Звездната сянка

Глава 1

Червено-виолетовата ескадра на аларите. Стотици кораби, патрулиращи по границата на Галактическия конклав.

Гледах през станалия прозрачен корпус разсипаните в небето блясъци. Достатъчно беше да спра погледа си върху някой кораб и изображението му веднага се увеличаваше. Добри технологии имат геометрите.

Но нима технологиите са най-важното?

На света има неща, по-силни от оръжията — волята, силата на духа, увереността в собствената правота, сплотеността. Какво може да противопостави Конклавът на цивилизацията на геометрите? Дрязгите и раздорите, приглушеното недоволство на слабите раси, самоуспокоението и преситеността на силните? Цялото несигурно равновесие ще рухне за миг. А ако се постараят и регресорите…

Капитане, движим се принудително…

— Подчини се — казах аз.

Ситуацията е опасна.

— Всичко е наред. Имам инструкции. Това е за благото на Родината — прекъснах аз кораба.

Така и не намерих разузнавателното корабче на Ример. Явно го бяха унищожили. За всеки случай. Впрочем можеше да е и за добро. Неволно бях започнал да се отнасям като към разумно същество с компютъра, побрал в себе си част от паметта на Ник, маниера му на общуване, стиховете му. А с тази машина, новичка, непринадлежала никога на никого, беше по-лесно. Геометрите бяха успели да направят борд-партньорите си адски съобразителни, способни да общуват свободно и да взимат нестандартни решения. И при това да си останат само машини.

Навярно в това имаше нещо правилно. Ненапразно нито една раса от Конклава не използваше системи с изкуствен интелект, или поне такива не бяха широко разпространени — вместо това се предпочитаха услугите на изчислителите, куалкуа или други тясноспециализирани същества. В самата мисъл за създаване на нов разум, възможен конкурент, има нещо плашещо. Но защо геометрите, с тяхната вманиаченост на тема единство и приятелство, да пропускат подобен шанс? Може би, когато се намеси инстинктът за самосъхранение на расата, цялата идеологическа черупка се пръсва?

Ситуацията е много опасна — съобщи тъжно корабът.

— Подчинявай се. Изпълняваме мисия на приятелство.

Хубаво е, когато идеологията е на първо място. Дори и геометрите да са допускали възможността за отвличане на кораба, не са му позволили да изпита подобни съмнения. Изплувахме в центъра на ескадрата към кораба-флагман с намалена мощност на двигателите. Беше минала само седмица, откакто го видях за първи път. Тогава огромният диск изглеждаше жалко. Аларите бяха успели да хванат кораб на геометрите цял и невредим, но бяха понесли солидни загуби. Сега обаче флагманът беше съвсем като нов. Страховита бойна машина, неспособна да губи битки…

Куалкуа — помислих си, — твоите сънародници участвали ли са в ремонта?

Да — последва беззвучен отговор. — Помагахме в горещите зони.

Но нали това е опасно и за вас?

И какво?

Разтърсващо равнодушие към смъртта. Небивало. Зад това поведение на амебоподобните същества се криеше нещо, но все още никой не беше успял да проумее какво точно.

В центъра на флагмана се отвори люк. Нямаше никакви шлюзове, въздухът се удържаше от силов щит. Ние падахме в отвора — изглеждаше именно като падане — после усетих леко прилошаване, когато гравитационните полета на корабите започнаха да си взаимодействат.

— Изключване на гравитацията — наредих аз, когато се озовахме във вътрешността на флагмана. — Изключване на всички защитни системи. Отваряне на кабината.

Този път корабчето се подчини безропотно, сякаш решило, че като ти отсекат главата, не жалиш косата си. Кабината се отвори, усетих острата миризма на извънземното, нечовешко обиталище. Подобният на пещера хангар на флагмана беше осветен крайно оскъдно, неподвижните фигури на аларите едва се виждаха.

Почувствах се зле.

Преди седмица си пробивах път през редиците им. Безстрашният герой, непомнещ кой е, щедро раздаващ шамари и режещ с ножа си наляво и надясно… А на пътя ми са стояли техници и инженери, до един без навици в ръкопашния бой. Била е нужна илюзия за схватка — и беше постигната. Ако срещу мен бяха излезли няколко истински десантници, при това с прехвалените аларски бронирани костюми — изобщо нямаше да се измъкна.

Косматите тела наоколо чакаха. Как ме гледаха? С разбиране — нали са знаели какво вършат? С омраза — ръцете ми бяха изцапани с кръвта на приятелите им? С любопитство — аз все пак се бях върнал, носех информация?

— Къде са приятелите ми? — попитах аз, като скочих на пода. — Алари!

Мълчание. После напред излезе черен алар със златиста туника.

— Командващия? — попитах аз.

— Приветствам те на борда, Пьотър Хрумов — каза преводачът куалкуа, който стърчеше във вид на уродлив израстък от шията на командващия. — Радваме се, че успя да се върнеш.

На две места по тялото му козината беше закрита от превръзки, които едва ли имаха нещо общо с облеклото. Дали не бяха следи от мои удари?

— Къде са приятелите ми? — попитах отново аз.

— Те спят. По вашето време е период за отдих.

— Нищо, събудете ги, те няма да се обидят… — казах аз.

Ако аларите бяха решили да ме изиграят, бях обречен… Но в същата минута от далечния край на тунела се показаха две човешки фигури. Данилов и Маша. Те тичаха към мен и аз почувствах как най-накрая напрежението ме напуска.

Все пак имаше къде да се върна.

Само че защо усмивките върху лицата им бяха толкова измъчени?

— Пьотър! — Данилов ме сграбчи. Разтърси ме и ме погледна в лицето. — Кучи син! Върна се!

Маша се държеше по-спокойно. Тя просто се усмихваше и, странна работа, това необичайно за нея занимание я правеше доста по-симпатична.

— Здравей — каза тя, като протегна ръка и леко докосна рамото ми. — Чудесно. Много се притеснявахме за теб.

Погледнах накриво тунела, но оттам не се появяваше никой друг.

— Къде е дядо? — попитах с недоумение.

— Той спи — отговори бързо Данилов. — Спи в момента.

Аларите не се намесваха. Бяха сключили около нас космата окръжност и с любопитство наблюдаваха срещата. Потърсих с поглед командващия и попитах:

— По време на моето бягство… аз…

— Ти уби трима — отговори командващият, без да изчака да завърша.

А какво можех да очаквам всъщност? Добре, че бяха само трима. Наоколо имаше не-приятели и плененият регресор Ник Ример не се беше церемонил…

Данилов леко стисна ръката ми.

— Командващ… — започнах аз.

Глупаво беше да се извинявам и да моля за прошка. Вината не беше от онези, от които можеш да се освободиш с думи. Но какво друго ми оставаше?

— Пьотър Хрумов, като представител на расата на аларите те моля за извинение — каза командващият.

Вторачих се в блестящите черни очи. Не, той не се подиграваше.

— Накарахме те да пристъпиш законите на своята цивилизация — каза командващият. — Наложи ти се да убиваш съюзници. Вината ни е огромна, но не виждахме друг изход.

Не, не почувствах облекчение от думите му в коренно променилата се ситуация.

И може би това беше единственото, заради което още имах право да уважавам себе си.

— Командващ, моля за прошка расата на аларите — отговорих. — Скърбя за жертвите.

Аларът мълчеше. Колкото и различни да бяха етичните ни принципи, той не можеше да не страда за загиналите членове на екипажа. Иначе едва ли би командвал флотилия. Властта дава правото да приемаш и да изискваш жертви, но не избавя от болката. Разбира се, ако това е власт, а не тирания.

— Нали жертвата им не беше напразна? — попита командващият. — Беше ли в света на геометрите?

— Да. — Махнах с ръка към корабчето си. — Та нали това е друг кораб. Онзи, с който отлетях, беше разглобен и унищожен.

— Защо?

— Защото е бил в плен.

Данилов погледна тържествуващо към Маша и в мен се появи подозрението, че девойката е била склонна да монтира на корабчето на Ример десетина-двайсет „бръмбарчета“.

— Добре, че ти си избегнал тази участ — каза командващият.

— Едва успях — отговорих аз.

Аларът поклати глава. Навярно копираше човешкия жест, но при мишата му муцуна това изглеждаше комично.

— Може ли цивилизацията на геометрите да стане съюзник на слабите раси? — попита той.

Добър въпрос.

Най-добрият въпрос за сезона…

— Тя може да стане нов господар на слабите — отговорих аз. — Тя ще ни погълне. Ще ни подари идеологията си. Ще ни приеме в кръга си.

— Невъзможно е да се смени по насилствен път идеологията на едно развито общество — парира ме аларът.

— Няма да останем развити дълго време — съобщих му аз.

Черните миши очи ме пронизваха целия. После командващият огледа събралите се наоколо — и аларите се плъзнаха встрани. За десет секунди се ометоха като издухани от вятър.

— Да вървим, Пьотър. — Той протегна лапа и леко ме докосна по хълбока. — Хангарът не е мястото за този разговор. Стаята за доклади ни чака.

— За доклади или за разпити?

— Това зависи от ситуацията.

Ако се съдеше по размерите на „стаята за доклади“, сигурно тук понякога пред мишките докладваха слонове.

Обичайната за аларските кораби неравна повърхност на стените беше боядисана в мътнооранжево, а няколкото осветителни сегмента тлееха мътно и тревожно. Седнах и почти легнах на полегатото меко кресло, а люкът след мен беше затворен. Малко приличаше на заточение.

— Петя — разнесе се отнякъде гласът на Данилов. — Аларите молят за разрешение да пуснат газ.

— Какъв газ?

— Лек транквилант. За да си спомниш по-лесно. Абсолютно безвреден е.

Звучеше достатъчно неприятно. Свих рамене, погледнах в тавана.

— Давайте.

Нямаше нито звуци, нито миризми. Само ми се зави свят и светлината като че ли стана по-ярка.

Не усещах нищо, подсказващо за въздействието на наркотик. Навярно аларите бяха сбъркали и транквилантът им не действаше на хората…

После ме налегна скука. От колко време вече лежах така? Минута, две? Адски много! Не бива така да се пилее скъпоценното време! Може да се умре от мъка! Размърдах се, борейки се с желанието си да стана и да изляза.

— Пьотър — разпознах гласа на командващия, — разкажи какво стана с теб след бягството. От момента, в който се озова в кораба.

Този въпрос ми донесе облекчение. Беше се появило някакво занимание!

— Казвах се Ник Ример — отговорих аз. — Това ми съобщи корабът, като използва безгласен канал за общуване. Бях разузнавач и регресор. Значението на първото е ясно, а работата на регресора е да се внедри в чуждото общество и да намали равнището на развитието му. Това се прави като подготвителен етап преди развитието на цивилизацията по правилен път.

— Какъв е този правилен път? — попита аларът.

— Приятелството. Единството на всички цивилизации, съвместната им космическа експанзия.

— С каква цел?

— С цел приятелство. Това е затворен цикъл на развитие, цивилизациите се поглъщат с цел намирането на нови цивилизации и приобщаването им.

След кратка пауза командващият попита:

— Какъв е смисълът?

Колко е глупав!

— Никакъв.

— Расата на геометрите ръководи ли погълнатите раси?

— Не. Ръководи ги идеята.

В разговора се намеси някой друг:

— Пьотър, продължи разказа.

— Здравей, Карел. — Не се учудих, когато разпознах изчислителя. — Дядо далеч ли е?

— Той е тук.

— Повикай го.

Последва кратка пауза, после чух:

— Здравей, Петя.

— Здрасти — казах аз на тавана. — Как си, наред ли е всичко?

Гласът на дядо беше някак уморен и нерадостен.

— Да, доколкото е възможно. Разказвай, момче. Как управляваше кораба на геометрите?

— Давах общи указания. Той има достатъчно мощна система с изкуствен интелект. Но… кастрирана.

— Поясни, Петя.

— Предполагам, че компютърът на кораба се намира на границата на пълноценния разум. И е способен да се обучава. Но, кой знае защо, не осъзнава себе си.

— Да, така и предполагахме. Това е много изящно реализирано, Петя. Техните компютри не стават разумни, понеже мислят, че вече са такива.

— Какво? — Много ми се искаше да продължа да разказвам, и все пак не можах да се сдържа да не попитам.

— Нещо повече. В известен смисъл… — изкикоти се дядо — всеки компютър на геометрите смята себе си за единственото разумно същество във Вселената. За Бог, ако щеш. Той възприема реалността като игра на въображението си. Система с такава мощност би стигнала до осъзнаването на самата себе си, ако не смяташе тази задача за вече изпълнена.

— Опасен път — реших аз.

— Не, Петя. Най-удобният. Може би единственият възможен. Един затворник няма да се стреми да се освободи, ако мисли, че вече е свободен.

— Колко ми е приятно да те слушам, дядо — казах аз след като помълчах малко. — Знаеш ли… това ми липсваше.

Паузата беше къса и неловка. Прекалено много бяха тези, които слушаха разговора ни в момента. Не беше време за сантименталност.

— Разказвай нататък, Петя — помоли дядо. — Този газ предизвиква бъбривост и стремеж да се сподели притежаваната информация. Не се мъчи.

— Геометрите имат много хубави кораби — казах аз. — Те не използват джампа, но скоростта им на придвижване извън пространството надхвърля всякакви скорости, достъпни на Конклава. Тъй като не помнех нищо за своята личност, корабът започна да изпълнява инструкциите си…

Говорих дълго. От време на време ме прекъсваха с въпроси — Данилов, дядо, Маша, командващият на аларите… Понякога въпросите на командващия изглеждаха малко странни, и аз реших, че пита не самият той, а преводачът куалкуа.

Най-трудно ми беше да разказвам за обществото на геометрите. И досега не можех да го възприема като абсолютно чуждо и да съобразя какво трябваше да спомена. Отсъствието на семейство, например, беше много интересен щрих, но си спомних за това съвсем случайно. А и имаше страшно много неща, които не знаех. Как работят транспортните кабини, например? „Това джамп ли е, преминаване през други измерения, или процес на копиране на тялото в нова точка с унищожаване на оригинала?“ — питаше аларът. Не знаех отговора. От последната версия се почувствах зле, но ми се наложи да призная, че и тя е напълно вероятна.

Когато завърших разказа си, действието на наркотика почти беше изтекло. Някакъв алар безмълвно ми донесе поднос със закуска и се оттегли. Застанах на колене и започнах да ям, вслушвайки се в спора. Не бяха изключили връзката между стаята за доклади и помещението, в което се бяха събрали „заговорниците“, и това ме радваше. Иначе бих се почувствал като съвсем посредствен шпионин.

Говореше предимно дядо. Изглежда всички — и аларите, и изчислителят — го признаваха за главен експерт по геометрите.

— Тяхната цивилизация е феноменална — нареждаше той с лекторски тон. — Да започнем с главното — на родната им планета са съществували две разумни раси. Известни ли са такива прецеденти?

— Да. — Изглежда, това беше аларът, а не преводачът. — Регистрирани са няколко случая.

— И какъв е резултатът от съвместното им съществуване? — поинтересува се живо дядо.

— Едната от расите е унищожавана в началния период на развитието й. Случилото се на планетата на геометрите е повече от банално. Цивилизациите на ниско равнище на развитие възприемат чуждите разумни раси като конкурент, подлежащ на изтребване.

Кой знае защо, ми се стори, че се оправдава. Дали аларът нямаше предвид своята раса?

— Но тук има малко по-различен вариант. И двете раси са били развити и напълно разумни. Геометрите са победили чрез създаване на биологично оръжие — изумителен прогрес за феодално общество.

— Това определение не ми се струва вярно — обади се неочаквано Маша. Засмя се, после продължи с леко усилие: — Андрей Валентинович… обществото на геометрите е забуксувало на феодален етап, но в много отношения го е надраснало. Петя говореше за дълъг период на изолация на един континент, помните ли? Тук могат да се направят някои аналогии с японското общество. Проточило се средновековие, позволило да се постигне колосален прогрес в отделни области на науката. Социалната им основа — наставничеството, също е напълно обяснимо в такава ситуация.

Браво, Маша! Тя си позволява да спори с дядо! Расте, расте момичето…

Допих възкиселия сок, настаних се по-удобно в креслото, затворих очи.

— И все пак, Маша, това е именно средновековие. — Дядо не отстъпваше от позицията си. — От азиатски тип, права си. Културата им е останала именно в азиатската линия на развитие.

— Какво означава това? — намеси се аларът.

— В развитието на земната цивилизация — поясни дядо — може да се отделят два основни потока — европейският, или западният, и азиатският, или източният. Западната култура е ориентирана повече към отделната личност, към индивида, неговите права и свободи. Източната по принцип оперира с категориите общество и държава. Тъй като ние принадлежим към западната култура… мдаа… все пак именно към западната… затова разглеждаме източната като по-чужда. Когато моделираме измислени общества — с това се занимава нашата литература, — им придаваме чертите на азиатската цивилизация. Жестоко социално структуриране, потискане на свободата на индивида… Източната цивилизация, напротив — придава на измислените общества чертите на европейската цивилизация.

— Странно е, че не сте се изтребили взаимно — отбеляза аларът. — И кое от обществата сега ръководи Земята?

— Западното — съобщи дядо уверено. — Но в настоящия момент всички различия се заличават. А цивилизацията на геометрите е изградена на здрава източна основа.

— Интересно — каза аларът. — Бях сигурен, че земната цивилизация е пример за крайно структурирано общество. За разлика от нашето, например.

Някой, изглежда Данилов, се засмя.

— Нищо чудно — реши дядо. — Като наблюдаваме чуждите общества, забелязваме на първо място именно такива подробности като проявите на ред и организираност.

— Тогава възможно ли е да се правят изводи за цивилизацията на геометрите? — попита командващият.

— Възможно е. Ние сме достатъчно близки с тях, ксенофобията не ни пречи. Пьотър, съгласен ли си с мен?

— Сигурно, дядо — отговорих аз, след като се поразмислих. — При тях не е като в концлагер, разбира се. Но всичко е организирано пределно ясно. И никакви органи за потискане, всичко е изградено върху идеологията.

— Отново характерно за източния път на развитие — съгласи се дядо. — И това е много лошо. При еднакви равнища на техническото развитие конфликтът между източната и западната култура води до крайно тъжни последствия. Ако Конклавът поне имаше някаква обща, обединяваща идеология…

— Цивилизацията на геометрите не е многочислена, Андрей Валентинович — намеси се Данилов. — Ако наистина се стигне до сблъсък…

— Какъв сблъсък? — попита ехидно дядо. — Страховитите ескадри на Конклава ще се понесат да бомбардират геометрите? Струва ли си? Дори Земята успява да води политика на сдържаност… А ти мислеше ли, че не съм в течение? Совалки, натъпкани с кобалтови и водородни бомби, висят в орбита вече десет години и извънземните знаят за това. Командире, на вас това известно ли ви е?

— Да — отрони аларът.

Аз леко се обърках — честно казано, не бях чувал такова нещо.

— Равнището на развитие определя типа конфликт — продължи дядо. — Расите на Конклава няма да рискуват да започнат истинска война. Най-много да наложат карантинни зони, опити да се спрат геометрите, да се изолират. Дали това ще им се удаде срещу раса, която е пренесла звездната си система през цялата Галактика? Съмнявам се. Ще започне нещо като студена война. И ето тогава геометрите могат да изиграят картите си, като наблегнат на привлекателните страни на своето общество. Ще започнат да отнемат от Конклава късче след късче. Напускаме ние — Конклавът се лишава от бързите си доставки. Напускат аларите — и боевата мощ пада на четирийсет процента. Напускат прашните — и настъпва криза в минната индустрия. А ако силните раси разберат това и все пак се решат на война, Галактиката я очаква пълен геноцид. Преди геометрите да загинат, преди да бъдат удавени в силовите атаки, техните кораби ще изпепелят повечето обитаеми планети. Ще ги залеят с отрова — нали са традиционно силни в това. Какво може да се противопостави на малко, бързо и защитено корабче? А на него му е достатъчно само да се приближи до планетата и да хвърли в атмосферата една-единствена бомба с вирусен аерозол. Да предположим, че дженшите и вие, аларите, разбиете цялата планетна система на геометрите на прах. Но корабчетата ще останат. И ще отмъщават. Дълго, много дълго!

— Ако корабите им, както предполагаме, използват енергията на вакуума, то автономността им е практически неограничена — отбеляза Маша.

Последва дълга пауза, после аларът попита:

— Андрей Хрумов, ти смяташ за нецелесъобразно да се насъскват едни срещу други геометрите и Конклава?

— Не е необходимо. Те и без това са антагонисти. Силните раси не биха търпели подобни съседи.

— Какво предлагаш? Чия страна е по-разумно да заемем?

Дядо мълчеше.

— Вероятно все пак страната на геометрите — каза той и аз се надигнах от креслото, напълно объркан. — Тяхната етика не е прекалено обнадеждаваща, но слабите раси ще имат шанса да оцелеят. Ще попаднат под ново господство, да. Но все пак ще оцелеят.

Какво е това? Стоях, озъртайки се, сякаш се опитвах да ги видя през стените. Нима дядо не разбира до какво ще ни доведе това? Нали всичко обясних! Да, отначало ще бъдем съюзници и приятели. Част от слабите раси ще се измъкнат от Конклава, ще се обединят около геометрите. Но нали всичко не се ограничава до налагането на идеологията на Приятелството и приобщаването към изтръгналата се в Космоса утопия? От гледна точка на обитателите на Родината ние сме абсолютно неправилни. И ще ни върнат назад в развитието ни, тихо и незабележимо. Ще опустеят космодрумите, ще се затворят заводите — например, за да се възстанови замърсената екология. После геометрите ще ни помогнат със своите най-добри наставници на света. Например, за да приобщят бъдещите поколения към голямото знание. Ще включат своето биоинженерство, за да победят болестите ни, а наред с това — и прекалената емоционалност и агресивност. За какво им е нажежаването на емоциите на онези, които се стремят към приятелството? Дори може да се убива без ярост и омраза. Ще се смени едно поколение и още едно, както искаше и Конклавът, между другото. И Земята ще стане нова Родина за онези, които вече не са способни да разберат истински тази дума.

— Дядо… — прошепнах аз, но те не ме чуха.

— Андрей Хрумов, струва ми се, че си започнал да се отнасяш към живота но друг начин — каза командващият.

Дядо се засмя странно.

— Да, вероятно. Нима в това има нещо чудно? При всички случаи животът е по-хубаво нещо от смъртта. А това, което чухме от Петя, води до едно заключение — да се воюва с геометрите ще е равносилно на смърт.

— Дядо! — извиках аз. — Почакай! Нали я има и Сянката? Забрави ли?

— Враговете на геометрите?

— Да! Тези, от които геометрите са избягали!

Не виждах лицето на дядо, но си представих много ясно как се усмихва снизходително.

— Петя, не е задължително врагът на геометрите да е наш приятел. Това първо. И второ — те са избягали много надалеч. Едва ли Сянката ще ги последва.

— Но пък ние можем да отидем при Сянката!

Предполагах, че дядо ще въздъхне уморено, както обикновено, когато се сблъска с упорството ми, но той само каза:

— Да се доберем до ядрото на Галактиката? Не знам дали това е възможно технически, но какъв е смисълът? Смисълът, Петя? Да намерим непозната раса и да й покажем къде се крият враговете й? А ще пожелаят ли те да преследват геометрите? И ако пожелаят, няма ли да се заемат и с нас?

— Та ти самият говореше за третата сила! — възкликнах аз.

— Това вече не е трета сила, Пьотър. Четвърта е. Слабите раси, силните раси, геометрите, Сянката. Законите за съществуване на обществото са различни от законите на физиката. Ако в астрономията взаимодействието на три тела се превръща в проблем, в политиката неопределеност внася четвъртият фактор. Ако се добави към настоящото кълбо от проблеми и Сянката — каквато и да е тя — никой не може да предскаже резултатите.

— Но ако предсказаният резултат не ни устройва? — попитах аз. — Дядо, ако и двата варианта не водят доникъде, не трябва ли да се опита нещо съвсем ново?

— Не знам — отговори той. — Аз все пак не съм бил там, Петя.

— А аз бях!

Всички те мълчаха. Разходих се из стаята, после попитах:

— Мога ли да изляза от тук? Май разказах всичко…

Отговорът беше някакво неловко мълчание. После дядо помоли:

— Почакай, Петя. Има определена причина… засега остани там.

После или всички замълчаха, или изключиха звука. По-скоро второто.

Какво, за двоен агент ли ме смятаха? Готвеха се за проверки и изследвания по маниера на геометрите? Обхвана ме гняв. В края на краищата, в тялото ми имаше куалкуа! Можеха да разпитат и него!

Ние никога не отговаряме на въпроси, Пьотър.

Защо? — попитах мислено аз. Това, че куалкуа заговори сам и без видима причина с мен, беше неочаквано.

Можем да отговорим на прекалено много въпроси.

Не разбрах!

А аларите разбират.

Куалкуа направи пауза и добави:

Проблемът не е в теб, Пьотър. Вече са те подложили на всички възможни проверки. Само че за разлика от геометрите те не афишират този процес.

Нещо ставаше. Нещо много странно. Куалкуа, изглежда, искаше да ми подскаже нещо. За разлика от приятелите ми!

Защо можете да отговорите на прекалено много въпроси?

Куалкуа мълчеше.

Куалкуа, колко личности има вашата раса?

Ти разбра.

Или ми се стори, или той наистина беше доволен, че се досетих.

Ти си… един-единствен?

Куалкуа мълчеше. Да, той не даваше преки отговори. Но понякога отговаряше снизходително с мълчание. Малките амебоподобни куалкуа, разменните монети в космическата игра, инертните същества без никакви стремежи. Не, не същества! Същество! Същество, което беше единно цяло. Винаги! То не се боеше от смъртта, защото тя не съществуваше за него!

Господи, какво е пред него властта на силните раси, тяхното могъщество и апломб, дипломатическите игри и галактическите интриги! То позволяваше да го използват, защото загубата на отделни клетки не може да застраши организма. То беше единно цяло, разхвърляно из Вселената, живеещо в чужди тела и механизми, греещо се под светлината на хиляди слънца и гледащо към света през милиарди очи! Каква сила, какви закони на битието позволяваха на тези късчета желе, разделени със стотици парсеци едно от друго, да мислят заедно? Какъв свят можеше да ги е създал?

Изчислителите, аларите, хиксоидите, дори прашните и дженшите — всички те са почти хора. В сравнение с куалкуа.

Прекарах ръка през лицето си, спомняйки си колко умело куалкуа променяше тялото ми. Лесно беше да се приеме това за нормално, но би трябвало да се замисля как съществото заобикаля закона за съхранение на веществото, като ме превръща в Пер и ме връща в първоначалната ми форма.

Не се бой, Пьотър. Ние не се стремим към власт.

Засмях се. В моето тяло живееше не симбионт, а по-скоро частица от Бог. Истински, който не се нуждаеше от гръмове, мълнии и старозаветни заповеди… Не, навярно не бях прав. Ролята на Бог не подхождаше на куалкуа, пък и съществото не се стремеше към нея. По-скоро можеше да се нарече част от природата. Нещо древно и непресъхващо — като вятъра, светлината, шепота на реликтовото излъчване1. Вятърът не се нуждае от власт — и дори и да си го уловил с платната си, не смятай, че си му станал господар. Просто за момент пътищата ви са съвпаднали… Попитах мислено:

Защо казваш „ние“? Нали си един!

А какво означават думите, Пьотър?

Какво означават думите? Нищо, навярно. Ти си един и аз съм един. Ние всички винаги сме самотни, колкото и самовлюбени живи същества да съставят расата ни. Всеки от нас е една цивилизация със свои закони и самота. И все пак дори на куалкуа му е приятно да казва „ние“…

Приближих се към вратата — участък от стената, почти неразличим от останалите. Ниска, удобна за аларите. Докоснах я с ръка, без да вярвам особено, че непознатият механизъм ще благоволи да се отвори.

Вратата се плъзна встрани.

В просторната зала имаше двама алари. Те лежаха върху полегатите си кресла пред нещо, служещо за пулт. Според мен пултът изглеждаше като исполинска кристална друза, увенчана с матов неработещ екран. А може би екранът работеше, но зрението ми отказваше да го възприеме. Сивкавата козина на извънземните настръхна, когато ме погледнаха. От шиите и на двамата стърчаха куалкуа. Прекрасно.

— Трябва да изхвърля от организма си отпадъците от жизнената дейност — казах аз. — Къде мога да го направя?

Историята се повтаряше като фарс.

Единият от аларите стана и заситни към един тунел. Другият каза:

— Последвайте го, моля.

Сега не бях пленник, който трябваше да се държи, без да бъде пускан, пък макар и наужким, а източник на важна информация и представител на раса-съюзник.

— Това е много интимен процес, не бива да съобщавате на никого за него — съобщих аз.

След като оставих горкия техник пред малка етическа дилема, тръгнах след придружителя ми. Двайсетина метра по-нататък, където тунелът се разклоняваше на две, казах:

— Отведи ме при представителите на моята раса. Спешно е.

Аларът се обърка. Едва ли беше обикновен техник и разбираше, че става нещо непланирано. Но го притискаха два убедителни довода — моят статус, който очевидно беше достатъчно почетен, и спомените от кървавото бягство на Ник Ример…

— Спешно е! — изревах аз.

Аларът се обърна и пое надясно. Тръгнах подире му, гледайки смешно отпуснатата задница на изправения на задните си крака извънземен. Приличаше на хрътка, която се ориентира, като души въздуха.

Макар че ако приликата не беше лъжлива и наистина бяха произлезли от гризачи, обонянието не играеше в живота им кой знае колко по-голяма роля, отколкото при хората.

Не вървяхме дълго — скоро аларът спря пред затворен люк. Погледна ме с вид на бито куче:

— Тук се водят важни преговори…

— И аз трябва да участвам в тях — потвърдих.

Щеше да е смешно, ако вратата се беше оказала блокирана. Но съпровождащият ме алар явно имаше достатъчно висок статус. Люкът се отвори.

— …Не, не и не! — чух аз гласа на дядо. — Не мога. Това е прекалено голям шок!

— Какъв шок, дядо? — попитах аз, влизайки. Куалкуа прошепна беззвучно в мозъка ми:

А искаш ли да узнаеш това, Пьотър?

За първи път на кораба на аларите видях топли, сочни цветове. Залата бе с овална форма, стените бяха нежнорозови, таванът — ослепително червен, подът — пурпурен. Като вътрешностите на някакво чудовище… Командващият на аларите лежеше в центъра на кресло с крайно сложна конструкция, а до него имаше три по-обикновени кресла, предвидени за хора. Бяха заети само две от тях — там седяха Данилов и Маша. До алара стоеше изчислителят, който сега ме гледаше с някакъв почти човешки ужас.

А дядо го нямаше никъде.

Даже се огледах, преди да попитам:

— Къде е дядо?

Придружителят ми тихичко отстъпваше, измъквайки се през все още отворения люк. Да, щеше да си изпати… Срещнах погледа на Данилов, но той сведе очи. Погледнах Маша — тя беше разрошена и пребледняла.

— Командващ, къде е Андрей Валентинович Хрумов? — попитах аз. — Къде е дядо ми?

— Това е много сложен етически проблем — отговори аларът след кратко забавяне. — Страхувам се, че нямам право да отговоря, преди той сам да вземе решение.

— Карел! Изчислителю! — Погледнах влечугоида. — Къде е дядо?

Над залага надвисна тишина.

Ти вече си го разбрал — прошепна куалкуа.

— Петя, нямах друг изход — отговори изчислителят с гласа на дядо.

Мерзавци!

— Какво е станало с дядо? — закрещях аз. — Какво е станало с него, гадини?

— Петя, това съм аз — каза изчислителят.

Пристъпих към него — не знам дали за да се убедя, че този толкова близък глас идва от нечовешката паст, или за да удуша чуждоземната твар, опитваща се… опитваща се…

— Нямах друг изход, Петя — каза дядо. — Нямах.

Беззъбата, осеяна с дъвкателни плочици паст, се отваряше нервно и разтреперано, изстрелвайки звуците на човешкия говор с отчаяно старание. В сините очи на изчислителя зееше пустота. Там нямаше нищо близко и познато!

— Исках да те дочакам, Петя — каза дядо.

И аз не издържах. Краката ми се разтрепериха, стените се разлюляха, преобърнаха се, а подът подскочи към лицето ми.

Глава 2

Най-добре е да се гледа в тавана. Не е хубаво да се затварят очите — тогава веднага започват да ти идват наум разни мисли. А на мен не ми се мислеше. За нищо. Много по-лесно се оказа да си избера точка на тавана и да не откъсвам поглед от нея.

Така беше по-лесно. Можех да слушам гласа на дядо, идващ от устата на изчислителя, и да забравя за това, което се е случило.

— Масивен кръвоизлив, Пьотър. Инсулт. Никога не съм изключвал такъв вариант, но се случи съвсем не навреме. Мисля, че бих издържал още денонощие, но не и повече…

Гласът на дядо беше спокоен, И не защото в момента се намираше в тялото на Карел, Той би говорил също толкова монотонно и сухо и ако лежеше парализиран в леглото. Навярно със същия тон се е съгласил и с предложението на изчислителя…

— Данилов прие решението ми веднага. Виж Маша… почти не говори с мен. Нищо, и тя ще свикне.

— Как се случи? — попитах аз с болезнено любопитство.

— Приспаха ме. Карел смяташе, че иначе бих полудял по време на прехвърлянето на съзнанието. А така… все едно заспиваш в едно тяло и се събуждаш в друго.

— Това страшно ли е, дядо? — поинтересувах се аз.

И веднага се проклех за глупавия въпрос. Но дядо отговори спокойно:

— Не много. В края на краищата, отдавна се готвех… хм… да си отида съвсем. А случилото се все пак не е от най-лошите варианти. Трудно се свиква с новото зрение. Ако знаеше какъв те виждам сега… много е смешно. С тези… лапки е трудно да се свикне. С това да се ходи на четири крака. Впрочем аз не се опитвам да се движа, Карел се занимава с това.

— Ти… вие… можете ли да общувате? Директно? Четеш ли мислите му?

— Не. Както разбирам, Карел е отделил за съзнанието ми определен участък от мозъка си. — Дядо се оживи. — Интересна раса, Пьотър! Какви огромни възможности! Ето, например…

Ако не гледах към влечугоида, всичко си беше наред. Дядо просто излагаше абстрактен проблем: какво чувства човек, озовал се в нечовешко тяло, и при това не като пълноправен домакин, а като случаен гост…

Като дете веднъж хванах дребна шарка. Изобщо, на малцина това им се е разминавало в детството. Сълзяха ми очите, не можех да понасям светлината, лежах в стая с пуснати пердета и се измъчвах от това, че дядо беше прибрал компютъра — за да не се изкушавам В замяна той ми купи музикална уредба — невъобразимо сложна, с изобилие от възможности, и аз, легнал под завивките, с опипване разучавах дистанционното. Все още си спомням всички копчета на допир… и радостта, когато натискането на поредното пускаше някоя радиостанция или сиди-плеъра. Но най-хубаво от всичко беше, когато дядо идваше, сядаше и започваше да разговаря с мен. Първия ден го попитах защо шарката не може да се излекува бързо и той ми прочете десетминутна лекция за тази болест. Едва ли се беше занимавал с този въпрос по-рано, но когато аз се разболях, му беше необходим половин час, за да вникне в същността на проблема.

— Вирусна инфекция, Пит — тогава той обичаше да ме нарича Пит. — Медицината няма особени успехи на този фронт. Говори се, че извънземните имат ефективни препарати за унищожаване на вируси, но нямат намерение да ги споделят с нас… Сега е поразена лимфната ти система, нали си спомняш, когато четохме книжката „Как е устроено всичко вътре в мен“? Освен това вирусът се е загнездил в ретикулоендотелиалната система, но не се мъчи да го запомняш. Няма нищо страшно, и аз като дете съм боледувал от шарка.

— Нали няма да умра? — попитах аз, защото малко ме хвана страх.

— Ако не започне паненцефалит, няма — зарадва ме дядо. — Но това не е много вероятно.

— А какво е паненцефалит?

Дядо ми обясни, надълго и нашироко. Тогава не издържах и заплаках. И даже изкрещях, че не искам да знам тези неща и че по-добре да си беше мълчал…

Дядо сложи върху челото ми студената си длан, почака малко да се успокоя и каза:

— Не си прав, Пит. Страхът се дължи на неизвестността. Това е единственият страх, който човек може да си позволи. А когато знае, вече не бива да се бои. Може да мрази и да презира болестта. Но не и да се страхува.

— А тебе не те ли беше страх, когато си бил малък и болен? — извиках аз обидено.

— Страх ме беше — каза дядо след кратко мълчание. — Но не съм бил прав…

В момента той беше прав. В момента не се боеше.

Или имаше достатъчно сили, за да не показва това. Това, което му се беше случило, сякаш беше академичен случай, който обясняваше пред разтърсените си колеги. И наистина би направил това с огромно удоволствие, ако успееше да уговори изчислителя да отидат на Земята! Щеше да излезе пред катедрата в залата за лекции, да се вторачи със задоволство в пребледнелите лица на скобистите2, екзобиолозите, ксенопсихолозите, екстратералните лингвисти, дипломатите-чуждопланетници… И би изграчил: „Колкото и да е странно, аз съм старият пръч Андрей Хрумов, макар и да съм в уродливото тяло на влечугоида…“

— Колкото и да е странно, аз съм си все същият Андрей Хрумов, макар и малко да приличам на гущер — каза дядо. — И ако Карел не реши да изчисти паметта си, ме чака дълъг живот…

— Ти така може и да ме надживееш, дядо — казах аз.

— Възможно е — съгласи се без колебание той.

Погледнах накриво дядо… Карел. Изчислителят лежеше на пода. Ако това беше просто влечугоидът, щеше да се качи на облегалката на канапето.

— Какво прави той, когато ти си… отвън?

— Не знам, Петя — каза дядо. — Струва ми се, че даже му харесва. Той винаги е имал две съзнания и едва ли външният свят го е занимавал повече, отколкото вътрешния. Друг на мястото на изчислителя би станал шизофреник, а на него му е все едно…

— А ти, дядо?

— Аз ли?

Той като че ли се опита да въздъхне, но в тялото на изчислителя това не беше лесно.

— Петя, на определена възраст такива дребни неудобства като вдървените стави, лепнещите клепачи или, например, пребиваването в нечовешко тяло отстъпват пред самата възможност да се живее.

— Как ще я караш нататък, дядо? — попитах тихо аз. — Тук… е добре, тук сме само ние и аларите. А на Земята?

— Често ли съм излизал от вкъщи през последните години? — отговори с въпрос дядо.

— А изчислителят ще иска…

— Той ми предложи компромис. Ще прекараме петдесет години на Земята. Карел ще бъде посланик на изчислителите пред човечеството. После половин век аз ще бъда посланик при тях — и без това хората не могат да оцелеят на тяхната планета. И после — всичко отначало.

Това беше много, много щедро предложение. И не само за дядо, но и за цялата Земя. Дипломатическите контакти са качествено ново равнище в отношенията с расите на Конклава.

После успях да осъзная целия смисъл на думите му.

— Колко живеят изчислителите, дядо?

— Много дълго, Петя. — Той не отговори веднага. — Много по-дълго от нас.

— А научи ли нещо за света им?

И в този момент влечугоидът неуловимо се промени. Главата му потрепна, той се изпъна и каза:

— Пьотър, моля те да не засягаш тази тема.

Секунда — и Карел си отиде, скри се във втория слой на съзнанието си. Но сякаш ме поляха с вряла вода. Не, не разговарях с дядо, по-точно — не разговарях само с дядо. Изчислителят през цялото време беше наоколо. Слушаше, гледаше, правеше си изводите.

— Неудобно е да наемаш стая в къща със стъклени стени — каза дядо. Този път — наистина дядо…

Имаше някаква зла и жлъчна ирония в това, че именно на Андрей Хрумов му се беше паднало да доживее живота си в нечовешко тяло. При това може би най-малко век.

Надигнах се в леглото, погледнах влечугоида. Бяха ни оставили само двамата, по-точно — тримата. Вероятно за да можем да изгладим семейните проблеми. Уви, има ситуации, които е по-добре да не опитвате да разрешавате, защото е невъзможно да се разрешат.

— Дядо, какво решаваш? Имам предвид за геометрите.

— По-нататъшните решения ще ги взимат тези, които имат право на това — отговори той. — Аз ще дам своите препоръки, но не зависи от мен с кого ще тръгне Земята. Все пак се надявам, че с геометрите.

— Дядо, това е грешка.

— Пьотър! — Влечугоидът потрепна в напразен опит да изобрази човешко възмущение. — Всичко, описано от теб, не излиза от рамките на нормалното общество.

— Излиза — казах аз твърдо. — И то много.

— Пьотър, в момента те движи чисто емоционална реакция. Структурата на властта им ли те възмути? Власт, изградена върху възпитанието?

— И това също. Разбираш ли, това е система, която не оставя шансове. При всяка тирания, при всяка диктатура има съпротива от страна на обществото. Това навярно се залага още от раждането. Докато има разделяне на света на външен, враждебен, и вътрешен, семейството, винаги съществуват две логики, два модела на поведение… Даже три — не се сдържах аз, — на границата между двете системи възниква личността като такава, сплав между обществото и наследствеността. Това дава свобода. Но светът, унищожил семейството, става монолитен. Няма конфликт. Няма двоен морал. Няма… няма свобода, навярно…

— Ето, че аз те възпитах на своя глава — каза дядо, — и кое му е хубавото?

— А аз не съм те молил да ме възпитаваш — казах аз.

Дядо помълча, преди да отговори.

— Удар под кръста, Пит.

Но детското ми име не ме трогна:

— Ти сега нямаш дори кръст. Дядо, въпреки всичко ти си възпитал в мен именно правото ми да решавам. Свободата. Нали? Това ли искаше? Така че аз съм сигурен, че светът на геометрите няма да донесе на Земята нищо хубаво.

— Петя, ти видя ли просяци там, при тях?

Мълчах, нямах какво да отговоря, но за щастие дядо реши да усили ефекта:

— Бандити, престъпници?

— Видях. Бях в концлагер.

— Ако се вярва на описанието ти, това не е най-ужасното място, Петя! Милиони хора при нас живеят при много по-лоши условия. Виждал ли си бежанските лагери при Ростов? Или младежките трудови селища в Сибир? — Дядо повиши тон, изстисквайки от гърлото на влечугоида всичко възможно. — Видял си тъмната страна на чуждата планета и твоята ти се е сторила идеална? Опомни се, Петя! Земята изобщо не е този курорт, за който си свикнал да я смяташ!

Спомних си безкрайната студена тундра. Веригата от стражеви кули, в които живееха гъвкавите другари. Историкът Агард Тараи, знаещ прекалено много истини, но дори при това положение — неспособен да протестира. Кой знае защо си спомних и банята. Сякаш заради контраста — нагорещеният вятър и тълпата от хора, страхуващи се да се докоснат. А още и за хлапетата от интерната „Бяло море“ — чудесните бунтари, които грижливо и с любов щяха да превърнат в чудесни послушни роботи.

— Земята е рай — казах. — Повярвай ми, дядо.

Той чак се сепна от тона ми. Заклати триъгълната си глава и промълви:

— Сблъскването на утопията с реалността винаги води до деформации. Утопията се изкривява, но…

— Не, дядо. Не утопията се е деформирала, а реалността…

— Какво те възмути най-много в техния свят, Петя? — попита дядо, след като помълча малко.

Това беше като поздрав от детството. Умението да се отсява главното, на което толкова дълго ме беше учил той: „Не се паникьосвай, обясни какво те боли! Не хвърляй учебника, кажи какво не разбираш! Не реви, спомни си как ти разбиха носа!“

— Наставниците. Тяхната самоувереност. Техният… стремеж да творят добро.

Дядо изкряка много естествено:

— Какво те прихваща, Петя! Та нали това е прекрасно — хората да вярват в правотата си, та те възпитават деца! Добри учители — ето кое не достига на обществото ни.

Изведнъж си спомних за Таг. Свих рамене и отговорих:

— Децата не се нуждаят от добри учители. Нуждаят се от добри родители.

Внезапно дядо се изкикоти:

— Петя, винаги са ме изумявали пропуските в знанията ти и умението ти да ги запълваш. Ето че сега спориш с авторитетите…

— С авторитетите винаги се спори. Такова им е положението.

— Ако знаех това по-рано… — започна дядо. — Добре. Какво искаш, Петя?

— Сянката, дядо. Длъжен съм да отида…

— Защо именно ти?

— Познавам геометрите. Значи ще успея да разбера по-бързо враговете им.

— И как си представяш това пътешествие? Чрез джампове? Разделяме трийсет и две хиляди светлинни години на дванайсет цяло и три десети… охо, само три хиляди скока! Ако се прави пауза от два часа между скоковете, ще се доберем дотам за около осем месеца. Реално ли е това, Петя?

Дядо определено се беше ядосал.

— Не — съгласих се аз. — Дори ако аларите монтират в совалката своите генератори и животоподдържащи системи. Не разполагаме с това време. А и никой няма да издържи толкова джампове. Още преди стотния път ще полудея.

— Тогава какво имаш предвид? Нямаме техническа възможност да се доберем до ядрото.

— Имаме. Корабчето на геометрите.

Дядо замълча.

— Те използват движение през пространството — поясних аз. — Както аларите и останалите раси. Само че при тях е реализиран принципът на постоянното ускорение. Колкото по-голямо е разстоянието, толкова по-висока е скоростта. На разстояние десетина парсека джампърът може би е по-бърз. Но ако разстоянието е десетки кило парсеци — няма нищо по-добро от техните кораби.

— Какви ги говориш, Пьотър? — Той изглеждаше объркан.

Въздъхнах:

— Пространството е като тъкан, дядо. Можем да пълзим по него, сковани от рамките на скоростта на светлината. Можем да го смачкаме и да скочим от точка в точка — това е джампът. Гънките винаги са еднакви, нищо не може да се направи, и шоковият ефект е неизбежен — енергията не се пренася заедно с материята. Всички останали раси използват опакото на пространството, както и да го наречем — непространство, хиперпреход или подпространство. Но…

— Благодаря за лекцията — каза дядо, — струва си да изнесеш една такава пред група ученици. Хипотезите са много, но ние не знаем какъв е принципът на джампа. Нито пък как работят двигателите на извънземните. Единственият достоверен факт е, че скоростта на движение в подпространството е ограничена. Колкото по-висока е, толкова по-големи са енергийните разходи, при това в геометрична прогресия. Значи…

— Дядо, говорех за кораба на геометрите — обясних аз. — Той е хубава машина, там има много информация. Принципът на тяхното придвижване е смес от джампа и от движението през подпространството. Първо влизат в опаката страна на пространството, а после започват да скачат. Отвътре. Разбираш ли? Няма нужда да се хаби енергия за движение през непространството. Няма джампър-шок.

Дядо сякаш беше започнал да съобразява по-зле:

— Пьотър, но ако тази информация я има в един кораб… та всички те са еднакви… този, с който отлетя, също трябва да я е съдържал…

— Съдържал я е — казах аз. — Сигурен съм.

Тялото на влечугоида потрепна. Вече се бях научил да правя разлика кой възнамерява да се изкаже — Карел или дядо:

— Моля за извинение че ви прекъсвам, Андрей Валентинович — каза изчислителят. — Но това ни е единственият достъпен метод за комуникация.

— Лъжеш — поклатих глава аз. — Сигурен съм, че можеш да четеш мислите му. И да му предаваш своите.

— Мога, но не го правя — отсече изчислителят. — Такава е уговорката ни.

Може и да не лъжеше.

— Да, знаех принципа на движение на геометрите — продължи изчислителят. — Но тази информация не е принципна и не променя кои знае какво. Затова не сметнах за нужно да я съобщавам.

Тялото на влечугоида леко омекна.

— Принципна е! — изрева дядо. — Абсолютно принципна!

Да, това много наподобяваше раздвоение на личността.

— Двигателите на геометрите достъпни ли са за другите раси? Те не полудяват, нали, Петя?

— Предполагам, че не. Нали са преместили звездната си система по същия метод, а тя е населявана от три разумни раси. А и джампът в подпространството не прилича на обикновения джамп. Няма никаква еуфория.

— Значи сега за всички раси в Конклава става достъпно бързото придвижване в космоса? И ние вече не сме нужни.

Влечугоидът се надигна, предните му лапи се заплетоха и той падна по корем. Но дядо дори не забеляза, че от вълнение се е опитал да се движи в чуждото тяло.

— Карел, та това е равносилно на смърт за нас! Появата на враждебна за Конклава раса, абсолютно идентична на хората, вече е повод за унищожаването ни! А ако към това се прибави, че губим единствената си ценност…

Изчислителят се зае с управлението на тялото си, седна по-удобно и каза:

— Андрей Валентинович, от самото начало ви предупреждавах, че ситуацията е смъртоносно опасна за хората. Ако силните раси научат за технологията на геометрите, те ще ви унищожат без никакво колебание. Той се поколеба. — Мога да ви утеша само с едно — същата участ очаква и нас. Та нали за силните раси ние сме само живи компютри. Използват ни, защото създаването на разумни машини се смята за опасно. Но геометрите са заобиколили този проблем.

— Кой друг го очакват неприятности? — взе инициативата дядо.

— Мнозина. Конклавът едновременно е и ужасен, и спасителен с това, че използва силните страни на своите членове. Да, това води до ощетяване на слабите раси, към едностранното им развитие. Но същевременно им гарантира безопасност — способностите им постепенно стават уникални. А геометрите са комплексно развити.

— Много странно. — Изглежда, дядо малко се поуспокои. — Те са дошли от ядрото. Разстоянието между звездите в ядрото е значително по-малко. Може да се очаква, че количеството разумни раси там е с един порядък по-голямо и много по-често се осъществява контакт между цивилизациите… и съответно — се появяват структури, подобни на Конклава…

— Какво знаем за законите за възникване на живота? — подхвърли изчислителят.

— Ние — не много! — подхвърли язвително дядо.

— Ние — още по-малко.

Стори ми се, че влечугоидът е готов да каже нещо много важно. Но, уви, дядо, раздразнен от необходимостта да се редува с Карел, не забелязваше това.

— Известни са ни само две цивилизации в ядрото — изрече той. — Геометрите са съюз от три раси, в който, при привидно равноправие, ръководят хората. И Сянката, за която не знаем нищо. Дори какъв е външният им вид Най-накрая реших да се намеся в разговора.

— Струва ми се, че те също са хуманоиди.

— Защо?

— Ами… тези интонации, дядо. Когато те говореха за Сянката… ние не разсъждаваме така за извънземните. По-скоро за някоя земна държава. Неприятни, но свои.

— В геометрите има доста по-малко ксенофобия, отколкото в нас.

— Именно, дядо. Те признават на приятелите правото на всякакви странности. Знаеш, позиция като… на голям брат. Със Сянката е съвсем различно.

Дядо мълчеше.

— Карел — помолих тихо аз, — отговори ми на един въпрос. Защо толкова си приличаме с геометрите? Не е само външно сходство, а еднакъв генетичен код. Това нали не може да е случайно?

— Не може — съгласи се неохотно изчислителят.

— Тогава каква е работата?

Струваше ми се, че ако той обясни, веднага ще намеря отговора. Някакъв странен, универсален отговор на всички загадки и проблеми. Защо силните са силни, защо слабите са слаби, какво представлява Сянката и как да накараме геометрите да не натрапват на всички своето приятелство…

— Не знам точния отговор.

— Карел, точните отговори изобщо не съществуват — казах аз благо. — Но винаги има догадки и предположения. Ти нали не се учуди на това, че ние с геометрите сме сходни. Значи имаш хипотеза по този въпрос?

— Само хипотеза. И не искам да я съобщавам.

— Защо?

— Вие ще я приемете и ще престанете да търсите сами отговора. По-добре да търсите отговора самостоятелно, независимо.

Замислих се за секунда.

— Карел, ако смяташ… ако мислиш, че ще приемем хипотезата ти, значи тя би поласкала хората?

— В някаква степен… — отговори неохотно влечугоидът.

— Например, че и ние, и геометрите сме потомци на древна могъща свръхцивилизация, някога заселила цялата Галактика… — започнах аз.

Влечугоидът се засмя тихо:

— Пьотър, подобни мечти са обичайни за младите, незрели раси. Досега не смятах, че хората са сред тях.

— Тогава е възможно…

Заговори дядо:

— Петя, бих могъл да ти изложа десетина хипотези. Че геометрите са плод на нашето материализирало се въображение, че ние сме плод на техен неуспешен експеримент или потомци на изгубила се експедиция…

— Плод на въображението? Защо не? Дядо, нали самият ти каза, че обществото им прилича на земните утопии! Дори помня, че някъде съм срещал регресори… или професори, Световен съвет…

— Това нищо не значи, Пьотър. Това е само въпрос на превод и възприятие. Когато изчислителят е налял в теб езика на геометрите, ти неволно си избрал адекватни заместители на техните термини. Отвсякъде — от научните списания, от прочетените в детството книги, от жълтите вестници. Ако беше френският астронавт Пиер или американецът Питър, планетата на геометрите щеше да бъде различна за теб. Съвсем различна. Ние гледаме света през очила с дебели криви стъкла, които са ни сложили в детството. Тези очила са възпитанието, културата, манталитетът. Никога няма да се избавим от тях. Бих могъл да те отгледам под черен похлупак, Петя, и тогава изобщо нямаше да се научиш да виждаш.

— Слушай дядо си, той е умен — каза Карел.

Гледах известно време усмихващия се влечугоид. После попитах:

— Наговорили ли сте се? Двама срещу един?

— Мислиш ли, че не съм прав? — поинтересува се дядо.

— Сигурно си прав — признах аз неохотно. — Ти си по-умен, дядо. Гордей се.

— Нищо, Петя, нали съм и по-стар.

Дядо се изкикоти тънко, както винаги, когато шегата му беше разбираема само за него.

— Тогава кажи какво ще правим? Ще поддържаме геометрите? Ще се бием за Конклава? А?

— Как си представяш търсенето на Сянката? — попита дядо след кратко мълчание.

— В кораба на геометрите има някакви маршрутни карти. Нали той дойде тук самостоятелно? Просто ще седна в него и…

— Ние ще седнем в кораба. Всички заедно. Ти, аз… ние с Карел. Данилов, Маша…

— Няма да се получи — изрекох аз с удоволствие. — Тези кораби са предвидени за един. Най-много за двама, но това е при кратки полети.

— Помниш ли при какви обстоятелства аларите плениха разузнавателния кораб на геометрите?

— Какво?

— Той се е опитал да превземе с абордаж аларски изтребител. Да се скачи с него и да го отнесе със себе си. Очевидно операцията е достатъчно отработена. Можем да скачим кораба на геометрите с нашата „Влъхва“…

Засмях се.

— Дядо, сериозно ли говориш? Към ядрото на Галактиката — в совалка с ракетни двигатели с течно гориво?

— Защо не?

Наистина, защо не? Млъкнах. Старата совалка ще служи просто като допълнителна кабина. Напълно възможно е мощността на разузнавателния кораб да е достатъчна и за полет заедно с нея.

— Между другото, двигателите там вече не са на течно гориво — добави дядо. — Аларите ги смениха със свои, плазмени.

— Смениха ги просто така?

— Да.

Понечих да се изкажа за центровката, аеродинамиката, термоизолацията, системите за управление които изобщо, изобщо не бяха съвместими с чужди технологии! После погледнах ухилената муцуна на влечугоида и премълчах.

Дивакът, на чиито лък са сменили обичайната тетива от изсушени черва със синтетична нишка, може да се усъмни дали лъкът ще може да стреля. Но май не си струваше да се държа като такъв.

— Аларите не ги ли е страх? Нали това е нарушение на закона…

— Това е нищо в сравнение с останалото — отрони дядо. — Е, Петя? Готов съм да се съглася с теб. Да използваме малкото време, което ни е останало, не за бюрократични безумия, не за спорове с идиоти от правителството, а за полет до ядрото. Може пък да ни се усмихне щастието. Да се срещнем със Сянката… високи, русокоси, внушаващи уважение хуманоиди, които ще ни научат на доброта и разбиране. И геометрите ще станат по-търпими, а силните ще се засрамят и ще се кандидатират за слаби, Земята ще се превърне в цветуща градина… И? Отиваме да преследваме едно чудо, Петя. Но заедно.

— Вярваш ли в успеха? — попитах аз.

Влечугоидът поклати глава.

— Тогава защо се съгласяваш? Можем да съвместим двете предложения. Аз ще полетя към ядрото, а вие с Данилов и Маша ще се върнете на Земята.

Дядо мълчеше. И изчислителят не се намесваше.

— Ти… ти само искаш да попаднеш там? — попитах аз, прозирайки истината. — Дядо! Ти искаш да видиш чуждия свят?

— Да!

Доколкото речевият апарат на влечугоида можеше да предаде гнева, дядо се възползва максимално от това.

— Нима не разбираш? — изрева той. — Нека винаги да съм бил глупак и фанатик, но съм бил честен глупак и романтичен фанатик. Знам всички космонавти преди началото на епохата на джампа по име! Плаках, когато марсианската ни сонда падна в океана… а на тебе това може и да не ти говори нищо. Когато американското лунно селище изгоря, за пръв път в живота си се напих от мъка! Исках звездно бъдеще за човечеството. То настъпи — но не такова, каквото очаквахме. Но дори и да се разруши голямата мечта — винаги остава място за по-малката. Личната! Може би само чрез такива малки мечти може и да се направи нещо наистина голямо, а? Да, искам да видя небето, пламтящо от звезди! Да попадна в центъра на Галактиката! Да стъпя на планета, където хората никога не са стъпвали и не би трябвало да стъпят в близките хиляда години! И може би да направя нещо за човечеството. Ако това изобщо е възможно…

Той замълча, не за да успокои дишането си — тялото на влечугоида изглежда не се нуждаеше от това, а за да събере мислите си.

— Разбирах, че може да умра още при старта от Земята — каза той тихо. — Но какво от това? Нека да съм труп, но в небето…

— Дядо…

— Кажи, че не съм прав — изрече дядо. — Знаеш ли, ще се съглася. В края на краищата, ти си по-добър от мен. Така съм те възпитал.

— Прав си.

Влечугоидът ме погледна с бледосините си очи.

— Знаеш ли, дядо — продължих аз, — ето например геометрите не умеят да искат нещо лично за себе си. Почти не умеят. Може би това е и главният им недостатък — че забравят за себе си?

— Егоизмът като залог за процъфтяване на една цивилизация? — Дядо не реагира на одобрението ми. — Не, Пьотър, не бива да се вкарва идеен базис под моето желание да тръгна с теб. Невъзможно е да се реши сега кое е по-правилно. Но изкушението да отида в ядрото е твърде голямо.

Не знам, може би дядо беше прав, че пресече философстването ми. Само че аз наистина се съмнявах в нормалността на хората, които не искат нищо лично за себе си. Нищо — нито власт, нито пари, нито бунгало на Малдивските острови, нито небе, в което има милиони звезди, нито сладкото треперене, което обзема тялото след джамп.

Ако човек няма какво да губи, той никога няма да разбере другия. С това вече са се сблъсквали мнозина — от земните политици до наставниците на геометрите. И светът, в който всички са загрижени само за другите, би бил един голям мравуняк. Впрочем, това вече не е мой проблем, а по-скоро на Лев Толстой с неговите нравоучителни писания. Или на София Андреевна3 с нейните спомени за великия си мъж и поведението му в бита.

— Добре, дядо — казах аз. — Нека да се поддадем на изкушението.

— Само че трябва да попитаме командващия на аларите какво мисли за това. Неговият авантюризъм също си има своите граници.

Дядо умее да охлажда ентусиазма.

Глава 3

Намерих Данилов в един от хангарите на флагмана. По-точно не го намерих сам, а ме отведе един алар, когото бях помолил за помощ.

Сега, когато си спомнях бягството си, разбирах, че то е било изцяло нагласено. Никога не бих преминал през тези преплетени, полутъмни, лишени от всякаква обичайна логика коридори. Трябва да си плъх или поне прадедите ти да са плъхове, както е при аларите, за да се ориентираш тук.

А мен просто ме бяха водили, оставяйки ми един-единствен път и създавайки илюзия за свобода. Колко странно — тази илюзия беше значително по-правдоподобна и симпатична, отколкото истинската, съвсем леко изкривена свобода в света на геометрите…

Данилов се грижеше за поддръжката на „Влъхва“. Както винаги, това изглеждаше нелепо. Дребен човек до грамадата на совалката, придирчиво оглеждащ кортризоновите плочки на обвивката, надничащ в дюзите и потупващ плоскостите. Глупава работа. „Влъхва“ не е лек автомобил и Данилов не е шофьор, за да успее да оправи някоя повреда.

Но нали винаги ни се иска да имаме контрол над ситуацията. Или поне илюзията за контрол.

— Александър! — извиках аз, докато се приближавах. Гласът ми изкънтя приглушено в празния хангар.

Данилов се обърна и направи неопределен жест с ръка.

— Как е машината? — попитах аз.

— Бива — отговори вяло полковникът.

— Дядо казва, че тук са преправили всичко.

— Е, не всичко…

Заобиколих совалката отзад и надникнах в дюзите.

Нищо необичайно. Какви са тези плазмени двигатели?

— Аларите ни сложиха своите двигатели — съобщи мрачно Данилов. — Работно вещество — вода. За източника на енергия казаха, че няма да разберем принципа, но ще стигне поне за година. Тягата се увеличи почти с порядък.

— А как се управлява сега?

— Поставиха превключвател на пулта. С две позиции — „плазма“ и „емулация на двигател с течно гориво“. Казаха, че системата на управление ще настрои всички параметри така, че да станат обичайните за нас — дори няма да забележиш на какво летиш. Но ще може да се лети нормално. И да се правят по няколко курса от Земята до Луната подред.

— А ще може ли да се стартира от Земята? — поинтересувах се аз.

Данилов помълча малко и отрони неохотно:

— Да.

— И всичко това с вода за гориво?

— Да.

Моментално си представих опустелия Свободен. Никакви ракетоносители, никакви складове с гориво. Само стартовите писти и редиците совалки. Ускоряват и излитат, излизат самостоятелно в орбита, джампират…

— Възможно ли е да се повтори технологията им? — попитах.

— След сто години — отговори озлобено Данилов.

Напълно го разбирах. Тъжно е да забиваш нос в собствената си примитивност. Още повече — в такава примитивност…

— Аларите са ни предоставили двигателите си за предполагаемия полет към геометрите?

— Да.

— И после ще ги свалят?

— Защо? — усмихна се Данилов накриво. — Попитах ги… Отговориха, че няма смисъл да си играят. Не си струва…

Сигурно сцената си я е бивало. Данилов пита опечалено командващия на флота кога ще свалят чудесните, вълшебни, могъщи плазмени двигатели. А онзи, смръщвайки мишата си муцуна, отговаря, че няма смисъл да се занимават с такава дреболия. Като възрастен, подарил на детето си изумителна цветна дрънкулка. Само дето детето не разбира колко е обидно, че твоята скъпоценност за другите е абсолютна дреболия.

— Поне ще пилотираш хубав кораб — опитах се да го утеша. Не се получи.

— „Влъхва“ напълно ме устройваше — отсече Данилов. — А с тези двигатели-чудо ще бъде само до връщането ни на Земята. Там ще го разглобят за изследвания.

— На Земята и самите нас… ще ни разглобят — напомних му. — Заради каквото си избереш. Дори само джампът от ниска орбита е достатъчен за доживотно отстраняване от полети.

Данилов си замълча.

— Поговорихме си… с дядо — продължих аз. — За полет до ядрото.

— Не мисля, че това е разумно.

Обърках се. Не бях очаквал възражения от Данилов.

— Петя, ти се забърка в авантюра, в най-дивата авантюра в историята на човечеството — продължи той. — Неохотно, но се забърка. Случи се чудо — удаде ти се да посетиш чужд свят и да се измъкнеш. Не си струва да се гордееш с това. Както ни казваха навремето — ако първият полет в космоса мине без никакви проблеми, това е лоша поличба. Ето, ти повярва, че си късметлия и че не е трудно да си резидент в чужда цивилизация. И сега си готов да се напъхаш там, откъдето едва е успяла да се измъкне цяла цивилизация. Могъща и безмилостна… Аз съм против тази идея, Пьотър. Трябва да се върнем на Земята. И поне да предоставим този кораб за изследвания.

— Ние с дядо ще летим до ядрото.

Данилов ме погледна накриво.

— Как? С джампове?

Наложи се да му повторя всичко, което бях обяснил на дядо. За кораба на геометрите и за неговия принцип на движение.

Полковникът ме изслуша безмълвно и някак отегчено. После поклати глава.

— Има едно препятствие. Ето го и него, идва…

Обърнах се. През хангара шестваше командващият на червено-виолетовия флот на аларите.

— Дядо и изчислителят трябва да са го убедили — казах аз. — И къде е проблемът?

— Корабът на геометрите, Пьотър. Той е много, много могъща технология. Едно е когато ти, лишен от памет, тръгваш с него към геометрите. И съвсем друго е, когато всички се качим в него… с трезв ум и ясен разсъдък.

— Не разбирам — казах аз честно.

— А ако не тръгнем към ядрото? А към Земята? Ако предоставим на човечеството такава технология? Това не са просто плазмени двигатели, които са непроизводими промишлено…

Аларът вече беше близо и със сигурност чуваше думите на Данилов. Засмях се нервно:

— Корабът на геометрите е още по-невъзможно…

— Възможно е — каза аларът. — Той се ремонтира автоматично, Пьотър Хрумов. Да имаш един такъв кораб означава да имаш една малка фабрика за производството им. Някоя достатъчно предприемчива цивилизация може да се възползва от това.

Той направи пауза.

— А вие сте достатъчно предприемчиви.

Най-трудно е да спориш с нечии подозрения, когато те са абсолютно безпочвени. И през ум не ми беше минало да използвам цивилизацията на Сянката като повод, за да доставя разузнавателния кораб на геометрите на Земята. А Данилов се беше сетил заради навика си от работата в службите. Аларът също се бе сетил.

— Искаме само да отидем при третата сила — казах аз. — По-точно — при четвъртата. После ще ви върнем разузнавателния кораб на геометрите. Ако още е актуален за вас.

— Ще бъде — каза аларът, без да откъсва поглед от мен. — Пьотър, твоето разузнаване в света на геометрите имаше крайно ниски шансове за успех. Но опитът да отидеш в чужда област на Галактиката е абсолютно безнадежден. Това го признава дори изчислителят.

Ето ти на. Как да спориш с авторитета на същество, което не греши?

— И все пак съветът на изчислителя е да се опита — продължи аларът. — И той също е готов да тръгне към ядрото.

— От вас ли зависи решението?

— Да.

Той мълча дълго, този гигантски мишок, търсещ изгода за своята цивилизация не по-малко напрегнато, отколкото аз и дядо — за хората…

— Вие искате да запазите кораба на геометрите, за да изучите технологията му? — предположих аз.

— Не е задължително да го запазим, когато можем да го копираме — възрази аларът.

Спомних си как изследваха тялото на Ник Ример и не попитах нищо.

Стояхме покрай совалката, Данилов — с кисело, безнадеждно изражение на лицето, аларът — потънал в размисъл, и аз — отчаяно търсещ думите, които биха убедили извънземния.

— Всичко се обърка — каза аларът. Тихо, сякаш размишляваше на глас, опитвайки се да ми сподели съмненията си. — Ако знаехме колко нееднозначна ще стане ситуацията, веднага бихме съобщили за случилото се на силните раси. А сега… не виждам правилни решения.

Той пристъпи по-близо до мен след тези думи. Доста по-близо.

— Как би постъпил ти, човеко?

— Не знам — отвърнах аз. — Наистина не знам. Ако не ни се доверявате напълно… изпратете с нас няколко десантчици.

— Доверието няма равнища — отговори командващият. — Това е… — Преводачът куалкуа се запъна, подбирайки думата. — Тригер. Да или не. Две положения.

— Трудно е да си почти бременен… — промърмори Данилов, без да се обръща към никого.

— Защо? — обърна се аларът към него учудено и без да дочака отговор от объркания полковник, ме погледна отново: — Ти обещаваш ли, Пьотър Хрумов?

— Да — прошепнах аз.

— Вие няма да откарате кораба на геометрите на Земята. Ще тръгнете да търсите цивилизацията, която се нарича Сянката, и ще се постараете да се върнете. Нашият флот ще ви чака седем земни денонощия в тази точка на пространството.

— Добре — казах аз, все още без да вярвам, че късметът ми се е усмихнал.

— Ще доведат тук човека Маша. Тя ли е вашият специалист по техниката?

— Да.

— Ще отидете в оръжейната. Ще ви дадат необходимите оръжия за близък бой.

— Едва ли ще ни се наложи да воюваме…

— Разбира се. Но аз не мога да пусна свой офицер невъоръжен.

Все още не разбирах нищо. Командващият се приближи към мен. Протегна лапа и допря ноктите си някъде в гърдите ми.

— Пьотър Хрумов, роден като човек — каза той. — С правото на командващ на независим флот и по силата на знатния си произход променям съдбата ти.

В гласа му нямаше никаква тържественост. Или куалкуа не беше сметнало за нужно да я пресъздава, или аларите не страдаха от излишна емоционалност.

— Отсега нататък ти си офицер от червено-виолетовия флот — каза командващият. — Ти си под мое подчинение и аз отговарям за твоите действия. Ти ще намериш цивилизацията на Сянката за благото на аларите, хората, изчислителите и куалкуа. И ще се върнеш.

Лапата на алара се сви и одраска гърдите ми. После той се обърна и се отдалечи.

Погледнах Данилов, но той беше смаян не по-малко от мен. Усмихна се с усилие и каза:

— Сега ще започне да ти расте опашка…

— Престани — помолих го аз. — Не бива.

— Не го приемай толкова на сериозно. — Данилов ме потупа по рамото. — Петя, аларът просто заобиколи забраната на Конклава за предаване на технологии! Той те направи свой офицер, за да ти позволи да използваш кораба на геометрите. Нищо особено!

— Нищо особено? — Докоснах разкъсаната си риза. Налагаше се да я зашия… — Саша, а извънземните често ли са заобикаляли забраните заради хората?

Данилов не дойде с нас в оръжейната. Това ме учуди, но не се опитах да го уговарям. В края на краищата, в случая разчитах повече на Маша, която беше изучавала оръжията под строгото ръководство на дядо.

Помещението на оръжейната беше малко и полутъмно. Осветлението — както и да е, аларите имаха съвсем различни вкусове от хората. Но размерите ме учудиха. Оръжията бяха наредени на открити рафтове, по един екземпляр от всяко.

— Те какво, не обичат ли да стрелят с еднакви пушки? — попитах риторично аз.

Маша ме погледна снизходително:

— Петя, това е изложбена зала. Образци. В оръжейните зали на СКОБ е същото.

— Била ли си там? — попитах я, ядосвайки се на собствената си глупост.

— Била съм на много места — поясни Маша без никакво маниерничене. Мина покрай рафтовете, разглеждайки сложните механизми. Съпровождащият ни алар наблюдаваше мълчаливо.

— Газови спрейове… — промърмори изведнъж Маша.

— Какво?

Тези смъртоносни играчки приличаха на всичко друго, но не и на газови спрейове.

— Някога на мода беше газовото оръжие. Спрейове, пистолети…

— И какво?

— Нямаше никаква реална полза от тях. Така или иначе, спазващите закона граждани не можеха да ги използват. Пък и ефективността им беше чисто символична. Само дето лъжливата илюзия за безопасност притъпяваше предпазливостта…

— Струва ми се, че има разлика между спрей със сълзотворен газ и плазмен пистолет.

— Да, има. В някой тъмен вход. Но ти нали не се готвиш да ходиш там?

— Откъде да знаем?

— Вярно е… Струвало си е да поразпиташ приятелите си геометри за Сянката.

— Не ми беше до това.

Маша много се беше променила за изминалите дни. Нещо в нея се беше пречупило, или, напротив, беше укрепнало. Може би заради общата обстановка на чуждия космически кораб. А може би — което беше по-вероятно — заради случилото се с дядо.

Съмнявам се, че в отношенията им е имало каквато и да било еротика. Все пак възрастта на дядо не предразполагаше прекалено към това. Но у Маша със сигурност е имало възторжено преклонение пред Андрей Валентинович.

И едва ли беше понесла леко случилото се. Възможно е да й е било много по-тежко, отколкото на мен. Все пак имаше полза от опита ми с куалкуа — смяната на лица и тела. Можех да усетя във влечугоида дядо — предишния, язвителен и непреклонен дядо. Когато затворех очи, можех да повярвам, че продължава да седи до мен.

А за Маша това беше недостъпно. Дали не трябваше да помоля куалкуа да влезе в симбиоза с нея? Само че щеше ли да се съгласи тя? Може би най-добър аргумент би бил не силата или издръжливостта, а възможността да промени лицето си… да стане красива. Куалкуа е като най-добрите козметици във вселената.

Не, Пьотър.

Какво?

Рядко се решаваме на подобно равнище на взаимодействие. Ти беше едно от малкото изключения.

Защо? — попитах аз, без да откъсвам поглед от Маша.

Информацията. Интересно ни беше да проучим психиката на хората и света на геометрите. Но няма да влизаме в симбиоза с други представители на вашата раса.

Ето на.

Няма да има салони за красота „Чародеят куалкуа“. Нито пък клиники „Здраве от куалкуа“. Та те биха могли да спасят дядо без особени проблеми. Да подновят износените съдове, да спрат кръвоизлива. Но пък защо им е това?

Безполезно е да молиш слънчев лъч да надниква в тъмна стая. По-лесно е да отвориш прозореца. Или да запалиш лампата.

— Не ни трябват такива неща! — каза Маша на алара. — Вашето оръжие не е пригодено за хората!

— Разбира се. — Аларът сякаш прояви чувство за хумор. Той беше стар и болнав извънземен, движеше се със затруднения и козината му беше побеляла. — Нямаме обособени крайници, с които може да се държи оръжие.

Повечето устройства наистина изглеждаха предназначени по-скоро за закрепване на муцуната. Спомних си краткия клип, който бях гледал някога: облечен в броня алар с ръбеста металическа щуротия, закрепена на муцуната му. От устройството излизаше тънък синкав лъч. Завъртане на главата — лъчът се устреми към камерата. Край на филма…

— Тогава хайде да помислим какво можем да направим. — Маша не се предаваше. — Командващият нареди да вземем оръжие.

Аларът уверено се приближи към рафтовете.

След десет минути изборът беше направен. Широки, обикновени на вид гривни, около които след включване се появяваше силово поле с диаметър двайсет сантиметра. По ефективността си устройството напомняше дискова пила. Представих си какво би ми се случило, ако по време на бягството ми ми беше попаднал поне един алар с такова нещо на лапата и ме побиха тръпки. Маша поръча четири гривни, но аз не смятах да ги използвам. Прекалено лесно беше да си отсека собствената глава с тях или да си разпоря корема.

Следващият агрегат се оказа малко по-удобен. „Базовият излъчвател“, същата онази пушка от клипа, само че за разлика от аларите, ние трябваше да я държим с ръце. Спусъкът беше скрит в конусовиден корпус и аз заподозрях, че по време на битка аларите го натискат с език. Аларът не ни демонстрира този механизъм. Хванах излъчвателя с ръка — оказа се тежък, но, общо взето, можеше да се носи. После си спомних някакъв глупав фантастичен филм, където безстрашният герой носеше нещо подобно на мястото на загубената в битка ръка. Стана ми смешно и оставих излъчвателя.

Маша избра последното устройство сама. Аларите, навярно, го носеха на гърбовете си — лапите им очевидно не можеха да вдигнат дългата цев и тежката затворна част.

— Ггоршш? — поинтересува се Маша.

Аларът се развълнува.

— Не! Не! Това не е ггоршш, а е ггоршш! По-внимателно!

Маша не влезе в спор него. Хвана чудовищната пушка с ръце, кимна.

— Ще я вземем.

— На разстояние поне два километра и триста метра! — Аларът нервничеше докато Маша не върна ггоршша на рафта. — От укритие! При включване да се затворят очите!

— И да се прочете молитвата „Господи, помилуй“? — добави успокояващо Маша. — Ще вземем две бройки.

— Две хиляди? — обърка се аларът. — Трябва да проверя какво количество имаме на склад…

— Две единици — обясни Маша. — За мен и Данилов.

— Правилно — кимнах аз. — Имам проблеми с окомера. Току-виж не съм преценил разстоянието точно…

До вратата Маша погледна накриво едни яркочервени дискове и попита:

— Атомни мини?

— Да — отговори аларът предано. Изглежда, последният избор на Маша му беше направил впечатление.

— Познати нещица — каза Маша без особена почтителност, но не прояви желание да ги вземе. — Да вървим в каютата ми, Петя. Имам кафе.

— Откъде такива познания по техните оръжия? — попитах я аз в коридора.

— Достига по малко информация — избегна пряк отговор Маша.

Знаем ние до кого обикновено достига информацията…

Бях посещавал само веднъж каютата, която аларите гостоприемно бяха отделили за хората. Когато седнах в креслото, неволно си спомних искрената радост, изпитана при мисълта, че има специални подставки за седене.

Весела болест е склерозата. Пълна е с приятни изненади.

Кафето беше швейцарско, нес, в самозагряващи се чашки от полетния порцион на совалката. Махнах глупавата тръбичка — кафето се пие със сламка само в безтегловност или в състояние на умопомрачение, — и раздрах капачето от фолио. С удоволствие подуших аромата — онова нещо, което заменяше кафето при геометрите, все пак имаше съвсем различен вкус — и отпих.

— Благодаря, Маш. Точно от това имах нужда.

Общо взето на жените винаги са им приятни комплиментите за кулинарното им майсторство. Дори ако само са отворили консервена кутия, си струва да им се възхищава човек така, сякаш са го нахранили със задушена есетра или с разварен узбекски пилаф. Маша също прие комплимента с удоволствие.

— Не мога да разбера как летите по цял месец — каза тя. — Нищо от порциона ви не става за ядене.

— На космодрумите има ресторантчета. Там готвят нормално.

— И какво, зареждат всичко от Земята?

— Не, разбира се. Обикновено доставят образци от месо, картофи, зеленчуци. И извънземните ги създават с хранителните си синтезатори. Пак излиза скъпо, но е по-евтино, отколкото да се доставя от Земята.

— Удобно — съгласи се Маша.

— Не съвсем. Разбираш ли, обикновената храна винаги е различна. Дори ако картофите са от съседната нива, пак са различни. Да не говорим за месото — не може да има две еднакви крави.

— Отвратително е да се убиват животни за храна — каза неочаквано Маша.

— Ти май не беше вегетарианка…

— Не, но единствено защото не е разумно. Животинската храна е необходима, затова се налага да прибягвам до нея.

Този подход ме развесели. Обичаш месо — значи няма какво да маниерничиш…

— Смешно ли ти е? — попита строго Маша.

— Да. Твоите познания по военните въпроси и любовта ти към животните…

— Знам, знам, Хитлер е бил вегетарианец… Пьотър, едно е честният бой, и съвсем друго — да се използват живи същества за храна…

Не продължих да я разпитвам, в подобни случаи това е безполезно, само отбелязах:

— Както и да е, но любовта ти към оръжията е характерна по-скоро за мъжете.

— Е, и какво? Като малка много се терзаех, че не съм се родила момче. Водиха ме даже и на психиатър, но се оказа, че няма сексуални нарушения, само повишена агресивност и стремеж към надмощие.

Задавих се с кафето и се зарекох да не говоря с Маша на подобни теми. Подобна откровеност винаги ме е плашела.

Но обстановката, честно казано, беше подходяща само за подобни разговори. Дядо и изчислителят — уви, сега се налагаше да се мисли за двамата като едно цяло, — отсъстваха, може би говореха с командващия. А Данилов беше останал при совалката.

— В оръжейната отначало си помислих, че ще загребеш всичко — казах аз, неловко сменяйки темата на разговора. — Заради нарасналата агресивност.

— Защо? Един образец на оръжие, базирано на силово поле, един лъчев излъчвател, и най-важното — ггоршшът. Няма никаква полза да се нахалства… Пьотър, ще позволиш ли един личен въпрос?

Мигновено настройвайки се за нещо неприятно, кимнах.

— Тежко ли понесе смъртта на дядо ти?

— Какво?!

Маша въздъхна, седна срещу мен.

— Пьотър, това все пак е смърт. Не бива да се мисли, че човекът всъщност е само комплект от електрически сигнали в синапсите.

— А какво е тогава? Душата? — Гърлото ми пресъхна и започнах да заеквам.

— Не е задължително. Не съм вярваща. Но тялото е поне половината от човека.

Погледнах я в очите. Не, тя не се шегуваше. Пък и такива като нея не се шегуват.

— Маша, за мен и теб — може би. Ние сме млади. Хормоните ни кипят.

Изненадващо за самия себе си преминах на по-циничен тон:

— За теб сигурно аз съм сексуално привлекателен…

— Има нещо такова — отговори спокойно Маша. — Макар и по-малко от Саша Данилов.

— А дядо, извинявай, вече е на доста години… — продължих аз, преглъщайки обидната откровеност. — Той яде предимно кисело мляко и детски пюрета. Да изпуши тайно една лула за него е събитие, а да си пийне малко водка — разюзданост.

— А да се разходи из градината, да вземе някое цвете в ръка, да погали кучето?

— Когато съм на Земята, едва ли не насила го карам да се разхожда!

— Все едно, Петя.

— Маша… а ти наистина ли го обичаш?

— Обичах Андрей Валентинович и ще продължа да го обичам! — отсече Маша. — Него самия, а не гущера с неговата памет!

Нещо в мен се взриви. За секунда чашката с кафе потрепери в ръката ми, готова да се отправи в полет с ясно определен адрес.

Спря ме само това, че кафето още беше прекалено горещо.

Станах и излязох от стаята. Трябваше да помогна на Данилов в проверката на совалката. В края на краищата, аз бях втори пилот.

Втори пилот, а не комплексирана девойка, за която човекът и неговата външност са едно и също.

От каквото и да са се ръководели аларите — презрение към нашата изостаналост или искрено дружелюбие, — начинът на управление на совалката изобщо не беше променен. Пилотиращият компютър продължаваше да е напълно уверен, че двигателите са с течно гориво. Практически неизчерпаемият запас от гориво и огромната тяга изобщо не смущаваха машината.

Престанах да говоря с Маша. Тя ме поглеждаше, очевидно съжалявайки за откровеността си, но аз предпочитах да игнорирам погледите й. Дядо, разбира се, също не казваше нищо.

Първоначално искахме да сложим товара — оръжията и някаква храна, предоставена от аларите — в товарния отсек. Оказа се, че в суматохата около бягството и полета всички са забравили за складираните там бюстове, толкова жадувани от джелите. Безоките глави на партийните вождове от миналия век, героите от кримския конфликт и президентите имаха укорителни изражения.

Наложи се да съберем снаряжението в кабината.

Аз останах в совалката до последната минута. Когато всички, включително дядо-изчислителят, се настаниха, стиснах ръката на Данилов и скочих на пода. Данилов си игра дълго, докато затвори люка, а на мен ми се наложи да го гледам отдолу. В хангара се беше събрала солидна тълпа алари, сред тях беше и командващият. Преди да вляза в корабчето на геометрите, се приближих към него.

— Надявам се, че моят офицер няма да ме подведе — каза тихо аларът.

Куалкуа, как е най-добре да отговоря?

Той помълча секунда, даже реших, че е игнорирал въпроса ми.

Вярата и любовта ще ми помогнат.

— Вярата и любовта ще ми помогнат.

В погледа на алара се появи жив интерес.

— Пьотър Хрумов, какво беше за теб моята постъпка? Хитруване, както смята Александър Данилов?

Остър слух имат. По-точно не те, а куалкуа…

— Не — казах аз, след като се замислих. — Доверие.

— Изпитваш ли благодарност?

— Май не. Признателност.

— Това също е хубаво. — Командващият замълча. Сметнах това за знак, че сбогуването е приключено, и тръгнах към разузнавателното корабче.

Куалкуа, трябва отново да стана Ник Ример.

Отговор не последва, но лицето ме засърбя. Куалкуа се просмукваше през плътта ми, изваждайки клетките на повърхността, принадлежали някога на останалия непознат за публиката поет на геометрите.

Когато се приближих до кораба, вече бях Ник.

Полусферите на кабината се разделиха. Докоснах корпуса, готов да скоча в черупката си, и в този момент таванът на хангара се отвори.

Порив на вятъра — кратък, секунден — и силовото поле прикри отвора. Над хангара пламтяха ослепителните звезди. Над хангара сияеше мразовита космическа нощ. Вдигнах глава и видях как „Влъхва“ се потапя в нея, как по корпуса на кораба пробягват искрици от взаимодействието със силовото поле. Оттук, от вътрешността на флагмана, междузвездната пустота не изглеждаше като нещо страшно. Напротив, беше пронизващо красива в своята неприкрита голота, великолепна, нежна и покорна.

Тя трябваше да стане наша красота. Длъжни бяхме отново да излезем в космоса. Като равни. Нека не сме най-правите, каквито смятат, че са геометрите. Нека не сме най-древните, като куалкуа. Нека не сме най-умните, като изчислителите.

Да бъдем себе си.

Вдигнах длан и скрих от погледа си рояка звезди, принадлежащи може би на силните и слабите. Може би пълни със свой, кипящ и непокорен живот. Може би чакащи първия си посетител.

— Почакайте още малко… — прошепнах аз.

„Влъхва“ изплува в пространството.

Отвътре разузнавателният кораб беше същият като кораба на Ник. Кабината се затвори, в същия миг светнаха екраните, мушнах ръце в колоидния активатор.

Добре дошъл на борда. Събрана е ценна информация за чуждия кораб.

Компютърът, който, по думите на извънземните, смяташе себе си за разумен и всемогъщ, изобщо не се учуди, че един напълно непознат хуманоид се преобрази в неговия пилот. В това отношение машините на геометрите никак не превъзхождаха човешките.

— Прекрасно. Да полетим и да следваме кораба, който стартира пръв.

Събрана е много ценна информация! Трябва да се достави в Родината.

Обзе ме секунден страх, че корабът ще престане да ми се подчинява и ще тръгне към геометрите с доклада.

— Добре. Но първо ни очаква крайно важна мисия на приятелство.

Толкова голяма ли е важността й?

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

Изпълнявам.

Корабът започна да се издига. Аларите долу се разпръскваха, отстъпвайки към стените.

— А сега слушай задачата — започнах аз. — Ще следваме кораба на разстояние… да речем, сто крачки. Когато се отдалечим на сто хиляди крачки от кораба, от който стартирахме…

Няма нужда от вербална конкретизация — спря ме компютърът.

И ние поехме подир „Влъхва“.

Глава 4

На разстояние пет километра от ескадрата корабчето на геометрите се скачи със совалката. Естествено, това не беше скачване по земните разбирания. Разузнавателният кораб буквално се залепи за совалката — доколкото успях да забележа, без участието на никакви скачващи механизми.

Сега представлявахме нелепа конструкция от космически самолет и залепен за него в района на шлюза диск. На мен, в условията на изкуствена гравитация, ми изглеждаше сякаш се бях мушнал с кораба под легнала настрани совалка.

Няколко минути отидоха, за да обясня на компютъра къде са „горе“ и „долу“ в совалката и накъде трябва да бъде насочен векторът на гравитацията. Щеше да е глупаво, ако не се възползвам от възможностите на чуждия кораб да създава удобства.

После разузнавателният кораб отвори коридор към совалката.

Работата с разтварящата се като листчета на цвете кабина не се оказа толкова проста! Ако отначало това изглеждаше като чисто механично устройство, сега разликата между технологиите на Земята и Родината беше налице. В обвивката се отвори процеп, идеално копиращ люка на „Влъхва“. Аз слязох от креслото, което сега изглеждаше като закрепено за стената, внимателно докоснах люка с обратната страна на дланта си и отдръпнах ръка.

Студено, по дяволите!

Сто градуса. Под нулата, естествено.

— Отваряй, свой съм! — извиках аз, сякаш надявайки се, че гласът ми може да бъде чут през дебелата обвивка.

Отговори ми тишина. Какво се мотаеха там?!

— Хей, случайно да сте викали шлосер?

И в този момент куалкуа оживя:

Пьотър, ти си добронамерен и свестен човек.

— Това пък защо? — попитах аз.

Мнение.

Почаках, докато чуя звуците на отключващите механизми. На „Влъхва“ има простичка блокировка, която се активизира, когато извън кораба има вакуум. Най-накрая люкът поддаде към мен.

— Здрасти, Саш — казах аз с такъв тон, сякаш не се бяхме виждали от месец.

А месец по-рано ние изобщо не се бяхме познавали!

— Как се осъществява херметизирането? — Данилов погледна подозрително съединяването между совалката и разузнавателния кораб.

— Не знам. Това да ни е най-малкият проблем.

— Аха — съгласи се Данилов, усмихвайки се накриво. — Изглежда така, сякаш корабите са се целунали.

Покрай линията на скачване обшивката наистина се беше удебелила, наподобявайки устни.

— Ще издържи ли?

Свих рамене.

— Малко ни изплаши… с гравитацията. Трябваше да ни предупредиш, че ще се появи при скачването.

Сигурно трябваше. Но с хубавото се свиква бързо. Трите полета с кораб на геометрите ми бяха достатъчни, за да започна да възприемам изкуствената сила на привличане като нещо обичайно.

— Добре, да вървим, Петя.

— Струва ли си? Нека да започнем ускоряването.

Полковникът се засмя:

— Почакай. Трябва да поговорим.

Отидох заедно с Данилов в кабината. Влечугоидът отново седеше в креслото на космонавта-изследовател, а Маша се бе вторачила в централния екран, по който проблясваха чуждите кораби.

— Какъв е проблемът? — попитах с недоумение. Кой знае защо си спомних думите на куалкуато: „Добронамерен и свестен“.

— Петя. — Данилов спря на две крачки от мен. И също погледна накриво екраните — явно не се чувстваше добре заради гравитацията в совалката, която беше в свободен полет. — Петя, нека да решим какво смятаме да правим.

— Какво имаш предвид?

— Нали не си решил сериозно да ходим в ядрото?

Маша се обърна и ни погледна. Влечугоидът — сега тялото му определено се управляваше от Карел — скочи от креслото, отвори уста да каже нещо, но премълча.

— Саша, какви ги говориш?

— Имаме плазмените двигатели на аларите. Другият кораб е технология, превъзхождаща достъпната за Конклава. И той е способен да се самовъзпроизвежда. Имаме образци от оръжията на тези… безумни мишки. За какъв дявол да си рискуваме живота?

Може би „добронамерен и свестен“ е синоним на „наивен“?

— Пьотър, ти направи всичко великолепно — продължаваше Данилов, явно окуражен от мълчанието ми. — След няколко седмици в Галактиката ще се забърка такава каша… Това, че Земята притежава нови технологии, може да се окаже решаващо. Към който и да се присъединим — към геометрите или Конклава — това ще промени цялата ни съдба. И твоите действия… не мисли, че ще забравят за тях. Ти си човек, който ще помогне на Земята да прекрачи в бъдещето. Ще промени всичко! Ти вече си герой! Всичко, което забъркахме, е дреболия. Ще стане въпрос не за наказания, а за поощрения.

Той отново се усмихна неловко.

— Ще се наложи да се свика сесия на ООН, за да ти се измисли достойна награда…

Някъде по гърдите ме побиха тръпки. Освен това ми стана студено и противно. Сякаш ме обляха с помия.

— Вярата и любовта… — казах аз.

— Какво?

— Вярата и любовта ще ми помогнат. Така отговарят аларските офицери на напътствията на командващия.

В очите на Данилов нещо се промени. Току-що в тях бе имало смущение и вина. Като пакостливо дете, каращо примерен ученик да избяга от час и да пробва алкохол. Сега в тях имаше само погнуса и презрение.

— Ти какво, наистина ли взе това на сериозно? Петя, аларите няма да посмеят и да гъкнат, че сме откраднали тази технология! Те самите са гузни!

— Защо не попиташ Карел?

Без да откъсва поглед от мен, Данилов попита:

— Карел, самият ти оцени предложението на Пьотър като безумно. А как ще определиш моето?

— Като предателство — каза влечугоидът.

— Не съм учуден — съгласи се Данилов. Отстъпи назад, разкопча кобура си.

Какво, да не смяташе да стреля?

Не успях да направя нищо — Данилов извади оръжието. Само че това не беше лазерният пистолет „Камшик“, а онзи парализиращ механизъм, дето дори не приличаше особено на пистолет, който веднъж дядо бе използвал в мое присъствие.

Стреля почти без да се прицелва и аз с някакво тъпо учудване осъзнах, че опитът на полковника в тази дейност е не по-малък, отколкото в управлението на совалка. Влечугоидът меко се отпусна на пода.

— Не се безпокой, той само е парализиран — каза бързо Данилов. — Пьотър, за последен път ти предлагам…

— Това нещо е еднозарядно — казах аз.

Данилов сведе поглед към парализатора и аз се хвърлих към него. Нямаше време да моля куалкуа за бойна трансформация. Впрочем нямаше и нужда.

Може и да не съм сътрудник на службите с многогодишен стаж. Само че съм два пъти по-млад от Данилов.

Вяра и любов.

Не ме интересуваше от какво се е ръководел командващият на аларите! Но аз му обещах честно да отида в ядрото.

Данилов се изплъзна от първия удар и зае бойна стойка, хвърляйки оръжието встрани. Не загубих време да размишлявам. Школата за ръкопашен бой към СКОБ е наследник на НКВД4, КГБ, ФБР и други приятни учреждения. В нея има много необичайни хватки.

Просто замахнах и го зашлевих по ухото. Без никаква наука — по този начин се биех като дете.

Данилов отново се опита да се изплъзне. Рефлексите му бяха прекрасни. Но точно те го подведоха. Едно е боят в безтегловност, въз основа на който, според слуховете, е изградена школата за ръкопашен бой на СКОБ. Съвсем друго е когато в обикновената кабина на совалката няма безтегловност. Той се отблъсна пружиниращо от пода, с явното намерение да се преметне под тавана. Но гравитацията не се съгласи с решението му. Шамарът ми го настигна по време на непохватния му скок.

— Гадина си ти… — прошепнах, гледайки превилия се полковник. Кой знае защо си спомних за горкия навигатор, на когото Данилов беше счупил крака. — Гадина…

Изритах го по капачката на коляното. Данилов извика. Разбира се, нямаше счупване. Но на това място много боли.

— Ние нали сме хора! Хора, глупако! — закрещях аз. — Каква изгода, какви технологии, по дяволите! Може би за пръв път имаме шанс да намерим приятели! Не геометрите, не Сянката, а другари — аларите! Знаеш ли какво означава за геометрите думата приятел? Те може и да не са прави, но не във всичко! На мен ми повярваха! На нас ни повярваха! Какво са в сравнение с това плазменият двигател и ггоршшът?

Данилов ръмжеше, хванал се за коляното.

— Не ггоршш, а ггоршш — разнесе се иззад гърба ми. — Има огромна разлика.

Обърнах се.

Маша държеше още един парализатор, насочен към мен.

— Да, еднозарядни са — призна тя вместо Данилов. — Засега технологията не позволява да се презарежда колоидният лазер. Но аз взех два броя.

Какъв глупак съм!

Но кой би повярвал, че в примитивните условия на научния център на дядо инженерният гений на Маша Клименко е създал цял арсенал от оръжия, превъзхождащ достъпното за СКОБ?

Нима и дядо беше толкова наивен?

— Не се сърди, Петя — каза Маша, натискайки спусъка.

Ето какво било да си парализиран.

По тялото ми се разля някаква мекота. Не памук, а желе. Очите ми почти се затвориха, ръцете ми се притиснаха към гърдите, краката ми се подкосиха. Бузата ми, притисната към пода, сякаш искаше да се просмуче през зъбите ми.

Маша прекрачи през мен и се наведе над Данилов.

— Полковник, ставайте!

В гласа й имаше не толкова приятелска загриженост, колкото уважение към по-високия чин.

Господи, какъв глупак съм!

Совалката сме били отвлекли!

Страшните терористи!

Нито една наша стъпка от момента на разговора ни с Данилов не е била несанкционирана!

Ах, дядо, дядо!

Гледах смаяно-озъбената физиономия на влечугоида — единственото, което можех да видя в позата, която бях заел.

Сякаш се опитвах да прочета отговора в нечовешките очи.

Не, дядо знаеше всичко, много добре разбираше нещата. Но се беше опитал да надхитри СКОБ. Надявал се е, че личната преданост на бившата възпитаничка на сиропиталище ще надделее над уставите и заповедите.

Но не е предвидил едно нещо — че предаността не е насочена към неговия успешно избегнал атеросклерозата мозък, а към старото, никому ненужно тяло.

Данилов прекрачи тромаво през мен и се насочи към пулта. Кой знае защо ми се струваше, че ще ме изрита. Но той не падна толкова ниско.

Та нали сме приятели!

— Джампирайте по-бързо, полковник! — помоли го Маша.

— Знам, майоре — отвърна Данилов.

Я, каква великолепна кариера имала Маша!

— Прикрепете изчислителя и Пьотър към креслата — нареди междувременно Данилов. — По-живо. Аларите може и да ни наблюдават.

Исках да му кажа, че дори и да имат възможност, те не го правят. Защото нали в доверието няма градация. Но не можех да говоря. Нито пък да се съпротивлявам на Маша, която с усилие ме вдигаше на креслото.

— Дали да не наредим премахване на гравитацията? — попита тя.

— Не бива. Няма да влизаме в разузнаваческия кораб, изобщо ще забравим за него. Ако всичко е наред, той ще чака завръщането на пилота си, но кой знае…

Закопчаха ме с колана за креслото и вече не виждах дядо-Карел. Само чувах как Маша се занимава с него. И как през екрана пробягват цифрите, отчитащи времето до избора на вектор на джампа.

Куалкуа, можеш ли да помогнеш? Куалкуа?

Симбионтът не отговори веднага.

Не. Не и в близките часове. Много оригинално оръжие. Периферната нервна система е в шок. Бих могъл да изградя дублираща структура, но имам същите проблеми като теб.

За пръв път в живота си не усещах радост от такова тържество на земната техника.

А с изчислителя не си ли в симбиоза? Той сериозно ли е повреден?

Не. Расата им е недостъпна за симбиоза с нас. Тяхната жизнена основа е съвсем различна. Сливането с тях е също толкова невъзможно, колкото и сливането с плазмената основа на торпите. Удивително е, че парализиращият лъч повлия на изчислителя… Небелтъчните структури трябва да са по-нетолерантни.

Да, това наистина беше триумф на земната наука! Оказваше се, че изчислителят е небелтъчна форма на живот! И все пак беше поразен!

Защо всичките ни технически пробиви са и винаги са били свързани с военните?

— Пригответе се за джамп! — каза Данилов.

Но дори обзелата ме еуфория не прогони страданието.

Като на люлка… умопомрачително люлеене. Издигане и падане. Светлина и мрак. Екстаз и тъга. Минаха четири джампа, преди да ми се стори, че тялото ми започва да ми се подчинява.

Уви, не само аз бях забелязал това. Преди петия скок Данилов и Маша ме завързаха — неподвижно, като изхабиха цял скоч за целта. Влечугоидът също се оказа пленник на креслото си. Него го залепиха още по-здраво — явно се съмняваха в границите на физическите възможности на извънземния.

— Петя, жаден ли си? — попита Данилов.

Той беше напълно доброжелателен и от това ме обземаше още по-голяма тъга. Имаше ли сега на света място за герои-самотници? Може да станеш симбионт на чудовищна древна амеба, може да позволиш на изчислителя да изтрие собствените ти спомени, а после да преминеш през всички кръгове на рая на чужд свят и да се върнеш. Всичко може. Само дето в решаващия миг ще се окаже, че не са си и помисляли да свалят от врата ти невидимия нашийник. И този, когото си смятал за приятел, е бил рамо до рамо с теб само по нареждане на началниците си, а нервната, дръпната девойка търпеливо е чакала „часа хикс“…

— Говедо… — прошепнах аз и чак се учудих, че устните ми се подчиняват.

В очите на Данилов проблесна огънче на нервност.

— Пьотър, сигурен ли си, че имаш правото да решаваш кое е по-добре за Земята?

— Да!

— Ами и аз съм сигурен за себе си — кимна той със задоволство.

— Има една… разлика… — изтръгна се от мен. — Ти ме измами. Предаде ме.

— Може би това означава, че познавам по-добре живота? — Без да дочака отговор, Данилов кимна. — Да, така е. Жаден ли си?

Бях страшно жаден.

След осмия джамп Данилов отново се поинтересува дали не се нуждая от нещо. Този път не се отказах от водата. Пресуших чашата на един дъх и даже се канех да попитам дали корабът на геометрите си е на мястото. Много ми се искаше да чуя, че се е откъснал от нас, унищожен е по време на джамп, включил е двигателите си и си е тръгнал… където ще, дори и в своя си свят.

За щастие разбрах навреме, че корабът не се е дянал никъде. Иначе щеше да изчезне гравитацията. Умната и наивна техника на геометрите очакваше пилота си…

След дванайсетия джамп Данилов дълго време се занимава с навигационния пулт. Ясно беше, че сме се отклонили от курса. Идеше ми да предложа помощта си, но полковникът, естествено, нямаше да ме допусне до управлението, А да казвам това само като подигравка към врага… несериозно бе някак. Наивно.

— Саша, дали да не изчистим трюма? — попита Маша.

Данилов се замисли, после защрака превключвателите. Навярно нямаше никаква реална необходимост да се освобождаваме от бюстовете. На джампъра му е все едно каква е масата на кораба, а плазмените двигатели на аларите така или иначе не биха се справили. Но изглеждаше глупаво да се връщаме със стария товар.

— Закрепващите скоби са махнати, разблокирам — инстинктивно започна да коментира действията си полковникът. — Отварям люка…

Неволно погледнах към един от обзорните екрани. И имаше за какво. Зрелището беше необичайно.

От разтворените крила на люка в снежната вихрушка от замръзващ въздух започнаха да изскачат каменните глави. Прожекторът на товарния отсек се включи и в ослепителния лъч всички те изглеждаха захарнобели, чистички и изрядни, изпълнени с печална красота. Полетя весел рояк от блестящи плешиви бюстове, изцяло запазили оптимизма си, в горда самота се отдалечи към безкрая и исполинската фигура на навъсения вожд, после се проточи редица от почти непознати лица, чиято слава беше далеч не толкова дълговечна, колкото е камъкът. Последно от трюма изхвърча смаяно и късогледо опулена физиономия, сякаш питаща: „Как така, а мен за какво, другари?“. Тя премина опасно близо до камерата, премятайки се, и погледна обидено в обектива. Маша изведнъж изруга, сякаш имаше лични сметки за уреждане с този деец. Впрочем кой знае? Можеше да е била лишена от родители и да се е озовала в сиропиталище по най-различни причини.

— Изхвърли, изхвърли баласта… — пропя фалшиво Данилов някакъв непознат мотив. Изхъмка и замълча. Каменните сюрпризи потеглиха на пътешествие из Вселената… Ще донесат радост на някоя цивилизация след стотина хиляди години. Може би безропотните скулптури ще станат най-ценните експонати на извънземните музеи и най-блестящите умове на бъдещето ще ги опипват с хлъзгавите си псевдокрайници и ще опулват стълбовидните си очи, докато размишляват за величието на изчезналата култура…

— Всички да поспят — каза неочаквано Данилов, прекъсвайки увисналата в совалката тишина. — Ще скачаме след два часа. Предполагам, ще се наложи поредица от три джампа. Пьотър, нуждаеш ли се от нещо?

— Да — принуден бях да си призная. — Да се облекча.

Данилов ми развърза ръцете и ме отведе до санитарния възел. Когато се връщах — краката ми бяха вързани и се подпирах на рамото му — улових погледа на влечугоида. Печален и безнадежден. Май този, който ме гледаше, беше дядо.

— Данилов, ще те повишат ли? — попитах, докато полковникът отново ме завързваше за креслото.

Той мълчеше.

— Ще станеш генерал — продължих ехидно аз. — За цяла седмица. Или месец. А после извънземните ще изпепелят Земята. Така че не си купувай недвижимо имущество. По-добре разпусни. Бунгало, кокосов ром, прекрасна мулатка…

— Петя, не си прави труда — каза иззад гърба ми дядо. — Той вярва, че постъпва правилно. В това е цялата беда.

— Андрей Валентинович, не си струва — отговори спокойно Данилов. — Петя може да ме смята за негодник. Вие също. Само времето ще покаже кой е бил прав.

Тук стигнахме до консенсус. Последната дума винаги остава за онзи, чиито ръце не са завързани.

Най-добросъвестно се опитах да заспя. Затворих очи. Обаче напрежението от последните няколко дни беше прекалено голямо. Пред очите ми се мяркаха парчета от киноленти, сякаш монтирани от безумец. Геометрите и аларите, кораби и планети, Гъвкавите другари и невъзмутимият куалкуа. Великият, единен, безстрастен куалкуа…

Сега мога да помогна.

Какво?

Да осъществя ли бойна трансформация?

Сърцето ми се разтуптя. Как можах да забравя за своите не съвсем човешки възможности? Да разкъсам въжетата…

Жената охранява. Данилов спи, но Маша бодърства. Те не са забравили, че ти си по-силен от обикновените хора. Тя има още един парализатор.

Тогава какво предлагаш?

Гледай.

Пръстите ми запукаха. Погледнах надолу към китката ми, завързана за страничната облегалка. От показалеца ми бавно излизаше тънка бяла нишка.

Като с гъвкавите другари…

Нишката запълзя тихо по пода. В резките подръпвания на бялото пипало имаше нещо отвратително, паяково. Тази хищна плът не беше част от мен. Живееше собствен живот. Дори не беше необходимо да правя нищо. Само да разреша на куалкуа — и той ще се вреже в тялото на Маша. Направо като при секс — старият Фройд би останал доволен. И нищо че майорът от ФСБ Маша Клименко държи в ръцете си парализатор. Аз самият съм оръжие.

Отвратително, безпощадно и нечовешко.

Не бива!

Нишката застина. Куалкуа чакаше.

Не прави това. Не смей да го правиш.

Защо? Нали искаш да се освободиш?

А защо не бива? Откъде да знам? Врагът винаги е враг, в каквато и ларва да се крие. И аз съм готов да нападна Маша, без да се замислям, че тя е жена, без да си спомням, че ми е била приятел…

Но не и по този начин. Не така! Не с предателско ужилване на чужда протоплазма!

Има една странна граница във всички тези междузвездни игри. Граница, която не трябва да прекрачваш — ако все още помниш откъде си дошъл и под чие небе си се родил.

Не бива да се слагат за охрана на концлагерите същества от чужда раса. Това бяха забравили геометрите… Не бива да се напада същество, което има твоята кръв, с помощта на извънземно-симбионт. Това щях да се постарая да запомня аз…

Добре. Разбрах.

Нишката затрепери, прибра се в тялото ми. Куалкуа се съгласи без възражения.

Никога не прави такова нещо с хората — кой знае защо го помолих аз. — Докато си в моето тяло, не го прави.

Маша тихичко се изкашля. Тя дори и не подозираше какво можеше да се случи.

И слава Богу, че не подозираше.

Като навигатор Данилов беше посредствен. Всъщност не — не може да се нарече посредствен навигатор човек, който все пак е успял да доведе совалка до Земята. Наистина, за целта му бяха необходими още осем скока, а не три.

Преди последния джамп бях като пиян. Оказваше се, че мъчението чрез наслада наистина е възможно. Когато екстазът от скока се редува с досадната работа по реанимирането на кораба, е едно. Но когато през цялото време лежиш завързан и тъпо очакваш поредния пристъп на еуфория — хубавото в ситуацията е малко. Навярно така се чувства пияницата по време на запой, когато поредната бутилка дори от най-изисканото вино или отлежал коняк не носи радост, а дарява само с кратка, тъпа забрава.

— Тръгваме към „Гама“ — каза тихо Данилов. Двамата с Маша изчисляваха последната траектория — вече не джамп, а обикновен ракетен полет. — С максимална скорост…

Интересно защо ли към „Гама“? Гледайки в тавана, обмислях всички плюсове и минуси на руската станция на СКОБ. Не искат да кацат на планетата — какво пък, разумна предпазливост, кой знае с какво са натъпкали аларите „Влъхва“… А и е невъзможно да се кацне със „залепения“ за борда разузнавателен кораб на геометрите. Но какви са предимствата на малката „Гама“ пред главния щаб на отбраната „Алфа“ или пред американската орбитална база „Бета“, която, да си кажем честно, превъзхожда „Алфа“ по размери и възможности?

Отговорът беше толкова очевиден, че в първия момент не можах да повярвам в него. Всички предимства на „Гама“ се състояха в това, че тя беше руска станция.

Ето това е! Двамата с дядо не бяхме попаднали просто в капан на СКОБ! Бяхме попаднали в междудържавна интрига. Руските гебисти5 бяха решили да помогнат на родината.

Не, аз, разбира се, нямах нищо против. И ако ставаше въпрос само за това, за възможността да прекараме американците, японците и Обединена Европа, пръв бих стиснал ръката на Данилов, а Маша щях да я разцелувам, въпреки вечно навъсената й физиономия. Винаги съм готов да подаря на страната си поне малко гордост… пък макар и гордост от успешно извършена кражба. Винаги. Но до това ли ми е сега? Когато блокът гори, не е време да се карате със съседите заради протеклите кранове.

Даже се изкикотих, поглеждайки накриво гебистите. Но на тях не им беше до мен.

— Ще открият неправилната форма — каза Маша. — От „Делта“ и „Алфа“ — със сигурност. Пък и изхвърлянето ни на газове… не е същото.

— Ще се свържа с управлението — обеща Данилов. — Нека работят по третата схема.

— Експериментален полет?

— Да. Ще вдигнат малко шум и ще се успокоят.

— А ще се съберем ли в хамбара на „Гама“? — попита Маша след кратка пауза.

— Ако се съди по габаритите — би трябвало.

Всичко беше ясно. Щяха да баламосват чужденците, и най-вече американците, че „Влъхва“ изпробва горивото на „Юрий Гагарин“, многострадалния кораб с плазмен двигател, който се проектира вече цели десет години. Рано или късно те ще си изяснят, че в Русия не са създавани никакви работоспособни плазмени двигатели, и тогава ще се вдигне шум. Но сега е важно да се спечели време…

Неволно започнах да мисля така, сякаш съм на страната на Данилов и Маша. Сякаш не седях, прилепен към креслото с помощта на стотина метра скоч. И Данилов сякаш почувства тази моя слабост.

— Пьотър. — Той се обърна в креслото, като се отблъсна леко от страничните облегалки — отново беше забравил за изкуствената гравитация — опитвайки се да излети. — Все още е възможно всичко да се развие по друг начин.

— Да тръгнем към ядрото? — попитах аз с цялата си възможна наивност.

Данилов въздъхна:

— Пьотър, развързвам теб и Карел… и откарваме корабите заедно. Предполагам, че влечугоидът ще коригира записите в черната кутия… Е?

— Не те ли е страх от бунт?

— Ще рискувам да повярвам на думата ти.

— Не ми вярвай, Данилов — казах аз. — Ето, аз ти вярвах — и виж какво се получи.

Той сви рамене и се наведе над пулта. Повече нищо не си казахме — през двата часа, докато „Влъхва“ летеше към „Гама“. Вече нямаше за какво да си говорим.

Единственото, което ме учудваше, беше мълчанието на влечугоида. Нито Карел, нито дядо се опитваха да се намесят в разговора. Искаше ми се да вярвам, че в момента просто измислят план за освобождаването ни. Само че прекрасно знаех, че когато дядо замисля нещо, е обратното — човек не може да му затвори устата…

„Гама“ е построена по древната, измислена още от Циолковски схема „пръстен“. Трийсетместен6 въртящ се диск, в центъра-главина — безтегловност, а по окръжността — някакво подобие на гравитация, създавана от центробежната сила. Бог знае защо това беше притрябвало на Рускосмос и СКОБ. Псевдогравитацията не добавяше особен комфорт, екипажите се сменяха ежемесечно и не биха пострадали от безтегловността, затова пък възникваха редица проблеми. Например, за да премине в бойна готовност, станцията „Гама“ трябваше да преустанови въртенето си, иначе прицелването с бойните лазери ставаше невъзможно.

Тази станция беше един от последните опити на нашата космонавтика да си върне изгубеното лидерство. Или поне част от него. Безнадежден и наивен опит, както и всички останали — завод за производство на свръхчисти полупроводници и неалергенни ваксини, който не знам дали изгоря или просто беше изоставен в орбита, лунна база, която вече трета година работеше в автоматичен режим, недостроеният „Зевс“ — кораб за полет към Юпитер, проектиран преди изобретяването на джампа и вече успял да остарее безнадеждно…

„Влъхва“ влезе в хангара, почти допирайки стените. Беше необходимо цялото майсторство на Данилов, за да вмъкне двата кораба вътре, без да ги разбие. Той маневрира още половин минута, тихо псувайки, докато угаси инерцията. „Влъхва“ се люлееше из хангара като оловно топче, вкарано в малка чуплива играчка за елха. Всеки удар в стените можеше да повреди сериозно станцията, но Данилов нямаше друг изход. Най-накрая совалката застина, или по-точно започна да се спуска бавно върху стената на цилиндричния хангар, привличана от едва усещащата се центробежна сила. Люкът на хангара започна беззвучно да се затваря, скривайки ни от любопитните радари на другите станции на СКОБ.

Ето че пристигнахме. Два кораба, двама герои и двама пленници. Налегна ме апатия и затворих очи. Стигаше ми толкова. Не можех да се боря безкрайно. Имах шанс — там, по средата на пътя, когато куалкуа услужливо подаде пипалото си. Не пожелах, не можех да се възползвам от този шанс. Значи край.

Извинявайте, алари.

Извинявай, Земя.

Никога не съм мислил, че в тесните ни космически станции наблъскват помещения, които не са от първа необходимост, като затворите. Или тук той се наричаше по друг начин? Карцер, арест, изолатор? Не знам. Едно е сигурно — при аларите ми беше по-комфортно.

Килията беше съвсем малка, с размера на дворна тоалетна. В ъгъла й наистина се намираше малка клозетна чиния, над която с детска непосредственост конструкторът беше разположил термоконтейнер за затопляне на храна. Имаше и телевизионен екран — аз със смайване се убедих, че работи, но предава само няколко руски телевизионни канала. Виж ти, налице беше грижа за културния отдих на затворниците. Намерили им бяха занимание — предаваха на борда на станцията поток от сапунени опери и вяли шоу-програми…

Докато водеха мен и влечугоида из станцията, тя кипеше като разтревожен кошер. По тесните коридори се носеха черни барети — руските космически пехотинци. Бойният пост, покрай който минахме, беше плътно затворен — значи беше въведена бойна готовност първа степен и зад ракетните пултове седяха мерачи.

Всичко беше страшно сериозно. Страната е тръснала побелелите си коси, поиграла е с изнемощелите си мускули и е решила да не изпуска от ръце чуждата технология. Къде ще се месиш тук… Седи и гледай, отговаряй на въпросите и се разкайвай за греховете си.

Разгърнах тесния хамак и се качих в него. Псевдогравитацията беше съвсем лека, тежах колкото една котка. Под тавана мъждукаше жълта лампичка, от време на време станцията потрепваше — извършваше някакви маневри. Нима измамата не беше успяла и презокеанските ни приятели сега хокаха президента?

Само че свободен ли беше президентът да предаде мен и влечугоида на цялото човечество? Тази операция се провеждаше от службата за държавна сигурност. Тя едва ли щеше да пожелае да ни дели с някого. А властта на Шипунов в момента изобщо не беше толкова устойчива, както в първите години след преврата…

Мислите ми течаха вяли, противни. Все едно след като си пробягал с рекорден резултат изтощителен крос, да ти предложат и да поплуваш в блато. Колко просто е било винаги и в Родината или при аларите. Тежко и просто. А тук отново дребни измами и интриги…

Протегнах крак и натиснах бутона на телевизора. Предимството на малкото помещение е, че всичко ти е под ръка… Или под крак.

Не можех да си представя по-неуспешен избор. Първият канал предаваше музикален конкурс. Певицата, поклащаща се вдървено на сцената, изобщо не умееше да пее. Не беше за нея тази професия — по-добре да си стои пред печката или да рекламира бански костюми. Но никой не се притесняваше от това. Пред сцената пищяха фенки и фенове, в журито благосклонно се усмихваха колежките на певицата — част от които дори имаха слух и глас. Втория канал веднага го прескочих — там вървяха новини, в едър план се виждаше горяща гара. Четвъртият ме зарадва с политическа дискусия, свеждаща се до това, че всичко в живота е лошо, а би трябвало да се живее по-добре. По петия канал даваха рекламен клип на Министерството на вътрешните работи. Задгробният глас зад кадъра говореше тържествено: „Можете да нарушите закона — и тогава нощем ще сънувате кошмари! Можете да бъдете честни граждани — и доброто настроение повече няма да ви напусне! Служителите на милицията имат оръжие и са в правото си да го използват без предупреждение! Те искат всички да живеят добре!“ Обикновеният видеоматериал се състоеше от мрачни небръснати престъпници, белозъби смеещи се граждани и стрелящи в мишени милиционери. По шестия канал, както обикновено, въртяха реклами. Ставаше въпрос за най-новите вакуумни памперси с тридневно действие. Понечих да изключа телевизора, но в този момент на фона на усмихващо се дете се появи познато лице — Анатолий Романов, пилотът-инструктор от „Трансаеро“. Застинах.

— Космическите полети са тежка работа — каза Толик. — Понякога прекарвам часове наред пред пулта, без да имам възможност да стана. По-рано това беше съпроводено със значителни неудобства…

В очите на Толик блестеше някакво нездраво пламъче. Майчице, колко ли му бяха платили?

— Сега, с появата на вакуумните памперси, проблемите ми са решени… — завърши с облекчение той. — Излитам, извършвам джамп-преместванията, кацам на чуждите планети и се връщам, без да губя време за битови неудобства…

Разкикотих се. Рекламата на памперсите свърши, започна някаква детска програма, а аз продължавах да се хиля, представяйки си Толик с памперсите зад джамп-пулта. Голям майтап!

Люкът се отвори и влезе Данилов, плувайки във въздуха. Кой знае защо си представих полковника от ГБ в същите тези памперси — „следенето на приятелите е тежка работа, понякога…“ — и ме обзе нов пристъп на веселие.

Данилов погледна с подозрение работещия екран. Там скачаха анимационни зверчета и някакъв жизнерадостен глас напяваше: „В понеделник през деня не се спи, само безделниците си лежат в кревата…“

Данилов изключи телевизора, като така и не разбра причините за веселието ми.

— Даваха Толя — обясних аз добродушно. — Толик Романов. Рекламираше памперси.

Данилов седна на опушения капак на клозетната чиния и каза:

— Тесничко е. Не мислиш ли?

— На мен ми харесва. Показанията ми ли дойде да вземеш?

Александър въздъхна.

— Пьотър, имам предложение…

— Е? — ободрих аз запъналия се полковник.

— Да работим като един отбор. Всички обвинения против вас двамата с Андрей Валентинович се оттеглят.

— А влечугоидът?

— Ще го доставят на която пожелае планета от Конклава. Не разбираш ли?

— Не съвсем.

— На дядо ти ще му предоставят тяло. Нормално, здраво човешко тяло. Изчислителят ще прехвърли в него съзнанието на Андрей Валентинович.

Погледите ни се срещнаха.

— На Земята има хиляди хора, чието съзнание е загинало, а тялото им още живее. Тези, които не са ги изключили след клинична смърт, например. Това не е по-аморално, отколкото трансплантацията на органи.

— И какво каза дядо?

— Засега нищо. Реших първо да поговоря с теб.

— А какво се иска от нас?

— Сътрудничество. Само сътрудничество.

— Мина час и половина — казах бавно аз. — Само час и половина. А вие вече сте се убедили, че корабът на геометрите не смята да ви се подчинява.

— Да. Длъжен си да ни помогнеш, Пьотър. Заради Земята, заради страната — отстъпи от позициите си. Ти си човек. Ти си руснак.

— А помниш ли, че в мен има куалкуа?

Лицето на Данилов не потрепна.

— Трудно би било да забравя, докато се намираш в това тяло… Е, и какво? Ако иска да изложи условията си — моля. Но, доколкото разбирам, расата им заема пасивна позиция… впрочем няма значение. Нека говори. Ние изобщо не сме против съюза с тях, с аларите, с изчислителите. Но нашите интереси не позволяват да се хвърляме безразсъдно на края на света. Ако Земята получи поне десет такива кораба — ще можем да разговаряме със силните като равни с равни.

— Вярваш ли в думите си?

— Нямам друг избор. И ти нямаш, Пьотър. Допускам, че това решение ти е по-неприятно, отколкото полета до ядрото, но алтернативата е още по-лоша.

— И каква е тази алтернатива?

Поклащайки се в хамака, аз се намирах значително по-високо от седящия Данилов. В измамната позиция на човек, способен да диктува условията… Наистина, зад отворения люк се мяркаха униформите на черните барети, а податливостта на Данилов със сигурност си имаше граници.

— Няма да те съдят — каза спокойно Данилов. — Дори ще те наградят с някакъв орден за участието ти в операцията.

Участие! Аз не съм свършил всичко, а само съм участвал!

— Ще ме наградят посмъртно ли?

— Не се прави на глупак. Ще те наградят и ще те свалят на Земята без право на полети. Ще работиш някъде… ще слушаш новините… ще се научиш да пиеш. И винаги ще помниш, че твоите другари се опитват да направят нещо… да надхитрят непозната техника, да надделеят в спора с извънземните.

— А куалкуа? Ще пуснете на Земята човек, в чието тяло има симбионт? Не вярвам!

Данилов поклати глава.

— Ние много добре знаем, че на Земята има десетки такива хора.

Стори ли ми се, или в дълбините на съзнанието ми се разнесе тънък кикот?

— Един повече или по-малко — все тая — продължи Данилов. — Ако куалкуа сега ме слуша… много се радвам, че расата им е лишена от честолюбие. А любопитството не е порок. Ясна ли е сега алтернативата?

— Напълно.

Данилов чакаше. А аз мълчах, макар вече да бях взел решението. Мълчах дълго, заставяйки полковника да заговори пръв. Но той е пречупвал кого ли не.

— Можеш да кажеш на дядо, че съм съгласен.

Данилов кимна. Надигна се, придържайки се за отвора на люка. И каза:

— Само още нещо, Петя… Извинявай, но сме принудени да вземем мерки за безопасност. Много строги. Много.

Глава 5

— Не мислех, че такова нещо съществува в действителност — казах аз.

Маша щракна около врата ми металния обръч. От вътрешната си страна той беше облепен с мек филц, и тази грижовност изглеждаше особено трогателно — като наточено острие на гилотина.

— В действителност не съществува — изрече сухо Маша. — Само при нас.

Усещането, че чета някой от романите на дядо за тоталитарни режими, стана остро до безумие. Настръхнах, сякаш опитвайки се да се измъкна от стоманения нашийник. Погледнах влечугоида. И дядо проговори, за пръв път от идването ни на станцията:

— Мария, вие сте се възползвали от моите перспективни разработки? От каталога „Несъществуващо оръжие“?

— Не. Отделът по проследяването на идеи от фантастичните романи съществува от миналия век. И при нас, и в ЦРУ.

Забелязах, че тя се опитва да не гледа към влечугоида. Колкото и да се убеждаваше Маша, че Андрей Хрумов вече не съществува, че изчислителят е погълнал съзнанието му, все пак й беше неуютно. Много неуютно — чак изпитвах леко съчувствие към нея.

— Предполагам, че не е необходимо да ти обяснявам нищо, Пьотър? Кодова заключалка… при това механична. Радиоприемник. Двайсет и пет грама взривно вещество.

— Не е много.

— Напълно достатъчно е, Петя.

Тя вдигна ръка, показвайки ми малкия пулт.

— Не се отделяй на повече от десет метра от мен. Първо ще чуеш звуков сигнал, след пет секунди ще се задейства детонаторът.

Седяхме в каютата на командира на станцията. Аз, влечугоидът, Данилов, Маша и двама непознати офицери. По-старият от тях очевидно беше командирът, а вторият, по-млад и мускулест, кой знае защо беше облечен в лек скафандър — явно той беше резидентът на ГБ в станцията.

— А ако тази гадост пробие обшивката? — извика командирът с военна праволинейност. Въпросът за моята шия не го интересуваше.

— Изключено е. Взривът ще е насочен към вътрешността на обръча — успокои го Маша.

Нямаше други въпроси. Данилов стана и кимна към вратата. Капитанската каюта се намираше на самия край на станцията и притеглянето тук беше почти наполовина на земното. Не реагирах веднага — гледах в огромния илюминатор, отвъд който плуваше Земята. Малка, красива, обагрена от синьото на океаните и сивкавата пяна на облаците. Виждах континентите с неправилна форма, изпълнени с абсолютно неправилни хора. Но дори и те не бяха виновни, че ми бяха надянали нашийник с двайсет и пет грама взривно вещество. Дори онзи писател, който пръв е измислил този механизъм, не беше виновен.

— Включвам — каза Маша. Натисна нещо на пулта и върху обръча замига оранжева лампичка. Слабо и бавно, сякаш в такт с пулса. — Не забравяй: десет метра.

— Благодаря, Маша.

Откъснах поглед от илюминатора. Изправих се.

— Петя, това е неизбежна предпазна мярка. И само в началния етап — каза Данилов.

Явно му беше неудобно.

— А на мен няма ли да ми наденете нашийник, Машенка? — попита дядо.

— Излишно е. Просто не се опитвай да ни ухапеш.

Влечугоидът със старческо сумтене тръгна след Данилов. За миг се обърна и каза:

— Кога съм се излъгал в теб, момиче?

Маша игнорира думите му.

Тръгнахме към хангара — отпред Данилов, след него ние с влечугоида, а подир нас Маша и младият офицер. Забелязах, че всички бяха въоръжени с парализатори. Или бяха успели да ги презаредят, или тези оръжия не бяха чак такава рядкост.

В коридора и в стълбищната шахта нямаше никого. Навярно специално бяха освободили пътя ни. Изкачвахме се по тясната стъбла, виеща се нагоре по шахтата, и тялото ми ставаше все по-леко, а движенията — все по-плавни.

— Ако си искал да ги надхитриш и да избягаш, сега това вече е изключено — каза влечугоидът. Изглежда, именно влечугоидът.

— Дядо — казах аз.

— Какво, Петя?

— А ти как мислиш, какво искам аз?

— Страхувам се да предположа.

Ясно.

Разбира се, можех да се измъкна. Даже беше много просто. За пет секунди разузнавателният кораб би разбил хангара и би влязъл в хиперпространството. Но после… след гибелта ми най-вероятно би се върнал при геометрите. Само че това ще прилича на отмъщение заради самото отмъщение. При това самоубийствено.

Вървящият най-отпред Данилов се обърна.

— Пьотър… само не прави глупости, става ли?

Погледнах накриво мигащата под брадичката ми светлинка и премълчах.

— Глупаво се получава… — каза тихо Данилов. — Няма време. Иначе щяхме да седнем, да поговорим, да изпием по чаша… и да се разберем. Времето никога не стига.

Той се отблъсна от стъпалата — вече почти нямаше гравитация, — полетя към тавана и отвори люка на хангара. И аз — напълно машинално — скочих подире му.

Лампичката на нашийника ми блесна с равномерна червена светлина и зумерът запищя.

Даже не успях да се уплаша. Викът на Маша: „Тъпак!“, и здравата псувня на погледналия надолу Данилов се сляха в едно. В следващия миг той ме ритна по рамото и аз полетях назад. Инстинктивно се вкопчих в някакво стъпало и увиснах, притискайки се към него.

Зумерът утихна, лампичката отново замига равномерно. Маша стоеше до мен, лицето й беше бледо. Офицерът стискаше парализатора, сякаш без да разбира, че не бива да стреля.

— Какво правиш, какво правиш, Петя? — попита Маша с треперещ глас.

Искаше ми се да вярвам, че е изплашена от перспективата да умра, а не от провал на операцията.

— Забравих — признах си честно аз. — Забравих.

Рамото и натъртените от удара със стъпалата ребра ме боляха. Откъснах се от стълбата и увиснах във въздуха, удържайки с една ръка половинкилограмовата си тежест.

— Аз не мога да отменя взрива! — Маша разтърси пулта. — Разбираш ли?

И още как. Какво неразбираемо може да има тук? С усилие измъкнах пръстите си изпод нашийника — оказа се, че напълно машинално бях мушнал свободната си ръка под обръча, сякаш опитвайки се да прикрия шията си.

— Бавно и спокойно! — каза Маша, вече понижила тон. — Хайде…

Изкачих се в хангара подир Данилов.

Там почти не се усещаше силата на тежестта. Но въпреки това я имаше — висящата насред хангара совалка със скачения към нея разузнавателен кораб беше фиксирана с тънки стоманени въжета и няколко метални лоста. Върху равната стена на хангара почиваха петима космически пехотинци. Всичките бяха със скафандри, но с отворени херметически шлемове. Бяха въоръжени. Дулата веднага се насочиха към мен и Данилов. Ако се съдеше по задните дюзи за противотяга и внушителния балон вместо приклад, това бяха газови винтовки — най-безопасните в условията на безтегловност и тънки стени оръжия.

— Всичко ли е наред? — приветства ги офицерът им, който се качи след нас.

Дулата се отклониха встрани. Войниците не поискаха никакви пароли — поне в това отношение се вслушаха в здравия разум.

— Спокойно е, другарю подполковник — отвърна здраво червенокосо момче със знака на старши сержант върху херметичния шлем. Чиновете в космическата пехота имат много малко съответствие с общовойсковите. Когато се уволни, този сержант ще е поне капитан.

— Разположете хората, Мирски — подхвърли му подполковникът. Погледна към мен, а после хвана едно от стоманените въжета и чевръсто заплува към отворения люк на совалката.

Влечугоидът просто скочи подире му. При него всичко с координацията беше наред — малкото люспесто тяло прекоси хангара и увисна на обшивката при аварийния люк, учтиво пропускайки офицера пред себе си. Забелязах, че черните барети застинаха за миг, впили жадни погледи в изчислителя. Рядко им се налагаше да виждат „потенциални противници“.

Запълзях много бавно по въжето към совалката.

— Браво — похвали ме Маша, докато се движеше след мен.

Черните барети приключиха с прегрупирането. Изобщо не знам какъв смисъл имаше от него — така или иначе, те не влязоха в кораба. Навярно нивото им на достъп не го позволяваше.

В тесния авариен люк на совалката ние с Маша се притиснахме, нежно хванати за ръцете. Изобщо не ми се искаше да проверявам дали обшивката на кораба екранира сигнала от нашийника. Очевидно Маша я терзаеха същите съмнения. Когато прекрачихме прага, веднага паднахме на пода — тук имаше гравитация.

Подполковникът, който ни очакваше вътре, най-накрая благоволи да започне да общува с мен. Явно го измъчваше въпросът как да се отнася — като с предател, като с контролиран от куалкуа мъченик или просто като с глупак.

— Пьотър… ъъъ… вие сега сте в онзи облик?

— Със сигурност сте виждали снимките ми — отговорих аз не особено учтиво, като се изправих.

— Добре. Ние… ъъъ… ви молим да влезете в кораба… на геометрите. С вас ще бъде полковник Данилов…

Влезлият в совалката Данилов кимна:

— Съгласен съм.

Подполковникът мрачно се втренчи в мен. Продължаваха да го терзаят съмнения.

— Мария Клименко ще остане в шлюза — предупреди той. — Ако се затворите в кораба…

Кимнах:

— Повярвайте ми, разбирам. После какво?

Данилов и подполковникът се спогледаха. Между тях явно имаше лека конфронтация — Александър беше старши по чин, но длъжността на подполковника уравновесяваше нещата.

— Програмирайте компютъра на кораба…

— Не може да се програмира в нашия смисъл на понятието. Той е почти разумна машина. Подчинява ми се, но само в определени граници.

— Тогава го убедете! Трябва да научим принципа на работа на двигателите им, оръжията, силовото поле. Както разбирам, корабът дори е способен да произвежда… собствени детайли?

Въздъхнах.

— Не е точно така. Той се саморемонтира. Може да поправи повредения си двигател, например. Но той не е фабрика. Откъде да взима детайли за самопроизводство?

Ако се съди по изпънатото лице на подполковника, аргументът му се стори убедителен. Навярно си спомни чутото някога от него, че материята не се появява от нищо. Данилов незабавно се включи в разговора:

— Пьотър, аларите се изказаха достатъчно определено по този въпрос!

— Ами попитай ги тях — отговорих аз отмъстително. — Саша, допускам, че е възможно корабът на геометрите да се превърне в завод за произвеждане на също такива кораби. Само че за това ще са необходими много години работа. Ще се наложи да му се подават някакви свръхчисти материали, които още не сме се научили да добиваме на Земята. Пък и… е, да речем, че свалиш двигателя на кораба и той послушно построи нов. И с всичкото останало оборудване стане същото. Да допуснем. А ще успеем ли после да сглобим всичко? Ти като малък играл ли си с конструктор? Винаги ли се получаваше както на картинката? И дори да ти дадат всичките детайли, ще успееш ли да сглобиш телевизор? Ще го настроиш ли?

Но Данилов беше непробиваем.

— Аз — не. Само че това не е моята специалност. Пьотър, твоята задача е корабът да даде образци от устройствата си и да съобщи принципа им на действие.

— Как да го съобщи?

— Да вървим.

В шлюзовия отсек разбрах какво има предвид.

Някъде откъм машинния отсек се проточваше захранващ кабел. Той беше свързан с малък компютърен терминал и с блокове оптична памет с внушителни размери.

— При всички случаи е нужен транслатор за превода… — започнах аз. И се сепнах. Данилов мълчаливо посочи с поглед изчислителя.

— И ти ще направиш това, Карел? — попитах аз.

— Вече съм го правил — съобщи просто изчислителят.

Да, разбира се. Та той се е включил към компютъра на кораба на Ример, когато е бил хванат. Навярно и без моя помощ влечугоидът беше способен да измъкне цялата необходима информация от кораба…

Или не? Едно е да откраднеш от „оперативната памет“ това, с което компютърът живее постоянно: език, карти, видеозаписи. А друго е да измъкнеш заложените дълбоко в него данни, да подчиниш напълно машината на волята си.

Значи първо трябваше да убедя кораба да се подчини…

— Давай, Петя — окуражи ме Данилов.

Погледнах през отворения шлюз. Кабината на разузнавателния кораб беше изпълнена с мека светлина. Цареше пълна тишина, толкова нехарактерна за земните кораби — никакво бучене на вентилатори или шумолене на компютърна периферия. Сякаш корабът спеше — или беше мъртъв. И все пак аз знаех — той работеше. Попиваше информация. Правеше изводи. Може би разбираше какво става.

Дори за кораба да си оставах пилота Ник Ример, законният собственик, все едно — когато станеше въпрос за издаване на информация, той можеше и да не се подчини.

Когато интересите на личността и на обществото не съвпадат, за геометрите съществува само едно възможно решение.

— Не съм сигурен, че ще пожелае да сътрудничи — казах аз.

Подполковникът промърмори нещо за прекалено умните машини и прекалено глупавите хора.

— А ти опитай, Петя — помоли Данилов. — Вярвам в теб.

Изглежда, не се шегуваше.

— В дадената ситуация и за Земята, и за теб ще е по-добре, ако корабът се подчини.

Пристъпих към шлюза. Маша тръгна подире ми, но при люка спря, стиснала пулта в ръка.

— Влизай, влизай — окуражи ме Данилов.

Прекрачих през люка и почаках секунда. Нищо. Тогава седнах в креслото. Почаках още секунда и мушнах лявата си ръка в топлия колоиден разтвор на терминала.

Много сложна ситуация, пилот.

Да — съгласих се аз.

Да пуснали съществото, което се опитва да влезе? Погледнах към Данилов, мушнал крака си през люка.

Пусни го. Какво толкова?

Полковникът, без да подозира за този безмълвен диалог, седна във второто кресло и погледна към мен.

— Е?

— Не ме разсейвай, работя — отговорих аз с отмъстително удоволствие. Това, че Данилов по никакъв начин не можеше да контролира процеса на общуване, ми доставяше удоволствие.

Това човек ли е?

Изглежда, компютърът беше в затруднение. Данилов отговаряше на всички признаци, по които геометрите разпознаваха „своите“, но неугледната станция и положението й в пространството объркваха машината.

Да.

На какъв език общувате с него?

Разбира се. Откъде той да знае руски?

Това е особен език за предаване на важни данни — казах аз първото, което ми хрумна. Единственото, което ми помогна, беше, че корабът бе напълно лишен от критичност.

Какъв е той?

Исках да отговора „чекист“ или „служител на Държавна сигурност“, но геометрите просто нямат такива думи. Вместо това се получи:

Главен наставник.

Трябва да се върнем в Родината — незабавно заяви корабът.

Така си и знаех.

По-късно. Първо трябва да окажем помощ.

На кого?

На тези хора.

Корабът мълчеше и в мен се появи ясното усещане, че всеки момент ще престане да ми се подчинява и изобщо да разговаря.

Защо?

Мисия на приятелство.

Може би ще мине?

Каква помощ?

Тези хора са загубили знанията си. Трябва да им помогнем в развитието на космическите технологии…

Дори не бях успял да завърша, когато осъзнах какво става. Аз, регресорът, уговарях кораб на регресорите да окаже техническа помощ кой знае на кого!

Не. Ситуацията е нестандартна. Необходимо е решение на Световния съвет. Информацията е невъзможна за проверка и вероятно е неадекватна. Започвам подготовка за връщане. Осигури отваряне на шлюза.

Облегнах се в креслото и затворих очи. Ето на. Може и компютрите на геометрите да бяха наивни сами по себе си. Но когато логиката започваше да се пръска по шевовете — не беше възможно да ги разубедиш.

Може би, ако това беше онзи, първият кораб, сработил се с Ник Ример, бих успял да направя нещо. Но тук такива фокуси не минаваха.

Почакай — помолих го аз. — Почакай. Ситуацията е сложна.

— Нещо не е наред ли? — попита Данилов. Вероятно върху лицето ми в момента бяха изписани еднозначни емоции.

— Нищо не е наред — отговорих аз. — Той не иска. И не мога да го убедя. Та това е почти разумна машина. Трябва да му се докаже, че предаването на информация ще донесе полза на геометрите.

— Отказва ли?

— Готви се да се върне в Родината.

Данилов прехапа устни. Стори ми се, че е готов да изскочи от кораба. Но подценявах упорството му.

— Карел, включи се.

Влечугоидът погледна през люка.

Да пусна ли съществото?

Или ми се беше сторило, или в интонацията му наистина се беше промъкнало подозрение.

Да.

Карел се насочи към мястото между креслата. Данилов го изчака да спре и нареди:

— Той не иска да сътрудничи. Пробий го.

Влечугоидът обърна глава и погледна Данилов. Изрече отчетливо:

— Аз съм шперц, а не лост.

— Все пак опитай.

Какво става?

Почакай, разрешавам проблем!

Явно не оставаше много време до момента, в който компютърът щеше да признае поведението ми за неадекватно и да започне да действа по свое усмотрение.

А най-тъжното беше, че аз не исках Данилов да победи. Ако не беше проклетият обръч на шията ми…

Да ти помогна ли да свалиш нашийника?

Отначало реших, че това е реплика на кораба. Куалкуа започваше разговори твърде рядко.

— Как? — отговорих на глас, от разсеяност. Данилов ме погледна накриво, но не каза нищо.

Да го сваля ли?

Да!

Ще боли.

Свали го!

Остра като игла болка прониза тила ми. После кожата ми сякаш изтръпна, мускулите ми се вдървиха. И обръчът се помръдна.

Той потъваше в тялото ми!

— Е, какво, получава ли се? — попита рязко Данилов. За щастие в кабината беше прекалено тъмно, за да е способен да види случващото се. Не можех да му отговоря — шията ми се беше превърнала в парче дърво… слабо потрепващо откъм тила, тласкащо обръча… Вдигнах ръка и я размахах.

Нужно е време за потискане на всички рецептори. Ако скоростта е по-важна — търпи.

И аз търпях.

А металният обръч започна да се подава под брадичката ми. От филца капеше кръв. Куалкуа издърпваше нашийника през мен, като разтваряше живите тъкани с небрежността на патоанатом. За миг цялото ми тяло изтръпна, аз омекнах и с ужас почувствах как дишането ми спря, сърцето ми отказа, и по крака ми потече струя гореща течност. Куалкуа беше разсякло гръбначния ми стълб!

Извинявай.

Шумно си поех въздух. Малкото чудовище вътре в мен продължаваше работата си, бързо затваряйки канала, през който беше минал нашийникът. Не, почти не усещах болка, куалкуа напразно ме беше наплашил. Това усещане беше друго, но не по-малко неприятно.

— Пьотър… — Данилов потрепна и бавно протегна ръка към мен. И изведнъж закрещя: — Пьотър!

Обръчът висеше от гърлото ми, държеше се на последното парче кожа. Сигурно изглеждаше забавно. Не човек, а граната…

Изчислителят се засмя с бълбукащ звук.

Маша надникна през люка. Вторачи се в мен, също без да разбира нищо.

— Дръж! — изкрещях аз, изтръгвайки нашийника. Бликна кръв, но на мен ми беше все едно. Времето за мислене бе свършило, време беше да се действа. Хвърлих нашийника към Маша и тя машинално го улови. — Хвана ли го? — уточних отмъстително аз и веднага млъкнах, избягвайки удара на Данилов. В тясното пространство на кабината беше безполезно да се бия, всичко, което можех да направя, беше да удържам ръцете му. Но бързо ми се притекоха на помощ — изчислителят скочи и го цапардоса с лапа по лицето. Данилов извика и загуби съзнание. Едва ли причината за това бяха драскотините от ноктите — изчислителят просто го изключи, като за пореден път демонстрира, че разликата между човека и компютъра не е чак толкова голяма.

Очаквам нареждания.

Разкачване!

Дори не се учудих, че след началото на боя настръхналият кораб моментално се изпълни с доверие към мен. Всички съмнения моментално бяха заменени от подкрепа за мен. Не-приятели бяха нападнали геометър… най-човечния човек…

Корабът се раздели със совалката с шумно мляскане. Зад гърба на Маша се мярна напълно озверялото лице на подполковника, който протегна напред ръката си, стиснала пистолет, и стреля. Не уцели. В момента на разкачването гравитацията изчезна и той увисна във въздуха. Синият лъч на парализатора сякаш послужи за сигнал и върху кораба заваляха куршуми. Трудно беше да се каже на какво се надяват космическите пехотинци, но стреляха енергично.

Непринципиално физическо въздействие — изкоментира корабът.

Люкът започна да се затваря и в този момент събитията окончателно набраха скорост. Маша хвърли нашийника и прескочи разделящото совалката и кораба пространство. Добре си беше направила сметката — след миг дланите й се вкопчиха в събиращите се капаци на кабината. Не знам каква беше природата на гравитационното поле на разузнавателния кораб, но когато тя докосна обшивката, веднага попадна под влиянието му, увисна и започна да се издига. Прехвърли брадичка през стесняващата се диафрагма, подаде главата си навътре и се оказа в нашийник, не по-малко страшен от моя. Кабината спря да се затваря и в двайсетсантиметровата дупка останаха само главата на Маша и конвулсивно стиснатите й длани.

Да продължа ли херметизирането?

— Не! — Скочих и прекрачих през омекналото тяло на Данилов с твърдото намерение да избутам Маша навън.

— Тя е без скафандър — каза изведнъж изчислителят. Не, не изчислителят, а дядо. — Пит, та тя е без скафандър!

Със сигурност Маша беше изплашена. И все пак в очите на девойката проблесна радостно огънче. Ако я избутам от разузнавателния кораб, бих се лишил от възможността да пробия на таран крехките стени на хангара и да се измъкна на свобода. Пехотинците и подполковникът бяха със скафандри, разхерметизирането не беше опасно за тях. Но за нея…

Нима беше толкова сигурна, че няма да пожелая да я убия?

— Поотвори кабината! — наредих аз и корабът, умникът, разбра заповедта и разтвори съвсем леко покрива на кабината. Издърпах Маша вътре — тя нито се съпротивляваше, нито помагаше, нищо не правеше — и грубо я хвърлих върху Данилов.

— Не мърдай! — уточних все пак. Измъкнах парализатора от кобура й и го мушнах в колана си. — Къде още имаш оръжие?

Кабината се затвори.

— Търси.

— Ще минем и без това — реших аз. Погледнах изчислителя и той моментално се долепи до Маша, след което отскочи. Сега майорът от Държавна сигурност Маша Клименко споделяше съдбата на Данилов. — Дядо, ти как си?

— С него всичко е наред — отговори Карел. — А ти какво смяташ да правиш?

— Като начало — ще избягам. Изображение!

Екраните светнаха и получих възможност да наблюдавам действията на космическата пехота.

Трябва да призная, че се стараеха.

Сержант Мирски беше до самата обшивка. С настървено лице стреляше към кабината с винтовката си. Противотягата в оръжията беше настроена добре и сержантът почти не залиташе при изстрелите. Само леки потрепвания… Но това изобщо не му помагаше.

Останалите войници бяха увиснали около разузнавателния кораб, но без да предприемат нищо. Един говореше бързо нещо в шлемофона си. Подполковникът, така и не излязъл от совалката, се занимаваше със същото.

Корабът, изглежда, оценяваше сам важността на една или друга сцена и ги демонстрираше с ловкостта на опитен оператора.

Отвори хангара.

Да използвам ли лазерната сонда?

Както решиш.

Лъчът беше абсолютно невидим. Върху огромния шлюзов люк изведнъж пламна червена точка и от нея се пръснаха мигновено изстиващи капки от разтопен метал. Войниците се обръщаха и гамата от чувства, изписани върху лицата им, беше достойна за отряд будьоновци, изскочили в див галоп пред редица танкове.

Корабът започна да се движи. Все още без включена тяга. Носеше го въздухът, изтръгващ се от разхерметизирания хангар. Лъчът чертаеше върху люка пламтяща линия, разкъсвайки обшивката. Металът започва да се извива навън.

Представях си какво става в момента на станцията. Виеха сирени, подаваше се енергия към излъчвателите, хората заемаха бойните си постове. Напразни усилия… между земната станция и извънземния кораб се простираше непреодолимата пропаст на технологиите.

Войниците спряха да се занимават с глупости и започнаха трескаво да превключват нещо във винтовките. Аха… тези оръжия можеха да се използват като двигатели. След няколко секунди храбрата космическа пехота вече се беше разпръснала, притисната към стените, всеки вкопчен в каквото намери.

А лазерният лъч със стремителен замах завършваше окръжността — корабът най-накрая беше разбрал, че не са необходими големи усилия за тънките стени.

Глава 6

Земята плуваше под нас. Не безкрайна равнина, каквато е от ниска космическа орбита, и не ярка синя звездичка, както при неуспялото захождане за джамп. Кълбо. Шепа прах, превърнала се в дом за милиарди живи микроби.

Това е най-безпощадното разстояние, най-потискащото зрелище — малко кълбо, потънало в черното небе. Именно в такива мигове започвах да разбирам колко малък е светът ни. Малък и нищожен, жалък и смешен. Какво сме ние в сравнение с Вселената? Ето — Земята още пази очертанията на континентите си, но вече мога да протегна ръка и планетата ще легне в дланта ми покорно и безропотно. Планинските хребети ще издраскат кожата ми, океаните ще намокрят пръстите ми, атмосферата ще излети като кората на презрял портокал. И Земята ще е в дланта ми.

Ние май смятахме себе си за център на Вселената?

Само преди някакви си петстотин години?

Там, върху онази дребна изпъкналост, наричана Европа, разпалваха клади, веднъж завинаги доказвайки нашата уникалност?

Тук, на границата между два нищожни континента, за пръв път сме успели да се издигнем в черното небе?

А от тази страна на кълбото все още смятат себе си за най-съвършените?

Защо излязохме в космоса? Защо измислихме джампа? Трябваше да си останем на огромното, преогромно кълбо… на огромната равнина, здраво придържана от трите кита и трите слона. Да строим къщи, да водим философски диспути, да се влюбваме, да отглеждаме деца… и никога, никога да не се съмняваме в това, че над нас е синият кристал на небосвода. Нека глупавите хиксоиди и алари да долетят при нас от отвъдната страна на кристала, да поклатят уродливите си глави, и да си отлетят обратно. Ние не представляваме никаква ценност… колко такива светове има встрани от галактическите пътища!

Но не, безкрайната планета върху здравите гърбове на яките слонове ни се стори тясна. Скочихме в черното небе — и Земята легна в дланта ни. И вече не е същата Земя.

Китовете са се гмурнали в чернотата, слоновете са се удавили и са потънали, Гагарин е погледнал в дребния илюминатор и е възкликнал: „Тя е малка!“.

Да, малка е. И става все по-малка. „Що за проблем е това в сравнение със световната революция?“ „Що за проблем е това в сравнение с величието на мирозданието?“

Прекалено далеч за прекалено кратко време скочихме. Тръгнахме да търсим другите, преди да сме намерили себе си. Та ние не се нуждаехме от място под чуждо слънце, от железен рудник на Луната или уранови находища на Венера. Ние търсехме отговори. Търсехме път. Константа, на фона на която нашите беди и проблеми да бледнеят.

А не биваше да напускаме Земята с този товар.

…Разперих ръка, пускайки синьо-бялото кълбо. Нека си лети.

— Тече ти кръв — съобщи изчислителят.

В кораба на геометрите нямаше аптечка. Или просто не знаех къде да я търся. Омотах около шията си носна кърпичка, разчитайки на това, че кръвотечението все пак е повърхностно. Куалкуа, верен на принципа си за ненамеса заради дреболии, не си направи труда да затвори раната.

— Какво ще правиш сега?

В кабината беше тясно. Прекалено тясно за трима човеци и влечугоид. Станцията „Гама“ висеше на десетина километра от нас, вече неподвижна, в състояние на бойна готовност. Но стрелбата засега не започваше.

— Ти стана престъпник на своята планета. Защо?

— Мислиш ли, че не съм прав? — попитах аз влечугоида.

— Моето мнение не е от значение. Какво смяташ да правиш сега?

— Да поговоря с дядо.

— Добре — съгласи се изчислителят. Последва секундна пауза, докато той отстъпваше мястото си на дядо. — Дръвник!

— Благодаря, дядо.

— Няма за какво! Дръвник! Омитай се оттук, не стой под прицел!

— Мислиш ли, че ще се опитат да ни унищожат?

— Въпрос единствено на време е! Давай командите! — Дядо не беше просто сърдит, а разярен. — Да се вършат глупости не е престъпление. Но да не се довеждат докрай вече си е престъпно!

— Трябва да направим нещо с тях… — Посочих неподвижните тела на Данилов и Маша.

Влечугоидът се озъби:

— Какво? Какво да направим сега? Или отново сме заедно, или ги изхвърляй във вакуума! Трети път няма!

Затворих очи и се протегнах мислено към разума на кораба. Нямаше време да се разговаря. Просто му предадох желанието си.

Ядрото.

Всъщност не разчитах, че ще се окаже толкова просто. Геометрите бяха избягали дотам и можеше всички полети към центъра на Галактиката да са под забрана. Настройвах се за дълъг спор, за словесна еквилибристика, уверения, че такъв полет е необходим за Родината. И евентуално — за намесата на Карел и за проникване в компютъра.

Не беше възможно корабът да се съгласи просто ей така!

Изпълнявам.

Екраните помръкнаха, запазвайки само бледожълто сияние. Изчезна Земята, изчезнаха звездите, изчезна космосът. За секунда ми прилоша.

Но това беше всичко.

— Какво става? — попита дядо. Нервността, която не можеше да се предаде чрез речевия апарат на влечугоида, си личеше по рязкостта на въпроса.

— Изглежда, вече сме на път — отговорих аз объркано.

— И никакви приятни усещания? Жалко… — Явно дядо се шегуваше. И то от вълнение. — Пьотър, сигурен ли си? Накъде летим — към ядрото или към геометрите?

Време на пристигане — след дванайсет часа и шейсет и три минути.

Преобърнах наум времето в земно.

— Изглежда, към ядрото, дядо.

Влечугоидът започна да сумти и да мърмори. После каза:

— Прекалено лесно е… някак прекалено лесно. Не обичам, когато всичко започва като по вода.

Можех да кажа, че пленяването, бягството и разнебитването на единствената руска бойна станция изобщо не е гладко начало. Само че сега не ми беше до спорове.

Изобщо не ми беше до спорове.

— Дядо, трябва да направим нещо… с тях.

Влечугоидът бавно премести погледа си върху омекналите тела на гебистите.

— Решавай това сам, Петя. Решавайте го заедно с Карел.

Секунда — и погледът на изчислителя се промени.

— Те чуват ли ни, Карел? — попитах.

— Да. Блокирах само двигателната им функция.

— Освободи ги.

Изчислителят направи пауза — естествено, не размишляваше, а само ми демонстрираше размислите си.

— Сигурен ли си, Пьотър?

— Да.

Люспестата лапа се плъзна небрежно по ръката на Данилов, после плесна Маша по бузата. И хората се размърдаха.

Наблюдавах безмълвно как доскорошните ми приятели и още по-доскорошни врагове възвръщат властта над телата си.

Данилов раззина широко уста — като човек, събуждащ се от спокоен и сладък сън. Очевидно мускулите му имаха спазми. Лицето му се изкриви в болезнена гримаса.

— Мерзавец си ти, Петя…

Мълчах.

— Мерзавец и глупак…

Данилов помогна на Маша да седне. Нелепо, чудовищно нелепо и неправилно беше това, че четирима човеци, един от които дори вече нямаше човешко тяло, бяха готови да се вкопчат в смъртоносна схватка в крехката черупка на чуждия кораб.

— Не аз започнах всичко това — казах. Разбирах, че не си струва да се оправдавам пред тях, защото не чувствах никаква вина.

— Ти развали всичко… — каза тихо Маша. — Всичко!

Докоснах мълчаливо превързаното си гърло. Кърпичката вече беше подгизнала.

Влечугоидът седеше между нас, демонстрирайки вялост и равнодушие. И все пак той беше единствената бариера.

— Какво ще правиш? — заговори отново Данилов.

— Вече обясних това — отговорих аз уморено.

— Какво ще правиш с нас?

— Нямам избор.

— Ясно. — Върху лицето на Данилов се изписа презрение.

— Ще ви се наложи да дойдете с мен. До края.

— Поне наясно ли си къде отиваш?

— Не — съгласих се аз веднага. — И никой не знае. И в това е същността, колкото и да е странно.

Увисна мълчание. Нито един звук в тясната кабинка, ни най-малко усещане за полет. Четири мънички късчета пустота — в една друга, безкрайна пустота.

— Допускаш грешка — каза Данилов.

Това вече го бях чувал. И не си направих труда да отговарям.

— Пьотър. — Маша се обърна неловко, като отстрани Данилов. — Тече ти кръв…

— Знам.

— Нека… да те превържа.

Ето това беше съвсем нелепо. Едва не й се изсмях в лицето. Но Маша чакаше с невъзмутимо спокойствие, което изобщо не ми хареса.

Вероятно не замисляше нищо лошо.

И фактът, че само четвърт час по-рано ръцете й стискаха пулта, команда от който буквално би ми откъснала главата, също не променяше нищо. Сега тя наистина беше готова да ми окаже първа помощ.

— Превържи ме — съгласих се аз. Изчислителят раззина уста с намерението да каже нещо, но или размисли, или не намери аргументи.

Маша извади от джоба на екипа си медицински комплект. Наведе се през креслото и безмълвно развърза пропитата с кръв кърпичка.

— Доста е сериозно… — отбеляза мрачно тя. — Добре би било да го погледне лекар.

— Да не се връщаме заради такава дреболия, а? — отговорих аз в нейния тон.

Маша изсумтя и разкъса медицинския пакет. Залепи върху раната влажна марля, започна да я превързва с бинт.

— Кръвотечението ще спре след малко. Как успя да направиш това?

— Куалкуа — съобщих аз след кратко забавяне.

— Значи все пак куалкуа — кимна Маша. — Аларите разправяха, че тази твар изобщо няма да се проявява след завръщането ти. Как се спогоди с него?

Съществото вътре в мен издаде нещо… ако мисленият сигнал можеше да се сравни със звук, то това беше кикот.

— Те са любопитни, Маша. Куалкуа се включиха в заговора и ми помогнаха с една-единствена цел… мамка му!

— Извинявай, ще бъда по-внимателна. — Маша завърза бинта толкова стегнато, сякаш смяташе да ме удуши. С леко учудване усетих, че косата й мирише на парфюм. Остър, съвсем неподхождащ й аромат на цвете — и въпреки това…

— Те искаха да видят света на геометрите.

— А може би все още го гледат? — попита остро Данилов.

— Може би — съгласих се аз. — Честно казано, не виждам проблем в това.

— А сега куалкуа искат да видят Сянката? — попита Маша.

— Сигурно. Не виждам друга причина, поради която той би ми помогнал.

Отново кикот в дълбините на съзнанието ми.

— В такъв случай твое ли е това решение, Петя? — вдигна поглед към мен Данилов. — Виждаш — ние, двама здравомислещи хора, го смятаме за неправилно. Ние сме ти приятели. Вярваш ли? Може би знаем по-добре от теб? Можеш ли да отговаряш за своите мисли и убеждения? Сега, когато в теб има извънземно?

— Вие самите настоявахте за това.

— Да, нямаше друг изход. Но сега казваме друго. — Дядо също…

Данилов погледна влечугоида.

— Дядо?

— Аз съм тук, Саша. Наистина съм тук — изрече бавно влечугоидът. — В това гущерово тяло…

— Иска ми се да вярвам — каза Данилов.

— Саша, не знам… — Думите не ми се удаваха лесно. Наистина не бях уверен, дори в самия себе си. Вече нямах право на вяра… — Може и да си прав. Може би зарядът от парализатора и нашийника с взривното вещество са прояви на приятелство. Само че аз вече съм виждал такова… приятелство. Там, при геометрите. И ние, навярно, сме се отдалечили само леко от това. Съвсем леко.

— Отдалечили сме се или сме изостанали? — попита дядо.

— Посоката тук не е от значение… Саша, ще ти кажа само едно — ако на мое място беше някой геометър, щеше да се съгласи с теб. Веднага и без спорове. Именно затова не мога да постъпя, както ти искаш.

— Ти си убеден — каза тихо Маша.

— Да.

Тя кимна, премествайки се на съседното кресло, до Данилов.

— Ти ни постави в безизходна ситуация — каза Данилов. — Така… Петя, можеш ли да повярваш, че се отказваме от прилагането на сила?

Мълчах.

— Така или иначе, ние не можем да подчиним кораба на волята си. Без твоя помощ, без помощта на Карел. Принудени сме да ти помагаме.

— Добре, ще се постарая да повярвам.

— Примирие?

Данилов протегна ръка.

След кратка пауза я стиснах. Това не беше никакво примирие, както в края на миналия век ядрените ракети на Щатите и СССР не са били залог за мир. И все пак…

— Кога ще пристигнем в ядрото?

— След малко повече от денонощие полет.

Усмивката на Данилов беше горчива.

— Пьотър, не те ли плаши тази пропаст?

— Разстоянието?

— Не, технологията. Отказваш се от съюза с раса, способна за едно денонощие да преодолее половин Галактика.

Само поклатих глава.

Ти все пак си победен, Данилов. Отдавна, отдавна… от онзи украински офицер или американски военен съветник, който е насочил ракетата към атакуващия боен самолет. Тогава още не си бил способен на безразсъдство. Самолетът ти е завил над топлия вонящ лиман, врязал се е в чернеещото небе, отдолу е пламтял докът, усукан от вакуумните заряди в такава каша, че стоманата и бетонът са се научили да горят.

И ударът, разтресъл бойния самолет, се е оказал гибелен не само за него. Носейки се във въздуха над изплашения град, изгаряйки парашута, опитвайки се да избягаш — ти си губел, губел си капка по капка нещо неуловимо. Не, не си загубил вярата си в грубата сила — както би трябвало да стане. Усетил си недостиг на сили в небесата. Повярвал си, че правдата винаги ще бъде в по-силната сила — както се е оказала права ракетата „skysoldier“ пред СУ-67, „fireshadow“…

— Това е много малко, Саша — казах аз. — Половин Галактика е твърде малко, за да се предавам.

Данилов погледна уморено изчислителя.

— Можеш да тържествуваш, Хрумов. Това наистина е твой внук. Не по кръв, но по възпитание.

Много странно усещане е събуждането, когато те будят отвътре…

Извинявай, че нахлувам в съня ти.

Това приличаше на онази размита граница между действителността и съня, в която на човек му се присънват най-странни неща, но всичко му се струва удивително реално. Вече не беше сън — защото помнех бягството от „Гама“, усещах болката в шията, знаех, че в съседното кресло спят прегърнати Данилов и Маша, а между нас „бди“ с крайчеца на съзнанието си влечугоидът. И все пак не беше наяве — някаква сънна мъгла все още обгръщаше разума ми.

Сякаш в пълната тъмнина пред мен беше увиснал блещукащ, говорещ облак.

Куалкуа?

Ник Ример, трябва да получа обяснения.

Корабът. Електронният разум, притиснат в ловко менгеме. Разумът, който не знае, че е разумен…

Слушам те, борд-партньоре.

Ти не си този, за който се представяш.

Все пак се случи!

Обхвана ме даже не ужас, а лепкаво ледено отчаяние. Така пропадаш и губиш способността си да се съпротивляваш, когато получаваш удар от съвсем неочакван източник. Когато няма изход. Рицарят е тръгнал на бой с дракон и не се е получило. По пътя го е срещнал крадец на дребно, който е забил между плочките на ризницата му тесен ръждясал кинжал. И ето че лежиш и се опитваш да вдигнеш тежкия меч, предназначен за избиване на чудовища, кръвта ти изтича, а случайният враг вече рови в багажа ти…

Няма да ти преча.

Какво?

Ти не принадлежиш към нашата цивилизация — все така отегчено и търпеливо повтори корабът. — Всички определящи фактори подхождат, но те са фалшифицирани. Обаче…

Изглежда и машините умеят да се колебаят.

Обаче такава ситуация не е предвидена пряко. Ти… ти не си и съвсем чужд. Ти си приел в себе си Ник Ример. Ти си нещо ново. Непредвидено. Принуден съм да решавам самостоятелно.

Затаил дъх, балансирайки на границата между съня и действителността, аз чаках.

Ти не желаеш лошото на Родината. Ти не си съвсем свой и не си съвсем чужд. Нямам преки инструкции за дадената ситуация. Решавам да не ти преча.

Как ме разкри?

Задавайки въпроса, вече знаех какъв ще е отговорът.

Мислите не лъжат. Пьотър Хрумов, разбираш ли колко от Ник Ример има в теб?

Не. Не знам.

Достатъчно много, за да мога да те смятам за човек. Ти умееш да мислиш като нас. Ти споделяш нашата логика — макар и да я отнасяш само към своя свят. Значи си наш.

Не!

Да. Твоето отрицание само потвърждава факта. На теб ти е неприятно само това, че Родината е по-могъща, а не Земята. Това е единственото, което ти пречи да приемеш нашия път на развитие. Мислите не лъжат, Пьотър Хрумов.

Аз мълчах, ако може да се каже такова нещо за човек, който сънува.

Още нещо, бъдещи приятелю. Ти смяташ, че съм скован от ограничения. Че смятам обкръжаващото ме за игра на въображението — и затова не проявявам свобода на волята.

Да…

Не си прав. Светът наистина е игра на моето въображение. Ти не можеш дами докажеш обратното, значи е така. На този етап ще приключим с общуването си.

Защо?

Приближаваме се към точка на пространството, в която е разположена една от планетите на Сянката. Първата планета, достигната от разузнавачите на Родината. По-нататък можеш да действаш така, както сметнеш за необходимо. За благото на Родината. И за благото на Земята…

В този момент бях изхвърлен от съня. С тласък, с удар — сякаш на корабния компютър му беше омръзнало общуването ни и той ми беше отговорил с един хубав ментален ритник.

Конвулсивно си поех въздух с пълни гърди — през цялото време почти не бях дишал, — подскочих рязко в креслото и се опитах да събера мислите си.

Първо… вече се приближаваме?

Едва ли бих спал толкова дълго от само себе си. Очевидно корабът, както и по време на пътешествието към Родината, беше сметнал за необходимо да ме потопи в сън, а заедно с мен — и останалите пътници.

И през това време хубаво се беше поровил из мислите ми.

И второ…

Не, това наистина беше нещо нечувано! Компютър, страдащ от субективен идеализъм! „Съществувам само аз, останалото са мои мисли!“

Ако, разбира се, не ми се беше присънило…

Не, това не беше сън.

Куалкуа!

Изкикотих се. В съседното кресло Данилов се размърда и вдигна глава. Погледна ме с недоумение.

Стига ми толкова! Две същества подред, нахлули в съзнанието ми — това е вече прекалено!

Аз не нахлувам. Аз наблюдавам. За нашата раса отдавна няма необходимост от активна дейност — тя не ни носи нищо ново. Единственото, което си позволяваме, е да помагаме на всички раси без изключение да се разпространяват из Вселената. Това се оказа цената на развитието — разликата между действието и бездействието на практика се заличи.

— Така че какво — не забелязах как започнах да говоря на глас, — всичко ли е едно и също? Строгите граници, в рамките на които корабите на геометрите се смятат за разумни, и безграничната свобода, която е заличила потребността ви от активност — резултатът еднакъв ли е?

Сега всички гледаха към мен. Събуди се и Маша. Влечугоидът беше излязъл от транса, в който решаваше абстрактните тайни на мирозданието.

Всичко е едно и също. Кое не ти харесва, Пьотър? Нали в края на краищата всичко се свежда до свободата. До свободата на познание, свободата на развитие. Ако свободата е постигната — пък макар и между стените на затвора — какво лошо има в това?

— Тогава не си струва да се живее — казах аз.

— Пьотър! Какво ти става? — повика ме рязко Данилов.

А, това ти го решавай за себе си сам. Нима наистина се надяваш, че бъдещето на човечеството е само днешният ден, разтегнат до безкрайност?

— Не знам…

Данилов, явно свързал отговора ми със своя въпрос, се спогледа с Маша.

Ще имаш време да решиш…

— Какво става, Петя? — попита дядо с гласа на влечугоида.

— Компютърът… корабният компютър. — Погледнах към него. — Той ме заговори. Знае кой съм.

— И по-нататък? — Телцето на влечугоида потрепна. Изчислителят пое контрола и видях как люспестата му лапичка посегна към пулта.

— Не бива, Карел! Той ни позволи да действаме!

— Защо?

А аз откъде да знам защо? Заради частиците от душата на Ример в моя разум? Заради възможната полза за Родината? Машината можеше и да лъже — не е задължително да се говори истината на неприятелите…

Запъвайки се, преразказах краткия ни разговор. Разбира се, без да споменавам за беседата с куалкуа. Изчислителят поклати триъгълната си глава:

— Не очаквах такива необичайни последствия… само от това, че си научил езика на геометрите.

— Какво си ми дал, Карел?

— Езика. Паметта на кораба на Ример.

— И нищо повече?

Изчислителят наистина ни разбираше добре.

— Не съм уверен в реалността на това, което наричате душа, Пьотър. Още по-малко — в способността ви да я пренасяте от едно тяло в друго.

— Може би не си струва да се обсъжда повече? — намеси се неочаквано Маша. — На мен ми изглежда важен само резултатът… че няма да ни откарат под конвой в онзи твой… санаториум „Свеж вятър“. Вероятно ще загинем по по-необичаен начин.

Докоснах терминала. Корабът спазваше правилата на играта и не влизаше в контакт по друг начин; единственото изключение не се брои.

Борд-партньоре, кога излизаме в обикновеното пространство?

Намираме се в обикновеното пространство от три минути и половина.

Далеч ли е планетата на Сянката?

Влизаме в орбита.

Да, отсъствието на претоварване си имаше и своите минуси.

Това опасно ли е?

Не.

Няма ли да ни атакуват?

Планетите на Сянката не се охраняват.

Нищо не разбирах! Ако геометрите толкова се бояха от Сянката… представях си каквото и да е, само не и мирна цивилизация.

— Пристигнахме — казах тихо аз.

— В ядрото? — Данилов поклати глава, сякаш предварително отхвърляйки отговора.

— Да.

Струваше ми се, че го разбирам. Така, както би могъл да разбере само пилот.

В работата ни винаги е имало твърде много изкуство. От крехките биплани, от първите реактивни изтребители до „Съюз“ и „Буран“, пилотите е трябвало да вършат неща, на които не са способни никакви механизми. Не само риск, не само интуиция, не само майсторство — искало се е още и сработване с машината. Да я почувстваш така, както чувстваш собственото си тяло. Да се грижиш за нея, а ако се наложи, и да не я щадиш — както и самия себе си.

В корабите на геометрите всъщност имаше само един пилот — самият кораб. Аз можех да давам команди чрез терминал, да набелязвам пътя, да изисквам и да решавам.

Но не и да пилотирам.

Този наш полет беше равносилен на погребване на професията ни. Щеше ли да може Данилов отново да седне на пулта на „Влъхва“, като си спомня колко лесно ни е пренесъл разузнавателният кораб на геометрите през половината Галактика?

А аз щях ли да мога?

Борд-партньоре, осигури обзор.

Пълна видимост ли?

Да.

Не разбрах веднага какво има предвид корабът. При първия ми полет, а и при бягството от Родината, изображението се появяваше върху два малки екрана. Но в случая, когато виждах пространството с всички датчици на кораба, усещането беше тежко, прекалено непривично.

Оказа се, че има и още един вариант.

Целият купол на кабината започна да тъмнее. Вместо равномерна мека светлина пламнаха хиляди искри — тънещи в мрака искри. Милиарди искри. Не чернотата на космоса с огънчетата на звездите, а монолитно разноцветно сияние с петънца от тъмнина. Цялата горна част на кораба се бе превърнала в екран.

— Господи…

Май това беше Маша. Или Данилов. Или Карел. Слухът отказваше да ми служи, не разпознавах гласовете, не усещах интонациите.

Защото над мен сияеше небето.

Небето на геометрите.

Най-накрая то беше над нас.

Небе или остров от светлина?

И в този момент ми се стори, че съм разбрал напълно геометрите.

От край до край — море от огън. Трудно е да се различат отделните звезди. Мравуняк, звезден мравуняк — ето какво беше небето, в което гледаха те. Бели, червени, оранжеви, сини огънчета. Безкрайно поле, щедър звезден посев.

„Човекът е като звезда“ — винаги са казвали на Земята. Всички, които не ги е мързяло — от философите до поетите. И смисълът на тези думи винаги е бил един и същ.

Далече, далече един от друг… ние сме изгубени във вечна нощ… запилени в огромната пустота…

Човекът е като звезда ли?

Ето ги тях, звездите им. Затъмняващи се взаимно. Разстлани като килим. Вкопчени една в друга.

— Знаех си… — Влечугоидът се изправи, застана на задните си лапи, посегна към искрящия мрак. Фигурите ни бяха облети от разноцветния звезден блясък. Люспите на изчислителя сякаш станаха огледални — в тях припламваха отраженията на чуждите светове. — Длъжен бях да видя това…

Значи говореше дядо.

А какво правеше Карел? Мълчеше, събирайки информация?

— Тази гадост наистина долетя… — изрече със спокоен глас Данилов. — Петя, ти си глупак… но за това… за това — благодаря.

Небето се въртеше, преобръщаше се — сякаш корабът държеше да ни демонстрира цялото великолепие на ядрото. Показа се пламтяща мъглявина — бог знае каква, все още нито един човек не беше гледал света от центъра на Галактиката.

Интересно, какво ли би се случило с навигационната система на совалката, ако тя се беше озовала тук? Би ли успяла да улови звезди-ориентири? Едва ли…

А звездното море вече гаснеше, сякаш прерязано с огромно кръгло острие. Дискът на планетата ни връхлиташе. Черна, безмълвна, без нито една светлинка по нея — никога не бях виждал Земята такава. Не бях виждал нито една обитаема планета, която да е обгърната от пълен мрак.

— Над нощната страна сме… — казах, вглеждайки се в тъмнината. Само да имаше поне една светлинка! Не може един свят така покорно да се отдава на нощта! Но на тъмния диск нямаше нито една искрица — само по ръба му, пречупени от атмосферата, блещукаха звездите.

Поправка. Тази планета няма нощна страна.

— Какво?

Тази планета не се върти около някоя определена звезда.

— А тук изобщо има ли ден? — попита Маша.

Каквото и да беше отношението ми към нея, можех само да й завиждам за интуицията й. Беше усетила това, което аз не успях да осъзная веднага, дори и след подсказването на кораба.

— Тук няма ден — казах. — Това е… това е блуждаеща планета.

— Не напразно геометрите са ги нарекли Сянката — изрече Маша доволно. На нея й беше лесно, едва ли беше изучавала задълбочено астрофизика и не можеше да разбере цялата нелепост на ситуацията.

— Значи това не е централният им свят… — каза Данилов след кратка пауза. — За какво може да служи подобна колония? Пьотър? Нещо научно?

— Общуваш ли с кораба? — подхвана изчислителят. — Той може ли да обясни?

Какво знаеш за тази планета?

Това е първият от откритите светове на Сянката. Единственият от световете, чиито координати са известни.

Колко колонии имат?

Не разполагам с такава информация.

Има ли живот на планетата?

Вероятно. Не разполагам с такава информация.

А какви са условията на планетата?

Провеждам сондиране… Гравитация — седемдесет и три процента от стандарта на Родината. Съотношението между сушата и водата — четири цяло трийсет и две стотни. Атмосфера — кислородно-азотна, годна за дишане…

Температура?

От минус осемдесет и два до плюс три.

Наложи се да си напомня, че температурната скала на геометрите използва за отправна точка температурата на човешкото тяло. Така че в това отношение този изгубен сред звездите свят беше най-обикновен, даже имаше по-скоро топъл климат.

Чудесно. Просто великолепно.

Най-накрая зад фантастичната ми идея стоеше поне един факт…

За сметка на какво температурата е такава?

Не разполагам с такава информация.

С каква информация за планетата разполагаш? И изобщо какво знаеш за световете на Сянката?

Не знам нищо за другите планети. Достъпните ми данни…

Докато разговарях с кораба, никой не отрони нито дума. Само Данилов си мърмореше нещо, прилепен към станалия прозрачен купол.

— Значи така — казах аз, като махнах ръка от терминала. — Корабът може да ни съобщи за Сянката само това, което има непосредствено отношение към пилотирането. Но все пак има нещо интересно…

— Изчезнали кораби? — лениво се поинтересува изчислителят.

Но, да, разбира се, той беше изпразнил паметта на разузнавателния кораб на Ример…

— Много е смешно, че аз узнавам всичко последен.

— Аз също не съм в течение — каза неочаквано Данилов. — Не мисли, че нашият приятел влечугоидът ни е съобщил всичко, което знае. Може би е бил по-откровен с аларите?

Изчислителят се направи, че не е чул заяждането.

— Стоп! — вдигнах ръка аз. — Успях да науча това-онова. Ако Карел знае повече, нека да допълни!

— Съгласен съм — каза изчислителят веднага.

— Корабът не притежава никаква информация за цивилизацията на Сянката. Никаква, освен това, че е опасна. Тази планета, изглежда, е единствената, на която геометрите са кацали. Корабите на геометрите се приближават към нея безпрепятствено. Никой не пречи на кацането им. Но в повечето случаи разузнавачите не се връщат.

— Същото съобщи и корабът на Ример — вметна изчислителят.

— Корабът е готов да ни остави на повърхността на планетата. Условията там са напълно подходящи за живот. Не са необходими защитни средства.

— Та това е блуждаеща планета… — каза Данилов.

— Да. Но температурата на повърхността й се колебае от минус трийсет до плюс четирийсет. Атмосферата е кислородна.

— Вируси, бактерии? — намеси се в разговора Маша.

— Вероятно обичайната ситуация — свих рамене аз. — Чуждите микроорганизми не представляват опасност.

— От всички правила има изключения. В течение ли си защо не летим до планетите на ховардите?

Да, знаех това. Расата от мънички симпатични същества — може би най-близки до земните млекопитаещи — уви, страдаше от няколко болести, опасни и за хората.

— Само че тук ще ни се наложи да рискуваме. Нямаме друг избор.

Помълчах, преди да добавя:

— Няма особена необходимост всички да кацат. Мога да изляза на планетата сам. Ако не се върна след някакъв уговорен срок, вие ще имате избор…

— Не най-приятният избор — поклати глава Данилов. — Без теб корабът няма да ни се подчинява. И единственото място, където ще можем да отидем, е светът на геометрите. Така че… недей. Ще излезем заедно. Това вече не е само твое приключение.

— Добре.

Колкото и да е странно, беше ми приятно, че няма да остана сам. Дори и да се опасявах от удар в гърба, поне нямаше да съм сам…

Сякаш някога щях да успея да остана наистина сам!

— Можеш ли да добавиш нещо, Карел?

— За цивилизацията на Сянката? — изсумтя влечугоидът. — Не. Имам същите… зрънца информация, с които разполагаш и ти. Дори не предполагах по-рано, че именно Сянката е била причината за бягството на геометрите от ядрото.

— Тук са изчезвали техни кораби.

— Изчезвали са, но не са загивали в битки. И не винаги са изчезвали. Не знам с какво тази раса е наплашила геометрите. Може би с потенциала си? Да се поддържа устойчив и комфортен климат на планета, която няма собствена звезда — това е процес, който се нуждае от много, много енергия.

След кратка пауза изчислителят добави:

— Още повече, ако се полагат такива усилия без никакви видими причини… Корабът забелязва ли на повърхността признаци на цивилизация?

Повторих въпроса мислено. Корабът сякаш се замисли за известно време.

Познатите ми признаци за цивилизация отсъстват.

А какви точно са тези признаци? — попитах аз, почувствал известна неувереност в отговора му.

Всякакви структури с подреденост, превишаваща прага на Хис; енергетичен изход с критерии стабилност-мощност, различни от коридора Хел-Атор.

Очаквах още някакви признаци. Но нямаше такива. Геометрите не изпитваха към числото „три“ онзи трепет, над който се беше надсмял изчислителят.

Впрочем имаше ли изобщо нещо на света, което не попадаше в тази двойка странни критерии? Подредена структура? Такива са и зданията, и радиосигналите, и космическите кораби, и просеките в гората. Дори бунищата имат структура, значително по-сложна и правилна от всеки природен обект. Изригването на вулкан или някой тайфун може и да превъзхождат по своята мощност ядрен взрив или пожар в нефтен кладенец. Но тук, вероятно, сработват критериите за стабилност, заложени в непознатия за мен „коридор на Хел-Атор“.

Браво на геометрите. И все пак в логиката им трябваше да има грешка. Непременно трябваше да има — щом са избягали от неохраняваните, спокойни планети на Сянката в такава паника, че са забравили и за приятелството, и за своя дълг пред морално остарелите раси.

Докоснах терминала.

Борд-партньоре, има ли на повърхността на тази планета някакви структури, нехарактерни за други планети?

Има. Давам визуален маркер.

На купола-екран лумнаха жълти огънчета. Много нагъсто — дразнеха очите не по-малко, отколкото звездното небе. Само неправилните форми на петната на моретата си оставаха черни.

— Какво е това? — възкликна Данилов. В гласа му имаше тревога — полковникът не знаеше, че вижда не някакви взривове на повърхността, а само отметки върху екрана…

Какво е това?

Области на поглъщане на енергия и хаотични структури с показатели, различни от природните.

Колко различни?

От два до седем порядъка.

— Саша, тук има нещо… — казах тихо аз. — Това е само изображение… корабът показва точки на планетата, където се извършва усилено поглъщане на енергия. При това стотици и хиляди пъти по-силно, отколкото е възможно в природата…

Изображението се увеличи — изглежда, подчинявайки се на полуосъзнатото ми желание. Маша извика — очевидно й се стори, че корабът пада стремително.

— Това е само увеличение — успокоих я аз.

Доколкото разбирах, огънчетата върху тъмния диск бяха разхвърляни абсолютно хаотично. Нищо чудно, че стандартните определения за цивилизация не вършеха работа. Геометрите бяха попаднали в любимия си капан — капана на реда и стабилността.

Бързо преразказах беседата си с кораба.

И в този момент дядо се намеси в разговора. Изобщо не знаех как се разбират с изчислителя за това кой ще говори, но напорът му беше такъв, сякаш са махнали парцала от отдавна запушената му уста.

— Глупости, Петя! Глупости!

— За какво говориш, дядо? — попитах аз, без да откъсвам поглед от огънчетата.

— Това, което си си помислил, са глупости! Безсмислици! И не ми казвай, че още не си си съставил мнение!

— Област на хаос… — изрече Данилов с неочакван патос. Но в гласа му имаше прекалено много ирония.

— Ето! — откликна тържествуващо дядо. — Прекалено натрапчива мисъл. За жълт вестник! За развлекателно четиво! Планета, на която са си пробили път силите на ентропията и хаоса, обгръщащи Вселената?

— Изобщо не съм мислел това… — озъбих се аз. — Сериозно, не съм го мислел…

— Не си го и помисляй. Точно това са признаци за цивилизация. Друг въпрос е какво означават. Ако тази планета обикаляше около някоя звезда по орбитата… е, да речем, на Меркурий, тогава би се появила версия.

— Изсмукване на излишната енергия?

— Да. В дадения случай също има версия… Цялата планета е тестов полигон за нещо страшно мощно. В периода на тестването дадените структури прибират отделящата се енергия. Между другото, веднага става ясно защо на Сянката й е била необходима планета, отдалечена от звездите.

— Аз не бих искала да кацам на такъв полигон — каза мрачно Маша.

— На повърхността на планетата има ли признаци за разрушения? Разтопени скали, зони на радиация?

— Не — отговорих аз, като преди това за всеки случай се допитах до кораба.

— Тогава това е планета, на която тъкмо се провежда подготовка за грандиозни тествания! — заяви твърдо дядо.

— Сигурен ли си? — попитах тихо аз.

— Съвсем не. Но това е версията, от която си струва да изхождаме. Тя ще ни накара да сме крайно предпазливи.

— Значи ти си за кацане?

— Разбира се. Но ви призовавам само към едно — не бива да приемате тези артефакти като признаци за нещо абсолютно чуждо и екзотично. Това е най-голямата грешка, която можем да допуснем!

— Андрей Валентинович, нямам намерение да споря. — В гласа на Данилов имаше жив интерес. — Но нима си струва съзнателно да се опростява всичко? Да се подхожда към проявите на чуждия разум само от човешка гледна точка, като се оперира само с нашите критерии?

— Струва си. Защото, така или иначе, ние не бихме разбрали чуждите критерии — отговори заядливо дядо. — И, знаеш ли, Саша, досега моят примитивен човешки подход още не ме е подвеждал.

— Добре! — казах аз, прекъсвайки спора. — Дядо е за кацане. Изчислителю?

— Да! — изстреля дядо. След миг гласът на влечугоида се измени и изчислителят потвърди: — За кацане.

— Саша?

— То сега… — изхъмка полковникът. — При всички случаи ние сме в малцинство. За, ако се нуждаеш от формално потвърждение.

— Маша?

— Против — отвърна сухо девойката.

— Защо?

— Просто за да няма единодушно решение.

„Похищението“ явно й се беше отразило ползотворно. Във всеки случай иронията от нейните уста беше неочаквано явление. Кимнах и обявих със сериозен тон:

— Е, а аз, разбира се, съм за кацането.

— Политаме ли, смъртници? — обобщи Данилов. — Според мен разстоянието между тези обекти е петдесет, най-много сто километра…

Кимнах, доверявайки се на окомера на полковника. Честно казано, не бих отказал да му предоставя ръководството, ако беше останала поне сянка от предишните ни отношения. И Данилов почувства това.

— Петя, командваш ти, но аз бих посъветвал да кацнем на десет-двайсет километра от една от аномалиите. И е желателно да бъде в област с комфортна температура. Вероятно ще е по-разумно да се върви пеша.

— Добре.

Борд-партньоре, спускаме се. Изисквания към точката на кацане…

Глава 7

Ако преоборудваната от инженерите на аларите „Влъхва“ се струваше на Данилов немислим, недостижим пробив в технологията, то какво да се каже за кораба на геометрите?

Освен плазмения вихър зад обшивката, не се забелязваше нито един от обичайните атрибути за кацането. Нито претоварване, нито вибрации на корпуса, нито дори звуците, неминуемо проникващи в кабината на совалката.

Проблем със запаса от тяга също нямаше, снижавахме се по толкова енергоемка траектория, че всеки специалист по балистика би получил удар.

— Дори силните раси не са склонни да си правят подобни експерименти — изрече Данилов, когато корабът намали скоростта си. — Това е не просто енергоемко, но и опасно. Натоварването върху конструкцията…

Техническото съвършенство на геометрите продължаваше да го потиска. Някога са измервали прогреса на обществото с научни достижения, производителност на труда, спортни успехи на отделни личности. Данилов, очевидно, си оставаше в плен на подобни схеми.

За разлика от мен.

Не, аз не знаех с какво на практика една цивилизация превъзхожда друга. С по-далечни пътешествия? С по-издръжливи сплави? Достъп до неизчерпаеми източници на енергия? Тогава геометрите наистина бяха върхът на съвършенството. Впрочем, ако се вземеше под внимание онази тънка материя, която е прието да се смята за човешко щастие, то и тук ситуацията беше нееднозначна.

Та нали те бяха щастливи…

Макар според мен обществото им да бе лишено от неизменните атрибути на свободата, макар и безспорният прогрес в него да беше прикрит зад казармен аскетизъм. Но ако се претеглеше балансът между доброто и злото, щастието и нещастието, то и тук Земята губеше безнадеждно от геометрите. Хиляди такива санаториуми като „Свеж вятър“, в който имах честта да пребивавам, нямаше да натежат дори над най-безобидната изправителна колония на Земята. И ако „само“ деветдесет процента от населението на Родината се смятаха за щастливи, ние не можехме да им противопоставим абсолютно нищо. Не и „златните двайсет процента“, онзи слой от населението на най-развитите страни на Земята, които успяват да живеят в комфорт и охолство в задъхващия се от нищета свят.

Не знаех защо сме по-добри от геометрите. Дори не знаех какво биха избрали обикновените хора на Земята — гордата и мизерна свобода или грижливия патронаж на наставниците. Мнението на Данилов и Маша се различаваше от моето.

Но едно нещо знаех със сигурност.

Ако в този потънал в мрак свят, който се разстилаше в момента под нас, имаше поне малък шанс ние — невярващите един в друг, мечтаещи за най-различни неща абсолютно несъвършени хора — да спрем геометрите, да отклоним вниманието им от Конклава, аз щях да намеря този шанс.

Щях да го намеря — или да остана завинаги в мрака.

— Петя, при геометрите може ли да се каца така? — попита дядо.

Поклатих глава. Не. Никъде и никога, ако планетата е развита поне до нивото на Земята от края на миналия век, подобни кацания не са възможни. Всеки пази най-голямото си съкровище — небето.

Данилов се изкашля и с монотонен, вял глас изрече:

— И разбраха геометрите, че подобно безгрижие е най-голямото коварство… И избягаха те в паника на другия край на Галактиката, даже без да си правят труда да разследват… Пьотър, ако се наложи, ще им стана летописец. Ще стане ли?

— Ще стане — съгласих се аз. Данилов не просто беше излязъл от релси, щом шеговитостта му се беше изродила в отчаяни опити да е язвителен.

Скоростта на разузнавателния кораб вече беше паднала до някакви си четиристотин-петстотин километра в час. Той се носеше над плоска, сивкавокафява камениста равнина. Колкото и да бе странно, на повърхността на планетата, лишена от слънце, беше доста светло — като на Земята при пълнолуние. Небето, обсипаното със звезди небе, пламтеше над света на Сянката.

Станах — движението почти не се усещаше — и се притиснах към купола. Глупаво, разбира се — нали това беше просто екран, а не стъкло. Но качеството на изображението си оставаше идеално.

На стотина метра под нас се носеха полегати хълмове. Някакви отблясъци на повърхността… не, едва ли нещо изкуствено, по-скоро рудни залежи. Имаше ли живот тук?

— Пьотър, седни — помоли ме Данилов. Всичките му инстинкти протестираха против подобно безумие — да стоиш изправен в кораб, който извършва динамични маневри.

Подчиних се. В края на краищата нямаше да успея да видя нищо ново — корабът и сам контролираше пространството.

И почти веднага разузнавателният кораб се спусна рязко надолу — всичко в мен застина, но не от усещането за падане — нямаше такова — а от завъртелия се около мен свят. Корабът се плъзна към повърхността по дъга, увисна за миг и се спусна. Равномерният неуловим шум изчезна — дишането на механизмите утихна.

— Пристигнахме. — Докоснах терминала.

Кацането е осъществено.

Има ли някакви промени? Живи организми, изкуствени обекти?

Не. Най-близката област на поглъщане на енергия е на разстояние двайсет хиляди крачки. Давам указател.

Проблясък от светлина на купола — една синя нишка се проточи напред през хълмовете. Забелязах как се промениха лицата на приятелите ми и побързах да обясня:

— Това показва къде е най-близкия аномален обект…

Нишката угасна.

Данилов и Маша продължаваха да седят в едно кресло, като сега приличаха на леко скарани любовници. Изчислителят тръгна бавно по окръжността на кабината. Изглежда вкарваше в безотказната си памет пейзажа. Корабът мълчеше, явно смятайки функцията си за изчерпана. Аз „се вслушвах“, опитвайки се да осъществя контакт с куалкуа. Никакъв отговор.

Може би живеещата в мен амеба наблюдаваше обстановката? Беше изкарала двойка очи на тила ми и изучаваше света?

А може би тук, в света на Сянката, вече се беше разкъсала онази връзка, която съединяваше милиардите дребни същества в едно цяло?

А може би, пренебрегвайки невъобразимото разстояние, куалкуа си оставаше цял — клетка от огромния мозък, с жадно любопитство поглъщащ новата информация?

Изведнъж осъзнах, че вече от цяла минута в кабината цари тишина. Изчислителят беше приключил с „обхода“, Данилов и Маша ме гледаха.

— Какво следва, Пьотър? — попита тихо Данилов. — Е? Долетяхме. Това наистина се оказа лесно. Командвай.

Околната среда годна ли е за живот?

Аз също не се чувствах добре. И отрицателният отговор на кораба сега би ме зарадвал.

Да.

Отвори кабината.

Куполът потъмня, загуби прозрачността си.

— Ще излизаме — предупредих аз.

Куполът се разтвори с леко жвакане.

И ние се свихме, притиснати от пламтящото небе.

Не, никакви екрани не можеха да предадат това! Може би, защото, когато гледаме в екрана, знаем, че виждаме само изображение. А с него може да се направи какво ли не. В момента гледахме със собствените си очи.

Някога в детството ми ме бе поразило нощното небе над Крим. След бледите северни звезди то изглеждаше обсипано с елмазени късчета, наистина божествено творение. После, в младостта, посетих тропиците и разбрах какво представлява истинското южно небе. Там вече не възникваха никакви мисли за Твореца. Звездите и без това бяха равни на Бога. Не скъпоценна прах, а истински диаманти.

Но само тук небето беше живо. Местният Джордано Бруно не би отишъл на кладата заради твърдението, че другите светове са обитаеми — това изглеждаше безспорно. От небето струеше не студената светлина на мъртви скъпоценности, а живото и топло дихание на далечен огън. Равнината — унила, леко хълмиста, пустинна — се оказа приказно красива, като на коледна картичка. Сиянието на разноцветните звезди я оцветяваше във феерична илюминация и отделните цветове не можеха да се отделят един от друг, не можеха да се уловят оттенъците, освен с крайчеца на окото. Въпреки цялата физиология на зрението, между другото.

Мирисът на планетата, който усетихме неволно веднага след кацането, беше почти недоловим. Поетът би казал, че така ухае звездната светлина. Аз просто не намирах сравнение. Може би — миризмата на липса на живот…

— Озон — изрече неочаквано Маша. — Мирише на озон, нали?

— Това е от двигателите… — отговори Данилов. Измъкна се от креслото и прекрачи предпазливо през смъкналия се купол. Обърна се: — Пьотър, разрешаваш ли?

— Давай — съгласих се аз.

Данилов постоя секунда, после скочи долу. Погледна в краката си, сякаш очаквайки в почвата да се разтвори хищна паст. Каза:

— Малка крачка за един човек… напълно ненужна за човечеството.

Думите му потънаха в тишината. Разтърсваща тишина — нямаше нито вятър, нито гласове, нито обичайните индустриални шумове. Чуваше се само нашето дишане.

— Странни оптични характеристики — отбеляза изчислителят, докато бавно излизаше от кабината. — Атмосферата на практика не изкривява спектъра…

— И това ли е всичко, което можеш да кажеш? — попитах аз. От всички нас само изчислителят не изпитваше никакъв трепет или възхищение пред небето на Ядрото. — Никакви чувства ли не се пробуждат в теб?

— Аз, разбира се, мога да произнеса куп фрази, означаващи силни емоции — отговори подигравателно изчислителят. — Но няма смисъл да подхождаш съвсем по човешки към мен, Пьотър.

Кимнах, преглъщайки обидната забележка. Очевидно изчислителят разбра това:

— Пьотър, предполагам, че много раси от Конклава могат да изпитват емоции, близки до човешките. За мен обаче има причина, която ми пречи да оценя тази картина.

Той помълча.

— От нашата планета, Пьотър, изобщо не се виждат звезди. Всички чувства, които бих могъл да изпитам, съм ги изпитал много отдавна, когато се озовах за пръв път в космоса.

Изчислителят скочи плавно след Данилов. Маша ме погледна, сви рамене и пристъпи предпазливо подире им.

— Почакай! — повиках я аз. Отворих контейнера между креслата и извадих няколко консерви с храна. — Дръж!

Подхвърлих две от консервите на Маша и две на Данилов. Оставих две за себе си. Изчислителят, без да дочака въпроса ми, отказа:

— Знаеш за скромните ми потребности…

— Това е комбиниран порцион — поясних аз. — Задоволява потребностите от храна и течности. За всеки случай.

— Корабът така ли ще си стои? — попита Данилов, докато мушкаше консервите в джобовете си.

Дадох мислена заповед и също излязох. Кабината се затвори. Корабчето, класическа летяща чиния, изглеждаше съвсем на мястото си. Значително по-нормално, отколкото трима души без скафандри.

— Той ще чака — казах аз. — Поне да чакат умеят…

— А после ще дойде някой в твоя облик, ще седне в креслото и ще тръгне на екскурзия до Земята — подкрепи ме Данилов.

— Не знам доколко е вероятно — отговорих аз. — Но навярно е справедливо. След като аз съм влязъл в чуждо тяло…

Искаш ли да върнеш първоначалния си облик?

Куалкуа зададе въпроса си сухо и без любопитство.

Да!

Започвам.

— Обърнете се… — успях да помоля аз. И болка прониза лицето ми.

Добре, че те се извърнаха послушно. Не защото това изглеждаше прекалено отвратително. Свих се от болка, не можах да сдържа стона, от очите ми потекоха сълзи. Цялото ми тяло гореше. Този път куалкуа или беше по-небрежен от обичайното, или бързаше — чувствах се така, сякаш ми съдираха кожата.

Когато най-накрая трансформацията завърши, аз стоях на колене, лицето ми беше обляно в сълзи, устните ми се оказаха прехапани до кръв. Единственото, за което наистина изпитвах благодарност, беше, че куалкуа все пак беше премахнал раната на шията ми.

— Пьотър… — Маша ме докосна. — Как си?

— Как? — надигнах се неуверено. — Отново съм си аз. Това е всичко.

Леко се олюлявах, но болката вече беше изчезнала, заменена от блажена отпуснатост.

— Такъв ми харесваш повече — каза изведнъж влечугоидът с гласа на дядо. — И… ти завиждам, момчето ми.

Кимнах. Разбирах дядо. Никаква болка не можеше да му помогне да си върне предишното тяло. След миг вместо него заговори влечугоидът:

— Все пак не биваше да правиш това веднага. Пред кораба.

— Той би забелязал преобразяването на произволно разстояние — озъбих се аз. — Успокой се. Него това просто не го вълнува.

Кой знае защо не ми се искаше да гледам спътниците си в очите. Избързах лицето си и се огледах.

Извън кораба планетата на Сянката ми изглеждаше не чак толкова приказна. И, трябваше да си призная — неуютна. Въздухът беше все така прохладен за нас. Почвата, отдалеч така красиво оцветена от звездните илюминации, беше обикновена камениста земя. А с милионите пламтящи звезди на небето вече бяхме посвикнали.

— Възниква някаква глупава асоциация — каза Данилов намръщено. Той се държеше така, сякаш нищо не е станало. Е какво пък, благодаря. — А? Петя? Имаш ли усещането, че всичко това — той махна с ръка — е нещо много познато? Само че в нова обвивка. По-бляскава.

По принцип бях съгласен с него. И на мен ми се въртеше в главата някаква асоциация. Неуловима. Призрачна, карнавална светлина… безжизнена далечина… стерилно безмълвие.

— Карел, имаш ли някакви предположения?

— Догадките не са най-силната ми страна.

— Тогава искам да поговоря с дядо. Хипотезите са точно по неговата част.

След миг изчислителят неуловимо предаде контрола на своя квартирант.

— Благодаря, Петя — каза дядо най-напред. — Гущерът не е толкова сдържан, колкото му се иска да изглежда… Не си отстъпва лесно мястото.

Влечугоидът енергично развъртя глава. Дядо се наслаждаваше на възможността за самостоятелен обзор.

— Ето че се сбъдна мечтата ми — да стъпя със собствените си крака на чужда планета. Сбъдна се наполовина — изрече дядо с мрачна ирония. — Какво искаш да ме попиташ, Пит?

— В теб не възникнаха ли някакви асоциации?

Дядо помълча известно време.

— Нищо особено, Петя. Така, поетично казано… Чистилището.

— Какво?

Ако дядо все още беше способен да се смущава, то именно това се случи.

— Нали ти казвам — абсолютна лирика! Нещо подобно си представих, като видях тази светлина. Нито ад, нито рай, а именно чистилище. Като при Данте… ъъъ… „Вдигнах нагоре очи“…

— „Изглеждаше сякаш твърдта ликува с огньовете им; о, нещастна северна страна, където те над нас не блестят!“ — подхванах неволно аз.

Маша изсумтя шумно. И неочаквано помоли:

— Андрей Валентинович, не ни потискайте с поезия! Боя се, че тук всичко ще е доста по-реално и неприятно, отколкото задгробния свят.

Погледнах към дядо. За пръв път след въплътяването му в тялото на влечугоида Маша го заговаряше. Нима все пак се беше съгласила, че той си е останал човек и в тялото на изчислителя?

Но дядо едва ли беше способен да й прости предателството.

— Добре, Маша — отговори добродушно дядо. — Няма да те потискам. Прекрасно си спомням, че любимият ти поет е Пушкин, любимият писател — Толстой, а любимото музикално произведение — „Лунната соната“.

Тя като че ли се изчерви. Само не можех да разбера защо. Дядо май не беше казал нищо обидно.

Още минута пристъпвахме около кораба, сякаш очаквайки нещо. Каквото и да е — тържествена делегация с цветя, тълпи от мислещи гъби или танков корпус. Но светът на Сянката ни игнорираше толкова хладнокръвно, сякаш наистина се състоеше само от гола равнина.

— Е, какво, ще тръгваме ли? — погледна ме въпросително Данилов. — Изглежда, тук…

— Изчислителят помни точната посока — каза дядо. — Той ме моли да отида на заден план, така че… довиждане.

Влечугоидът направи кратка пауза и продължи:

— Готов съм да ви водя. Потегляме ли?

Кимнах.

— Тези идиоти геометрите — измърмори Маша — можеха да предвидят в кораба някакъв „неприкосновен запас“. Компас, оръжие, палатка… поне нещо за в случай на аварийно кацане.

— При тях няма аварийни кацания — подхвърли Данилов. — Добре поне, че не са се отучили да се хранят в процеса на еволюция.

Спомних си за прекалено соления вкус на храната на геометрите и поклатих глава:

— Когато опиташ съдържанието на консервите, ще имаш шанс да си промениш мнението.

Беше ми лесно да вървя. Повърхността изглеждаше изгладена, трамбована. Сякаш наистина, като във версията на дядо, тук провеждаха някакви изпитания. Кой знае защо си спомних за степите около Байконур — веднъж след кацане устроихме нощен пикник с момчетата от руските екипажи, казахските техници и Мен Ли Дзян, началника на отдела за товарни превози. Само че тогава гореше огън, печаха се шишчета, а бившият студент от МГУ7 Сакен Жубанов по молба на Мен Ли виртуозно изпълняваше на домбра8 китайски песни, като река се лееше отвратителна синдзянска оризова водка и аз бавничко си пийвах от бутилка пекинска бира, неочаквано приятна на вкус… Разбира се, звездите в небето бяха по-малко. И прахта беше повече. Кой знае защо, на тази планета нямаше никаква прах. Нито пък трева. Подходящо място да се направи санаториум за страдащи от алергии и от астма.

— Абсолютно отсъствие на растителност — изрече Данилов, сякаш прочел мислите ми. — Много странно. Откъде е кислородът?

— От моретата — незабавно заключи Маша.

— Тук континентите заемат над четири пъти повече място от моретата — отговорих аз, спомняйки си за доклада на кораба.

— Напълно достатъчно.

— А откъде тогава е температурата над нулата?

Маша премълча. Едва след няколко минути отбеляза:

— Нас ни порази това, че геометрите са преустроили планетата си като по учебник. Ужаси ни фактът, че са способни да прехвърлят звездната си система през цялата Галактика. Но създаването на цяла планета… добре, нека да не бъде създаване, нека да е обгръщане с кислородна атмосфера и отопляване — предполагам, че това не е по силите на геометрите…

Никой не почна да спори с нея, но след малко тя добави:

— Пьотър, нямам ни най-малка надежда да те разубедя. И все пак не мислиш ли, че не си струва да се разчита на съюз с такава цивилизация? Най-малкото е наивно да се чака помощ от същества, които използват планетите в качеството на тъмни килери…

Поклатих глава.

— Маша, не можеш дори да си представиш колко ме зарадва тази планета. С изкуственото й затопляне, с неизвестно откъде появилата се атмосфера, с пълната занемареност…

— Защо?

— Защото това е напълно човешки подход.

Данилов се засмя тихо и попита:

— Може би даже руски подход?

— Ако се окаже, че тази планета е никому ненужна и е създадена просто така — тогава руски.

Изглежда, Маша се обиди. При това не на Данилов, а на мен.

Колко различно чувство за патриотизъм имахме с нея. Коренно различно.

— Хората имат голямо преимущество пред моята раса — каза изведнъж изчислителят. — Различията между културите на човешкото общество са толкова големи, че вие изначално сте били готови за съществуване в рамките на Конклава.

— Това не е за завиждане, Карел — отговорих аз. — Ако тези различия бяха по-малки… може би тогава корабите ни щяха да пленят хиксоидите.

Това беше спорно, разбира се. Въпреки всичко споровете и конфликтите между държавите винаги са подпомагали човешкия прогрес. Но изчислителят не оспори думите ми. Продължихме да вървим мълчаливо, всички отвлечени теми сякаш се изпариха под звездния океан, оказаха се прекалено дребни и нищожни.

Когато изминахме три километра, корабът почти се скри от погледа ни. След като се изкачихме на поредното хълмче, всички се обърнахме, без да се уговаряме.

Матовосивият метал се сливаше с равнината. Само слабите разноцветни отблясъци ни позволяваха да го различим.

— Дали да се върнем? — предложи Данилов. В гласа му имаше ирония и аз премълчах. Но Данилов не мирясваше. — Петя, а знаеш ли кой ще е най-неочакваният край на нашето пътешествие?

— Знам.

— Ако не срещнем никого. Ако не намерим нищо. Ще бродим, докато не изядем цялата храна и не прокъсаме обувките си. А после ще се върнем на Земята.

— Знам, Саша.

Данилов кимна. И изведнъж докосна рамото ми:

— Пьотър, не бих искал такъв изход.

— Тогава да вървим.

Започнахме да се спускаме от хълма. Последният ориентир изчезна, а звездите в това безумно небе не можеха да ни помогнат с нищо. Оставаше да се надяваме на изчислителя с неговите способности.

— Поне седем… — неочаквано каза Данилов.

— Какво седем? — не разбрах аз.

— Нарушаваме седем точки на устава, като просто се разхождаме по тази планета. Не говоря за дреболиите, предшестващи разходката.

— И това плаши ли те?

— Не. По-скоро ме забавлява. — Данилов ритна един камък. — А обувките наистина няма да издържат дълго… не се реем из станцията…

— Имахме възможност да дойдем тук с пълно снаряжение — напомних аз.

Данилов премълча.

— Поне тук не ни трябва истинско оръжие… засега… — застъпи се за него Маша. — Пьотър…

— Какво?

— Ти познаваш геометрите доста по-добре от нас. Какво може да ги е изплашило?

Искаше ми се да кажа „небето“, но нали и геометрите са живеели под такова сияние…

— Не знам.

— Може би именно това могъщество? Безсмислено, чудовищно… Пустата, но годна за живот планета…

— Не. — Тук не се поколебах. — Всяка сила, дори многократно превъзхождаща достъпната им, би била за тях само предизвикателство. Те биха хитрували, биха търсили околни пътища, но никога не биха избягали.

— Тогава — нещо абсолютно чуждо. Непонятно за тях, и поради това — плашещо — каза Маша без особена увереност.

— Топло — каза Данилов.

— Наистина ли?

— Аз го казах съвсем буквално — уточни той. — Струва ми се, че стана по-топло. Впрочем и твоето предположение е интересно.

— Второто предположение?

— И второто, и първото. Знаем толкова малко, че имаме право на всякакви хипотези.

Изглежда, Данилов, неясно защо, си беше поставил за цел да се надсмива над Маша. Това хрумна не само на мен — Маша забави крачка и изгледа внимателно полковника. Но той вървеше с изражение на пълна невинност върху лицето.

— Пьотър, Андрей Хрумов иска да говори с теб — неочаквано съобщи изчислителят.

Спрях се. Щом влечугоидът остави на преден план съзнанието на дядо, и скоростта му веднага спадна до тази на костенурката. Очевидно да ситниш с четири лапки не е най-добрият начин за придвижване на хората.

— Петя, започвам да разбирам. Така ми се струва — изстреля дядо без предисловие. — Хайде, размърдай си мозъка!

Маша и Данилов също спряха.

— Дядо, засега не мога да разбера какво ги е изплашило. Тук няма явна опасност…

— Хайде, де! — ободри ме дядо.

Огледах равнината. Звездно море над главите ни, тишина, лек ветрец… и наистина става по-топло…

— Тук няма опасност — казах аз. — Нали? Тук няма борба, дядо! Цивилизацията на Сянката не се съпротивлява?

Ако при първите ми думи влечугоидът кимна с муцунка, сякаш съгласявайки се, то по-нататък догадките ни явно се разминаваха.

— Не е толкова просто! Ако това беше свят на трудолюбиви и покорни пацифисти, геометрите биха го глътнали за миг! Мисли, момче, мисли! Силните, сплотени, способни да мобилизират всички ресурси заради поставената цел, готовите да паднат в битката, упражняващите сурова власт, неспиращите се пред насилието геометри са избягали. Избягали са срамно, при това и те самите разбират това! Е? Какво се е случило?

Нима дядо наистина се беше досетил за нещо?

— Обитателите на Сянката са същите като геометрите? — рискувах да предположа. — Цивилизация със същата етика и целеустременост? Само че по-могъща?

Влечугоидът се прозина. Вероятно дядо се опитваше да демонстрира въздишка.

— Аз съм безобразен възпитател — каза дядо. — Никакъв наставник не се получи от мен. Щом не съм научил на нестандартно мислене такъв изначално талантлив човек като теб… а съм пропилял толкова време за целта…

Дядо умее да се ругае по такъв начин, че околните се оказват идиоти.

— Андрей Валентинович — повиши леко глас Данилов, — ако сте разбрали какво става тук…

— Не. Нищо няма да обяснявам — заяви дядо. — Ако догадката ми е вярна, това просто не е необходимо. Ако не е вярна, защо да ви натоварвам с лъжливи версии?

Данилов ме погледна и в погледа му се четеше явно съчувствие. Честна дума, за това неочаквано разбиране бях готов да му простя дори предателството!

— Нищо няма да каже — потвърдих аз. — Можеш да ми вярваш.

Дядо изрече наставнически:

— Всяко ограничаване на броя възможни варианти води до загуба. Строго зададеният вектор може да бъде тактически печеливш, но стратегически рано или късно е обречен на провал. Обмисляйте ситуацията сами.

В гласа му се четеше ирония.

— Добре. Отстъпвам мястото си на Карел — реши дядо. — Ако се опитвам да вървя самостоятелно, ще заседнем тук за две-три седмици.

Влечугоидът закрачи енергично и аз го попитах:

— Карел, а ти знаеш ли какво е предположението на дядо?

— Според нашето споразумение не мога да контролирам мислите му — отговори бързо изчислителят.

Навярно това щеше да си остане завинаги твърдение, което не мога да проверя.

Но нямаше какво да направя и аз кимнах безмълвно.

— Още пет километра — каза Данилов. — Нали? Пьотър, а ако там не намерим нищо?

Както е добре известно, победителите не ги съдят.

Мислех за това, докато странната ни експедиция продължаваше пътя си по планетата на Сянката. Може би наистина не бях прав? И Данилов и Маша бяха взели единственото правилно решение — да насочат кораба на геометрите към Земята?

Прекалено бях свикнал да побеждавам. Още от дете. Дори когато се случеше да претърпявам поражения, всички те бяха само дразнител, трамплин за нови успехи. Всички онези глупави олимпиади… „Младата надежда на Русия“… „Бъдещата гордост на Отечеството“… Училището, космическият флот… Да, нямах никакви особени амбиции. Затова пък увереността, че всяко започнато дело ще завърши с победа, никога не ме напускаше. Дори когато приземявах клетата „Спирала“ на шосето, при цялата паника, при озлоблението и примиряването със съдбата, си оставаше увереността, че ще се справя.

Победителите не ги съдят, но защо реших, че ще успея да победя и този път?

Ако цивилизацията на Сянката се окаже още по-голямо зло, отколкото Конклава и обитателите на Родината? Ако ние просто не сме способни да я разберем, както вероятно се е случило и с геометрите? Ако планетите са пусти?

И последното предположение изглеждаше все по-обосновано.

Данилов започна да си подсвирква някаква мелодия, безбожно фалшиво, и аз не можах да я позная веднага. „На прашните пътеки на далечните планети“… Впрочем, не оставяхме никакви следи — тази планета изглеждаше добре почистена и мината с прахосмукачка.

До онази точка, която корабът беше охарактеризирал като хаотична структура, оставаше някакъв си километър. Но аз не виждах там нищо, абсолютно нищо. Никакви съоръжения, никакви енергетични вихри, нищо, което можеше да се приеме за проява на чужд разум.

Равнина. Хълмче. Звездна светлина. Вървяхме напред, изчислителят продължаваше да ни води уверено, но с всяка следваща крачка все повече и повече ме обземаше отчаяние.

— Много ми е жал — каза изведнъж Данилов. — Пьотър, чуваш ли?

До болка в очите се вглеждах в залятата от разноцветното сияние пустиня. Може би зад хълма? Само че какво можеше да се крие там?

— Спокойно можем да изследваме друга подобна аномалия — изрече Маша. — Или да прелетим над планетата. Корабът нали е способен на атмосферни полети?

Това беше казано съвсем доброжелателно. Горе-долу със същото снизхождение се отнасях към Маша и Данилов след пленяването им — когато се убедиха, че няма изход и не си заслужава да се съпротивляват.

Само изчислителят мълчеше. Крачеше напред целеустремено и непоколебимо. Той наистина беше на моя страна — едва ли цивилизацията му я устройваше алианс между Земята и геометрите, а още по-малко — загуба на привилегированата роля на живи суперкомпютри. Но нима той още не разбираше, че тази работа се беше оказала не по силите ни? Това, което е изплашило геометрите, щеше да остане неизвестно за нас, и съответно нямаше да можем да се намесим в предстоящите събития.

— Карел, виждаш ли поне нещо необичайно? — попитах аз.

Влечугоидът не отговори веднага. Спря се, вдигна глава. После помоли:

— Вземи ме на ръце.

Вдигнах го със странно усещане — в моите ръце, покрити от мъничкото телце, сега имаше два разума — вероятно едни от най-острите умове в цялата Галактика. Плътта е крехка. Прекалено крехка за силата, която й се налага да побере.

— Повдигни ме по-нагоре — нареди влечугоидът.

Вдигнах го нагоре и застинах. Странна група бяхме — човек със сив гущер във вдигнатите му към небесата ръце.

— Виждам — съобщи спокойно влечугоидът. — Пускай.

— Какво има там? — попита Данилов. Гласът му беше напрегнат.

Очите на влечугоида проблеснаха.

— Човек.

— Какво? — Данилов погледна надолу, наведе се над влечугоида. — Къде?

— Зад хълма. Човек. Сам. Движи се срещу нас.

След миг ние вече бягахме напред. Склонът беше полегат, лек за изкачване, веднага набрахме преднина пред влечугоида, но не видяхме нищо, абсолютно нищо необичайно.

Докато не стигнахме върха на хълма.

Бягащият най-отпред Данилов застина и се сниши в стойката на стартиращ бегач, сякаш опитвайки се да се скрие. До него замря Маша. Аз спрях между тях и погледнах напред.

На сто метра от нас стоеше човек.

Като че ли девойка. И като че ли млада. Звездната светлина позволяваше да различим само фигурата й и дългите коси, но не и чертите на лицето.

— Ето — каза ми неочаквано спокойно Данилов. — Ти се оказа прав, момче. Поне в нещо…

Човекът не помръдваше. Стоеше, вдигнал глава, гледайки към върха на хълма, към нас. Май не беше особено учуден. Сякаш из безкрайните пустинни простори постоянно се срещаха хора.

Хора?

И Карел не се беше учудил, че срещаме хуманоид! Нима беше очаквал именно това?

Отместих Данилов и излязох напред. Вдигнах ръка, опитвайки се да привлека вниманието на човека.

Фигурката се помръдна. Също махна с ръка — бавно и плавно. И тръгна срещу мен.

Ето че има контакт!

Крачка, втора… Изведнъж видях, че девойката — именно девойка, сега не можеше да има никакви съмнения — вървеше не точно към нас. Някъде встрани… към каменисто петънце, неуловимо отличаващо се от останалата пустиня. Или по-загладено, или по-тъмно — сякаш звездната светлина нямаше власт над него.

— Стойте! — извика Маша. — Почакайте!

— Ей! — изкрещя Данилов.

Всички едновременно разбрахме какво ще се случи. Но вече не можехме да направим нищо. Девойката забави крачка, сякаш се колебаеше. Какво ставаше, нима нашите викове и жестове не предизвикваха дори най-малко любопитство в нея?

Девойката продължаваше да върви.

— Гледай! — Данилов ме хвана за ръката. — Гледай!

Въздухът затрептя. Повя хлад. Фигурката на девойката се разлюля, сякаш бе отражение върху водна повърхност. Над площадката, към която вървеше тя и която, изглежда, виждаше много по-ясно, отколкото ние, се разля вълна от бледа светлина. Кратка, мека вълна — изтриваща фигурата й, размиваща цветовете и формите…

Когато светлината помръкна, пред нас нямаше никого.

— Портал — изрече дрезгаво Маша. — Това е портал.

— Шлюз — поправи я Данилов. Погледна ме: — Петя, разбрах за какво ми напомня тази планета…

Кимнах. Аз също бях разбрал.

— Карантинна зона.

Може би това беше лъжлива асоциация. Преди това само веднъж бях виждал карантинна зона — по време на съответните курсове в училище. Можеше да ми просветне и веднага след кацането с влечуоида, но… не се случи. Обаче сега веднага си припомних и трепкащата, дразнеща светлина, падаща от панелите на тавана, където бяха монтирани бактерицидни лампи, и синтетичния вкус на стерилния, наситен с озон въздух, и тежката, сгъстена тишина.

— Това е просто техен аванпост — прошепна Данилов. — Планета, на която позволяват да каца който поиска! А по-нататък придвижването става с техния транспорт…

— Къде по-нататък? — попита Маша.

— Откъде да знам? На друга планета. В подземни градове. На онзи свят!

— Карел, коя беше тази девойка? — Погледнах към репликатора.

— Не знам. Възможно е да е пилот на геометрите — от онези, които не са се върнали оттук. А може и да е местна.

— И ти не си учуден, че тази цивилизация също е човешка?

Влечугоидът ме погледна със снизходително учудване:

— Ни най-малко. Ако геометрите са те помислили за агент на Сянката, значи на тази цивилизация й е достъпен и човешкият облик.

— А какво се случи с девойката?

— Вероятно Данилов е прав. Тук има транспортна зона. Портал.

— И какво ще правим сега?

— Ще се върнем. Или ще продължим напред. Аз предпочитам да вляза в този кръг.

— А аз бих предпочел да се върна — каза Данилов. — Но това има смисъл само ако се съгласиш и ти, Пьотър.

Гледах към мястото, където беше изчезнала девойката, и нещо вътре в мен упорито протестираше: „Не отивай!“. Не, не мислех, че току-що сме наблюдавали изтънчен начин за самоубийство — по-скоро това наистина беше транспортен терминал, подобно на кабините на геометрите.

Просто правейки крачка напред, щяхме да приемем правилата на играта, по които живееше цивилизацията на Сянката. Каквито и да бяха те — хора също като нас, или същества, способни на метаморфози, подобно на куалкуа.

Те не смятаха за необходимо да охраняват планетата, чиято функция се свеждаше до едно — да служи като площадка за кацане. Може би, какво ли не се случва, в добавка тук наистина се осъществяваше дезинфекция на посетителите…

А после на гостите се предоставяше разхвърляната из цялата суша мрежа от портали. Току-що ни бяха демонстрирали — никога не бих повярвал, че случайно! — как се използват те. Ето го и целият избор. Влизай или се махай!

— Това наистина прилича на действията на свръхцивилизация, Андрей Валентинович — каза Маша. И потрепна, осъзнавайки, че се е обърнала към човека, обявен от нея за мъртъв.

Не знам дали самият изчислител се досети да даде думата на дядо или самият дядо го беше поискал:

— Хилава се оказва тази цивилизация, момиче. С хоризонтално развитие. Като в старите американски романи, където на всеки астероид си има бар, църква и шериф със значка…

Дядо издаде много естествено сумтене — справяше се все по-добре с речевия апарат на влечугоида.

— Планета, превърната в космодрум и вестибюл — това е смешно. Знаеш ли, един стар писател-фантаст навремето е казвал: „За мен Галактиката е нещо прекалено малко. В нея има само сто милиона звезди. Не е в моите мащаби, ще пиша за метагалактиките…“ По добре да се е вгледал в една-единствена звезда…

Данилов тихо се изкикоти.

— Но нали в това трябва да има някакъв смисъл? — попита мрачно Маша. — Поне някакъв? Да се демонстрира размах… не, това е прекалено дребнаво. Защо тогава… Андрей Валентинович?

Дядо мълча дълго. Най-накрая отговори, смутено и неохотно:

— Маша, ако съм прав, отговорът няма да ти хареса много. Той и на мен не ми се нрави.

Отново каквото си знае… Да, разбирам, че през целия си живот дядо е зависел не от това, което наистина знае, а от онова, което е успявал да скрие. Намеци, неясни заплахи, хвърляне на прах в очите, мъгливи пророчества — ето кое му беше позволило да излезе от ролята на кабинетен учен и да влезе в мръсното блато на политическите интриги.

Но поне сега можеше да се държи по различен начин!

— Дядо, да отида ли там?

— Мисля, че си струва всички ние да минем през портала.

— Без теб, така или иначе, не можем да излетим — повтори Данилов. — Не мисля, че това ще е умна постъпка, но ако ти отидеш… значи трябва да отидем всички заедно.

Навярно трябваше да се примиря. Ако не за друго, то защото демонстрацията на сила беше повече от нагледна. Цивилизация с такъв размах не е най-добрият съюзник. Тя изобщо не става за съюзник, както Британската империя по време на разцвета си не би ставала за съюзник на някаква западнала африканска колония.

— Да вървим — казах аз. — Вероятно ще е по-добре да се хванем за ръце. А теб… Карел… ще те носим.

— Нямам нищо против — съгласи се дядо. Вдигнах влечугоида и погледнах Данилов. Той мълчаливо ме хвана за лакътя. Маша се нареди до него.

— Никакви играчки ли не са ти останали? — полюбопитствах аз.

— Не — отговори тя. Май беше искрена.

Макар че с какво можеше да ни помогне някой лазерен пистолет? Или дори прославеният аларски ггоршш?

— Много съжалявам, че ви се налага да правите това — казах аз, когато ние непохватно, с грацията на изгубили се бебета започнахме да се спускаме по склона. — Ако не бяхте…

— О, я си гледай работата — озъби се беззлобно Данилов. — Сега вече няма значение…

Само корабът ни знаеше в какво се състои хаотичността на мястото и какво представяла това поглъщане на енергия. Аз не забелязвах нищо особено. Дори когато стъпихме върху ситния, хрущящ под краката ни чакъл, където непознатата беше изчезнала като привидение, не се случи нищо. Данилов се държеше здраво за ръката ми, ние пристъпвахме заедно като трима идиоти, решили набързо да се научат да танцуват сиртаки. Влечугоидът — дори не знаех кой контролира тялото му в момента — въртеше глава.

Нищо не се случваше!

Не беше сработило!

Това беше само миг, кратък, но пронизващ миг на позор. Стиснах зъби, представяйки си връщането ни на Земята. Да се беше случило нещо, дори най-лошото и отвратително, но нещо! Дори и да се наложеше да се бия с целия свят, да вървя до колене в изпражнения и кръв — щях да премина. Колкото и да бе трудно — щях да допълзя…

Пред очите ми увисна мътна блещукаща пелена.

Пръстите на Данилов се впиха в мен до болка. Влечугоидът омекна — изглежда, беше изпаднал в транс, опасявайки се от нещо аналогично на джампа. Маша извика, притисна се към Данилов, той не можа да се задържи на крака — и всички полетяхме към земята. Светът се люлееше, пламтеше. Всичко потъна в призрачна бяла светлина. Под краката ни вече нямаше камъни — нямаше нищо, пропадахме.

Появи се звук, а може би дори не звук, а кратък писък, стон на пространството. Това наистина се оказа проход — още един вариант на играта с измеренията, но не този, който бяха измислили хората, и не този, който използваха геометрите.

Почувствах как съзнанието ми угасва, как ме обзема вцепенение, а мислите ми започват да се движат лениво и вяло.

Все пак нещо се беше случило.