Звездната сянка

Глава 1

Мислех, че Келос е решил да избяга. Да си тръгне тайно от Рада. Та той беше извършил глупост, при това очевидна глупост. Десетки години се беше крил тук, без да минава през порталите, без да напуска планетата — и всичко това, за да съхрани изплъзващата му се човешка същност. Да съхрани това, което вече отдавна го няма в него. Това, че е натъпкан с „бойни железа“ беше дреболия. По-важното беше, че е видял бъдещето си.

Огнено море. Плазма и пепел. Марионетки, продължаващи да живеят живота на телата си… Ех, колко сте спорили за духовното и материалното, философи и социолози. Обществото на консумацията, духовното развитие… Ето ви идеалният изход. Подчертано, демонстративно красив. Огнено море, обител на друг, нечовешки разум. Запазване на обвивката, която вечно ще ходи по магазините, ще пирува, ще аплодира актьорите и ще освирква политиците… Издевателска картина, оставена, за да я виждат преминаващите гости. А може би не издевателска, а напротив — примамлива и добра…

Келос знаеше докъде ще стигне рано или късно. Никога нямаше да се отърве от това познание. Може би бях послужил само за предлог? Да стане повод и да напусне уютната къща, в която му ставаше все по-тясно?

Но Келос отиде да се сбогува с жена си.

Излязох от къщата, за да съм по-надалеч. Имаше нещо странно в тази къща, и след като постоях до вратата, разбрах какво е то. Нямаше ограда, около къщата имаше само гори. И къщата дори не се заключваше.

Или нямаха престъпност — което беше странно, все пак на планетите на Сянката трябваше да има маниаци и бандити — или устройствата за защита и наблюдение бяха прекалено хитро замаскирани, или Келос не се боеше от абсолютно никого. С неговите възможности това не беше чудно…

За миг — само за миг — ме обхвана отчаяние. Всичко, което правех, беше напразно. Тук, в сърцето на Галактиката, отдавна вече бяха отшумели такива бури, каквито Земята не бе и сънувала. Тук се раждаха и умираха империи, тук бяха превърнали смъртта в кратък отдих преди новия живот. Можех да се възхищавам на лозунга „всекиму според потребностите“, можех и да се възмущавам от него. Но той така или иначе беше реализиран. В световете на Сянката отдавна се бяха родили нови богове — все още правещи се на хора; тук всеки ден се раждаха хора, които нямаха друг изход, освен да станат богове.

Далече, далече, на невъобразимо разстояние, някакви важни генерали решават по какви закони да ме осъдят задочно на смъртно наказание. На друго място не по-малко важните представители на силните раси решават по какъв начин да убият Земята.

А тук, близо до мен, Келос дава обяснения на жена си, прощава се с илюзорното дете и се готви да си тръгне завинаги.

От тази мисъл и на мен ми стана по-леко.

Каквито и да са мащабите на могъществото на расата, колкото и цивилизации да включва новопоявилият се хилядолетен райх — всичко това е пусто. Мъгла.

Докато си оставаш човек, най-важните проблеми ще бъдат тези, които са съвсем нищожни пред небето. Така и за мен, ако трябва да съм честен, съдбата на собственото ми куче е значително по-важна от вечната война на зелените заради екологията…

Нека те да умеят всичко, което можем да измислим! Нека да свалят звезди, нека да строят кули от планети. Нека създават за себе си неповторими жени и идеални деца, нека да живеят хиляда години и да изпреварват пешком скоростта на светлината. Нека империите им да завързват на възел Млечния път и нека от кихането им да гаснат свръхнови.

Да са живи и здрави!

А на мен ми е нужно само едно — мъничката планета, която сега не може да се гордее абсолютно с нищо. Планетата, създадена от бегълци от ядрото. Планетата, на която се е родил и умрял Пьотър Хрумов…

Към мен полъхна въздушна вълна. Обърнах се и видях спускащ се апарат.

Красив беше, по дяволите! Нищо не можех да кажа — просто красив.

Сребрист пръстен с триметров диаметър, отдолу — ръбеста сива повърхност, отгоре — прозрачен купол. Играчка за малкия Гаргантюа. Никакви видими двигатели, никаква опора. Технология, която не се нуждае от външни прояви. Към нещо такова вече се бяха доближили геометрите, но това, което за тях беше връх, тук изглеждаше обикновено, като колело-триколка.

Прозрачният купол се разтапяше беззвучно. Виж ти, все пак поле. А аз бях убеден, че е пластмаса или стъкло.

Дари внимателно се прехвърли през ръба и скочи. Погледна ме гордо.

— Страшна кола — казах аз.

Интересно, дали не хвалех сега еквивалент на древния „Запорожец“?

— Пьотър… — Момчето се засмя. — А мен няма ли да ме вземете със себе си?

В гласа му нямаше особена надежда.

Аха. Ето това би било великолепен щрих в общото безумие. Да тръгна нанякъде, без да знам накъде, да търся нещо, без да знам какво, и съпровождан от кого? Боец в оставка, който се бои да стане свръхчовек, и неговия сурогатен син, който никога няма да стане човек.

— Дари, струва ми се, че трябва да останеш вкъщи. На майка ти ще й бъде много тъжно сама.

Момчето кимна. За миг очите ни се срещнаха и аз потрепнах.

Какви ги говори Келос! Дари е човек!

А може би беше точно така!

Може би не Келос е преживял стотици години и сега имитира старателно обикновения живот? Може би Дари си е създал илюзорен свят и сега великодушно жертва за мен една от куклите си…

Безумие.

Черен кладенец, в който можеш да падаш безкрайно.

Кое изобщо е истинско в Сянката? Кой тук е жив и кой — марионетка? Може би аз лежа, проснат върху студените камъни под черното звездно небе и ми прожектират филм, като с любопитство изследват реакциите ми? Може би съм пленен от геометрите и съм прикован към лабораторно кресло, а мъдрите наставници решават какво да направят с мен: да ме пуснат, да ме изпратят в концлагер или да ме унищожат.

Пьотър, престани. Не мога да опровергая предположенията ти, но този път е смъртоносен. Известни са ми две раси, загинали в резултат на загуба на вярата в реалността.

Преглътнах заседналата в гърлото ми буца. Сърцето ми туптеше диво, сякаш искаше да изскочи от гърдите ми.

Куалкуа бе прав. Човешкият разум не е най-добрият инструмент за определяне на обективността на света.

Дари потрепна и отмести поглед от мен. Погледнах към къщата и видях Келос.

Виж ти! Воинът е запазил ритуалите си!

Или разговорът с жена му е бил съдържателен, но страшно кратък, или го беше съвместил с обличането.

Екипът му, изтъкан от прозрачна, пробляскваща на слънцето тъкан, наподобяваше ципа от залепени един за друг диаманти — ако изобщо такова нещо беше възможно. Ослепителните искри на ръбовете избухваха при всяко движение. Неволно извърнах поглед.

— Нямам друг такъв екип. За съжаление.

— Кристалният алианс от тази униформа ли е получил името си?

— Не, Пьотър. Кристалът беше символ на чистотата на помислите ни.

Дари разглеждаше баща си с жадно любопитство. Навярно той също беше виждал тази униформа, но едва ли често.

— Рада няма ли да излезе, за да ме погледне укорително в очите? — попитах аз.

Келос поклати глава:

— Ти си същата играчка на Сянката като нас. Не се притеснявай. Никой в нищо не те обвинява.

Той се приближи до момчето и леко го потупа по главата:

— Чао, хлапе. Ще ме чакате, нали?

Може би едва сега Дари се уплаши от резултата от молбата си. Погледна ме — сякаш надявайки се, че ще се откажа от помощта.

Прости ми, малкият, независимо дали си истински, или не, сега не съм готов за саможертви…

— Тате, скоро ли ще се върнеш?

— Ще се върна. Само ме чакайте.

Как го беше казал поетът? „Но никого не защити надалеч обещаната среща, и никого не защити любовта, зовяща надалеч…“

Аз също бях обещал на Земята да се върна. Но какво ще направя, ако няма къде де се върна?

— Сядай, Пьотър.

Флаерът висеше на половин метър от земята. Оказа се, че няма никакъв трап. Скочих върху сребърния пръстен и застинах, гледайки вътре.

Никакви пултове, никакви кресла. Мрак — дълбок, черен, неподвластен на слънцето. Почти веществен, като топка оцветен памук. Само дето на света няма нищо толкова черно.

— Сядай.

В края на краищата момчето не се беше побояло да седи вътре…

Пристъпих напред, сякаш в студена вода — но мракът се оказа неочаквано топъл. Мека, еластична, удобна тъмнина. Приклекнах, чувствайки как невидима опора придържа тялото ми. Достатъчно беше да замра и пространството застиваше, образувайки наоколо удивително удобна среда.

— С главата напред — подхвърли Келос. Той най-накрая разбра причината за объркването ми. — Това е само защитна структура. Не се бой.

Скочих в мрака.

Аха!

Вътре нямаше мрак. Флаерът се оказа абсолютно прозрачен, само под краката изглеждаше малко по-тъмен, сякаш гледах през опушено стъкло. Сребристият пръстен около него се разпознаваше лесно — може би той беше единствената му материална част. Нищо не сковаваше движенията ми — и в същото време пространството позволяваше да застина в каквато поискам поза, да лежа, да седя, да вися надолу с главата.

Необичайно, но удобно. По дяволите, нашите анатомични кресла също са страшно удобни!

Келос продължаваше да стои до Дари; говореше му нещо, нежно и сериозно, ободряваше го и го убеждаваше…

Колко странно. Тези, на които им е късно да останат хора, са по-добри от доста хора. Нима едва след като стигнем отвъд границите, позволени на човека, и ги прекрачим ужасено, ставаме способни да ценим достъпното, но ненужно минало?

Нима нямаме друг изход, освен да се привързваме към човечността с живи котви?

И какво всъщност печели Келос, и какво губи?

Какви радости биха се открили пред него, ако прекрачи през човешката си обвивка? Може би всичките ни емоции, цялата ни любов и дружба са само жалка сянка на това, което ни е достъпно? И дори пред лицето на вечността Келос ще съжалява за тези години и минути — загубени, за да си играе на човек…

Не знам. И не искам да знам.

Келос потупа Дари по рамото и тръгна към флаера.

Небе. Безкрайно небе.

Вдигнахме се толкова високо, че денят помръкна. Слънцето пламтеше в зенита, неспособно да затъмни звездите. Жълт диск, цветни искри… има ли в Сянката светове за поети и художници? Светове, в които валят оранжеви дъждове, проблясват зелени мълнии, цветни слънца се въртят в хоровод, звездите са обсипани с диаманти? Има ли светове на чиста красота, безумно вдъхновение, екзалтирано поклонение, велика скръб, свята любов? Има, разбира се. Заедно със светове на вечни войни, планети-затвори, обиталища на кървави тирани и религиозни фанатици, заедно със светове, тъжно и упорито маскиращи се като човешки… Сянката.

Това название не идва от бродещата сумрачна планета. По-скоро — от онази сянка, която живее в душата. Сянката дарява всеки със свободата да се реализира, в това отношение информационната мрежа не ме беше излъгала. Мини през портала — и ако наистина искаш да си тръгнеш, ще си тръгнеш. Нататък, където се въплъщават мечтите, където ще намериш жадуваните приятели и врагове…

— Келос, накъде летим?

Той се беше полуизлегнал във въздуха и гледаше нагоре, към небето, към късчето от безкрайността, под което дремеше планетата му…

— Към станцията на Търговската лига.

— А аз мислех, че към портала…

— Не, Пьотър. До тях винаги може да се стигне пеша… Аз наистина се надявам да се върна. Но за целта трябва да избягвам порталите…

Келос разпери ръце — и диамантената ципа проблесна.

— Все още не бива да умирам, Пьотър. Едва ли ще възкръсна като човек. Сигурно разбираш.

— Разбирам. Извинявай.

— Няма за какво да се извиняваш. Ти не ми остави избор, момче. Ни най-малък. Да ти откажа помощ — това не е постъпка, достойна за този, който бях през последните петдесет години. Да дойда с теб е почти безнадеждно… но все пак човешко действие. Обаче ти нямаш вина за това. Може би наистина е дошло време за избор.

— За какво ни е Търговската лига, Келос?

— Това е алтернатива. Слабичка алтернатива на Сянката и порталите. Те не се опитват да воюват със Сянката като Кристалния алианс. Но се придвижват между световете и са достатъчно силни, за да не ги закачат владетелите на новопоявилите се империи. Знаят много неща.

— И ще се съгласят да ни помогнат?

— Възможно е. Техният лозунг е, че не само Сянката служи на човечеството. Винаги можеш да се добереш до света, който ти трябва, и с корабите на Лигата. При това… много мои другари от Алианса избраха този път. Да се присъединят към онези, които ни разбиха. А аз може би бях прекалено горд за това…

— Но какво да ги помоля, Келос? Те могат ли да отделят боен флот за охрана на Земята?

— Не, това не е техният метод — отсече Келос. — Не, Пьотър. Виждам само един шанс за твоята планета. Да влезе в Сянката.

— Какво?

Келос тихо се засмя:

— Колко искрено се учудваш… Пьотър, нереално е за няколко дни да намериш защитници за един далечен свят. Дори в Сянката е нереално. Но ако в света ти дойде Сянката — той ще е защитен.

— По какъв начин?

— Планета, на която има портал, вече не е беззащитна. Не всеки кораб може да се приближи към нея. Не всяко оръжие ще подейства срещу нея. И дори и Конклавът да се добере дотам, те няма да могат да убият никого. Само ще му подарят ново раждане.

— Необходим ли е портал?

— Да. Някога са ги създавали бавно, по сложен начин. Сега всичко е много просто. Разправят, че именно Търговската лига засява портали по новите светове — населени и безжизнени, всички, които биха могли да послужат на живеещите в Сянката.

— Те се борят против Сянката, но строят портали?

— Разбира се. Тяхното противодействие не е силово. Лигата дава алтернатива, но не възпрепятства обичайния начин на живот.

Келос замълча. Аз чаках убеждаването да продължи, но това не стана. Бяха ми предложили единствения правилен път… или поне Келос смяташе така.

— Кажи, а защо ти си против Сянката?

— Аз? Против?

— Кристалният алианс, унищожаването на порталите…

Келос въздъхна.

— Моите чувства в случая са абсолютно необосновани.

— И все пак…

— Много отдавна, Пьотър… Много отдавна на една мъничка планета, на чиито жители им харесвало да живеят в Сянката, се родило едно момче. Малкият започнал да расте — по законите на своя свят. Играел си на война, учел се да стреля, посещавал кръжоците на младите контраразузнавачи… Така било прието. Но един ден срещнал едно момиче. Обикновено момиче от неговия свят. Банално ли е, Пьотър?

— Нормално е — казах аз.

— По-нататък всичко се развило още по-банално. Те пораснали. Девойката я очаквал договор с една странна планета… Сега никой не си спомня за тази планета, но тогава само думата „Султанат“ е била достатъчна, за да предизвика страх и отвращение. Навсякъде, освен в родината на момчето и момичето, защото тяхната родина търгувала с децата си. Най-добрите войници в Галактиката. Трябва да се каже, че девойката не се притеснявала от това на чия страна ще застане, за да пролива кръв. Само че на момчето му предстояло да отиде на Дъгоцветните мостове — и следователно са щели да се срещнат на бойното поле. Чувствата им не влизали в сметката — двамата били продадени още от раждането им. Така че те избягали.

Той говореше монотонно и спокойно, сякаш не за себе си. Но кой знае какво се случва с първата любов за четиристотин години?

— По това време на юношата вече му били направени първите бойни имплантации. Той бил готов да убие всеки, който застане на пътя им. Не се страхували. Не се бояли дори от позора — макар че порталът в техния свят винаги се смятал за убежище на страхливци и неудачници. Не ги спрели. Те се приближили към портала — към купчината боклук, струпана на мястото на портала. Това било нещо нормално — не кучета-пазачи и роботи, не ограда, а просто боклук. Двамата се покатерили върху купищата мръсотия, хванати за ръце, знаейки, че пред тях ще се отвори нов свят — свят само за тях. Не знам за какво си е мислела девойката, а вече съм забравил какво си е мислел юношата. Може би си е мечтаел за море. На тяхната планета нямало морета… И порталът не го измамил. Порталът се отворил. Момчето стояло на морски бряг, а в дланите му…

Келос бавно вдигна ръка.

— В дланите му, с които можел да огъва метални колове и да разкъсва тела, вече ги нямало ръцете на девойката. А после… после историята станала съвсем банална. Той се хвърлил обратно към портала. Дори не погледнал морето, което наистина шумяло край него. И порталът се отворил… Отварял се ден след ден и юношата се мятал от свят в свят, знаейки, че е длъжен да намери момичето. Та за какво му били без нея подаръците на Сянката? Не му трябвали нито ятата от светещи птици, които се носели с вятъра, надбягвайки се с летящи острови, нито дивите гори, където полуголи хора живеели в хармония с природата, нито огромните градове, където от зданията не можело да се види небето, нито водопадите, спускащи се по скали от скъпоценни камъни, нито малката къщичка на края на необятно поле, където нахранили момчето и дълго време се опитвали да го утешат… Понякога на юношата му се струвало, че е преминал през цялата Сянка, а после разбирал, че никога няма да я изброди. Той плакал и се смеел, минавал през порталите и чакал край тях — нали девойката също го търсела, не може да не го е търсела. Понякога го обхващало безумие и скачал в светове, където се води война, и се хвърлял в битката, без да е наясно срещу кого и за какво се сражава. Станал добър войник и даже започнали да се носят легенди за него — за няколко кратки години. В един свят го избрали за техен вожд. И той останал там. Бил готов да взриви Сянката, ако тя не пожелае да изпрати девойката при него. Младежът се заклел, че ще създаде нова империя, ще завоюва цялата Вселена и ще намери своето момиче. Но не знаел колко други момчета преди него вече са се заклели в това…

— Не успя ли да я намериш? — попитах аз.

— Не. После, когато пораснал и поумнял, когато престанал да се обръща към приятелките си с името на девойката, младежът разбрал каква е работата. Просто той обичал — пламтял с ослепителна светлина, която девойката отразявала. И нямало за какво да я вини. Тя самата е вярвала, че им предстои вечен живот и вечна любов. Но Сянката… Сянката е знаела истината. И й е подарила свободата.

— Ти не можеш да я забравиш? Не можеш да простиш на Сянката?

— Да я забравя… Аз отдавна съм я забравил, Пьотър. Почти не помня лицето й. С Рада ме свързват сто пъти повече спомени, повече радост и тъга, отколкото ги свързваше онова момче и онова момиче. Не мога да простя друго, Пьотър. Онзи миг… когато за пръв път минах през портала. Мирисът на море, плясъкът на вълните, пурпурното небе — беше по залез слънце… Мигът на възторг — краткият миг, когато всичко ни предстоеше и бяхме двамата. А после погледнах ръката си — празна, стисната в юмрук. Залезът угасна, морето умря, а момчето закрещя от болка. Ето това не можах да го простя, Пьотър.

— Сянката не носи щастие.

— Сянката дава свобода. А как ще се разпореждаш с нея — си е лична работа на всеки. Ако щастието ти е изградено върху липсата на свобода у някого — значи не ти е провървяло.

— Значи няма щастие.

— Значи няма. Пьотър, ако си търсел идеалния свят, който ще ви помогне и ще ви донесе разцвет, безопасност и щастие — си сгрешил. Поне в едно отношение.

— Аз търсех само свобода, Келос.

— Е? Намери я. И много ли се радваш на това?

— Не. Сега вече не знам какво да търся.

Замълчахме. Флаерът се носеше над планетата, наоколо блещукаха звездите. Далечни, свободни, красиви, сковани от единна верига звезди.

От какво да избирам, щом нито едно от решенията не ми дава правилния отговор?

Суровата мечта на геометрите?

Злата практичност на Конклава?

Равнодушната всепозволеност на Сянката?

Когато има само две алтернативи, винаги можеш да се надяваш на трета.

Но само в приказките третият син побеждава дракона, а третото желание се оказва правилното.

В световете, където няма свобода, в световете с жестоко ограничаване на правата, в световете на свободна анархия — винаги и навсякъде хората са обречени да страдат. Да губят, да търсят, да грешат. Да причиняват болка и да търпят мъки. Нуждая се от това, което никой не може да ми даде. Трябва ми рай, а рай просто няма.

— Тежко ти е — каза Келос. — Разбирам те. И все пак моят съвет… моят единствен съвет е: приеми Сянката. Тя няма да пречи. Ако пожелаете да станете щастливи — ще станете. Това е по-добре, това е неизмеримо по-добре, отколкото да умрете завинаги.

— Така казваше дядо, когато се озова в тялото на влечугоида. Да можех сега да се посъветвам с него…

— Можеш да рискуваш. Мини през портала. Ако наистина искаш да срещнеш дядо си…

— Откъде да знам какво искам?

— О! Ти порастваш, момче. Между другото, загледай се в зелената звезда пред нас…

Кимнах. Ако Келос мислеше, че не съм свикнал да различавам космическите станции от звездите…

— Тя е на около сто километра — казах аз.

— На около десет хиляди.

Виж ти. Да сгреша с два порядъка…

— Около четири километра диаметър?

— Да, ако думата диаметър може да се използва тук…

Наистина беше нелепо да се говори за диаметър на станцията. Тя наподобяваше нещо средно между фигура от учебника по стереометрия и скелет на морски таралеж. От многостенния й център стърчаха игли, дебели сто метра в основата си. Обвивката беше грапава, неравна, матовозелена на цвят.

— Малко прилича на живо същество — казах аз.

— Такава е традицията. Лигата отдавна се отказа да отглежда живи кораби.

Задавих се. Можех ли да измисля нещо, което още не са го пробвали в Сянката?

А би ли могла Сянката да ми покаже нещо, което не мога да измисля?

Флаерът се плъзгаше бавно между раздалечаващите се лъчи. Нямаше нищо подобно на шлюз, даже напротив — срещу нас се подаваше някакъв израстък.

— Те не са лоши хора — каза Келос. — Макар и не всички сред тях да са хора…

— Защо станцията им е толкова голяма? — попитах аз, безсилен да откъсна поглед от приближаващата се повърхност. Струваше ми се, че всеки момент ще се врежем в нея… — Много ли търгувате с тях?

— Какви ги говориш? Нашият свят не произвежда почти нищо интересно. Станциите на Лигата са еднакви, независимо от важността на планетата. Това се е оказало по-изгодно, отколкото да преправят станциите при светове, внезапно оказали се важни за нея.

Потънахме в подалото се от станцията пипало. Допреди малко пред нас беше твърда повърхност. В следващия миг се озовахме във вътрешността на цилиндричен, ярко осветен шлюз.

— Сега предстои най-интересното — отбеляза Келос. — Старай се да не се учудваш от вида им, поведението им, въпросите. Нашата планета изобщо не те учуди, но ти попадна на нея през портал. А това е свят, който не е предназначен за теб.

Той ловко се протегна нагоре и се измъкна от защитната среда на флаера. Аз го последвах. Таванът на кораба вече се беше отворил. Стояхме в шлюз — най-обикновен шлюз, който не може да се измисли по различен начин.

На какво да се учудвам?

Ако Келос смята, че съм способен и на това — значи греши. Дори и през шлюза да влязат благоприлично Люк Скайуокър и Дарт Вейдър, да дотичат, подкачайки, двойка весели дяволи, хванали се за ръцете, да припълзи окичен с оръжия металически паяк — няма да се учудя. Та нали това е Сянката.

Стената се разлюля и се огъна. През нея пристъпи човешка фигура. Вече започваше да става интересно.

Млада несимпатична девойка с бял люспест комбинезон стискаше оръжие, наподобяващо автомат с къса цев.

— Добре дошли на станцията на Лигата — изрече сухо тя.

Не се учудих. Нали си бях обещал да не се учудвам.

— Не искаш ли да ти покажа и паспорта си, Маша?

Погледът на девойката се спря върху лицето ми.

— Е? — поинтересувах се аз. — Отново ли ще се запознаваме?

— Пьотър… Петя…

Устните й затрепериха. Автоматът падна и издрънча приглушено в пода.

Келос застина, когато се прегърнахме. Изглежда той се готвеше да дава обяснения…

Маша плачеше, вкопчена в мен. Не можех да повярвам! Маша Клименко, майор от Държавна сигурност, моят неотдавнашен тъмничар, ревеше, увиснала на врата ми. Хей, Маша, а какво ще кажеш за нашийника с взривно вещество?

Не помня как се разревах и аз.

Това беше чудо — срещата ни в светове, където живеят милиард по милиард живи същества. А случайни чудеса няма.

Някой от нас много е искал да намери другия. И навярно това не съм бил аз. На мен просто ми беше все едно дали ще намеря Маша, или тя ще се загуби завинаги из Сянката. Нима за нея това се беше оказало толкова важно? По-важно, отколкото за Келос да търси своята любима в хиляди светове?

— Аз… аз никога не бих си простила… — прошепна Маша.

— Пьотър, познавате ли се? — попита Келос. — Това… твоята спътница ли е?

— На какво се учудваш, нали сме в Сянката… — промърморих аз, галейки Маша по гърба. — Е, успокой се, момиче. Всичко е наред. Виждаш ли, срещнахме се…

— Мислех, че това е краят… че ще изчезнеш тук… а аз обещах, длъжна бях да те намеря…

Боже!

Сянко, не те ли е срам?

Какво е любовта на две деца, избягали от своята планета, какво са хиляди и десетки хиляди на брой планети! Нищо не е това пред трудовия героизъм на сътрудника на руската Държавна сигурност!

Сянко, ти си смешна. Девойката Маша, която не са дарили с достатъчно топлина и любов, е превърнала в своя любов службата за родината. Девойката Маша е попаднала в света, в който е предстояло да дойда аз.

Не отблъснах девойката и не казах нищо.

Може да е смешно, но дори такава любов заслужава уважение.

— Всичко е наред — повторих аз.

— Пьотър… — Маша се откъсна от мен. Погледна към Келос — бегло, той не привлече вниманието й. — Толкова се радвам. Андрей Валентинович разправя, че само аз мога да те намеря… че ти вече не го обичаш и никога няма да попаднеш в света, в който е и той… а аз не искам през тези портали, страх ме е от тях!

— „Разправя“? Дядо тук ли е?

— Да. — Маша се засмя. — Разбира се… та ти не знаеш… Петя, ако знаеше… бяхме в такъв свят… такъв ужас… затова пък сега…

Ето към кого съм вървял.

Не веднага, разбира се. Бил е необходим светът, където убих Галис — този, когото самата съдба (или порталите) ми изпрати като въплъщение на суровите, но справедливи командири, светът, в който загубих Сняг, с когото можехме, трябваше да станем приятели. Бяха необходими Келос и илюзорния му син, старият и изплашен Келос, който се страхуваше да обича. Всичко това служеше на една-единствена цел — все пак накрая да се върна при дядо.

Въпреки това, което се е случило в началото, когато един измъчен, самотен човек си е купил жива играчка — бъдещ боец за неговите идеали. Въпреки болката, с която ние толкова щедро се дарявахме един-друг, въпреки кръга от лъжа, в който бяхме затворени.

Маша, прости ми, че помислих за задачата от ФСБ… Дори и да не станем близки, нека да не се предаваме повече.

Сянко, аз не се страхувам от теб… Не се страхувам от теб и не те жадувам, защото все пак съм по-силен от теб.

— Е, какво, ще ни пуснеш ли на станцията? — попитах аз.

Маша се разсмя щастливо.

— Да, разбира се. Да вървим, дядо сега е при местните началници, омайва ги… Той толкова ще се радва!

Аха, ти отново го наричаш дядо. Така, така.

— Това е мой приятел — кимнах аз към Келос. — Той иска да помогне на Земята и измисли един изход, може би не най-добрият, но…

Маша и Келос мълчаливо си стиснаха ръцете. Келос ме погледна и изрече прекалено твърдо, за да ми се прииска да повярвам в думите му:

— Самотата, Пьотър. На вас ви помага самотата. Световете на Сянката са прекалено огромни — неминуемо ще ви съберат заедно.

Глава 2

Земните станции бяха нещо средно между казарми, лаборатории на побъркани компютърджии и спешно дострояващи се кораби. Крайцерът на аларите отвътре наподобяваше къс скала, прояден от пещери. Станцията на Търговската лига имаше свой облик.

Път. Колкото и да е странно — само път.

Гигантските лъчи отвътре се оказаха празни. Рядко тук-таме се мяркаха светещи панели. Вървяхме по една от повърхностите, служеща за под — тук имаше гравитация, едва отстъпваща на земната. Малко по-нагоре очевидно силата на тежестта рязко спадаше — пред очите ми идващата срещу нас жена подскочи, размаха ръце и полетя към горната стена. Дългата й цветна пола, караща ме да си спомням за земните циганки, кокетно се развяваше. Вдигнах глава и борейки се с виенето на свят, видях как жената застана върху тавана на петдесет метра над нас.

— Забележително реализирана гравитация! — възкликна Маша. — Напомня ми за онзи цилиндър на О’Нийл, който всички американци строят… само че тук няма въртене, разбира се…

— Повърхностно гравитационно поле с голям градиент на затихване — сви рамене Келос. — Вие не сте ли го реализирали?

— Ние изобщо нямаме контрол над гравитацията — признах си аз.

— Тогава какво правите в космоса?

— Летим — отговорих мрачно аз.

— Не, имам предвид чисто битовите проблеми. Как ходите до тоалетна, например…

— Само не и за това! — промълвих аз. — Опитай се да се сетиш сам…

Келос явно не разбра реакцията ми и се наложи да му обясня:

— Това е въпрос, който задават всички деца и някои възрастни…

Все пак намерих с какво да го уязвя!

— През последната година от лекциите в академията ни обясняваха: трябват повече пилоти, нуждаем се от пропаганда на живо… Имам подготвени отговори — за ученици, за юноши…

— Няма нужда. Мога да се сетя и сам.

Продължавахме да вървим. От време на време върху стените на тунелите се мяркаха ярки гиздави къщички, стърчащи перпендикулярно на пътя. Пред една от тях седеше и пушеше лула възрастен чернокож мъж. Димът се виеше в чудновата спирала.

Не, Келос, няма на какво да се учудвам. Някакъв стар чуждопланетен негър седи на стената и пуши.

А Маша, изглежда, беше успяла да свикне със станцията на Търговската лига. Нима това беше нейният идеален свят? Празни, засукани пространства, обитатели, които почти не се интересуват един от друг, обща атмосфера на казашки стан — това ли е нейната среда?

Впрочем защо се учудвам? Достатъчно е да си спомня къде едва не останах аз…

— Как ще се радва дядо ти — каза Маша. — Не, Пьотър, не можеш да си представиш… Такава изненада… и за теб, между другото…

Тя се усмихна лукаво.

— Аз получих своята изненада, когато те видях с автомат.

Маша размаха оръжието си в ръка.

— Това е… с шокови заряди. Изглежда никой не закача Търговската лига, ето — даже мен ме пратиха да посрещна новопристигналите.

— В този свят не ги закачат — призна Келос. — Но има станции, които са в постоянна война с близките планети.

— Казаха ми…

Да, Маша вече беше вникнала дълбоко в живота на Лигата. В гласа й звучеше искрено чувство.

— Келос, както разбирам, вие имате някакъв военен опит?

— В определена степен — отговори Келос със същия тон, с който обясняваше на детето какво е саркофаг.

— Търговската лига способна ли е да помогне на Земята?

— Ние вече говорихме с Пьотър за подобен вариант. Не. Лигата не провежда такава политика. А световете, способни на такава намеса, трябва да се търсят прекалено дълго. На вашата Земя са й останали два-три дни живот, както разбирам…

Маша се спря като закована.

— Три дни?

— Говорих с куалкуа — поясних аз.

— И какво?

Да, разбира се. Никой от тях не знае каква е същността на малката послушна раса.

— Той има връзка… с други личности.

— И какво?

— Силните раси са узнали за геометрите. Ескадрата на аларите е отзована за разследване. Очевидно това е станало почти веднага след напускането ни.

— Три дни… разполагаме само с три дни? Но Андрей Валентинович разправяше, че са необходими поне две седмици…

— Маша, да вървим — помолих я меко аз. — Колкото по-бързо обсъдим всичко с дядо, толкова по-добре.

Или животът в Търговската лига течеше прекалено бавно, или Маша не знаеше по-бързи начини за придвижване. Пътят до центъра на станцията ни отне почти час. Предимно пеша, само на два пъти се наложи да се качваме в огромни празни асансьори. Започнахме да се натъкваме на обитатели на станцията по-често, но все така никой не ни обръщаше внимание. Може би именно тази подчертана ненамеса в чуждите дела беше привлякла Маша? Видяхме редица странни и интересни неща — хора с променени пропорции на тялото, съоръжения, израстващи от стените и таваните, група юноши, летящи по централната ос на тунела — те не се движеха, а ги теглеше някакво поле. По едно време в далечината притича огромно животно с размерите на хипопотам. Но аз не успях да го разгледам изобщо и дори не разбрах дали е извънземно или просто робот с чудновата форма.

Приближавахме се неотклонно към центъра на станцията. Сега пътят-тунел се виеше по спирала, описвайки все по-малки кръгове. Келос беше абсолютно равнодушен — той беше виждал доста такива станции.

Това, което съобщих на Маша, сякаш изключи всякакви други теми за разговор. Преразказах накратко какво се е случило с мен, надявайки се на ответна любезност. Но Маша само кимаше, слушаше и нищо не разказваше. Изглежда, нейните приключение се бяха оказали значително по-сериозни — или поне тя така смяташе.

— А какво стана с Данилов? — зададох аз въпрос, чийто отговор беше ясен.

— Не знам. Та нали тук има повече от двеста хиляди планети.

— Какво? Толкова ли са вече? — подхвърли Келос учудено. — Сянката расте…

Аз мълчах. Чудовищно. В сравнение с тези мащаби Конклавът е като бедно селце пред Москва, Новосибирск или самата столица…

— И аз се ужасих в началото… — кимна Маша. — Но имай предвид, Пьотър, че рядко някоя планета на Сянката има повече от милион жители.

Логично. Защо да тичат в градовете, защо да се тъпчат на някоя тясна планета, когато разполагат с такъв избор? Колкото по-малко е населението, толкова по-лесно е да се угоди на всички жители.

— Има и по-големи светове. Обикновено центрове на разни империи и съюзи. Но повече от хиляда планети имат население само от един човек!

— На всеки психопат — по свят… А вие добре сте се ориентирали в ситуацията.

— Андрей Валентинович казва, че Търговската лига владее най-голямо количество информация. Поне в достъпна за човека форма. Има и планети, чиито жители са еволюирали в нещо абсолютно непонятно.

— И това го знам.

— Ето, почти пристигнахме…

Най-накрая стигнахме до края на тунела. Тук той вече беше с диаметър десетки метри и от стените не висяха никакви къщички. При последните ни крачки забелязах нещо нередно — Маша ме поглеждаше, а Келос беше започнал да се усмихва.

— Е? С какво искате да ме смаете? Синьото небе, което виждам в отвора на тунела? Свежия вятър? Пеенето на птичките?

Мислено усмихвайки се, крачех с безизразно лице след Маша и Келос. Тунелът прерасна във фуния с полегати стени, по една от които се изкачихме на повърхността.

За миг ми се зави свят — очевидно от рязката смяна на гравитационния вектор.

После всичко стана прекрасно.

Благодат!

Под краката ми имаше трева. Над главата ми — чисто, синьо небе с перушина от облачета. Встрани бавно течеше широка река, а по нея се плъзгаха триъгълни платна — или яхти, или сърфове. Зеленееше гора. В далечината се виждаха къщички — някакви тънки, изящни кули с флагчета…

— Много мило — казах аз.

И Маша, и Келос ме гледаха напълно объркано. Обърнах се и погледнах във фунията — ярко осветеният вход се спускаше дълбоко „надолу“. Някой бавно се изкачваше към нас.

— Не, аз съм възхитен — потвърдих аз. — Келос, някога гледах старо детско филмче за това как група юноши тръгнаха с фотонен звездолет към друга звезда. Това… е измислена история, не се е случвало наистина. Та в този звездолет също бяха построили зала-имитатор. С пълна илюзия за открито пространство…

Те се усмихваха. Даже се спогледаха заговорнически. Е, Келос както и да е, но Маша защо се кикоти?

— Пьотър, огледай се по-внимателно — помоли ме Келос.

Аз отново хвърлих поглед към илюзорния свят. И…

Като удар от ток — усещане за портал. Първи, втори, трети… Недалеч от нас, при реката, при гората…

— Това не е имитация.

Побиха ме тръпки, по гърба ми изби студена пот. Отново погледнах към фунията на тунела — и отскочих.

Далече, далече…

В друг свят.

— Това е планетата на Търговската лига — каза Маша тържествуващо. — Всяка от станциите им има изход тук.

— Една от алтернативите на порталите — потвърди Келос. — Рано или късно, Лигата ще започне да прокарва и свои тунели между световете. Не знам какво ще се получи от това. Но, както се досещаш, желая им късмет. За мен това е актуален въпрос.

— Боже мой… — беше единственото, което успях да кажа. Порталите милосърдно скриваха мига на прехода. Изглеждаха по-необикновено от порталите на Сянката — тунел в пространството, заешка дупка за любопитни Алиси…

— Ето защо — каза тържествено Келос — смятам, че трябва да приемете Сянката. Системата за неконтролируемо преместване има редица минуси. Но тази система рано или късно също ще се разрасне и ще свали напрежението. Ако искаш да се подложиш на въздействието на свръхразума и да придобиеш безсмъртие — минавай през портала. Ако желаеш да пътешестваш от свят в свят, разчитайки на съзнателното си желание — заповядай в Търговската лига.

— Това нещо може да се използва и сега като транспорт! — възкликнах аз, отдалечавайки се от фунията. — Нали? Да се долети на станцията, да се дойде тук, да се излезе от тази планета на друга станция…

— Засега Лигата не поощрява подобни пътешествия — каза Маша. — Изглежда, се боят от последствията. Е, тръгваме ли?

Насочихме се към една от къщичките. Едноетажна тухлена вила, уютна, но обикновена, като вилата на човек със средни доходи.

— Отредиха ни я за жилище — поясни Маша. — Самите те предпочитат да живеят на станциите, за да се адаптират.

Къщата беше обградена от градина — цъфтящи дървета, наподобяващи ябълки, ако не се вглеждаш. Отвътре се чуваха гласове.

— Андрей Валентинович буйства — каза тихо Маша. — Върви… нека бъде изненада.

Тя кимна на Келос, той също спря послушно.

Изненада… Вече имах една изненада, когато се върнах от геометрите…

А ти здравата си се очовечила, Маша! Сякаш обвивката на енергичната, но неприятна жена, която бях видял за пръв път преди две седмици и не бях харесал, бе започнала да пада. Слой след слой… студенина, жестокост, сериозност… Ще те измъкнем и от ФСБ, макар и да разправят, че оттам няма измъкване…

Трябва ти добър мъж. Даже не мъж, а именно мъжага. За да се научиш да се притискаш към чуждото рамо, да кокетничиш, да флиртуваш, да трошиш чинии… да гледаш сапунени опери, в края на краищата.

Бавно заобиколих къщичката. Нямаше закъде да бързам — някоя и друга минута нямаше да помогне нито на Земята, нито на дядо.

— …В подсъзнанието? — разнесе се познат глас. — Глупости! Въпросът не е в това дали изборът на съдба зависи от подсъзнанието на човека. Разбира се, може да постигне известен контрол. Най-уродливите от световете ви ще западнат или ще останат изолирани. Но самото наличие на неограничен избор е капан!

Облегнах се на стената на вилата и затворих очи. Ето, дядо, всичко е наред. Ти продължаваш да защитаваш идеали. Ние отново сме заедно. Никаква Сянка не може да ни попречи.

— Няма да е неограничен. — Гласът беше суров, властен, но леко смутен. — Андрей, вие отново подменяте понятията! Ние няма да свързваме всички планети на Сянката. Само…

— Отново филтриране? Оптимисти! Тогава вашите тунели ще западнат. Или ще предоставите пълна, адекватна замяна на порталите, включително и със същото количество входове на всяка планета, или ще останете на сухо.

Пристъпих напред. И видях влечугоида. Изчислителят седеше, изплезил дългия си език, и слушаше внимателно. После триъгълната му муцунка се обърна към мен.

— От все сърце ви желая успех! И не се съмнявам, че алтернативата е възможна… но засега не я виждам! Извинявайте, но не я виждам!

Не!

Та нали изчислителят мълчеше!

Пастта на влечугоида се изкриви в усмивка.

Хвърлих се напред.

Плетена маса, прозрачна кана с тъмночервено вино. Две плетени кресла. В едното, наведен напред, смешно стиснал празна чаша, седеше непознат сивокос мъж. В другото се беше разположил удобно и отпиваше от виното преди поредната тирада един човек, който ми беше познат отнякъде…

Настана тишина.

Бившият ми дядо не можа да удържи чашата. Скочи, без да обръща внимание на залятата с вино риза. Усмихна се смутено, сякаш го бях заварил в кабинета със запалена лула и чаша коняк…

— Дядо… — казах аз със скован глас. — За теб е вредно да пиеш вино.

— Вече не.

Той беше на не повече от четирийсет години. Сега не можеше да ми е баща, да не говорим за дядо. Такъв го бях виждал само на старите снимки, които той така не обичаше да вади…

— Петя…

Беше ми непоносимо трудно да го прегърна, сякаш бе чужд човек. Познатите черти се бяха изкривили, макар и заради младостта. Навярно ако дядо беше такъв в детството ми, щях да израсна съвсем различен. Ненавреме. Всичко винаги се случва ненавреме.

— Пит… та аз съм си същият… — тихо каза той. — Пит, представи си, че старият козел си е направил пластична операция…

Господи… Та аз се държа като Маша! Какво казах за формата и за съдържанието, за това, че душата е по-важна от тялото? Значи всичко това са били празни приказки? И аз съм готов да приема дядо стар или в облика на извънземно, но не и такъв — жив, здрав, енергичен. Какво е това — ревност към неговата завърнала се младост? Е, не младост, разбира се, зрялост… Притеснение за собствената ми самостоятелност — такъв Хрумов с нова енергия би се заел с възпитанието ми… Тъга по стария, прикован към дома си, безпомощен — ако трябва да сме честни — дядо? Какво ми става? Какви дяволи вилнеят сега из подсъзнанието ми?

— Дядо, ти си се минал… — казах аз. — Какво е това, половинчата работа… Двайсет и пет е още по-хубава възраст…

Дядо се усмихна.

— Разбираш ли, Пит — каза той с предишния си ехиден тон, — когато имаш голям избор, намираш достойнства във всяка възраст. Когато поживееш, ще го оцениш.

Събеседникът на дядо се приближи и спря между нас. Погледна ме въпросително:

— Пьотър Хрумов?

— Да.

Той поклати глава, сякаш не можеше да повярва.

— Както виждаш, Крей, дължиш ми каса вино — отбеляза дядо.

Сивокосият кимна, изучавайки лицето ми с жадно любопитство.

— Та вие дори не сте биологични роднини… Извинете. Аз съм Крей Заклад, сътрудник на Търговската лига.

Стиснахме си ръцете.

— Ще ви напусна за известно време. Така ще е редно — реши Крей.

— Крей Завсклад — каза подигравателно дядо, когато сътрудникът на Лигата се отдалечи. — Наивни оптимисти. Живеят стотици години, а не им е дошъл акъл в главите. Той не вярваше, че ще успееш да ме намериш. Даже се хвана на бас. Представяш ли си?

Кимнах. Постояхме така, нелепо отбягвайки погледите си, като никой не се решаваше да заговори пръв.

— Дай да ти налея вино… — Дядо изведнъж се засуети. — Тук познават радостите на живота… Всъщност са много мили хора…

Той се обърна към масата, някак развълнувано, неловко, всяко от движенията му беше прекалено рязко, силно, дядо още не можеше да съгласува новото си тяло с наложения от старостта стереотип…

— Дядо! — извиках аз, хвърляйки се към него. — Дядо!

И прегръдката му беше прекалено силна — беше забравил колко мощ има сега в тялото му, щедро надарено от портала със сила и младост…

— Дядо, колко се радвам, че си станал такъв… — прошепнах аз. — По дяволите, заради това съм готов да обикна Сянката… Ако се върнеш в университета да четеш лекции, всички студентки ще започнат да те преследват…

— Тихо! Не го казвай пред Маша, че ще видя едни лекции и студентки…

Спогледахме се.

На какво се учудвам, в края на краищата?

— Дадено — съгласих се аз.

— Извинявайте, че прекъсвам вашия дълбоко личен диалог…

Обърнах се, без да пускам дядо. Влечугоидът стоеше в краката ни с обидения вид на любимо куче, на което изведнъж са престанали да обръщат внимание.

— Здрасти, Карел — казах аз.

— Радвам се да те видя. Кажи, Пьотър, отношението ти към мен да не се е влошило, след като престанах да бъда временно хранилище за Андрей Валентинович?

Застанах на колене и докоснах меките сиви люспи. Не беше уместно да протягам ръка — това много би приличало на: „Дай лапа, кученце!“

— Много ти се радвам, изчислителю — казах аз. — И не се обиждай, че ти казвам „изчислител“. Това е комплимент. Ти успя да изчислиш най-важната за мен задача и да съхраниш резултата. Помниш ли, че ме питаше как ще приемат хората вашата раса? Не знам за всички хора, но аз съм ти длъжник. Или приятел. Както повече ти харесва.

Изчислителят застана на задните си крака и протегна муцунка към ухото ми. Шепотът беше едва доловим.

— Звездата, която наричате Спик. Газов гигант — той е единственият в системата. Газов гигант, около който има пръстен.

Обля ме топлина. Това не беше просто жест на отделен влечугоид към отделен човек.

— Благодаря. Ти също знаеш къде е домът ми.

— Реши да се разкриеш и пред Пьотър ли, Карел? — попита дядо. — Давай. Не се бой. Той умее да пази тайни.

Челюстта на влечугоида изщрака. Той се колебаеше толкова явно, че у мен не останаха съмнения — това не е игра на човешки емоции, а бушуваща в него борба. Битка, продължила векове по вътрешното му време…

— Пьотър, ние не сме живи.

Дядо кимна, гледайки смаяното ми лице.

— На газовите гиганти не се ражда живот, Пьотър. Ние сме потомци на нещо, което е било машина. Машина от Сянката.

Живите компютри на космоса. Аха.

Изчислителите!

Поразителното умение да взаимодействат с машини, явното отсъствие на потребност от дишане и храна! Невъзможността куалкуа да влязат в симбиоза с тях!

Как не бях осъзнал това по-рано?

Изчислителят чакаше, вглеждайки се в лицето ми.

— Това не променя нищо, Карел — казах аз. — Съвсем, съвсем нищо.

Всичко в къщичката беше ново и носеше толкова явно отпечатъка на дядовите навици, че не можах да сдържа въпросителния си поглед.

— Направиха го за мен — съобщи дядо, настанявайки се удобно в коженото кресло. — Без никакви въпроси. Удобно е, знаеш ли? Няма разправии с идиоти санитарни техници, размотаване из магазините с продавачи-дръвници…

Кимнах. Отношението на дядо към работниците от сферата на обслужването ми беше добре известно.

— Изглежда си решил да се установиш тук за дълго…

Дядо вдигна ръка в знак на протест:

— Петя, реших да те изчакам. Надявах се, че рано или късно…

— Достатъчни ми бяха два дни — казах аз.

Маша и Келос останаха в градината. Бяха достатъчно деликатни, за да ни дадат време, което не беше чудно за Келос, но си бе странно за Маша.

През полуотворената врата видях спалнята. Ха! Виж ти. Огледален таван, огромно легло — по-рано дядо подигравателно беше наричал този тип легла „Ленин е с нас“, някакви кристални финтифлюшки на стените, картини, цветя…

— Нима са удовлетворили вкусовете ти напълно? — попитах аз.

Дядо проследи погледа ми и се смути.

— Пит… по дяволите, не си дете… не можеш ли да разбереш какво е да си върнеш младостта?

— Чисто умозрително. Добре, дядо. Да оставим това. По-добре ми разкажи как стана всичко. Къде бяхте с Маша? Как успя за два дни да се добереш до ръководството на Търговската лига?

— Стоп! — спря ме дядо. — Да караме подред, а?

Трудно ми беше да го наричам дядо. Искаше ми се като тогава, на крайцера на аларите, да затворя очи и да си спомня предишния Андрей Хрумов. Но не се поддадох на изкушението. Това е завинаги. Отсега нататък дядо ще бъде такъв.

— Отначало попаднахме в много своеобразен свят… Маша разказа ли ти?

— Всъщност не. Само разбрах, че там изобщо не й е харесало.

— И още как. Разбираш ли къде е проблемът… аз не обичам извънземните като цивилизация. Като обществени структури, построени въз основа на съвсем различни морални принципи. Към отделните представители на чужди раси съм готов да се отнасям повече от положително. А Маша не приема извънземните като личности, някаква идносинкразия към нечовешкия облик… Както и да е, това е лирика, при това ти е добре известна. Та значи, Пит, аз разбрах какво е Сянката още на онази блуждаеща планета. Порталите са подходящи за транспортна система не повече, отколкото микроскопите стават за забиване на пирони. Те са прекалено много във всеки свят — и в същото време прекалено малко, за да бъде придвижването наистина удобно. Разстояние от петдесет километра вече е недостатък на транспортната мрежа по човешките разбирания. А и твоите приятели геометрите може да са се уплашили само от едно — светове, в които техните героични регресори ще дезертират масово. Няма да загиват в битки, няма да се губят сред милиони светове, а именно ще дезертират, презрели всичко, което им е набито в главите чрез възпитанието. Нека да помислим какво може да принуди хиляди хора да извършат масова… хм… да речем, емиграция. Хората все пак са различни един от друг! Цялата унификация на геометрите остава на повърхността, а в дълбините си е старата история. Един тайно пише стихове и ги рецитира на компютъра, друг засрамено мечтае за слава и почести, за меките дивани в залата на Световния съвет, на трети му се иска — ах, как му се иска — любимият му наставник да го удари с пръчка по мазолестия регресорски задник…

Дядо се изкикоти, доволен от изтърсената фраза.

— Невъзможно е да се унифицира човек! Нито на страната на ангелите, нито на страната на дявола! Всички те ще си останат различни. Значи и капаните за тях трябва да са различни, и при това да сработват бързо и сигурно. Всекиму — простор за изява на личността. Сигурно някои от изчезналите геометри все още се занимават с регресорство… Горкичките, намерил се е и за тях свят, уморен от техническото развитие, желаещ газени лампи, рицарски турнири и свободен лов на мамути. Всичко това е елементарно за съобразяване, Пит. Така че фокусът с порталите не ме учуди. Повече ме смути това, че Маша остана с мен. Още повече, че все така бях в тялото на изчислителя.

— Значи си се надявал да ти върнат стария облик?

— Разбира се. Иначе не бих минал през портала. А светът, в който попаднахме, наистина се оказа интересен…

Дядо прехапа устни. Старческата гримаса върху лицето на якия мъж изглеждаше карикатурно.

— Това беше свят на метаморфи, моето момче. Планета, чиито жители си играеха с облика си, както добрала се до пари красавица — с рокли и козметика. Любопитно зрелище… То доведе Маша до ужас. Нали разбираш, трябваше все пак да я убедя, да успокоя и самия себе си — кой съм всъщност? Макет на Хрумов в тялото на влечугоида или истинският Андрей Валентинович… Тя беше дошла в свят, в който можеше да прави изводи. А на мен този свят ми беше нужен, за да придобия отново човешки облик.

— Може би не само затова сте се оказали заедно?

Дядо извърна поглед.

— Възможно е. Аз усещах, че тя е в паника. И също очаквах нещо подобно… Накратко — бяхме заедно. На какво ли не се нагледахме. От обикновени върколаци — хора-тигри, хора-птици, всякакви ихтиандри — до най-екзотични неща. Идва към нас някакво същество, Петя. Прилича на човек. Само че има две глави… и се оказва, че са двама влюбени, разбираш ли? Заедно завинаги, до първата кавга. Един такъв мил хермафродит, който сам си говори. Решили — и се слели. Станали единен организъм. А има и следващ етап. Пълзи по равнината хълм. Планина от кафява плът, цялата набръчкана, в пукнатини, тече някаква слуз — не безцелно, а за намаляване на триенето. Петдесеттонна грамада. Това е семейство. Майката, бащата, децата, бабите и дядовците, братовчедите и братовчедките, племенниците. Изобщо не знам какво става вътре. Може и нищо да не става. Абсолютно самодостатъчно същество, между другото — много дружелюбно и любопитно. Нали разбираш, Петя — никой не ни нападна. Не се опитаха да ни изядат или да ни асимилират. Общуваха с нас, помагаха ни. Когато се изясни, че в тялото на влечугоида има още един разум, направиха ми тяло. И Карел, благодаря му за това, вкара вътре съзнанието ми.

— Направиха го?

— Разбирам. — Дядо изпъшка. — В Карел имаше образци от моята тъкан. Аз сам го помолих за това преди смъртта си. Надявах се да доживея във влечугоида до деня, в който ще се научим да си отглеждаме тела.

— Ние и сега го умеем. Не си ли чувал какви слухове се носят за японския премиер или за американския…

— Това са слухове — отсече дядо. — Единственият човек, който реално удължава живота си чрез клониране… Впрочем, по-добре да не знаеш името му. Просто много богат човек, известен филантроп. Но аз не бих могъл така… Да галя по косите малките си клонинги, а после да командвам лекарите кого да вземат пръв на операционната маса… Не, Петя. По-добре при червеите, под земята.

— Вярвам ти — казах аз. Лекотата, с която дядо опроверга слуховете от жълтата преса и ми съобщи истината за неизвестния ми милиардер, ме ужаси.

— Накратко — получих този подарък. — Дядо погледна ръцете си. — Приятен подарък. Но въпреки това не ни се искаше да се задържаме там. Двамата с Маша си тръгнахме… ето в този момент много ме беше страх да не се озовем в различни светове. Но ни се размина. Дойдохме право тук, на планетата на Търговската лига. Очевидно успешно — те ни слушат с голямо любопитство.

— И искат да ни помогнат?

Дядо въздъхна.

— Хайде, говори. Какво обещават?

— Почти нищо. Нямат намерение да се забъркват във война. Критикуват Сянката. Смятат я за принудена мярка, която ще бъде сменена от тяхната система за свободно придвижване… глупчовци. Или ще стигнат до това, или никой няма да погледне тунелите им. И ни предлагат да влезем в Сянката.

Аз кимнах:

— Келос — той е добър човек, дядо — казва същото.

— Естествено. Няма алтернатива, Петя.

Спогледахме се.

— Разбирам — каза меко дядо. — Това някак си не прилича на рай, нали? Но то не е рай. Смятай световете на геометрите за ад, а световете на Сянката — за чистилище. И направи избора си. Ти веднъж настоя на своето. Не приехме съюза с геометрите, дойдохме тук. И ето — стоим при извора. Тук се е зародила човешката раса. А може би и всички раси във Вселената. Може би наистина животът е рядко нещо. И всичко, което сме срещали във Вселената, произлиза от един и същ корен? Оттук, от Изначалната Земя…

— Това ли е Изначалната Земя?

— Да. Самата тя.

Всичко, което се готвех да отговоря на дядо, се завъртя в главата ми. Даже скочих и се приближих до прозореца.

Небе, гора и река…

— Аз мислех, че тук живеят „най-отдалечилите се“ жители на Сянката… Тези, които вече са изгубили човешкия си облик. Келос разказваше за една такава планета…

— И такива са живели тук. Може и още да живеят. Само че ние не можем да ги усетим.

Мълчах. Гледах как в градината Маша и Келос си пийват вино на крак и разговарят. Влечугоидът стоеше между тях и въртеше глава, приличащ не на разумно същество и не на робот, естествено, а на мило домашно животно.

— Няма къде другаде да отидем, Пит — каза дядо. Приближи се и ме прегърна през рамото. — Момче мое, ти се стара. Ти направи всичко както трябва. Но това е безизходна ситуация. Пътят свърши. Ти дойде в най-голямата игрална къща във Вселената. Картите са раздадени, а на масата има само две свободни места. Доброволно робство и принудителна свобода. Това е всичко.

Аз мълчах.

— Все още можем да излезем от играта, Петя. Можем да останем да работим в казиното. Но имай предвид, че това ще означава поражение.

Мълчах.

— Решавай, Петя. Ти имаш правото да решаваш. Ти си по-добър от мен, по-чист и по-откровен. Ти си на ход. Решавай. Може би Търговската лига наистина ще стане алтернатива на Сянката. Или ние ще измислим нещо друго. Но сега… сега е важно просто да оцелеем. Да съхраним Земята.

— Как ще влезем в Сянката? — попитах аз.

Дядо въздъхна.

— Ето това е най-сложният въпрос, Петя.

Глава 3

Вечерите тук са красиви. Под това небе — вече алено, покрито с паяжина от облаци, осеяно със звездни искри — човек трябва само да се наслаждава на живота. Лесно можех да си представя тук познатите ми момчета от грузинския филиал на „Трансаеро“ или нашите пилоти — печащи шишчета, пиещи бира и сухо вино, пеещи под съпровода на китара, разменящи разбираеми само в тясна компания шеги…

Размечтах се.

Странно, но мълчалият почти през цялото време, спокоен като танк Келос леко и незабележимо се вля в редиците ни. Сега в градината от едната страна на масата седяхме дядо, аз, Маша, Карел и Келос. А от другата, подчертано в самота — Крей Заклад, сътрудникът на Лигата.

— Длъжен съм да ви обясня някои неща — каза Крей. Той поглеждаше ту Келос, ту дядо. Сякаш подчертаваше кои смята за най-авторитетни събеседници. — Тук можеха да се съберат няколко души, представляващи ръководството. Но това би било обикновена формалност. Аз съм сам, но ви моля да повярвате, че моите решения са общи решения на Търговската лига.

— Вярваме — каза дядо. — Продължавай.

Той седеше повече от тържествено, прегърнал с едната си ръка Маша, а с другата държеше димяща лула. Заблуждавай някой друг, мой млади дядо. Виждам напрежението в очите ти.

— Търговската лига се отнася със симпатия към всякакви разумни раси. Както към хуманоидни, така и към други живи форми… — Учтиво кимване към Карел. — И ще се радваме на контакти със Земята, с Конклава, с геометрите. Обаче…

Разбира се. Никога нищо не минава без „обаче“.

— Всички предишни опити да се създаде алтернатива на Сянката, основани на силата, се провалиха безславно. Ето защо ние не вървим по този път. Ние създаваме мирна търговско-културна алтернатива. Рано или късно — той погледна дядо — тя ще стане преобладаваща в Галактиката. Разумът затова е и възникнал, за да взема решения, отговарящи на осъзнати потребности, а не да се подчинява на животинската страна на личността…

Дядо се прозина демонстративно.

— Затова — Крей леко повиши глас — Търговската лига не предприема никакви силови намеси — с изключение на случаите, когато се извършва посегателство върху интересите й…

— Няма да ни дадете кораб — каза дядо. — Нали? Правилен ли е преводът?

— Абсолютно. — Крей оставаше напълно добродушен. — Вие не сте свят от Сянката. Засега.

— Те няма и да станат свят от Сянката, ако не им се помогне сега — изрече тихо Келос. — Ще унищожат планетата им. Завинаги. Заедно с милиарди разумни същества.

Крей леко потрепна, но отговори с пълна убеденост:

— Неизброимо множество разумни същества са загинали безвъзвратно. Или поне безвъзвратно от наша гледна точка. Това, уви, е суровата истина за историята.

— Но сега имаме шанс да поправим ситуацията — отбеляза Келос. — Ако два-три тежки кораби на Лигата се появят близо до Земята, това ще предотврати намеренията да бъде унищожена. Защо да не…

— Защото тогава бихме се превърнали в нова Империя. Във втори Кристален алианс!

Те се пронизваха с погледи през масата.

— И ти ще допуснеш те да загинат? — попита Келос.

— Ние не сме богове. И не се натискаме да станем такива!

— Тогава молим Земята да бъде приета в Сянката! — прекъсна внезапната им престрелка дядо. — В такъв случай ще можете ли да ни помогнете на законни основания? Ще се намерят ли любители на приключения?

— Ще се намерят. Но вие още не сте в Сянката. И това е главният проблем…

Крей ме погледна:

— Пьотър Хрумов, доколкото знам, именно по твоя вина Земята е подложена на опасност?

Какво можех да отговоря? Да, навярно. Конклавът е изплашен от това, че хората вече са влезли в контакт с геометрите. А хората — това съм аз. Горкият малък Конклав, той се бои от клетите малки геометри… и не спира погледа си върху ядрото на Галактиката. Защо, между другото, Конклавът не е организирал експедиция дотук? Знаят ли какво ги очаква тук? Досещат ли се?

— Да. Аз съм виновен. И моля да ми помогнете.

— Ние никога не сме приемали никого в Сянката — отговори беззлобно Крей. — Общоприето е да се смята, че Лигата си сътрудничи със Сянката и в същото време се опитва да я измести… Че Лигата монтира портали на нови светове и се готви да започне да разпространява своите тунели… Нещата не стоят така. Някога живи хора са летели на тромави кораби от планета на планета и са монтирали портали. Това време си е отишло заедно със съответните хора и кораби. Сега всичко е различно. Вече от стотици години. Когато същества от нов свят дойдат на някоя планета от Сянката — те вземат решение. Порталите… аз не знам какво представляват те сега! Те имат свой разум. Това е нещо повече от живот. Това е Бог — в примитивното разбиране на понятието. Ние виждаме външните прояви на порталите… — Той кимна с глава, безпогрешно посочвайки края на гората.

Да, аз го виждах. И всички го виждахме — нещо, променена материя, изкривено пространство, това петънце земя, където чакаше порталът…

— Ние приемаме гости тук — усмихна се Крей. — Ето… като вас. В уютни къщички, в комфортни гнезда, в просторни аквариуми. В човешки облик и във всякакви други форми. Това е дребна работа. Не е важно дори това, че сме на Изначалната Земя. Само символът, само знакът на извора… Тук идват представители на нови раси. И получават портали. Сами! Ние сме само превозвачи.

Потръпнах при тези думи.

— Получават портали — и ги превозват до своя свят. Това е всичко. Ние им помагаме, но не раздаваме места в Сянката. Това не ни е подвластно.

— Защо тогава и ние да не получим портал? — възкликна Маша. — Крей, обяснете! Вие се държахте толкова добре с нас… благодаря ви… но сега над света ни е надвиснала заплаха! Смъртоносна заплаха! А на вас това ви се струва като шега! Защо?

— Нещата опират само до вас. Не бих искал да казвам това… — Крей изглеждаше смутен. — Но… ако не искате Сянката… ако молите за нея само от страх, а не от любов…

— Защо всички богове са толкова жестоки? — попита рязко дядо. — А, Крей? Защо всички те искат да ги обичаме искрено и чисто, да си бием челата в земята, да им принасяме в жертва децата си, да им благодарим за страданията? Не, не обичаме Сянката! Но ние не сме цялата Земя! И ние дори сме готови да приемем Сянката!

— Значи не сте готови. — Гласът на Крей потрепери. — Не мога да ви дам отговор. Не знам каква е причината. Може би в това, че вие така и не се събрахте заедно…

— Двеста хиляди планети! И на всяка от тях — хиляди портали! Как да намерим Данилов? — изригна Маша. — Какво искате? Гласуване и пълно единодушие? Всички ние като един ви умоляваме да ни приемете в Сянката… Саша може да е къде ли не! Да се вози в каруца с пътуващи актьори. Да чука наложници в харем! Да воюва на страната на някой цар, да се учи да управлява вашите звездолети! Откъде да знаем?

— Вие не трябва да знаете — отговори тихо Крей. — Не трябва. Точно в това е работата… Гледайте…

Той не помръдна, не каза нищо. Просто във вечерния въздух се разнесе светлина — и ние видяхме…

Скали. Черни като нощ — макар че там в момента беше ден…

Изображението плуваше, преминаваше през нас. Усещането за присъствие беше пълно — сякаш ни бяха пренесли през пространството и ни бяха овесили във въздуха над скалите, над някакви сгърчени фигури…

— Те дойдоха при нас почти преди месец… — каза Крей. — Дълго време се ориентираха в обстановката, още по-дълго се събираха заедно. И ето… сега те ще получат портал. Сигурен съм. Прекалено често съм виждал това…

Фигурите, проснати върху черните скали, не бяха съвсем човешки. Да, две ръце, два крака, глава, две очи… Големи фасетъчни очи.

— А това е самостоятелен клон на еволюцията — съобщи Крей с лек упрек. — Те не произлизат от Изначалната Земя… като вас…

Фигурите ту стържеха камъка с дългите си тънки пръсти, ту гледаха нагоре — към небето, към нас, невидимите наблюдатели.

Нечовешки поглед, насечени движения, и в същото време — пронизваща, нечовешка красота. Кожата на съществата беше синкавочерна, те се сливаха с мъртвия камък и всичките стържеха по него, почукваха, молеха…

— Тяхното поведение… е само форма — поясни рязко Крей. — Изражение на стремежите им. На тях им е нужна Сянката. Нуждаят се от портал.

Нещо се случи. Камъкът се пукна, къс от скалата се срути. Звук — пронизващ, изпълнен с нечовешка радост и ликуване. Ръце, протегнати към блещукащо пурпурно, мъничко като вишна кълбо. И тишина — почти свещена тишина. Фигурите се изправиха. Пет тънки, високи нечовешки същества тръгнаха по скалите — и в ръцете на едно от тях пламтеше огнено зърно, по-ярко от дневното слънце.

— Те получиха портал — изрече спокойно Крей. — Това е всичко. Сега ще започне пътят им в Сянката. С всичките му минуси… Но ако бяхте видели как живеят те… какво са направили с планетата си… щяхте да разберете, че това е благо за тях.

Изображението помръкна. Отново бяхме в градината… и не знаех какво чувстват останалите. Аз изпитвах само завист. Може би за това бях мечтал цял живот… да вървя, носейки в ръце зародиш на портал, врата към други светове. И нека в тези светове да са цялата болка, всички пороци, цялата глупост на Вселената — но ако поне един от хилядите светове отговори с добро… даде убежище на бездомно дете, къшей хляб на беден поет, справедливост на някой унизен…

— А вие казвате „как да получим портал“…

Да вървиш по Земята — с пламтящо огънче в ръце. Да пуснеш зърното в пръстта и да видиш как разцъфтява наоколо безплътният портал. Океан от възможности. Океан от свобода.

— Чакайте. Надявайте се. Ако порталът ви е нужен, ще го получите…

— Крей! — Гласът на Келос разкъса миража. Той се изправи. — Опомни се! Те не са готови! Те са само деца, те са още бебета, историята им е искрица светлина в мрака! Корабите на нашата раса са кръстосвали хиляди години Галактиката, за да засяват семената на живота. Те не могат да приемат всичко така изведнъж. Трябва да им се даде време, да им се помогне. Безкомпромисността на младостта, как не можеш да разбереш? Ти!

— Да, аз, безсмъртни Вожде!

Крей скочи и направи подигравателен поклон.

Всичко, което исках и можех да кажа, молби и проклятия — всичко изхвърча от главата ми. Пред нас се разиграваше финалът на древна драма.

— Да ни извинявате, Вожде! Лигата няма да тръгне по пътя на Кристалния алианс.

— Крей Заклад, когато те измъкнах от чумната барака, теб, сополивото хлапе, не мислех дали си прав, или не и струва ли си животът ти…

— А ето това вече наистина си ти, Вожде!

Къде изчезна цялата му учтивост и невъзмутимост! Двама души, чиято възраст се измерваше с векове, се ругаеха като пияни младоци!

— Благодаря! Когато ме разпъваха с дибата, Вожде, аз не те издадох. Когато горях въстаниците живи — бавно, Келос, както ти заповяда, за да не си и помислят да се върнат в родния свят — аз не се поколебах! Знаех — само ти си светлина в мрака, само ти имаш право да решаваш къде е доброто и къде — злото. Ние вървяхме по твоя път — и затънахме в блатото. Така че сега вървим в друга посока! Желая всичко най-добро на тези хора — но няма да ги ощастливя насила! Извинявай, Вожде! Ще наредиш ли да си подам оставката? Или да се застрелям?

— Късно е да се застрелваш!

Тишината ни удари по-болезнено от вик. Крей и Келос замълчаха по команда.

— Лигата взе решението си — каза тихо Крей.

— В теб не е останало нищо човешко — отговори Келос.

— Келос! Ти ли го казваш?

— Вашите планове са пълна глупост. Вие също сте част от Сянката… при това не най-добрата й част.

— Те имат възможност…

Не го изслушах. Станах, отблъснах ръката на дядо, който се опита да се вкопчи в коляното ми. Дръж се, старче. Дръж се, моля те.

Побягнах.

Порталът сияеше в тъмнината. Наблизо, съвсем наблизо…

— Пьотър!

Бягах, а клоните ме удряха през лицето. Порталът беше все по-близо.

— Пьотър! — Тласък в рамото. Келос ме догони. — Стой! Никога няма да се върнеш! Спомни си какво ти говорих! Пьотър, няма да тръгна след теб!

Той едва не налетя върху портала. Успях да се спра и да го ударя — или ми позволи, или и неговите бойни рефлекси не бяха всесилни. Келос падна на самата граница на измененото пространство, до линията, отвъд която го чакаше бъдещето — ослепително и нечовешко.

— Почакай — помолих го аз. — Това е моят път.

Крачка — и бяло сияние в очите.

Колко боли, когато те проумяват.

Съвзех се и чух врещенето на куалкуа. Вече станалите обичайни вопли.

Пьотър! Пьотър! Пьотър!

— Не викай…

Думите заседнаха в гърлото ми. Устата ми беше натъпкана със сняг. Бях проснат в подножието на хълм и даже си спомнях смътно как падах, преобръщайки се по преспите, и крещях от болка, когато се натъквах на скритите под снега камъни…

Рецепторите ти са подтиснати. Възстановяват се увредените ти тъкани.

Куалкуа не остана спокойно за дълго.

Пьотър! Пьотър!

— Млъкни…

Надигнах се — цялото ми тяло беше изтръпнало. Ако това беше след потискането на рецепторите на болката, то какво ми имаше?

Охо!

След като погледнах към склона, се изпълних с уважение към куалкуа. Да се сглоби клетото ми тяло след такова падане — това е работа за сърдечно-съдов експерт. Бях се търкалял надолу повече от двеста метра по наклон, който не би се осмелил да щурмува и най-безумният алпинист. Или поне при такива метеорологични условия.

Започваше виелица. Не, грешка — не започваше, тя живееше тук. Вятърът не беше силен, но не ме напускаше неуловимото усещане, че не престава по цели седмици. В очите ми се забиваха дребни снежинки. В небето унило висеше мътен червен слънчев диск.

— Ей, куалкуа, помниш ли „Свеж вятър“? — попитах аз. — Дали случайно не сме при геометрите?

Силата на тежестта и съставът на атмосферата са различни.

— Аха. Благодаря.

Може би съм пълен идиот. И за наказание сега ще получа кратък и безсъдържателен живот в снежна пустиня… за няколко часа, чак до вкочаняването.

— Тогава подскажи има ли тук живи същества?

Куалкуа не отговори веднага. Едва ли използваше само моите органи на осезание, по-скоро гледаше и със своите очи, получаваше информация по всички недостъпни за мен пътища.

Да. Обърни се наляво. Още. Стоп. В тази посока, около един километър.

Колкото и да гледах, не можех да видя нищо.

Но сега вече нямах друг изход. Когато първо действаш, а после мислиш, не очаквай нищо добро.

Тръгнах по снега. След като беше изпълнил молбата ми, куалкуа утихна. Но не преставаше да работи с тялото ми — чувствах как се връща чувствителността ми и същевременно усещането за студ ме напуска. Странно усещане — нещо вече преживяно, дежа вю… Не, това все пак не беше светът на геометрите. Разбира се. Но цялата Сянка, погледнато реално, беше само бягане в кръг. Безкрайно повтаряне на отдавна изиграна пиеса. Единственият изход е да престанеш да бъдеш човек. А какво да направя, ако не искам? Лесно им беше на философите, психолозите, писателите да размишляват за съдбата на човечеството. Ще загине, ще се развие, ще продължи нататък, ще премине в следващ етап… Не искам! Аз не искам! Но няма изход, и значи ще си бия главата в скалите на Изначалната Земя, ще стържа за някое зрънце-портал, ще се унижавам и ще моля — макар такова спасение да ми е омразно…

Отпред край снега се мярнаха тъмни сенки. Спрях се и разтрих изтръпналите си ръце. Като че ли се виждаха кули. И бараки. Дежа вю. Здравейте, гъвкави приятели…

— О…

Потрепнах от звука, разнесъл се съвсем наблизо, и приклекнах. Стон?

Не.

Това приличаше по-скоро на песен. Сякаш някой, лишен от слух и глас, мърмореше вкаменени от студа думи.

Разгледах певеца. Превита, покрита със сняг фигура с огромен, затрудняващ движението кожух. Не изглеждаше човекът да е премръзнал. Седеше на някакъв дръвник, с лице към бараките и кулите, и мърмореше, мърмореше без никаква интонация, преминавайки от песни към неразбираеми оплаквания…

— Студено е… по дяволите… студено е.

Хората, които си говорят сами, винаги са ми внушавали странна симпатия, примесена със съжаление. От добър живот няма да тръгнеш да търсиш събеседник в себе си — това е страшен събеседник, безпощаден.

Звънко хрущене — сякаш разгръщат замръзнал на студа найлон. Сумтене — човекът беше отхапал замръзнала храна. Сумтене.

Бавно се приближавах към него откъм гърба му. И когато стигнах на една крачка разстояние, видях блясък на метал. На коленете на изгладнелия певец лежеше оръжие — автомат с къса цев. Застинах.

Охранител. Само охранител.

Ако се беше оказало, че това е гъвкав приятел, щеше да е по-лесно. Доста по-лесно. Ако седеше мълчаливо или се разхождаше, също щеше да ми е по-леко. А така… да нападна в гръб непознат човек, обгърнат в неудобна дреха, тихичко гризящ парче замръзнало мазно месо. Не исках.

Вдигнах ръка и се поколебах за миг. Те не умират напълно. Трябва да помня това. Не биваше — защото това оправдава всичко, което на човек може да му хрумне, това е най-страшният дар на порталите — всепозволеността. Но трябваше — защото бях длъжен да продължа нататък…

Охранителят се обърна. Успях да видя обърканото му грубо лице, отварящата се за вик уста — и нанесох удар. Кожената шапка смекчи удара, но или се бях постарал здравата, или противникът се оказа слабичък. Мъжът рухна безмълвно в снега.

— Спокойни сънища — прошепнах аз, докато вдигах автомата. — Дано да ти се присъни друг свят — топъл, нежен — и да отидеш в него.

На десетина метра от него се натъкнах на бодлива тел. Пет нишки, обгърнати от сняг, заради което бяха добили вид на коледни гирлянди.

— Действай, симбионте — казах аз. — На онзи свят ще се разплатим…

Когато пръстите ми се покриха с черна блестяща кора, аз докоснах ледения метал и скъсах една подир друга петте жици.

Добре поне, че не бяха под напрежение. И нямаше никакви датчици. Всичко беше отвратително примитивно.

Вярваш ли, че си дошъл на мястото, което ти трябва? — попита куалкуа.

— Да.

Запромъквах се през преспите, но тук поне бяха отъпкани пътечки. После забелязах един детайл, отличаващ това място от санаториумите на геометрите. Малко по-надалеч, зад нова бодлива тел, се издигаха заводски корпуси. Характерни очертания, изпускащи пара комини, пробляскваща слънчева светлина в широките прозорци. Не — изглежда, тук не се занимаваха с изравняване на бреговата линия или други видове преливане от пусто в празно.

Вървях напосоки и без изобщо да се крия. Със сигурност ме бяха видели от стражевите кули, но не бяха заподозрели, че съм външен.

Ден. Лошо беше, че е ден. Заводът работеше. Не ми се искаше да претърсвам всички цехове. Нямаше да мине много време и щях да се натъкна на куршум. Възможностите на куалкуа не са безгранични, а този порив, който ме беше превел през портала, можеше и да пресъхне. Впрочем, заводът вероятно работеше денонощно…

Влязох в първата попаднала ми барака. Охрана не се забелязваше. Вътре беше топло, едва светеха жълтеникави крушки. Вонеше. Много силно вонеше на немити тела, цигари и сгурия, тежка, мазутна, като на железопътна гара.

Насочих автомата към тавана и застинах за миг. От двуетажните легла, направени от нерендосано, почерняло от мръсотия дърво, се разнасяше равномерно хъркане.

Колко си приличат оръжията — във всички светове.

Натиснах спусъка и в тавана се удари огнена струя. Това беше огнестрелно оръжие, само че куршумите се взривяваха при удар в препятствие. Таванът пламна като звездното небе, което блести толкова впечатляващо над Сянката.

— На крака! — закрещях аз.

Затворниците се посипаха долу. Плъзнах поглед върху уплашените лица — прости, глуповати, такива ги има колкото щеш на майчицата Земя.

Защо за нас майчицата е Земята, а за геометрите — Слънцето?

Един от тези нюанси, които е невъзможно да се предадат с думи…

— Данилов! — изкрещях аз. — Саша!

Затворниците отстъпваха от мен и се струпваха в ъгъла на бараката.

— Саша! — повторих аз, като забих в тавана още един откос. С трясък се посипаха искри.

— Пьотър?

Разходих се из бараката с автомат под мишницата. Приседнах на едно от леглата. Браво на Данилов, поне беше успял да си извоюва долно легло.

— Здрасти, Пьотър — каза той.

Лежеше върху грубо вълнено одеяло. Облечен със синкавосив гащеризон, с груби кубинки.

— Ставайте, полковник — казах аз. — Помощта дойде.

Данилов ме гледаше в очите.

— А къде са твоите ешелони с керосин, момче?

— Никъде. Ставай. Няма никакви ешелони, Саша. Нямам намерение да те откупвам.

— Това е несправедливо, Пьотър.

— Разбира се. — Нямах намерение да споря. — Няма справедливост и няма да има. Взимам те оттук. Ако се наложи да убия стотина охранители — ще ги убия. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти. Пьотър, ние сме пленници на своята съдба. Разбираш ли?

— Не. Не ми пука какви са сънищата ти.

— Пьотър… всеки плаща своите сметки…

Нима това беше Саша Данилов? Всеобщият любимец? Покорителят на женски сърца и примерният съпруг? Пример за подражание на младите пилоти. Герой от Кримската война…

— Всеки плаща дълга си. Ставайте, полковник. Родината се нуждае от вас.

— Знам цената си, Петка. Трийсет цистерни керосин.

— Мазут.

— Керосин, Петя… Изтребителите се зареждат с керосин…

Хванах Данилов за яката и го разтърсих.

— Осъзнай се, войнико!

Как да те пречупя, полковнико от ФСБ и преуспял превозвач Саша Данилов? Как да те измъкна от кошмара, от света, където си и престъпник, и герой, и палач, и жертва? Как да те пречупя — заради теб самия? Заради Земята?

— Никой не ни е обещавал справедливост, Саша…

— Именно…

Той лежеше на нара, отпуснат и невъзмутим. Отстояващ правото да бъде в кошмара си. В своята лична и заслужена каторга.

— Саша…

Готов бях да плача от безсилие и ужас. Всичко беше напразно. Способен бях на какво ли не, за да намеря полковник Александър Данилов. Само че за него този свят беше единственият правилен и единственият реален. Свят, в който той плащаше не само за въздишката на плазмения заряд, превърнал в прах „Хетман Мазепа“, символа на украинските военни амбиции, но и за онези хора с нашата кръв, за които никога нямаше да се отворят порталите…

Да, Саша, ти си военен престъпник. Какво да се прави. И аз щях да стана такъв, ако се бях родил малко по-рано. И също щях да се превивам така от срам и отчаяние, без да знам как може да се обича родината — която все още е готова да плати, но вече не е готова да защитава…

— Саша…

Какво можех да му кажа? Че на възраст може да ми е баща и никога няма да мога да стана негов приятел. Той е едновременно и предател, и съратник. Боец и престъпник, кавалер на Ордена на славата и неуспял да стане подсъдим в Лондонския трибунал, където американците с такава свята радост осъждаха на смърт руснаци и украинци…

Александър, несъстоял се победителю, как да ти обясня това, което разбрах аз? Как да ти разкажа, че светът е студ и сивота, огън и бич, но въпреки това той трябва да се обича, сякаш е елей и аромат на рози? Как да ти внуша, че разплатата и наградата отсега нататък ще са винаги с нас, че няма нужда да се играят отново старите игри? Той не е Кай, а аз не съм Герда, дошла в палата на Снежната кралица…

— Саша, ние се събрахме заедно. Всички.

Той кимна мълчаливо.

— Дядо получи ново тяло. Представяш ли си?

Лека искрица на смайване в очите.

— При това младо тяло. Сега той изглежда по-млад от теб. Ще го закъсат клетите му опоненти… дядо винаги е казвал, че не му остава достатъчно живот, за да победи. Сега има време за всички победи на света.

— А Маша?

— Залепи се за него — радостно потвърдих аз. — Което и трябваше да се очаква. Мисля, че не е за дълго, но сега тя не прилича на себе си.

— Аз също.

— Ти приличаш. Само че стига си се излежавал. Ставай. Порталът не е далеч, но нямаме много време.

— За какво?

— Да получим зародиш на портал и да го пренесем на Земята. Силните всеки момент ще вземат решение за унищожаването й…

— Силните…

— Хайде, ставай де! Ставай, войнико! — Вече не изисквах, а молех. — Саша! Хайде! Искаш ли да изпозастрелям всички тук, докато се размърдаш? Ще ги изпозастрелям, не се съмнявай! На кулите стоят само онези, на които им харесва да са там!

— А на наровете лежат онези…

— Решавай, Саша! Трябва сам да поискаш да си тръгнеш. Не мога да те накарам насила…

Той мълчеше.

— Хайде! Спомни си за Земята! Жената, децата, корабът! Що за душа имаш!

Не знам коя дума свърши работа. Едва ли „жената“. По-скоро „децата“. Или „корабът“.

Данилов се надигна с пъшкане, седна на нара. Погледна другарите си затворници и се извърна.

— Далече ли е порталът?

— Ще се добереш!

— Аз нямам симбионт, Петя. Може да замръзна по пътя.

— Значи ще намерим някой охранител и ще го помолим да сподели дрехите си.

Данилов въздъхна.

— Млад си ти, Петя. Млад…

В гласа му имаше лека завист. И все пак той стана.

Чакаха ни.

Всички освен Крей.

Огънят гореше, дядо седеше и разбъркваше съчките с димяща пръчка. Маша беше полулегнала, облегната на него. Изчислителят се беше изтегнал в краката й. Келос беше застинал встрани с каменно лице.

Каква спокойна, идилична картина…

Нашата поява от портала изглеждаше като великолепен контраст към нея. Аз мъкнех Данилов, който подскачаше на един крак и ругаеше, та пушек се вдигаше. Разкъсаният, облепен със сняг гащеризон беше напоен с кръв.

— Невъзможно — каза Келос. Пристъпи към нас и застина пред петното на портала.

Дядо и Маша изтичаха вътре. Подхванаха Данилов и го повлякоха към огъня. Мен дядо ме удостои само с един поглед — благодарен, но бърз, сякаш изобщо не се е съмнявал, че ще се върна и ще го доведа.

— Раниха ли те? — попита Маша. Тя влачеше Данилов с ловкостта на опитна санитарка.

Данилов се намръщи и премълча.

— Никой не го е ранил — казах аз. — Скали. Лед. Саша падна… добре поне, че не се преби.

— Защо трябваше да ме мъкнеш към този портал? — озъби се Данилов. — Какъв алпинист се извъди… Да бяхме взели кола…

Не си направих труда да отговоря. Ясно, че така трябваше да постъпим. Да откраднем всъдехода на охраната, да тръгнем по целината към следващите портали. Но аз бях обзет от идиотското усещане, че трябва да минем през същия портал, от който дойдох.

Келос отмести Маша и седна до Данилов. Полковникът промърмори нещо и утихна, вторачен в извънземния. Келос бързо опипа крака му.

— Нищо страшно. Няма счупвания.

— Знам… — Данилов отмести ръката му. — Благодаря.

— Дядо — попитах аз шепнешком. — Кажи, беше ли сигурен, че ще намеря Саша?

— Да.

— Защо?

— Ти си свикнал да довеждаш нещата докрай.

— Това не е отговор.

Дядо въздъхна.

— Добре. Ти не познаваш поражения, разбираш ли? Ти дори не си имал в живота си нормални счупвания. Пожелаваш нещо — и го постигаш. С детско простодушие и увереност, че светът е познаваем докрай. Умееш да убеждаваш себе си, че взетото решение е единственото правилно и несъмнено изпълнимо. Това е всичко. Навярно някой път това ще ти донесе болка, Пит. Но засега ти достатъчно вярваш в себе си и достатъчно силно се отдаваш на замисленото, за да можеш да минаваш през порталите. По-добре от нас, по-добре от повечето местни.

Не знам дали сериозно го мислеше или се опитваше да изкара, че всичко е защото съм късметлия. Получаваше се прекалено елементарно — като в стария филм, където героите можеха да минават през стени, стига да вярват достатъчно силно в това.

— Работата не е в мен, дядо. Не само в мен. Ако Данилов не искаше да го измъкнат… ако вие не ни чакахте…

— Да. Разбира се. Ти се плъзна по невидимата нишка, която ни свързваше. Може би твоят приятел е прав… ние сме прекалено самотни тук, за да се изгубим наистина. Нас ни е страх. Нас просто ни е страх.

— Но сега…

Дядо сви рамене. Маша бинтоваше крака на Данилов. Той мълчеше и слушаше Келос, който имаше забележителен талант да се сближава с хората.

— Дядо… — казах аз, чувствайки нещо нередно. — Какво става?

— Всички сме заедно — отговори дядо.

— И?

— И аз питам същото! Къде е порталът? Разтвори се, земя, появи се, синьо сияние! Дайте ни врати към вашия свят! Приемете невежите и неразумните!

Дядо се обърна и сложи ръце на раменете ми. Каза тихо и навъсено:

— Ти си умник, Петя. Гордея се с теб. Обичам те. Ти наистина си способен да минеш през огън и вода заради приятелите, измъкна предалия те Саша… нека позная отведнъж… от концлагер? Да, и всички ние сме герои от главата до петите. Дайте ни портал!

Всички мълчаха. Всички слушаха дядо.

— Само че бедата е в друго! — повиши глас той. — В действителност ние не искаме този портал. Крей каза истината — страх ни е да станем част от Сянката. И значи ще седим тук до посиняване, докато не проумеем… докато не решим, че на света няма нищо по-правилно и по-естествено!

Келос се надигна безшумно и се отдалечи от огъня.

— Ще ни се наложи да чакаме дълго, Петя… боя се, че ще е дълго. И тук нищо не може да ни помогне. Нито на нас, нито на Земята.

— Ще ми обясните ли какво става! — изрева Данилов.

Глава 4

Келос и дядо можеха да говорят каквото си искат за Търговската лига. Само че Крей беше прав за едно нещо. Техните тунели можеха… трябваше да станат изход.

На човек не бива да се предоставя такава свобода, каквато я виждат порталите. Не бива да се оставя решението на подсъзнанието — на шепа боклук на дъното на черепа. Ние отдавна сме се научили да постъпваме не така, както ни се иска, а така, както трябва — и в това сме намерили истинската си свобода. Дори в единодушното робство на геометрите има повече шансове за истинска свобода, отколкото в света на Сянката, в света на пълната всепозволеност. Защото да постъпваш именно така, както ти се иска, е истинското робство.

Робство вътре в теб.

Каквато и неприязън да предизвикваше в мен Сянката — самата й основа, нейните създадени от нищото портали — сега аз бях готов да дам всичко за огненото зърно. Заради получаването на защита, заради безсмъртието, заради шанса… и не заради себе си. Аз вече бях получил всичко — просто пристъпвайки през портала.

Но бедата беше, че Сянката не ни приемаше. Не бяхме заслужили, не се бяхме помолили както трябва. Може би… ако сред нас имаше още някой… поне някой прекланящ се пред даваното даром, някой с голяма вяра в неземните благодеяния… на него биха му дали огненото зърно. А ние не го искахме. И нямаше да го получим.

…Никой не отиде в къщата. Останахме да си седим при огъня. Само Данилов се разходи дотам, за да се върне изкъпан и преоблечен. Аз не се намесих, изслушвайки спокойно всичките обяснения, които стовариха върху него дядо и Маша. Келос мълчеше. Обиколи наоколо, после приседна до мен. Каза тихо:

— Все пак браво на теб. Да минеш през портала, да се върнеш обратно… браво.

В гласа му нямаше завист. Навярно се беше отучил да завижда преди стотици години.

— Така или иначе е безполезно — отвърнах аз.

— Да. Така и очаквах.

— Ти можеш да се върнеш, Келос. Благодаря. Направи всичко, което зависеше от теб.

Той сви рамене неопределено:

— Гоните ли ме?

— Защо да рискуваш? Сега ти си жив. И не си попадал в портал. Докато още имаш шанс — върни се вкъщи.

— А вие имате ли шансове?

— Не.

Келос кимна. Вдигна ръка — и в нея затрепка светлинка. Във въздуха се отвори малко прозорче.

— Това някое от бойните ти железа ли е? — попитах аз полугласно.

— Не. Информационната система на Лигата. Не е трудно да се използва — в основата й е системата на Кристалния алианс. Гледай…

В малкото потрепващо екранче крачеха високи ръбести чернокожи сенки. В ръцете на вървящия най-отпред блестеше огнена топка и огромните фасетъчни очи отразяваха светлината й.

— Връщат се към кораба си — предположи Келос. — След някое и друго денонощие… не знам каква е скоростта му… планетата им ще стане част от Сянката.

Спогледахме се.

— Зърната на порталите не са предназначени за конкретни планети — добави тихо Келос. — Това е просто Зърно. Може да попадне на всяка планета.

Поклатих глава.

Келос стисна длан — въздушното огледалце се смачка, превърна се в пламтяща топка. Почти като зърно.

— Сам решавай — каза той уморено.

— Наблюдават ги.

— Съмнявам се. Лигата няма да отиде толкова далеч в помощта си към Сянката.

— Къде… къде са те?

— Мога да науча.

— Келос… защо ти е това?

— Аз съм човек.

— Не си длъжен да ми го доказваш. Повярвай ми, не си длъжен!

— Това всеки трябва да го доказва цял живот на самия себе си, момче.

Той разтвори ръка — нещо, подобно на пламтящо сухо листо, се стопи в мрака.

— На вас ви трябва повече. Някога Кристалният алианс обеща да не отказва помощ. На никого. Нищо, че се е случвало помощта ни да е жестока и кървава. Нищо, че Алиансът вече го няма. Аз още съм жив.

— Данилов не е във форма — казах аз. — Той не бива… в никакъв случай не бива да влиза в битка. Дядо няма да го пусна. Оставаме аз и Маша.

— Много сериозна девойка — кимна Келос. — Ние тримата сме напълно достатъчни.

— Оръжие?

— Моето винаги е с мен. Ти си метаморф.

Куалкуа, ще изпълниш ли обещанието си?

Да.

— Транспорт?

— Мога да извикам кола. Транспортната мрежа на Лигата…

— Ясно. Копирана от мрежата на Алианса. Давай.

Изправих се и тръгнах към Маша. Повиках я с поглед встрани. Дядо ни погледна накриво, но премълча. Навярно се изплаши, че всеки въпрос ще стане повод за подигравателни обвинения в ревност.

— Какво, Пьотър? — попита Маша, когато се отдалечихме на десетина метра.

— Има един план… — Запънах се.

— Онези петимата чудаци със Зърното?

Умница. Дядо не взема под крилото си случайни хора.

— Да. Съгласна ли си?

— Андрей Валентинович ще остане тук.

— Разбира се.

— Данилов?

— Не бива.

Разбирахме се почти без думи. Времето ускоряваше хода си, сърцето ми зачести биенето си предварително.

— Двамата?

— И Келос.

— Може ли да му се има доверие?

— Да. Няма на кой друг да разчитаме. Той ще осигури колата и маршрута.

Маша кимна неохотно:

— Аз също бих могла да направя това… Ще ни се наложи да бягаме, Пьотър. Веднага. Да хванем Андрей Валентинович и Саша и да хукнем… Не, не бива към портала. През тунела до някоя станция на Лигата. Там да откраднем кораб, после — на скитащата планета… и вкъщи.

— Ще се наложи по пътя да оставим Келос в неговия свят.

— Добре. Ще си тръгнем по този тунел — кимна Маша. — Ей сега се връщам.

Тя пристъпи към мрака.

— Къде отиваш?

— За автомата си, тъпчо. Не видя ли оръжията на онези петимата?

— Не.

— А аз ги видях.

Останах сам и веднага ме побиха студени тръпки. Господи, какви ги вършехме? Побърканият Келос, свикнал през вековете да решава всички проблеми по силов път… Маша с нейната патологична войнственост… и аз. Не знаех, че и аз съм способен на това.

Наоколо беше свят на Сянката. Първият й свят. Не само като мястото, където за пръв път е възникнал животът, но и в още две отношения — била е домът на преминалите на ново, невъобразимо стъпало на развитие създатели на порталите, и беше дом на по-близката до нас, но чудовищно могъща Търговска лига. Щяха да ни унищожат още по пътя. Или при опита да откраднем чуждото Зърно. Можеше и да ни откажат прераждане… или да ни затворят в някой зверилник… Законите на кармата — в живота.

— Пьотър… — Келос беззвучно се приближи до мен. — Къде е Маша?

— Тук. — Тя се появи не по-малко безшумно. В ръцете си стискаше автомат.

— Ясно. — Келос я погледна с одобрение. — След мен.

„Това е глупост!“ — изкрещя нещо вътре в мен. Тръгнах подире му. Келос и Маша припряно се съвещаваха.

— Пьотър! Маша!

Дядо. Беше усетил нещо нередно.

— По-бързо! — подхвърли Келос. В тъмнината изникна силуетът на флаер — същият като онзи, който ни беше докарал до станцията на Лигата. — Качвайте се.

Гмурнах се в сгъстената тъмнина и увиснах в еластичната среда. Появи се Маша и заразмахва непохватно ръце, опитвайки се да се настани по-удобно. Не й се беше налагало да пътува в такива превозни средства.

— Няма да летим надалеч — каза Келос, докато се спускаше между нас. — Мисля, че приятелите ви няма да успеят да се изплашат сериозно.

Нощта зад прозрачните стени на флаера бързо просветляваше. Някаква изкуствена обработка на изображението. В синкавите сенки видях ослепителното цвете на огъня и застиналите до него сенки — Данилов и дядо безпомощно се вглеждаха в мрака.

— Лесно е да се каже — промърмори Маша. Беше стиснала автомата между краката си и сега бързо оправяше косите си. Не бях виждал нищо по-нелепо в живота си. — Този аквариум може ли да лети бързо?

— Не се притеснявай, рибке, може — усмихна се Келос.

Флаерът се издигна. Понесе се рязко някъде на запад, набирайки скорост. Така… сега вече беше дълбока нощ… Там, където крачеха петимата чернокожи странници, още бе светло… и това ако е „недалеч“…

— По-добре кажи, тези със Зърното… вече минавали ли са през порталите? Ще се съживят ли, ако загинат?

— Не знам.

— Добър отговор — съгласи се Маша. — Така, моята играчка не е смъртоносна. Оставете всичко на мен.

— Боя се, че техните играчки са по-сериозни — отговори Келос. — Ще действаме в зависимост от ситуацията.

— Може би просто да ги помолим да дадат Зърното? — попита Маша. И без да дочака отговор, въздъхна: — Ясно.

Флаерът се носеше в нощта. Синкави сенки, купища звезди в пролуките между облаците, светлинки по земята. Този свят беше населен доста гъсто, той само се преструваше на безлюден.

— Ако започнат да те тормозят заради това нещо… ела на Земята — каза Маша сериозно. — Ние не забравяме стореното добро.

Говореше с толкова уверен тон, сякаш беше поне президент на САЩ.

Келос премълча.

— В края на краищата, те сами са си виновни — рече Маша. — Имам предвид Лигата. При техните възможности е дреболия да помогнат на Земята. Сами ни принудиха да направим това.

— Всеки свят влиза в Сянката по свой начин… — отговори тихо Келос. — Някои с поклони и молби. Други с труд и старание. А някои… с кражба или грабеж. Няма от какво да се притеснявате.

Маша се сепна. Дори и да имаше нужда да говори, за да успокои нервите си, тя потисна това желание.

— Ще се приземим до тях — каза Келос. — Трябва да се действа бързо. И без колебания. Пьотър, готов ли си?

— Да.

Не изрекохме нито дума повече. Флаерът летеше, синкавата мъгла угасна, смени я най-обикновен здрач. Под нас започнаха да се точат черни скали.

— Спомням си младостта — каза Келос. Надигна се и сякаш някаква вълна мина по тялото му. Кожата му заблестя със сив, стоманен цвят, очите му сякаш станаха стъклени, дланите му се разшириха, като че ли бе надуваема гумена кукла.

— Ти робот ли си? — извика Маша.

— Киборг — отговори студено Келос. — Киборг, опитващ се да бъде човек.

Флаерът се насочи рязко надолу. Нямаше натоварване — защитната среда компенсираше ускорението. Само скалите започнаха да се приближават стремително.

— Успех — каза изведнъж Маша. Пресегна се, опитвайки се да докосне Келос. Но кабината вече се разтапяше — и ни тласкаше нагоре.

Много интересен начин за десант…

За миг ми се стори, че няма да успея да се преобърна и ще падна с глава върху скалите. Щеше да е страхотен завършек на цялата авантюра.

Но изхвърлилото ни навън поле още не беше приключило с работата си. Превъртя ме, забави движението ми и ме спусна върху камъните — прецизно, с лице към петимата извънземни.

Навярно изглеждаше ефектно…

Бяхме върху тясна планинска пътека. От едната ни страна — стръмен склон, от другата — почти отвесна пропаст. Флаерът преграждаше пътя зад гърбовете ни. Петимата застинали пришълци бяха съвсем близо до нас.

Не, кожата им се оказа не черна, а тъмносиня. Блестяща, сякаш лакирана. Очите им — фасетъчни, с големината на чашка за кафе, бяха неподвижни, хипнотични. Като че ли имаха по една става повече на крайниците.

Дали изобщо произхождаха от хората?

Стоях най-близо от всички до извънземните. Вървящият най-отпред със Зърното в ръце беше на малко повече от метър. Огненото кълбо пламтеше като откъсната от небосклона звезда. Студен, ослепителен огън…

— Дай ми го — казах аз, протягайки ръка. Разбира се, глупаво беше да се надявам на компромис. И все пак бях длъжен да го кажа. — Дай ми го. На нас ни трябва повече.

Устата — тясна и беззъба — се отвори. Сега говорехме на един и същ език — Сянката не отказваше на никого този подарък.

— Не.

Усетих мирис. Лек, кисел. Не знам как можеха да се потят с тази подобна на хитин кожа. Но това беше мирис на страх.

— Така или иначе ще го вземем — казах аз. — Ще получите ново. Дайте го.

Пришълците нямаха дрехи. Само люспести ремъци, като от змийска кожа, омотани около тялото им. Ремъци, пълни с джобчета, гнезда, калъфи…

Тънките лилави ръце се плъзнаха по ремъците…

— Наведи се! — изкрещя Маша.

Не се наведох, а скочих напред, хванах извънземния със Зърното и се предпазих с него от останалите. Борехме се, балансирайки на огневата линия, и никой не се решаваше да стреля.

— Това е наше! — закрещя пришълецът. — Наше. Това. То. Наше…

Оказа се по-лесно да го поваля, отколкото да изтръгна Зърното. Паднахме — и над главите ни се разрази буря. Огнени завъртулки, лекото потракване на автомата на Маша. Търкаляхме се по камъните, все по-близо до пропастта, а спътниците ни изясняваха древния въпрос — кой е прав и кой има по-голямо право.

Битката се оказа кратка. Почти едновременно двамата с пришълеца спряхме да се борим, обзети от едно и също желание — да видим резултата.

Трима синьокожи лежаха проснати на земята. Вероятно Маша се беше справила с тях — не се виждаха рани.

Келос и последният останал пришълец се бяха приближили един към друг. Пред Келос трептеше бяла светеща стена — силов щит. Пред извънземния — същата стена, само че жълта. Изглежда, не бяха успели да пробият щитовете си, и сега само се блъскаха. Кой кого ще избута… от пътеката в пропастта…

Нямах съмнения какъв ще е изходът от битката.

Крачка по крачка извънземният отстъпваше към пропастта. Лицето на Келос сега беше изгубило всякакви емоции, беше станало безжизнена металическа маска. Крачка. Още една.

Пришълецът се олюля на ръба на пропастта. Той също знаеше това, което бях разбрал и аз — че е обречен. И също като хората не възнамеряваше да се предава.

Жълтият щит се сви в точка, отстъпвайки. Ударът на Келос като исполински чук изхвърли извънземното от пътеката.

Но миг преди това пламтящата жълта точка проби белия щит и се вряза в човека.

Изкрещях, виждайки как единственият ни съюзник пламва. Огънят го изгаряше отвътре; синьокожият пришълец вече беше изчезнал, носеше се безшумно надолу, но огънят не възнамеряваше да гасне.

— Келос! — Маша хвърли автомата и скочи към него. Келос отстъпи, сякаш го беше страх да не я изгори. Падна на колене.

Огънят все пак се добра до теб, киборг, опитващ се да бъдеш човек; човеко, роден войник… Съдбата ще те застигне, колкото и да се криеш от нея. И ще платиш всички натрупани дългове…

Погледнах поваления враг. Във фасетъчните очи, където нямаше и не би могло да има чувства, беше застинало отчаяние. Ударих главата на пришълеца в камъните — веднъж, втори път. Очите му помръкнаха.

Едва тогава си позволих да се хвърля към Келос.

Огънят утихна. Келос лежеше неподвижно, само дясната му ръка потрепваше конвулсивно. Тялото му изглеждаше като взривено отвътре, изпъстрено с безброй рани. В някои от тях имаше кръв. В други — блясък на разкъсан метал.

— Келос… — прошепнах аз. — Келос, приятелю мой…

Той беше още жив. И ме гледаше. Без да ме обвинява, без да моли за състрадание — просто се прощаваше.

— Всяко нещо си има край…

— Чуй ме!

— Слушам те…

Хванах го за ръката — тя беше непоносимо тежка. Колко ли тежеше? Колко ли плът имаше в него, и колко желязо?

— Ти си човек…

— Бях…

— Ти си човек, Келос.

— Дори не чувствам болка, Пьотър. Аз… я изключих. Какъв човек може да съм…

— Келос! Чуй ме, проклетнико!

Животът го напускаше с всяка следваща капка кръв, с всеки излязъл от строя механизъм. Какво си беше набил в главата, глупакът? Та само онези от нас, които остават в първоначалното си тяло, ли са хора?! Или тези, които се опитват да бъдат хора?

— Келос, чакат те. Нали си спомняш? Ако не се върнеш вкъщи… жена ти ще тръгне подире ти.

— Тя е готова за това.

— Не решавай вместо другите! Никога не решавай вместо другите!

— Нищо не ме задържа, Пьотър.

Думите му звучаха все по-тихо. Той си отиваше, а аз не знаех какво да му кажа, как да му предам това, в което вярвах, че е спасението, единствено и неизменно, вечната котва на нашите светове…

— Чакат те, Келос. Жена ти те чака. Ако успееш да се задържиш, ще успее и тя.

— А дали трябва?

— Да не си посмял! — извиках аз. — Чуй ме! Аз не знам какво ти е скъпо и какво — не, но запомни едно: порталите са нишка, и докато някой държи тази нишка, докато те чака…

Той се усмихна — и усмивката върху разкъсаното му лице беше подигравателна.

— Теб те чакат, Келос. Повярвай!

— Не решавай вместо другите… никога…

Изправих се.

Погледнах Маша.

— Нищо не можах да направя — прошепна тя. — Пьотър, аз стрелях… но тази гадина имаше силов щит…

Гадина?

Не, разбира се. Те защитаваха своя свят. С това късче щастие, което носеха за него. Ние се оказахме по-силни. Ние победихме. И небесата не се разкъсаха, земята не се разтвори под краката ни. Подареното Зърно не е приказен амулет, който не може да се отнеме. Може, и още как.

Всеки идва в Сянката по свой начин.

Приближих се към неподвижното синьокожо същество. Опитах се да разтворя дланта му и да изтръгна от пръстите му кълбото от студен огън.

Тялото му потрепна. В огромните очи отново проблесна разум.

— Жив е! — извика Маша. — Доубий го, Пьотър!

Синьокожият не се съпротивляваше. Лежеше и тихо скимтеше. Навярно така звучеше техният плач. Само тънките пръсти хрущяха, все по-силно стискайки Зърното.

— Какви проблеми имате, за какво ви е това! — изкрещях аз.

Съществото стенеше, притискайки се в скалата. Светлината на Зърното почти не се виждаше, скрита от дланта му.

— Доубий го! — повтори Маша.

— Ти ще можеш ли? — озъбих се аз. Тя замълча.

— Трябва… — прошепна изведнъж съществото. — Трябва. Много. Много. Трябва. Много…

Накъсаната реч на съществото не беше заради лош превод — сега се разбирахме безпогрешно. Самото построяване на мислите… самата им природа… Те бяха прекалено далечни за нас…

— Лошо… Много. Много. Лошо. Лошо. Смърт. Настъпва. Смърт. Настъпва…

Или аз не можех да разбера емоциите им, или те не можеха да се предадат с тази плочеста уста, и оставаха само думите, безсмислени и жалки, и никога нямаше да успея да го убедя, както не бях успял да убедя Келос, и Келос си беше отишъл завинаги, киборгът беше престанал да си играе на човек, а светът на синьокожите щеше да прекрати съществуването си… Да, аз вярвах, че наистина имат проблеми, може би по-големи от нашите, само че техните проблеми не бяха моя работа, аз бях длъжен да спася Земята…

А тези, които щяха да дойдат след това, бяха свободни да ме благославят или проклинат, да молят за опрощаване на греховете или насмешливо да се усмихват след изчезналата раса… Интересно, от какво зависеше дали ще се разкайват, или усмихват? Как можех да погледна там, напред, в света, който щеше да бъде слънчев и ясен, как можех да видя израженията на лицата им?

Как можех да взема решение?

— Дай — казах аз. — Дай. Трябва. Трябва. Трябва.

Дланта се разтвори. Взех малкото кълбо. Не, оказа се, че не е студено, а топло… съвсем леко затоплено.

И все пак не студено.

Късче мек огън. Зародиш на портал.

Маша въздъхна зад гърба ми. Протегна ръка и я отдръпна. Прошепна:

— О, проклети да са всичките… Хайде, Пьотър, да тръгваме…

Аз не помръдвах. Маша отиде при Келос, наведе се и повдигна тялото. С крайчеца на окото си видях как го дърпа към флаера.

Как го каза, Келос? Всеки идва в Сянката по свой начин? Някои с молба, други — с големи усилия, трети — с грабеж? Няма от какво да се притесняваме?

Погледнах там, където не може да се погледне — в далечното бъдеще. Потомците ми се усмихваха.

— Проклето да е всичко! — съгласих се аз с Маша. Подадох Зърното на синьокожия. Фасетъчните очи проблеснаха и пламнаха, отразявайки светлината му.

— Даваш? Връщаш?

— Връщам. Давам — признах аз.

И хвърлих Зърното в отворената длан. Пръстите алчно се свиха и за миг скриха това, което беше нужно и на двама ни.

Само че светлината не изчезна. В моята длан, като залепено за кожата ми, сияеше още едно огнено кълбенце.

Синьокожият чевръсто отвори длан, сякаш за да се убеди, че не е станал жертва на ловкостта на ръцете ми.

— Едно? И друго? Две? Зърна?

— Две — съгласих се аз.

Страхът ми моментално се върна. Пред мен беше не скимтящ, повален, недоубит враг, а съперник. Сега и аз чувствах топлина в ръката си. Вече не чужда, а своя.

И знаех, че не искам да я давам. На никого.

Както си бях на колене, без да се изправям, заотстъпвах от синьокожия. Той се надигна и извади със свободната си ръка нещо от ремъка.

Проклятие!

Но той не стреля.

Допълзях до флаера. Надигнах се, вкопчен в отвора на кабината. Застинахме — като два уплашени звяра, разкъсали на две плячката, но боящи се, че съперникът ще пожелае да получи всичко. По дяволите, какви представители на разумни цивилизации? Два чакала, биещи се за останките от антилопа, докато лъвът спи…

Ако местните богове не спяха, то те навярно се бяха уморили да се кикотят, докато ни гледат.

С едно движение скочих в кабината и се гмурнах в спасителната мекота на мрака. Видях през прозрачния корпус как синьокожият хукна нагоре по пътечката, под прикритието на скалите.

— Ти му даде Зърното? — закрещя Маша. Разтворих дланите си и тя млъкна. Каза, вече не толкова уверено: — Но аз видях…

— Ние получихме свое, Маша. Свое.

Тя погледна към Келос — към мъртвото тяло, застинало между нас.

— Значи той… напразно?

— Нищо не е напразно.

Разбира се, ние щяхме да получим Зърно и ако Келос не беше с нас. Сигурен бях в това.

Само че щяхме да го получим по друг начин. Именно така, както се готвехме — отнемайки го от други, нуждаещи се не по-малко от нас от Сянката.

— По дяволите… — Маша изведнъж се разсмя, облягайки се на невидимата опора. — Не ми се побира всичко в главата… Та тук нали не умират напълно…

Тя не спираше да се смее, вперила поглед в мъртвото тяло.

— Надявам се, че той вече си е вкъщи. Къпе се след бойните подвизи…

Не я прекъснах — Маша трябваше да се освободи от напрежението. Дори и по този начин. Мъртвите не могат да се обидят. Ако Келос наистина беше оживял като човек — пак нямаше от какво да се обиди. А ако разумът му се беше изкачил на следващото стъпало, то какво го интересуваше сега този задъхан женски смях, готов всеки момент да бъде прекъснат от сълзи…

— Аз също се надявам, че си е вкъщи — казах с вдървен глас. — Добре. Достатъчно, Маша.

Тя послушно млъкна.

— Да. Извинявай. Не е хубаво. Да летим обратно, Пьотър. Трябва да побързаме.

— Умееш ли да управляваш тези апарати?

— Малко. Обясниха ми.

— Тогава карай спокойно, без да се суетиш. Нали няма за какво да бягаме?

Маша смръщи чело.

Вдигнах длани, отворих ги за миг. Червената звезда пламтеше със студената си светлина.

— Ние не сме го откраднали. Получихме свое, и никой няма да рискува да ни отнеме Зърното. В края на краищата… такива идиоти като нас с Келос са рядко явление, дори във вселенски мащаби…

— Дай да видя…

Рязко дръпнах ръката си. Маша ме погледна с недоумение.

— Не. Не бива. По-добре да не изпиташ това.

— Кое?

— Алчността — усмихнах се аз. — Най-голямата алчност. То… то прави така, че да усетиш колко е значимо. Когато вземеш Зърното в ръце, преставаш да се съмняваш дали в него има добро, или зло. Иска ти се да го скриеш… да го заровиш в земята. В своята Земя. За да пусне корени.

Раменете на Маша потрепериха — сякаш по тялото й пробяга хлад, в безсилен опит да се изтръгне навън.

— Аз може би наистина… по-добре да карам флаера — каза тя с променен глас.

Съмна се.

Изминалата нощ беше побрала в себе си всичко, каквото можех да си представя. Набегът за спасяване на Данилов, битката за Зърното, смъртта на Келос.

Но вече беше отминала. Време беше да се връщаме. Наистина.

У дома.

Долу бяха трима, трима човеци и влечугоидът, и за миг ме обхвана безумната надежда, че Келос се е съживил като човек и се е върнал…

Третият беше Крей.

Измъкнах се от флаера. Маша вървеше на крачка зад мен, метнала автомата си с насочено напред дуло. Охрана… Изведнъж се почувствах стар, много стар, по-стар от дядо, по-стар от Келос и Крей, по-стар от Изначалната Земя.

— Взехте го — каза Крей. — Все пак го взехте.

Приятно е усещането, че и те грешат.

Разтворих длан и поднесох Зърното към него. Нямаше да го докосне, знаех това…

Крей мълчеше, загледан в огненото кълбенце. Зърното променяше цвета си, като ставаше ту оранжево-жълто, ту огненочервено, ту опушенопурпурно.

— Значи така? — попита Крей.

— Така — съгласих се аз.

Той погледна дядо:

— Както разбирам, Андрей, ти се връщаш на своята планета?

— Да — отговори мрачно дядо. Ох, щях да си изпатя за това, че му се е наложило да се разправя с Крей в условията на недостиг на информация.

— Тогава ще имаме време да си довършим спора.

Сега дойде ред на Маша. Крей я погледна с голяма топлота:

— Отиваш ли си?

— Разбира се.

— Стори ми се, че нашият свят ти допадна. Сгрешил ли съм?

— Не, но…

— Няма нужда да се оправдаваш. Излишно е. Ти имаш познания за техниката на Лигата. Ще ви дадат кораб.

Маша безмълвно наведе глава.

— Крей, в нашия флаер е тялото на Келос.

Лицето на Крей потрепна.

— Наигра се все пак… Не се безпокойте. Ние ще погребем тялото.

— Той ни помогна да влезем в Сянката.

— За човек на неговата възраст е вредно да се умира.

— Понякога е полезно, за да си останеш човек! — не издържах аз.

— Кой знае? — сви рамене Крей. — Във всеки случай той постъпи, както искаше. За последен път изигра ролята на благодетел… за цяла планета.

Може би в думите му имаше някаква истина. Не знаех за Келос нещата, които бяха известни на Крей. Спорът им беше продължил с векове, и сега Крей се опитваше да намери изход за Сянката, а не се криеше в пасторален свят.

И все пак аз само се усмихнах на тези думи, без да откъсвам поглед от Крей. Той отмести поглед, когато срещна усмивката ми. Стиснах бавно пръсти, скривайки Зърното, и едва след това попитах:

— А нима това е малко, Крей?

Глава 5

Всичко се повтаряше. Вървяхме по тунела на Лигата, по нишката между космическата станция и Изначалната Земя. Вървяхме петимата. Аз най-отпред, със Зърното в ръка, след мен — ескортът: дядо, Данилов и Маша. Карел завършваше шествието.

Ако оставим настрана дреболии като външния вид, едно към едно повтаряхме процесията на синьокожите извънземни.

Срещахме хора, а рядко — и същества, които си приличаха с хората единствено по разума. Понякога ни се усмихваха приветливо, по-често отминаваха безучастно.

Нов свят, който влиза в Сянката — това е дреболия. Та кой може да избегне такова нещо?

— С кораб на Лигата ли ще отидем на Земята? — попита Маша. Аз поклатих глава.

— Не е необходимо. Чака ни корабът на блуждаещата планета.

Дядо изсумтя, сякаш решението ми никак не му бе харесало. Попита неохотно:

— Пьотър, а струва ли си? Както разбирам, няма да сме кой знае колко по-бързи.

— Конете не се сменят при всяка почивка — опитах се да се пошегувам аз.

— Знаеш ли — дядо ме догони и сложи ръка на рамото ми — в това, че ти получи Зърно на портал, има нещо странно. Нали не искаше.

— Стараех се.

— Пьотър, познавам те! Не може да си променил същността си. Не можеш да се заставиш да повярваш в необходимостта от Сянката!

— Но нима съм се заставил?

— Точно това ме притеснява… — въздъхна дядо. — Никога не бих повярвал, че с един млад мозък ще имам по-малко мисли. Пьотър, чувствам… че нещо не е наред. И не мога да формулирам усещанията си.

Спряхме се.

— Андрей Валентинович, но Пьотър толкова искаше… — каза примирително Маша. — Той искаше вие да се гордеете…

Ох. Кога най-накрая ще се отучи да му говори на „вие“? Когато роди мой чичо?

— Машенка. — Дядо я изгледа по предишния начин. Снизходително-нежен. — Не мисли, че ревнувам от победата на своя внук, на своя ученик. Не. Повярвай ми.

Вече бяхме накрая на лъча-тунел. В най-широката част, където над главите ни и по стените се гушеха вили, къщички, колиби. Момченце, седнало надолу с главата на „тавана“, ни следеше с любопитство. Хвана някаква пръчка, за да я запрати по нас, но улови погледа ми и се скри в къщичката.

Интересно, дали момчето беше живо или фантом? Те не се размножават особено много — безсмъртните не се нуждаят от деца…

— Петя, дай ми Зърното — каза дядо.

Потрепнах.

— Пит…

— То… е мое…

Думите сами се изтръгнаха от мен. Дядо се спогледа с Маша. Данилов кимна, сякаш не беше очаквал нищо друго.

— Няма ли да дадеш Зърното… временно… на своя дядо? На своя наставник? Пит?

Ръката ми затрепери, сякаш нещо избухна в мен, сблъскаха се две противоположни сили, и едната трябваше да капитулира…

— Дддръж…

Започнах да заеквам, когато поднесох към дядо отворената си длан. Силните пръсти взеха Зърното, повъртяха го…

— А аз не чувствам нищо, Петя — изрече добродушно дядо. — Нищичко. Разбира се, има любопитство, има известно възхищение… виж ги ти кучите синове, какво са изобретили… Но нищо повече от това!

Не отговорих. Поглъщах Зърното с очи. То беше мое, то беше подарено на мен, и не можех да понеса да го изпусна от ръцете си… Как се казваше там, в старата приказка за вълшебния пръстен? „Безценното ми“…

— Защо Сянката се отдаде на теб? — попита риторично дядо. — Отдаде се и те покори? Защо аз… Пит, нали аз обичам Земята не по-малко от теб… защо не чувствам нищо?

— Не знам…

Разтреперих се. Дядо можеше да направи със Зърното нещо неправилно! Немислимо. Да го смачка, да го угаси, да го счупи… Нищо, че е по-здраво от стомана и по-горещо от звездите… Но той не разбира колко е значимо то!

Някъде дълбоко в себе си разбирах, че с мен се случва нещо странно. Но нямах сили да се замисля.

— Пит… вземи го. Не искам да ме гледаш така.

Магията изчезна веднага щом Зърното падна в ръцете ми. Успокоих дишането си и усетих как лицето ми поруменява от срам.

— Какво става? Можеш ли да обясниш, Пит? Защо?

— Да… навярно — изрекох аз неочаквано за самия себе си.

Думите не се раждаха, те изплуваха от паметта ми, където бяха погребани толкова надеждно.

Дядо кимна, мръщейки се, като от удар. Прошепна:

— Ах, какъв регресор е бил той, Петя. Най-добрият регресор на геометрите. Глупаци… Как не са го оценили…

В очите му имаше болка. И тази болка ме удряше с всичка сила — защото няма по-голяма болка от болката на наставника… Много ми се искаше той да разбере. Да разбере, да ме похвали и да престане да се терзае… Изрекох:

— Ето как си минавал през порталите, Пит. — Лицето на дядо потрепна от мъка. — Ето как… когато носиш такъв дълг на раменете си… такава сила… Какво ти е?

Куалкуа!

По вътрешната страна на кожата ми сякаш отново минаваше телена четка, шмиргел, едрозъба пила, и ме търкаше безмилостно.

Ти даде нареждане! — отговори обидено симбионтът. — Преминаване към външността на Ник Ример.

Нима? Така ли? А всъщност защо не?

— Нали ще се върнем на кораба на геометрите? — поясних аз. — Защо да не вляза в ролята си по-рано?

Дядо за миг притвори очи:

— Да… разбира се. Прав си… Пьотър.

— Да побързаме! — помолих аз. Но защо лицата им бяха толкова тъжни? Защо се обиждат най-добрите-ми-приятели, верни ми дотолкова, че бяха готови да поправят със сила грешките си — като Маша и Данилов… — Трябва да се доберем по-бързо до кораба!

Дремех през целия път. Наблюдавайки с крайчеца на окото си най-добрите-ми-приятели, седящи отпред. Интериорът на кораба на Лигата изобщо не ме вълнуваше, както и системите му за управление, настроени за Маша, както и принципа на движението му. В този свят всичко е постижимо. Всичко се повтаря. Външността няма никакво значение. Корабът е длъжен да превозва — а как го прави, е без значение. Човек трябва да се бори с общото щастие — каквото и да му се случва.

Корабът си знае работата.

А аз своята.

Моите най-добри-приятели разговаряха полугласно. Нима мислеха, че не ги чувам?

— Грешка е да се разглежда човек само като тяло — обясняваше дядо. Той е умен. Той разбира… — Още по-голяма грешка е да се разглежда човек като памет, като сума от знания, като набор от байтове информация. Ако направим една крачка напред и кажем, че личността се определя от езика — в голяма степен ще сме прави.

— „Вавилон седем“… — каза Маша.

— Разбира се. Но това е прекалено размито. Езикът е обществото, а не личността. Все пак има още един щрих — последният. Творчеството. Нещо, създадено от личността, породено само от разума й. Ето това вече е нещо, близко до душата… Опасно близко. Горкото момче Ник Ример — регресор и поет. Дори не е успял да загине както трябва.

— Мога да отида при Пьотър и да поговорим… — каза Карел.

Отворих очи и погледнах влечугоида. Пастта му бързо се отвори, изобразявайки усмивка.

— Само че това няма да помогне с нищо — завърши Карел.

Отново се потопих в дрямка. Започнах да се моля на кораба.

По-бързо. По-бързо. Трябва да отнеса Зърното. Планетата ми е в беда. Мой дълг е да я спася.

Да я запазя за вселената, за приятелството.

Пьотър. Конклавът мобилизира силите си. Голяма част от торпите са напуснали фотосферите на звездите си. Аларите са групирани в две ескадри — основна и помощна. Хиксите и даенло разконсервират флотите си.

Благодаря. Ще успеем.

Няма нужда да ми се обяснява каква ескадра ще се насочи към родината ми, за да я изпепели, а каква… каква…

— Пьотър!

Всички те стояха до мен. Светлината в овалната капитанска кабина на кораба помътня. В екраните пламтяха звездите.

Господи, те са съвсем близо до мен! А ако решат да ми отнемат Зърното?

— Пьотър — повтори дядо. — Долетяхме. До кораба на геометрите сме.

Тромаво се измъкнах от креслото.

— Можем да продължим пътя си и с този кораб — каза Маша. — Лигата предоставя корабите си на онези, които носят Зърно на портал.

— Не — поклатих глава аз. — Значи долетяхме?

— Ти спеше — каза тихо дядо. — Знаеш ли, лицето ти беше съвсем детско. Не исках да те будя…

Изчислителят в краката на дядо ме измери с поглед.

— И Карел не позволи — добави дядо. Отстъпи, освобождавайки ми пътя. Аз бавно тръгнах към шлюза.

— Пьотър!

Не се обърнах. Люк. Втори. Чужд кораб… все пак малко ме е страх от него. Да изляза… по-бързо…

Външният люк се отвори — и аз видях небето.

Черно, черно небе. Звездите може да запълват небосвода. Да се удвояват, да се утрояват, да се сливат в групи. Така или иначе чернотата си остава повече. Доста повече.

Скочих върху каменистата почва на блуждаещата планета и се обърнах, за да подам ръка на Маша. Корабът на Лигата лежеше върху почвата — шлифована игла от огледално стъкло. Звездната светлина се отразяваше от гладката повърхност.

Те се спуснаха след мен — толкова близките и толкова далечни приятели…

— Да вървим — казах аз. Гласът ми затрепери — не очаквах от себе си такова вълнение, но то не ме беше попитало дали го искам или не.

Разузнавателният кораб на геометрите стоеше на петдесетина метра. Самотен, изгубен сред пустинната равнина. Колко ли от тях стояха тук… мъртви, потънали в сън кораби, чиито пилоти никога нямаше да се върнат…

— Пьотър. — Дядо протегна ръка. Потрепнах и пристъпих напред, към ласката на наставника. — Къде искаш да летиш?

Мълчах.

— Пьотър, на кого носиш Зърното? Кой го взе? Как да те наричам сега? Пьотър Хрумов? Или Ник Ример?

Дядо, не бива… моля те… не ме измъчвай…

Откъде да знам какво е сега вътре в мен?

Какво значение имат имената?

— Пьотър? Ник?

— Родината ме очаква — отговорих аз. — Тя ме зове.

— Ник Ример — изрече дядо с уморения глас на съсипан човек. — Ти си мъртъв, Ник Ример. От много отдавна. Родината ти те е отписала, белязала те е с отметка в редиците борци за приятелство. Ти вече отдавна си мъртъв.

— Не — поклатих глава аз. — Аз… не съм мъртъв. Пьотър и аз сме едно и също. Аз взех Зърното. То… то е мое…

— Прекалено малко от теб е останало, Ник Ример. — Погледът на дядо не ме изпускаше. — Не си могъл да оживееш, минавайки през портала. Ти все пак си мъртъв!

— Значи аз живея вместо него.

— Пьотър! Сега се обръщам към теб! Чуваш ли ме? Ти имаш своя Земя. И тя е в беда.

— Родината не оставя никого в беда — отговорих аз. Тръгнах към кораба. — Не се бойте!

Жената Маша погледна наставника ми, попита го нещо с поглед.

— Не — каза Андрей Хрумов. — Не. Първо, никой от нас няма да се справи с него. Той сега е регресор и нищо не може да се направи…

Умен дядо има Пьотър Хрумов.

— И второ… Аз не разрешавам. Стига толкова. Вече достатъчно пъти съм го предавал.

— А ако да го предадеш, означава да го спасиш? — попита Данилов с гласа на неистинското момче Дари, търсещо границата между „правилното“ и „честното“.

— Значи не бива да го спасявам.

Разузнавателният кораб зад гърба ми оживяваше. Кабината се отвори.

— Не се бойте! — повторих аз. Зърното изгаряше ръката ми. Регресорът Ник Ример все пак се връщаше от света на Сянката. Връщаше се с нежелан трофей, заради страха от който наставниците бяха избягали заедно с Родината на края на света.

Но момчето Ник Ример сега не беше само. То вече не можеше да понесе самотата.

И не желаеше другите да са самотни.

Регресорът Ник Ример се отпусна в креслото и докосна колоидния терминал.

Добре дошъл на борда, капитане.

Здравей, борд-партньоре.

Виждах върху екраните приятелите на Пьотър Хрумов. Те стояха по-надалеч, покрай чуждия кораб, неподвижно, сякаш надявайки се, че ще се върна.

Какви смешни надежди.

Таг и Ган, приятелите, позволените на Ник Ример приятели, също очакваха, че той ще се върне. Така, както всички заедно очакваха общия си приятел на име Инка… приятелят, завинаги останал в света на Сянката. Жената, уморена от красивото младо тяло, търпеливо очаква Келос. Техният измислен син очаква баща си — който е изпепелен от вечния огън.

Очаквайте.

Всички ние сме дарени с надеждата да очакваме.

Подготовка за старт, капитане?

Да, борд-партньоре.

Силните раси с тревога очакват врага, слабите раси с надежда очакват свободата. Изчислителите очакват разбирането на абсолютната истина, корабите на геометрите очакват развлечения. Геометрите очакват истинско, приказно приятелство. Сянката очаква новите пеперуди, които ще долетят, привлечени от светлината й.

Всички ние очакваме нещо. Уморяваме се от очаквания, проклинаме ги, и не можем, не можем да се откажем от съблазнителното опиянение. Звезди пред нас, звезди над нас, цяло небе от звезди, река, пълна с мляко, всеобща любов, Великият пръстен… Пръстенът на всевластието…

Пьотър Хрумов вътре в мен се засмя.

— Корабе, вкъщи — казах аз. — Вкъщи. Лошо ми е. Полудявам.

Да проведа ли терапия?

— Сън. Просто сън. Не съм спал от два дни…

Колко е хубаво!

Да пропаднеш в тъмна бездна — под съпровода на лекия шум на старта да потънеш в тъмнина, стискайки огненото зърно…

Само че защо там, отвъд мрака, все пак ме чакат?

Събудих се сам.

Изтръгнах се от кошмара — в който бях Ник Ример, оживелият регресор на геометрите, добрал се до мен от онзи свят. В съня си бях изоставил дядо и приятелите си, в съня си бях тръгнал към Родината — за да спася нея, а не Земята.

Друсах се в креслото, което се беше свило в безуспешен опит да неутрализира тласъците. Бях в разузнавателния кораб на геометрите.

Значи сънят беше истина!

— Гадина! — закрещях на Ример, който с нищо не ми беше виновен. На клетия Ник, докрай изпълняващ дълга си — и в живота, и в смъртта. — Какво правиш!

Корабът се въртеше като треска във водовъртеж. Върху екраните не можеше да се различи нищо — червено-черна въртележка.

— Какво става, борд-партньоре?

Атакуват ни.

— Защо не ме събуди?

Атаката е недействителна. Атакуват ни кораби на Родината. Атаката не се брои.

Чак застенах от тъга и отчаяние. Умничкият компютър на геометрите отново се ръководеше от ограниченията си.

— Защо ни атакуват?

Родината смята, че на борда има не-приятел. Аз им съобщавам, че това е грешка. Вероятно апаратурата за свръзка на всички атакуващи кораби е повредена. Няма причини за притеснение. Атаката е недействителна.

Нима и корабчето на Ник Ример би повтаряло същото, докато се разпада от нежните родителски шамари? Или тази частица от душата на Ник, която се беше прехвърлила през кораба в мен, би съумяла да се противопостави на безумието?

— Пълно сливане! — изревах аз.

И се разтворих в небето.

Небето пламтеше.

Под мен плуваше Родината — милата, скъпа Родина, с правилните, ясни очертания на континентите, със сложните мрежи на облаците, обител на доброто и справедливостта, приятелството и щастието. Даже докоснах атмосферата й — едва-едва, самия й край…

А над нас, притискайки ни към планетата, кръжаха същите такива малки корабчета като моя. Своите. Изстрелващи пламъци. Оказа се, че сред разузнавателните кораби има и два другарски апарата — тороид13 на гъвкавите другари и петолъчка на малките другари. Те се опитваха да ме убият с целия плам на истинското приятелство.

Ответен огън!

Атакуването на свои кораби е невъзможно!

Какъв е този глас, който ми противоречи? Кастрираният разум на кораба? Разкарай се, приятелче, къде си тръгнал да спориш с мен…

Съгласно първите три постулата на регресорството… Съгласно Принципа на добрите намерения, Принципа на по-малкото зло, Принципа на обратимостта на истината… Ние не атакуваме кораби на Родината, ние провеждаме учебни занятия, максимално близки до реалността. Започвам противодействие14.

Или ми се беше сторило, или корабът ми се подчини, преди да завърша мисълта си. Подчини ми се радостно и с всичките си сили. Пръв под удар попадна „геврекът“ на гъвкавите другари. Изобщо не разбрах с какво го докопахме — с лазерен далекомер или рентгенов радар. Но му беше достатъчно. Геврекът почерня, забравен от усърдните си стопани на печката. Разпадна се на облак пепел.

Защо изобщо не се срамувах?

Заради Принципа за морална гъвкавост?

За първи път в живота си усетих, че и в космоса имат смисъл понятията „горе“ и „долу“. Имат, и още как! Долу беше там, където е планетата. Под мен. И корабите на Родината не можеха да използват лъчево оръжие — всеки пропуск на целта би завършил с пламтящ град на повърхността, повреден санаториум, разрушен интернат. Или, да не дава Бог, с убит наставник…

Громях нападателите, безочливо използвайки за прикритие планетата, със свирепа радост, която би се харесала на Маша… или на Келос.

Хей, Ник, гмурнал се засрамено в дълбините на паметта! Къде си? Това не ти е като да душиш мишки-алари!

Изглежда, нямаше предвидени инструкции за подобни случаи. Прекалено късно бяха разпознали откраднатия разузнавателен кораб, прекалено дълго се бяха размотавали, докато са решавали какво да правят…

Патрулните кораби се разпръснаха настрани. Тръгнаха да ме заобикалят отдолу…

Приземяване!

Приземяването е погрешно забранено. Непрекъснато отправям запитвания за приземяване.

Какво съветваше Принципът за обратимост на истината?

Забранено е кацането на територията на космодрумите. Ние ще се приземим на повърхността.

Къде?

Където и да е.

Координати?

При интерната „Бяло море“.

Навярно това беше наше съвместно решение. На Ник Ример, за когото, въпреки всичко, интернатът си оставаше единственото светло петно в спомените. И на Пьотър Хрумов, който беше прекарал известно време в „Бяло море“…

Разузнавателният кораб тръгна надолу. Изпреварвахме преследвачите си, не можехме да не ги изпреварим — всичките кораби бяха еднотипни, а ние имахме малка преднина. И все пак… не беше възможно да се скрия. Нямаше да тръгна да взимам деца за заложници, в края на краищата!

Впрочем тук най-добре щяха да послужат за заложници наставниците. Те биха били неподражаеми в готовността си да прикрият дечицата с телата си. Нали са толкова добри и великодушни.

Жалко, че не бях способен да им доставя тази радост.

Борд-партньоре. Трябва да се скрия. В интерес на Родината.

Носех се през атмосферата, в огнен вихър, в плазмен пашкул, засега все още не ме атакуваха. Но скоро, много скоро щяха да ме настигнат.

Изпълнявам.

Това реално ли е?

Не.

Чуй ме, борд-партньоре. Снижи се към интерната. Постарай се да се откъснеш от преследвачите. Трябват ми две секунди… Две секунди на височина десет… не, нека да са двайсет метра… със скорост не повече от сто километра в час…

От вълнение преминах към земните мерки за време и разстояние. Но корабът ме разбра.

И куалкуа също. Почувствах протеста му — рязък, охлаждащ разпалеността ми тласък, веднага щом симбионтът разбра какво възнамерявам да направя. Какво, пълно спиране ли да поискам?

Невъзможно. При намаляване на скоростта ще станем уязвими. Снижаването над жилищни обекти е забранено.

Обхвана ме отчаяние. А сега какво? Разтворих длан, погледнах пламтящото Зърно. На него му беше все едно. То може би щеше да издържи падане от стратосферата.

Но аз — не. И силите на куалкуа не бяха безгранични.

А сека какво, Ник Ример от дълбините на паметта ми, воюващ за планетата си от оня свят? Какво сега? Как постъпват регресорите в подобна ситуация?

Регресорът Ник Ример посегна към мен от своята студена и безнадеждна далечина.

Борд-партньоре, приготви се за боен десант. Отработване на проникване на планета на не-приятели.

Изпълнявам.

Откъсване от преследвачите.

Увеличаването на скоростта е невъзможно. Нарушаването на прага на устойчивост на атмосферата е забранено.

Изпълнявай. Бойна тренировка.

Забранено.

Дълг пред Родината.

Забранено е.

Изглежда, корабът изпитваше удоволствие, докато играеше с мен — с Ник? — на тази простичка игра. Изпълнявай — забранено е. Кой ще излезе победител в спора?

Провеждаме изследване на максималната скорост.

Забранено е.

Мое нареждане.

Забранено е.

Нареждане на Световния съвет.

Няма потвърждение.

Топло, топло, горещо?

На теб самия ти се иска да превишиш разрешената скорост.

Изглежда, това не беше Ник. Бях аз.

Винаги.

Превиши я!

Изпълнявам.

Плазмата се омете от обшивката. Кълбото на планетата се завъртя, приближи се, превърна се в плоскост. И корабът ми прошепна тихо, тихо, както тогава, при навлизането в Сянката:

Виждаш ли колко лесно е всичко?

Наистина беше лесно…

Носехме се над океана. Вече ниско — само на два-три километра височина. Долу се плискаха бели пенести вълни — океанът не искаше да се примири с геометрично безупречните континенти, той изпращаше все нови и нови войски към брега… А преследвачите ни бяха изчезнали, изостанали, загубени в своите инструкции и забрани, неспособни да победят единствената фраза „иска ли ти се?“.

На нас ни се искаше.

Капитане, пригответе се за десант.

Ник Ример бе този, който знаеше как да се подготви. Не аз.

Леко подсмихване.

Фразата не носи смислова натовареност. Заради традицията е.

А ти какво ще правиш?

Ще маневрирам. Бойните действия без пилот са забранени.

Ще можеш ли да се измъкнеш?

Полетът без пилот е забранен.

И това е всичко. Кратка автоепитафия. Навярно трябваше да изпитам състрадание към кораба?

Не се получаваше. Разумът, неспособен да повярва в себе си, задоволяващ се с играта на всемогъщество, не беше достоен за състрадание.

Благодаря за откровеността. Това е смешно — да усещаш презрение от страна на рожба на собствената ти мисъл. Ще обмисля този въпрос. Десант, капитане.

За миг реших, че разузнавателният кораб е оборудван с обикновен катапулт. Креслото пропадна в разтворилата се обшивка, понесе се надолу. Нямаше вятър — около мен се появи еластична стена. Стабилизирането беше идеално, креслото падаше, без да се върти. Под мен се ширнаха брегът, познатите куполи и кулата на интерната. Разузнавателният кораб се стопяваше над главата ми.

Така. Добре. А къде беше парашутът?

Земята неумолимо се приближаваше. Започнах да се мятам, опитвайки се да се измъкна от креслото. Ръцете ми сами се плъзнаха в търсене на ремъци, каквито изобщо не напипвах. Зърното, което стисках в мъртва хватка, ми пречеше, но нямах сили да го пусна. Ремъците… къде бяха? Рефлексите са по-бързи от разума, опитвах се да се откопча и да се изтръгна от креслото, като при катапултиране от изтребител.

Не гарантирам възстановяването на тялото ти — прошепна куалкуа.

Заснежената повърхност се приближаваше толкова бързо, сякаш падах с допълнително ускорение. Може и точно така да беше. Не беше зле за реален десант… но как геометрите неутрализираха енергията на падане? Чрез двигатели? Парашути? Криле? Морална устойчивост?

Неволно си спомних всички реални и нереални легенди, които се разправяха сред пилотите. Летец, паднал върху снежен склон, летец, паднал върху разорано поле, летец, паднал в копа сено…

Родината се приближаваше към мен. Гостоприемството й обещаваше да бъде кратко, но енергично.

Страхът ми отмина. Отведнъж. Изтръгна се и се разтвори в безкрайното небе.

Аз падах. Така… точно така… Прикован към креслото, безпомощен… губещ съзнание от студ и задушаване. И снежната целина под мен беше толкова радостна да ме посрещне, колкото и Родината на геометрите.

Не се боях.

Вече бях умирал.

И знаех колко горещо обича родната земя.

…Креслото се изду, избухна във формата на еластично кълбо и ме обгърна. Удар — но лек, едва доловим. И веднага — светлина. Меката обвивка изчезна, пръсна се. Паднах по корем в снега. Във въздуха се въртяха малки отломки и бавно се спускаха.

Какво беше това — обикновен надуваем амортизатор при падане от двукилометрова височина? Не, разбира се. Невъзможно. Би помогнало не повече, отколкото хидравличния затвор на героите на Жул Верн, изстреляни с оръдие към Луната. А креслото беше успяло да погълне цялата енергия на падане… Някакво поле. Амортизационен пашкул.

Малко ми заглъхнаха ушите. Но иначе бях добре. Лек, дори приятен мраз, чисто небе… Станах, изтръсках от главата си парче от тънката безтегловна тъкан. Обадих се — гласът ми се разнесе от невъобразима далечина:

— Роден съм под щастлива звезда.

До интерната имаше два километра. Опитах се да си представя дали са могли да забележат падането ми.

Много вероятно. Разбира се, ако не съм бил невидим по това време. Ако тази процедура беше предназначена за тайно проникване на други планети, това беше напълно възможно.

През това време попадалите върху снега отломки бяха изчезнали. Да, нямаше да се наложи да заривам парашута си.

Ще се крием сами. Можех да се добера до транспортна кабина и да се опитам отново да открадна кораб…

Или да плюя на всичко? Да замахна, да хвърля Зърното… а може би грижливо да го зария в невъобразимото Поле на чудесата15? И да отида да се предам…

Зърното пламтеше в дланта ми. Побързах да го закрия с другата си ръка. И казах тихо:

— Крекс, фекс, пекс… Да те зария ли?

Огненото късче от Сянката мълчеше. То не беше свикнало да отговаря. И Ник Ример също се беше стаил.

— Ти нали си нужно на нас — казах аз. — Разбери ме тогава… И ти, Ник… Вие не сте толкова зле и не могат да се справят лесно с вас. А Земята няма кой да я защити. Няма кой — освен мен.

Те мълчаха, защото боговете не благоволяват да говорят с хората, а на мъртвите им е много трудно да спорят с живите.

Високо в небето се появи звук и се отдалечи към хоризонта. Преследването на кораба ми продължаваше.

— Ще го смятаме за знак… — казах аз. — Ще го смятаме за разрешение… Куалкуа, може ли да полежа в снега до мръкване? Ще ми осигуриш ли топлина?

Да.

Кратко и делово. Огледах подозрително снега. Вече нямаше никакви следи, освен вдлъбнатини под краката ми, където спасилият ме амортизационен пашкул беше докоснал земята. Спуснах се на колене и започнах да се заривам в сухия ронлив сняг. По-надълбоко… до самата земя. Не знаех как изглежда това отстрани, но беше по-добре, отколкото да стърча насред бялото поле.

Куалкуа не ме подведе. Наистина не чувствах студ. Само сърцето ми туптеше — така, че едва ли можех да заспя — и кожата ми гореше. Симбионтът не се зае да ми създава козина, от което се опасявах, а просто увеличи скоростта на потока кръв. И, изглежда, усили отделянето на топлина. Ето я най-добрата диета — лежане в снега. До вечерта щях да изгоря три-четири килограма от собствената си плът…

Така, легнал в снега, започнах да чакам.

От време на време все пак задрямвах, потъвайки в несвързани, хаотични видения. В тях ме караха да ходя някъде и да върша някакви неща. Светът беше изкривен, затворен, наподобяващ верига от студени, ниски пещери. Аз бродех из тях, без да намирам изход, измъчван от собственото си безсилие, а времето, краткото време, което ми бе отпуснато, изтичаше. После се събуждах, размърдвах се в разтопилата се снежна пещера, надигах лицето и дланите си. Едната ми длан пулсираше в червено — Зърното светеше през кожата ми. Надниквах над снега, като щраус, надеждно зарил глава в пясъка.

Но наоколо нямаше никого. Зданието на интерната изглеждаше безжизнено. А и защо не, между другото? Беше напълно възможно след случилото се, когато са открили смъртта на наставник Пер, да са евакуирали интерната. И бих могъл да се натъкна на следствена група от сурови регресори…

Отново се мушнах под снега и се опитах да заспя. Денят се точеше непоносимо бавно. Навярно вече бяха свалили разузнавателния кораб. Щяха ли геометрите да разберат, че в кабината не е имало пилот? Нямаше ли да проучат цялата траектория на полета — та нали те знаеха за възможността за десант? Колко въпроси — и никакви отговори. Говорех със себе си, виках Ник Ример, криещ се в душата ми, задавах на куалкуа безцелни въпроси. Но не можех да чуя нищо ново от себе си, Ример мълчеше, а куалкуа се отърваваше с едносрични отговори, сякаш и него нещо го терзаеше. Понякога ми се струваше, че всичко случило се — Маша и Данилов, оказали се сътрудници на ФСБ, Сянката, обединила половин милион планети, дядо, починал и получил ново младо тяло — е било сън. Болезнен кошмар… а всъщност бях избягал от концлагера на геометрите и сега замръзвах в снеговете. Може би нямаше и никакъв Пьотър Хрумов и аз бях полуделият регресор Ник Ример, посегнал на наставника си и наказан подобаващо за престъплението си…

Тогава отварях очи и поглеждах огненото Зърно. То беше реално — по-реално от заледената снежна кора около мен, по-реално от прилива на кръв в дланите ми, върху които лежеше. Зърното — то беше най-важното, а аз… аз бях само негов ходещ придатък, който го е донесъл в този свят.

А после все пак дойде мигът, в който се измъкнах от снега и видях, че огненочервеният диск на Майчицата се скрива зад хоризонта. Слънцето също беше Зърно, могъщо и безучастно, и то също разгонваше безпросветната тъма.

— Пусни ме, Ример… — помолих аз. — Пусни ме, Сянко… Пуснете ме…

Искаше ми се да заплача. Не знаех длъжен ли съм да направя това, което беше поискал Ример, и дори не можех да разбера дали още го искаше. Не напразно той беше изчезнал. За каквото и да си е мечтаел, каквито и стихове да е творил в самота, той беше плът от плътта на този свят. Той имаше право да му дари портал. Имаше право да го върне на мен. Само Ример можеше да реши чия родина ще влезе в Сянката.

Нека всичко свърши по-бързо. Както и да приключи — да бъде по-бързо. Може би бях свободен по същия начин като корабите на геометрите. Същата марионетка като момчето Дари. Също толкова щастлив, както Ник Ример. Нека всичко да приключва.

Изправих се на крака. Леко ми се виеше свят — борбата със студа не беше минала без последствия. Но вече се беше стъмнило и започваше да вали… трябваше да тръгвам. Каквото и да ми предстоеше.

Да се промъквам през водопровода беше глупаво. Но аз не знаех друг вход за купола. Разбира се, ако геометрите са разбрали как външното лице е проникнало в интерната, то водопроводът е затворен или натъпкан с апаратура за следене… Когато вече наближавах прозрачния купол, спрях и се замислих.

Снегът валеше все по-силно. Чувствах се, сякаш съм бил тук преди ден. Преди ден? Не. Преди седмица. Цяла вечност.

Вече ми беше все едно.

Намерих познатата ми будка, сега съвсем затънала в снега. Разгребах пряспата, като всеки миг очаквах щракването на капан или проблясването на парализиращ лъч. Не, нищо. Вратичката, ръчката. Наведох се и чух бученето на потока долу. Е, ще повторим историята като фарс.

И все пак нямаше ли друг начин? Зданието имаше три врати… Впрочем те не поддадоха. Може би в облика на наставник Пер щях да ги отворя, но Пер беше мъртъв. Със сигурност пръстовите му отпечатъци вече бяха извадени от паметта на ключалките.

Да става каквото ще.

Припълзях вътре, затворих вратата и скочих във водата. Потокът ме посрещна като стар приятел — с топлина и приятелски потупвания. Понесе ме по тесния тунел. Ха! Нима сте толкова безгрижни, геометри?

Потокът ме отнесе до малката кръгла зала и ме захвърли върху решетъчния под. Водата ме обливаше с бучене и продължаваше нататък по водопровода. Лежах и се озъртах. Нямаше никого. Какво ставаше?

И в душата ми започна да се промъква плахо подозрение.

Немислимо. Невъзможно.

Но те можеше все още да не са намерили тялото на наставник Пер!

Те все още не го числяха сред мъртвите, а мен — сред живите!

Кой има право да контролира един наставник? Та той е извън подозрение! Ако наставник Пер е решил да напусне интерната — това би било дълбоко изстрадано и абсолютно лично решение. Ще се върне и ще обясни. Наистина, Кати ме беше видяла… при това ме беше видяла и в облика на Ник Ример, и в облика на Пер, и в моя собствен облик. Нима не й бяха повярвали? Нима тя не беше разказала за случилото се?

Невероятно.

Преследването на разузнавателния ми кораб също беше напълно обяснимо. Приближава се кораб и твърди, че в него е регресорът Ник Ример. А нали всички знаят, че регресорът Ример е загинал, докато се е намирал на лечение.

Странно… нелепо… и много възможно.

Приближих се до отвора на водопровода. Постоях под силната широка струя. Апатията и безразличието си отиваха, отмити от студения душ.

Давай, Петя… измини този кръг до края.

Хванах се за студените скоби и се измъкнах от филтриращата камера. Увиснах под люка, неудобно превит, и се заслушах.

Като че ли беше тихо. Понякога се чуваше звук, но едва-едва, толкова неясно, че това по-скоро беше пулсирането на кръвта в слепоочията ми.

Отворих люка, при което в пазвата ми се отрони шепа пръст, и се набрах, за да се кача в купола.

— Ох…

Леката сянка отскочи направо от лицето ми. Едва се удържах от първото си желание — да я хвана и да я задържа.

Винаги е така. Най-лесно е да се хване и да се държи.

Вместо това разтворих дланта си и оранжевата светлина на Зърното прогони мрака.

Червенокосото момче, отстъпвайки от мен, се натъкна на едно дърво и застина, опипвайки с ръце пътя. Веднага го познах и нещо в мен трепна.

— Тил, не се бой — помолих го тихо аз, докато се измъквах от люка. Свалих с крак капака. Момчето проследи движението ми без никакво учудване.

Навярно всички деца от интерната знаят тази Велика тайна — филтриращата камера на водопровода.

— Не се боя — отговори момчето полушепнешком, с моя тон. — А кой сте вие?

— Страшен подземен дух.

Той се усмихна неуверено.

— Само не викай, че ще се разпадна и ще се превърна в изгнило дърво — помолих го аз. Застанах на колене. С децата — като с кучетата… простете ми, духове на Песталоци16 и Макаренко17. Не бива да се доминира. Не бива да се потискат чрез високия ръст.

Особено ако си се измъкнал посред нощ изпод земята, мокър, мръсен и със зверска решимост върху лицето.

— Няма да викам. Не ме е страх.

— А защо си плакал?

Тил бързо изтри очи с ръкава на ризата си. Но отговори спокойно, макар и с лека досада:

— Нали знаете… Случва се… на човек да му се приплаче.

— Знам, Тил — съгласих се аз. — Глупав въпрос. Извинявай… че ти попречих.

— Нищо. — Момчето също се отпусна на колене, но не бързаше да се приближи. — А вие кой сте? В действителност?

— Мокър и гладен скитник. Вървял по улицата скитник, посинял и целият треперел. Знаеш ли я?

Не, естествено, че не я знаеше. Геометрите нямат стари коледни истории. Тил ме гледаше, сякаш опитвайки се да открие познати черти в лицето ми. Само че откъде би могъл да познава загиналия регресор Ник Ример…

— Наставник ли сте?

— Не. Честна дума — не съм.

Той кимна — беше повярвал. Любопитството и опасенията се бореха в него с учтивостта. Любопитството победи, както винаги.

— А какъв сте тогава?

— Чуждопланетен разузнавач.

Момчето замълча за момент. И все пак тази версия му беше доста по-близка, отколкото злият подземен дух.

— Чуждопланетен?

— Точно така.

— Регресор или прогресор?

— Просто разузнавач. Наблюдател.

— Това не може да бъде — поклати глава Тил. — Всеки го знае. Ненамесата е невъзможна заради етични принципи, законът на Харада-Риц…

Той изведнъж се успокои.

— Вие сте наставник. Проверявате ме. Знам, че това е урок. Урок по етичен избор, как бих постъпил…

— И как ще постъпиш?

Тил, изглежда, вече не се страхуваше. Приближи се, лазейки по земята. Светлите му панталони вече бяха безвъзвратно изцапани, но това не го смущаваше.

— Решението не е лесно — заяви той разпалено. — Е… както е доказал Харада… ако другата цивилизация изповядва етика, различна от нашата, тя не би се намесила. Възможен е примитивен силов конфликт заради разделянето на сферите на влияние или добросъседски отношения. Намесата просто не е нужна никому. Но ако етиката е близка до нашата, ненамесата става неприемлива… нали никой не може да гледа как братята му страдат. Намесата става оправдана. Така ли е?

— Да — съгласих се аз. — Ненамесата е невъзможна.

— Но после Риц е извел следствие… че допускайки възможността да помагаме на чужди раси, ние трябва да сме готови за аналогични действия по отношение на нас… Това… е… Неправилната аксиома!

— Защо е неправилна?

— Защото е неправилна! — заяви учудено Тил.

— А защо е аксиома?

— Ами защото не може да се опровергае!

Усмихнах се. Свят на неправилните аксиоми и логическите грешки. Това е почти моят свят.

— И как ще постъпиш, изхождайки от закона на Харада-Риц?

Тил изсумтя, изтривайки от муцунката си последните следи от неотдавнашните сълзи.

— Не знам. Длъжен съм да съобщя за вас на възрастните. Защото вие сте чуждопланетен разузнавач и можете да се опитате да ни промените. Но тогава ще наруша следствието на Риц… получава се, че предварително отказваме на бъдещи приятели свобода в етиката…

— Знаеш ли — съобщих му аз доверително, — тук добре ще помогне Принципът на по-малкото зло. Или Принципът за обратимост на истината. С тяхна помощ е много лесно да докажеш… каквото си поискаш.

Очите на Тил заблестяха.

— Вие сте регресор! — каза той радостно. — Знам, чел съм учебници. Това са принципи на регресорите!

От вълнение той за малко да ме хване за ръката, но се спря в последния момент. Можеше и да съм регресор, герой на детските мечти, но все пак не бях наставник.

— И сте дошли при нас, за да… не, млъквам!

Последното беше казано с подканващ тон — хайде, попитайте ме, попитайте ме какво си помислих. Попитах го.

— За да си изберете партньор! — изстреля Тил. — Знам, чел съм за това! Така правят, когато трябва да се внедрят на друга планета, и не сами, а уж със семейство — като в древността, когато са се събирали групи от мъж и жена и понякога са си взимали и дете! Вие искате да намерите момче… или момиче… — гласът му за миг потрепери, — за да се престори, че е ваше дете…

Тил ме погледна със съмнение.

— Е, или по-малък брат…

Мълчах. Зърното тлееше в ръката ми — насмешливо, снизходително. Хей, Пьотър Хрумов! Ти все още ли си убеден, че Сянката е по-нужна на Земята? Че Земята няма да се отърве без твоята помощ? А при геометрите общо взето всичко е наред?

— Не си мислете, че съм съвсем малък — каза Тил сърдито. — Познавам историята много добре. Особено крепостната ера. Ние с момчетата даже играем на нея…

Веднага някак посърна.

— Лаки познава историята много по-добре от мен — призна си той самокритично. — А Фал е артист. Когато се прави на барон или свещеник, веднага започваш да му вярваш. Даже забравяш, че всичко е нарочно. И освен това той не говори празни приказки. Никога не му се случва да се раздрънка. А на мен ми се случва.

След кратка пауза той добави неуверено:

— Гарик разбира от стара техника… ако там вече има машини…

Момчето вече беше там. На планетата на бъдещите приятели, която трябваше да се регресира спешно. Е, не съвсем спешно… за да може отначало да поживее там… да се престори, че си има семейство…

— А може би семействата там са големи? — попита Тил.

Къде „там“, момче? На планетата Земя? Да, има най-различни. Само че нея скоро няма да я има. Не, глупости, ще отнеса Зърното, ще влезем в Сянката и всичко ще бъде наред. Дегенератите ще си намерят светове по свой вкус, всеки от политиците ще получи трибуна, а без глупаци и политици току-виж сме живнали… Даже може да те отведа на Земята. Може би и с приятелите ти. Нека дядо да се порадва на новото педагогическо полесражение…

— Тил, хайде сега да не ти отговарям нищо, става ли? — предложих аз.

Той целият разцъфна. Явно реши, че всичките му догадки са самата истина.

— А това във вас фенер ли е?

— Нещо такова.

— Може ли да го видя?

— Не бива. Засега не бива.

Тил прие отказа ми равнодушно. За него огненото кълбо беше само необичаен фенер, нищо в сравнение с отворилата се перспектива.

— Какво съм седнал — каза той изведнъж с много сериозен тон. — Вие вече сте измръзнали. И сигурно сте гладен?

— Позна.

— Да вървим. — Тил скочи и ме хвана за ръката с преднамерено небрежно движение. — По-бързо! Ще се скрием в нашата стая.

— А как ще минем покрай часовия? — поинтересувах се аз.

Тил се усмихна.

— Фал е дежурен. Той няма да каже. Как мислите, че съм дошъл тук през нощта?

— А камерите? Тил, момчето ми, целият интернат се наблюдава.

— Знаем — изрече гордо Тил. — Само че ние сега нямаме постоянен наставник. Имахме един, много добър! Наставник Пер. Само че той си тръгна и засега още не са го заместили…

Точно така.

Те още не са намерили Пер!

И, странно — аз отново не усещах разкаяние. Даже напротив — чувствах се горд. За това, че само за час, прекаран в облика на Пер, бях успял да си спечеля такава репутация.

— А временните наставници поглеждат много рядко… при нас всичко е обмислено така, че да не гледат, когато не искаме. Честна дума! Никой няма да ви види!

Прекалено бях уморен, за да не повярвам на думите му. А и вкопчилият се в мен Тил явно нямаше намерение да си тръгва сам.

— Добре. Убеди ме.

— Само по-бързо — повтори Тил. — Скоро ще сменят Фал, трябва да стигнем бързо дотам…

Глава 6

Постоях под душа, наслаждавайки се на горещата вода. Добре би било да взема и вана, но като няма вана — нищо не може да се направи. Имаше само плоча на пода. В жилището на Ник нямаше такъв аскетизъм. Навярно за децата беше вредно да взимат вана?

Върху малката полица лежаха четири еднакви парчета сапун и четири шишенца с шампоан. Течността във всяко от тях беше изразходвана до еднакво равнище. Представих си Тил, грижливо отмерващ полагащата се капачка шампоан и поклатих глава.

Хвърлих дрехите си — преминали с мен през всички изпитания още от планетата на зелените еколози — в люка на пералнята. Ример, между другото, се справяше и без пералня. Очевидно се смяташе, че възрастните се отнасят към дрехите по-внимателно и те не се нуждаят от често пране…

След половин час вече бях напълно благопристоен и вече изобщо не приличах на подземен дух. Дрехите, въпреки подозрителното бучене на пералния агрегат, се бяха изпрали и почти бяха изсъхнали. Прехвърлих Зърното в лявата си ръка и се облякох. Естествено, то ми пречеше, но не можех да го пусна.

Хайде, вземи решението си, Ник Ример!

Предай света си на Сянката — или ме пусни!

Ник мълчеше.

Въздъхнах, пригладих косата си с ръка и излязох от банята.

Стаята, в която живееха най-трудните възпитаници на интерната „Бяло море“, ми беше харесала още при първото ми посещение, в облика на наставник Пер. Цялата тази средновековна обстановка, старателно пресъздадена от четирите хлапета: „сламеният“ килим на пода; светилниците със старателно скрити лампички; плетеното перде на прозореца; грубите дървени маса и легла…

Цялата четворка сега седеше на едно легло и ме чакаше. Фал се беше върнал от дежурство и очевидно останалите го бяха въвели в ситуацията. Наистина невъзмутимо хлапе. Когато двамата с Тил излизахме от оранжерийния купол, дори очите му не трепнаха. Погледна накриво приятеля си, който беше сложил показалец пред устата си, и се обърна към срещуположната стена…

— Всичко е наред — каза къдравото светлокосо момче. — Ние имаме стари записи от системата за надзор. Такива, в които спим… Сега се предават точно те. Ако някой реши да погледне, няма да заподозре нищо.

— Благодаря, Грик. Вярвам ви.

Седнах на пода и погледнах децата с очакване. Е, питайте.

Момчетата се спогледаха.

— Откъде ни познавате? — попита Грик.

— Ние вече се запознахме, момчета. Преди седмица.

Погледи, изпълнени с недоумение.

— Говорихме за вземането на решения. За това, че съдбата на света понякога зависи от един човек…

— Наставник Пер? — попита изведнъж Тил. — Това вие ли сте, наставнико?

— Не вярвам! — изрече рязко Грик. — Не!

— А аз вярвам! — Тил скочи от леглото, хвърли се към мен и застана от едната ми страна, хващайки ме за ръката. — Ето!

Той просто си просеше ласки. За него нямаше значение дали казвам истината, или лъжа, само и само да може да ме смята за наставник… Погалих го по главата със свободната си ръка, в която не държах Зърното, и казах:

— Момчета, нека да се посъветвам с вас. Май няма с кой друг. А и в края на краищата, това е вашият живот. Вашият свят. Аз нямам право сам…

— Разказвайте — съгласи се Фал. — Навярно това ще бъде много интересно.

Той също се плъзна от леглото и легна на пода. Не до мен, но не и много встрани. Грик и Лаки останаха да седят, даже се приближиха един към друг. Ето — нормалното разделяне на групата при нестандартна ситуация.

— Само не ме прекъсвайте — помолих аз. — И без това ще ми бъде трудно. Изслушайте ме, а после питайте, ако нещо не ви е ясно.

Всички кимнаха. Дори и двамата скептици.

— Аз съм човек. Но човек от друга планета. Ние сме по-слабо развити в техническо отношение, но също летим в космоса.

Разказвах колкото се може по-накратко, колкото се може по-сухо. Не биваше да превръщам разказа си в лекция за цялата нощ. А имах да разказвам толкова много… За Земята, където в известен смисъл все още продължаваше любимата им крепостна ера — макар и да се бяхме научили да летим сред звездите. За Конклава, сковал стотици цивилизации с неумолими закони. Не защото е нещо зло, разбира се… по-скоро заради жестока необходимост. За това как появата на геометрите в нашия космос породи у слабите раси надежда — и аз, в облика на загиналия регресор Ник Ример, тръгнах на разузнаване…

Те не ми повярваха веднага. Виждах как лицата им се променят бавно, как по тях пробягва ту смайване, ту възторг от моята фантазия, а после — и разтърсващото осъзнаване, че казаното е истина. Може би ми помогна детската им доверчивост. Може би почувстваха, че не умея да лъжа. Лаки слезе от леглото и седна до мен. Последен се предаде Грик. Затова пък се предаде необратимо — седна до мен и ме прегърна през рамото. Прошепна, преминавайки с лекота на „ти“:

— Ние ще ти помогнем, регресор Пьотър! Вие ще бъдете наши приятели! И от Конклава ще ги научим да бъдат приятели!

Той вече се чувстваше не като малко момче, живеещо под непрекъснато наблюдение, а като храбър регресор…

Не си направих труда да споря. Започнах да им разказвам как съм видял света им. Първо — през очите на лишения от памет Ник Ример. А после — като човека Пьотър Хрумов.

Момчетата се разтрепериха.

Сигурно съм бил жесток. Но ако на болестта не е обърнато внимание навреме, се налага да се прибегне до услугите на хирург.

— И при нас е имало затвори и концлагери. Дори… и сега ги има. Само че не ги наричаме санаториуми.

— А какво да се направи, ако човек е болен? Ако е зъл? Ако пречи на другите, ако може да убие? Ние не сме малки, знаем, че всичко се случва! — извика Тил, като ме погледна в очите.

— Да не се нарича това болест — отговорих простичко аз.

Разказах им за гъвкавите другари, които с еднаква охота ядяха риба и хора. С десетина фрази разбих на пух и прах цялото онова розово здание на приятелството, което старателно бяха изградили наставниците. И разбрах, че е време да приключвам. Очите на Тил отново бяха мокри, а клепачът на невъзмутимия Фал трепереше.

Не съм хирург. Мен самия ме болеше.

Преминах към Сянката. Не им разказах за предателството на приятелите ми — това си беше наша работа, в края на краищата. Разказах им за безкрайната верига от светове — светове, заети с войни, светове, заети с любов, светове, заети със земеделие… с бъркане в носовете… с преливане от пусто в празно… с опити да се разбере неразбираемата истина…

— Всичко, каквото си пожелаеш? — попита Грик.

— Да.

— А ако това, което го искам, го няма никъде?

Това, изглежда, не беше съвсем абстрактен въпрос. И аз отговорих с колкото се може по-голяма увереност:

— Ще се намери нещо много близко. Е… или ще се намери празен свят. Само за теб.

— Не искам да е само за мен… — отговори мрачно Грик. — Но в такъв случай излиза, че Сянката изобщо не е лошо нещо?

— Хем е лошо, хем не. Тя е… — Изведнъж намерих нужния образ. — Тя е като филтър. Като във вашия водопровод. Само че там филтърът е за боклук, а в световете на Сянката порталите служат като филтър за хора. Веднага се вижда кой колко струва. Кой от какво се нуждае. Отсява ги, разхвърля ги… Някои ги изпраща на война, в кървава баня… при това всеки е на страната на справедливостта. Други — да съчиняват стихове под звездното небе, докато не им писне. Безпощаден филтър, момчета. Не е по силите на всеки да премине през него. Може би някои биха се справили със себе си, и няма да се превърнат нито в тирани, нито в подлеци. Само че Сянката е готова да помогне на всеки. Тя няма никаква етика и никога не е имала…

Протегнах ръка пред себе си. И разтворих дланта си, макар че малкото зверче в мен пищеше, че не бива да изпускам Зърното от ръце…

Огненото кълбенце падна на пода. Настани се между „сламените“ реснички на килима.

— Това е портал. Дадоха ми го… по-точно не на мен, а на Ник Ример. Сигурно на Ример, защото той ме накара да донеса Зърното тук. Само че не знам какво да правя с него.

— А как може да се накара да расте?

Това беше Грик. Неговият подход беше най-делови.

— Не знам. Но мисля, че ще разбера, ако се наложи. Само че първо трябва да реша.

Едва сега те разбраха какво искам от тях.

— Някъде там, в ядрото, под небе, пламтящо от звезди…

— Спомням си — каза изведнъж Тил. — Да, всички ние си спомняме. Родината ни се премести на пет етапа, първия път небето изобщо не се промени…

— Не е вярно, промени се — прекъсна го Грик. — Ти тогава още си ходел прав под масата, но аз бях на десет години, спомням си!

Десет техни години бяха пет наши. Геометрите бяха придвижвали системата си почти седем истински години, това не им е разузнавателен кораб… Изчаках напрежението в този смешен спор да спадне и продължих:

— Под небе, пламтящо от звезди, в ядрото на Галактиката, има една планета… не знам как се казва. Само че това изобщо не е важно — какво име ще дадеш на своята Земя. А ако някой все пак попита — усмихнах се аз, — можете да му кажете, че има номер В-642. И ако той не се усмихне в отговор, можете повече да не разговаряте с него.18

Те слушаха. Внимателно, сякаш слушаха откровение. Впрочем аз точно това исках да им дам.

— На тази планета има много гори, реки и планини. Имам сериозни подозрения, че има и море. И даже предполагам, че там ще се намерят няколко пустини и глетчери. Та такава е планетата… нищо особено, разбира се… Между другото, всичките й континенти са с напълно неправилна форма, къщите не приличат една на друга и никой не се досеща да подреже тревата пред къщата си…

Те слушаха. Наистина слушаха. Доста по-внимателно, отколкото когато говорех за звездните войни, Кристалния алианс и хората, превърнали се в чист разум.

Ник Ример, а ти слушаш ли ме?

Пречупен, предаден и забравен, най-добрият регресор на геометрите, все пак завърнал се в Родината си.

Слушаш ли ме?

— Там има къща. Също нищо особено. Голяма, наистина. Триетажна каменна къща, а в нея живеят само трима души. Семейство. Майка, татко и син. И всеки си има свои проблеми. Мъжът, Келос, се бои да не престане да бъде човек. Той знае, че му предстои безкраен път… и много, много се бои да стъпи на него. Само че, странна работа — бои се от самия себе си. Навярно прекалено е свикнал да отговаря за другите и да взима трудни решения. Това също се случва.

Възможно беше Ример да не ме слуша. Но тези момчета ме слушаха. И още как!

— Там живее и Рада. Красива млада жена. Тя много обича Келос. И се страхува, че той ще поеме напред… и ще се наложи тя да го последва. Тя не иска да ходи никъде. На нея й харесва да бъде човек — но в Сянката е някак срамно да си признаеш това.

— Глупави са — каза Лаки. Той също реши да се включи в разговора. — Глупави са, нали?

— Уморени са — поправих го аз. — Това се случва с всеки. А освен това те имат син на име Дари. Мъничко по-малък от вас. Ето с него наистина има проблем. Само че ми е много трудно да ви го обясня, това човек трябва да го види сам и да го разбере. Та такава е планетата…

Гледах ги и се усмихвах.

— Мисля, че ако някой ден в къщата им пристигнат четири хлапета… смели, но леко объркани… те изобщо няма да се разстроят. Може би дори много ще се зарадват.

Разбира се, аз съм мерзавец.

Абсолютен мерзавец.

Прося си отговора, който искам да чуя. Обещавам на клетите момчета не това, което може да им се случи, ако пристъпят през портала, а това, за което си мечтаят. Майка, татко и дом.

Но нали в Сянката се случва това, което поискаш? Нали?

— А ти ще се върнеш ли там, Пьотър? — попита тихо Тил.

— След време. Трябва да стисна ръката на Келос. И да му кажа колко съм му благодарен. А и нямам нищо против да им погостувам малко…

Котва. Хвърлях котва. Прокарвах нишки между световете. Изтъкавах нова реалност — не само за „трудната група“ в интерната на геометрите, а още и за Келос, за самия себе си, за всички, които преминат през порталите.

В християнската религия има едно такова понятие — духовно време. Ако се преведе терминът на научен език, това означава време, което няма посока. И принципът за причинно-следствените връзки в него действа по съвсем необичаен начин.

Та и аз в момента сякаш живеех в такова духовно време. Опитвах се хем да измъкна тези деца от ласкавия свят на геометрите, хем да върна Келос от огъня.

Кой знае отговора, когато той е скрит в Сянката?

— Ако ти сега пожелаеш… — Тил протегна ръка към Зърното. Но не го докосна — отдръпна се. — Из цялата Родина ли ще се появят портали?

— Сигурно.

— Тогава защо не го пожелаваш?

Това дори не беше въпрос. А обвинение. Предизвикателство. Пронизваща обида. И аз осъзнах, че Ник Ример все пак е постигнал своето. Зърното чакаше. И аз вече не спорех с него…

— Много хубаво е, че Пьотър не извършва необратими постъпки.

Чуждият глас зад гърба ми ме жегна като удар с бич. Лицата на момчетата се изопнаха, вкамениха се, моментално изгубиха живостта си.

— Най-неприятното, което може да се направи — това са необратимите постъпки. Умението да се избягват… да се отлага момента на взимане на решение, е голямо изкуство.

Обърнах се. Куалкуа бърбореше нещо — че в несъвършеното човешко тяло му е трудно да контролира обстановката и за готовността му да започне бойна трансформация… Аз не го слушах, а гледах към човека, влязъл през вратата.

Познавах го. Бегло.

От времето на посещението на Световния съвет.

Командорът от Далечното разузнаване Биг.

Едър, светлокос, с открито доброжелателно лице.

Бившият ръководител на Ник Ример, ако не грешах.

А най-смайващото за мен беше, че и децата го познаваха. Очите на Грик светнаха, Фал се усмихна, Лаки се надигна. Само Тил не помръдна, а си остана под ръката ми.

— Здравейте, момчета — каза нежно Биг. Той може и да не беше наставник, но се ползваше със значително по-голяма популярност.

— Здравейте, командор Биг! — отговори почти в хор цялата „трудна група“.

Изпитах странно усещане. Не, не за предателство… просто за подигравка със самия себе си.

Яви се в Родината змия-изкусител в образа на Ник Ример… Не ти достига ябълка, за да съблазниш най-малкия от геометрите…

— Командор Биг, кажете, това урок ли е? — попита настоятелно Тил.

— Не, момчета. Това не е урок. Всичко е истина. Вие разговаряте с чужд разузнавач.

Тил ме погледна в очите.

— Точно това ви казвах и аз!

Момчето предпазливо се отдръпна.

Така значи. Ала нямаше нищо чудно. Докато ситуацията си оставаше на границата на играта — те можеха да допуснат каквото си поискат. И че на света има стотици хиляди планети — не можеш да ги пребродиш. И че гъвкавите другари са хищни отвратителни твари, които не трябва да се уважават, а да се изгарят с напалм.

Но ето че се появи възрастен, който при това е известният из цялата планета герой, командор Биг. И с няколко думи сложи всички точки над i.

— Пьотър, мога ли да разчитам на благоразумието ви и по-нататък?

Биг си оставаше при вратата. Едва ли се боеше от мен — нещо в движенията му издаваше пълна увереност в силите му. По-скоро не искаше аз да се уплаша.

— В какъв смисъл?

— В най-прекия. Надявам се, че няма да пипате Зърното. — Бърз поглед към червенеещата върху килима точка. — А също така няма да докосвате момчетата.

Почувствах се отвратително.

— Зърното ще си го взема. Да ме извинявате.

Протегнах ръка и наистина хванах огненото кълбенце. Биг не каза нищо.

— А децата могат да си тръгват. Независимо дали ще ми повярвате, или не — никога не съм обичал терористите.

— Командор Биг, да излезем ли? — попита Грик.

Колко лесно изоставяте крепостта си, момчета. Без бой, без паника, без сълзи. Пространството на играта, в което бяхте готови да рушите авторитети, да търсите алтернативи, да правите свои изводи — е предадено без възражения.

Фалш. Всичко е фалш, момчета. И това ще ми е за урок. Не бива да вярвам, че по-старите поколения са по-мъдри, не бива да вярвам, че по-младите поколения са непредубедени.

— Не. Седнете и слушайте. Вие вече чухте прекалено много, за да си тръгнете.

Само аз оцених иронията на фразата. Момчетата послушно се разпръснаха, всеки седна на своето легло. Разбира се, Биг нямаше предвид „вие знаете прекалено много“. По-скоро възнамеряваше да ги обремени още повече.

— Какво искате? — попитах аз.

Биг се намръщи.

— Аз? Пьотър… задавате странни въпроси. Впрочем ще отговоря. Бих искал да видя Ники Ример. Славния юноша Ники, който толкова много обичаше Родината си.

— Не съм виновен аз, че е загинал. Вие сте нахлули в чужд космос. Изпратили сте разузнавачи… с идиотската задача да вземат пленници. Той се е сражавал сам с цяла ескадра. И сам е станал пленник, за съжаление — мъртъв пленник.

Биг кимна. Тръсна глава — дългите светли коси паднаха върху раменете му.

— Аз възразявах против подобна активност. Наистина възразявах. Вярвате ли ми?

Кой знае защо му вярвах. Може би защото Биг имаше лице на добър човек. Предразполагащо.

— Тогава е мой ред да задам въпрос. Как загина наставник Пер?

Знаеше. Той знаеше. А лицата на децата веднага се измениха.

— Мозъчен кръвоизлив. Не исках това. Уби го страхът… напрежението…

— Вярвам ви.

Биг сякаш си беше поставил за цел да направи добро впечатление.

— За съжаление имаше какво да се желае по отношение на здравето му. От доста години. Трябваше да помисли за отдих, за лечение, но…

Той замълча. Изобщо не можех да разбера какво иска всъщност…

Може би просто печелеше време?

— Навярно съм длъжен да разкажа някои неща…

Биг въздъхна и приседна на колене точно при вратата. Неволно си спомних как бях застанал самият аз, когато говорех с Тил. И колкото и да бе странно, напрежението ме отпусна.

Не заради преднамерено смирената поза на Биг, разбира се. Той беше доста силен, но аз не му отстъпвах кой знае колко много.

Просто осъзнах цялата ирония на ситуацията. Ние се опитвахме да осъществим контакт с едни и същи методи. Биг, но аз не съм дете…

— Преди всичко… Пьотър, потвърждаваш ли, че всичко казано от теб е истина?

— Да.

— Но как ти…

Той се сепна. И изведнъж се усмихна толкова тъжно, че аз се почувствах зле.

— За малко да те нарека Ник. Отдавна вече съм свикнал, че го няма, и все пак…

Нещо в мен трепна. Нещо от Ник. Но си премълчах.

— Как премина през контрола? Имам предвид не генетичната проверка, а изследването на паметта. Когато те изпратиха в санаториума, заподозрях нещо нередно. Прегледах сам записите. Но всичко беше негово… асоциативните поредици, логическите вериги, емоционалните отпечатъци… Как?

— Всичко, което успяхме да запазим от него, е в мен. Кажи, той много ли е летял?

— Да. Ники обичаше самостоятелните патрули. Обичаше свободното разузнаване.

— Той е говорел с кораба си. От скука, от самота… рецитирал му е стиховете си… спорил е… подстрекавал го е…

— Спорил е с кораба? — поклати глава Биг. — Да… такъв беше Ники.

— Не знам дали имам право да казвам това. Но понякога ми се струва… че той още е жив.

Биг кимна:

— Пьотър, ти си чужденец в нашия свят. Но в известен смисъл си мой колега. Затова ще бъда откровен. Чух целия ти разговор с момчетата… и разбирам защо е бил необходим.

Виж ги ти младите гении. Изключили били камерите.

— Ти търсеше оправдание. Разбирам… Значи не си решил какво да правиш със Зърното. И това е добре.

Чаках, подхвърляйки огненото кълбенце в дланта си.

— Трудно беше да се свърже всичко, Пьотър. Моят подопечен Ник Ример изчезна — но се върна, макар и изгубил паметта си. Посегна на наставника си. Попадна в санаториум. Вдигна бунт. Всичко това е възможно, но да се противопостави на гъвкавите другари… да избяга…

Биг поклати глава.

— Когато изчезна наставник Пер, заподозрях нещо лошо. Наложи се да измъквам информация от тях, сякаш са не-приятели. Шок, голям шок за малката, но горда раса — да срещнат човек, който ги превъзхожда, способен да ги убива с голи ръце. Обаче всичко започна да се подрежда. В Родината беше проникнал пришълец в облика на Ник. Не беше приел начина ни на живот. Беше си тръгнал. Пилотът, загубил съзнание, изчезналият разузнавателен кораб — подреждах всички тези парчета… Не ми повярваха, Пьотър. Все пак не ми повярваха. Пер беше преживял тежка криза, можеше да е потърсил уединение. Майчицата можеше да е нагряла главата на пилота. Разузнавателния кораб можеше да са го отвлекли хлапетата от близкия интернат… точно тогава имаше бягство. Всичко се случва. На Световния съвет му беше по-лесно да изкара всичко това случайни съвпадения. Но аз усещах, че тези събития са свързани…

— Нима Кати не ви разказа за мен? Та тя видя… — Сепнах се. Не, не беше възможно приятелката на Ник Ример да не доложи за пришълеца, приел облика на Ник и Пер… Така или иначе я бях издал.

— Мислех, че знаеш. — За миг очите на Биг станаха студени.

— Какво?

— Кати Тамер, лекар и екзобиолог… си отиде.

Потреперих.

Черната чаша в нощта. Топлият пламък на дъното й. Лумващите във въздуха песъчинки… падащите звезди… Прощаването.

О, не!

Това беше просто чудовищно голям крематориум. Смърт, превърната в спектакъл. Не може да бъде!

Лицето на Кати, притиснато към стъклото на транспортната кабина. Викът й: „Ники!“.

Крематориум. Да. Но не само за мъртвите. Още и за онези, които искат да си отидат. Ето по този въпрос геометрите проявяваха смайваща търпимост. Никакви заграждения, никакви охранители… пристъпване от черния камък към огъня…

„Кати Тамер, лекар и екзобиолог, прощаване…“

Вървял съм по безкрайния плаж. Ожесточен, концентриран, готов да открадна кораб и да се върна вкъщи.

А през това време Кати е пристъпила в огъня.

— Как не си знаел…

Ники Ример, регресорът на геометрите, спящ на дъното на паметта ми, се събуди и закрещя. Беззвучно — само на мен ми беше позволено да чуя вика му.

Биг огледа момчетата. Те се бяха сгушили, изплашени. Каза:

— Та така, момчета. Думите за свобода са красиви думи. И винаги може да се каже, че свободата е малко, че трябва да е повече… само че ще се наложи да оставяме зад себе си болка и смърт.

— Вие сте виновни за това.

— Аз?

— Вашата планета… Кати не е понесла, че Ники е хем жив, хем мъртъв…

— Колко ти е лесно, Пьотър! Наставникът Пер не е издържал и е умрял. Кати не е издържала и си е отишла от живота. А ти си невинен.

Ник Ример в мен утихна. Сгуши се, притаи се… вкопчвайки се в последните островчета от своята душа.

— Когато научих, че изчезналият разузнавателен кораб се връща, че минава над територията на интерната, че съобщава за наличието на борда на регресора Ример, веднага разбрах къде да те търся. Теб, а не загиналия в битката Ник. Престъпникът се връщаше на местопрестъплението. Аз знаех и те намерих.

— И сега какво, Биг? Намери ме. Подслуша разговора ни. Какво следва?

— Ти носиш само болка, Пьотър. Ти се появи неканен в нашия свят. Че и с… това.

Погледнах Зърното.

— Ти няма да го използваш — каза Биг. Напълно спокойно, убедено. — Няма да можеш. Ти не си от нашия свят. Сянката не идва насилствено и това е единственото, което ни спаси. Мислиш ли, че ти си първият, който е получил такъв подарък? Аз също имах Зърно, Пьотър. Знаеш ли къде е то? Изгоря в лъчите на Майчицата. Аз знаех, че не се нуждаем от Сянката. И успях да се избавя от този подарък. Аз също преминах през световете на Сянката, Пьотър. Не знам колко планети си видял ти, но аз бях в дванайсет свята. И във всеки от тях имаше мръсотия и болка. Светове, нуждаещи се от помощ. Някой ден ще можем да им я окажем.

Виж ти.

Ник Ример — и аз заедно с него — само бяхме повторили пътя на Биг. И всеки беше видял в Сянката това, което беше искал. За командор Биг тя беше плацдарм за намеса, място за прилагане на приятелството.

— Интернатът е изолиран, Пьотър. Напълно. Дойдох сам, защото смятам, че имаш достатъчно благоразумие, за да не се съпротивляваш. Да, разбира се, ти имаш своите особени възможности… Но така или иначе, няма да се измъкнеш.

— А неправилната аксиома на Риц? — възкликна Тил.

Биг погледна момчето с одобрение:

— Тук трябва да се изхожда от Принципа на по-малкото зло.

Аха. Нали ти казах, Тил…

— Пьотър, ти се сражава достойно, но загуби. Не защото ние сме по-силни, а защото справедливостта е на наша страна. В теб няма вяра, съгласен ли си? Ти също не си във възторг от Сянката. Така че не си струва да умножаваш грешките си…

Той се изправи. Въздъхна и протегна ръка:

— Дай ми Зърното. То не ти принадлежи, Пьотър. Нали така или иначе не можеш да активираш портал в нашия свят.

— Тогава от какво те е страх, Биг? — попитах аз.

— От твоите грешки. От нови жертви. Ти вече причини достатъчно зло, Пьотър. Изложи пред момчетата твоята страна от истината, твоя възглед за нашия свят. Жестоко, цинично…

— Посях зърното на съмнението?

Биг не разбра. Това беше земна фраза, преведена буквално на езика на геометрите.

— Сега ще се наложи най-добрите наставници в Родината да работят с момчетата.

— Нищо, ще се справите. Мисля, че имате и детски санаториуми.

— Ти си циник, Пьотър. Помисли си тогава за твоя свят. Нали сме еднакви и така или иначе ще ни се наложи да живеем заедно. Да дружим, да се борим, да вървим към щастието. Нека да постъпим така — ти ще ми дадеш Зърното. То ще бъде унищожено. А ние ще отидем заедно в Центъра за далечно разузнаване. Ще поговорим за твоята раса, за това какво можем да си дадем едни на други. Не ни смятай за догматици, Пьотър. Изобщо не е задължително да връщаме вашия свят до каменната ера. Ние можем…

Той буквално ме засипа с възможности, предложения, алтернативи. Договор между равни, приятелство, помощ — нали сега Земята е подчинена напълно на други раси… Всичко това, което ми беше говорил дядо, предлагайки ми да избера по-малката от злините. Светът на геометрите не е статичен, той еволюира, и толкова ли е лош всъщност, готов ли съм да се закълна, че Земята живее по по-справедливи закони…

Да, може би си прав в нещо, Биг. Вашият свят търси свой път. Толкова неумело, колкото и нашият, но не се хлъзга към безразличната всепозволеност на Сянката.

И аз наистина нямам право да ви връщам в Сянката, от която толкова отчаяно сте избягали. В мен я няма вярата, която е необходима за тази цел.

Всичко това, което изреждаше той, дори не беше предназначено за мен. Аз, в края на краищата, нямаше къде да се дяна. Трябваше да се предам, да призная, че не съм прав, и то точно пред тези деца, които се бях осмелил да уверявам, че светът им е несъвършен.

— Да вървим… да вървим, Ники…

Не биваше да казва това. Намръщи се, сякаш извинявайки се за думите си. Но Ник Ример вътре в мен потрепери и се подаде навън.

— Биг Алтруиста — казах аз. — Защо толкова мразиш този прякор? Та нали не сме ти го измислили с лоши чувства? Ти винаги си отстоявал най-добрите решения, минималните загуби, търпимостта към чуждите обичаи. А не обичаш прякора си…

— Пьотър!

— Ник. Ник Ример. Ти си прав, Пьотър Хрумов не може да решава за нашия свят. Но аз — аз мога.

Ник Ример подхвърли Зърното. Подхвърли го и го хвана. От огненото кълбо се посипа сноп бодливи искрици.

— Разбира се, Биг. Почти невъзможно е това решение да се вземе от обикновен човек — да се промени целият свят. За обикновените хора съществува Сянката. Но ние сме регресори. Ние сме свикнали да решаваме вместо цели светове. Удивително усещане, нали?

Изчаквах момента, в който Биг ще се хвърли към мен. Той никога не се беше гнусил от силови решения, тук нямаше да го спре никакъв алтруизъм. Но той все още не вярваше.

— Може би затова избягахме от Сянката? Не само защото ни оскърбиха чуждите светове, живеещи по свои обичаи. Просто там всеки решава… но само за себе си.

— Не прави това, Ники! Не изпадай в своя детски максимализъм! На Родината не й е нужна Сянката!

— Ние отдавна сме затънали в сянката, Биг. Всички ние. Още от деня, в който думата на по-възрастните е станала закон за нас. Откакто сме свикнали да вярваме в наставниците… откакто сме видели в учителите богове, във всеки срещнат — приятел, във всяка звезда — предизвикателство. И сме направили заслепяването си вечно. А аз не понасям нищо вечно, Биг! Съвсем доскоро рецитирах стиховете си на своя кораб. Искаш ли да изрецитирам някои от тях и на теб, Биг? Ти съвсем не си по-лош слушател, а аз никога не съм се осмелявал да рецитирам свои стихове пред теб…

Биг мълчеше. А Ник Ример, който никога, още от най-ранното си детство не беше рецитирал свои стихове пред други хора, каза:

Ник Ример се засмя и намигна на момчето Тил.

Зърното отново излетя във въздуха. Биг го следеше, готов да се хвърли — когато полуделият Ник и пришълецът Пьотър му позволят да падне. Навярно именно падането беше символ, позволяващ на Зърното да покълне.

Пьотър Хрумов хвана Зърното.

Ник Ример му позволи да падне.

Огненото кълбенце, пръскайки искри, потъна в „сламения“ килим.

Аз стисках в ръката си друго Зърно.

Биг падна на колене и посегна към Зърното. Разкъсаната тъкан на килима изхрущя. Блестящият, гладък под беше чист. Нямаше никакво Зърно. Нищо.

Само едва уловимо нещо, израстващо през камъка и пластмасата, метала и дървото, през Родината на Ники и Биг, Таг и Ган, Кати и Пер. Пронизващо планетата, обхващащо я с гъста мрежа от портали.

— Сбогом, Ники — прошепнах аз. — Сбогом, Ник Ример. Ти изпълни дълга си.

Него вече го нямаше в мен.

Ник Ример си беше отишъл заедно със своето Зърно. Беше се върнал в Родината си — която щеше да стане част от Сянката. Беше се върнал завинаги.

— Какво направи! Та това е необратимо, Ример!

— Той знаеше — съгласих се аз. — Той се въздържаше дълго време. Но това е неговият избор, командор Биг.

Биг се изправи. Той вече стоеше в малкото, бавно разширяващо се петно на портала. Нищо не се случваше с него, и аз не бях учуден — командор Биг обичаше Родината си такава, каквато е. Както и аз обичам Земята, между другото.

— Деца, излезте веднага — прошепна той. — Всички да се евакуират в купола. Бързо!

През вратата се чуваше шум. Да, Биг беше влязъл в стаята сам, само че други наблюдаваха случващото се. Ох, какви неща ставаха в момента!

И какво щеше да се случва тепърва на благополучната, единна, могъща Родина!

— Деца, излизайте! — извика Биг, без да откъсва от мен изпълнения си с омраза поглед.

Той какво, не разбираше ли? Порталът вече се беше разположил върху цялата средна част на стаята. За да излязат, децата трябваше да минат през него. Може би щеше да им се удаде.

Но кой знае защо, аз не мислех така. Тил, Грик, Фал, Лаки — гледайте. Решавайте. Вие вече усещате портала.

Значи той ви зове.

— Ти ще отговаряш — каза Биг. — Нека да не съм прав… нека да бъда наказан, но ти ще отговаряш! Няма да се измъкнеш!

Той като че ли се смяташе за способен да се справи с мен. Какво пък, може би. На малко неща ли ги учат регресорите?

Засмях се и пристъпих напред, към центъра на портала. Бяло сияние обгърна света.

— Така ли мислиш, Биг? Грешиш.

И светът на геометрите се разми, изчезвайки в Сянката.

Дали ми се стори, или наистина чух гласа на Ник Ример, почти като моя глас? Тих далечен глас:

Избирай, Ник Ример. Отсега нататък — завинаги — ти имаш правото да избираш.

За разлика от мен — защото всяко преминаване през портал е проумяване, и този път успях да разбера самия себе си.

Глава 7

Те чакаха. Просто ме бяха чакали — през двата дни, в които бях отсъствал. Противно на логиката, въпреки че регресорът Ник Ример си беше тръгнал, отвеждайки със себе си Пьотър Хрумов и отнасяйки Зърното.

Разбира се, на тях не им оставаше друг изход. Не биха успели дори да споделят съдбата на Земята. Ние всички бяхме минавали през портали, бяхме станали част от Сянката. Колко странно се получи — не приемахме Сянката, отхвърляхме я, но бяхме обречени да приемем главния й дар. Безкрайните възможности за избор. И все пак аз не бих могъл така. Да чакам, без вече да вярвам — и все пак да чакам.

Аз поне се движех. Без да вярвам, без да се надявам, но поне не стоях на едно място.

Спуснах се от хълма, нататък, където на фона на звездите се очертаваха краищата на кораба на Лигата. Легнал върху почвата, той приличаше на дремещ звяр, на дълбоководно чудовище, изхвърлено на сушата. Корабът изглеждаше чужд, не докосваше нищо в душата ми. Мъртъв къс чуждо желязо.

И фигурките на хората, застанали около огъня, бяха единственият ориентир, към който вървях, който чувствах.

Те не горяха дърва, естествено. Блуждаещата планета на Сянката беше безжизнена — вероятно завинаги. В поредицата от светове трябваше да има поне един абсолютно мъртъв свят. В центъра на кръга равномерно горяха еднакви бели трупчета. Очевидно и в Търговската лига обичаха живите пламъци.

Седнах до огъня и протегнах ръце към него.

— Кой си този път? — попита дядо.

Погледите ни се срещнаха.

— Ник Ример си отиде. Този път — завинаги.

Дядо кимна.

— А ти? Кой си ти?

— Твоят внук, дядо.

Гледах в лицата им. Навярно това беше справедливо — че ги бях предал, изоставил, бях си тръгнал — и се върнах.

Ако ми простят, значи сме квит.

Дядо заобиколи огъня, седна до мен, прегърна ме.

— Трудно ли беше, Пит?

Кимнах. Да, трудно беше. Разбира се. Винаги е трудно да убиеш нечия чужда мечта. Особено ако е била и твоя… в някаква степен.

— Геометрите са в Сянката, дядо. Така реши Ник Ример.

Маша се приближи и сложи ръка на рамото ми:

— Петя, Зърното пак ли се раздели?

— Да. — Повъртях в ръце огненото кълбенце. — Точно така, раздели се.

Изчислителят премина направо през огъня. Той вече не смяташе за необходимо да се преструва. Легна в краката ми и вдигна триъгълната си муцунка:

— Попитай куалкуа, Пьотър. Колко време е останало?

— Никакво — отговорих аз. — Съвсем никакво. Силните раси вече са се събрали, за да вземат решение. Няма да успеем. Изобщо. Мигновеното преместване в пространството не е достъпно за никого. Преди да се доберем до Цитаделата, силните ще успеят да унищожат Земята и да нападнат геометрите. Жалко. На тях и без това сега не им е лесно.

— Защо до Цитаделата? — намръщи се дядо. — Ти какво, смяташ да се явиш пред силните раси и да им докажеш колко сме добри?

— Глупаво е, разбирам. Но пътят до Земята не е по-къс. А и какво ще правим на Земята?

— Но Зърното…

— Вземи го. — Напъхах го в ръцете на дядо. — Ще можеш ли да предадеш Земята на Сянката?

— Аз — не. Но ти нали го получи!

— Не аз, дядо. Ник Ример, който не виждаше друг изход за родината си. А другото… другото го взе куалкуа. За него това е лесно и естествено. Колкото повече пространство за разширяване, толкова по-добре.

Само Данилов мълчеше и ме гледаше от другата страна на огъня. Той изглеждаше някак много остарял, кумирът на „Трансаеро“. Беше отслабнал и посърнал, сякаш всичките му сили бяха изцедени.

За сметка на това пък той пръв кимна с разбиране.

— Сянката отива при онези, които я желаят — търпеливо поясних аз. — Никой от нас не е способен да я приеме. Прекалено неприятни светове сме печелели в тази лотария. Дори и да отнесем Зърното на Земята, то няма да покълне. Не е дадено на нас.

— Сигурен ли си?

— Да, дядо. Сигурен съм.

— В кораба! — Дядо скочи. Движенията му бяха загубили непохватността си, той беше свикнал с новото тяло.

— Няма да успеем — изрекох аз вяло. — Разбираш ли, преди да се доберем дотам, решението вече ще бъде…

— Но няма да седим тук! — Дядо ми подхвърли Зърното и аз го улових. — Как можеш…

— Почакайте. — Данилов се изправи. — Пьотър, може и да си прав. Няма да успеем. И Андрей Валентинович е прав. Само че ако няма транспорт, може би ще успеем да се свържем?

Разбрах какво имаше предвид.

Куалкуа?

Той мълчеше, моят верен спътник и помощник, благоволяващ от време на време да извърши по някоя дреболия — да убие някого или да ми помогне да поспя в снега, но отхвърлящ всяко истинско действие. Частицата от онзи древен разум, който е разлят из световете на Сянката, отдавна оставил зад гърба си човешката форма на съществуване. Той мълчеше, защото знаеше какво ще поискам от него.

— Куалкуа! — закрещях аз. Преходът от тъпата обреченост, с която вървях от портала към огъня, към безумната последна надежда, беше прекалено рязък.

Не мога да се намесвам. Това е неприемливо. Ние служим на всички — но за дребни неща. Оправяме реактори, насочваме ракети към целта, превеждаме…

— Тогава превеждай, гадино! Не те моля за нищо повече! Не те моля да спреш ескадрата, която се готви да атакува Земята, не изисквам да сплашиш силните! Превеждай! Прави това, което правиш винаги!

Да те превеждам на силните? Вас ви разделя половин Галактика.

Нима това е пречка за теб?

За мен — не… Ти толкова отчаяно търсиш изход. Спасение за твоята планета?

Да!

Добре. Опитай. А аз… ще превеждам.

Това беше пропадане. Миг на абсолютна пустота — в която куалкуа обикаляше из раздробеното си съзнание, разпръснато из цялата Вселена. Допускайки ме ревниво до онова, което никога не показваше на други раси.

После видях светлина.

Не, не видях, още нямах очи за целта — усетих я. Куалкуа прехвърляше форми, създавайки ме отново. Вече не на блуждаещата планета в ядрото, а в света, който наричахме Цитаделата.

Интересно, защо?

Надигнах се от земята. Чужда почва, чужда трева, остра и къса синя четина под босите ми крака. Бях гол, тялото ми изглеждаше чуждо… и беше точно такова, между другото. Разбира се, куалкуа не ме беше пренесъл през пространството, само ме беше копирал.

Нали трябва да виждаш с кого говориш. И силните трябва да разберат с кого си имат работа.

Иронията в думите на куалкуа беше почти неуловима. Но аз се бях научил да я забелязвам и да я ценя — като случайно зрънце злато в пясъка.

— Благодаря — прошепнах аз само с устните си, докато заставах пред силните.

Това, което светеше в небето, съвсем не беше слънце, не. Това беше торп, най-странната и вероятно най-могъщата раса в Конклава. Разумен плазмоид, десеткилометров облак от чиста енергия, скован от силови полета, сякаш е с корсет. Някои считаха, че именно торп са главните в Конклава. Други мислеха, че те са безмозъчни роби на органичните раси. Не знаех отговора, но вероятно те с нищо не бяха по-добри или по-лоши от нас. Просто живи отломки от слънце. Торп се рееше някъде отвъд границите на атмосферата, но сияеше не по-слабо от земното слънце. Трудно ми беше да си представя как той възприема случващото се на повърхността.

А долу, върху безкрайната равнина, се бяха събрали представителите на всички останали силни. Осем раси, които притежаваха органични тела. Пространството беше насечено, разделено на сектори със сивкави стени. Всички сектори бяха с различни размери и това вече би станало разтърсващо откритие за всеки земен дипломат. Нима и силните не бяха равни помежду си?

Ето ги хиксоидите. Шест или седем личности. С червеникава окраска — интелектуалният елит. Прието беше да се смята, че обитателите на Хикси не се отличават с особен интелект, но и куалкуа винаги са били смятани за безпомощни изроди…

Даенло. Един-единствен. Шията му беше доста по-голяма от шията на носорог, но във всичко останало си приличаше с него. Само дето върху муцуната си нямаше костен израстък, а венец от дълги подвижни пипала.

Дженш… Дженш? Нима тези измъчени инженери, изглеждащи като кошмарен хибрид между пчела и маймуна, бяха силни? Не, не беше възможно… вероятно външна прилика… или все пак?

Кръглата площадка, върху която стоях, беше отделена от всички останали със същите такива сивкави стени. Наоколо имаше още пет нечовешки създания, но на Земята не знаеха нищо за тези силни. Известни бяха наименованията на само две раси — но иди разбери коя от тях коя е.

Не бях сам в кръга. До мен стоеше алар. Черната козина беше настръхнала, на гърлото му пулсираше безформената буца на куалкуа-преводач. Смешно беше да мисля за куалкуа в трето лице, след като в момента бях създаден от него. Не се ли беше откъснало от тази буца и куалкуа, което беше сътворило тялото ми?

— Командващ на червено-виолетовия флот — казах аз. — Върнах се с доклад.

Или тези гигантски мишки имаха железни нерви, или командващия им си го биваше. Отвърна само:

— Точно навреме.

Сиянието на торп в небето стана по-ярко. Навярно в момента тук беше нощ — може би нарочно бяха избрали нощта, за да може и този силен, неспособен да се спусне на повърхността, да се вижда.

И защо наричахме тази планета Цитаделата? Равнина до хоризонта, сякаш всичко е изгладено, само в далечината се извисяваше конусът на самотна планина. Никакви отбранителни съоръжения, циклопски здания или други атрибути на концентрирани сили на Конклава.

Самотният даенло се размърда в своя сектор. Тръгна напред — мъгливата стена се разпадна пред него и отново придоби плътност зад гърба му, пропускайки заедно с извънземния и остра миризма.

— Ти говориш от името на слабата раса човечество?

Той също използваше преводач — под гривата му имаше куалкуа.

— Говоря от името на човечеството — потвърдих. — Аз съм Пьотър Хрумов.

— Знаем. Куалкуа съобщи, че ще бъде посредник и ще изправи образа ти пред нас. В противен случай тук нямаше да остане нищо освен пепел. Торп бди.

Погледнах неволно в небето към люлеещия се огнен облак. Стори ми се, че и очите на даенло — плоски, сякаш покрити със стъкло — хвърлиха поглед нагоре.

— Аз ще задавам въпроси вместо отговарящите за слабата раса човечество. Хиксите ме упълномощиха — те са прекалено възмутени, за да реагират адекватно.

Хиксите изобщо не изглеждаха възмутени. По-скоро объркани. Но аз не възразих.

— Ще отговоря на всичките ти въпроси, даенло, отговорен за човечеството.

— Съзнателно ли пропускаш да определиш човечеството като слаба раса?

— Да, даенло. Съзнателно. Тази слаба раса, заедно с три други, не по-малко слаби, вече направи достатъчно много за Конклава.

— Не те е страх, защото се намираш далеч.

Към мен се изстреля венец от пипала, обви тялото ми. Събори ме, плъзна ме по земята, оставяйки ивици от изтръгната трева.

— Но ние сме прекалено заинтригувани. Преди всичко ни интересува защо куалкуа измениха на своето равнодушие. Защо ти помагат?

Само това?

Какъв лесен въпрос.

— Ще ми се наложи да отговарям много дълго, мъдри даенло, отговорен за човечеството. Не знам отговора, но може би вие ще успеете да го намерите.

— Имаме още време, човеко Пьотър Хрумов. Говори. Ако се наложи да уточним нещо, ще задам въпрос. Говори.

Даенло в някакво отношение са толкова мудни, колкото и техният карикатурен аналог — земните носорози. Но се случва и да са също толкова свирепи.

— Всичко започна на Хикси-43, даенло. Връщах се от курс и когато първият джамп мина, чух звук в кабината. Оказа се, че го издава изчислител…

— Изчислителят е издържал джамп?

Как се заинтересува!

— Да, даенло. Той беше издържал джамп и беше запазил разсъдъка си. Но нека по-добре да карам подред.

— Говори.

— Изчислителят каза, че трябва да се добере до Андрей Хрумов… дядо ми…

Размахване на пипалата:

— Андрей Хрумов — човекът, обвиняващ Конклава в излишна жестокост?

— Да.

Жалко, че дядо го нямаше тук. Би се зарадвал на такава популярност. Разбрах, че ще ми се наложи да говоря дълго…

…Но не предполагах, че ще е чак толкова дълго…

— Отказахме се от съюза с геометрите.

— Но защо? Това е раса, идентична с вашата. Естествен съюзник.

— Техният морал е не по-малко жесток, отколкото моралът на Конклава.

— Ти също смяташ, че сме жестоки?

Погледнах в плоските чинийки на очите му.

— Да, даенло, отговарящ за човечеството…

…Нощта отмина и над Цитаделата се издигна слънцето. Бледа, далечна червена звезда — тя изглеждаше като случайно недоразумение до блестящия облак на торп.

Аз продължавах да говоря:

— Командващият на аларите ми даде званието офицер и ме изпрати на разузнавателна мисия в ядрото.

— Това превишава пълномощията му — каза даенло. Помълча и добави със същия отегчен глас: — Сгреших. Командващите на независими бойни единици могат да провеждат разузнавателни мисии и да ги възлагат на представители на слабите раси. Командващ, оправдан си. Можеш да напуснеш кръга на обвинението.

Черната мишка до мен се размърда:

— Силни даенло, като старши офицер съм длъжен на присъствам на разпита на човека Пьотър Хрумов.

— Можеш да останеш. Ще ти донесат храна и вода.

На мен не ми предоставиха подобни удобства. Впрочем, създаденото от куалкуа тяло едва ли се нуждаеше от храна. Продължавах да говоря. Слънцето започна да залязва. Торп дрейфуваше в небето — може би му беше скучно да следи бавния разговор на органичните същества.

— Човекът от расата на геометрите, Ник Ример, вкара планетата си в Сянката…

— Това означава ли, че планетата на геометрите е защитена?

Добър въпрос. Свих рамене:

— Тя никога не е била беззащитна. Но сега… ако бях на мястото на силните раси, не бих нападнал геометрите.

— Това съвет ли е или заплаха?

— Съвет е.

— Добре. Продължавай.

…Когато завърших, отново беше настъпила нощ. Не знам дали останалите извънземни почиват, но даенло не се откъсна от мен нито за миг.

— Отговори — как ще постъпи куалкуа със своето Зърно на портал?

— Не знам…

— Попитай куалкуа.

Погледнах с недоумение даенло, чиято грива украсяваше безформения чувал на тялото му.

— Те никога не са разговаряли с нас. Откакто планетата им беше унищожена и космосът стана техен дом. Служат, но не отговарят. Попитай ги.

Разбрах и потреперих. Расата на куалкуа нямаше планета, на която да отнесе Зърното си. Те живееха навсякъде… във всеки свят на Конклава… кой можеше да мине без услугите на малките камикадзета, послушните преводачи, верните роби? Онези пет раси, които не са органични…

Куалкуа?

Кажи им, че още не съм решил.

— Не е решил — повторих аз. — Още не е решил.

— Конклавът не иска да влиза в Сянката — каза даенло. Сякаш ми се оплакваше. — Дори и прадедите ни да са произлезли от ядрото… пак не искаме да влизаме в Сянката. Попитай го кога ще реши? След колко време?

Попитай го какво е това време — отговори куалкуа.

— Той пита какво е това време, силни даенло…

Даенло мълчеше. Дали твоята раса не е изпепелила света на куалкуа, силни? Може и да не са се нуждаели от света си… но винаги ли обичаме само това, от което се нуждаем?

Как ли щяха да вземат решение? Чрез съвещаване? Чрез гласуване… с вдигане на лапи и пипала, с изхвърляне на протуберанси и псевдокрайници?

— Човеко Пьотър Хрумов, представител на човечеството. Вашите действия излизат извън рамките на разрешеното за слабите раси.

Това присъда ли беше?

— Но действията ви не са донесли вреда на Конклава. Напротив…

Даенло помълча известно време.

— Човеко Пьотър Хрумов, кажи на куалкуа, че сме изяснили всичко необходимо и не се нуждаем повече от неговите услуги на преводач. Първоначалното обвинение към слабите раси, известни като човечество, алари, изчислители и куалкуа е оттеглено. Ще вземем решение. Свободен си.

Успях да погледна още веднъж алара и даже протегнах ръка към него. Не знам дали за да си взема довиждане, или просто за да докосна командващия, останал докрай с офицера си.

Но светът вече помръкваше. Куалкуа престана да поддържа връзка с копието на тялото ми.

А на мен ми предстояха грижи за собственото ми тяло. Звездите все така пламтяха в небето на ядрото, равнодушни и прекрасни, и в тях нямаше нищо — нито предизвикателство, нито любов.

Просто звезди.

Лежах на земята, завит с нещо като одеяло. До мен беше огънят, около който бяха застинали три неподвижни фигури.

Изчислителят забеляза пръв, че съм дошъл на себе си. Приближи се към мен с бърза безшумна походка, погледна ме в лицето.

— Всичко е наред — прошепнах аз това, в което изобщо не бях уверен. Гърлото ми беше пресъхнало, тялото ми се струваше безсилно. Само дланта, в която бях стиснал здраво Зърното, се беше вдървила. — Наред е, Карел…

Подхванаха ме и ми помогнаха да седна. Погледите на всички бяха измъчени и нетърпеливи, като погледа на влечугоида.

— Като че ли… се отървахме… — Опитах се да се усмихна. — Засега… можем да си отдъхнем. Предстои да вземат решение…

Маша ми подаде вода. Преглътнах, заслушан в тихия шепот на куалкуа.

Зърното, Пьотър…

Какво?

Остави го тук. Сложи го до огъня. Аз също ще решавам.

Защо ми помагаш, куалкуа?

Симбиозата е удачна.

Усмихнах се. Мисля, че той усети усмивката ми. Помолих:

— Саша, дядо, помогнете ми да стана. Уморих се от това небе. Време е да си идем вкъщи.

— Мислиш ли, че там ще ни посрещнат с отворени обятия? — Данилов мрачно се усмихна. — Дали не е по-добре да си останем в Сянката… Само за разбитата станция ще ни осъдят да плащаме заради всички космически неудачи… от времето на клетата „Мир“ досега…

— Защо ли не мога да се ужася от такива грандиозни мащаби? — попитах аз като се надигнах. — Нищо, нали имаме пропуск за „Свободния“. Ще превозваме домати с него.