Робин.

— Робин — повтори той. — Лесно ще е за помнене2.

Мина му през ума да направи шеговита връзка с Батман и надеждния му партньор, но нескопосаната смешка замря на устните му, когато лицето й силно порозовя. Със закъснение осъзна, че невинните му думи можеха да бъдат изтълкувани като твърде неуместни. Робин отново завъртя стола си към монитора на компютъра и сега Страйк виждаше само ръба на пламналата й буза. В един смразяващ миг на общо сконфузване стаята сякаш се смали до размерите на телефонна кабина.

— Ще изляза за малко — каза Страйк, остави недокоснатото си кафе, с рачешка походка заотстъпва към вратата и откачи палтото си, висящо до нея. — Ако някой се обади…

— Господин Страйк… Преди да тръгнете, мисля, че трябва да видите това.

Все още зачервена, Робин взе от купчината с отворени писма до компютъра яркорозов лист за писма и плик в същата цветова гама, които бе поставила в прозрачен джоб. Когато ги вдигна насреща му, Страйк забеляза годежния й пръстен.

— Това е смъртна заплаха — съобщи тя.

— А, да — рече небрежно Страйк. — Не го мисли. Идват такива поне веднъж седмично.

— Но…

— Праща ги недоволен бивш клиент. Малко е нередовен. Смята, че ме отклонява от следата, като използва такава хартия.

— Не е ли редно да ги покажете в полицията?

— Та да им дам повод да се посмеят ли?

— Няма нищо смешно, това е заплаха за живота ви! — възрази тя и Страйк осъзна защо бе поставила писмото и плика в джоб. Почувства се леко трогнат.

— Сложи го в архива при другите — нареди той и й посочи кантонерката в ъгъла. — Ако е щял да ме убива, вече да го е сторил. Ще откриеш там някъде същите такива писма, пращани в продължение на шест месеца. Ще си спокойна ли да пазиш фронта тук за малко, докато ме няма?

— Ще се справя — отвърна тя и той се развесели от киселата нотка в гласа й и очевидното й разочарование, че никой няма да снеме отпечатъци от смъртната заплаха, поднесена с котенца.

— Ако ти потрябвам, номерът на мобилния ми е на визитките в най-горното чекмедже.

— Добре — отговори тя, без да погледне нито чекмеджето, нито него.

— Ако желаеш да излезеш за обяд, направи го. Някъде из бюрото има резервен ключ.

— Хубаво.

— Е, до скоро тогава.

Той спря отвън до самата стъклена врата, на прага на тясната тоалетна. Напрежението в стомаха му вече ставаше болезнено, но реши, че нейната компетентност и загриженост за безопасността му заслужават известен такт от негова страна. Решил да изчака, докато отиде в пъба, Страйк заслиза по стълбите.

На улицата запали цигара, сви вляво, отмина затвореното „12 Бар Кафе“ и пое по тесния тротоар на Денмарк Плейс покрай витрината с многоцветни китари и стените, запълнени със залепени обяви, далеч от безпощадния шум на пневматичната бормашина. Заобиколи внимателно строителните отпадъци пред Сентър Пойнт, мина покрай гигантската златна статуя на Фреди Мъркюри над входа на театър „Доминиън“ — с наведена глава и вдигнат във въздуха юмрук, подобен на някакъв езически бог на хаоса.

Пищната викторианска фасада на пъба „Тотнъм“ се издигаше над бъркотията на строителните работи и Страйк, усещайки с удоволствие голямата пачка пари в джоба си, влезе през вратите му в спокойната викторианска атмосфера на излъскани до блясък тъмно дърво и месингови елементи. С преградите си от матирано стъкло, с остарялата кожена тапицерия, с огледалата зад бара с украса от позлата, херувими и рогове на изобилието заведението представляваше подреден свят, от който лъхаше самочувствие и който бе в приятен контраст с разбитата улица. Страйк поръча пинта „Дум бар“ и я отнесе в дъното на почти празния пъб, където постави чашата си на висока кръгла маса под ярко изрисувания стъклен купол на тавана, след което се отправи към мъжката тоалетна, силно воняща на урина.

Десет минути по-късно, усетил се чувствително по-комфортно, Страйк беше опразнил една трета от чашата си, което засили ефекта на анестезия, предизвикан от изтощението му. Корнуолската бира имаше вкус на дом, на покой и на отдавна изчезнала сигурност. Точно срещу него висеше голяма и размазана картина на викторианска девойка, танцуваща с рози в ръцете си. Наблюдаваше го едновременно игриво и свенливо през дъжда от венчелистчета; с огромната си гръд, драпирана в бяло, тя беше толкова различна от реална жена, колкото масата, върху която стоеше бирата му, или примерно колкото мъжа с конска опашка, обслужващ бара.

В този момент мислите на Страйк отново се отправиха към Шарлот, която бе несъмнено реална; красива, опасна като притисната натясно лисица, умна, понякога забавна и според определението на най-стария приятел на Страйк „луда за връзване“. Наистина ли този път бе дошъл краят? Обвит от умората като в пашкул, Страйк си припомни сцени от миналата нощ и сутринта. Тя най-сетне бе сторила нещо, което той не можеше да прости, и болката без всяко съмнение щеше да е убийствена, когато анестезията изгубеше действието си. Ала междувременно трябваше да се обмислят някои практически въпроси. Апартаментът, в който живееха, беше на Шарлот — стилен и скъп мезонет на Холанд Парк авеню — което означаваше, че считано от два часа тази нощ, той е доброволен бездомник.

(„Блуи, нанеси се при мен. За бога, знаеш, че така е най-разумно. Ще спестиш пари, докато бизнесът ти стъпи на крака, а и аз ще се грижа за теб. Не бива да си сам, докато оздравяваш. Хайде, Блуи, не бъди глупав…“)

Никой никога вече нямаше да го нарича Блуи. Блуи беше мъртъв.

За пръв път в дългата им и бурна връзка той беше този, който си тръгна. Три пъти преди това Шарлот беше слагала край. Помежду им имаше негласно разбиране, че ако той някога си тръгне, ако реши, че му е дошло до гуша, раздялата им ще има съвършено различен характер от разделите по нейна инициатива, които, колкото и болезнени и неприятни да бяха, никой от тях двамата не бе усещал като окончателни.

Шарлот нямаше да миряса, докато не го нарани възможно най-тежко, за да му го върне. Сцената от тази сутрин, когато го бе настигнала в офиса му, несъмнено беше само прелюдия към предстоящото да се разиграва в идните месеци или дори години. Той не познаваше друг човек с такава жажда за мъст.

Страйк докуцука до бара, взе си втора бира и се върна на масата, за да потъне отново в мрачен размисъл. Напускането на Шарлот го бе довело до ръба на пропаст. Беше толкова задлъжнял, че единствено Джон Бристоу го делеше от живота в спален чувал пред някой вход. Всъщност ако Гилеспи поискаше пълно изплащане на заема, с който бе направена началната вноска за офиса, на Страйк не му оставаше друга възможност, освен да спи на улицата.

(„Обаждам се само да проверя как вървят нещата, господин Страйк, защото плащането за този месец още не е дошло… Дали можем да го очакваме през следващите няколко дни?“)

И накрая (след като бе тръгнал да мисли за неприятните неща в живота си, защо да не им направи цялостен преглед?) наскоро теглото му се бе повишило с цели десет килограма и освен че се чувстваше дебел и не във форма, това създаваше излишно напрежение върху протезата на крака му от коляното надолу, която сега бе опрял върху месинговата пречка на масата. Страйк бе започнал да накуцва просто защото допълнителното натоварване предизвикваше протъркване. Дългото вървене през Лондон в малките часове с мешка през рамо не беше помогнало. Със съзнанието, че го чака сиромашия, беше твърдо решен да стигне по най-евтиния начин.

Върна се на бара за трета бира. Когато отново беше на масата си под купола, извади мобилния си телефон и се обади на приятел от Централното управление на полицията, дружбата с когото, макар и само няколкогодишна, бе изкована при изключителни обстоятелства.

Също както само Шарлот го наричаше Блуи, така и детектив инспектор Ричард Анстис бе единственият човек, който се обръщаше към Страйк с Мистичния Боб, и тъкмо това име той извика гръмогласно сега, щом чу гласа на приятеля си.

— Ще ти искам услуга — съобщи Страйк на Анстис.

— Само кажи.

— Кой беше поел разследването за Лула Ландри?

Докато издирваше номерата на полицаите, натоварени със случая, Анстис разпита Страйк за бизнеса, десния крак и годеницата му. Страйк излъга и по трите пункта.

— Радвам се да го чуя — весело заяви Анстис. — И така ето ти номера на Уордъл. Той е свестен. Малко е самовлюбен, но ще ти свърши повече работа от Карвър, който е противен тип. Мога да те препоръчам на Уордъл, ще му звънна още сега, ако искаш.

Страйк измъкна някаква туристическа брошура от дървеното табло на стената и записа номера на Уордъл в полето, до снимка на Конната стража.

— Кога ще наминеш? — попита Анстис. — Доведи Шарлот някоя вечер.

— Да, би било чудесно. Ще ти звънна, точно в момента съм доста натоварен.

След като затвори, Страйк седя известно време дълбоко замислен, после позвъни на много по-стар познат от Анстис, чийто житейски път го бе отвел в противоположна посока.

— Обаждам се за услуга, приятел — каза му Страйк. — Нужна ми е информация.

— За какво?

— Ти ми кажи. Трябва ми нещо, което да използвам като разменна монета с ченге.

Разговорът се проточи цели двайсет и пет минути и включваше много паузи, а те ставаха все по-дълги и многозначителни, докато накрая Страйк получи приблизителен адрес и две имена, които също записа до Конната стража, както и предупреждение, което не записа, но го взе присърце. Диалогът завърши приятелски и Страйк, вече широко прозяващ се, набра номера на Уордъл. Беше му отговорено почти веднага със силен и отсечен глас:

— Уордъл.

— Здравейте. Аз съм Корморан Страйк и…

— Какъв сте?

— Корморан Страйк е името ми.

— А, да — рече Уордъл. — Току-що ми звъня Анстис. Вие сте частният детектив, нали? Анстис каза, че искате да поговорим за Лула Ландри.

— Да, така е — потвърди Страйк, като потисна нова прозявка, докато разглеждаше рисунките по тавана — вакханалии, превръщащи се пред погледа му в празненство на феи в стил „Сън в лятна нощ“ с човека с магарешка глава. — Но всъщност това, което искам, е досието по случая.

Уордъл се разсмя.

— Не моя живот си спасил, приятел.

— Имам информация, която вероятно ще те заинтересува. Можем да осъществим обмен.

Настана кратка пауза.

— Доколкото схващам, не искаш да осъществяваме този обмен по телефона.

— Правилно — отвърна Страйк. — Има ли място, където обичаш да пийваш някоя и друга бира след тежък работен ден?

След като надраска името на пъб близо до Скотланд Ярд и се съгласи, че точно след седмица (след като не се докопа до по-близка дата) го устройва и него, Страйк се сбогува.

Невинаги беше така. Преди две години той бе в положение свидетели и заподозрени да угодничат пред него; беше като Уордъл, човек, чието време е по-ценно от това на повечето му събеседници и който може да избира кога и къде да се проведат разговорите и колко дълги да са. Като Уордъл той нямаше нужда от униформа; облечен бе в авторитет и престиж. Сега бе накуцващ мъж в смачкан костюм, търгуващ със стари познати, опитващ се да върти сделки с полицаи, които навремето на драго сърце биха приемали обажданията му.

— Дръвник — изрече на глас Страйк в чашата си. Третата бира беше влязла толкова лесно, че от нея бяха останали само два пръста.

Мобилният му телефон иззвъня, на екрана се появи номерът на служебния му телефон. Без съмнение Робин се опитваше да му съобщи, че Питър Гилеспи си иска парите. Превключи я директно на гласова поща, пресуши чашата си и излезе.

На улицата беше светло и студено, тротоарът бе мокър и локвите периодично проблясваха като сребро, когато облаци закриваха слънцето. Страйк запали още една цигара и я изпуши пред входа на „Тотнъм“, като наблюдаваше работниците около дупката на улицата. Щом довърши цигарата, пое бавно по Оксфорд стрийт да убие времето, докато временният кадър си тръгне, та да може да се наспи на спокойствие.

6

Робин изчака десет минути, за да е сигурна, че Страйк няма да се върне, преди да пристъпи към няколко приятни обаждания от мобилния си телефон. Новината за годежа бе приета от приятелките й или с развълнувано пискане, или със завистливи коментари, като и двете реакции доставиха на Робин еднакво удоволствие. По обед се награди с един час почивка, купи си три сватбени списания и пакет бисквити, за да възстанови взетите (с което изпразни касичката за дребни разходи — метална кутийка за сладки с етикет на нея, и добави от себе си още четирийсет и два пенса), после се върна в празния офис, където прекара четирийсет щастливи минути в разглеждане на сватбени рокли и букети, цялата вибрирайки от вълнение.

Щом едночасовата обедна почивка, която сама си беше определила, свърши, Робин изми чашите и подноса на господин Крауди и му ги върна заедно с бисквитите. Като видя как се стреми да я задържи с разговор и как очите му разсеяно се местят от устата към гърдите й, тя реши да го избягва до края на седмицата.

А Страйк все не се връщаше. От нямане какво друго да върши, Робин подреди чекмеджетата на бюрото си, като изхвърли натрупаните от предшественичките си боклуци: две блокчета напрашен млечен шоколад, износена пила за нокти и безброй листчета с анонимни телефонни номера и други драскулки. Имаше кутия със старомодни метални кламери, каквито не беше виждала до този момент, и голям брой малки празни сини тетрадки, които, макар и немаркирани, навяваха бюрократизъм. Робин, вряла и кипяла в канцеларската работа, имаше чувството, че са задигнати от някое учреждение.

Служебният телефон звъня няколко пъти. Новият й шеф явно беше човек с много имена. Един мъж попита за „Оги“, друг — за „Маймунека“, а един сух насечен глас помоли „господин Страйк“ да върне обаждането на господин Питър Гилеспи при първа възможност. Във всеки от случаите Робин звънеше на мобилния телефон на Страйк, но неизменно попадаше на гласова поща. Ето защо остави устни съобщения, записа името и номера на всеки обадил се на залепващи се листчета, отнесе ги в кабинета на Страйк и ги подреди грижливо върху бюрото му.

Пневматичната бормашина не спираше да бръмчи отвън. Някъде към два часа, когато обитателят на горния апартамент стана по-активен, таванът започна да скърца; ако не беше този шум, би изглеждало все едно че Робин е сама в цялата сграда. Постепенно самотата, комбинирана с чувството на възторг, който заплашваше да пръсне гърдите й всеки път, щом погледът й попаднеше върху пръстена на лявата ръка, й даде смелост. Тя се зае да почиства и подрежда малкото помещение, което бе под неин временен контрол.

Въпреки общата запуснатост и зацапаните повърхности Робин скоро откри стройна организационна структура, която й се понрави, тъй като по природа беше прибран и подреден човек. Кафявите картонени папки (странно старомодни в тези дни на яркоцветна пластмаса), строени на рафтовете зад бюрото й, бяха наредени по дати, всяка с изписан на ръка сериен номер на гръбчето. Отвори една и видя, че металните кламери бяха използвани, за да прикачат отделни листове хартия към всяко досие. Много от материалите вътре бяха изписани с труден за разчитане почерк. Може би така се работи в полицията; нищо чудно самият Страйк да е бивш полицай.

Робин откри купчето от розови закани за смърт, споменати от Страйк, в средното чекмедже на кантонерката, до няколко листа с договори за конфиденциалност. Взе един от тях и го прочете: прост формуляр, изискващ от подписалия се в извънработно време да се въздържа от обсъждане на имената и информацията, с които се е запознал при изпълняването на задълженията си. Робин поразмишлява за миг, след което внимателно сложи подписа си и датата на един от формулярите, занесе го в кабинета на Страйк и го сложи на бюрото му, така че той да добави своето име на реда с точките. Поемането на този едностранен обет за пазене на тайна й върна донякъде чувството за вълшебство и за романтика, които си представяше, че ще открие зад стъклената врата с надпис, преди Страйк да я отвори със замах и за малко да я пребие по стълбите.

Чак когато постави формуляра върху бюрото на Страйк, забеляза пътната чанта, завряна в ъгъла зад металния шкаф. През отворения цип се показваха мръсната му риза, будилник и несесер с тоалетни принадлежности. Робин затвори вратата между вътрешния кабинет и приемната, сякаш неволно бе станала свидетел на нещо конфузно и лично. Събра наум фактите: тъмнокосата красавица, изхвърчала от сградата сутринта, разните наранявания по Страйк и онова, което в ретроспекция изглеждаше като закъсняло, но решително втурване след жената. В новото си радостно състояние на прясно сгодена Робин бе склонна от дъното на душата си да съчувства на всеки с не тъй успешен любовен живот като нейния, но пък тази жалост засилваше невероятното удоволствие при мисълта за нейния личен рай.

В пет часа, след продължителното отсъствие на временния си шеф, Робин реши, че е свободна да си върви у дома. Тананикаше си, докато попълваше картата за работното си време, и премина към истинска песен, докато закопчаваше тренчкота си; после заключи външната врата на офиса, пъхна обратно резервния ключ през процепа за пощенската кутия и пое с удвоена предпазливост надолу по металните стълби към Матю и към дома.

7

Страйк бе прекарал ранния следобед в сградата на студентския съюз на Лондонския университет, където благодарение на това че мина решително и с намръщено лице покрай рецепцията, беше се добрал до помещението с душовете, без някой да го спре или да му поиска студентска карта. След това бе изял корава кифличка с шунка и блокче шоколад в кафето. После се бе лутал, зашеметен от умора и често палейки цигара, между евтините магазини, в някои от които влизаше да си купи с парите на Бристоу малкото вещи от първа необходимост, нужни му сега, след като вече бе лишен от легло и изхранване. В привечерните часове вече се намираше в италиански ресторант с няколко големи, струпани около него кутии, седнал до бара и отпиващ от бирата си, почти забравил вече защо му се налага да убива времето.

Беше почти осем, когато се върна в офиса си. Това бе часът, в който Лондон му се струваше най-привлекателен; работният ден беше свършил, прозорците на пъбовете светеха уютно подобно на скъпоценни камъни, улиците бяха пълни с живот, неуморно вечните стари сгради, омекотени от уличното осветление, пораждаха странно чувство на успокоение. Виждали сме много като теб, сякаш мълвяха те утешително, докато той куцукаше по Оксфорд стрийт, понесъл сгъваемо походно легло. Седем и половина милиона сърца биеха в непосредствена близост в този оживен стар град и със сигурност много от тях бяха далеч по-тежко ранени от неговото. Докато крачеше уморено покрай затварящите магазини, а небето над него придобиваше цвят на индиго, Страйк откри утеха в мащабите на града и в анонимността му.

Оказа се истинско приключение да качи походното легло по металното стълбище до втория етаж и когато стигна пред вратата, надписана с името му, болката в края на десния му крак вече беше непоносима. Облегна се за момент на вратата, като пренесе тежестта на тялото си върху левия крак, и се загледа в стъклото, което се замъгляваше от запъхтяното му дишане.

— Нещастник дебел — наруга се на глас. — Изфирясал дърт динозавър.

Обърса потта от челото си, отключи вратата и премъкна през прага разнообразните си покупки. Във вътрешния кабинет избута бюрото встрани, опъна леглото, разви спалния чувал и напълни евтиния чайник на умивалника в помещението извън стъклената врата.

Вечерята му от нудли още беше в опаковката, беше я избрал, защото му напомняше за войнишкия порцион, който носеше в раницата си. Той бе вкоренил дълбоко у него асоциацията за бързо затопляна рехидратирана храна и импровизиран подслон за преспиване, които автоматично го караха да посяга за оръжието си. Когато водата в чайника завря, той я сипа направо в кутийката и изяде рехидратираната паста с пластмасова лъжичка от университетското кафене, седнал на канцеларския си стол, отправил поглед надолу към почти пустата пряка, отвъд която в сумрака гърмеше потокът от превозни средства по голямата улица, и заслушан в отривистия ритъм на бас китарата от „12 Бар Кафе“ два етажа по-надолу.

Беше спал и на по-лоши места. Преживял беше каменния под на многоетажен паркинг в Ангола, бомбардираната металодобивна фабрика, където бяха опънали палатки и където на сутринта изкашля черни сажди. Най-лошо от всичко беше усойното общежитие в Норфък, където майка му беше дотътрила него и една от полусестрите му, когато бяха съответно на осем и шест години. Спомняше си лишените от удобство болнични легла, в които бе прекарал месеци, разните места за самонастаняване (отново с майка му), мразовитите гори, където бе лагерувал по време на армейски учения. Колкото и примитивно и непредразполагащо да изглеждаше походното легло под едничката гола крушка, то беше луксозно в сравнение с всички тях.

Актът на пазаруване на нужните му неща и вкарването им в употреба събудиха у Страйк стария войнишки навик да свърши онова, което трябва, без въпроси и без оплаквания. Изхвърли в боклука опаковката на нудлите, включи лампата и седна зад бюрото, където Робин бе прекарала по-голямата част от деня.

Докато събираше компонентите за новото досие — папка с твърди корици, бели листове и кламери; бележника, в който беше записал разговора с Бристоу; туристическата брошура от „Тотнъм“; визитката на Бристоу — забеляза реда в чекмеджетата, липсата на прах по монитора, отсъствието на празни чаши и боклуци и едва доловимия аромат на парфюм „Пледж“. Умерено заинтригуван, той отвори кутията с пари за дребни разходи и откри в нея бележка с прилежния закръглен почерк на Робин, уведомяваща го, че й дължи четирийсет и два пенса за шоколадовите бисквити. Страйк извади от портфейла си четирийсет лири от онези, с които му бе платил Бристоу, и ги пусна в кутията; сетне му хрумна нова мисъл, отброи четирийсет и два пенса и ги добави отгоре.

После с една от химикалките, които Робин бе подредила грижливо в най-горното чекмедже, Страйк започна да пише бързо и с лекота, като първо постави датата. Откъсна бележките от разговора с Бристоу и ги прикрепи към досието; записа всички стъпки, които бе предприел дотук, включително обажданията до Анстис и Уордъл и номерата на телефоните им (подробностите за другия приятел обаче, който предостави полезни имена и адреси, не бяха включени в досието).

Накрая, преди да сложи папката на мястото й най-вдясно на рафта, Страйк постави сериен номер на новия си случай и го записа заедно с обозначението „Внезапна смърт, Лула Ландри“ на гръбчето.

Сега най-после отвори плика, който според Бристоу съдържаше съществените следи, пропуснати от полицията. Почеркът на адвоката, четлив и плавен, се лееше в плътно изписани редове. Както беше обещал Бристоу, съдържанието се отнасяше главно до действията на мъжа, когото той наричаше „Бягащия“.

Бягащия бе висок чернокож мъж, чието лице беше скрито от шал и който се появяваше на запис от камера в късен автобус, движещ се от Айлингтън към Уест Енд. Беше се качил на този автобус около петдесет минути преди Лула Ландри да умре. След това бе показан на запис от охранителна камера в Мейфеър да се движи по посока на дома на Ландри в един часа и трийсет и девет минути. Беше спрял пред камерата и очевидно се консултираше с листче хартия („евентуално за адрес или упътване“, услужливо бе добавил Бристоу в бележките си), преди да се придвижи извън обхвата.

Запис от същата камера малко по-късно показваше Бягащия да спринтира в обратна посока покрай камерата в два часа и дванайсет минути и да излиза извън обхвата. „Втори чернокож също тича — евентуален съгледвач? Сварен при кражба на кола? По това време зад ъгъла се е включила аларма на кола“, беше написал Бристоу.

Накрая имаше запис от камера на „чернокож, силно напомнящ Бягащия“, който крачи по улица близо до Грейс Ин Скуеър, на няколко километра разстояние, по-късно сутринта, след смъртта на Ландри. „Лицето все така е скрито“, пишеше Бристоу.

Страйк спря да разтърка очи, забравил, че едното е наранено, и трепна от болката. Вече бе изпаднал в онова състояние на замаяност и неволно потрепване на мускулите, което беше знак за крайно изтощение. С протяжна въздишка, преминала в пъшкане, той направи преценка на бележките на Бристоу, стиснал химикалката в косматия си юмрук и готов да впише свои бележки.

Бристоу сигурно можеше да тълкува закона съвестно и обективно в кантората си, която го бе снабдила с елегантната му гравирана визитка, но съдържанието на този плик само потвърждаваше впечатлението на Страйк, че личният живот на клиента му е доминиран от безоснователна вманиаченост. Какъвто и да бе произходът на повишеното внимание на Бристоу към Бягащия — дали вкоренен таен страх от градското страшилище, символизирано от криминално проявен чернокож мъж, или някаква друга, по-дълбока и по-лична причина — немислимо бе полицията да не е проучила Бягащия и неговия спътник (я съгледвач, я автокрадец) и със сигурност са имали основателна причина да ги изключат от кръга на заподозрените.

С широка прозявка Страйк обърна на втората страница от писанията на Бристоу.

— И по кой начин — измърмори Страйк, докато масажираше челото си — е видял през външната врата кога пазачът се е оттеглил в кенефа?

Бас държа, че си му платил за тази готовност, помисли си Страйк, видял телефонния номер на охранителя под заключителните думи.

Той остави химикалката, с която възнамеряваше да добави свои бележки, и прикрепи с кламер написаното от Бристоу в папката. После изключи настолната лампа и с куцукане отиде да се изпикае в тоалетната на площадката. След като си изми зъбите над напуканата мивка, заключи стъклената врата, нагласи будилника и се съблече.

На неоновата светлина от уличната лампа Страйк разкопча ремъците на протезата си, свали я от измъчения си крак и отстрани подложката с гел, която не бе успяла да го предпази от болката. Постави изкуствения крак до зареждащия се мобилен телефон, добра се до спалния чувал и легна с ръце под тила, вгледан в тавана. Както се бе опасявал, тежащата като олово умора в тялото му не се оказа достатъчна да заглуши тревожните му мисли. Старата инфекция отново се бе активирала; измъчваше го, не му даваше покой.

Какво ли правеше тя сега?

Вчера вечерта в една паралелна вселена той бе обитавал красив апартамент в най-желания район на Лондон с жена, която караше всеки зърнал я мъж да се втренчва в Страйк с почуда и завист.

„Защо просто не се нанесеш при мен? О, за бога, Блуи, не мислиш ли, че е най-разумното решение? Защо не?“

От самото начало си знаеше, че това е грешка. Бяха го опитвали и преди и всеки следващ път стигаха до все по-голяма катастрофа.

„Но ние сме сгодени, за бога, защо да не живееш при мен?“

Бе изрекла неща, които би трябвало да доказват, че във времето, през което едва не бе го изгубила завинаги, тя е претърпяла също така необратима промяна като него самия, останал с крак и половина.

„Не ми е нужен пръстен. Не ставай смешен, Блуи. Всичките ти пари ти трябват за новия бизнес.“

Той затвори очи. След станалото рано сутринта нямаше връщане назад. Твърде много пъти бе лъгала за прекалено сериозни неща. Ала мисълта му се връщаше обратно като към вече пресметнат сбор с опасението, че е допуснал елементарна грешка. Усърдно съпостави постоянно променящите се дати, отказа й да се посъветва с аптекар или лекар, яростта, с която бе реагирала на всяка молба за изясняване и после внезапното съобщение, че всичко е приключило без грам доказателство, че изобщо е било реално. Покрай всичките съмнителни обстоятелства налице бе и спечеленото му по трудния начин познание за нейната патологична склонност да лъже и преувеличава, потребността й да провокира, да дразни, да подлага на изпитания.

„Не смей да разследваш мен, дявол го взел. Не смей да ме третираш като тайно дрогиращ се войник. Аз не съм ти случай, който трябва да разрешиш. От теб се очаква да ме обичаш, а ти не искаш да приемеш думата ми дори за такова нещо…“

Ала лъжите, които сипеше, бяха втъкани в самата й същност, във всекидневието й. Да живее с нея и да я обича означаваше все повече да се впримчва в тях, да се сражава с нея за истината, да отвоюва с борба всеки сантиметър от здравата почва на реалността. Как можа да се случи той, който от най-ранно детство носеше у себе си нуждата да проучва, да знае със сигурност, да извлича истината и от най-незначителните загадки, да се влюби толкова силно и така задълго в момиче, нижещо лъжи с лекота, с каквато другите жени дишаха?

— Свършено е — каза на себе си. — Писано беше да стане.

Ала не беше пожелал да каже на Анстис и не събираше сили да го признае пред никого другиго, все още не. Имаше приятели из цял Лондон, които биха го приели на драго сърце в домовете си, които биха отворили спалните си за гости и хладилниците си, изпълнени с желание да го утешат и да му помогнат. Ала цената на всички тези удобни легла и на домашно сготвената храна щеше да е да седи край кухненска маса и щом децата, облечени в чисти пижами, се отправеха към леглата, да съживява наново грозната финална свада с Шарлот, подлагайки се на съчувствието и съжалението на гаджетата и съпругите на приятелите си. Пред това предпочиташе мрачната самота, нудлите в кутийка и спалния чувал.

Все още чувстваше липсващото стъпало, откъснато от крака му две години и половина по-рано. То беше там, в спалния чувал; можеше да свива изчезналите пръсти, ако поискаше. Колкото и да беше изтощен, дълго време не можа да заспи, а когато това стана, Шарлот се втурваше ту вътре, ту навън във всеки негов сън — възхитително красива, сквернословна и сбъркана.