Звездната сянка

ЕПИЛОГ

Най-много обичам кучетата заради умението им да прощават.

Заради великодушното превръщане на чуждата вина в своя собствена.

Тиран се притискаше към краката ми, като от време на време вдигаше муцуна и я тикаше в дланта ми. В погледа му се четеше само: „Стопанино, прощаваш ли ми? Нали вече няма да ме даваш на онова място?“

Няма да те давам, разбира се, че няма да те давам…

Защо хората не умеят да се преструват така! Само ако можеха да не превръщат провиненията в престъпления и да подават първи ръка!

Макар че навярно тогава бихме престанали да сме хора. Всички си имат силните страни и своите слабости. Всеки си има своите болки и проблеми. Студената мисъл на изчислителите, пасивното равнодушие на куалкуа, безмилостността на дженшите — кой може да прецени кое е по-лошо?

И ако винаги, винаги ни се удаваше да надвием онова, което ни е заложено от природата, от еволюцията, от възпитанието, от навика…

Облегнат на раздрънканата дървена ограда, наблюдавах съседната вила. Още нямаше девет часа, а там вече беше пълно с работници. Малко встрани от къщата се строеше нещо огромно. Приличаше ми на площадка за хеликоптери с хангар. Работата вървеше бързо и абсолютно тихо, като в сън. Очевидно се използваше звукоизолиращата завеса, която започнаха да внасят преди половин година от Андиан-7. Скъпо нещо. Хубаво, че я сложиха — колкото и да беше странно, сънят на дядо не беше станал по-дълбок.

Интересно, дали новобогаташите ще започнат да строят скоро край вилите си стартови площадки за междузвездните си яхти?

Вероятно скоро.

Дори и никога да не изляза отново в космоса, ще мога да се любувам на излитащите кораби. Ще се събуждам от тихото свистене на разсечената атмосфера.

Разбира се, ако домашният арест след едноседмичните разпити не бъде сменен със сибирски санаториум…

Вратата на съседната вила хлопна и оттам излетя като куршум разрошен малчуган с шорти и незагащена тениска. Явно бързаше. Когато ме видя на старото място, Альошка забави крачка. И все пак тръгна направо към мен, а не заобиколи, както обикновено.

— Здрасти — поздравих го аз пръв. Тиран ме погледна и не заръмжа към Альошка.

— Здравейте… — измънка смутено момчето. Поколеба се за секунда, после изрече решително: — А при вас имаше обиск. Две денонощия, без прекъсване!

— Аха — кимнах аз.

Альошка се колебаеше, явно не се решаваше да ме разпитва. После любопитството надделя.

— А къде бяхте?

— Далече — отвърнах аз. — Много далече.

— На Цитаделата? — Очите на Альоша блестяха. Естествено, той беше в течение на всички космически новини. Всички говореха за събирането на силните раси, макар и никой да не знаеше причината за това събиране.

— Още по-далече — отвърнах кратко аз.

— Вижда ли се оттук?

Разбира се, ядрото на Галактиката се вижда от Земята. Но реших да не разстройвам момчето.

— Не.

Той продължаваше да стои, ровейки с върха на незавързаната си маратонка в земята. Аз чаках търпеливо.

— Пьотър… а няма ли да ми подарите камъчета?

Ако беше попитал „не ми ли донесохте“, щях да поклатя глава. Обаче сега… Наведох се и взех изпод краката си парче чакъл… Сив, прашен, неотличим от милионите си събратя.

— Заповядай.

Момчето объркано взе камъчето. Повъртя го в ръце, погледна ме. Очите му заблестяха подозрително. Не беше очаквал такова нещо от кумира си… Е, трябваше поне на някого да съм кумир!

— Това е късче от планета, Альошка — казах аз. — Мъничка отломка от малка планета, на която живеят хора.

Той мълчеше.

— Най-обикновена планета, момче — търпеливо продължавах аз. — Нищо особено. Много вода, но и доста суша. Облаците плуват както си искат. Дъждът вали точно тогава, когато не искаш. Мръсотията е много, а горите линеят…

Погледът му изведнъж стана по-твърд. И устните му трепнаха, но не в полудетски плач, а в плаха усмивка.

— Най-обикновена планета — повторих аз. — Но засега нямаме друга. Нали?

Момчето кимна.

— А най-важното е — казах аз, преминавайки към шепот, и Альошка се приближи с крачка към мен, — че не сме длъжни да обичаме всички. И изобщо не сме длъжни да мразим всички.

— Разбрах — каза Альошка и сложи камъчето в дланта си. Разгледа го толкова внимателно, сякаш беше преливащ се топаз от Атас или призрачен минерал от Халдуин 12.

— Това е най-важното камъче в колекцията ти — казах аз. — Най-най-важното.

— Знам — съгласи се момчето. Погледна ме в очите и попита: — Пьотър Данилович, кажете, а мен ще ме вземат ли в лятното училище?

— Не знам — отговорих честно аз.

— А ще ме препоръчате ли? Е… когато порасна, разбира се.

— Нима това ще помогне с нещо?

Альошка явно се учуди.

— И още как!

— Тогава ще те препоръчам.

Той кимна и попита:

— Може ли да тръгвам?

Едва сдържах усмивката си.

— Върви.

Гледайки след бързо отдалечаващото се момче, аз си мислех, че едва ли ще ми се наложи да изпълнявам обещанието си. Моята препоръка не би помогнала на никого. Особено ако се отнасяше за космоса. В такъв случай по-скоро би навредила.

И все пак е приятно да те смятат за герой.

В джоба ми звънна телефонът. Извадих го и казах в слушалката:

— Ало.

— Пьотър, ти ли си? — поинтересува се Данилов.

Виж ти. И него ли го бяха пуснали? Боях се, че ще разпитват още месец-два бившия сътрудник на ФСБ.

— А кой друг?

— Не спиш ли?

— Не.

— Колата ще дойде след петнайсет минути. Приведи се в ред. Ще се преоблечеш в Звездния, сега ти подготвят костюма.

Мълчах, без да разбирам нищо.

— Към Земята се приближава церемониален кораб на Конклава! — изрева Данилов. — Обкръжен от пет торпи!

— И? — попитах аз, усещайки как всичко вътре в мен изстива.

— Какво, не си ли гледал телевизия? — развика се Данилов.

— Ами не — отвърнах, гледайки прибиращия се в къщата Альошка.

— Пристигат за церемонията на приемането на Земята сред силните раси! — извика отново Данилов и изведнъж гласът му спадна до шепот. — Ти… ти наистина ли не знаеше?

Поклатих глава, сякаш държах в ръцете си видеофон, а не евтин клетъчен телефон.

— Представителят на Конклава заяви, че иска да води преговори по процедурата с Пьотър Данилович Хрумов — каза Данилов с глас, моментално станал тържествен и официален. — Днес се събира асамблеята на ООН… за да потвърди пълномощията ти.

Помълчахме една минута, сякаш всеки искаше да изпробва колко са устойчиви нервите на другия.

— Пьотър, имаш четвърт час да се приготвиш! — Данилов беше този, който не издържа.

— Половин час — казах аз.

— Какво? — развика се той.

— Трябва да разходя и кучето, Саша — обясних аз. — Разбираш ли?

Когато ми отговори, гласът му отново беше спаднал до шепот:

— Да…

— Чудесно — казах аз и прекъснах връзката. — Нали, Тиран?

Кучето изскимтя кратко в знак на одобрение.

— Ще почакат, в края на краищата — реших аз, докато повеждах Тиран по обичайния маршрут. Покрай оградата, покрай лехата с посърнали астри, покрай най-голямото дърво, което непременно трябваше да се маркира. — Ще почакат, нали?

Разбира се, песът не отговори. Но явно беше съгласен с мен.

И когато делово вдигна крак при дървото, ме напуши смях.

На стотина километра наоколо нямаше кучета, способни да се конкурират с Тиран. И все пак той упорито маркираше територията си.

Може би това беше наистина точно толкова важно, колкото и тържествената церемония по приемането на човечеството сред силните раси.

Аналогията щеше да се хареса на дядо. Въпреки цялата й фалшивост. Сигурен бях.

Януари-септември 1997 г., Москва