Целуната от сянката

Глава 18

След това всичко беше като в мъгла. Имах смътното усещане, че идвам на себе си и отново губя съзнание, че някакви хора стоят около мен, после отново бях във въздуха. Накрая се събудих в клиниката на Академията, а доктор Оленски бе надвесена над мен.

— Здравей, Роуз — рече. Тя беше жена морой на средна възраст и често се шегуваше, че съм нейният пациент номер едно. — Как се чувстваш?

В съзнанието ми нахлуха откъслечни подробности от случилото се. Лицата. Мейсън. Другите призраци. Ужасната болка в главата. Всичко бе изчезнало.

— Добре — отвърнах донякъде изненадана, че го казвам. За миг се зачудих дали всичко не е било просто сън. После погледнах зад нея и видях Дмитрий и Албърта да стоят наблизо. По израженията на лицата им разбрах, че случилото се в самолета е било съвсем истинско.

Албърта се прокашля, а доктор Оленски се извърна.

— Може ли? — попита Албърта. Лекарката кимна и другите двама пристъпиха напред.

Както винаги, Дмитрий беше като балсам за мен. Без значение какво се случваше, винаги се чувствах в безопасност в присъствието му. При все това дори той не бе в състояние да спре случилото се на летището. Когато ме гледаше, както в този миг — с толкова нежност и загриженост, — у мен се събуждаха смесени чувства. Една част се радваше, че толкова държи на мен. Но друга искаше да бъда силна заради него и да не се тревожи.

— Роуз… — започна Албърта несигурно.

Виждах, че няма никаква представа как да се справи със ситуацията. Случилото се беше отвъд опита й. Дмитрий пое нещата в свои ръце.

— Роуз, какво се случи там? — Преди да успея да промълвя и дума, той ме прекъсна. — И този път не ми казвай, че е било нищо.

Е, ако не можех да дам този отговор, не знаех какво да кажа. Доктор Оленски побутна очилата на носа си.

— Ние само искаме да ти помогнем.

— Не се нуждая от помощ — отвърнах. — Добре съм. — Звучах също като Брандън и Брет и едва не изтърсих: „Просто паднах“.

Албърта най-после се овладя.

— Беше добре по време на полета. Но когато се приземихме, определено никак не беше добре.

— Сега обаче съм добре — отвърнах упорито, но избягвах погледа й.

— Какво се случи тогава? — не се предаваше Албърта. — Защо бяха всичките тези викове? Какво имаше предвид с това, че трябва да ги накараме да се махнат? Кои са тези те?

За миг се поколебах дали да прибягна до предишното си обяснение — онова за стреса. Сега ми се стори пълна глупост. Затова не казах нищо. За моя изненада, очите ми се напълниха със сълзи.

— Роуз — промълви Дмитрий. Гласът му беше мек и нежен като коприна. Сякаш усетих ласката му върху кожата ми. — Моля те.

В този миг нещо се пропука в мен. Беше ми толкова трудно да му устоя. Извърнах глава и се втренчих в тавана.

— Призраци — прошепнах. — Видях призраци.

Никой от тях не очакваше точно това, но честно — как биха могли? В стаята настъпи мъчителна тишина. Накрая доктор Оленски заговори с пресекващ глас:

— К-какво искаш да кажеш?

Преглътнах.

— Той ме преследва през последните две седмици. Мейсън. В кампуса. Зная, че звучи шантаво — но беше той, или призракът му. Това се случи със Стан. Блокирах, защото Мейсън беше там и аз не знаех какво да направя. На самолета… Мисля, че и той беше там… както и другите. Но докато бяхме във въздуха, не можех да ги виждам ясно. Само откъслечни проблясъци… и ужасната болка. Ала когато се приземихме в Мартинвил, той беше там в пълната си форма. И не беше сам. Имаше и други с него. Други призраци. — Една сълза се търкулна от ъгълчето на окото ми и аз побързах да я изтрия, надявайки се никой от тях да не я е забелязал.

Замълчах. Не знаех какво да очаквам. Дали някой ще се засмее? Ще ми каже, че съм луда? Ще ме обвини, че лъжа и ще настоява да призная какво наистина се бе случило?

— Познаваш ли ги? — попита накрая Дмитрий.

Извърнах се и срещнах очите му. Те все още бяха сериозни и загрижени, никаква подигравка.

— Да… познах някои от пазителите на Виктор и мороите, жертви на убийствата. Семейството… семейството на Лиса също беше там.

Последните ми думи бяха посрещнати с мълчание. Всички си размениха погледи, може би надявайки се, че някой от тях разбира нещо.

Доктор Оленски въздъхна.

— Може ли да поговоря с двама ви насаме?

Тримата излязоха от лекарския кабинет и затвориха вратата. Но не съвсем плътно. Станах от леглото, прекосих стаята и застанах до вратата. Малката пролука бе достатъчна дампирските ми уши да уловят разговора. Чувствах се зле, че подслушвам, но те говореха за мен, а и не можех да се отърся от усещането, че в този момент се решава бъдещето ми.

— … очевидно това става — изсъска доктор Оленски. За пръв път я чувах да говори с толкова раздразнен тон. С пациентите си тя бе образец на спокойствие и ведрина. Трудно ми беше да си я представя ядосана, но сега определено беше. — Бедното момиче. Тя страда от посттравматично стресово разстройство4, което никак не е чудно след всичко, което се случи.

— Сигурна ли сте? — попита Албърта. — Може би е нещо друго… — Но докато думите й заглъхваха, знаех, че самата тя няма друго обяснение.

— Погледнете фактите: момиче, тийнейджърка, която е станала свидетел как един от приятелите й е жестоко убит, а след това убива убиеца. Не смятате ли това за травмиращо? Не мислите ли, че няма да й се отрази поне малко?

— Трагедиите са нещо, с което пазителите трябва да се справят — заяви Албърта.

— Може би не може да се направи нищо за действащите пазители, но Роуз все още е ученичка тук. Разполагаме със средства, за да й помогнем.

— Като например? — попита Дмитрий. В тона му прозвуча любопитство и загриженост, а не предизвикателство.

— Консултации с психотерапевт. Да поговори с някого за случилото се, може да й се отрази изключително добре. Трябваше да го направите веднага, след като се върна. Както и с останалите, които са били заедно с нея. Защо никой не се сети за това?

— Идеята е добра — рече Дмитрий. Познах по тона му, мозъкът му усилено работеше. — Може да го прави в свободния си ден.

— В свободния си ден? По-скоро всеки ден. Дори не бива да участва в тази практика. Симулираните учебни атаки на стригои едва ли ще й помогнат да се възстанови от истинската.

— Не! — Бутнах вратата, преди да се осъзная. Те се втренчиха в мен и аз мигновено се почувствах като пълна глупачка. Току-що се бях издала, че шпионирам.

— Роуз — поде доктор Оленски, завръщайки се към обичайния си загрижен тон, в който се долавяше лек укор. — Трябва да лежиш.

— Добре съм. Не можете да ме накарате да пропусна практиката. Ако го направя, няма да се дипломирам!

— Ти не си добре, Роуз, и в това няма нищо срамно след всичко, което си преживяла. Да мислиш, че виждаш призрака на някой умрял, също не е чак толкова необичайно при създалите се обстоятелства.

Понечих да я поправя, че не мисля, а наистина го виждам, но навреме се спрях. Да споря, че наистина виждам призраци, едва ли ще е в моя полза, макар че действително започвах да вярвам, че виждам точно това. Отчаяно се опитвах да измисля убедителна причина, за да не ме изключат от практиката. Обикновено доста добре успявах да се измъкна от напечени ситуации.

— Ако ми прекратите практиката, ще стане още по-зле, освен ако не ме задължите да ходя на консултации седем дни в седмицата по двайсет и четири часа на ден. Нуждая се да правя нещо. В момента повечето от часовете ми са прекратени. И какво ще правя? Ще седя със скръстени ръце? За да мисля все повече и повече за това, което се случи? Тогава наистина ще полудея. Не искам вечно да мисля за миналото. Трябва да продължа напред.

Малката ми реч ги хвърли в спор какво да правят. Аз слушах с прехапан език, знаех, че не бива да се меся. Накрая, с известно мърморене от страна на лекарката, всички решиха, че ще карам половин практика.

Оказа се идеален компромис за всички — е, с изключение на мен. Аз исках единствено да продължа живота си както досега. При все това осъзнавах, че това беше най-добрата сделка за мен. Решиха три дни в седмицата да имам практика, но без нощна смяна. През останалите дни ще тренирам и ще чета книги, които ми препоръчат.

Освен това ще посещавам психотерапевт, от което никак не бях във възторг. Не че имах нещо против психотерапевтите. Лиса посещаваше един и сеансите й се отразиха много добре. Да говориш за себе си и за неща, които те измъчват или притесняват, помага. Просто… ами, това беше нещо, за което не исках да говоря.

Но ако трябваше да избирам между това и да ме изхвърлят от практиката, нямах нищо против да го правя. Албърта смяташе, че ще успее да уреди да премина с половин практика. Освен това й хареса идеята да се срещам с терапевта, докато участвам в учебните атаки на пазителите — в случай че наистина са твърде травматизиращи за мен.

След като ме допрегледа, доктор Оленски обяви, че съм добре и мога да се върна в общежитието. Албърта си тръгна, а Дмитрий остана, за да ме придружи дотам.

— Благодаря, че поне ще карам половин практика — казах му. Днес алеите бяха мокри, защото след бурята времето бе омекнало. Е, не беше кой знае колко топло, но голяма част от леда и снега се бяха стопили. От клоните на дърветата капеше вода и се налагаше да заобикаляме множеството локви по пътя.

Дмитрий рязко спря и се извърна, като застана пред мен, блокирайки пътя ми. Наложи се и аз да спра и едва не се блъснахме. Той се протегна, сграбчи ръката ми и ме притегли по-близо до себе си, отколкото очаквах да направи на публично място. Пръстите му се впиха дълбоко в плътта ми, но не ме заболя.

— Роуз — рече той с такава болка в гласа, че сърцето ми направо спря, — не биваше едва сега да разбирам за това! Защо не ми каза? Знаеш ли как се чувствах? Имаш ли представа какво беше за мен да те гледам така и да не разбирам какво става? Знаеш ли колко се изплаших?

Бях смаяна — и от избухването му, и от нашата близост. Преглътнах, неспособна да издам звук. Върху лицето му се четяха толкова много емоции. Не си спомнях някога да е показвал така открито чувствата си. И изтърсих възможно най-тъпото нещо.

— Ти от нищо не се плашиш.

— Плаша се от много неща. Бях изплашен за теб. — Пусна ме и аз отстъпих назад. По лицето му все още се четяха страст и тревога. — Аз не съм идеален. Не съм неуязвим.

— Зная, просто… — Не се сещах какво да кажа. Той беше прав. Винаги възприемах Дмитрий за по-голям от живота. Знае всичко. Непобедим. Беше ми трудно да повярвам, че може толкова много да се тревожи за мен.

— И това продължава от доста време — додаде той. — Случилото се със Стан, когато разговаря с отец Андрю за духовете — през цялото време си се опитвала да се справиш с това! Защо не каза на някого? Защо не каза на Лиса… или… на мен?

Втренчих се в тези тъмни, тъмни очи, които обичах.

— А щеше ли да ми повярваш?

Дмитрий се намръщи.

— Да повярвам на какво?

— Че виждам духове.

— Ами… това не са духове. Роуз. Ти само мислиш, че са, защото…

— Ето защо — прекъснах го — не можех да кажа нито на теб, нито на който и да е друг. Никой нямаше да ми повярва, не и без да си помисли, че съм луда.

— Аз не мисля, че си луда. Но мисля, че наистина преживя много. — Ейдриън ми бе казал точно същото нещо, когато го попитах как мога да позная дали съм луда, или не.

— Има нещо повече — рекох и закрачих отново.

Без да помръдне, той се протегна и отново ме сграбчи. Привлече ме към себе си, така че сега стояхме дори по-близо от преди малко. Огледах се притеснено наоколо, чудейки се дали някой няма да ни види, но кампусът беше пуст. Беше рано, слънцето още не бе залязло, така че повечето обитатели на Академията още не бяха станали за училище. Още поне един час щеше да е мъртвило. Все пак се изненадах, че Дмитрий рискува да ни видят.

— Кажи ми тогава — настоя той. — Кажи ми какво повече има.

— Няма да ми повярваш. Не разбираш ли? Никой няма. Дори и ти… — При тази мисъл гласът ми пресекна, Дмитрий ме разбираше толкова добре. Исках — имах нужда — да разбере и това.

— Аз… ще се опитам. Но продължавам да мисля, че ти не разбираш какво наистина става с теб.

— Разбирам — отвърнах твърдо. — Но не и някой друг. Виж, ти трябва да решиш веднъж завинаги дали наистина да ми вярваш. Ако смяташ, че съм дете, твърде невинно, за да проумее какво става в крехкото му съзнание, тогава си върви. Няма за какво да говорим. Но ако ми вярваш достатъчно, за да си спомниш, че съм видяла и преживяла неща, които ме правят по-зряла от връстниците ми… ами, тогава би трябвало да осъзнаеш, че навярно зная какво говоря или поне отчасти.

Лъхна ни влажен и топъл бриз, с мирис на разтопен сняг.

— Вярвам ти, Роза. Но… не вярвам в призраци.

Каза го съвсем искрено и сериозно. Искаше да достигне до мен, да разбере… но в същото време не можеше да се пребори с досегашните си вярвания и убеждения, още не бе готов да се промени. Каква ирония, имайки предвид как картите Таро го бяха изплашили.

— Ще се опиташ ли? — попитах. — Или поне ще се опиташ ли да не приписваш всичко това на някакви психози?

— Да — кимна той. — Това мога да направя.

И така, аз му разказах за първите две появявания на призрака на Мейсън и как се страхувах да обясня инцидента със Стан. Разказах му за силуетите, които бях видяла в самолета, описах в подробности и това, което бях видяла на земята.

— Това не ти ли се струва малко, ъъ, специфично за случайна стресова реакция? — попитах, когато свърших.

— Не зная дали от „стресовата реакция“ наистина може да се очаква да е случайна или специфична. По същество те са непредсказуеми. — Бе добил замисленото изражение, което добре познавах, това, което ми подсказваше, че в главата му се въртят какви ли не предположения. Виждах също, че той все още не можеше да повярва в тази „призрачна история“, но в същото време наистина усърдно се опитва да се отърси от всички предразсъдъци. — Защо си толкова сигурна, че не си си въобразила всички тези видения?

— Ами и аз първо реших, че си въобразявам, че ми се е привидяло. Но сега… не зная. Просто имам усещането, че тези неща са истински… макар, разбира се, да осъзнавам, това не е доказателство. Но ти чу какво каза отец Андрю — за душите, които бродели наоколо, след като са умрели млади или от насилствена смърт.

Дмитрий наистина прехапа устната си. Явно смяташе да ми каже да не приемам дословно думите на свещеника. Вместо това попита:

— Значи ти смяташ, че Мейсън се е върнал, за да си отмъсти?

— Отначало така си помислих, но сега вече не съм толкова сигурна. Той никога не се е опитвал да ме нарани. Изглеждаше, сякаш иска да ми каже нещо. Освен това… всички онези призраци, сякаш също искаха да ми кажат нещо — дори тези, които не познавам. Защо?

Дмитрий ме изгледа косо.

— Имаш теория, нали?

— Да. Мислех си за това, което каза Виктор. Той спомена, че, защото съм „целуната от сянката“ — защото съм умряла — имам връзка със Света на мъртвите. Че никога няма да успея изцяло да загърбя това.

Дмитрий се намръщи.

— Аз не бих се доверявал много на това, което Виктор Дашков ти е казал.

— Но той знае много неща! И ти знаеш, че е така, независимо колко голям негодник е!

— Добре, да предположим, че това е истина: че понеже си „целуната от сянката“, виждаш призраци. Защо всичко това се случва точно сега? Защо не е започнало веднага след катастрофата?

— Мислих за това — изрекох възбудено. — Виктор каза и още нещо — че след като съм се сблъскала със смъртта, съм много по-близо до другата страна. Ами след като съм убила някого и това е укрепило връзката ми с отвъдното, и затова сега е станало възможно? Та нали аз скоро извърших първото си убийство. И не беше само едно.

— Защо всичко е толкова непредвидимо? — попита Дмитрий. — Защо се случва в определени моменти? Защо в самолета? Защо не в кралския двор?

Ентусиазмът ми помръкна малко.

— Ти да не би да си адвокат? — троснах му се. — Подлагаш на съмнение всичко, което ти казвам. Мислех, че ще се опиташ да разбереш без предразсъдъци.

— Наистина се опитвам. Но и ти трябва да го направиш. Помисли си за това. Каква е закономерността на виденията ти?

— Не зная — признах. Нямаше смисъл да се опитвам да го накарам да разбере. Чувствах се победена. — Ти все още си мислиш, че съм луда.

Той се протегна, обхвана брадичката ми с длан и повдигна лицето ми, за да го погледна.

— Не. Никога. Нито една от тези теории няма да ме накара да мисля, че си луда. Но винаги съм вярвал, че най-простото обяснение е най-разумното. Доктор Оленски също. В призрачната ти теория има дупки. Но ако откриеш нещо повече… може би ще успеем да разберем какво означава.

— Ние? — попитах.

— Разбира се. Няма да те оставя сама във всичко това, без значение какво е. Знаеш, че никога няма да те изоставя.

Имаше нещо много сладко и благородно в думите му и почувствах нуждата да му отвърна по същия начин, макар че това, което казах, сигурно е прозвучало доста идиотски.

— Аз също никога няма да те изоставя, знаеш го. Казвам го съвсем сериозно… не че, разбира се, нещо някога ще ти се случи, но ако започнеш да виждаш призраци или каквото и да е, аз ще ти помогна да се справиш с това.

Той се засмя тихо.

— Благодаря ти.

Ръцете ни се намериха, пръстите ни се сплетоха. Стояхме така почти минута, никой от нас не промълви нищо. Докосваха се единствено ръцете ни. Вятърът бе утихнал и макар че температурата беше някъде около четири градуса, имах чувството, че е пролет. Очаквах цветята да разцъфнат около нас. И сякаш споделили една и съща мисъл, двамата пуснахме едновременно ръцете си.

Малко след това наближихме спалните общежития и Дмитрий попита дали мога да продължа сама. Казах му, че всичко е наред и най-добре да се заеме със задълженията си. Той си тръгна, но тъкмо когато се канех да прекрача прага на входа, осъзнах, че съм си забравила сака с тоалетните принадлежности и багажа в клиниката. Промърморих няколко думи, които сигурно щяха да ми донесат наказание, обърнах се и поех забързано назад в посоката, от която току-що бях дошла.

Рецепционистката на доктор Оленски ми кимна към болничните стаи, когато й обясних защо съм се върнала. Взех сака си от празната стая и пристъпих в коридора, за да си тръгна. Внезапно видях някой да лежи в отсрещната. Не се виждаше никой от болничния персонал и любопитство ми — винаги надделяваше над добрите ми намерения — ме накара да надникна вътре.

Беше Аби Бадика, момиче морой от горните класове. Хубавка и наперена бяха прилагателните, които обикновено ми идваха наум, когато описвах Аби, но сега не беше нито едно от двете. Цитата беше издрана и в синини, а когато извърна лицето си към мен, пялото бе в червени белези.

— Нека отгатна — рекох. — Паднала си.

— К-какво?

— Паднала си. Чух вече този стандартен отговор: Брандън, Брет и Дейн. Но ще ти кажа истината — вие, приятели, ще трябва да измислите нещо друго. Мисля, че лекарите ще станат подозрителни.

Очите й се разшириха.

— Ти знаеш?

В този миг осъзнах грешката, която бях допуснала с Брандън. Бях го отрупала с настойчиви въпроси, което го бе накарало да се затвори и да не ми каже нищо. Онези, които бяха разпитвали Брет и Дейн, бяха постигнали същите резултати. С Аби осъзнах, че трябва да се държа така, сякаш вече знаех всички отговори, и тя щеше да ми снесе информацията.

— Разбира се, че зная. Те ми казаха всичко.

— Какво? — изписка тя. — Те се заклеха да не казват на никого. Това е част от правилата.

Правила? За какво говореше тя? Не можех да си представя, че членовете на някаква група, която пребиваше потомци на благородни фамилии, ще се ръководят от някакви правила. Тук ставаше нещо друго.

— Е, те нямаха голям избор. Не зная защо, но все продължавам да се натъквам на такива като вас. Трябва да им помогна да се прикрият. Казвам ти, че не зная още колко дълго може да продължи това, без някой да започне да задава въпроси. — Говорех като симпатизант, който иска да помогне с каквото може.

— Трябваше да бъда по-силна. Опитах, но не беше достатъчно. — Изглеждаше уморена и измъчвана от болки. — Просто не казвай на никого нищо, става ли? Моля те?

— Разбира се — уверих я, докато изгарях от любопитство да разбера какво означаваше „опитах“. — Няма да кажа на никого. И как изобщо се озова тук? Нали се предполагаше, че не бива да привличаш внимание? — Или поне така предполагах. Говорех съвсем наслуки.

Аби се намръщи.

— Отговорничката за етажа в общежитието ме видя и настоя да дойда тук. Ако останалите от Мана разберат, здравата ще си изпатя.

— Надявам се лекарката да те освободи, преди да са научили. Тя е доста заета. Имаш същите белези като тези на Брандън и Брет, а те не бяха особено сериозни. — Поне се надявах. — Белезите от изгорено… ъъ, са малко издайнически, но те нямаха проблеми.

Блъфирах яко. Не само че нямах никаква представа за раните на Брет, но и дори не знаех дали белезите, които Джил ми бе описала, са били от изгорено. Ако не бяха, може би току-що се бях издънила. Но Аби не ме поправи, а пръстите й разсеяно докоснаха един от червените белези по лицето й.

— Да, те казаха, че скоро ще изчезнат. Просто ще трябва да измисля нещо за пред доктор Оленски. — В очите й лумна малко пламъче на надеждата. — Те казаха, че няма да го направят, но може би… може би ще ми позволят да опитам отново.

В този момент добрата лекарка се върна. Изненада се да види, че още съм там, и ми каза, че трябва да се прибера в общежитието и да си почина. Сбогувах се с двете и излязох отново на студа. Макар че докато вървях, почти не забелязвах времето. Най-после, най-после, имах ключ към загадката. Мана.