Звездната сянка

Глава 1

Удар. Удар и светлина. Строполих се, лицето ми се плъзна по лепкавата кал, проснах се в целия си ръст. Опитах се да се завъртя настрани, за да защитя притиснатия към гърдите ми влечугоид.

Но осъзнах, че с мен няма никого. Мигът, в който беше изчезнала ръката на Данилов, толкова здраво вкопчена в мен, в който беше излетял притиснатият към гърдите ми влечугоид, беше останал някъде извън пределите на паметта ми. Проснат в студената гъста течност, примижал заради ослепителната слънчева светлина, с неволно, ембрионално движение притиснал колене към корема си, аз бях готов да изпадна в истерия. Бяха ни разделили. С леката непринуденост на опитен хирург ни бяха откъснали един от друг.

В слепоочията ми пулсираше болка. Усещах главата си като чугунен слитък, току-що преминал през пещта, валцовъчния стан и ковашката преса. Гърлото ми се свиваше от опитите да повърна. Бяха ме прекарали през пространството, и явно ме бяха отвели далеч — въздухът беше друг, изпълнен с гъсти, неприятни миризми, и силата на тежестта беше земната, ако не и по-голяма. Удрящото ме в очите сияние беше ослепително дори през спуснатите клепачи.

Притискайки мокрите си, мръсни длани към слепоочията, се надигнах на колене. Болката ме отпускаше, но бавно, неохотно. Тялото ми потрепери. Нима това бяха последствията от прехода? Тогава предпочитах джампа… завинаги, отсега нататък…

Червените кръгове пред очите ми гаснеха. Леко вдигнах клепачи. Светът около мен ми изглеждаше полуизтрит, обезцветил се като стара снимка. Но с всеки изминал миг се обагряше — с ярки, буйни, диви краски.

Джунгла.

Бях проснат на границата между гора и блато, върху тясна ивица влажна почва, обрасла с висока трева. Издигащото се иззад хоризонта слънце — усещаше се, че не е вечер, а сутрин — светеше по-ярко от земното и с някакъв едва уловим бял оттенък. Отляво се проточваше плътна, непроходима стена от зеленина, в която се различаваха оранжево-жълтите петна на цветя и бяла плетеница от открити корени. Отляво се простираше покрито коварно с трева равно червеникавокафяво мочурище. Само по пробития недалеч от брега тревен килим, сякаш разкъсан от падането на нещо тежко, си личеше, че отдолу има блато. Потреперих, опитвайки се да преценя дали в дупката не са паднали две човешки тела.

Не, едва ли. Червеникавокафявата гъста течност беше с равна повърхност. А и размерите на пролуката бяха прекалено големи — през нея би могла да мине цяла совалка.

— Мамка му… — прошепнах аз, изпълзявайки по-надалеч от тресавището. От дете не обичам мочурищата — или съм гледал някакъв филм и съм се уплашил, или докато съм се разхождал с дядо, съм затънал в някое блато… Напълно възможно е дядо да ми е организирал подобно приключение с педагогически цели. Не съм се измъчвал с психоанализа, не знам. Но не обичам блатата.

По-надалеч от брега почвата се втвърди, макар и да запазваше донякъде влажната си мекота. Изправих се и гнусливо избърсах мръсотията от лицето си. Огледах се. Нямаше никого. Поне наоколо. А местността беше колоритна. Блатото се простираше до хоризонта, цял океан от кал. А джунглата, изглежда, се простираше на двайсетина километра, след което се издигаха планини — скалисти, голи и мрачни.

— Дядо! — извиках. — Саша! Данилов!

Викът потъна във влажния въздух и се изгуби.

— Маша!

Усетих неприятно свиване в гърдите. Нямаше никого. Може би на цялата планета. Ако са ни наблюдавали — а аз почти не се съмнявах в това, — можеше да са ни прехвърлили на различни планети. Само че защо? За да експериментират? Да наблюдават реакциите ни? Възможно беше, разбира се. Само че това беше експеримент от типа „планета-космодрум“… Не вярвам в такива свръхцивилизации…

Потупах джобовете си, убеждавайки се, че консервите с храна не са се изгубили. В мен нямаше нищо друго. Наистина, какво ставаше? Нима все пак беше експеримент по оцеляване?

Откъснах сноп от високата трева и се заех да почиствам мръсотията по себе си. Тревата беше най-обикновена. Разбира се, аз не съм ботаник, но на пръв поглед флората на тази планета беше земна. Можех само да се надявам, че из джунглите не тичат и динозаври.

Главоболието ми полека-лека утихваше, успокояваше се. Успокоявах се и аз. И най-накрая забелязах онова, на което трябваше да обърна внимание веднага.

Под краката ми имаше същата площадка, портал, както и на скитащата планета.

Странно усещане. Не можех да обясня ясно с какво се отличаваше това място. Дори мислено, за пред мен самия, не намирах думи. Просто усещах това гъсто обрасло петно, както стрелката на компаса усеща парче желязо.

Освен това знаех, че порталът е затворен. Можех да изтръгна всичката трева, да скачам, да тичам, да се търкалям по земята — нямаше да се случи нищо.

Ако транспортната мрежа в света на Сянката беше такава, можех само да им ръкопляскам. Не унилите „телефонни кабини“ на геометрите, а нещо изтъкано от околната реалност, от камъните, тревите, калта. Освен това оставящо в съзнанието следа, маяк.

— И какво постигнахте? — прошепнах аз, докато се оглеждах.

Искаше ми се да вярвам, че наистина имаше някой, който иска да постигне нещо. Че нещо зависеше от моите думи и постъпки.

Направих няколко крачки и отидох в центъра на портала. Постоях там известно време.

Да, дори и да се сраснех с почвата, пак нямаше да стане нищо. Но може би щях да стоя дълго там, очаквайки да се случи неизвестно какво.

Тогава високата трева до самия край на гората се разлюля, без да има абсолютно никакъв вятър.

Какво си бях мислел относно флората и фауната? След миг вече лежах, вглеждайки се в зелената плетеница от стъбла. Чуждопланетната органика не може да се яде, както бях обяснил навремето на малкия си съсед. Само че дали всички местни хищници знаеха това?

Тревата се успокои. И въображението ми послушно нарисува стаил се преди скока си саблезъб тигър. И пак щеше да е добре, ако е това — в Галактиката имаше достатъчно гадости, при вида на които човек би се хвърлил в обятията на тигъра.

Глупаво беше да бягам, а и опасно. Впрочем да се приближавам — също. Но нали не можех да стоя като пън или да се зария в земята?

Надигнах се на колене, изправих се в целия си ръст — някои хищници може да се изплашат от по-висок противник — и тръгнах напред. Бавно, но колкото можех по-уверено.

Току виж съм го подплашил…

А после видях към кого се прокрадвам.

В измачканата трева, разперил ръце и загледан в небето, лежеше някакъв младеж. Малко по-млад от мен, вероятно двайсетгодишен. С пепеляви коси и тъмен, бакърен оттенък на кожата. Облечен в зелено, сливащо се с тревата яке, панталони със същия цвят и тежки обувки с протрити ходила. Върху дрехите се виждаха следи от засъхнала кал, сякаш младежът е бил в блатото. Той бавно прехвърли погледа си върху мен и в кривогледите му кафяви очи се появи лек проблясък на интерес. После отново се взря в небето.

Бях толкова объркан, че погледнах нагоре.

Нищо. Един самотен облак.

— Какво ти е? — попитах аз, преминавайки в объркването си на „ти“. Със закъснение осъзнах, че няма да ме разбере.

И с още по-голямо закъснение — че говоря не на руски, не на английски и дори не на езика на геометрите.

— Лежа — отговори тихо младежът.

Ето ти и контакт!

Паднах на колене, без да откъсвам поглед от непознатия. В главата ми се въртеше някаква глупост, и аз, естествено, я изрекох:

— Отдавна ли?

— От сутринта.

Най-странното беше, естествено, че го разбирах. За миг ми хрумна, че и тук е работил Карел.

Впрочем защо да усложнявам нещата? Зад гърба ми имаше портал, който не само ме беше пренесъл от един свят в друг, но и ме беше научил да го откривам. Какво би му струвала още една намеса в психиката?

Сега повече отвсякога се нуждаех от съвет. Но куалкуа — единственият, с когото можех да поговоря — мълчеше.

Младежът се надигна на лакти и ме огледа внимателно.

— Как се казваш?

— Пьотър.

— Не те познавам.

Беше казано без особен интерес, без подозрителност. Просто констатация. Сякаш беше длъжен да ме познава и непознатото лице го смущава, но леко, не особено много…

— За първи път съм тук.

— Ясно… — Той отново легна в тревата. След кратко колебание последвах примера му. В главата ми се въртяха стотици въпроси, които трябваше да задам на първо време. Само че да разпитваш, изобщо не значи, че ще получиш информация. Много често по-скоро ти самият даваш информация.

— Харесва ли ти тук?

В този момент в гласа му имаше любопитство.

— Още не знам — отговорих аз предпазливо.

— А на мен ми харесва. Сняг.

— Какво?

Единственото облаче, увиснало в небето, изобщо не приличаше на снежно.

— Така се казвам — Сняг. Глупаво име ли е?

— А, не, защо…

— Родителите, които дават на децата си нарицателни имена, трябва да бъдат наказвани за хулиганство — изрече младежът с отвращение. — Казват, че когато съм се родил, цялата земя е била покрита с първия сняг. И това е било много красиво.

След като помълча малко, той добави замислено:

— Добре, че в този ден не е протекла канализацията…

Засмях се. Не защото язвителната забележка, явно повторена за хиляден път, беше толкова удачна. Но напрежението ме отпускаше.

Жителите на Сянката се оказваха доста по-близки до земляните от геометрите.

— А твоето име означава ли нещо?

— Не.

— Щастливец. Имаш ли нещо за хапване?

— Да.

Младежът скочи с неочаквана енергия.

— И защо си мълчиш? Вади го!

Измъкнах консервите от джобовете си. На мен не ми се ядеше, още по-малко пък от храната на геометрите. Но ентусиазмът, с който Сняг се нахвърли върху храната, предизвикваше подозрения.

— А тук какво, няма ли нищо за ядене?

— В джунглите? — Младежът погледна накриво буйната зеленина. — Има. Само че всичко е заразено. Ако искаш да умреш — давай… Слушай, що за гадост ми даде?

— Универсален порцион — отвърнах аз мрачно. — Всичко необходимо: белтъчини, мазнини, въглехидрати, микроелементи. Плюс вода. Плюс целулоза, за да създаде обем в стомаха.

— Ясно. Не е останало място за вкус. — Въпреки критиката, младежът ядеше със завиден апетит, изгребвайки консервената кутия с голи ръце. — Все пак благодаря. Ти си предвидлив, както изглежда.

Той ме потупа по рамото:

— Ще стигнеш далеч! Стига да не загинеш в блатата.

Сняг изглеждаше възможно най-голямата противоположност на геометрите. Ту ленив, ту страшно енергичен — веднага щом стана въпрос за храна. Здраво се тъпчеше, пускаше скучни шеги, като че ли бе необременен с никакви възвишени цели. Готов да прегърне някого в прилив на емоции. Гледах го, и усещането, че ме баламосват, се засилваше с всяка изминала минута.

Нима наистина ме изучаваха? А някъде, на стотици километри, а защо не и на стотици светлинни години, приказливи и добродушни непознати се пулеха по същия начин в Данилов, Маша и Карел?

— Виждаш ли процепа? — попита ме Сняг. И за да илюстрира думите си, хвърли към блатото празната консервена кутия.

— Виждам го.

— Там паднах. През нощта. Едва се измъкнах. С гол ентусиазъм. Ето за какво съм си мечтал цял живот — да се удавя в мръсотията…

Спогледахме се. Вероятно в погледа ми се четеше неразбиране.

— Свалиха ме, Пьотър. Трима зелени ме взеха на мушката. Единия аз го свалих, красиво го свалих, но приятелчетата му се добраха до мен. Някак си успях да мина през фронтовата линия.

Той се разсмя гръмко, по детски:

— А ти какво си мислеше — че живея тук? Любувам се на облачетата?

Погледнах дрехите му по друг начин. Ами да. Маскировъчна униформа. Разбира се.

— Сега изобщо не знам… уловили ли са сигнала ми в базата или не… Ще почакам до пладне, и ако не дойде помощ — пеша, през джунглата…

Нищо не разбирах.

Свалили са го?

„Зелените“?

Фронтовата линия?

Не, наивно е да се надявам, че войните престават с развитието на цивилизациите. На Земята е имало такива илюзии. Измисляли сме всякакви Велики пръстени и Съобщества на разумните светове. Надявали сме се, че атомната бомба ще ни отучи да воюваме, че след появата на ракетите няма да има нужда от пехота. Всичко това се оказаха пълни глупости. Аларите са способни да разбиват планетите на прах, а половината екипаж в корабите им са десантчици. Даенло… никой не знае къде е пределът на разрушителната им сила. Мързи ги да воюват — и ето че са обучили дребните алари да бъдат пушечно месо. А и ние, на Земята, сме обкръжени от чужди светове, но сме на дъното на йерархията на разумните раси. Това не ни научи на нищо. В Кавказ вече от три десетилетия се избиват, Великобритания всеки момент ще се разпадне на графства, в САЩ знаят само да разпалват войни по цялата планета, за да защитават собствените си интереси.

Но тук!

Да долетиш в центъра на Галактиката и да чуеш до болка омръзналите ти думи за фронтови линии и военни бази!

Да видиш планета, проядена от хиперпроходи като луксозно сирене — от дупки, да преминеш през портал и да се натъкнеш на току-що свален пилот! Какви въздушни сражения при такава технология, по дяволите! Или като при нас, на Земята — оръжието прибрано за по-сигурно, и изясняване на отношенията с юмруци?

— Защо гледаш така? — поинтересува се Сняг.

— Базата далеч ли е? — зададох аз първия въпрос, който ми хрумна.

— На две седмици път пеша.

— И това… реалистично ли е?

— Не, разбира се. А какво ще предложиш да се направи?

Много се изкушавах да посоча зад гърба си, към портала. Той не беше заработил за мен. Но нали местните жители трябва да умеят да управляват транспорта си?

— Не се бой. — Младежът изтълкува мълчанието ми погрешно. — Ще ни намерят. По-добре кажи с какво смяташ да се заемеш?

Свих рамене.

— Обичаш ли да летиш?

— Зависи на какво.

— Ще се намери на какво. Важен е принципът.

— Обичам.

Сняг кимна:

— Това е добре. Ще те взема в моята група.

Сякаш сметнал разговора за приключен, той изтри хубаво ръцете си от тревата, стана и тръгна към брега. Какво, това са всички формалности? Ще воюваш в моята група… Никакви разпити, никакви документи.

Гледах в гърба му и се изкушавах да прекратя комедията. Да поискам обяснения. Да кажа кой съм и откъде съм, да съобщя, че разбирам, че всичко случващо се е само един експеримент…

Но този шанс едно на хиляда наистина да съм попаднал в зоната на местни военни действия ме удържа да не прибързвам.

— Провървя ни — каза Сняг. Обърна се, махна с ръка: — Хей, Пьотър, провървя ни!

Приближих се към него. Вгледах се.

Над повърхността на блатото се движеше нещо. Нещо, напомнящо по-скоро прогнила лодка, отколкото машина. Никакви видими приспособления, никакви двигатели. Просто носеща се над калта лодка.

На носа на това простичко транспортно средство стоеше човек със същата униформа като Сняг. Ако управляваше движението, то за целта не му бяха необходими никакви пултове.

— Сега ще започне разбор на полета. — Сняг се прозина демонстративно. И все пак някакво напрежение в гласа му не ми позволи да повярвам в равнодушието му.

При самия бряг лодката спря, продължавайки да виси над земята. Мъжът с униформата скочи долу и тръгна към нас. Мен удостои само с бегъл поглед.

— Жив си.

— Жив съм — потвърди Сняг.

— Жалко.

В гласа на военния имаше презрение. С нещо ми напомняше на Данилов, и външно — беше също толкова едър, с къса подстрижка, с прекалено правилни черти на лицето — и в поведението си. Самоуверен, властен… като полковника преди всичките недоразумения помежду ни.

— Ти кой си?

Това вече беше въпрос, отправен към мен.

— Пьотър. Аз съм тук отскоро.

— Виждам, че си отскоро…

Мъжът погледна встрани — и аз изведнъж разбрах, че прекрасно вижда портала. И изглежда, не му трябваха никакви обяснения.

— Сядай в лодката.

Подчиних се. Отблизо апаратът изглеждаше като изграден от слепени хартии. Впрочем, издържа тежестта ми, без дори да помръдне. Не се виждаха никакви прибори или двигатели, нито пък седалки. Застанах на „кърмата“, наблюдавайки случващото се.

Сняг дължеше отговор.

— Ти напусна зоната за патрулиране — гнусливо редеше новопристигналият. — Разбираш ли? Изостави конвоя. Изгуби една машина!

— Свалих един, капитане.

— Това не е оправдание! Ако след това се беше върнал невредим…

Мъжът се обърна и тръгна към лодката. Сняг остана на мястото си.

— Дали да не го оставя тук тоя келеш, да се прибира пеша… — каза замечтано капитанът. — А? Какво ще кажеш?

— Мисля, че не бива — отговорих бързо аз.

Капитанът погледна Сняг през рамо.

— А ти как мислиш?

— Опитайте — предложи Сняг с непонятна заплаха. — Имате това право…

Военният се поколеба за миг. Всичките емоции върху лицето му се четяха ясно и аз вече започвах да вярвам, че на сътрапезника ми ще му се наложи да върви през джунглата.

— Бързо в лодката! Имаш късмет, че отмениха тревогата…

Сняг явно се отпусна. Не се наложи да му повтарят. Едва и тримата се бяхме озовали в крехката лодка, и тя потегли. Не към вътрешността на блатото, а покрай брега. Ускорението се усещаше отчетливо, но движение на въздуха покрай нас почти нямаше. Вероятно лодката генерираше силово поле, предпазващо ни от вятъра.

— Ти като че ли си по-отговорен… — каза капитанът. — Пьотър, значи?

— Да. — Предоставих на самия него да реши на кой от въпросите отговарях.

— Познавах един Пьотър. Или не му викаха така… — Капитанът се замисли. — Албинос, висок, с червени очи… зловеща му беше външността, но си беше пилот… Имаш ли такъв роднина?

— Не.

Капитанът кимна. Погледна накриво брега — лодката незабавно зави и тръгна по края на джунглата. Дърветата тук растяха до самото блато, стърчаха доста корени, а нещо малко, живо сновеше между тях.

— Размножиха се гадините и отровата не им влияе — отбеляза капитанът. — Ей, Пьотър, а ти не си от приказливите…

Свих рамене. За два-три дни бях готов да стана и ням, само и само да не ме заподозрат в нещо.

— Казва, че обича да лети — намеси се в разговора Сняг. — Капитане, ще го взема под моето крило.

— А ти няма да разваляш момчето! — отсече капитанът. — Една луда глава ми е достатъчна.

Отношенията им бяха странни. Излизаше, че Сняг е младши по звание и изобщо — подчинен.

В същото време не се наблюдаваше дори най-малка субординация.

— А с какво си летял?

Не се реших да излъжа.

— Със „Су“. И със „Спирала“.

Капитанът се намръщи.

— Не знам такива… Ние имаме делти, ще ги научиш и тях.

Ето кое друго беше странно — никой не се интересуваше дали искам да седна зад щурвала и да се хвърля в боя. И не защото се бях озовал в подчинено положение… по-скоро в тях не възникваше дори и най-малко съмнение относно желанието ми.

Лодката изведнъж полетя над почти чиста вода. Тинята, мръсотията и влажният тревен килим останаха зад нас, а отпред имаше малко заливче, в което се вливаше устието на река. Виещата се на зигзаг синя змия се точеше през джунглата — явно идваше откъм планините.

— Капитане, спрете да се измием — предложи Сняг.

— Ще минете и без това… по-точно ти ще минеш без това.

Лодката се понесе нагоре по реката. Скоростта явно надхвърляше сто километра в час — бреговете само се мяркаха край нас. Даже притъпеният от полето вятър започна да реже очите ни.

— Ще пристигнем след два часа — каза капитанът. — Можете да се отпуснете.

Сняг, който и без това се беше проснал на дъното на лодката, ми кимна: сядай. Седнах.

— А на теб браво, момче — подхвърли капитанът, без да се обръща. — В главата ти се въртят куп въпроси, нали?

— Да — признах си аз.

— Досети ли се къде отиваш?

— Не.

— Както винаги.

Той ме погледна и се усмихна.

— Галис. Така се казвам. Капитан Галис, временен командващ на тринайсета база.

Това явно беше формален ритуал на запознанство.

— Пьотър. Така се казвам. Бивш пилот.

— В атмосферата, в пространството?

— Първо в атмосферата. После в пространството.

Галис изглеждаше все по-доволен.

— Защо бивш? Разбери, не любопитствам току-така…

— Предполагам, че вече са ме разжалвали.

— За какво?

— За неизпълнение на заповеди.

Сняг се засмя радостно.

— В какво се състоеше твоето неподчинение?

Най-обикновен разпит. Опитах се да формулирам отговора си колкото се може по-размито.

— Наложи се да наруша заповед и да осъществя един полет, защото смятах това за необходимо и полезно.

— А как се оказа в действителност? Кой беше прав?

— Не знам.

Капитанът поклати глава:

— Да. Не напразно казват: Порталите рядко довеждат някого, но доведат ли го, то е където трябва.

Сняг ме потупа по рамото и ми съобщи доверително:

— Да, това наистина е съдба, ще бъдем в един отбор…

Галис приседна на колене пред нас. Въздъхна:

— Надявам се, че поне не си дезертирал?

— Това няма да го решавам аз. Защо, има ли някакво значение? — поинтересувах се предизвикателно.

— А, не. Никакво. Сега си при нас… — Галис се намръщи и въздухът между нас затрептя, сплете се в изображение. Глобус, леко проблясващ, сякаш от мътно стъкло. — Това е нашият свят.

Разбрах. И не се учудих. Нито на това как управляваше изображението, нито на ландшафта на планетата — струпвания от дребни острови, няколко малки континента, а между тях залети в кафяво падини. Мястото на моретата и океаните в този свят се заемаше от блата.

Погледът ми беше привлечен от друго. Светлосини искрици, точки, изпъстрящи континентите и островите. Портали. Също толкова гъста мрежа, като на планетата без слънце.

Защо в такъв свят има и друг транспорт?

— Нашата територия — каза Галис. Половината глобус се обля в оранжево. — Ние се намираме тук.

Без да се прицелва, той тикна пръст в глобуса, отбелязвайки място на самата граница на оранжевата зона.

— Противникът заема малко по-голяма територия.

Останалата част от глобуса се оцвети в зелено.

— Ето че ти разказах всичко, Пьотър. Седемнайсет наши бази контролират фронтовата линия. Горе-долу същото количество бази противостоят…

— Галис!

Той учудено вдигна поглед.

— Аз съм тук само от два-три часа. Може ли да попитам нещо? Кой е противникът ви?

— Зелените.

Странна работа — почувствах, че това е единствено правилният термин. Двусмислен и верен. В него имаше и външна характеристика, и намек за отношение към екологията.

— Виж.

Глобусът изчезна, отстъпвайки мястото си на обемно изображение на човек. Зеленокож човек.

— Преди стотици години те са основали своето движение за връщане на планетите към първоначалното им състояние. Нашият свят е една от основните точки на противопоставяне. Искаш да кажеш, че не си чувал за тях?

— Чувал съм… но не предполагах, че мащабите са такива.

Лодката се раздруса. Излезе на крайбрежна плитчина и се понесе над брега. Джунглата оредяваше.

— Няма никакви особени мащаби. Те планомерно привеждат екологията към първобитно състояние. На тяхната територия вече не е останала преобразувана флора и фауна. Ако не успеем да ги удържим, същото ще се случи и с нашата част от планетата. Там не могат да оцелеят човешки същества.

— Нима те не са хора?

Изглежда, се бях увлякъл. В погледа на Галис се мярна изумление.

— Те преобразуват себе си. За тях ендемичната среда е напълно комфортна.

— Слушай, Пьотър, ти съвсем нищо ли не си чувал за нашия свят?

— Нищичко.

Капитанът и Сняг се спогледаха с недоумение.

— Грешките са невъзможни — отсече капитанът. — В края на краищата, Сняг, това не е наша работа.

Сняг кимна. Поколеба се и попита:

— Как се казва твоят свят?

— Земя.

— Знам, че е Земя. А външното наименование?

Трябваше да мисля. И то бързо. Цивилизацията на Сянката, изглежда, беше нееднородна. Смятаха ме за пришълец от друга планета, и кой знае защо — напълно лоялен пришълец. Но ако не успеех да обясня смислено откъде съм се появил…

Спомних си вътрешната класификация на Конклава. Според нея Земята беше номер сто осемдесет и девет. Нямах никаква представа защо точно този номер — цивилизациите бяха доста по-малко. Но това беше достатъчно искрен и в същото време объркващ отговор.

— Сто осемдесет и девет.

Галис се намръщи.

— Кой ви нарича така?

— Жителите на другите планети.

— Това май нищо не ми говори — призна си Галис. — Не съм чувал за твоята планета. Самият аз съм роден тук. На моята Земя.

— Какъв ви е езикът? — попита Сняг. — На своя диалект ли говориш с нас?

— Не. Научих го като се озовах тук.

— Е, усетих го. Интонацията ти е прекалено правилна. Можеш ли да ни кажеш нещо на своя език?

Ама че молба. Сега ми се струваше, че мисля на техния език. Руският, английският, езикът на геометрите — всички те сякаш бяха отишли някъде, забравени…

Затворих очи и се опитах да си представя, че пред мен е Данилов. Или дядо.

— Ще опитам — казах аз. — Ей сега…

Собствените думи ми се сториха чужди. Бях заговорил на руски.

Сняг издаде тихо ръмжене. Това явно беше езикът, който току-що говорех свободно.

Ох…

Изглежда ми беше сигурен пристъпът на главоболие.

Думите на Галис достигнаха до мен като през памук:

— Аз също не съм чувал такъв език. Добре. Това не е от значение, Сняг! Нали не са се лепнали за теб да те разпитват!

Отворих очи и ги погледнах. Замъглеността се оттегляше. Отново разбирах говора им. Само дето изпитвах тъпа болка в слепоочията.

— Не го взимай навътре, Пьотър — каза Сняг. — Не, не сме чували за твоята планета.

Изглежда, те се бояха, че са ме обидили.

— Аз също не съм чувал нищо за неговата планета — каза меко Галис. — Знаех, че ги има Дъгоцветните мостове, и това е всичко. А ако беше чул диалекта им…

— Хайде, хайде, капитане! — вирна глава Сняг. — Мненията ни по този въпрос са напълно противоположни!

— Има множество цветове, които с нищо не са се проявили… имам предвид пред нашата Земя…

Прекрасно.

Ребусът се нареждаше пред очите ми. Сянката е конгломерат от цивилизации. Порталите са транспортно средство изключително за междупланетни връзки. Обучението на местния език се извършва от тях, това е достатъчно удобно и ненабиващо се на очи решение. Мен ме приеха за доброволец, решил да им помогне… или просто търсач на приключения.

Така ли беше?

Навярно. Само че нещо продължаваше да ме притеснява. Оставаше някаква неяснота.

— Пьотър, виж…

Джунглата свърши. След нея се простираха поля — обработваеми, засети с някакви житни растения. А в далечината, отвъд зеления килим, се извисяваха постройки.

— Нашата база.

Можеше и да не ми го казва. Има нещо общо във всички военни градчета на всеки свят и на всяка раса. Дори казармите на войниците-хиксоиди на космодрума носеха отпечатък на военна структура.

— По-нататък, в подножието, е градът — съобщи Сняг. Усмихна се. — Много приятно градче. Ще ти хареса.

— В близкия месец няма да ти е до развлечения — обеща капитанът.

Не слушах техните пререкания, приличащи повече на кавга между двама продавачи на пазар, отколкото на разговор на командир с негов подчинен. Гледах базата.

Някога много отдавна, още в академията, си мечтаех да стана военен летец. Не космонавт, не пилот на пътнически самолет, а именно военен. При това, за да живея в малък гарнизон на края на света, някъде на китайската граница — тогава всички се бояха, че Китай ще продължи експанзията си… Или на западната — поне да преследвам със стар „МиГ“ пъргавите самолетчета на украинските наркобарони. Общо взето — нормален кръвожаден юношески романтизъм, при това поощряван от дядо.

После това отмина, разбира се. А и вече като че ли никой не възнамеряваше да завоюва Русия — това вече не беше нужно никому. И все пак понякога у мен се появяваше глупавото чувство, че съм предал детската си мечта. И макар да си повтарях по сто пъти, че в космоса ще съм по-полезен и за страната си, и за цялото човечество, като приближавам същото онова хипотетично светло бъдеще, неприятното чувство си оставаше.

Сега виждах пред себе си смешна пародия на юношеските си мечти. Редици дълги хангари, къси писти за излитане, ниски къщички, в които явно се открояваха жилищните и служебните помещения, радарни кули, решетеста ограда. Всичко беше направено от онзи подобен на хартия материал като нашата лодка. Значи — измамно крехки на външен вид, но адски здрави… а освен това и натъпкани с техника.

Ето как се изпълняват желанията. Исках да служа в застава на границата — готово. Наистина, на друга планета. Затова пък можех да се боря срещу безумни еколози в компанията на не по-малко безумни пилоти.

— На какво се усмихваш? — поинтересува се Сняг. Носехме се право към оградата. Или лодката можеше да прехвърли двуметровата ограда, или пред нея щеше да се отвори проход.

— Напомня ми… едно познато място.

Удовлетворен от отговора, Сняг кимна.

Пред лодката се отвори проход. Секциите от оградата сякаш се скъсяваха, прибирайки се една в друга. Навярно тя не можеше да се вдига високо над земята. Когато долетя до средата на базата, машината спря и бавно се спусна. Наоколо не се виждаше никой.

— Сняг… настани момчето. — Галис скочи пръв върху каменните плочки, постилащи нещо, подобно на плац.

— Може и да не ми обясняваш, ще се оправя.

Капитанът изобщо не реагира на този отговор. Кимна ми:

— Пьотър, ако решиш, че ти се говори — намини. Ще ми бъде приятно.

Гледах как се отдалечава с твърда, уверена походка, изпънал рамене, с целия си вид въплътяващ представата ми за командир.

— Странна ви е субординацията — казах аз на Сняг. — Ти само дето не се сби с него.

Сняг се изкикоти:

— Сега може. Няма тревога.

— А ако имаше?

Лицето на пилота за миг изгуби отпуснатото си изражение.

— Тогава — куршум в челото. Незабавно. Какво ти става, Пьотър! Дори не си и помисляй да се държиш така, когато базата е във военно положение!

— Благодаря — казах аз. Предупреждението не ми направи особено впечатление. Тук нямаше и следа от дисциплина, да не говорим за трибунали и военнополеви съдилища. — Ще ме предупредиш, когато това се случи.

Сняг се изхили.

— Ти и сам ще го забележиш. Да вървим…

Безлюдността на базата продължаваше да ме смущава. Приближихме се към ниска двуетажна сграда и влязохме вътре. С любопитство се вглеждах в обстановката. При геометрите на практика бях лишен от удоволствието да изучавам чуждия бит — лишен от памет, нямаше с какво да сравнявам техния свят.

Впрочем и тук беше трудно да се заинтересувам от нещо. Прекалено земно беше всичко. Нещо повече — в стил началото на двайсет и първи век. Смес от военно градче и уютен хотел.

Веднага след входа имаше пропуск. Ниска стойка, зад която би трябвало да се намира часови. При това над стойката беше включена някаква енергетична бариера — във въздуха се долавяше леко трептене. Но входът не се охраняваше от никого.

— Само при тревога — съобщи Сняг, забелязвайки погледа ми. — Цялата строгост — само в случай на военни действия. При вас не е ли така?

— Не.

— Нищо. Ще свикнеш бързо…

Нямах намерение да свиквам, но, естествено, не казах нищо по този въпрос.

— Да вървим.

Минахме покрай фоайето, което би било съвсем подходящо за непретенциозен хотел — кожени кресла, масички, огромен екран на стената — и продължихме към стълбите. Интересно, защо всички раси в Галактиката така са се вкопчили в екраните — нали технологията, позволяваща да се прожектират качествени изображения направо във въздуха, е много проста? Дори на Земята я разработиха без никаква помощ от извънземните. Старателно оглеждах стените, опитвайки се да зърна някакви картини. Чуждата култура е най-сигурният път към разбирането.

Забелязах една картина: море — или все пак блато? — под лунна светлина, сребриста пътека върху водата, рееща се птица. Превозвал бях с тонове такива произведения на изкуството на хиксоидите. Мамка му. Колко близка култура!

С всяка измината крачка се чувствах все по-зле. И то не защото обстановката беше чужда, а точно обратното. Нищо необичайно. Освен силовата бариера пред пустеещия пост… впрочем след парализаторите, сглобени от гениите от ФСБ, подобна бариера в Звездното градче не би ме учудила.

Близост на културите?

Пълна.

При геометрите и битът беше доста по-необичаен. А нали Сянката е цивилизация, свързала с мрежа от хипер-пространствени портали стотици планети. Цивилизация, мимоходом обърнала в бягство малките, но научили се да хапят геометри. Ако между тях и геометрите е имало сериозен конфликт, не биха ме приели толкова лесно и безгрижно…

И ето, че бях на планетата им. В свят, където направените от слепена хартия лодки се движеха със скоростта на състезателни автомобили. На планета, където половината население модифицира природата по свой образец, а другата половина модифицира себе си по образец на природата. Тук появата на пришълец не предизвиква дори излишно любопитство, а същият този пришълец успява да научи местния език, без сам да забележи това.

И нищо, абсолютно нищо не дразнеше погледа. Стени, прозорци, врати. Вратите, между другото, бяха на панти, които поскърцваха…

На втория етаж имаше още едно фоайе. Същият банален уют на креслата и масичките, неработещ екран.

— На теб като че ли всичко ти е познато? — попита Сняг.

— Да. Почти всичко. Някак… не съм се и надявал на това.

— Аз също не обичам промените — съгласи се летецът.

Изглежда говорехме, без да се разбираме взаимно. Нещо в техния начин на живот правеше появата ми не просто обикновена, а сякаш дори планирана. И това, че ще воювам на тяхна страна и че ще успея да се ориентирам в чуждата техника, сякаш се разбираше от само себе си.

— Ще те настаня в стаята на Лайд — каза Сняг.

— А той нали няма да има нищо против?

— Вече не. Свалиха го на вражеска територия преди два дни. От спътниците откриха огън… изпепелиха го заедно с машината, не успя да се измъкне. Знаеш ли, след такова нещо не се връщат.

Сняг говореше с отегчен тон. Представяш ли си, свалили са го и са го изгорили жив.

Погледнах го с плахата надежда, че това е просто черен хумор. Не, с такива неща не се шегуват. Сняг беше напълно сериозен.

— Ако те свалят над чужда територия — по-добре се самоубий — посъветва ме той. — Така или иначе, зелените не взимат пленници.

— А вие?

— Ние взимаме — усмихна се Сняг. Само че усмивката му не беше хубава. — По-късно ще слезем долу. В ареста има една жаба. Ще се полюбуваш. Врагът трябва да се опознава лично.

Той сякаш беше двама различни души. Единият влизаше в пререкания с командира и се държеше като бойскаут-хулиган по време на военна игра. Другият беше студено-кръвожаден.

— Хайде, влизай.

Вратата на стаята, в която по-рано беше живял непознатият ми Лайд, беше полуотворена. Никакви геометровски церемонии с чуждите помещения. Сняг влезе пръв и се огледа собственически.

— Е, можеш да изхвърлиш вещите му. Или да оставиш каквото ти хареса.

Гледах мълчаливо предназначеното за мен жилище. Ама че бардак. И отново нищо необичайно в обстановката. Стените — с неутрален бледосив цвят, безлични плафони на тавана, дървени шкафове, две кресла, много широко легло — кой знае защо навяващо мисли за шампанско, момичета и евтини немски порнофилми. Може би заради снимките на стената — полуголи красавици, предимно червенокоси. Сред тях се беше вмъкнал и един мъж със снежнобял костюм, който не можеше да скрие могъщата му мускулатура.

— Това е Лайд… точно такъв беше — каза Сняг с усмивка. — Винаги съм му казвал, че много се перчи.

Той се приближи към стената и започна небрежно да къса снимките.

— А приятелите му няма ли да имат нещо против? — попитах аз, продължавайки да се чувствам неловко.

— Той нямаше приятели, освен мен — съобщи Сняг.

Цялото ми желание да обсъждам темата изчезна. Да, ако най-добрият приятел на Лайд е такъв, можех само да му съчувствам. Сняг се поинтересува с усмивка:

— Да ти помогна ли с нещо?

— Благодаря. Ще се оправя.

— Тогава се разполагай. В шкафа трябва да има чисти чаршафи. Може и да си харесаш нещо от дрехите, фигурите ви като че ли са подобни. Е, ако се наложи, ще подгънеш нещо, в края на краищата…

Изглежда, той ми предлагаше това сериозно. Нима тук военните не бяха осигурени със снаряжение като в някой забутан руски гарнизон?

— Ще намина след час. Ще отидем да обядваме.

— Добре.

Сняг излезе. Постоях, гледайки затворената врата, после казах полугласно:

— Можеш да се смяташ за утвърден в длъжност. Интересно, а с какво воюват? „Делта“? Това какво е — самолет, хеликоптер, космически кораб, екраноплан? Хартиена летяща чиния?

Какво ми става? Какво значение имаше? Какво, да не смятам да воювам с малки зелени човечета, завладени от идеята за сливане с природата?

Поклатих глава и се отърсих от унеса. Разходих се из стаята. Погледнах през прозореца с живописен изглед към бараките, пистите за излитане и плаца. Лодката, с която бяхме пристигнали, вече я нямаше. Беше пусто, тихо, вятърът разнасяше прахта. Но общо взето беше достатъчно чистичко и дори зелено. Нашите, земните еколози и при най-добро желание не биха намерили за какво да се хванат… Така, какво още има тук? Зад невзрачна врата се оказа душ-кабина. Душ на еластичен маркуч, кран. На мивката нямаше кранове, само отвор под самия ръб. Очевидно ръцете трябваше да се мият по немски маниер, в напълнена мивка. Мразех това.

На полицата пред огледалото имаше шишенце. Отворих го и помирисах бледозелената течност. Като че ли шампоан. Парче сапун. Да можех да намеря бръснач, вече доста бях обрасъл, за последен път се бях бръснал на крайцера на аларите… преди хиляда години… Сигурно изглеждах като кавказки терорист от старите пропагандни плакати.

Добре, поне душ… Затворих вратата, съблякох се. Прекарах ръка по бузата — да, наистина четина. А какво щеше да му струва на куалкуа, когато ме връщаше към истинската ми външност, да махне космите? Нима докато съм бил във външността на Ример, куалкуа стриктно е отбелязвал колко брада трябва да ми порасне?

Пречат ли ти космите върху лицето?

Куалкуа!

Не просто се зарадвах, едва не подскочих от радост. Предложението за помощ — при това по дребен, а не по някой жизненоважен въпрос — беше нещо ново в поведението на симбионта.

Да… Можеш ли да махнеш четината?

Мустаците и брадата?

Да.

Не рискувах да разчитам на бръснарските му способности. Нека да „обръсне“ всичко.

Можеш да ги изтърсиш.

Прокарах длан през бузите си — на пода се посипаха дребни косъмчета, сякаш от отворила се електрическа самобръсначка.

Събери ги в дланта си. Нуждая се от еластин… — помоли ме вяло куалкуа.

След кратко забавяне събрах в шепата си остатъците от брадата и захлупих длан. Нека да яде. Той е съюзник. Има свои потребности.

Бих могъл да ги погълна през лицето ти, но щеше да изпиташ неприятни усещания.

Странно.

Много странно.

Никога — дори на ръба на гибелта — куалкуа не се беше отличавал с любезност. Или моят амебоподобен приятел се беше поправил, или…

Какво ти е?

Той мълчеше. Дланта ми потрепваше — симбионтът се хранеше. Навярно сега по-голямата част от тялото му беше в ръката ми.

Но едва ли това беше пречка за разговор!

— Когато ям, съм глух и ням… Ей, приятел, това детско правило не се отнася за теб! — казах тихо аз.

Добре съм.

Лъжеш!

Куалкуа мълчеше.

Мечтата на шизофреника — да разговаряш със самия себе си. И аз нямах намерение да се отказвам от правото си да получа отговори.

Страх ме е…

Гласът в съзнанието ми беше тих, едва уловим. Шепот.

Какво?

Страх ме е.

Махнах ръка от безупречно изчистения под и постоях, вторачен в огледалото. А дали не ме наблюдаваха през стъклото? Глупости. Със сигурност — глупости.

От какво те е страх, куалкуа? — попитах нежно, сякаш говорех с дете. — Нали не си заплашен от смъртта. Или…

Догадката беше смайващо правдоподобна!

Ти си изгубил връзка с твоята раса! Сега си сам?

Сигурно изпитваше такъв шок! Да бъдеш част от цялото — и изведнъж да се окажеш отрязан от света!

Няма нужда от съчувствие. Ти грешиш. Ако част от мен започне да функционира автономно, тя няма да може да задържи разума си и ще загине. И тогава ти също ще загинеш.

Жалостта ми моментално се смени с ужас и омраза. Значи куалкуа е допускал такава възможност? И ако при полета към ядрото връзката се беше прекъснала, обезумялата амеба би разкъсала тялото ми отвътре?

Да. Извинявай. Но вероятността от такава развръзка беше минимална. Това, което ме свързва в едно цяло, е невъзможно да бъде екранирано.

Усетих, че извитите ми пръсти до болка се впиват в гърдите ми. Да го намеря, да го напипам, да изтръгна топката чужда плът…

Успокой се…

— Какво искаш? От какво те е страх? — закрещях аз. — Говори! Имам право да знам!

Порталът.

Млъкнах. Изглежда той беше решил да разкаже… Сърцето ми тупкаше учестено.

Когато влязохме в портала… Това беше грешка.

Защо?

Аз…

Пауза. Нима това почти всемогъщо същество изпитваше затруднения с обясненията? На негово разположение имаше съзнание с такава мощ, за която не бяха и мечтали останалите раси. Та нали той би могъл да ме излъже толкова ловко, че никога не бих почувствал фалша. Ние не просто сме на различни стъпала в развитието — между нас зее непреодолима бездна.

Няма да те лъжа. Никога не правя това. Аз или мълча, или говоря. Трудности с формулировката.

— Постарай се — помолих го. — И аз ще се постарая.

Когато влезе в портала, това не беше пренасяне в пространството, както постъпва расата на геометрите.

— Така.

Това беше… предупреждавах те за трудностите с формулировката. Това беше проумяване. Нещо те проумя. Това е…

Усещането се оказа непредаваемо. Сякаш нададох вик — беззвучен вопъл, събрал в себе си всичко, от смътните детски спомени до бръсненето с помощта на куалкуа. За миг си спомних неща, отдавна, отдавна скрити от милосърдната злодейка, паметта ми. Неща, които бих се радвал да си спомня. Неща, които не бих искал да си спомням…

Рухнах на пода, удряйки болезнено коленете си, и жадно се опитах да си поема дъх. Не…

Глава 2

Всичко е голямо. Много голямо. Свят за великани. Ето че един от тях стои над мен и протяга ръце.

— Ще дойдеш ли?

Като че ли мисля. Дори е трудно да разбера за какво, мислите ми са необичайни, неправилни — мисля не с думи, а с образи, късчета от емоции, ярки и простички. Очевидно искам да отида. Много силно. Чак ми се ще да изрева. Само дето ме е страх да го кажа. Или се притеснявам. Затова постъпвам по най-простия начин — хващам се с едната ръка за протегнатата длан, а с другата — за крака на жената с престилка, застанала до мен. Тя има сбръчкано, вече старо лице, в очите й виждам сълзи, но се усмихва. Сякаш се радва за мен. Тя е добра, аз много я обичам. Само че още повече искам да тръгна с онзи, който ми е подал ръка. Да, ще тръгна с него, какво да правя. Когато големите искат нещо, можеш да плачеш, да се криеш, но, така или иначе, ще стане както те искат. Винаги става така…

Подът като че ли също беше хартиен. Но въпреки това студен… и твърд…

Колко млад си бил тогава, дядо. Помня те откакто вече беше различен. Колко си се състарил. Нима заради момчето, за което си започнал да се грижиш на шейсетгодишна възраст?

„През април 1661 година двама йезуити, австриецът Йохан Грубер и белгиецът Албер Орвил, тръгнали по суша от Пекин към Рим с тайно послание…“

Звънна телефонът. Без да се откъсвам от книгата, вдигнах слушалката.

— Ало?

— Пет?

Сърцето ми веднага трепна.

— Ром?

— Аха. Ти… какво правиш?

Вдигнах крака в креслото.

— Нищо. Чета книжка.

— Интересна ли е? — попита Ромка след кратка пауза.

— Аха. За пътешествия.

Не, не беше вярно, той не можеше да ми звъни! Той беше прав, а аз — не! Аз бях този, който трябваше да се сдобрява и да звъни на Ромка и да пухти в слушалката, стараейки се да забрави, че е разбил носа на най-добрия си… какъв ти най-добър — единствения си приятел!

— Искаш ли да четеш? — въодушевих се аз. — Намини! Или ще почетем заедно!

— Не, не мога. — Ромка леко се развесели. — Тук… разбираш ли… събрали сме се с Данила…

Той понижи глас:

— Да влезем в онова мазе! Ще отидем ли? Данила казва, че трябват трима…

Все едно няма на кого друг да позвъниш! Да, знам, знам, аз самият искам да се сдобрим!

— Добре! Само че утре!

— Защо?

— Ами с дядо се басирахме кой знае повече за изследванията на Тибет… и трябва да чета още много, че довечера ще си правим дуел.

Вече не се радвах, че започнах да говоря за това. Като си помисля… ако загубя от дядо, той ще ми се присмее…

— Просто те е страх — каза изведнъж Ромка.

И нещо в мен, хапливо и бързо, изскочи, преди да успея да го хвана:

— И кой го казва… ревльо…

— А ти си гад! И страхливец! — извика Ромка. — Ще повикаме Юрка! А ти по-добре не ми се мяркай пред очите!

Хвърлих писукащата слушалка върху масата. После взех проклетата книга и я запратих в стената.

Край. Вече нямам приятел и никога няма да имам.

Но не трябва да се търкалям по пода. Защо лежа на пода в чужда стая, на чужда планета?

Така се получи, Ромка. Ти беше единственият ми приятел. Може би дядо не е знаел за това. И не е искал да се караме. Само че… така се получи.

Срамно е някак… Въпреки че очаквах това. Знаех прекрасно, че от първия път изобщо няма да се получи. Във всички книги е написано, че отначало мъжът контролира зле процеса, това също трябва да се научи. А на какъв донжуан се правех…

— Толкова много ли ме искаше? — попита Ната. Прекара длан по гърба ми. Изглеждаше разочарована, но не много.

— Да — отговорих аз, хващайки се за спасителната сламка. — Наташа, извинявай…

— О, недей, даже е приятно, когато момчето те иска толкова силно. На бас, че сега ще те…

Тя се засмя, налегна ме и неловкостта веднага изчезна някъде, желанието се върна отново, кой знае защо примесено с мислите: какъв ще бъде светът сега, нали ще се промени, не може да не се промени след такова нещо, сигурно ще е изписано на лицето ми… и Лида също ще разбере всичко… не бива да мисля сега за нея, това не е честно…

Да се изправя. Да, трябва да се изправя. Да се движа, да гледам света, а не бледите сенки на миналото…

Наташка, прости ми, наистина те забравих. На теб, разбира се, ти е все едно. Ти със сигурност също си ме забравила… знам я твоята любвеобилност. Но аз наистина те обичам в някаква степен. Като своя първа жена. Извинявай. За първите не се женят. На тях просто са им благодарни. Но нали и това не е малко…

— И така, твоите действия, курсант?

— Предупредителен изстрел по курса.

— Така. Неидентифицираният самолет не реагира и продължава движението си към държавната граница.

— Още веднъж настоявам да ме последва… повторен предупредителен изстрел по курса.

— А няма ли да закачиш самолета?

Майорът се смее. Харесва му да ме поставя в безизходни ситуации. Не че не ме харесва — той постъпва така с всички. И най-вече с най-добрите курсанти.

— Няма да го закача.

Наоколо се върти небето. Старичкият „Су“ лети на десеткилометрова височина. Би трябвало да управлявам аз, но майорът е хванал щурвала. Не му се удава да лети често. А на мен всичко тепърва ми предстои.

— Между другото, на „шейсет и седмицата“ няма оръдия. Пробвал ли си предупредителни изстрели със самонасочващи се ракети?

Мълча.

— Добре. Направил си всичко според инструкциите. Самолетът продължава да лети към границата.

— Ще се свържа със земята.

— Отговарят ти: „Действайте според обстановката“. Те винаги отговарят така, курсант. Запомни — ти си стрелочник и единствено ти си отговорен. Е, понякога и онзи изпотил се от страх офицер, който седи зад микрофона…

— Приближавам се към самолета, за да установя типа му…

— С еднаква вероятност — пътнически „Боинг“, самолет на радиолокационното разузнаване или десантен.

— Ще определя какъв е.

— Не, курсант. Нощем, в стар самолет… нищо няма да разбереш. Твоите действия? Десет секунди! Обектът е на неутрална територия! Поеми управлението!

Но защо разиграва древната история с корейския „Боинг“ точно с мен? Защо? Точно с мен, чиито родители са се разбили… и никой не знае дали това е било обикновено остаряване на метала, или престарал се войник от противовъздушната отбрана… Загубил се в небето стар самолет, докаран до безсилие от нерешителността на офицерите долу, помнещ за американския „карантинен пояс“, установен в годините на управлението на хунтата, за набралите смелост китайци…

— Време е!

— Огън.

Дори натискам бутона на спусъка. Неволно, успявайки да сваля предпазителя, люшвам самолета — с носа към несъществуващия нарушител — и натискам червения бутон до края…

Разбира се, нищо не се случва. Бутонът свети, но няма тласък заради излитащи ракети. Никой не носи бойни ракети на тренировъчен полет.

Майорът отговаря след известно време. И в гласа му има леко учудване.

— Целта е поразена, курсант. Самолетът пада. Твоите действия?

— Съпровождам целта до контакта й със земята.

— Не се ли боиш да видиш каква е била?

— Боя се.

Майорът въздъхва.

— Извини глупака, Петя. Насочи се към точката на кацане.

Правя завоя неуверено, ръцете ми сякаш са чужди, но майорът не ме поправя. Наоколо има само небе.

— Обикновено казвам, че това е бил пътнически самолет — изрича майорът почти шепнешком. — На нас… така са ни наредили да говорим. Отрано да охлаждаме страстите. Страната не се нуждае от инциденти…

Аз мълча.

— Но на теб ще ти кажа истината — съобщава майорът сухо и ясно. — Това беше американски бомбардировач.

Изправям се. Вече съм се изправил. Какъв смисъл има да се сваля бомбардировач, връщащ смъртоносния си товар обратно?

Откровено.

За назидание.

Разбра ли, Пьотър?

Още не бях дошъл съвсем на себе си. Огледах тясната баня. Нямаше никого — само гласа на куалкуа в дълбините на мозъка ми. Отчетлив и тих шепот. Бях на планетата на Сянката. Земята с дребните й проблеми беше невъобразимо далеч.

— Май да. Какво беше това?

Проумяване. Когато влезе в портала, се случи точно това. Само че ти не го почувства. Аз направих всичко грубо. Преднамерено грубо.

Виеше ми се свят. И се виеха, въртяха се спомени, карайки сърцето ми да се свива. Сенки на спомени…

Сега те познавам доста по-добре. Аз те проумях и мога да обясня. Представи си, че си взел в ръка хартиено самолетче. Замахнал си — и си го запратил да лети… Така действат кабините на геометрите. А сега си представи, че първо си разгънал сгънатия лист хартия. Прочел си всичко, което е написано на него. Сгънал си го отново. Това е порталът на Сянката.

— И ти се изплаши, че някой е прочел всичките ми мисли?

Не. Това не е изненадващо. Всеки разум, който те превъзхожда поне с един порядък, може да те проумее.

Значи?

Да. Проумяха и мен.

Колко интересно. Куалкуа е свикнал да наблюдава света, без да иска нищо в замяна, но и без да дава нищо… нищо истинско; отделните личности-клетки не се броят.

Един порядък, Пьотър! Разбери. Има груба сила — даенло, хиксоидите, торпите. Има гениално организирана сила — изчислителите. Но те прекалено много наблягат на индивидуалността. Не са тръгнали по пътя на сливането на разумите. Сред всички раси има отделни индивиди с огромен мисловен потенциал. Техният запас от знания може да е нищожен, но за сметка на това са надарени със способността да синтезират новото. Но мен ме проумя колективен разум — подобен на моя, но превъзхождащ ме неизмеримо. Преобърна ме, погълна ме и ме пусна. Беше късно да предприемам каквото и да било. Ако знаех предварително…

— Би убил себе си. Това късче, което живее в тялото ми. И щеше да го убиеш заедно с мен, вероятно.

Засмях се. Наистина бях доволен.

— Свикнал си да си стоиш в чужди тела, куалкуа? Да наблюдаваш света, да трупаш знания? Да бездействаш, да се наслаждаваш на покоя? Свърши покоят ти, приятелче. Ние сега сме равни… еднакво нищожни.

Това не те ли плаши?

— Защо? Аз съм свикнал да съм слаб.

Завъртях крана и изкарах от душа силна струя топла вода. Облях се с наслада.

Какво смяташ да правиш?

— Да се изкъпя.

А след това?

— Да потърся собственика на театъра.

Струва ми се, че това не е театър — отговори куалкуа. И отново замълча, скривайки се в дълбините, откъдето толкова неохотно се показваше.

Какво пък, ще видим… Сипах в дланта си шампоан, разтърках се. Не е театър? Не мисля така. Ако са прочели целия ми живот в краткия миг на хиперпрехода и са разбрали кой съм и откъде съм, то случващото се можеше да е само експеримент. Навярно дядо се беше досетил за това.

А геометрите явно бяха избягали от страх пред чуждата сила. Също я бяха усетили — и не бяха рискували да се забъркват с нея. Както е добре известно, силата може да се победи само с друга сила. Въпросът беше в това дали можех да разчитам на помощ.

Разум, превъзхождащ куалкуа. Той не можеше да е човешки, налагаше се да го призная. Така че какво представляваше — някакъв гигантски мозък в кристална цистерна? Компютър, потопен в езеро от течен хелий? Плазмено-невронна система? Нещо като изкуствено създаден торп? Ще разберем. Щом не са ме изхвърлили и не са ме унищожили, значи се нуждаят от мен. Дори и да е като играчка. Като интересно зверче, заради което може да се построи клетка-планета с кукли-хора.

Грешиш. Тези хора не се различават с нищо от теб. Те са истински.

Навярно си струваше да обърна внимание на мнението на куалкуа. Той беше в паника и все пак, заради самата си природа, оценяваше ситуацията обективно.

Но аз не можех да му простя… Не, не ставаше въпрос за признанието, че е способен да ме унищожи, само и само да не се разкрие пред неизвестната сила. Точно това го разбирах. И бях готов да призная, че е разумно, дори етично решение.

Но проумяването беше друга работа.

За амебата куалкуа всичко е без значение. Моите детски страхове и кавги, комплексите, преодоляването на себе си. Същото, което означават за мен проблемите при смяната на кожата при влечугоидите и размножаването чрез пъпкуване при даенло. Не е срамно да излееш душата си пред извънземен — той и без това няма такава.

Неприятно е да си спомниш самия себе си. Да се проумееш.

Нима там, на дъното на душата, има само страх от самота и безприютност, страх да се покажеш такъв, какъвто си, готовност да надмогнеш себе си и да убиеш? Нима аз съм такъв?

Не искам.

На мен също ми беше тежко. Не забравяй. Аз си имам свои проблеми.

Отметнах глава нагоре, отпих от горещата вода.

— Добре. Мир. Придвижване-към-мира, както казват геометрите. Нека само да се договорим…

Куалкуа е съгласен. Веднага, щом ти потрябва помощ, ще ти бъде оказана.

Защо изведнъж симбионтът заговори за себе си в трето лице? Не знаех. Може би за по-голяма тържественост? Окопал се беше както трябва в душата ми, а това не минава без никакви последствия.

— И Пьотър Хрумов е съгласен. Ще се постарая да узная всичко за този свят. За да престанеш да се страхуваш…

Прерових чуждия гардероб без никакво притеснение. Със своето проумяване куалкуа беше премахнал от мен разните задръжки. Дрехите бяха много, но част от тях бяха твърде големи, а друга част — явно носени. Все пак намерих запечатани пакети, в които имаше и бельо, и изглеждащи напълно нови панталони, и пуловер. Цветовете бяха мрачни, тъмнозелени, но не можеше да се направи нищо по въпроса. Армия…

Сега вече можех да се запозная с бита на Сянката.

Занимавах се пет минути с телевизионния екран. Уви, нищо не се получи. Изглежда, тук наистина се използваше мисловно управление. Някой хиксоид вероятно би се ориентирал — те имаха такива технологии. А на мен ми оставаше единствено да отстъпя със съжаление. Жалко. Преглеждането на каналите в глупавата кутия е не най-сигурният, но за сметка на това — най-бързият начин за запознаване с чуждия живот.

В стаята нямаше никакви книги. Нито електронни, както при геометрите, нито обикновени. Може би Сянката не беше запозната с книгите, а може и това да беше личен проблем на покойния Лайд.

Значи оставаше битовата култура.

В чекмеджето на малкото бюро с неясно предназначение намерих тесте снимки. Единственото, в което ме увериха те, беше, че местните жени не се различават по нищо от земните. След като изброих шест приятелки на Лайд, оставих тестето. Ние минаваме през такова сексуално ограмотяване, докато сме още в училище.

Малкото приборче с гнездо, в което беше сложена прозрачна пластинка, можеше да е какво ли не. Плейър, джобна кафеварка или оръжие с невиждана мощ. Само затвърдих подозренията си, че местната техника ще си остане недостъпна за мен.

Не, това е някакво наказание! Геометрите поне имаха регресорски учебници. Въпреки че в тях се казваше само част от истината, въпреки че се даваше само един отрязък на обществото — все пак много неща ставаха ясни…

— Остави го.

Обърнах се, все още държейки в ръка прибора с неизвестно предназначение. На вратата стоеше Сняг. Също чист, ухаещ на някакъв одеколон с остър мирис на цветя, с черни панталони и риза.

— Така или иначе илюзорът е настроен за Лайд. За какво са ти сънищата му? Ще си купиш друг.

— Аха. — Послушно оставих прибора.

— Виждам, че се е намерило това-онова — кимна одобрително Сняг. — Прекрасно. Гладен ли си?

— Честно казано — не.

— Жалко. — Сняг явно се отнасяше сериозно към яденето. — Смятам да отида до града…

— Може пък да ти правя компания — съгласих се бързо аз. Градът е хубаво нещо. Това означава информация.

— Тогава дръж. — Сняг ми подаде бяла пластмасова картичка без никакви надписи или рисунки. Поясни: — Това са пари. Така изглеждат при нас. Докато бюрократите ни се размърдат, ще умреш от глад. Смятай, че съм ти дал назаем…

Значи имах пълното право да се учудвам. На каквото си искам. Световете на Сянката бяха достатъчно различни помежду си, всеки въпрос можеше да бъде възприет нормално.

— Сняг, бих искал да науча повече за планетата ви.

— Ами научи.

Известно време се гледахме безмълвно.

— Какво, и екранът ли е блокиран? — попита учудено Сняг. Обърна глава.

Екранът заработи. Повърхността светна и сякаш изчезна, отваряйки се като прозорец. С любопитство впих поглед в изображението.

Голяма зала. По сцената се носеха разноцветни кръгове светлина. Сред отблясъците скача застаряващ мъж, гол до кръста, с черно еластично трико. Отначало реших, че е певец, но се чуваше само музика — дива, ала доста приятна. Местният вариант на балет?

Изображението се смени. Отново сцена, но по-малка. Сега имаше и певец. Юноша със строг костюм. Пееше старателно, но неумело.

Нова картина. Унило черно-бяло помещение. Младеж с жизнерадостно и весело лице.

— Предлагам помощ в провеждането на празненствата!

Младежът беше облечен пищно и безвкусно. Имаше бяло жабо около шията и целите му дрехи бяха в дантели. Като Арлекин от детската пиеса „Златното ключе“. Пое си въздух и изстреля:

Екранът се изпълни с ярки цветчета, пърхащи като пеперуди.

— Ох — беше единственото, което можах да кажа. — Ох.

Сняг се изкикоти. Той също изпита удоволствие от текста, кратко и ярко, като почесване при ухапване от комар.

Още един канал. Не можех да разбера нищо. Стадион, по терена тичаха хора. Мъже, жени, деца. От време на време падаха на земята, застиваха, вкопчили ръце помежду си. После скачаха и отново се разбягваха в различни посоки. И всичко това — без музика, в пълна тишина. Само леко шумолене, а после дълбокомислен глас:

— Отборът от град Дзаррран действа съгласувано. Девойките малко изостават, но вие помните, че вчера те имаха солови участия…

Сняг се изкашля и каза:

— Пълна самодейност. Но като че ли работи. Какво ти трябва? Икономически сводки, политически коментари, историческо шоу?

— Всичко, навярно. — Аз се поколебах. — Сняг, просто не разбирам как се управлява екрана.

— А…

Той кимна.

— Извинявай. Аз съм глупак. Разбираш ли, ние в Дъгоцветните мостове също имахме система за безгласово управление… Как да ти го настроя? На глас? Или ръчен интерфейс?

— На глас.

— Командвай.

— Вече?

Неволно се приближих към екрана. По стадиона продължаваха да се носят хора. Сега вече различавах три потока в тълпата — три отбора правеха с телата си фигури, като същевременно се опитваха да попречат на противниците си да заемат необходимите места…

— Политически коментари — помолих.

Екранът се подчини. Появи се изображение на зала, в центъра на която седеше група хора. Сред тях…

— Така и предполагах! — изстреля Сняг. — Увеличи зеления!

— Да се увеличи зеленият — казах послушно аз. Изображението се плъзна, сякаш операторът се хвърли да изпълнява командата ми.

Лицето му наистина беше зелено. Нежнозелен оттенък, не толкова неприятен, колкото навяващ мисли за удавници. Сплескан нос, много малка уста, но за сметка на това — огромни очи. Косите му бяха къси и много тънки, като козината на дребно животно. Зеленият седеше не в кресло, както останалите, а на висока дървена табуретка. В официално-строгата обстановка това изглеждаше нелепо.

Зеленият издаде серия от пискливи звуци.

— Виж ги гадовете, дори на преговори не искат да говорят по човешки — възмути се Сняг.

Моментално последва превод:

— Неупълномощеният представител е огорчен и възмутен от поредното нарушаване на примирието. Нападението срещу мирния конвой подрива самите корени на доверие между нашите раси…

— Раси? — попитах аз.

— Да, те не се смятат за хора — подхвърли небрежно Сняг. — Чуй само! Говорят за мен!

Той сияеше от възторг.

— Жертвите сред мирното население…

— Да беше видял този мирен конвой! — Сняг се разгневи наистина. — Десет танкера засяваха океана покрай самата фронтова линия! Не им стига, че всичко е потънало в тиня… Изключи уродите!

Дадох неохотно нареждане — и екранът се изключи.

— Да можеше сега да ми падне тоя гад… Да вървим, Пьотър. Ще ти покажа нещо!

Излязох подир Сняг от казармата. Тръгнахме през плаца, все така тих и безлюден. Ругатните на спътника ми сигурно се разнасяха из цялата база.

— Колко са нагли само…

Стана ми неуютно. Беше ми много удобно да разсъждавам за театъра, спретнат заради мен, непознатия пришълец. Но да играя роля в тази пиеса…

— Тук…

Приближихме се към разположена отделно сграда, спуснахме се надолу по стълбите. Няколко врати — по секундното забавяне при всяка разбрах, че Сняг ги отваря с мисловни команди.

— Сега ще се полюбуваш — обеща мрачно той.

Зад последната врата имаше стая, преградена през средата със силова бариера. Много уютна стая — между другото, бях се досетил къде отиваме, но не очаквах да видя толкова разкошен затвор. Прозорците, естествено, не бяха истински, а екрани, но неразличими от обикновените. Мебели, килим на пода, врата — вероятно за санитарния блок. На масата — поднос, отрупан с храна.

А насред стаята стоеше неподвижно девойка. Абсолютно гола. Със светлозелена кожа. Слаба — всичките й ребра се виждаха. В позата й имаше напрежение — като на гнуслив човек, оказал се до коленете в изпражнения.

— Приятно ми е да те запозная с пилота на зелените, Пьотър. Храбрата девойка не си казва името… така че я наричай както искаш…

Сняг се приближи до бариерата и махна на девойката с ръка.

— Какво правите с нея? — попитах тихо аз.

— Ние? Нищо.

— Защо стои така?

— Попитай я.

Аз също се приближих към преградата. Девойката ме гледаше. Разноцветният пласт леко изкривяваше цветовете, но като че ли не пречеше на звука.

— Как се казваш? — попитах меко аз.

Плътно стиснатите устни помръднаха.

— Няма значение.

— О, говори! — зарадва се Сняг. — Благоволи да си спомни езика на предците си.

— Вие не сте наши предци.

— Как ли пък не…

— Защо стоиш така? — попитах аз.

— Мъртво. Всичко наоколо е мъртво — произнесе девойката монотонно, сякаш за хиляден път. — Не искам да го докосвам.

— На нея наистина й е неприятно… — казах аз на Сняг. И се сепнах, срещнал злобния му поглед.

— Ще й е още по-неприятно, ако пламне!

— Ще ме пуснете — каза девойката. Не помоли, а ни информира.

— С удоволствие — кимна Сняг. — Предложението за размяна е изпратено. За последната година на ваша територия са изчезнали повече от двеста наши хора. Ще те разменят за когото и да е от тях.

— Ние не държим пленници.

— Така ли? Тогава защо имаш претенции?

Сняг се засмя тихо.

— Мъртво е. Всичко наоколо е мъртво. — Девойката затвори очи и сякаш се вцепени.

— Да вървим. Тя няма да каже нищо повече. — Сняг ме поведе навън.

Когато се качихме горе, аз попитах:

— Какво ще стане с нея? Ще я разменят ли?

— Не. Те унищожават пленниците. Всеки неадаптиран човек нанася вреда на създадената от тях биосфера.

— Тогава тя…

— Разбира се. Ще умре. От глад и жажда. Само че какви претенции може да има към нас? Храната ни изобщо не е отровна за нея. Може би е безвкусна, но нищо повече от това. От дрехите ни няма да получи дерматит. И ако седне в някое от креслата ни, няма да й излязат пришки на зелената кожа.

В думите на Сняг нямаше нищо лично. Даже по-скоро имаше съжаление. Но не си струваше да се търси в тях и милосърдие.

Наложи ми се да си напомня, че това не е моя война. А после, тъй като не ми помогна — че това изобщо не е война, а някакъв създаден специално за мен тест.

— Да вземем кола — говореше Сняг. — Ще отидем в града, има едно приятно ресторантче… Както разбираш, на планетата вече няма морета. Само блата, като преди колонизирането. Но ресторантът си има свои басейни, там отглеждат и рибка, и рачета, и десетина вида хранителни водорасли…

Тръгнах след него послушно, като автомат. От главата ми не излизаше образът на зеленокожата девойка, изпънала се като струна насред „мъртвата“ стая. Поне да се беше оказала мъж, нямаше да се чувствам толкова зле…

До самата ограда на базата стояха, небрежно оставени, няколко коли. Метални, с нищо ненапомнящи за лодката, с която дойдохме. Открити кабини, удобни кресла. Наистина, нямаше колела — вместо тях от двете страни се виждаха две решетъчни тръби. Или гравитационен двигател, или въздушна или силова възглавница.

— А аз мислех, че ще отидем с лодката — казах аз.

— Защо? Това е превозно средство на зелените. Галис го е взел, за да не го ловят радарите — все пак това е погранична зона. Ако беше долетял с някое мирно превозно средство — току-виж ни изсипали десетина тона напалм върху главите…

Той скочи в кабината.

— Сняг, аз май няма да дойда.

— Какво ти става?

— Ще поседя да погледам екрана. Не искам да ходя като глупак, който нищо не разбира.

Сняг се замисли.

— Седни за минутка в колата — помоли той.

Прехвърлих се през ниския борд и седнах на съседното място. Кола като кола. И имаше пулт — значи управлението не беше само мисловно. Това беше добре.

— Извинявай. — Сняг се отпусна. — Извинявай, Пьотър.

— Какво има?

Той се усмихна измъчено и за миг ми се стори почти като дете.

— Държеше се странно. Така гледаше зелената… не искаше да се качиш в колата. Те се страхуват от нашата техника… до истерия. Отказваш се и от обяд в ресторанта…

— Ти какво, да не ме помисли за шпионин? — искрено се изненадах аз. Закъснялата бдителност ми изглеждаше още по-нелепо от предишната доверчивост.

— Ами поколебах се…

Засмях се и изскочих от колата.

— Честна дума, нямам абсолютно нищо общо с тях.

— Да ти донеса ли нещо? — попита Сняг виновно.

— Непременно нещо за ядене. И…

Дали имат книги? Ама че съм глупак. Щом в лексиката им я има думата книга, значи означава нещо.

— И някакви книги по история на планетата.

Сняг кимна:

— Така ли предпочиташ? Слушай, вашият свят е забавен.

— Да, доста по-забавен — съгласих се аз.

— Добре. Ще намеря. Още веднъж извинявай, Пьотър. Сянката ме е подвела…

Колата се понесе беззвучно над земята и ускори към бързо разтварящата се ограда. А аз останах да гледам с отворена уста.

До момента бях сигурен, че понятието „Сянка“ е термин на геометрите. Врагът може да се нарече по много начини — Мракът, Злото, Сянката… Но ето че Сняг повтаряше същата дума…

Значи геометрите са се опитали да вникнат в живота им. Пратили са регресори, някои от които са се върнали. И са разказали достатъчно, за да се уплашат безстрашните борци за приятелство.

Каква трябва да е културата, изплашила проповедниците на борбата-за-мир? Войнственият свят на зелените и технократите? В никакъв случай! И едните, и другите бързо биха се хлъзнали към война с каменни брадви.

Обърнах се и закрачих към казармата, в която ми бяха отделили място.

Глава 3

Мъчих се с екрана десет минути, като наблюдавах ту глупави състезания — бягане по пресечена местност, ту няколко варианта на концерти — Сняг напълно правилно ги беше охарактеризирал като самодейност. А после се досетих да поискам от екрана обратна връзка.

— Изпълнено — съобщи екранът с мек женски глас.

Веднага се развеселих. Сега можех да се надявам, че на молбата ми да видя етапите на развитие вече няма да ми показват съревнованието на отбори със смесен състав, от едногодишни бебета до грохнали старци. Този свят явно изпитваше слабост към спортните игрища и непрофесионалната естрада. Най-бездарната земна певица или посещаващ тренировки по самоотбрана юноша биха сложили всички в малкия си джоб…

— Искам да се запозная с историята на планетата — помолих аз, като се настаних в креслото.

— Обобщен курс?

— Да.

— Обща продължителност?

— Ъъъ… около един час.

— Само документални материали? Допустимо ли е да се използват игрови сцени или реконструкции?

— Да, ако са достоверни.

— Подготвяне…

Това не беше просто телевизор, разбира се, а нещо от рода на мрежовите телевизори, каквито сега има във всяка къща в Щатите, а и в Русия вече се срещат често. Представих си как компютърът търси за мен файлове по цялата планета, формирайки личен рекламен клип, и поклатих глава.

Огромно прахосване на ресурси. При такава достъпност на информацията, при такова развитие на техниката — да се води отегчителна война? Отдавна една от страните би трябвало да е победила!

Куалкуа, компютърната система, с която общувам сега, може ли да е онзи същият разум, който те е проумял?

Не — отговори симбионтът кратко и с явно презрение.

Колко сме горди…

— Информационният курс е подготвен.

— Покажи го.

Осветлението в стаята намаля. Изведнъж усетих, че изображението се излива от екрана и заема всичко наоколо.

— Обучаващ режим — предупреди ме екранът.

Наоколо беше космосът. Само че не онзи, който наблюдавах от илюминаторите на кораба. Космосът на ядрото — звездно безумие, пулсиращи огньове. И диск на планета под мен — неволно свих крака. Креслото беше последният предмет, който усещах реално.

— Откриването на планетата. Реконструкция.

Плувам към планетата. Ето че вече съм в атмосферата, нося се над повърхността. Абсолютно позната местност — блатисти морета, джунгли.

— Първото колонизиране. Преди десет хиляди триста и шест години.

Преглътнах буцата в гърлото си. Какво?

До появата на градовете-държави в Двуречието, до Ранното царство в Египет остават още пет хиляди години.

Цивилизацията на Сянката вече съществува и заселва Вселената.

— Колонизаторският кораб на Изначалната Земя. Реконструкция.

Да можеше това да го видят силните раси…

Насред джунглата, в кръг изпепелена земя стои метална грамада. Висока може би четиристотин метра. И това безумие каца на планети?

— Първият град. Запис в архивите на Изначалната Земя.

Ето това дядо щеше да го хареса. Къщи, пътища, поля. Носят се коли — между другото, с колела. В далечината — полуразрушеният, по-точно — полуразглобеният конус на кораба. Точно така. Когато в детството ми разглеждахме с дядо вероятните варианти за колонизиране, се спряхме на тази възможност. Корабът трябва да се използва като основа за развитието на индустрия. Метал, при това готов за производство. Механизъм с многоцелево предназначение. Двигатели, с които да се изпепели джунглата. Оранжерии, в които да се отглеждат посеви. Каюти — като временни жилища.

— Първият град. Разкопки.

Да. Ето това дядо не биваше да го вижда. Ръждясал метал, едва различаващи се в подложения на ветровете камък контури на стени, паметник. Виж, паметникът се беше съхранил прекрасно, той изобразяваше мъж с победоносно изражение на лицето и страховито оръжие в ръката; жена, притиснала се към него — тя беше самото въплъщение на нежност и любов; дете в ръцете й, гледащо с любопитство напред. Здрав паметник. Добър метал. Изобщо не проумявах как се е съхранил десет хиляди години.

— Първият град, триста години след началото на колонизацията. Реконструкция.

Къщички, дребни и жалки. Няколко каменни здания, покрити с метал. Покрай мен преминава човек с ризница, стиснал копие в ръка. Някаква жена, карикатурно наподобяваща изобразената в паметника, се покланя ниско на стража… На мястото на кораба — пирамида от пръст, изкуствено създадена планина, по склона на която пълзят точки. Планината е увенчана с храм, обвит с метал. Изображението плува към мен, нося се към храма. Човек с пищни дрехи стои, вдигнал високо познатото ми вече оръжие. Пред него са проснати поклонници…

— Първият град. Хиляда години след началото на колонизацията. Игрова сцена, картина „Обречените“.

Джунгла. Само джунгла. Различават се очертанията на планината, но нищо в нея не издава изкуствената й основа. А пред мен стои човек… мръсен, космат, гол, с груба тояга в ръцете. Можеше и да не ме предупреждават, че сцената е игрова. Всичко е прекалено картинно, в най-лошите традиции на Холивуд. Храстите се размърдват, разтварят се. Показва се звяр. Не много страшен — размерите и видът му напомнят за пума. Навярно и човекът смята така — замахва с тоягата, изкрещява заплашително. Но зад гърба му изведнъж изскача втори звяр. Викът прекъсва. Кръв.

— Край на първата колонизация.

Нима дядо беше прав и този начин на колонизиране — с отделни кораби, без развита връзка с метрополията — е обречен на провал? Или ми подхвърляха това, което бях готов да видя и да приема…

— Втора колонизация. Преди четири хиляди години. Реконструкция и записи от военните архиви.

Може би местността беше същата. Само че не можех да я позная. До хоризонта имаше стъклена блещукаща повърхност, от нея леко се подават метални куполи.

— Военна база на Втората империя. Реконструкция. Архивните записи са по-недостоверни.

Охо!

Небето е облято в огън. Небето гори. Над равнината — отблясъци от силови полета. Отнякъде се появяват стремително движещи се силуети на кораби.

Ето това е битка. Първите фараони и цар Хамурапи са обяснявали на поданиците си, че именно те владеят вселената. Носели са се на бойни колесници, отдавали са се на любов и лакомия, припряно и глуповато са се молели на многобройните богове.

А истинските богове са водели своите малки звездни войни.

— Военна база на Съюза на развитието. Преди четири хиляди години. Архивните записи са недостъпни.

Още по-интересно!

А на външен вид — абсолютно същото. Равнина. Стъкло, метал, камък. Кораби. Огън.

Изгледах цялата история на войната между Съюза на развитието и Империята на тази планета. Изглежда, на всеки петдесет-сто години я завладяваше ту едната страна, ту другата, без тя да се променя особено. Имаше малка игрова вметка — същността й се свеждаше до любовта на имперски офицер-контраразузнавач и юноша, агент на Съюза за развитие. Да, именно любов. Нормална любов — офицерът беше жена. Застаряваща, и, честно казано, проклета, но много обаятелна. Даже се увлякох от сюжета на петминутния клип и се улових, че ми се иска да догледам филма до края.

Третата колонизация се беше осъществила преди две хиляди години. Започнах да се запознавам с нейните плодове…

— Трета колонизация. Преди две хиляди години. Реконструкция и архивни записи.

Този път не показаха кораби. Просто градове — при това много. Променяща се природа — джунглите вехнеха пред очите ми и се сменяха от доста симпатични гори. Калните морета се разчистваха, по тях започваха да плуват корабчета и яхти. Неволно започвах да се любувам на случващото се — планетата ставаше пред очите ми не просто симпатична, а истинско райско кътче. Заради това ли воюват? Та те са луди, тези зеленокожи еколози!

— Влизане в Сянката. Преди хиляда и петстотин години. Архивни записи.

Потрепнах.

Като че ли нищо не се беше променило. Демонстрираха ми абсолютно същия пейзаж… Стоп! Порталите!

Почувствах ги, както стрелката на компас усеща магнитния полюс. Същите онези „участъци с поглъщане на енергия“, за които говореше корабът на геометрите. Разхвърляни навсякъде петна.

И нищо друго.

— Преди хиляда двеста и шест години. Появата на зеленото движение. Реконструкция, игрови записи, игрови сцени.

Повече не се спомена за Сянката. Сякаш първото й споменаване беше напълно достатъчно и само безнадежден идиот би могъл да попита за това. Тъпо гледах изказващите се еколози, оплакванията по повод на „първобитната ендемична среда“, експериментите за създаване на резервати за реликтови форми на живот. После започнаха експерименти за приспособяването на човешкия организъм към първоначалната биологична среда. Няколко пъти показваха митинги, прерастващи в стълкновения и побоища. Коментарите бяха много сухи и спокойни. Усещането беше, че всички данни са подбрани без никаква тенденциозност. И зелените бяха прави в нещо — на планетата би могъл да възникне собствен разумен живот, но след като средата му е била унищожена, трябвало да се съхрани колкото се може повече от останалото, а може би и самите хора да се впишат в опустялата екологична ниша. Глупост, разбира се, но напълно благородна. После, някак много рязко, количеството на зелените нарасна. При това дотолкова, че броят им стана съизмерим с този на хората, които не желаят промени. През цялото време не ме напускаше усещането, че жените на планетата са заети единствено с раждане — явно населението нарастваше с ненормални темпове. Градовете се разширяваха, обособяваха се зони с обикновени хора и със зелени. После беше достигнато някакво съгласие и двете части от населението се отделиха една от друга. Зелените — на северното полукълбо, технократите, както предпочитах да ги наричам — на южното. Първоначално това намали напрежението. Двеста години — взаимни подигравки, закачки, контролиране на собствената територия, създаване на военни формирования. Даже имаше откъс от игрова комедия, в която двете страни изглеждаха еднакво глупави, но общо взето невинни. Понякога се споменаваше за Сянката, но винаги в контекст и объркано, нещо от рода на: „ние сме най-уникалният свят в Сянката“ или „какво е уникалното в нас в сравнение с другите светове на Сянката?“. После зелените, приключили с преправянето на континентите и крайбрежните зони, се заеха с океаните. И в този момент проблемите избухнаха с пълната си сила. Океаните обхващаха цялата планета. А местната флора и фауна, които изглеждаха изтрити от лицето на планетата, започнаха с лекота и нетърпение да завземат пространство. Появиха се взаимни упреци. Самолетите на технократите изпепеляваха упорития чужд живот покрай границите си, зелените го „сееха“ покрай своите граници. И имаха доста по-големи успехи. Във всеки случай океаните вече бяха приведени към състоянието си от времето на първата колонизация. Край.

Филмът свърши, илюзорният свят около мен се разсея. Отново седях в стаята пред включения екран.

Така, информацията е получена. Сега да се опитаме да се ориентираме в нея. Ако отхвърлим цялата лирика, като запомним, между другото, че в личния си живот обитателите на Сянката се държат като най-обикновени земни хора, с прилична доза мелодраматизъм и напълно здрави емоции, какво ще остане? Има — или е имало — метрополия. Онази същата Изначална Земя…

— Информационен курс за Изначалната Земя — помолих аз.

— Няма данни.

Ха!

— Никакви ли? — попитах тъпо аз. Машината размишлява известно време.

— Само косвени. Изначалната Земя е родина на човешката раса. Този тезис се среща, формулиран по различни начини, в игровите сцени и архивните данни.

Така, какво още може да се изстиска от филмите? Империята…

— Информационен курс за Втората империя и Съюза за развитие — изрекох аз, вече досещайки се за отговора.

— Няма данни.

— А косвени?

— Две политически сили, водили активни действия за господство в Галактиката. Първо споменаване — преди около четири хиляди години, последно споменаване — преди около две хиляди години. В отделни периоди за по-прогресивна се е смятала Империята, в други — Съюзът за развитие.

— Ти — от вълнение започнах да одушевявам машината — демонстрира игрови сцени за Втората империя и Съюза. Това също е информация.

— Игровите сцени са недостоверни, защото си противоречат. Те не могат да служат за основа на образователен курс.

Логично. А ако се подходи от друг ъгъл…

— Информационен курс по други планети от Сянката!

— Няма данни.

— Имаш данни само за тази планета?

— Да.

Прекрасно. Всички сведения за живота извън пределите на планетата са само косвени. Това не е просто изолация, това е някакво равнодушие… Но нали Сняг е дошъл от друга планета! Онези… Дъгоцветни мостове… Значи има връзка. Просто никой не се нуждае от тази информация?

Смайващо. Да имаше поне елементарно любопитство. Как живеят събратята в звездната империя… Дори и да не се нуждаят от търговия и обмяна на знания, в тях не може да няма любопитство!

— Какво представлява Сянката? — попитах аз.

— Обществено-политико-икономически строй, който е основа на съвременната цивилизация.

И това е нещо. Значи оттук ще започнем. Фашизъм, комунизъм, технокрация. Сянка.

— Кога е възникнала Сянката?

— Преди около хиляда и петстотин години.

— С какво се различава Сянката от предишните начини на живот?

— Сянката осигурява пълна свобода и щастие на всяка отделна личност. Сянката предоставя неограничени възможности за развитие и усъвършенстване на всеки индивид.

Да, бе. Умиращата от глад и жажда зеленокожа девойка насред луксозната затворническа килия. Продължаващата хиляда години война!

Зададох още няколко въпроса, но или не намерих точната формулировка, или обучаващата система наистина нямаше конкретните отговори. Оставаше ми само да се надявам, че в обещаните от Сняг книги ще има нещо по-смислено. Плаха надежда, естествено. Ако информационната система не можеше да даде отговори, от книгите можеше да се очаква още по-малко…

Какво беше другото особено в разказаната ми история на планетата?

Общо взето се забелязваха странни темпове на развитие. Ако началният етап изглеждаше като въплъщение на човешките представи за звездна експанзия, то по-нататък ставаше нещо непонятно. Да допуснем, че в период на звездни войни науката може и да забави развитието си. Постоянно отклоняване на ресурси, масово унищожаване на населението, периоди на деградиране на цивилизацията… Съмнително, но допустимо. Но след това! Преди две хиляди години тази планета е била колонизирана, на нея се е създало напълно жизнеспособно общество. После тя е влязла в Сянката… и сякаш всичките й пътища за развитие са били отрязани. Война — на равнището на съвременните земни технологии. Бит — общо взето на същото ниво. Населението явно е престанало да се увеличава. Колко километра джунгла изминахме — абсолютно диви, пусти земи, ненужни никому, освен на зверовете? Градът край базата изглежда като обикновено малко провинциално градче. Какво, да не би цялата им енергия да отива за вяли сблъсъци със зелените, спортни състезания и музициране?

Никога не бих го повярвал! Възможно е и това да устройва част от обитателите. А и любителите на остри усещания като Сняг биха приели такъв живот с удоволствие. Но нали има и други. Израстват деца, които мечтаят за звездни полети… децата не може да не мечтаят за звездите. Сред тълпата самодейни актьори ще се надигне глас с такава сила и красота, че за миг ще стане по-неуместен, отколкото перла в оборски тор. На местните учени ще им омръзне да изобретяват само нови оръжия и средства за биологична война.

Този свят би се разкъсал на части, за десетина години би се разкъсал. А те живеят така вече от хилядолетие!

Като наяве си представих дядо. Предишния. Още в човешкото си тяло. Дядо се усмихваше иронично, дядо знаеше отговора. Беше го разбрал още на планетата без слънце. И отговорът не му хареса, но въпреки това напираше да мине през портала…

Станах и се приближих към прозореца. Постарах се да гледам без напрежение, вяло и отпуснато. Получи се — почти веднага видях порталите. Един — веднага отвъд оградата на базата. Останалите — по-надалеч, край града.

А защо не работи транспортната мрежа? Пренесе ме послушно на тази планета… между другото, защо именно тук? И къде отидоха останалите? При зелените? В друга база? Или на друга планета?

Нямаше отговори. Значи щеше да ми се наложи да питам живите хора. С риск да изглеждам като човек, питащ: „Защо дишаме?“, „С кое отверстие на тялото поемаме храната?“. Въпреки това щеше да ми се наложи да питам.

— Пьотър.

На вратата стоеше Галис.

— Аклиматизира ли се?

Свих рамене.

— Видял си пленницата — констатира капитанът. — Какво си мислиш? Че сме жестоки садисти?

— Не знам — отговорих честно аз. — Вашата война…

— Сега е и твоя.

Премълчах.

— Да, ние съзнателно поставяме пленниците в максимално неприятни… за тях… условия. — Галис въздъхна, разходи се из стаята. Погледна накриво работещия екран. — Запознаваш се с историята… Браво… Да, Пьотър, на мен също ми е неприятно, че тази клета глупачка умира от глад пред подноса с храната. Че стои на пръсти, страхувайки се да докосне килима, който за нищо не й е виновен. А какво да правим? Ще подскажеш ли? Благодарение на Сянката ние завинаги загърбихме логиката на бързите решения. Загубихме тази съблазнителна възможност… Само ако знаеше колко бих искал…

Той прехапа устни.

— Питаш се защо не летя? Защото няма да издържа. Няма да се огранича с патрулиране. Ще изпепеля целия им континент.

Галис говореше напълно сериозно. И някак веднага повярвах, че това е възможно. Един пилот с един самолет… да изпепели цял континент. Почувствах се зле. И в същото време Галис ми стана доста по-симпатичен.

— И те разбират това… — каза замислено Галис. — Обидно е, разбира се, че всички тези ненормални са се събрали при нас. Но какво да направя? Тук е моят дом. И той ми харесва. Аз не съм Сняг… той няма корени и няма да има. Ще повоюва, ще похапне, ще премине с гордо вдигната глава покрай възторжените девойки…

— Той говореше така за Лайд — неочаквано защитих Сняг аз.

— Лайд беше съвсем клиничен случай — лесно се съгласи Галис. — Веднага разбрах, че няма да се задържи дълго при нас. Нужни му бяха по-големи мащаби. Преди полет блокирах тежкото въоръжение на неговата „делта“.

Галис седна в креслото и ме погледна изпитателно. Нещо го притесняваше.

— Така че какъв изход имате? — попитах бързо аз.

— Да се държим — отговори Галис с лекота, сякаш беше очаквал този въпрос. — Рано или късно зелените ще се пречупят. Ще разберат, че мечтата им няма да се осъществи тук. А половината свят няма да ги устрои. Нека мигрират и да търсят щастие на друго място. Малко ли планети има?

Кимнах неуверено.

— А ти какво търсиш тук? — попита внезапно Галис. — Като че ли не ти се воюва много… Още по-малко си те представям в града. Обясни, момче. За какво си мечтаеш?

Изглежда, сега ще ми обяснят, че не искат да ме виждат в своите редици…

— Честно ли?

— Разбира се — усмихна се капитанът.

— За щастие на моята планета.

— Е… — Галис поклати глава. — Ама че задачка. Добре, да допуснем, че си по-умен от всички останали. Всички на твоята Земя грешат. Само ти си прав. — Той се усмихна, като човек, казал смайващо изящна шега. — Тогава какво търсиш при нас? Тук няма щастие за теб. Самонадеяно е да го кажа… но нали го виждам!

— Ако знаех какво търся… — прошепнах аз.

Галис кимна.

— Вярвам ти. Ето какво ще те посъветвам, Пьотър… мини през портала.

Предложението да се махам от планетата беше изказано.

— Аз вече минах.

Галис потри брадичката си:

— Тогава не знам… тогава не съм прав. Какво пък. Да се доверим на Сянката.

— Да се доверим — изрекох аз предпазливо. Хайде! Кажи още нещо!

— Да вървим, ще ти покажа делтата — предложи Галис. — Докато си тук, ще работиш наравно с момчетата. Може и да намериш себе си…

В последната му фраза нямаше никаква увереност.

— Много хора ли има в базата? — поинтересувах се аз по пътя към хангара. Тази пустота ми изглеждаше странна…

— Сега — никой освен нас. А изобщо — триста двайсет и шест души.

Охо. У мен вече се създаваше усещането, че всички военни действия се водят от десетина фанатици… След кратка пауза Галис добави:

— Без теб. Засега няма да те броя, става ли?

Както искаш… Дали ще ме броиш или не, аз съм си чужд тук.

Вратите на хангара се разтвориха пред нас. Галис се спря за миг:

— Ти не си свикнал с мисловното управление?

— Не.

— Добре. Кодът на входа е „тревога“.

— Ще го запомня — отговорих аз, вглеждайки се с любопитство в осветената вътрешност на хангара. Помещението не беше голямо, а и стоящите вътре самолети не се отличаваха с големи размери. Малко по-дребни от земните изтребители. Очевидно ги наричаха делти заради триъгълната им форма. Открояваха се малките дебели крила, кабината беше скрита от огледален капак. „Делтите“ стояха направо върху плоските си кореми, не забелязах никакви колела или подпори.

— Както разбирам, самолетът ти е непознат — отрони Галис.

— Напълно.

— Този ще бъде твоят. — Капитанът отиде при най-близкия апарат, потупа го по гладката обшивка. — Всички машини тук са нови. Кабината ще се отваря на думата… на думата „гост“.

Преглътнах подигравката.

Галис чакаше и аз казах тихо:

— Гост…

Огледалният похлупак се стопи, превърна се в блещукаща еластична лента. Лентата се плъзна надолу като език на метален звяр.

— Влизай — предложи ми иронично Галис.

Стъпих неуверено на гладката повърхност и се приготвих да се изкатеря нагоре. Не се наложи — лентата потрепна под краката ми и буквално ме набута в кабината. Загубих равновесие и рухнах в широкото кресло. То моментално се раздвижи под мен, заемайки формата на тялото ми. „Стълбичката“ вече се трансформираше обратно в похлупак. Отвътре той беше идеално прозрачен.

— Е, как е? — попита отдолу Галис.

— Много любопитно — измърморих аз. Интересно дали ме чуваше.

Кабината беше много малка, в сравнение с нея в разузнавателния кораб на геометрите беше направо просторно. Имаше пулт… а на него — две фунии с живачносребриста течност!

— Ще се оправиш ли с управлението? — поинтересува се Галис. — Или отново непозната система?

Може би той все пак ме подозираше? С рязко движение мушнах дланите си в терминала. Пробождаща болка. Кратко виене на свят. Буквално почувствах как делтата се слива със съзнанието ми.

Пилот?

Да.

Каква ли беше степента му на разумност? Какво беше това — кастриран компютър на геометрите, пълноценна личност, примитивна управляваща система?

Ние сме единни.

Единни сме — съгласих се аз.

Последва нещо като пропадане — лавина от звуци, образи, усещания. Не, делтата не беше разумна. Само придатък към тялото… но какъв придатък!

Виждах през стените на хангара. Усещах движенията на колите по улиците на града. Чувах дишането на Галис и шумоленето на клоните по дърветата. Светът стана огромен, достъпен, подвластен на мен. Дори в кораба на геометрите нямах такова усещане за сила… И в същото време нещо оставаше отсечено от мен, недостъпно. Например звездите. Сякаш „делтата“ живееше с половината си сила.

— Не мога да контролирам напълно машината — казах аз. Не с устни, а през металното тяло на самолета. Думите ми се разнесоха из хангара като възмутен рев. Галис се намръщи.

— Мери си силата, Пьотър. Да, част от функциите са блокирани. Не съм съвсем сигурен в теб. Но имаш достатъчно възможности за бойно патрулиране.

Не обръщах внимание на думите му. Искаше ми се да пробвам поне силите, които бяха на мое разположение. Да се задвижа… да излетя… да пронижа небето с тежък удар, мачкащ скалите, изпаряващ водата…

— Достатъчно. Като начало е достатъчно. Излизай.

Искаше ми се да възразя. Не с думи, а с действия. Да полетя през крехкия таван, да се насладя на подвластната ми стихия…

Опомних се в последната секунда. Галис, изглежда, очакваше точно такава постъпка. Със съжаление, почти с физическа болка се изтръгнах от прекалено могъщата за мен делта. Светът с беззвучен вопъл се сви в малка точка от кабината. Треперех; креслото, което ме беше обвило с пашкула си, бавно се отпускаше.

— Излизай! — повтори Галис.

Кабината неохотно се отвори. Надигнах се, с удоволствие срещайки погледа на Галис, излъган в своите надежди. Плъзнах се надолу по еластичния език на трапа.

— Хубав самолет, капитане. Благодаря.

Галис мълчеше.

— Нещо не е наред ли?

— Сигурен бях, че няма да го удържиш — каза капитанът много спокойно.

— Защо?

— Той много се застоя. Половин година в хангара, без полети, без пилот. Делтата е създадена за битки, тя оказва натиск на съзнанието.

— Защо? — попитах тихо аз.

— Ако беше излетял, аз… щях да го спра. — Галис ме гледаше в очите. — Не се нуждаем от пилоти, неспособни да контролират повереното им оръжие.

— Добър си, както изглежда.

Сам не забелязах кога бях започнал да говоря с капитана със същата интонация като Сняг.

— Все някой трябва да е добър — отговори ми Галис в същия тон. — Хубаво. Доволен съм, че се справи. Сега запомни. Това е твоят самолет. Ти си мой пилот. Аз съм твой цар и бог. При тревога заемаш мястото си в машината за две минути. Седиш в кабината и чакаш. Получиш ли задача — изпълняваш я. Не те съветвам да разширяваш рамките на заповедта, още по-малко — да не я изпълниш. Може да ти простя някое нарушение. Но може и да не ти простя. Никога няма да знаеш до какво ще доведе постъпката ти.

Той се извърна и излезе.

Прекрасен инструктаж.

Чудничък свят.

И най-страшното беше, че слушах тези думи едва ли не с радостен трепет!

Какво се казваше там за Сянката? Пълна свобода и щастие? Неограничени възможности за развитие и самоусъвършенстване?

Дядо, как ми липсваш…

И не такъв, какъвто си станал сега — ехиден циник, заточен в чуждо тяло. А предишния. Като в детството ми. Дори и да преследваш собствените си цели, но винаги готов да помилваш, да утешиш… и да дадеш отговор. На всеки въпрос.

Напразно кокетничеше, дядо. От теб би излязъл великолепен наставник. Може би затова толкова не обичам геометрите — защото във всеки от тях виждам теб. Нали има един такъв безпощаден наркотик — любовта. Особено любовта на истинския наставник. И може колкото щеш да говориш, че наркотиците са зло, но опиташ ли веднъж някой от тях, си обречен. Дори да се откажеш от сладкия опиум, дори да го проклинаш, ще си спомняш, ще се гърчиш от мъка в желанието си отново да опиташ — безгрижната еуфория на тревата, буйното всемогъщество на екстазито, душевната проникновеност на алкохола… топлата ласка на спомените…

Затруднявах се да разбера Сянката, защото дядо вече знаеше отговора. Не ми се искаше да поглеждам с незащитени очи онова, което на него предварително не му е харесало в Сянката.

А освен това ми се искаше — до треперене в коленете, до буца в гърлото — това, към което бях привикнал в детството си. Простота и яснота на света. Безгранична свобода — макар и в рамките на една отделно взета килия. Не можех да стана самостоятелен. Както казваше наставник Пер, единствената ми истинска жертва… „от теб ще излезе прекрасен наставник“. Да, навярно. Или вечен възпитаван, или вечен възпитател. Това е едно и също.

Да съм пилот на „делта“, бурмичка в една вечна война — това е същата работа. Строгият и добър капитан Галис, чието доверие вече ми се искаше да заслужа… Усещането за подвластната ми сила — макар и за момента орязана с негова заповед… Нима целият свят се състои от два типа хора — наставници и подчинени; едните, които мъдро наставляват, и другите, които радостно се подчиняват? И целият живот е само мятане между двете крайности, от роля в роля, от робство в робство? Дете — родител, началник — подчинен… ха, привет, Ерик Берн, ти в нещо си по-умен от Фройд… сексът бледнее пред сладката жажда за власт и радостната тръпка на подчинението… бледнее или става още едно полесражение на битката за единствените две възможни роли…

Чак тръснах глава, прогонвайки натрапчивите мисли. Погледнах делтата. Ако сега кажа „гост“, седна в кабината… усетя подарената ми сила…

По дяволите!

Ех, жалко, няма оператори, за да заснемат гневното ми излизане от хангара. Казва се „да избягаш от изкушението“. Така пушачът изхвърля пакета с цигари, спомняйки си до колко часа работи най-близката будка за цигари…

Постоях, примижал на слънчевата светлина, и се опитах да намеря сред редиците от сгради „своята“ казарма. И потрепнах, когато почувствах портала при оградата.

А всъщност защо не…

Този свят не може да ми помогне с нищо. Трябва да си отида оттук. Да търся центъра на Сянката.

След като порталът в джунглата не сработи, дали да не пробвам този?

Побягнах.

Не знаех дали специално са построили базата до портал, или порталът е бил поставен тук по-късно. Нали е невъзможно те да бъдат описани с думи. Освен да се сравнят с поглед, впит в гърба — нещо, което навярно всеки е изпитвал. Като невидимо петно, хвърлено със замах върху решетъчната ограда, върху бетонните плочи, върху ъгъла на сградата. Чужда, стаена, дремеща сила.

Е, отворѝ се пред мен. Нека Галис да връчи делтата на друг пилот, нека Сняг да прочете сам донесените книги и да яде ресторантски гозби, нека зеленокожата истеричка се превива насред „мъртвата“ стая…

Пристъпих към портала.

Като че ли крачките ми звучаха по друг начин, приглушено. Сякаш въздухът беше станал по-гъст. И това беше всичко.

Дотичах до оградата. Вкопчих се в решетката, която не си и помисли да се отвори пред мен. Сега стоях в самия център на портала — но нищо не се случваше.

— Не знам какво да те посъветвам…

Галис стоеше в самия край на портала. Той го чувстваше също толкова добре, колкото и аз. И явно избягваше да пристъпва вътре.

— Почини си. Поживей с нас. Навярно не съм прав… ти ще станеш прекрасен пилот…

Той уговаряше по-скоро себе си, отколкото мен. Отчаяният ми опит му беше направил силно впечатление.

— Искам да си отида! — извиках.

Галис поклати глава:

— Не. Не искаш. Ако го искаше… просто щеше да си отидеш.

Глава 4

Сняг надникна в стаята привечер. Аз лежах проснат на койката — ако за това разкошно легло беше подходяща суровата армейска дума — и гледах в тавана.

Вече от цял час под прозореца се чуваха разговори. Персоналът на базата се връщаше. Или по случай примирието всички бяха в отпуска, или службата тук си беше толкова разпусната. По някое време почукаха на вратата ми — вероятно информацията за новия пилот вече се беше разпространила. Не отговорих. Размишлявах, опитвайки се да разбера как да се измъкна от неочаквания капан.

Порталите се оказаха с характер. Порталите сами решаваха дали да пуснат човек от един свят в друг, или не. Може би просто не владеех притежаваните от всички навици за управление. А може би между преходите трябваше да мине някакво време — известно право на преместване е социално гарантирано, но все пак процесът не е безконтролен…

Слабак съм аз. Успях само да избягам от клетите геометри. А когато се наложи наистина да проуча нещо…

— Пьотър? Спиш ли?

Вече беше тъмно. Светлината в коридора беше слаба, силуетът на Сняг се открояваше като тъмно петно. По гласа му си личеше, че е леко пийнал.

— Не. Мисля.

— Полезно е! — съгласи се Сняг, влизайки. — Защо е тъмно? Не си се ориентирал в управлението?

Странна работа, но нощното небе тук не пламтеше с милиарди звезди. Май не беше по-богато от земното. Или Сянката заемаше не само ядрото — от тази мисъл се почувствах зле, — или нещо засланяше звездната светлина — прашната атмосфера или не по-малко прашният космос…

— Не, просто не исках светлина.

— Случва се. — Сняг въздъхна със съчувствие. Сложи нещо на масата. Изкикоти се: — Донесох ти ядене. Извинявай, не от ресторанта, а от нашата столова… Такива приключения бяха, изгубих пакетите. Жалко, разбира се. Пълнената риба…

Мълчах.

— Но коняка успях да го запазя! — похвали се Сняг.

— Дай го — помолих аз неочаквано за самия себе си. Напипах бутилката, отпих. Ама че гадост. Макар че какво разбирам от силните напитки — може би Данилов сега щеше да мляска, да се пули и да се възторгва…

— Конякът е боклук — самокритично си призна Сняг. — Нищо хубаво местно не е останало. Растенията постоянно мутират, линеят. А вносният е прекалено скъп.

Вносен?

— А откъде го внасят? И как?

— Отвсякъде. С корабите на Търговската лига.

Настроението ми веднага се смени — от тъжно на възторжено. Но разбира се. Защо, очарован от порталите, реших, че са единственото превозно средство на Сянката? Порталите са за хората. И то не винаги. А стоките се доставят по друг начин.

— Моята планета няма взаимоотношения с Търговската лига — съобщих аз самата истина. — Какво представлява тя?

— Затворили сте за Лигата? — Сняг леко се учуди. — Ама че родина имаш… Лигата — това са свободни търговци. Според слуховете не са свързани с нито една планета…

— Наемат ли на работа чужденци?

Сняг замълча.

— Наемат ли?

— Ти какво? Вече се разочарова от този свят?

— Аз никога не съм се очаровал.

— Хм… Ами, Пьотър… впрочем…

Почерпката явно го беше направила меланхоличен.

— Може и да си прав. Всичко това е тъжно. Аз съм тук вече седем години…

Или не беше на малко повече от двайсет, както ми се беше сторило в началото, или беше започнал да воюва още като юноша…

— Галис, естествено, е прав. Силовият метод не е решение. Само бавният натиск. Но те упражняват натиск над зелените от хиляда години. И това ще трае още хиляда години!

Той отпи от бутилката, и без да ме пита дали искам, ми я подаде.

Аз отпих послушно. Втория път конякът не изгори гърлото ми. Ох, да можеше да ме види сега дядо!

— Методично… планомерно… Самите тях ще ги изгонят от планетата планомерно! Ще развъдят блата, ще се превърнат в жаби, ще започнат да хвърлят хайвер…

Сняг се засмя дрезгаво и възкликна с трагична откровеност:

— Знаеш ли какво исках? Когато попаднах тук? Да получа самолет. Да стана класен пилот. И така да подпаля зелените, че веднага да хукнат вкупом към портала. За да мога после да вървя по улицата — не, не с изпъчени гърди, а даже със сведен поглед — и всички да ми се усмихват. И всеки, всеки на планетата да знае, че дължи на мен щастието си! Не, не си мисли, че не бих извличал дивиденти от славата си9. Нищо подобно! Но исках всеки да знае, че ми е задължен! На мен!

Той успокои дишането си. Попита жално:

— Глупак съм, нали?

— Не. Просто си дете.

— Аха. Дете. Бях. По-добре кажи ти за какво си мечтаеш? Нали не за същото?

Потрепнах като от удар.

А може би Сняг беше прав?

И въпреки всичко, което мисля за себе си, само това играе роля? Затова и тръгнах — въпреки Данилов, въпреки страната си, само и само да се окажа единственият прав… спасителят на света.

— Аха, мълчиш — каза Сняг със задоволство. — Значи така!

Отпихме още по глътка. Ще се напия. Със сигурност ще се напия.

— При вас разрешено ли е да пиете по всяко време? — попитах аз. — А ако има тревога?

— Не викай бедата! Ако има тревога, ще изтрезнеем, не се съмнявай!

Аха. Виждал съм такива герои. Добре поне, че в това отношение имаше ред — за миг излитаха от академията…

— Пьотър, ако решиш да си тръгнеш — мога само да ти пожелая късмет! — каза Сняг прочувствено. — Не знам с какво те е привлякла Търговската лига… те също са глупави по свой си начин… Борят се със Сянката…

— Какво?

— Ами това! Сигурно вие затова не ги обичате… Революционери, да се спукаш от смях. Интересно е, разбира се…

Думите му бяха заглушени от тътен. Нисък, отекващ по цялото тяло.

— Повика бедата, мамка му! — нададе вой Сняг. — Ех, по дяволите, тъкмо се бяхме разприказвали…

Тътенът замлъкна някъде на самата граница на доловимото. Сняг стоеше, стиснал бутилката. После внимателно я сложи на масата и промърмори:

— След полета ще разпуснем.

Гласът му беше абсолютно трезв.

Впрочем и у мен не беше останала никаква следа от опиянението. Изобщо не проумявах как е възможно да се направи това. Но навярно в цялата база подпийналите пилоти сега идваха на себе си.

— Дадоха ли ти самолет? — попита Сняг.

— Да.

— Тогава да бягаме!

Думите на Галис за двете минути сами изплуваха в съзнанието ми. Скочих. Сняг ме хвана за ръката и ме повлече след себе си, безпогрешно ориентирайки се в тъмнината. Отвори вратата с ритник.

По коридора тичаха хора. Кой в униформа, кой в цивилни дрехи, а някои само по бельо. Предимно млади мъже, впрочем сред тях видях и една девойка. Тя спря за миг до мен, успокои дишането си… о, не само от бягането беше такава запъхтяна и зачервена!

— Новак? Честито сефте!

— После! — прекъсна я Сняг. И ние се вляхме в течащия по стълбището поток. Колко много хора се оказа, че са се върнали в казармата, докато аз се бях отдал на самоунищожение!

На няколко пъти ме изблъскаха. После и аз самият започнах да разбутвам хората с лакти. Слизането ми отне двайсет секунди, но ми се струваше, че закъснявам безнадеждно за самолета. Обхваналото хората напрежение, тежко и неприятно като миризма на пот, потискаше нервите.

— Давай по-бързо. — Сняг се хвърли към тъмнината — към своя хангар, очевидно. Аз се замотах, опитвайки се да се ориентирам. Нямаше никакви фенери, само светлината от прозорците. Базата, която изглеждаше толкова добре планирана, придоби нови измерения в здрача.

— Къде е делтата ти? — Девойката отпреди малко ме хвана за лакътя. Тя се усмихваше, пристъпвайки на място. — А, новобранец?

— В хангара с новите самолети…

— Нататък!

Аз побягнах. Оставаше ми да се надявам, че тя не е объркала нещо.

Хангарът се появи неочаквано. Сякаш изплува от мрака.

— Тревога! — извиках аз.

Вратите се отвориха.

Този беше!

Вътре поне имаше осветление. Редиците от неподвижни делти изглеждаха толкова разтревожени, колкото и хората. Може би вече се самонавивах, но ми се стори, че самолетът отвори кабината си, преди да извикам „гост“.

Тласък — прибиращият се трап ме стовари в креслото. И веднага светът се промени — слях се с делтата в едно цяло.

Пространството наоколо гореше. Делтите излитаха една след друга и се понасяха с котешка грациозност към отворените врати на хангарите. Над базата пламтеше платнище от светлина — защитата. Пред излитащите машини за миг се отваряха проходи. Изброих четирийсет и седем делти — по-точно не ги изброих, а просто узнах количеството моментално след като се запитах колко са.

— Пьотър?

— Сняг?

— Между нас има пряк канал. Следвай ме.

Една от делтите се поклащаше във въздуха, изчакваше. Окраската й беше неуловимо различна — рецепторите на моя самолет подсказваха къде се намира Сняг.

— Пьотър, ти се включи в срока.

Галис!

— Очаквам задача.

Пауза.

— Следвай Сняг. А теб… не исках да те пускам… патрулирай в зоната си. Не пресичай границата!

— Слушам! — изстреля Сняг. И веднага продължи, без преход: — Пьотър, върви ти. Щом капитанът ни пуска в полет, значи работата е сериозна. Давай след мен…

Неговата делта се стрелна към небето. Аз се понесох подире му и почувствах как светът гори, земята пропада надолу, мяркат се стените на хангарите. Самолетите преминаха през отвора плътно един до друг, сякаш фукайки се пред останалите делти. А може би точно така си беше.

Небе. Безкрайно небе.

Изведнъж разбрах колко ми беше домъчняло за него.

Краткото кацане на совалката никога не може да даде усещането за полет. Следване на курса и нищо повече. Полетът като пътник пък изобщо не е сравним като усещане.

Как ми се искаше да летя наистина! Да усещам щурвала… е, добре, нека да няма никакъв щурвал, да чувствам самата машина, силата на двигателите, рева на разкъсвания въздух, свободата на маневрите. Това съвсем не приличаше на сливането, което бях изпитал с кораба на геометрите. Там играех ролята на зрител, може би — на командир. Тук усещането беше по-скоро за ездач, яхнал дълго бездействал боен кон. Сякаш и конят е обучен, и желанията ни са едни и същи — да се носим напред, към безумието на сражението. И сякаш всяко движение се удаваше чрез преодоляване на чуждата воля, послушна, но своенравна…

— Не изоставай, Пьотър.

Преминахме над града, който утихваше пред очите ми. Светлинките угасваха. Хората от улиците изчезваха. С леко усилие успявах да видя всяка сцена отблизо, ясно и отчетливо. Стадион с тълпа хора, влизащи в някакви подземни бункери… Отборите се разбягваха по своите дупки… виж ти, това беше същото нелепо състезание по правене на фигури, което бях гледал сутринта по телевизора! Над сградите разцъфваха енергийни чадъри — градът или се готвеше за бомбардировка, или просто се маскираше. На улиците — бягащи фигури, преобърнати масички на открито ресторантче, възрастна жена хваща някакви бягащи деца и ги издърпва в своята врата, под грейващата защита…

— Фронтът е наблизо — каза сухо Сняг. — Изхвърленият мутаген покрива града за максимум петнайсет-двайсет минути. Ако не успееш да се скриеш — самият ти ставаш зелен… а колите на гражданската отбрана ще пристигнат едва след половин час. Те са разположени в планините, там е по-безопасно.

Градът започна да чезне, завихме към калното море. Съпроводих го с поглед. И казах:

— Жалко…

— Не разбрах, Пьотър.

— Жалко, че не отидох дотам.

— Ей! С такова настроение…

— Извинявай.

Замълчах. Приближавахме се към границата.

Нямаше никакви карти в обичайния смисъл. А и защо ми трябваше сега да гледам в карти — с помощта на делтата виждах всичко наоколо на разстояние стотици километри. Самолетът сам отделяше необходимите обекти. Ето че се показа и фронтовата линия — пламтяща синя черта, точеща се през тинята на блатото.

— Нашата зона.

Делтата на Сняг се люшна и увисна неподвижно. Принудих се да повторя маневрата, като потиснах жаждата за движение и в себе си, и в самолета.

— Задачата ни е да не пропуснем пробив на врага през разделителната линия — натърти Сняг. — Пресекат ли чертата — бий с всички сили.

— Ясно. А ако не я пресекат?

— Тогава стискай зъби — изрече той след кратка пауза.

Реехме се самотно, на около два километра височина. Останалите самолети бяха някъде далеч, прикриваха своите участъци от границата.

— Как ми е омръзнало… — прошепна Сняг. — Нямам сили и да си отида — ще е като предателство. И търпя…

Предпазливо поведох делтата надолу. Увиснах над блатото, вглеждайки се в червеникавокафявата гъста маса. Сняг наблюдаваше безмълвно маневрите ми.

Тинята гъмжеше от живот. Той не само покриваше повърхността, но и се спускаше на десетки, стотици метри надолу, вкопчвайки се за дъното. В преплетените нишки и снопове пълзяха някакви сенки. Дребни оранжеви рачета, уплашени от надвисналия самолет, суетливо бягаха от повърхността, потапяха се в утайката. Пъплеха буци безцветни, сякаш изпълзели от пещери червеи. По калта пълзяха прозрачни желеподобни твари, плоски и еластични.

— Красиво ли е? — попита иронично Сняг.

— Да — признах си аз. В суетенето на чуждия живот си имаше своя красота. Неприятна, но завладяваща, от същия род като хелицерите и педипалпите на паяците, щипалките на медузите и фасетните очи на насекомите.

— Зелените го ядат това — каза Сняг. — Онази жаба с удоволствие би излапала шепа червеи. Можеш да загребеш и да й отнесеш в хотела.

Той се закикоти. Започнах да вдигам делтата.

— Не си мисли, че съм такъв циник — продължи Сняг. — Само че всичко това… мястото му е в резерват. Това не е за пред хора. Щом зелените не искат да са хора — тяхна си работа, но поне да не пречат на другите… Кажи — не съм ли прав?

Спомних си желеподобните буци плът. Шаването на червеите.

Сигурно ще е прекрасно да се плува тук с яхта. Да ловиш риба, да се къпеш в прозрачната вода, да гледаш тена на приятелката си…

— Прав си.

— Ти веднага ми хареса — каза Сняг с неочаквана топлота. — Наистина. Извинявай, че те заподозрях тогава…

— Остави.

— Е, все пак… Идват, Пьотър!

Отвращението в гласа му беше такова, сякаш самият Сняг току-що бе изял шепа червеи.

Покрай синята ивица — от своята страна на границата — летяха четири апарата. Два пъти по-големи от нашите самолети, но по-тромави.

Вече ги бях видял на екрана — или в документалните кадри, или в реконструкциите, които според мен с нищо не се различаваха от реалността. Но сега не гледах с човешки очи.

Те се състояха повече от живи организми, отколкото от машини. Меки, треперещи в движението си спираловидни корпуси. Раздуваха се както търбусите на пияници-бираджии. Отдалечени от корпуса двигатели върху гъвкави пилони. Безформени израстъци — кабините. И точещ се подир всеки апарат шлейф от изсипващи се дребни зрънца.

— Сеят — каза кратко Сняг.

Виждаше се как корпусите вибрират, докато изхвърлят частиците навън. Вятърът духаше към града и зрънцата, леко подхванати от него, се носеха през синята линия.

— Сняг…

— Всичко е наред. Пфу, естествено че не е наред… Но метеорологичните условия не влияят на статуса на границата. Такива са условията на съглашението.

Той отчаяно се стремеше да бъде сдържан. Как иначе — опитен, преживял какво ли не летец, демонстриращ на новака бойните делници.

— Два дни ще ги изгаряме — каза Сняг.

Зрънцата се сипеха и се сипеха… Апаратите на зелените дори се вдигнаха по-нагоре и аз разбрах, че преднамерено ще прелетят покрай нас.

— Гаврят се — потвърди Сняг.

— И нищо ли не може да се направи? — попитах аз. Като в академията, когато ни обясняваха защо в никакъв случай не бива да пипаме американските разузнавателни самолети, нарушили руската граница…

Сняг премълча. После каза неочаквано:

— Нещо не ми работи навигационното оборудване. Пьотър, те от своята страна на границата ли са?

Поех си въздух, преди да отговоря. В академията ми бяха дали горе-долу същия отговор…

— Сняг, не разбрах въпроса ти. Не се ориентирам добре в навигационните системи.

Сняг се изхили.

— Струва ми се, че пресякоха чертата.

— Когато се върнеш, ще проверят самолета — напомних му аз.

— Не винаги можеш да се върнеш след боя. Понякога падаш… благополучно, покрай брега.

Ясно. Всичко с теб е ясно, летецо от планетата Дъгоцветните мостове.

И аз съм последният, който би те осъдил.

— Очаквам разпореждания — казах аз.

— Подсигурявай ме.

Делтата му се втурна към синята черта. Премина с лекота през несъществуващата граница, и през небето се очерта огнена ивица. Сняг засега стреляше не по вражеските апарати, а по техния курс, изтласквайки ги от границата. Аз чаках и моята делта чакаше, цялата настръхнала, преди да се хвърли напред…

Четирите вражески апарата направиха маневра с пъргавина, съвсем неочаквана при техните габарити. След миг вече летяха към Сняг — засега без да стрелят, но в самото им движение се долавяше неприкрита заплаха. И още как. Сняг беше нарушил границата. А не се броеше, че преди това зелените бяха изчакали нужната посока на вятъра…

— Атакуват ме — каза Сняг много спокойно.

И аз започнах да действам.

Вече не знаех каква част съм аз и каква — самолетът. Пресегнах се — с ръце, продължение на делтата…

И това, което сега беше мои ръце, се съедини върху една от летящите „стрели“ на зелените.

Болка. Тя изобщо не беше беззащитна плячка, тази твар от плът и метал, носеща в себе си пилот със зелена кожа. Сякаш бях хванал таралеж… не, нима един безобиден таралеж може да боде така? Сякаш бях хванал шепа въглени. Изкрещях, смазвайки огнената бариера, обгърнала чуждия апарат. Усещането беше страшно — навярно такова може да се изпита при удушването на човек.

И все пак знаех, че съм прав.

— Благодаря, Пьотър…

Делтата на Сняг беше някъде във висините. Плъзгаше се в стратосферата с лекота, като на шега изпреварвайки останалите три апарата. Колкото и да бе странно, те не ми обръщаха никакво внимание.

Може би защото още не бях пресякъл невидимата линия?

Смачканите отломки на летателния апарат на зелените се сипеха надолу. Виждах как сферичната кабина се премята, надувайки се, докато пада. Изглежда, пилотът щеше да оцелее. От пръсналия се търбух на апарата плисна тъмна течност. Но вече не частици, които да бъдат разнасяни от вятъра. А просто няколко тона отрови.

Издигнах се нагоре. Височината нарастваше стремително — Сняг отиде някъде отвъд двайсеткилометровата отметка, трите киборгизирани твари не изоставаха. И не само, че го преследваха, но и стреляха. Конусовидните заряди плющяха подир делтата. Един от тях я улучи — Сняг изкрещя.

— Какво? — извиках аз. Всички се движехме с еднаква скорост — не можех да се включа в битката.

— После…

За миг делтата му увисна, после рухна надолу. Стреловидните апарати спряха и аз ги догоних.

Огън. Вихър от пламъци, изпепеляващ дъжд, заливащ небесата. Усещах, че изстисквам всичко възможно от складовете с неизвестна вместимост на самолета ми.

Нека!

— Сняг! Пьотър! Незабавно се върнете на наша територия!

Това беше Галис. Беше благоволил да се намеси или едва сега ни бе обърнал внимание?

Един от вражеските апарати избухна. Разтресе се и полетя встрани, плъзгайки се към своите брегове. Нека бяга… Двамата други маневрираха заплашително, като изстрелваха срещу мен цели мрежи от мълнии. Удариха делтата ми — и аз почувствах болка и извиках, както бе направил преди малко Сняг.

— Дръж се…

Огнено кълбо в небето — един от чуждите апарати се пръсна на парчета. Още един удар в мен — делтата се разтресе, започна да се спуска.

— На ти!

Разнообразието на оръжие в делтата беше смайващо. Усещах как ракетите се изтръгват и започвах да се чувствам като част от тях — стремителна, хищна, зъбата част… Взрив — бях избързал с първата ракета, тя само закачи самолета на зелените, но втората тръгна плътно подире му. Изглежда, пилотът изпадна в паника. От търбуха на апарата потече гъста течност — избавяше се от товара. Апаратът се издигна — и попадна под обстрела на Сняг, под кинжал от чист бял пламък. Мазно черно облаче — и край.

— Да! Оправихме ги, Пьотър… Единият е твое дело… Как си?

— Държа се.

Трудно ми беше да се държа. Делтата беше като тежко ранено животно. Чувствах болката й, усилието, с което се задържаше във въздуха.

— Сняг, Пьотър. Приключихте ли? — Гласът на Галис беше леден.

— Всичко е наред, капитане — каза бързо Сняг. — Апаратите на зелените пресякоха границата. Нарушителите са унищожени.

— Аз получих през спътника малко по-различна картина.

— Отдавна трябваше да видите някоя битка от борда на делта, капитане — отговори дръзко Сняг.

Пауза.

— Умник. А виждаш ли от твоята делта какво има под вас?

Аз също погледнах надолу. Оказа се, че не е толкова лесно да видя нещо — полезрението се стесняваше и намаляваше.

Погледът ми се изпълни с чужди апарати. Те какво, изпод водата ли бяха изскочили? Двайсетина понесли се нагоре стрели, необременени с товари, стремителни и маневрени.

— Чакали са ни — въздъхна Сняг.

— Разбира се — потвърди Галис. — Прекалено чести станаха навигационните сривове у някои пилоти. Махайте се оттам, живо!

— Капитане, нуждаем се от помощ.

— Никаква помощ! Вие сте навлезли на сто километра във вражеската територия! Връщайте се. Ще започна да ви прикривам чак при града.

— Галис. — Сняг беше неочаквано сдържан. Не настояваше, а молеше. — Пьотър няма да успее. Самолетът му е разбит, не разбирам как все още успява да лети.

— Това е война. Вие нарушавате наложилите се правила…

— Във войната няма правила — намесих се аз.

— Искаш ли нашите деца да изгорят живи? — попита Галис. — Махайте се оттам. Обръщайте и си тръгвайте.

— Капитане…

— Не. Никакво тежко въоръжение.

С всички сили се опитвах да вдигна делтата по-нависоко. Или поне да я ускоря. Но самолетът също вече нямаше сили. А отдолу в гъста мрежа се издигаха враговете.

— Сняг, тръгвай — помолих го аз. — Сам виждаш… аз ще те прикривам.

Колко глупаво! Колко безумно глупаво! Да отидеш за помощ при могъща свръхцивилизация, която сама е способна да спре друга свръхцивилизация. Да се забъркаш в дребен местен конфликт. И да загинеш при първия полет, защитавайки едни безумци от други.

— Сняг, тръгвай…

— Колко ми е омръзнало всичко… — въздъхна той. Тихо, даже отегчено. — Галис, целуни ме по задника! Отдавна исках да ти кажа това! Яжте се едни-други колкото си искате! С нищо не сте по-добри от тези нещастници!

— Приключи ли?

— Сега ще приключа — отговори Сняг с безгрижно веселие. — Ей, Пьотър, сбогом! Ти си добро момче… Ще се видим в някой друг свят…

— Забранявам! — извика Галис. — Сняг, знаеш правилата…

— Я върви на…

Пожеланието беше кратко, но много съдържателно. След миг делтата на Сняг се гмурна под моя осакатен самолет, разлюля криле, застина…

Светът потрепери.

Тихият ангел се снижи…

Звуците застинаха. Цветовете помръкнаха.

От делтата на Сняг надолу струеше призрачно сияние, което покриваше зловонното блато и издигащите се зелени. Хищните силуети на чуждите машини помътняваха, смачкваха се, превръщаха се в неясни сенки.

— Как ви се струва плоскотата? — попита Сняг много отчетливо.

Не знам какво беше това. Нито в един от учебните филми за Конклава не ни бяха демонстрирали нищо, което поне малко да напомня за подобно оръжие.

Във въздуха летяха и се стопяваха плоски двуметрови силуети. Блатото пред очите ми посивяваше. На мястото където току-що шаваха червеи и се ширеше тиня, бълбукаше чиста вода. Под нас се разтваряше огромен кръг от чиста вода, който стигна чак до хоризонта.

Какво беше направил Сняг, беше изтръгнал от околния свят едно измерение?

— Предупредих те — каза Галис.

Делтата на Сняг потрепери тежко — и се разпадна на огнено кълбо.

— Капитане! Капитан Галис! — закрещях аз. — Самолетът на Сняг… Капитане…

— Самолетът е унищожен от мен, Пьотър. Незабавно се връщай в базата. В случай, че откажеш, ще бъда принуден да унищожа и теб.

Задъхах се. Умореното стоманено тяло ме болеше.

— Я върви на… — И запознах Галис с руския вариант на вече посочения адрес. После хвърлих делтата надолу през премятащите се отломки.

Не. Нищо.

Този път Сняг от планетата Дъгоцветните мостове нямаше да успее да се добере до брега.

Галис замълча. Разбирах, че всеки момент можех да последвам Сняг — и все пак се снижих над самата вода. Чистата, прозрачна вода, в която се въртяха, падайки към дъното, двуизмерни сенки.

Рязко спиране — и делтата ме пусна. Кабината се отвори, аз се измъкнах от креслото и застинах, поглъщайки студения морски въздух. Обвивката на самолета отвън беше гореща и грапава, сякаш изстъргана с шмиргел. Миришеше на сол. Миришеше на чист, стерилен, уютен свят.

— Боклуци! — закрещях аз. — Галис, ти си боклук! Планетата ти е кенеф! Дано ви удавят в лайната!

В тъмнината се носеха и падаха долу пламтящи отломки от делтата. От зелените не беше останала и следа.

— Само той беше нормален — понеже не е от скапания ви свят!

Нямаше кой да чуе ругатните ми. И нямаше кой да види сълзите ми. Делтата висеше над самата вода и безсилно потрепваше.

— Гадове — прошепнах аз.

Защо, защо нямах възможността да направя същото като Сняг? Да изпепеля, да превърна в плоскота, да унищожа целия този свят!

И защо нямах къде да се върна, освен в базата?

Глава 5

Делтата се държа до края. Чувствах се така, сякаш карам умиращ да бяга, сякаш удрям с камшика изтощен кон.

Единствената ми утеха беше, че и аз усещах този камшик.

При самия бряг, където ударът на Сняг не беше достигнал, чистата вода отново се смени с кал. Делтата, подчинявайки се на моето желание, отново се снижи, по блатото изплющяха огнени бичове. Обитателите на чуждата биосфера пламнаха. Изсъхналите за миг водорасли започнаха да димят, водата закипя, оранжевите рачета започнаха да се пекат в черупките си. Разбирах, че това е глупаво, но не можех да направя нищо. Делтата изостави изпепелената ивица и се плъзна към базата.

Това не е моята война.

Не е моята планета.

Вървете всички по дяволите!

Над базата продължаваше да пламти защитното поле. Пилотирах самолета и изчаквах. Не ми бяха обяснили как да изключа полето, а може би то се управляваше само отвътре.

Ако трябва да изгоря — да изгарям.

Полето се отвори. Делтата се гмурна в отвора, увисна и кацна тежко на земята. Кабината се отвори сама, без да дочака заповед.

Самолетът умираше.

Разбрах това веднага щом изскочих навън.

Обшивката се беше накъсала на парчета, като кожата на болен от екзема. Откъм делтата се чуваше равномерно тежко бучене. Трапът се прибираше на тласъци, опитвайки се да обгърне кабината, после изостави безнадеждните опити и увисна безсилно.

— Сбогом — казах на самолета си. — И все пак… все пак победихме, нали?

Нямаше какво да правя повече тук. И нямаше защо да се връщам в казармата. Постоях на пистата, гледайки как машината умира. Може би очаквах още нещо… военен патрул, Галис с бластер в ръцете, появата на зелени десантчици, крайно възмутени от случилото се. Но никой не се появи.

Може би беше за добро.

И все пак имах още едно нещо за вършене тук. Разбрах това, когато видях встрани, при къщичката със затвора, една летяща лодка.

Всички те са говеда. Но като цяло. А в частност ние имаме различни критерии.

Тръгнах към затвора. Ритнах лодката — тя се разклати. Навярно зеленокожата пилотка умееше да я управлява…

Оставаше само да отворя вратата.

— Тревога — казах аз.

Май не беше така.

— Отвори се. Вход. Разблокирай. Пусни ме.

Казвах всичко, което ми хрумна, но вратата не си и помисляше да се отвори.

— Напразно се опитваш. Управлението е само мислено.

Колко беззвучно умее да ходи Галис…

Обърнах се. Капитанът нямаше никакво оръжие. Той стоеше до лодката и ме разглеждаше с откровено любопитство.

— А бариерата долу мога да я свалям само аз — добави Галис. — Така че… напразни опити. Какво искаше да направиш? Да я убиеш?

— Да я пусна.

— Нима? — вдигна вежди той.

— Да. Няма за какво… няма смисъл от лични мъчения…

Изговарях думите с усилие.

— А Сняг?

— Не те го убиха.

— Мислиш ли? Аз бях принуден, Пьотър. Не ми оставаше друг изход.

— Вече ти казах къде може да отидеш… със своята демагогия…

Галис сви рамене:

— Честно казано, това изобщо не го разбрах. Аз не съм привърженик на еднополовата любов, така че това твое пожелание… е много странно.

Неволно се засмях:

— Жалко, че не знам как мога да те обидя.

— А, това обида ли беше? — оживи се Галис. — Е, смятай, че съм се обидил, ако от това ще ти олекне. Сега се връщай в казармата. Тревогата е отменена. Така че ти провървя, Пьотър.

Колко просто е всичко. Военното положение е отменено — и може да нагрубяваш командира, да не се подчиняваш на заповеди…

Не се помръднах.

— Ти какво, сериозно ли искаш да пуснеш жената? — учуди се Галис. — Аз самият ще я пусна ей сега. Затова и лодката стои тук. Ще я изнеса от камерата, ще я натоваря, ще дам челен курс към зелените. Тя е мъртва, Пьотър. Зелените умират по друг начин, не като нас. Изразходват всичките си сили — и се изключват.

Всичко, което исках да кажа, заседна в гърлото ми. Ама са безчувствени! Те са от същото тесто като геометрите. Уверени в себе си — на сто процента.

Извърнах се и тръгнах към оградата. Ще я прескоча. Просто ще я прескоча и ще отида в града. Ще намеря онези звездни търговци…

— Не може да си отидеш от нас така, Пьотър…

В думите на Галис имаше заплаха. Аз се обърнах рязко и куалкуа от дъното на съзнанието ми изпищя:

Опасност! Бойна трансформация?

Галис вървеше към мен с уверени крачки.

— Ти влезе в дълг, Пьотър. Заради теб, да, именно заради теб, загина добър пилот. Ще прикриваш неговия сектор. Ще си тръгнеш, когато аз разреша. Или с краката напред…

— Не се опитвай да ме спреш — прошепнах аз. — Моля те, Галис, не се опитвай…

— Пале. — Галис дори не изглеждаше разсърден. — Командвам тази база от триста години…

Какво???

— И досега нито един сополанко…

Прекалено се обърках от думите му. Той се приближи и леко, без замах, ме зашлеви през лицето.

— В казармата! Ти си под арест, пилот!

Бузата ми гореше. Погледнах Галис в очите:

— Напразно, капитане…

Ноктите разкъсаха кожата ми, когато вдигнах ръка. Да преценяваш какъв ще е ответния удар според степента на оскърблението е развлечение за ситите и щастливите.

— И не ставай — добавих.

Капитанът лежеше на земята, притиснал длан към окървавеното си лице. Гледаше ме със смайване.

— Значи ти си метаморф, момче…

Той се засмя:

— Тези игри по-добре да се играят от двама…

Опасност! — изпищя куалкуа.

Тялото на Галис се изливаше, разтапяше се като восък. Кожата му се покриваше с рогова обвивка. Очите му се превърнаха в тесни процепи, шията му се скъси, косите му се свлякоха, откривайки костните шипове върху блестящия череп. Ръцете се издължиха, мускулите по тях се издуха, краката се скъсиха. Пред мен стоеше чудовищно същество — орангутан, свърнал по време на еволюцията си някъде в посока на крокодилите…

— Е? — изсъска Галис. — Ти си прекалено смел, пилот. Нямаме нужда от такива. Но ще ти дам още един шанс…

Изглежда, това беше постъпка на куалкуа. Симбионтът се паникьоса — по най-естествен начин. От пръстите ми се изстреляха протоплазмени нишки.

Галис помете пипалцата на куалкуа с едно движение на дългата си ръка. И без да губи повече време в разговори, се хвърли към мен.

Беше бърз. Чудовищно бърз, и тялото под роговата броня не беше изгубило гъвкавостта си. Паднах и ръцете му се сключиха върху гърлото ми.

— Мястото ти не е тук… — каза Галис с приглушен, нечовешки глас.

Не беше толкова лесно да бъда удушен. Куалкуа се бореше колкото може… по-точно — колкото позволяваше тялото ми. Шията ми се превърна в дървен пън, и все пак пръстите на Галис я мачкаха.

— Умри… — изрече кротко и беззлобно той.

Какво можеше да се противопостави на същество, притежаващо абсолютно аналогични възможности? И използващо ги значително по-умело?

Сила… ловкост… точност…

С ръцете си, които бяха останали свободни, нанесох удар по черепа на Галис. Стоманата би се смачкала. Костта устоя. Поредица от удари — на места, където при хората има уязвими точки…

Не се получаваше.

Вече се задъхвах. Куалкуа престана да прикрива дихателните пътища, опитвайки се да защити поне гръбначния ми стълб.

Изкривеното лице на Галис надвисна над мен. От отворената уста капеше слюнка. Сега той наподобяваше някакво чудовище… същия онзи станал нарицателен Пришълец от стария забранен филм… Силна беше гадината…

Опитай! — помолих се аз. — Куалкуа, опитай!

Това беше непоносимо болезнено. Отначало симбионтът все пак измени устната ми плоскост. И все пак болката прояде тялото ми. Уста, пълна с вряща течност — не е ли слабо? А уста, пълна с киселина?

Изплюх се — изплюх в лицето на Галис чудовищен коктейл от собствените си разлагащи се тъкани и царска вода.

Галис изрева, скачайки на крака. Муцуната му се превърна в огромна рана. Прогорените люспи димяха, изпод тях бликаше кръв. Обикновена, човешка.

Навярно в природата няма твари, плюещи киселина. Човешката фантазия се беше оказала по-богата от реалността — Галис не очакваше нищо подобно.

Искаше ми се да крещя, искаше ми се да извикам „умри, нищожество“, но устата ми вече не беше приспособена за реч. Повалих Галис, отметнах назад главата му и отново изплюх киселина в отворената му за вик уста.

Сега и той не можеше да вика. Борехме се мълчаливо, и двамата изгаряни от отровата.

Не мога… повече. Тялото ти… няма да издържи…

Удрях главата на Галис в бетона. Монотонно и непрестанно, докато куалкуа отчаяно закърпваше раните ми. Но и Галис, изглежда, беше издържал, беше се справил с погълнатата порция киселина…

Какво не може да понесе живата плът?

Радиация… ток… микровълново излъчване…

Нищо не вършеше работа — щях да убия и себе си.

Обля ни светлина. Над базата се снижаваше завърнала се делта.

Да го лиша от кислород… да го уморя от глад… да го гъделичкам до смърт… какво друго може да се направи с един жив организъм?

Да го изсуша. Да го одера жив. Аха… да затрудня храносмилането му. Както бях обяснил на едно малко момче — извънземната органика е отровна…

Галис вече беше започнал да се надига — не можех да се противопоставя на натиска. Лицето му отново се променяше, устата се разширяваше, от нея стърчаха криви остри зъби, очите му се покриха с твърда прозрачна кора…

Към нас тичаха. От кацналата делта изскачаха пилоти. Те, изглежда, нямаха никакво лично оръжие, но щяха да ме разкъсат на парчета — просто заради броя си…

Галис отново се оказа отгоре, притисна ме, а чудовищната му паст — Боже, сякаш той също беше гледал филма за Пришълеца — се придвижваше напред. Оживял кошмар, въплъщение на смъртта…

Ако искаш да убиеш огън — стани огън. Ако искаш да убиеш смъртта — стани смърт.

Майсторите на бойните изкуства са имали предвид друго. И все пак това беше шанс.

Не си направих труда да повтарям трансформацията на Галис.

Ще опитам… — въздъхна уморено симбионтът.

Пастта на Галис изщрака, изтръгвайки парче от лицето ми. Нямаше болка. Благодаря, куалкуа…

Навярно на двамата с Галис ни беше хрумнало едно и също нещо — той погълна отхапаната част от моето тяло. Ако противникът умее да видоизменя тялото — логично е да намалиш масата му и да увеличиш своята…

С отчаяно усилие откъснах Галис от себе си, отхвърлих го. От разкъсаната ми буза бликаше кръв — куалкуа не успяваше да затвори всички съдове.

И все пак аз се усмихвах. Като се има предвид разкъсаното ми лице, това беше дяволска усмивка.

Галис застина.

— О… — Думите ми бълбукаха, затихвайки в устата, но аз все пак се опитвах да говоря. — О… о… отрова… Глупак си ти… капитане…

Той закрещя, преви се, опитвайки се да повърне погълнатото.

А аз просто стоях и гледах как умира.

С какво куалкуа беше пропил плътта ми, любезно предоставена на Галис?

Цианиди. Най-простото решение.

Кожата на лицето ми се дърпаше, зараствайки. Кръвта ми вече не течеше. Обърнах се към притичалите пилоти, озъбих се — и те застинаха.

Изглежда, само капитан Галис беше метаморф тук…

Не се движи. Трябва да неутрализирам отровата. Много капиляри.

Странно усещане… всичко плува и въздухът не стига. Защо се задъхвам? Нали дишам с пълни гърди…

Тръгнах към оградата с вдървени крака. Зад гърба ми пилотите се хвърлиха към застиналия Галис.

Все пак отмъстих за теб, Сняг… мой несбъднал се приятелю…

Вие си имате ваши закони — аз си имам свои.

Не успявам — закрещя куалкуа. — Пьотър, не успявам да неутрализирам отровата!

Какво мога да направя… Разплата. Когато отнемаш чужд живот, бъди готова да дадеш своя.

Все още крачех — макар погледът ми да помръкваше и съзнанието ми да се замъгляваше. Сега с мен би могло да се справи и дете — нямаше да успея да стана дори след леко побутване.

Прости ми…

Виж ти. Какви човешки думи.

Светът се изпълваше с бяло сияние. В ушите ми кънтеше. Не, няма да стигна до оградата, ще падна тук, в центъра на портала…

Пьотър!

Загубих съзнание…

Пьотър!

Пьотър!

Пьотър!

Защо той мърмори името ми?

Нима куалкуа не разбира, че трябва да се умира в тишина? Още повече сега, когато вече няма нито задух, нито скованост — сякаш плуваш в топли води и ти се струва, че всичко е прекрасно…

Само главата боли. Тъпа болка в слепоочията.

Вече ми е позната тази болка.

Пьотър, съвземи се! Чуваш ли ме? Отговори! Жив ли си? Отговори!

Жив? Сигурно. Ако отвъд наистина има нещо, това едва ли ще е упоритият куалкуа. Малкото, страхливо, равнодушно идолче. Колко дълго се криеше той в своето равнодушие… но на всяко равнодушие му идва краят. И сега аз съм му нужен — на ходещото вместилище на разум, което не обича да излиза в жестокия и огромен свят. За да го спася…

Пьотър! Отвори очи. Стани.

Подчиних се, че куалкуа можеше да реши и да ми помогне в управляването на собственото ми тяло. Не си струваше да създавам прецедент.

Залез.

Какъв красив залез.

Лежах върху трева — суха, бодлива есенна трева, покриваща полегатия склон на някакъв хълм. В далечината се точеше гора, обагрена в пурпурно и златисто.

Есен?

— Къде е базата, куалкуа?

Приседнах и прекарах ръка през лицето си. Само преди миг на него зееше рана.

Сега там имаше само спечена кръв, а под нея — груб белег.

— А не можеше ли раната да зарасне без следа? — попитах.

Пълно опустошение. Целият бях изцеден, в мен не бяха останали нито чувства, нито емоции. Зелените еколози, необичащият името си Сняг, осакатената делта, опитващият се да ме изяде капитан Галис — всичко това беше много, много далече. Имаше само един есенен свят; есента беше почти руска, с прохладен свеж въздух.

Не съм аз този, който е затворил раната ти.

— А кой? — попитах глупаво аз.

Порталът сработи. Ти се премести в друг свят.

Кимнах, съгласявайки се с думите му. Това наистина не можеше да е същата планета. Не защото вместо джунгла виждах обикновена гора, и не защото беше много тихо. Просто всеки свят си има свой мирис. И в пряк, и в преносен смисъл. А тук не миришеше на война.

— И кой ме спаси?

Порталът. Организмът ти беше прочистен от отровата. Уврежданията бяха отстранени. Всички направени от мен модификации — също.

— Отново ли ни проумяха, куалкуа?

Да.

— Колко време мина, куалкуа?

Колко тежи залезът? Каква е миризмата на звука от флейта? Как звучи докосването на майчината длан?

— Ти си бил поет…

Аз те проумях, Пьотър. Сега мога да общувам с теб чрез отвлечени образи.

Станах и се огледах.

Колко тихо.

Колко хубаво.

— Може би тук няма съвсем никой? — попитах аз с плаха надежда. Куалкуа не отговори. Нека.

Гора, поля, а в далечината — виеща се като змия река. Небето тъмнее, слънцето се спуска зад хоризонта — по-бързо, отколкото на Земята. И започват да се появяват звездите — върху все още светлото небе. Продължавам да съм в ядрото.

И все пак тук ми харесва.

Заспусках се по хълма. Огледах се за миг и почувствах портала. Защо толкова дълго не се беше задействал? И защо все пак ме беше спасил?

Някой ме следеше, някой беше заинтересован от мен. Може би аз бях само играчка. Но засега не се бяха наиграли с мен и дори бяха готови да ме ремонтират.

— Куалкуа, махни белега — помолих аз.

Не искам.

— Какво?

Ти беше възстановен точно до това състояние. Не бива да се намесвам без особена необходимост.

— Страх те е, приятелче — прошепнах аз.

Расите, които не познават страха, загиват.

Тръгнах към реката. Машинално, подчинявайки се на знанията от прочетени някога книги. Река — море — живот. Водата привлича всичко живо. А аз бях длъжен да се измъкна. Та нали засега не знаех дори какво е това Сянка. Трябваше да намеря дядо, Данилов, Маша. Трябваше да се върна на Земята и да намеря защита за нея.

Добър набор от занимания за човек, който едва не е умрял от самоотравяне.

— Как мислиш, дали същото се случва и с останалите? — попитах аз. — Или те не са преминали през портала. А, куалкуа?

Симбионтът не отговаряше. Но аз не се нуждаех от отговора му.

— Едно не мога да разбера — защо им е да ме изпращат по разни планети. Ако чуждият разум е способен да ме проумее за миг, все едно аз да взема да се развличам с детски конструктор. Да го редя по всякакъв начин, да сглобявам фигурки, сякаш и така не е ясно какво може да се сглоби и какво — не… Не разбирам смисъла на действията им. Защо?

А може би нямаше смисъл? Не знаех. Куалкуа също не знаеше и мълчеше.

— Геометрите… също не ги разбирам. Е, натъкнали са се на свръхцивилизация. Метаморфи… Портали… Делти… разбирам, че са по-мощни от техните кораби… Нека Сянката да има триста, петстотин планети… Въпреки това не би трябвало да бягат! Та нали за тях трудностите са повод за ентусиазъм. А при това Сянката не е особено защитена! Стига да не ползват порталите, биха могли да си работят без никакъв проблем. Да се внедряват, да осъществяват регресорството си… От какво може да са се уплашили? Дори аз не съм уплашен…

Куалкуа не отговаряше.

Въздъхнах. Въпросите бяха много, отговорите не бяха ясни. Оставаше ми само да вървя.

— Най-важното е да разбера. Знаеш ли, куалкуа, хората винаги са страдали заради това. За нас главното е да разберем — смятаме, че тогава ще се справим с всичко. А когато не ни се удава — веднага започват неприятностите. Като джампа например — изобретихме го, започнахме да го използваме — а не разбирахме. И ето че закъсахме — станахме превозвачи. Добре поне, че извънземните не понасят джампа.

Грешиш.

Спрях на място.

— Какво?

Поне две раси могат да понасят джампа. Изчислителите и ние.

— А… по дяволите.

Точно така. Когато ме парализираха и направихме джамп към Земята, куалкуа беше в мен!

Прекалено бях свикнал с присъствието му в тялото ми. Дори нямаше сянка на учудване, че извънземният беше останал при мен, жив и разумен!

— Ти си понесъл джампа, защото беше част от мен?

Не. Спомни си устройството на моя разум. Преди джампа махнах съзнанието си от тази част, която беше в тялото ти. После се върнах обратно. Изчаках скока.

— А можеш ли да го издържиш?

Не знам. И не искам да проверявам. За мен отрицателният резултат ще означава не гибел на отделна личност, а смърт за цялата ми раса.

— Сериозна работа… — Леко се поуспокоих. — Но вие и изчислителите сте изключения от правилото. Вас, предполагам, така или иначе не могат да ви накарат да се носите с кораби из Вселената. На изчислителите чуждата функция също не им трябва.

Работата не е само в това. Пьотър, нима мислиш, че не е възможно да се създаде механично устройство, понасящо джампа? Чисто механично устройство за зареждане на информацията в компютрите? Неразумни биологични структури, способни да се ориентират по звездите и да подават енергия към джампъра?

— Не бива да съобщаваш това на силните раси — изстрелях аз.

Куалкуа се засмя.

Успокой се. Нима смяташ, че силните раси са неспособни да стигнат до този извод самостоятелно?

— Тогава защо? — извиках аз. — Защо караме корабите си из Галактиката? Какво, не са ни намерили друга роля ли?

Расите, които нямат функции, се изключват от Конклава. Тази съдба е сполетяла много раси, Пьотър. Аз ги помня. Кехлибарените бръмбари… това беше колективен разум, аналогичен на моя. Но те не издържаха космическите полети, а планетата им не произвеждаше нищо ценно. Едни млекопитаещи, подобни на вас, но неспособни да се примирят с ролята си… А имаше и цяла планета с разум. Океан от разумна протоплазма, с който никой не можеше да установи контакт… И старите получиха заповед… Конклавът е пресметлив, Пьотър. Той не държи в редиците си търтеи. Рано или късно това ще се обърне против него, но предполагам, че ще е по-скоро късно.

— Тогава в какво се състои нашата особеност, куалкуа?

Не си ли се замислял за цената на скока? За тази точност, която е необходима при джампиране на разстояние малко повече от дванайсет светлинни години?

— Но ние постигнахме…

Пресметни, Пьотър. Неточността на примитивните ви системи за ориентация. Съотношението на скоростите. Движението на звездите в Галактиката. Никаква навигационна система не е способна да отведе кораба до целта, ако цената на скока е дванайсет светлинни години.

Бях повален и размазан.

По-лесно ми беше да се съглася, че светата инквизиция не е сгрешила и Слънцето се върти около Земята.

— Но нали ние скачаме, куалкуа. Отлитаме и се връщаме.

Въпреки логиката. Въпреки статистиката. Въпреки всичко. Силните раси са създавали автоматични кораби с джампъри. Те са се губели в космоса. Скачат към Денеб — и изскачат при Алтаир. Тръгват от Спика — и се връщат при нея.

— Защо?

А ето това не знам. Мога само да предполагам. Джампът не е просто движение в пространството. Той е още и взаимодействие с Вселената. Човешката раса е също толкова неотменима част от джампъра, каквато е магнитната бобина от свръхпроводника и антената от навитата спирала на сребърната нишка. Без пилот джампърът отнася кораба в произволна посока. В това е вашата тайна, човеко. Вашето щастие.

— И все пак… защо…

За Земята ще бъде по-добре, ако никой не научи отговора.

Кимнах. Навярно куалкуа беше прав. И късметът трябваше да се приеме като даденост, без да се задават въпроси, без да се търсят решения…

— Знаеш ли, куалкуа, ние не можем без отговори. Така се получава.

Неволно се усмихнах, вслушвайки се в напрегнатата тишина вътре в мен.

— И знаеш ли, приятелю, навярно това е още по-голяма загадка от джампа…

Струваше ми се, че той няма да отговори. Но куалкуа шепнеше — съвсем тихо, сякаш беше възможно да ни подслушват:

Да, това е загадка. Нещо повече. Възможно е и това да е отговорът…

Реката се оказа съвсем обикновена река. Точно това, от което се нуждаех в момента. Когато стигнах до нея, вече се беше смрачило — ако беше уместно да се каже такова нещо в ядрото. Небето пламтеше от звезди, водата искреше, прескачаше през плитчините.

Паднах на колене и пих на воля. Водата миришеше на пясък, но беше чиста и жива. По дяволите предпазливостта, не бях в положение, при което мога да се боя от чуждопланетна дизентерия…

Утре ще тръгна по течението. Гладен съм, но куалкуа ще помогне — поне някоя рибка ще хвана. Стига тук да има риби…

Проснах се на топлия пясък и вперих поглед в небето. Някъде там се губеха звездите, по които сверявах скоковете си. Сверявах ги, без да подозирам, че това изобщо не е нужно. И работата не е в ориентацията на антената, съотношението на скоростите и началния импулс. Цялата работа е в мен.

Не просто превозвачи! А още и коне!

Това, което за руснака е радост, за немеца е смърт. Това, което за човека е еуфория, за извънземния е безумие.

Колко смешно — ние се нуждаехме от обосноваване на принципа на джампиране. И учените изказаха теория, която астронавтите безразсъдно рискуваха да проверят. И теорията заработи — защото това много се е искало на петимата камикадзета, седящи в металната кутия на совалката.

А за извънземните това не е достъпно. Да намират потвърждения на необосновано предположение. Да запълват пропуските в знанията с вяра. Да убеждават себе си, че всичко трябва да бъде точно така!

Може би затова на извънземните им е толкова трудно с религията? Не намират основания да вярват в Бог — и не вярват.

Но някъде трябва да има отговор… не мога да мина без отговор.

Защо толкова си приличаме — и не само си приличаме, но и сме еднакви! Сянката, геометрите, хората — сякаш едните са отражения на другите, и макар едното огледало да е огромно, другото — по-малко, а третото съвсем мъничко, приликата е безспорна…

Дядо навярно се радва. Че как иначе — трета хуманоидна раса…

Започвах да се унасям. Вероятно си струваше да се поотдалеча от реката — скоро пясъкът съвсем щеше да изстине. Но не ми се искаше да ставам, да разкъсвам паяжината на съня…

Опасност!

Куалкуа не се нуждаеше от сън.

— Какво? — прошепнах аз, докато се обръщах по корем и се оглеждах. — Къде?

Реката. Плясък. Светлина.

Вгледах се — и видях сред звездния блясък огромен тъмен силует, лениво плъзгащ се надолу по течението. Над водата се носеше слабо, мътно огънче.

Кораб?

Не, прекалено тихо се движеше.

Въображението ми послушно дорисува контурите на чудовищно тяло с изпъкнало, блестящо око върху стълбче. Защо винаги очакваме първо да срещнем чудовище?

Бойна трансформация?

Харесало му беше да моделира от мен оръжие…

— Почакай — прошепнах аз. Навярно прекалено високо. Сянката вече пропълзяваше покрай мен — тромава, ръбеста. При звука от гласа ми нещо помръдна. Огънчето се плъзна нагоре… сякаш окото ме търсеше.

Застанах на колене, готвейки се да хукна по-надалеч от брега.

— Ей! Кой е там?

Гласът беше тих, но се разнасяше отлично над водата. Потрепнах и застинах на място.

— Има ли някой? — попитаха отново с лека неувереност. Навярно ако застинех на място, можех да се скрия. Жълтото огънче се поклащаше, търсейки ме… чудовището вече отминаваше.

И изведнъж мракът се разсея.

Какво ти чудовище!

Сал и човек, застанал с фенер в ръка.

— Ей! — извиках аз. — На борда!

Говорехме на език, който беше различен от вече познатия ми. Порталът отново ме беше подготвил за поредната планета на Сянката.

— Ехей! — отзова се радостно гласът. — Сам ли си?

— Да. — Скочих и се втурнах по брега. Бавно отдалечаващият се сал внезапно се беше превърнал в център на Вселената. Не, не, не исках да оставам сам на брега! — Почакайте!

— Няма мотор — отговори непознатият добродушно, но с лека тревога. — Ще доплуваш ли?

Да доплувам? Той какво, шегува ли се? Няма и двайсет метра… ще крача по дъното…

Хвърлих се във водата. Пробягах няколко крачки — дълбочината нарастваше стремително, гмурнах се.

Водата се оказа топла. Явно неусетно бях успял да измръзна…

Жълтото огънче се приближаваше, превръщайки се неусетно в малък кръгъл фенер. Едва не налетях на сала, вкопчих се в хлъзгавите греди. Най-обикновен класически сал. Подадоха ми ръка.

— Хайде, измъквай се…

Най-важното нещо в този глас беше, че имаше топлина. Може би и лека тревога… но много бих искал да видя земен турист, който с такава лекота взима случаен спътник в пустошта, и то посред нощ.

— Благодаря — прошепнах аз, качвайки се на сала.

Човекът безмълвно поднесе фенера към лицето си. Не казах нищо, но оцених жеста.

Мъж. На средна възраст — можеше да е и малко над трийсет, и да наближава четирийсет. Впрочем след покойния дълголетник Галис не рискувах да съдя за възрастта на аборигените. Кожата му беше тъмна, изглежда, не от загар, а по природа; косите бяха черни и прави. Лицето беше много спокойно, сериозно, но не напрегнато. Само дълбоко в очите се виждаха искрици, които подсказваха, че през живота си се е занимавал не само с плуване със салове и изваждане на нервни пришълци от водата. По нещо приличаше на Данилов, само че беше по-силен, много по-силен. Такива мъже моментално се харесват на младите момичета. Аз навярно никога нямаше да стана такъв. Носеше единствено шорти от сребриста тъкан, което моментално възкреси в паметта ми Ник Ример и геометрите.

— Благодаря — повторих аз.

Мъжът бавно обърна фенера и ме освети. Аз замижах, изчаквайки да мине оглеждането.

— Ама че белег имаш, приятел — каза той със съчувствие, сваляйки фенера. — И пресен, нали? Кой има такива зъби?

Въздъхнах дълбоко.

— Метаморфите.

— Ясно. Смятай, че си се разминал леко. Далеч ли е той?

— Мъртъв е.

Мъжът мълчеше. В погледа му имаше въпрос — „как“?

Не. Не можех да го лъжа.

— Аз… също съм метаморф. В някаква степен.

— Разбирам. При нас това не е прието.

— Добре. Не възнамерявам…

Кимване — сякаш всичко казано беше дреболия, недостойна за внимание. Обещах да не се превръщам в чудовище — значи всичко е наред.

— Келос. Така се казвам. Това име не означава нищо на нито един от езиците на Сянката. И затова ми харесва.

— Здравей, Келос. Аз се казвам Пьотър. Това също не значи нищо на езиците на Сянката.

— Грешиш. На диалекта на Изначалната Земя тази дума означава „страж“.

Той се усмихна.

— Страж? — повторих тъпо аз.

— Страж, пазител, диверсант. Зависи кой период ще вземеш, но на мен ми харесва най-много първото значение. Не, не съм оттук. Не ме гледай толкова учудено.

— Не съм учуден.

Келос кимна:

— Ти отскоро ли си тук?

— Съвсем отскоро. Минах през портала.

— Ясно. Това веднага се вижда. Не се притеснявай.

Виж ти — успокояват ме.

— И говори по-тихо, че ще събудиш сина ми.

Кимнах. Погледнах назад — на „кърмата“ на сала имаше нещо като колиба. Веднага си спомних за „Приключенията на Хъкълбери Фин“.

— Аха — казах тихичко.

— Приключение ли имаме? — чу се от колибата.

Келос разпери ръце и каза без особено огорчение:

— Ето… Молбата се отменя поради закъснение… Да, Дари! Приключение!

От палатката изпълзя малчуган на десетина годинки. Също мургав, но малко по-светъл от Келос. Изправи се и ме погледна изучаващо.

— Боя се, че съм доста скучно приключение — смотолевих аз.

Момчето, изглежда, не мислеше така. Сънливостта веднага отлетя от очите му.

— Това униформата ви ли е? — попита звънко той.

Келос въздъхна:

— Дари!

— Извинете.

Момчето се смути. Добро момче, още не загубило детската си откровеност и непосредственост.

— Аз се казвам Дари — каза той малко церемониално.

— Пьотър — отговорих аз в същия тон.

Момчето си пое въздух и изстреля:

— А това военна униформа ли е? Ох…

Келос му се закани с пръст. Усмихна ми се някак пресилено:

— С децата не може да се направи нищо. По-добре отговори ти.

— Военна — казах аз. — А белегът на бузата…

Улових погледа на Келос и завърших:

— От едно чудовище, което не е местно. Но нямам оръжие в себе си, честна дума. И изобщо — не нося нищо интересно. Дори камъчета от други планети.

— Жалко — каза сериозно момчето. — А аз ги колекционирам.

Глава 6

Оказа се, че фенерчето не е проста работа. С него Келос затопли закъснялата вечеря — направо в пластмасовите чинии. Изглежда те по-скоро си играеха на примитивни технологии, тези странни баща и син салджии.

Ометох всичко в чинията си — храната изглеждаше прясна, но сега не ми беше до гастрономични изисквания. Келос ме наблюдаваше безмълвно, а момчето, което под строгия поглед на баща си беше преустановило разпита, вече клюмаше.

— Това е ритуал при нас — каза Келос.

— Кое?

— Да си правим такива пътешествия по цяла седмица. Подарък на сина ми за рождения ден.

Кимнах. Можех само да завиждам на Дари. Навярно и на Келос бяха подарявали такива празници…

— Не. Аз съм от друг свят. При нас… при нас правеха други подаръци…

Погледите ни се срещнаха.

— Не умея да чета мисли. А и това са небивалици. Никога не съм срещал толкова способен телепат. Лицето ти е изразително — веднага се усеща за какво мислиш.

Май се изчервих.

— Просто ми се е налагало да общувам с толкова много хора… млади хора като теб. Извинявай, ако съм те обидил.

— Къде си общувал? — попитах аз.

Келос погледна дремещия си син.

— В армията. На мое подчинение бяха много младежи…

Какво пък, не само той умееше да чете по лицата. Аз също почувствах в него онази сурова властност, макар и скрита под спокойна отпуснатост.

— Говори ли ти нещо наименованието Кристален алианс?

Той се напрегна, докато задаваше въпроса. Поклатих глава.

— Не. Абсолютно нищо не ми говори.

Изглежда, Келос остана доволен.

— Стара история, Пьотър. И почти забравена… освен на някои светове.

Моята поява го беше разтревожила, и то как! Беше разчоплила онези закътани местенца в душата, където човек крие тайните си…

И тези тайни понякога са ужасни…

— Воювал ли си за Кристалния алианс? — попитах аз.

Келос отново погледна към момчето.

— А аз очаквах, че гостът ще разкаже за себе си… — Той се опита да се усмихне. — Страхувам се, че имената, длъжностите и планетите нищо няма да ти говорят…

Погледна към брега — или се измъкваше демонстративно от започнатия разговор, или търсеше нещо. Светът под звездното сияние изглеждаше приказен, и красотата му не беше мъртва, като на блуждаещата планета. Сребристите листа на дърветата се бяха навели над самата вода, трепкаха чудновати сенки.

— Не искам да пропусна пътечката — поясни той. — По нея ще стигнем вкъщи за десет минутки. Ние вече се връщахме, Пьотър. Много е важно празникът да приключи в точния момент, това е най-голямото изкуство. Тогава той се запомня завинаги.

— Винаги ли пътешествате със сал? — попитах аз.

— Не. Миналата година — пеша. Между другото, и тогава срещнахме гост. Но той… той не се задържа тук.

— Случайно да нямате някоя малка война? — попитах аз.

Келос поклати глава.

— Не. И няма да имаме. Никога. Това е много мирна планета.

— Чудесно. Завиждам ви.

— За какво? Ти сега си тук, Пьотър. И никой няма да те изгони, сам разбираш това…

Разбирам? Едва ли. Всички тук са толкова гостоприемни, особено в началото. И всички обичат планетите си. Само че аз вече се страхувам, след предишния свят, че монетата си има обратна страна…

— Кристалният алианс беше чисто силово обединение — каза неочаквано Келос. — Тирания в най-чистия й вид. При това беше изначално създаден в противовес на Сянката.

Той ме погледна в очите, сякаш очаквайки реакцията ми. Аха. Само да знаех как трябва да реагирам.

— Изумително е, че не съм чул нищо за него…

— Ти, очевидно, си много млад. Алиансът на практика се разпадна преди петдесет години. Тогава и аз си тръгнах. Не по своя воля, между другото. Не през портал.

Боже, на колко ли години е? Поне връстник на дядо е. Сърцето ми болезнено се сви — по времето, когато дядо с пъшкане се разхождаше в градината, този як мъж е правел походи със сина си!

— А в най-славните си години Алиансът обединяваше сто и петдесет планети… „Обединяваше“ не е най-подходящата дума. По-скоро „сковаваше“…

Зави ми се свят. Колко свята предполагах, че обединяваше Сянката? Петстотин? Как ли пък не! Ако империя, обединяваща сто и петдесет планети, не е оставила следа в историята… А нали, между другото, съществува и така наречената „граница на Хлистов“ — на името на социопсихолога, установил, че звездна империя, обединяваща повече от седемстотин светове с различна култура, е обречена да се разпадне. И се говори, че според данни от Конклава, и извънземните се съобразяват с това число…

— Ние даже изолирахме порталите на подвластните светове — каза Келос. — Не вярваш ли? Първо се опитахме да ги унищожим… някак наивно. После просто ги ограждахме, строяхме около тях саркофази, капсулирахме ги в пространството… Порталите прорастваха, разбира се, но бавно. Чак накрая се досетихме какви светове ни дава Сянката…

Гледах Келос и разбирах колко ми е провървяло. Страшно ми провървя. Той ще разкаже. Ще ми обясни какво е това Сянката и дали си струва да очаквам помощ от нея…

Все пак ми се беше усмихнал късметът. И, както винаги, възникваше въпросът: дали беше случайно?

— Тате, какво е това саркофаг? — попита сънено с тънкото си гласче момчето. Келос потрепна. Но отговори спокойно:

— Гробница за древни царе. Или за ненужни вещи.

— Нима порталите са ненужни? — Дари вдигна глава и погледна настоятелно баща си.

— Някога ми се струваше, че е така.

Чак се възхитих на начина, по който той общуваше с детето си. Явно не му се искаше да се задълбочава тази тема. И все пак отговаряше ясно и разбираемо, като по никакъв начин не демонстрираше отношението си към темата на разговора.

И тази картина не предизвикваше в мен раздразнение. Може би защото това не беше разговор на наставник с подопечен, а разговор на баща със син.

Страшен е светът, в който предпочитат учителите пред родителите…

— Тате, вече доплувахме! — възкликна Дари. — Тате!

— А, плазма и пепел… Пьотър, дръж пръта! Дари, на руля!

След минута вече тласкаме отчаяно сала по средата на течението. Разбира се, нямаше никаква полза от детето на руля. Само че аз бях последният, който би му казал това. Нека се подхлъзва по мокрите греди с босите си крака и да се подпира в непослушното весло, знаейки, че управлява сала в посока към дома.

Келос събра багажа в раницата и я метна на рамо. Така и си беше останал по шорти, нощната прохлада не го притесняваше. Дари облече пуловер. Аз стоях отстрани и наблюдавах как се приготвят.

Като че ли се подразбираше, че аз ще тръгна с тях. Или краткото гостоприемство на сала изобщо не предполагаше покана вкъщи?

— Нуждаеш ли се от формална покана? — попита деловито Келос.

Неловкостта веднага се разсея.

— Не е задължително. Сега дълго време няма да можете да се отървете от мен — заявих нагло аз.

Пътечката през гората беше тясна, но се открояваше ясно. Очевидно я използваха често. На десет метра от реката забелязах, че стеблата на дърветата проблясват под звездната светлина леко и искрящо, като покрити с накълцани стъкълца…

— Мама ли е отбелязала пътя? — попита Келос сина си. — Как мислиш?

— Не, аз го направих, преди да тръгнем.

— Браво.

Отново усетих, че завиждам. Само не знаех на кого завиждам повече — на Келос или Дари.

Може би глупавата им Сянка наистина позволяваше да се постигне щастие? Дори и да не е навсякъде… нали идеалното общество не съществува. Може би поне този свят е предназначен за живот.

— Много ли градове имате? — попитах аз кой знае заради каква асоциация.

— Изобщо нямаме градове.

Дари хвана баща си за ръката:

— Тате, а в градовете интересно ли е?

— Според мен — не особено.

— А защо хората на други планети строят градове?

— Страх ги е от самотата.

Момчето замълча за минута. После попита:

— В градовете няма самота, така ли?

— Там само това има. Но не го забелязваш.

Не се сдържах и се включих в разговора със същия детски ентусиазъм като Дари:

— Всички тук ли мислят така, Келос?

— Да. Разбира се.

Дари пусна баща си и хвана моята ръка. Изглежда, се притесняваше да се обръща по име към мен и смяташе докосването за най-добро начало на разговор:

— А ти свикнал ли си да живееш в градове?

— Общо взето, да. Само че баща ти е прав — това не е най-хубавото място за живеене.

— Ти военен ли си? Като тате?

Стори ми се, че Келос ме погледна накриво.

— Воювал съм съвсем малко — изрекох предпазливо аз. — Войната е лошо нещо.

По дяволите, какво съм тръгнал да обяснявам очевидни истини! Неделна проповед за извънземни деца…

— Аха. И тате казва така — съгласи се Дари. — Всички, които са воювали, казват така. Само че кой знае защо те самите са воювали.

Или размишляваше на глас, или иронизираше съвсем не по детски.

— Пьотър, а като си бил малък, не са ли ти казвали, че войната е лошо нещо? Ето, татко са го учили да е войник — и той е воювал.

— Дари, на досаждай на човека…

— Не ви ли е интересно да разговаряте с мен? — попита момчето.

Въздъхнах.

— Интересно ми е. Дари, като бях малък, ми казваха, че войната е лошо, но неизбежно нещо. Че ако искаш мир, трябва да се готвиш за война. И че понякога трябва да воюваш за своята истина.

— За да направиш щастливи всички — каза подигравателно Келос.

— Не. За да защитиш себе си. От тези, които искат да те направят щастлив.

— Сигурен ли си, че Кристалният алианс не е преминал и през твоята планета? — поинтересува се Келос. — Чувал съм такива думи от…

Той се сепна.

— Какво е това Кристален алианс? — незабавно попита Дари.

— А ние почти пристигнахме. — Този път Келос игнорира въпроса. — Бягай да събудиш мама.

Излязохме от гората. По-точно — не излязохме напълно, а гората просто оредя, превръщайки се в нещо като добре поддържан парк. Отпред, сред дърветата, се виждаше къща — на два или три етажа, но с огромна площ. В нея имаше нещо от старите английски вили — мрачната строгост на линиите и напъните да прилича на крепост.

— Кристалният алианс… — започна настоятелно момчето.

— Дари, ще ти обясня после. Хайде, върви.

Момчето премина в бяг и се изгуби сред сенките на дърветата.

— Май казах нещо, което не биваше — прекъснах мълчанието аз.

— Не. Аз… омекнах. Отдавна не съм общувал с военни… още по-малко — с такива, които идват направо от фронта. Не искам да говоря за това пред Дари. Разбираш ли?

— Не съвсем.

Келос въздъхва.

— Трудно е да се излезе от романтичния образ на войната, Пьотър.

— Достатъчно е да участваш в нея.

— Възможно е. Но аз не искам Дари да започне да си мечтае за военна кариера.

— Та нали при вас не се воюва?

— При нас! Пьотър, нима не разбираш?

— Не говори изобщо за такива неща — предложих аз. — Нека момчето мисли, че светът е нещо добро и прекрасно.

Някой би се обидил от такъв съвет. Но Келос само поклати глава:

— Ето на това вече нямам право, Пьотър. Защото ще бъде лъжа. И ако трябва да съм честен… не съжалявам за времето, прекарано в Алианса.

— Ти знаеш какво чувстваш — признах аз. — Нищо чудно, че момчето ти се е заинтересувало…

— Да, очевидно. Може би ми е провървяло. Не ме екзекутираха въстаници… като момчетата от Трета специална бригада на Галеон. Не ме е изтезавало собственото ми контраразузнаване, когато Алиансът започна да се разпада и тръгнаха метежите. Не съм горял в изтребител, уцелен от топлинен лъч… Мен само…

Тонът му беше такъв, сякаш Келос се готвеше да каже „разстреляха“. Но не успя да довърши.

В тъмния силует на къщата пламна жълтият правоъгълник на отваряща се врата.

— Келос!

— Това е, ще отложим военните спомени — каза бързо Келос. Тръсна рамене, настанявайки по-удобно набързо метнатата раница. — Че иначе наистина ще започнат военни действия.

Не се случва често веднага да започнеш да се чувстваш уютно в чужд, напълно непознат дом. Това зависи и от домакините, и от самия дом… впрочем, домът е само отражение на домакините. По-ярко и честно. Никакви думи и усмивки не могат да помогнат да се усети топлината, ако вещите съхраняват студенина.

Тук имаше достатъчно топлина за всички.

Изпитах много странно усещане от съпругата на Келос, която се казваше Рада. Външно изгледаше съвсем млада жена, може би даже прекалено млада, за да има десетгодишен син. Но вече разбирах, че е безнадеждна работа да се гадае възрастта в Сянката. Може би и затова се чувствах така, сякаш общувам с умна, красива и добра, но абсолютно нереална жена. Сякаш гледаш кинозвезда от корицата на списание… не можеш да разбереш къде свършва животът и къде започва изкуството.

А домът живееше чрез стопаните си. Буквално се беше просмукал с тях, гледаше през очите им — и през детските рисунки на стената, много симпатични акварели (бях сигурен, че ги е рисувала Рада), и със снимките на сурови, но красиви пейзажи — тук също нямаше съмнения в това кой е авторът. Искаше ми се да се настаня в креслата, масите ме караха да седна да ям и да пия, книгите — прекалено много книги — ме приканваха да ги прочета. Или някаква сянка от моя дом живееше в къщата на Келос, или бях прекалено изтощен, но когато прекрачих прага, съвсем забравих за Земята, Конклава, геометрите. По-точно — постарах се да забравя. Бях на гости, при това на гости при стари и добри приятели.

Отказах да вечерям, но от разговора може би не бих се отказал. Обаче човек трябва да има чувство за мярка. Умореният Дари се носи десетина минути из къщата и Рада го сложи да спи. След като изпих чаша горещ екстракт от някакви треви, който тук играеше ролята на чай, отидох в отредената ми стая. Навярно това също беше местен ритуал — глътка чай с домакините. Културите, имитиращи патриархалност, се отнасят с много любов към ритуалите, някога бяхме разисквали това с дядо…

Не ми бяха останали сили за душ, така че съблякох дрехите си и си легнах. През отворения прозорец се виждаха пламтящите звезди.

Интересно, каква ли е икономиката тук? Едва ли „комунизмът“ на геометрите — там при всеобща ситост хората се задоволяваха със стаи-килии. Очевидно нещо по-реално, както на планетата на зелените… Колко ли струва тук такава къща?

Дали мога да намеря работа, която ми допада и да придобия подобно жилище? Или първо трябва да повоювам стотина година за Кристалния алианс… добре де, Кристалният алианс се е разпаднал, да повоювам за Стъкления, Калаения или Дървения… а после може и да се наслаждавам на покоя?

Пьотър, ти си неадекватен.

Изглежда, проумяването не се беше отразило на куалкуа по най-добрия начин. Той се опитваше да контролира мислите ми.

— Разкарай се.

Пьотър, ти забравяш защо си в този свят.

— Куалкуа, страх ли те е, че ще плюя на всичко и ще остана да живея тук?

Симбионтът мълчеше.

— Не се бой — казах аз, гледайки през прозореца. Нощният ветрец развяваше края на прозрачната като тюл завеса. — Няма да остана. Помня кой съм. Помня Земята.

Земята е прекрасна планета — изрече изведнъж куалкуа. — На нея има множество места, които не отстъпват на този свят по красота и удобство за живеене.

Засмях се.

— Сега на пътеводител ли ще се правиш? Зарежи. Няма да оставам тук. Келос, навярно, е заслужил тези гори, красивата си съпруга, пътешествията със сина си, уютния дом. А аз не. На мен тук ми е хубаво… много хубаво. Но това е като да поглеждаш в бъдещето и да си мислиш, че ще е хубаво да седиш край камината и да си грееш старите кости… А те дори не остаряват, куалкуа.

Пьотър, ти недооценяваш сериозността на ситуацията.

— Какво имаш предвид?

Спомни си за първото ти минаване през портала.

— Е?

Беше изпълнен с агресия и жажда за приключения. И ги получи.

— Остави тази работа… — Аз забих лице във възглавницата. — Не съм искал да изпепелявам чужди изтребители и да се бия с метаморфи…

Оказа се, че куалкуа може да мълчи укорително.

— Така ми се струва — добавих аз.

Спомни си второто преминаване през портала.

— Ето какво не разбирам… Аз умирах, куалкуа. Просто умирах. Сега знам как е…

Пьотър, ти за втори път попадна в свят, който отговаря на твоите желания. На теб ти се искаше покой. Никакви врагове. Никакви схватки. Нечии грижи, нечий живот, на който може да се завижда. Отдих. И ти го дадоха.

Сънят моментално отлетя от мен. Лежах, опитвайки се да си спомня онова, което никак не ми се искаше да си спомням. За какво си мислех, когато умирах? За нищо… тъга и болка… и отчаяната гордост от усещането, че съм победил…

— Водят ме за носа, така ли, куалкуа? Подхвърлят ми светове-примамки?

Симбионтът мълчеше.

— Говори, де! Нали все пак си много по-умен от мен. Ей, свръхразум! Това не ти е да прислужваш на свръхрасите!

Надявам се. Надявам се, че те изучават.

— Прекрасно. А каква е алтернативата?

На теб ти служат. Подчиняват ти се.

— Боиш се, че расата ми е от потенциални господари? — прошепнах аз. — Куалкуа… ама че си глупав. А на теб самия интересно ли ти е случващото се?

Аз се радвам на всякаква информация. Тревожи ме това, че не контролирам ситуацията.

— А може би точно това си искал? — попитах аз отмъстително. — Стотици години си бил страничен наблюдател. Тук те водят за носа. Може би това ти е приятно?

Интересно, има ли куалкуа подсъзнание?

И това е възможно. Пьотър, аз анализирах генетичния код на всичко, с което си бил в досег. Сняг, Галис, Келос, Дари.

— Знам резултата — казах аз. — Всички те са хора.

Или вие всичките сте Сянката. Лека нощ, човеко Пьотър.

— Лека нощ… макар че ти не спиш. Кажи, какво става вкъщи?

Куалкуа се забави. Не му се удаваше лесно да се отказва от собствените си принципи.

Силните знаят за съществуването на геометрите. Информацията се е разпространила. Червено-виолетовата ескадра на аларите, конвоирана от торпите, се придвижва към Сърцето на световете.

— Какво е това?

Хората наричат тази планета Цитаделата. Там се събира Съветът на силните раси. Нещо повече — те вече знаят и за теб. За това, че си бил на разузнавателна мисия при геометрите, а сега се намираш в Сянката.

Ставаше все по-зле.

— Сега можеш да не се притесняваш, че ще се отпусна. Силните взели ли са някакво решение?

Не. След две земни денонощия се очаква докладът на командващия на аларите. След това ще бъде взето решение.

— А силните знаят ли за теб?

Куалкуа се изкикоти.

Мен не ме възприемат сериозно.

Хубаво е да си малък и послушен. Или поне да изглеждаш такъв.

— Лека нощ — казах аз. — И… ако можеш — приспи ме. Можеш да изработваш цианиди, ще се справиш и със сънотворните. Хайде. Иначе изобщо няма да заспя.

Не е задължително да се използва химия…

Куалкуа е най-добрият лекар на света. Това е безспорна истина. Отворих очи и установих, че през прозореца свети слънце. Бях се наспал прекрасно и очаквах храна и приключения.

— Благодаря — промърморих.

Навикът да отговарям на куалкуа на глас се оказа неизкореним. Може би по такъв начин се опитвах да създам илюзия за независимост? Сякаш куалкуа не чува мислите ми, когато говоря на глас…

Събрах леглото си и се разходих из стаята, като вече оценявах нещата с бистър ум. Битът е най-добрата визитна картичка на една култура. Така е и на Земята — малките, бедни руски апартаменти с неизменния атрибут — рафтовете с книги, американските вили с безупречен интериор, разкошна техника и купчина комикси като пълноценен сурогат на културата. Така е и с геометрите — пълният казармен аскетизъм. И на планетата на зелените — удобно мисловно управление, комфортни легла, спортно-музикални безсмислици по телевизията.

А тук ме зарадваха две неща. Първо — управлението на цялата техника, макар и да ми беше непозната, беше реализирано по земния начин — с бутони и сензорни панели. Намерих нещо, напомнящо за музикална уредба и дори успях да го включа. Да можех да разбера още къде са черните дискове със записи, сигурно щях да послушам и местна музика.

Втората, и даже още по-радостна находка се оказаха книгите. Истински, хартиени. Строги обложки, а вътре — съвсем малко илюстрации и текст. Усещането от четенето беше необичайно — разбирах писмеността, и плетеницата от букви, леко наподобяващи арабските, послушно се подреждаше в думи. И все пак това предизвикваше неприятно, почти физическо усещане за дискомфорт. Натъпканите в мозъка ми знания се бунтуваха, все още не се бяха аклиматизирали. Виждах сложната черна шарка, мислено изговарях чуждите, прекалено резки звуци, а едва след това осъзнавах смисъла на прочетеното. И все пак успявах да се откъсвам от книгите с усилие. Ако се окажеше, че под тъмното стъкло на библиотеката имаше поне една енциклопедия — щях да се заселя тук. Но всичките стотина книги бяха белетристика. Старателно зачитах томче след томче и ги оставях настрана, като все повече и повече изпадах в недоумение.

Не, не може да бъде! Хващах книга след книга, но истината се оказа жестока.

Не може да бъде!

Погледнах ужасено толкова зарадвалия ме шкаф.

Женски романи!

Само че на Земята тази кошмарна утеха за стари моми и сантиментални девойки се оформя по различен начин. Не толкова строго и академично. На обложката трябва да се сложи красавица с дълбоко деколте и полуизвърната — така че всяка жена да разпознава себе си в нея. А до нея трябва да има наведен да я целуне красавец, нарисуван съгласно обобщените женски вкусове. На едната книжка — брюнет с блондинка, а на другата — блондин с брюнетка. Веднъж на сто книги може да се нарисува червенокос красавец и девойка в лодка…

Уви, бях попаднал на необичайно оформление. Да се четат тези книги, за да се търси информация беше все едно да се търсят перли в купчина тор. Единственото, което забелязах, беше, че страдащите герои си тръгваха от тъгуващите героини през някой портал, а след стотина страници героините бягаха там да ги търсят. И, разбира се, ги намираха. Да можеше да има още няколко приказки за това как се управляват тези портали…

Между другото, на нито една от илюстрациите вътре нямаше изображения на хора. Пейзажи, абстрактни безвкусици, блестящо изпълнени натюрморти. Но нито едно лице. Забранени са по религиозни мотиви, както при мюсюлманите, или просто не са се сетили? Ако беше последното — бих преуспял тук. Само с идеята да се обличат женските романи с ярки обложки бих натрупал капитал, бих купил вила… Пфу. Навярно куалкуа беше прав донякъде, отпуснал съм се. Вила ми се прищяла. А може би и да си купя барабан, да си взема малък булдог и после да се оженя…

Затворих шкафа, пригладих косата си и излязох в коридора. Кой знае защо ми се искаше всички още да спят. Не е хубаво, разбира се, но бих побродил из къщата, бих потърсил истински книги, бих се опитал да поработя с местната информационна мрежа…

В големия хол, накъдето, по американски маниер, водеше входната врата, седеше Рада. Четеше книга.

— Добро утро — казах тихо аз.

Жената вдигна поглед.

— Добро утро, Пьотър. Отпочина ли си?

Не, тя беше по-възрастна от мен. Много по-възрастна. Под лъжливо младата външност се криеше такъв жизнен опит, какъвто не бях и сънувал. В нея имаше сила… и аз се почувствах малък и слаб.

— Да, благодаря. Сякаш се родих отново.

— Да вървим да те нахраня. Моите мъже още спят. — Рада остави книгата. Погледнах неволно обложката — все същият строг тон на оформление… „Храмът на анаинските предци“. Ето, хванала се е да препрочита класиката.

— В моята стая също има много книги — казах аз внимателно.

— Там? Ох — засмя се тя. — Последният, живял там, беше една моя приятелка… Гостува ни предишния месец. Та там има само женски романи.

Е, слава Богу, че тя не ги чете…

— Да, разбрах. А при вас прието ли е да се оформят така всички книги? Обложки без картинки и на илюстрациите няма хора.

Изглежда тя се учуди:

— Та това са неадаптирани издания. Разбираш ли… — Рада се смути: — Знаеш ли, Пьотър, сякаш обяснявам на малко дете. Само не се обиждай!

— Няма.

— Е, това е евтино издание. Общосянково. Макетът е направен така, за да няма илюстрации, дразнещи някоя раса.

Уточни! — изписка куалкуа.

— А това възможно ли е?

— Пьотър, помисли си, нима на една сантиментална стара жена ще й бъде приятно да чете книга и по някое време да попадне на изображение на два целуващи се паяка?

Тя не дочака отговора ми. Засмя се и ме хвана под ръка.

— Пьотър, не се притеснявай. Разбирам, че си войник. Хубаво е, че изобщо си се заинтересувал от литература. Искаш ли да ти подбера няколко интересни книги за начало?

Така значи.

Очевидно въпросът ми е бил от типа: „А защо буквите са черни и всичките са толкова различни?“ И сега съм сложен сред тъпите военни, плахо интересуващи се от литература?

Впрочем на фона на казаното от Рада това беше дреболия, незаслужаваща внимание. Други раси!

Сянката обединява не само хуманоидни цивилизации. Има още и паяци, а навярно и медузи, птици, насекоми…

Просто ми провървя два пъти подред.

Влязох след Рада в трапезарията. Съдейки по размера на масата, тук приемаха тълпи от гости. Закуската беше обилна и вкусна. Изядох прилична пържола и хапнах салата от някакви сладки чудесии.

— Имаш ли вече планове? — попита Рада, докато сядаше срещу мен с чаша чай. — Помисли ли за живота си?

— Само за него мисля — признах си мрачно аз.

Рада кимна. Погледът й се задържа върху бузата ми.

— Белегът не ти ли пречи?

— Не. Не особено.

— Дали да не го махна?

А какво всъщност да очаквам от хора, живеещи стотици години? Такива дреболии като белези и на Земята биха могли да ги махнат.

— По-късно — отговорих уклончиво аз.

Рада въздъхна. Погледна през прозореца:

— Пьотър, наблизо има свободна земя. Формално е наша собственост, така че няма да има проблем… Имаш ли спестявания?

— Не.

— Нищо. Можеш да вземеш кредит. Със сигурност имаш специалност, необходима на планетата… Ще си построиш къща…

— А случайно наблизо да има и девойка за женене? — полюбопитствах аз.

— Наблизо няма, но… — Рада ме погледна изпитателно. — Пьотър, има нещо, което не разбирам. Искаш да се върнеш в този свят, от който си дошъл ли? Да отмъстиш или да спасиш някого?

— Не. Този свят си отмъщава сам на себе си. И нека да се спасява сам, както може.

— Тогава съвсем нищо не разбирам. На теб… нещо не ти хареса ли?

— Всичко е много хубаво — отговорих аз искрено. — Благодаря.

— Нали с нищо не сме те обидили?

Боже, тук беше моментът да възкликна: „Те какво, такива мили хора ли са?“

— Рада, даже ми е трудно да обясня колко съм ви признателен.

— За какво?

Поклатих глава. Наистина не можех да обясня. За топлотата? За незададените въпроси? За готовността да помогнат на непознат?

— Рада, аз имам родина. Планетата Земя… Да, разбирам, че звучи като маслено масло, само че Земята няма друго име. Аз много я обичам.

— Там хубаво ли е?

— Там е лошо, Рада. Там често е по-скоро лошо, отколкото хубаво. Но нали хората обичат не заради това?

Жената изглеждаше объркана.

— И защо напусна своята Земя?

— Защото я заплашва опасност. Нелепа, случайна, неотвратима. Надявах се да намеря някъде помощ.

— Външна опасност? — тонът на Рада стана по-твърд.

— Ох. Май да. Имаме и куп вътрешни проблеми. Но сега въпросът е дали планетата ни изобщо ще оцелее.

— Нещо като… — Рада се намръщи. — Кристалния алианс? Чух, че сега се активизира Нощната алтернатива. И като че ли Оранжевата група…

— Не. Рада, никога ли не си чувала за такъв свят — Родината?

— Те ли се наричат така?

— Да. Аз ги наричам геометрите… Защото са изравнили континентите си с линийка и пергел.

Рада се засмя, прикривайки смутено лицето си.

— Ох… извинявай. Но това наистина е толкова нелепо… Не, не съм чувала, Пьотър.

— А за Конклава?

— Религиозната секта на двойнодишащите?

— Не. Нещо като империя. В нея влизат силните и слабите раси… Хиксите, даенло, торпите…

— Расите не могат да се делят на силни и слаби.

— Те се делят.

Рада кимна:

— Разбирам. Това наистина е отвратително. Но аз никога не съм чувала за такива. Да ви завоюват ли искат?

— Да ни унищожат.

— Много неприятно — въздъхна Рада.

Тонът й беше умерено огорчен, сякаш съм казал, че извънземните искат да острижат всички земляни нула номер или ни нареждат спешно да намалим потреблението на кока кола. Неприятно! Виж ти! А аз мислех, че все пак е трагедия, макар и от малък мащаб…

— Добро утро, Пьотър.

Обърнах се. На вратата стоеше Келос. Беше облякъл строг костюм, в който изглеждаше доста нелепо. Само да си сложи вратовръзка — и може да го поканят на банкет…

Изглежда стоеше на вратата от доста време.

— Пьотър, не исках да преча на разговора ви. Повтори названието на планетата на геометрите.

— Родината.

— Не, трябва ми фонетичното наименование. Знаеш ли езика им?

— Да… — С леко усилие си представих Кати, Таг… — Родината.

— Мисля, че съм чувал за нея. — Келос се смръщваше все повече и повече. — Пьотър, те отдавна ли са в Сянката?

— Те не са в Сянката. Моята Земя — също.

Келос и Рада се спогледаха.

— Е, какво ти разправях? — попита Келос. — Пьотър, вчера предположих, че си външен.

— И не сте учудени? — възкликнах аз.

— От какво да се учудим? — Келос потърка основата на носа си. — Сянката е огромна, но Вселената е още по-голяма. Рано или късно идват нови раси.

Изпод ръцете му в столовата се промъкна Дари. Погледна ме смутено и се приближи към майка си. Притисна се към Рада и промърмори:

— Добро утро…

Аз мълчах.

Не бях способен да говоря.

Всички хитрини, цялата маскировка — не струваха пукната пара.

В тях дори нямаше особено любопитство!

— Пьотър, трябва да поговорим насаме. — Келос кимна на Рада. — Така ще му бъде по-лесно.

— Да, разбира се. — Жената, която ми беше изглеждала толкова мила, ме погледна с очите на мъдра старица. Прегърна разсеяно сина си. — Пьотър, довери се на Келос. Ако се нуждаеш от помощ, той ще направи всичко възможно.

В погледа й имаше тъга.

— Защо? — отговорих аз, докато се изправях.

Отговори ми Келос:

— Защото плащам стари дългове…

Глава 7

— И така джампърът стана наше проклятие. И наше спасение…

Кой знае защо първо му разказах именно за джампъра. В началото имало група бедни учени. Решили да въплътят в желязо абстрактна математическа формула, и ето какво се получило…

Кабинетът на Келос се намираше на третия етаж, под самия покрив. Сега, впрочем, изобщо нямаше покрив, слънцето печеше между отместените встрани панели. Келос седеше на масата, въртеше между пръстите си груба метална гривна и ме слушаше безмълвно. Аз също не го гледах в очите.

— Силните раси ни отредиха ролята на превозвачи. Предполагахме, че това е свързано с уникалната поносимост на хората към джампа. А се оказа, че сме и част от джампъра…

— Координати? — попита сухо Келос. — Стабилност на скока?

— Да.

— Ясно. Съзнанията ви си взаимодействат със Сянката.

— Как?

— Вие сте запазили първоначалната форма. Това е цялото обяснение… В момента на прехода контактувате мъничко с порталите… Продължавай. Ще ти обясня всичко. — Келос си сложи гривната и повъртя ръка, сякаш преценявайки дали украшението му отива.

Преглътнах и продължих:

— Всичко вървеше повече или по-малко нормално… доколкото това е възможно. После се появи тази раса… Геометрите. Другите слаби раси се натъкнали на нея. Решили, че това ще промени съотношението на силите… и ни въвлякоха в авантюрата си. Ние сме идентични физически с геометрите!

— Разбирам. Значи геометрите са избягали? — Келос се усмихна. — Изумително. Те наистина имат силно чувство за самосъхранение. Не се обиждай, но аз им се възхищавам…

— А аз не. Геометрите наистина са близки по сила с Конклава! Сега силните раси вече знаят за появата им. Компромисът е невъзможен. Ще унищожат Земята като вероятен съюзник на геометрите.

— Сигурен ли си?

— Да. Конклавът не знае милост. Това е много древна… и много жестока структура.

— Интересна ситуация. — Келос сложи настрана играчката си. — Между другото, що за същество има в тялото ти?

— Симбионт… куалкуа… една от слабите раси…

Бойна трансформация!

— Млъкни! — извиках аз. — Седи и не се мешай!

— Кажи на приятеля си… — Келос присви очи. — Впрочем той ме чува… Та, нека не изпада в паника. И да не влиза в битка.

Той вдигна небрежно длан — сякаш отблъсквайки нещо невидимо от себе си. Бяло сияние обхвана пръстите му. Полъхна топлина.

— Воювал съм за Кристалния алианс — напомни Келос. — Ако си мислиш, куалкуа, че не сме се срещали с метаморфи от моноличностен тип…

В дланите му сега се поклащаше ослепително плазмено кълбо.

— В мен са останали прекалено много бойни железа, за да можеш да ме нападнеш незабелязан… и да останеш жив.

Огненото кълбо се откъсна от дланта му и се понесе нагоре. Пръсна се някъде над къщата със сух трясък.

Не знам кой беше по-смаян и уплашен. Навярно все пак аз. По-голямата част от куалкуа се намираше далеч…

— Ситуацията ми е ясна, Пьотър. — Келос сякаш вече беше забравил за куалкуа. — Тъжна работа. Не сте ли опитали да се обедините с геометрите? Ако са способни да ви помогнат срещу Конклава…

— Не!

— Защо?

— Келос, техният свят е нещо чудовищно.

— Все пак е по-добре от смъртта. Знам нещичко за цивилизацията им. На нашата планета живее бивш регресор от геометрите. Да, Пьотър. Точно така. Не помня как му беше името… не го сметнах за важна информация… Инка, да! Казва се Инка.

Името ми се стори познато… изплува някъде от дълбините на паметта ми.

— Още ли не си разбрал защо са избягали? Мислиш, че са се натъкнали на някакъв Алианс-Съюз-Федерация, който ги е натупал и те панически са напуснали ядрото? Как ли пък не! Това би могло да се случи, ако идеологията им беше наистина общоприета… А на тях това не им е нужно, Пьотър. Всички те са деца, които някога са били лишени от топлина; самотници, свикнали да вярват, че имат приятели; нещастни, неуверени в себе си личности, готови да повтарят: „силата ни е в единството, ние сме задружно семейство“…

Келос въздъхна.

— Добре, ще ти обясня… накратко и поред. Тази информация няма да я намериш в достъпните информационни мрежи, не е прието до нея да има свободен достъп. И така, Пьотър, нашата цивилизация е много древна. Възможно е наистина да е първата в Галактиката…

— Не прилича на такава… — прошепнах аз.

— Да, разбира се. А ти какво очакваше да видиш? Планети, покрити с пласт от стоманени пещери? Космодрум на всеки ъгъл? Ефирни създания, размишляващи за хармонията на сферите? Всичко това вече го е имало. Имало го е и даже още го има… Всичко е започнало точно така, Пьотър. Изначалната Земя е изпращала кораби, те са създавали колонии. Към хуманоидната раса са се присъединили други… е, представи си твоя Конклав. Войни. Разбиране на природата. Мир. Метежи. Съюзи и Империи. Нормална спирала на развитието. За господство са се биели държави, а после — цели планети. Горели са градове, а после — звезди. Нижели са се златни векове, а после са идвали периоди на упадък. Класическа схема, и всички са разбирали, че природата на човека не може да се промени, че това ще продължава, докато не превърнем в нищо самата вселена… Имате ли развлекателна литература за нещата, които още не са се случили?

— Да. Фантастика.

— Така. Мисля, че всичко, което сте измислили, при нас се е случило по един или друг начин. А после изведнъж… Ох, това изведнъж! Всичко винаги се случва изведнъж, а кой знае защо ние винаги сме готови да се учудваме. Както вие сте измислили джампъра, така и ние сме измислили порталите. Това, разбира се, е доста по-сложно нещо. Дори в началната му форма, когато порталите още са били материални — арка, в която е опънато хиперполе… После са се научили да ги правят като част от околния свят, така, че да бъдат неунищожими и вечни…

Келос за миг закри лицето си с ръце и попита:

— Употребяваш ли алкохол?

— Сега, струва ми се, да — признах си аз. В момента ми се пиеше — и не за да се почувствам свой в компанията, а за да притъпя чувствата си.

Оказа се, че сред рафтовете с книги и разни чудесии има малък бар. Келос извади бутилка и две тесни, високи чаши. Напълни ги с прозрачна леплива течност. Каза, без да се чукнем:

— Пожелавам ти късмет.

Изпих чашата на екс. Изгарящ, по-силен от водка ликьор. Тръпчив и сладък.

— Така си и мислех, че във вашия свят това е прието като средство за отпускане — каза Келос. — Та така, Пьотър, порталите бяха много хитро нещо. Те не просто пренасяха човек от свят в свят. Те също така решаваха къде да отиде.

— Вече научих това.

— Съзнанието на влизащия… не, не се сканира, това понятие прекалено опростява…

— Проумява се.

— Да, може би. Всеки, който влиза в портал, отива в свят, отговарящ на потребностите му и в никой друг. Пълното съответствие е невъзможно, но приближението е почти максимално. Мразиш техниката? Отивай в лоното на природата. Пътешествай на кон. Ако искаш — стани разбойник в гората, учи се да стреляш с лък. Или живей на планета, превърната цялата в университет. Занимавай се с наука. В този период са съществували две основни сили — Съюзът за развитие и Втората империя. Порталите били посяти на всички светове чрез някаква титанична акция. Почти всички от групата учени, занимаващи се с това, загинали. Империята и Съюзът се обединили в борбата си с тях — за пръв и последен път. Императорът, който отначало поддържал създателите на порталите, осъзнал грешката си. Но вече било късно — дори и в първия им вариант порталите били практически невъзможни за унищожаване. Империята и Сюзът се разпаднали за някакъв си век в бурна и кървава агония. Ако порталите бяха само някакво обикновено транспортно средство… може би Сянката нямаше да се появи. Но всичко отново се оказало по-сложно, отколкото е изглеждало отначало. Проумяването оставяло върху порталите свой отпечатък. Те… те копират съзнанието на влизащия. Вливат всяка нова личност в своя разум.

Аз мълчах.

— Ти също си там, Пьотър. Станал си частица от онова, което отдавна е надхвърлило границите на постижимото.

— Този свят… където попаднах отначало…

— Нещо в теб е искало именно това. Реален, макар и примитивен враг. Същевременно — убеждаване в безсмислеността на такава война. Получил си каквото си търсел. А и победата над метаморфа, нали? Навярно той е въплъщавал някакъв твой страх… комплекс…

Потрепнах като от удар и възкликнах:

— Но те нали воюват, Келос! Аз съм го получил, но те ежечасно се убиват взаимно!

— Значи там живеят такива, на които това им харесва, Пьотър. Всекиму своето…

Отново потреперих.

— Наслаждават се на тежко и опасно противопоставяне… Намират радост в страданията си и в безнадеждната борба… Емоционално осакатени… Неспособни да вършат нищо друго…

— И готови да умрат?

— А, да… — Келос се запъна. — Пьотър, постарай се да приемеш думите ми спокойно…

Свих се, защото вече знаех какво ще ми каже.

— Няма смърт, Пьотър. Този, който е преминал през портал, не умира никога.

Защо мълча?

Трябва да изпадна в истерия. Да се хвърля на колене и да възхвалявам Бога… който сега вече със сигурност го няма и няма да го има…

Здравей, рай. Здравей, ад. Здравей, Сянка.

— Ти вече си част от Сянката, Пьотър… Може да те убият. Но ти ще се съживиш. Там, където желаеш. До врага си, за да довършите битката. На тиха, спокойна планета, където живеят уморилите се да убиват. Като човек, птица, мислещ кристал…

Келос се приближи и сложи ръка на рамото ми.

— Та нали ти си умирал, Пьотър — каза той меко. — Не знам какво се е случило между теб и метаморфа… но разпознах начина, по който ме гледаше. Няма смърт. Мен са ме разстрелвали три пъти. Спокойно и учтиво. Без излишна злоба. Веднъж загинах с кораба… но и в този случай нямаше нищо запомнящо се. Просто светът помръкна…

— Няма смърт — казах аз. Думите са празни и скучни. Е, няма я и това е… Нея никога не я е имало, тя или предстои, или ние вече не живеем. — А онези… които не са преминавали през портал?

— Не знам. Преди са умирали. В какво са се превърнали порталите сега, откъде взимат информация — не мога да кажа. Но…

Значи вие не сте го дочакали. Моите неистински родители… истинският Пьотър Хрумов… всички, които са живели и умирали на мъничката планета Земя. Учени и селяни, поети и войници, роби и тирани — вие сте вярвали в Бога или сте проповядвали атеизъм, мечтали сте за безсмъртие, създавайки своя философия като Фьодоров10, или изсмуквайки чуждия живот като Жил дьо Ре11… светци и палачи, гении и глупаци — вие не дочакахате! Вие сте там, зад чертата. А аз съм тук. В уютната Сянка.

Аз съм преминал през портала.

Конклавът ще разбие Земята на прах. Геометрите ще отровят планетите на Конклава и ще създадат в руините им своя малка Империя на приятелството, а аз ще живея. Ще ям вкусна храна и ще спя сладко. Ще воювам в чужди армии и ще уча в чужди университети.

Всичко е позволено, нали?

Ако искам да бъда тиранин — ще отида в свят на роби. Ако искам да съм роб — ще сложа прангите. Ще си отгледам псевдоподи и ще стана амеба. Ще си добавя четири лапи и ще се науча да тъка паяжини. Отново ще стана човек. Ще си спретна харем, ще създам религия, ще съчиня куп сонети. Ще си построя къща, ще посадя дърво, ще възпитам син.

Пред мен е вечността.

Плачех, свит в мекото кресло. Келос ме галеше по рамото, сякаш успокояваше дете. А и аз наистина бях дете пред него — преживял стотици години, възкръсвал и изпепелявал планети… Кой е възглавявал Кристалния алианс, Келос, защо знам отговора?

Полъхна течение — вратата се отвори за миг. Келос въздъхна. Прегърнаха ме детски ръчички:

— Пьотър, защо плачеш? Тате, защо той плаче?

— Той намери повече, отколкото търсеше, Дари. Това винаги боли.

— Пьотър, не плачи…

Ти не можеш да ме разбереш, момченце, което от детството си знае, че няма смърт.

За всяко знание си има време. И всекиму своето, само че кой знае защо от тези думи лъха на изгорена плът…

Намерих повече, отколкото търсех.

Всички звезди са в дланите ми.

— Татко, защо не му помогнеш?

— Не винаги е нужно да се помага, Дари. Понякога си струва да се извърнеш и да изчакаш.

— Това не е частно!

— Затова пък е правилно, мъничкият ми.

— Нека да е неправилно, но честно!

Келос въздъхна.

— И ние някога мислехме така… Дари, водим сериозен разговор. Между възрастни. Моля те, излез.

— Но, татко…

— Дари.

Момчето излезе.

— Благодаря — казах аз. Не ме беше срам да плача пред Келос. Но пред момчето беше друго нещо.

— Нека да е неправилно, но честно… — Чу се бълбукане. — Искаш ли да ти сипя още?

— Не.

— В Кристалния алианс изповядвахме точно тази идеология. Смятахме, че порталите са грешка. Капан, изкушение, задънена улица. Завземахме планета след планета… опитвахме се да построим монолитно общество вместо „единното многообразие“, както наричахме тогава Сянката. А после разбрахме какво се случва. Сянката не се бореше с нас. Тя ни даваше само онези светове, които жадуваха борба. Ние станахме част от Сянката, манекен, върху който всички желаещи можеха да излеят негативните си емоции. Тогава всичко се разпадна. Идеята — сега не искам да споря дали е била правилна или не — беше погубена. Алиансът се превърна в банда наслаждаващи се на живота психопати. После ни разбиха в битка — тогава се създаваше Търговската лига и ние първи попаднахме под ударите й… После започнахме да отстъпваме планета след планета. Сянката желаеше това — хората бяха уморени от военни приключения.

— Обеща да ми кажеш какво е уплашило геометрите…

Откъснах ръце от лицето си и го погледнах. Не си направих труда да бърша сълзите си. Известно е детското правило, че ще изсъхнат сами, няма да си личи, че съм плакал.

— Нима още не си разбрал, Пьотър? Изплашили са се онези, които ги управляват. Агентите на Родината не са се връщали. Сянката вижда вътре в теб, Пьотър. Всичко, което е в душата ти. Не че геометрите искат прекалено много тяхното приятелство. На тях не им достига любов, обикновена човешка любов. А при нас не е трудно да се получи тази любов… Връщали са се малцина — онези, за които Родината наистина е била най-хубавият от световете. Другите са останали. Някои с радост, други са прескачали от свят в свят и са уверявали, че искат да се върнат… Ние почти не сме забелязали появата на геометрите, Пьотър. На някои места говореха повече за тях, на други изобщо не бяха чували.

— Също и за нас?

— Да. Съществуването на родствена цивилизация далеч от ядрото е интересна новина. Но също не за всички светове.

— Родствена цивилизация?

Келос кимна.

— По времето на Първата империя — дори преди създаването й — ние сме се разселвали като искри от огън. Стотици, хиляди кораби са отивали в мрака и са угасвали. Но понякога искрата пада върху сух мъх. Така вероятно е възникнала расата на геометрите. Малко вероятно е две разумни култури да се зародят на една планета едновременно — а нали при тях е станало точно така…

— Знам.

— Така сте произлезли и вие. Не виждам друга възможност за пълно биологично сходство. Вие не сте наши потомци или предци, а братовчеди.

— И как цивилизацията на Сянката може да помогне на братовчедите си?

— Като напердаши другите си братовчеди? — попита иронично Келос. — Нека да помислим заедно, Пьотър. Аз искрено искам да ви помогна, вярваш ли ми?

— Да.

— Не си струва да търсиш помощ на нашата планета. За теб самия — моля! Ние обичаме да помагаме на измъчените и уморените… Но нещо по-глобално… не, Пьотър. Не.

— А освен вас?

— В другите светове… Има много светове, които все още покоряват космоса. Техните ескадри търсят приключения, сражават се помежду си, завладяват планети. Това е много примамлив път на развитие — до определена възраст. Ето на тези светове си струва да надникнеш. Със сигурност ще се намери някой, който с радост ще помогне на Земята. Ще организират експедиция, ще обградят планетата с военни бази, ще разбият останалите извънземни… Ако много се постараеш, ще намериш и такава планета, чиито жители без колебание ще унищожат Конклава. Някакви шовинисти на човешката форма… всички паяци, амеби и влечуги — на кладата!

Куалкуа вътре в мен изпищя.

— Не искам такова нещо, Келос.

— Тогава се нуждаеш от технически развити, притежаващи могъщ флот, придържащи се към хуманна политика за мир. Със сигурност има и такива.

Келос явно беше доволен от съвета си.

— Те ще призоват към ред и геометрите… или геометрите ще избягат още по-далеч. Разбира се, колкото и да бягат от Сянката, няма да има полза. Сянката покрива цялата Галактика. Бавно, но сигурно. Всички ще отидем в нея.

Мълчах.

— Какво те притеснява?

— Келос, нима така ще свърши животът? Вие сте спрели развитието си! Напредъкът в технологиите ви е замразен почти изкуствено! Гледах филм за Първата империя — вие изобщо не сте се променили!

— Ние? Плазма и пепел… Пьотър, разбери — всички живеят така, както искат! Ние не искаме друго. На нас ни е добре в този облик. И ни харесва да живеем човешки живот. А ако ни омръзне…

Келос се разходи из стаята, сложил ръце на кръста си.

— Виждал съм техните светове. Кристалният алианс загиваше. Ние не можехме да отидем на планети, където вече са забравили човешкия си облик. Но мислехме, че това е правилното решение. Тогава аз… взех един кораб…

Гласът му стана сух, фразите — отсечени. Сега той беше в миналото си, където имаше неща, дори неприсънили се на земните воини.

— Движехме се от опаката страна на пространството. Опитвах се да отведа кораба до Изначалната Земя. Но това не ми се удаде… просто не можехме да я улучим. Успях да се добера до Пирога… това е една от първите колонии, много древен свят. Тогава е имало обичай да наричат корабите с колонисти с морски имена: Галеон, Моторница, Катер, Каравела… А планетите са ги наричали в чест на първия приземил се кораб. Излязохме в обикновеното пространство…

Сега Келос стоеше и гледаше през прозореца.

— Планетата гореше, Пьотър. Цялата повърхност беше потънала под плазмено море. Огнените вълни заливаха планините, океаните бяха обхванати от пламъци. Протуберансите удряха през атмосферата, сякаш пред нас не беше планета, а звезда… Реших, че са се наиграли. Че са претърпели техногенна катастрофа. Или война. Боляха ме очите като гледах този свят, потънал в огън… но все пак се приближихме. Бяхме с най-добрия крайцер на Алианса, той би могъл да мине през фотосферата на звезда… приближихме се…

Виждах това, за което говореше той. Можех да си представя този пламтящ свят. И крайцерът, носещ се над него, обгърнат от силови полета, крайцер, пълен с хора… обикновени хора, опитващи се да изградят свой свят върху отломките от Сянката…

— Всичко на планетата беше останало цяло, Пьотър. В горите хвърчаха птици, в океаните си играеха делфини. Градовете си стояха… древни градове, винаги съм мечтаел да ги видя… По улиците вървяха хора. Разбираш ли — светът пламтеше и не забелязваше това! Сякаш това се случваше в две непресичащи се пространства, но ние бяхме видели огньовете и защитата ни стенеше от натоварването. А по улиците вървяха хора, облети от плазма. Като автомати. Сякаш бяха заводски кукли, които вече никому не са нужни, но заводът още не е спрял да работи и механизмът не се е износил… Това беше страшно. И тъжно — сякаш ни бяха натикали пред очите собствените ни недъзи. Опитахме се да влезем във връзка, но не ни забелязваха. После от планетата изригна поредният протуберанс… Полетата не издържаха. Той премина през кораба. Сияние — и огън навсякъде… Но дори и да се изпотихме, то беше само от страх. И имахме усещането — някои го изпитват, когато минават през порталите — че са ни проумели. Това беше всичко. Надникнахме — и си тръгнахме. Тези, които живееха на онази планета, вече не се нуждаеха от човешко общество и не се страхуваха от него. Стреляхме по планетата, когато си тръгвахме. От обида, от злоба. Със същия успех можехме да се опитаме да разсечем море. А ти казваш, че сме спрели… Желаещите продължават напред, Пьотър. Някои по-рано, други — по-късно.

— Ти не искаш ли?

— Не. Не знам защо. Още не са ми омръзнали човешкото тяло и свързаните с него удоволствия.

— Келос, а сигурен ли си, че на сина ти няма да му се прииска да напусне тихата и мирна планета? Да потърси приключения поне в космоса…

Келос погледна вратата. Каза тъжно:

— На моя син… Ние с Рада имахме шест деца, Пьотър. И рано или късно… всички те си тръгваха. На нас ни е достатъчен този свят. За тях той е малък и скучен.

Защо зададох този въпрос!

— Може да се живее и така. Да се търсят дребните човешки удоволствия. Да се отглеждат малки човечета, които да излязат в големия свят и някой ден като безплътна сянка да преминат през планетата ти… дори без да си спомнят за теб, както ти не си спомняш за любимото ти някога плюшено мече. Когато най-малката ни дъщеря си отиде, решихме да спрем. Няма да имаме повече деца.

— Но Дари…

— Той не ми е син. Той изобщо не е човек. — Келос ме погледна накриво. — Не се подлъгвай по външната обичайност на света ни, Пьотър. На масата ми има музикална уредба. Ако затвориш очи, ще повярваш, че свири оркестър на живо. Само че отвътре има само пустота.

— Дари…

— Точно така. Фантом. Сурогат. Играчка за обзети от носталгия хора. Той винаги ще бъде дете. И никога няма да стане човек.

Сякаш ме удариха.

Къде съм дошъл… от кого се опитвам да намеря помощ и състрадание… Какъв идиот съм…

— Играем си по малко на наука, макар че всичките ни открития са отдавна забравени в другите светове. Борим се за съхранение на дивата природа, която няма да загине дори ако доста се постараем. Ние пазим семейството и не забелязваме, че съседското момиче вече от половин век е шестгодишно. Скрихме се от света, Пьотър. Плаши ни алтернативата, мразим промените. Спускаме се по реки и потоци, палим огньове в горите и ловим дивеч, кихаме от простуда и се занимаваме с физкултура. И много, много се боим да не умрем, Пьотър. Защото никой не знае къде ще го отнесе порталът. Никой не знае какво иска в действителност!

Келос се наведе рязко над мен и попита тихо:

— Ей, Пьотър, а ти не виждаш ли огъня? Аз сънувам страшни сънища, драги братовчеде от планетата Земя! Сънувам онзи град на дъното на плазмения океан, сънувам марионетките, които бродят по улиците, карат се, смеят се, играят си с децата… Не виждаш ли огъня, братовчеде? Не те ли изгаря пламъкът? Може би всички ние вече сме мъртви, Пьотър? А това, всичко това е фикция! Суха какавида, от която пеперудата се е измъкнала много отдавна, олющена змийска кожа, която само в сенките ще вземеш за живо същество… И моят несбъднал се син, когото уча да пали огън с една клечка, с когото пеем весели песни, докато крачим под дъжда… може би само Дари живее, а до него са кукли — куклата-татко и куклата-мама…

Очите му бяха безумни, потъмнели от болка. По бузата му играеше нервен тик.

— Виждаш ли огъня, Пьотър?

— Виждам един страхливец!

Мракът в очите му започна да се топи.

— Защо, Пьотър? Кой си ти, че да ми говориш за страхливци? Горял ли си с твоя кораб? Знаеш ли как се къса сърцето, когато го пробие куршум? Знаеш ли как се къса, когато изгубиш детето си? Виждал ли си светове, неподвластни не на твоята сила, а на твоето разбиране? Какво си извършил, за да ми говориш за страхливци?

— Аз вървя напред.

Той стоеше прекалено близо, за да мога да стана от креслото. Блъснах го и скочих на крака.

— Вървя напред, добри ми по-голям братко! Гледам вашите светове — и не откъсвам очи от огъня! Ако не искаш огън — тичай за вода! Ако мога да седна в кола, не ходя пеша, ако ми се прииска да се разходя — няма да тръгна да разбивам колата! Аз самият бях кукла, мили ми братовчеде! Великолепна, послушна, прилежна кукла. И не съм прекарвал кораби през фотосферите на звезди! Само съм ги приземявал върху шосета, като съм ги спирал в автобуси с домати. Но знаеш ли, това също беше страшно! И не съм губил никого в живота си — не съм имал нито любима, нито родители, нито деца. Само самия себе си съм губил… два пъти! Веднъж на Земята — когато заех чуждо място. После в Родината — когато влязох в чуждо тяло. Знаеш ли, когато загубиш себе си, също боли. Започваш да живееш по друг начин — заради себе си и заради другия човек. Аз не желая зло на геометрите. Не желая зло на Земята. И вашия рай не го ща — нещо в него мирише прекалено на сяра.

— Ти вече не можеш да излезеш от Сянката, Пьотър. Тя е в теб.

— Нека! Но аз не съм в нея!

Келос поклати глава. В погледа му се мярна не яд, а завист.

— И аз бях такъв, Пьотър. Когато създавахме Алианса… Когато с камшик учехме на свобода светове, които и без това си бяха свободни… Мини през портала, Пьотър. Намери свят, който ще пожелае да ви защити. И чакай… чакай Сянката да дойде на вашата Земя.

— Ние сами ще дойдем при вас — обещах аз.

Келос кимна уморено.

— Ти си добро момче. Виждам в теб себе си. Не се сърди, ако с нещо съм те обидил. Честна дума — не съм искал.

Ядът ми отлетя нанякъде и остана само тъга.

— Благодаря ти, Келос, имам само един въпрос…

— Не знам отговора. И не искам да го знам.

Лицето му отново затрепери.

— Ти все пак четеш мисли?

— Четиристотин години са достатъчен срок, за могат всички въпроси да започнат да се повтарят.

— Все пак ще те попитам… Дари обречен ли е да бъде марионетка?

— Не знам отговора. И не искам да го знам.

— Келос, онзи огън… той все пак те е изпепелил.

Той кимна.

— Да. Може би. И сега съм само пепел. Не докосвай замъци от пепел, Пьотър. Те може и да изглеждат много красиви, но в тях не може да се живее.

— Благодаря за съвета. Когато аз изгоря в този огън, ще си спомня за теб. Благодаря и за гостоприемството. Отивам си, Келос. Разполагам с много малко време. Два-три дни… а после със Земята ще е свършено. Трябва да бързам.

Обърнах се и тръгнах към вратата. Келос въздъхна шумно, но аз не се обърнах. Отворих вратата и видях Дари, яхнал перилата. Не, май не подслушваше. Иначе нямаше да се усмихва така. Послушно момче… почти като в детството ми.

— Да не паднеш — казах аз.

— Пьотър… — Келос ме повика по-високо, отколкото беше нужно. — Пьотър… почакай. Три дни — няма да успееш.

Лицето му си оставаше спокойно. Но поне за този поглед — благодаря…

— Повярвай ми, познавам общества, подобни на Кристалния алианс. А на теб са ти нужни точно такива съюзници. Пьотър, ще ти помогнат, не се съмнявай. Но за това ще е нужно време. Месеци, или минимум седмица. Да получиш помощ за три дни — това е нереално. Суровата социална структура е способна да обърне ресурсите си в помощ на чужд свят. Не заради изгода, а заради идеята. Но времето за взимане на решение ще се окаже прекалено дълго за теб.

— Земята няма да оцелее цяла седмица… — прошепнах аз. — Келос, Конклавът също е сурова структура. Но той няма да се поколебае…

— Пьотър, много ми е мъчно. Трябва да опиташ. Рискувай. Опитвай наред. Или в края на краищата, открадни кораб, способен сам да защити света ти! Но не чакай чудо.

— Какви са шансовете ми да успея?

— Никакви.

Не можех повече да го гледам в очите. Келос наистина ме съжаляваше. Не исках съжаление…

Погледнах Дари.

Така значи, момче. Ти не разбираш и никога няма да разбереш, че не си истински. Няма да пораснеш, няма да тръгнеш да търсиш приключения, късайки сърцата на прекалено човечните си родители. Защо в очите ти има същата жалост като в очите на Келос? Как можеш да разбираш чуждата болка, защо са те научили да страдаш? Куклите не се нуждаят от душа, момче. Куклите се нуждаят само от румени бузи, добър апетит и умението да казват „мама“ и „тате“…

— Пьотър, в беда ли си? — попита Дари.

Кимнах.

— Искат да убият планетата ти?

Вярно. Именно да я убият. Заедно с всичко добро и лошо на нея. А аз дори няма да успея да умра заедно с нея, Дари… Сега ще започна да скитам, като Скитника евреин, и не знам защо не мен се падна да изпитам тази болка, а и на кой ли му е дадено да узнае това…

— Тате, нима не можеш да му помогнеш? — Дари ме хвана за ръката. — Тате, помниш ли, че ми каза, че винаги може да се намери изход? Излъга ли ме?

— Дари, Пьотър не е по-слаб от мен. И ако има изход, той ще го намери.

Колко интересен човек си, Келос! Кога лъжеш — когато казваш, че синът ти е само марионетка, или когато говориш с него като с човек?

— А ти не можеш ли да му помогнеш?

— Нуждаеш ли се от помощта ми, Пьотър?

Не, нямам право да те моля, Келос. Теб те е изпепелил огънят, който аз тепърва ще усетя. Не бива да докосвам пепел…

— Да.

— Тате!

Правилно, Дари! Вярвай, че всичко е наистина. Че Вселената е за теб, а баща ти може да поправи всяка несправедливост в нея. Ти си създаден, за да вярваш в това.

— Дари… — Келос се приближи към нас. Погледна ме с насмешка и с предизвикателство. — Дари, сега ще си най-голям вкъщи. Не ядосвай мама. Ако тръгна… сигурно няма да се върна скоро. Но вие ще ме чакате, нали?

Ей, Келос, полудя ли? Ти никога няма да се върнеш тук. Ти си израснал от човешкия живот, самият ти си плазма и пепел. Ей, Дари, прекалено много приказки си слушал преди лягане! Не късай нишката, която ти придава илюзия за живот. Пусни ръката ми и увисни с рев на шията на баща си, така че и през ум да не му мине да тръгне…

Разбира се, замълчах си.

Разбира се, Дари се откъсна от мен и увисна на шията на Келос. Нека…

— Тате, върни се по-бързо…

В очите на Келос пламтеше черна бездна.

— Дари, отиди и докарай флаера при къщата. Само че тихичко.

Момчето кимна. Пусна баща си и ме погледна. Радваш ли се, че стана както ти искаше, малкия? Ти си свикнал да смяташ баща си за герой, но героите не винаги се връщат вкъщи…

— Пьотър, тате ще ти помогне. Той помага на всички.

— Благодаря, Дари — прошепнах аз. — Дори ти самият не разбираш колко истинско момче си.

Момчето се спусна надолу по парапета, а аз се обърнах към Келос.

— Защо? Защо го послуша? Та той не е истински?

— Затова пък аз съм все още човек.

— Келос, ако ти си човек… аз ще ти дойда на гости след пет години. И ти ще бъдеш тук. А Дари ще бъде на петнайсет години.

— Откъде ми се стовари на главата… — каза тъжно Келос. — Сянката, Пьотър, всичко това е заради Сянката. Тя е знаела къде да те прати. И е знаела как да се добере до мен.

— Значи наистина си все още човек.