Ако не можеш да бъдеш почтен

19.

Не стигнах далече. Не стигнах далече, защото десният ми крак се тресеше върху педала на газта и не можех да го спра по никакъв начин. С левия ми крак всичко беше наред, защото го бях заклещил между пода и спирачката. Той не се тресеше, но му се искаше. Ръцете ми също бяха спокойни, докато държаха волана. Изминах две преки, открих място за паркиране и спрях. Когато се опитах да изключа мотора, успях да напипам ключовете едва след втория опит.

Една цяла минута ми трябваше, за да открия ключалката на жабката и да я отворя. От съдържанието на бутилката липсваха около две трети. Надигнах я и отпих една голяма глътка. Със същия успех можеше да бъде и вода. След няколко опита запалих и цигара. Имаше приятен вкус — като на цигара, изпушена след дълъг филм. Седях там, пушех, отпивах от уискито и си мислех колко близо съм бил до смъртта.

Тя можеше да натисне спусъка два пъти, да изскочи през задната врата и да изчезне, без някой да се опита да я спре. В Лос Анжелис никой не би я спрял. Нито пък в който и да е друг град. Но тя беше професионалистка — или поне така каза — и не биваше да рискува. Външността й лесно се запомняше, а вероятно имаше и досие — дълго досие. Шансовете бяха на моя страна — шест на пет може би, но ако бях отишъл там, където тя искаше, щях да съм мъртъв.

Така размишлявах върху онова, което се бе случило, докато седях в колата и се утешавах с остатъка от уискито. Сега всичко изглеждаше напълно логично. Но когато грабнах ключовете на колата и ги хвърлих, бях подтикван не от логиката, а от страха — страха от смъртта. Ако трябваше да умра, исках да си умра у дома, в леглото, не проснат върху волана на някоя взета под наем кола.

Протегнах дясната си ръка и разперих пръсти. Все още трепереше леко, по то беше по-скоро потръпване, а не онова неудържимо паралитично подскачане. Реших, че още една глътка ще ми помогне. Поне нямаше да ми навреди. Надигнах бутилката. Някаква жена, която вървеше по тротоара и влачеше след себе си една от онези сгъваеми метални колички на две колелца, пълна с покупки, ме видя и бързо извърна поглед, сякаш бях извършил нещо неприлично.

„Само с лечебна цел, скъпа госпожо“, казах си аз, а после, леко озадачен, установих, че го бях изрекъл гласно. Прибрах уискито, запалих колата и подкарах обратно към паркинга близо до Сивик Сентър.

Не слязох от колата, когато служителят се приближи. Не мисля, че имаше голямо желание да разговаря с мене.

— Колко ти плати онази? — попитах аз.

— Жена ти ли?

— Точно така — рекох аз. — Жена ми.

— Десетачка. Каза ми, че искала да те изненада.

— Виж какво…

— Какво? — Той започваше да нервничи.

— Приличаше ли ти на моя жена?

— Откъде, по дяволите, да знам как изглежда жена ти?

— Приличаше ли ти изобщо на нечия жена?

Той сви рамене.

— Хората се женят за какви ли не. Откъде да знам.

— На какво ти приличаше тя?

— Дявол да го вземе, човече, приличаше ми на плашило.

Рекох с възможно най-строг глас:

— Ей, драги, говориш за жена ми.

Когато открих мястото, минаваше четири. Намираше се на Норманди Авеню, на север от „Уилшир“, и представляваше ниска и дълга постройка, иззидана, както личеше, от стари тухли. Покривът й беше паянтов, направен от цигли, с широки наклонени стрехи и няколко прозорци с колони и с матови цветни стъкла в бордо, зелено и синьо. Точно над входа, окачена на ниския покрив, висеше малка, почти скромна червена неонова реклама и гласеше „КОКТЕЙЛИ“. Със старинни английски букви, високи около фут, изрязани от дърво и боядисани в черно, беше изписано името на заведението: „При Стейси“.

В съседство с него имаше малка асфалтирана площадка за паркиране, тъй че оставих колата там и влязох. Вътре беше тъмно, прохладно и тихо. Вдясно имаше извито барче и столове с меки удобни седалки. Около ниски масички бяха наредени столове с високи облегалки, чиято тапицерия приличаше на велур, ала навярно бе имитация. В единия ъгъл имаше малко конзолно пиано и прикрепен към него подвижен микрофон. Зад пианото се намираше отделението за хранене с около дузина маси. Това, изглежда, бе уютно и тихо местенце, където можеш да намериш нещо добро за пиене и приличен бифтек, без това да ти струва колкото домакинските разходи за половин седмица.

На бара нямаше никого, ала отзад се виждаше някакъв мъж. Стори ми се познат. Беше висок, загорял, с буйна тъмна коса на вълни, която бе започнала красиво да посивява. Имаше интересно, енергично лице, не точно красиво, със странно нежни устни, които не му позволяваха да изглежда груб. Край ъгълчетата на сивите му очи имаше множество бръчици — от смях или взиране. Носеше бяла спортна риза, разкопчана до половината. Гърдите му бяха гъсто обрасли с косми, също започнали да побеляват. Като се приближих към бара, той вдигна поглед, кимна и отново се върна към заниманието си — според мен белеше лимони.

Тогава се сетих къде го бях виждал. Беше най-малко преди десет години и обикновено носеше нещо като каубойско облекло и винаги държеше някакво животинче в ръцете си — младо еленче или сърненце, или малко мече. Ще излезе от някоя гора или ще се покаже иззад някоя скала със зверчето в ръце и първо ще си помислите, че може да е болно или осакатено. После той ще го остави на земята, а камерата ще го проследи, като се втурва, за да иде при майка си, и тогава ще разберете, че не е нито болно, нито сакато. Просто се е било загубило. После камерата ще ви даде отблизо това грубовато, не съвсем сурово лице с изненадващо нежна усмивка, а той ще пъхне цигара в устата си и ще я запали с домакински кибрит, и един глас ще ви каже колко удивително мека и благоуханна е тази цигара.

Наместих се върху едно от столчетата пред барчето. Мъжът остави ножа, с който разрязваше лимоните, избърса ръце в една кърпа и побутна към мене малка салфетка и купичка с фъстъци.

— И с какво ще облекчим душата този следобед? — рече той. Гласът му подхождаше на ръста. Беше дълбок и мек. Никога не беше говорил в онези търговски реклами по телевизията, ала веднъж вече бях чувал този глас — по телефона, когато набрах номера, който Кони Мизъл беше издрънкала.

— Със скоч — рекох аз. — И вода. Нека да е голямо.

— Какъв да бъде скочът?

— „Дюърс“.

Той сръчно приготви питието, поднесе ми го и се върна към своите лимони.

— Търся Стейси — рекох аз.

Мъжът не вдигна поглед.

— Защо?

— Да му задам няколко въпроса.

Той остави ножа, отново се избърса и се облегна върху бара, като обхвана с две ръце раменете си. На лявата си китка носеше широка кожена каишка с три токички.

— Аз съм Стейси — каза той. — Ти кой си?

— Казвам се Лукас. Работя за Франк Сайз.

При последните ми думи той кимна.

— Онзи приятел с рубриката.

— Ъ-хъ.

— Значи си дошъл отдалече.

— Горе-долу.

— Е, и защо такъв като Франк Сайз ще се интересува от такъв като мене?

— Той се интересува от някого, когото може да познаваш. Мога ли да те почерпя едно?

Той се позамисли за момент, хвърли поглед през рамо към един малък електрически часовник и рече:

— Защо не. Ти ли черпиш или Сайз?

— Сайз.

— Тогава ще пийна „Чивъс“18.

След като си приготви питието и отпи, той отново се облегна на бара и обхвана с ръце раменете си, а аз взех да се възхищавам на мускулите на голите му силни ръце. Те също бяха обрасли с косми, които още не бяха започнали да побеляват.

— Е? — каза той.

— Гуендолин Рут Симс — рекох аз. — Позната още като Гуен Мизъл.

Той помълча малко, преди да каже:

— Това ме връща години назад.

— Колко?

Той се позамисли.

— Най-малко двайсет. — С дясната си ръка описа полукръг, обхващащ цялото заведение заедно с паркинга. Това беше жест на актьор. — Тя вървеше заедно със заведението, когато го купих преди двайсет години.

— Работеше за тебе?

Той кимна.

— Оставих я. Привличаше клиентите. По онова време беше хубаво парче.

— Колко време работи при тебе?

— Десет, може би единайсет години.

— И после?

— Отиде другаде.

— Защо?

— Когато го купих, това място беше една мръсна дупка. И тия, дето идваха тука, не бяха стока. Разни лесно забогатели типове, разни джебчии — такива се навъртаха тук. Появи ли се някой нов в града, ще пита пиколото къде стават хавите, а оня ще му каже — при Стейси. Такова място беше това, разбираш ме, нали?

— Разбирам — рекох аз.

— Тогава още се снимах във филми, но не много, защото филмовата индустрия взе да залязва, но после дойде онзи договор с телевизията. Реклами на цигари.

— Спомням си — рекох аз.

— Цигарите бяха скапани, но хонорарите си ги биваше. Тъй че оттам падаше по нещо и всичко влагах тука. Преустроих го цялото. Тогава търговията се пооживи и по едно време това беше най-модното заведение… нали разбираш, щото можеха да идват тука и да ме гледат как работя на бара, а после да се приберат вкъщи и да включат телевизора и да ме гледат как пускам на свобода някой малък скункс или нещо такова. Вдигнах цените, наех добър готвач, а джебчиите и нехранимайковците си отидоха. Тук вече не им беше добре. И Гуен си отиде с тях.

— Това стана… кога? Преди девет-десет години? — попитах аз.

Той кимна.

— Толкова.

— Познаваш ли детето на Гуен?

— Кони? — рече той. — Как да не познавах Кони. Тя се отбиваше тука всеки следобед към четири, след училище, да види дали майка й е успяла да се домъкне на работа. Към края Гуен беше почнала да си попийва. Кони още ли е във Вашингтон?

— Във Вашингтон е — рекох аз.

— И тя ли е замесена в тая история, дето я разследваш?

— Така изглежда.

Стейси отпи още една глътка от своето „Чивъс Ригъл“.

— Тя идва един-два пъти, като свърши оня колеж в Оукланд.

— „Милс“ ли?

— Да, „Милс“. Идваше тук и можеше да има, когото си ще от заведението. Включително и мене.

— Наистина си я бива — рекох аз.

— Казвам ти каква беше — продължи той. — Това беше най-красивата муцунка, която съм виждал в тоя град, а той не е пълен с грозотии.

— Тука си прав — казах аз.

— И умна беше — рече той. — Много беше чела и животът я беше научил. На такова нещо не се излиза насреща. Добре ли я кара сега?

— Изглежда — отвърнах аз. — Кажи ми нещо за баща й. Казвал се е Франк Мизъл, нали?

— Старият Франк — рече Стейси. — И него не съм виждал с години. Очаквах да го видя на погребението на Гуен, ама не дойде. Може и да не е знаел.

— Тя е починала преди около седем месеца, нали?

— Май толкова. Беше в края на октомври. Оня, дето живееше с нея, дойде тука и така ме изработи, че дявол да го вземе, кво да правя, дадох му някой и друг долар.

— Ти ходи ли на погребението?

Той кимна.

— Да, ходих. Бяхме аз и онуй приятелче, дето ми измъкна парите. Голям нехранимайко. И още трима други. Ама не ги познавах.

— Тя от какво умря?

— От пиене най-вече. Така мисля. Разправяха, че било пневмония, ама кой знай, можеш ли да им вярваш.

— Значи Франк Мизъл не дойде?

— Ъ-хъ. Знаеш ли, той и Гуен живяха заедно, кажи-речи, двайсет години — събраха се няколко години след Втората световна война и бяха заедно допреди седем-осем години. Ей богу, ако въобще някой е отгледал Кони, това е старият Франк. Научи я да свири на пиано и я пребиваше от бой, ако не искаше да ходи на училище. И между нас казано, май старият Франк й посягаше.

— На Кони?

— Да. И беше дяволски строг с нея.

— Чух, че имал и други наклонности.

Стейси ме погледна възмутено.

— Да не би да е престъпление?

— Никъде не пише, че е престъпление.

— Е, старият Франк може и да е бил малко сбъркан, ама с жените му вървеше. Ще ти кажа нещо, за това поне никога не се караха с Гуен. Той си я караше както си иска, Гуен — също, и може и да са падали големи кавги в неделя сутрин, ама не и за това кой с кого се е…

— За какво се караха?

— Заради Кони най-вече — както съм чувал. Старият Франк не можеше да подсигури Кони както трябва. Нали ти казах, мисля, че й посягаше, след като навърши дванайсет-тринайсет години. Купуваше й хубави дрехи, караше я да зубри, даваше й достатъчно пари, та да не се свива пред ония надути копелета в „Холивуд Хай“. И както ти казах, според мене старият Франк я отгледа, ако въобще някой я е отгледал. Гуен пет пари не даваше за Кони.

— Мислиш ли, че Франк наистина й е баща?

Стейси повдигна широките си рамене.

— Кой, по дяволите, знае? Гуен спеше с всички в града. Може да е бил Франк или една дузина други. Е, старият Франк разправяше на всеки, дето искаше да го слуша, че като момче бил изкарал заушки и че никоя жена не можела да забременее от него. Разправяше го наляво и надясно, ама мисля, че лъжеше.

— И не си го виждал наоколо, така ли?

Грамадният мъж поклати няколко пъти глава.

— Все пак не ми се вярва да е в града. Щеше да дойде на погребението на Гуен. Може да свири в някой вертеп във Фриско. Той си беше от там.

— Ще те питам нещо — рекох аз.

— Питай. Какво?

— Откъде знаеш, че Кони е във Вашингтон?

Без да променя позата си, Стейси погледна надясно към вратата, която водеше към улицата.

— Знаеш ли, това е една странна история.

— Защо не налееш по още едно и да ми я разправиш?

Стейси ме погледна.

— Пак ли Франк Сайз черпи?

— Франк Сайз.

Стейси приготви още за пиене, отпи от чашата си и отново се облегна на бара.

— Та както ти казах, това е една странна история. Даже не странна, а малко тъжна.

— А-ха — рекох аз, колкото да покажа, че го слушам с интерес.

— Около две седмици преди да умре Гуен, пристигна тука някаква ужасна стара уличница. Беше някъде по туй време. Нямаше много народ. Какво да ти кажа — истинска вещица. Дебела, червилото й размазано, на бузите й два пръста боя — самата смърт иде насреща ми. Гледам, има нещо познато в нея. Взирам се пак и кого, по дяволите, мислиш, че виждам?

— Не знам — отвърнах аз, тъй като не исках да го разочаровам.

— Самата Гуен. Изглеждаше ужасно. Е, какво пък, дявол да го вземе, някога бяхме добри приятели и нито веднъж не беше бъркала в касата ми, тъй че черпя я аз едно питие — едно двойно, защото се вижда, че няма да й се опре. Лицето й светва малко, ама си е все такава грозна. Да ти настръхне косата. Нямах друга работа, побъбрихме за старото време, накрая тя ме пита дали не искам да й направя една услуга. Помислих си, че иска да ми измъкне някоя двайсетачка, затуй й викам: Разбира се, ще ти направя услуга, стига да мога.

Стейси наведе глава и я поклати едва-едва, сякаш ме можеше да проумее.

— Знаеш ли, Гуен беше, кажи-речи, моя възраст. Четирийсет и седем или четирийсет и осем. Аз си поддържам формата. Бягам по две мили всеки ден по обяд и поработвам в градината. Ама Гуен не мога да я позная, изглежда към шейсет. Една такава раздърпана и носи пазарска чанта, същинска стара повлекана, и без няколко зъба. Казвам ти — истинска вещица. Тъй че й викам: Гуен, кво мога да направя за тебе? А тя бърка в оная пазарска чанта, дето я носи, и изважда някакъв пакет и писмо. Дава ми ги и вика: Ако се случи нещо с мене — вика, — изпрати ги по пощата. А пък аз й викам: Ако се случи какво с тебе? А тя ми отвръща: Ако умра бе, глупако. Е, дявол да го вземе, на никого не му се приказва за умиране, затуй подхвърлям й аз нещо на шега, черпя я още едно, а после тя става и се готви да си върви. Ама спира и ми вика: Знаеш ли, Стейс? Аз я питам какво, а тя ми вика: Знаеш ли, мисля, че не съм била много почтена. После се обръща и си излиза и повече не я видях — освен на погребението, ама и тогава не я видях, щото не отвориха ковчега.

— Хм — рекох аз. — За кого беше писмото?

— Писмото беше до някакъв човек в Лондон, Англия. С много особено име.

— Олтигбе? — попитах аз. — Игнейшъс Олтигбе?

— Да, май така беше. Какво е то, френско ли?

— Африканско — отвърнах аз.

— Сериозно ли говориш? — рече той. — Вярно, Гуен се влачеше с какви ли не.

— А пакетът за кого беше?

— За Кони. Беше адресиран до нея във Вашингтон. Така разбрах, че е там.

— Какъв беше пакетът? — попитах аз.

Той ми показа с ръце.

— Ей толкова голям. Колкото кутия за пури.

— Ти изпрати ли ги?

— Разбира се. Веднага след като оня нехранимайко, дето живееше с Гуен, дойде и ми каза, че е умряла и се опита да ми измъкне някой и друг долар, аз отидох в пощата и ги пуснах. Имаха си марки и всичко.

— Колко тежеше пакетът? Помниш ли?

Той пак сви рамене.

— Не знам. Сигурно колкото кутия с пури.

— Или книга? — рекох аз.

— Да, може би. Във всеки случай към един фунт. — Той ме погледна. — И каква е тая история с Кони? Чак Сайз да се интересува от нея?

— Той смята, че може да се окаже сензация.

— Голяма ли?

— Може би.

— Колко голяма?

— Толкова голяма, че да стигне чак до Сената.

— Сериозна работа. Тя има ли си неприятности?

— Не още.

— Нещо, свързано с пари, а?

— Не е изключено.

— Колко? Приблизително?

— Може да са от порядъка на милиони… възможно е.

Стейси кимна с глава самодоволно.

— Винаги съм го казвал — промърмори той почти на себе си.

— Кое?

— Винаги съм казвал, че с тоя ум и с тая външност един ден Кони ще стигне далече.