Целуната от сянката

Глава 25

Мъртви или отвлечени. Сякаш не беше достатъчно, че стригоите дойдоха и ни нападнаха, че убиха морои и дампири. Но и бяха отвлекли част от жертвите си. Стригоите бяха известни с това. Дори и те не можеха да изпият неограничено количество кръв наведнъж. Затова често взимаха пленници и си ги пазеха за „закуска“ за по-късно. Понякога се случваше някой влиятелен стригой, който не желаеше сам да върши мръсната работа, да изпраща своите подчинени да му доведат живата плячка. Макар и доста рядко, бе възможно те преднамерено да отвлекат морои или дампири, за да ги използват като свежи попълнения на редиците си. Каквато и да бе причината, това означаваше, че част от нашите хора може би още бяха живи.

Ученици, морои и дампири се събраха пред сградите, за които бе обявено, че са прочистени от стригои. Възрастните морои се смесиха с нас, като оставиха на пазителите да преценят щетите от нападението. Отчаяно исках да се присъединя към този екип, да помогна, да довърша работата си, но те ясно ми дадоха да разбера, че с моята роля е приключено. Нищо не можех да направя, освен да чакам и да се тревожа заедно с другите. Всичко ми се струваше нереално. Стригоите бяха нападнали нашето училище. Как бе възможно да се случи това? В Академията бяхме в безопасност. Винаги са ни го повтаряли. Тук трябваше да сме на сигурно място. Ето защо нашите учебни години бяха толкова дълги и семействата на мороите се примиряваха с продължителната разделя с децата си. Струваше си заради гарантираното безопасно обучение. Обаче сега дори и това се промени.

Преброяването на жертвите отне само два часа, но чакането на докладите ни се стори цяла вечност. И броят… броят на жертвите се оказа стряскащ. Петнайсет морои бяха убити. Дванайсет пазители бяха убити. А група от тринайсет души, както морои, така и дампири, бяха отвлечени. Според преценките на пазителите сме били нападнати от приблизително петдесет стригои, което беше невъобразимо много. Намериха се двайсет и пет тела на мъртви стригои. Останалите бяха успели да избягат, като много от тях бяха отнесли жертвите си със себе си.

На фона на загубите на стригоите нашите все пак изглеждаха по-малки от това, което би могло да се очаква. Няколко фактора спомогнаха за спасяването ни. Първият бе ранното предупреждение. Стригоите едва бяха проникнали на територията на Академията „Св. Владимир“, когато аз предупредих Стан. Цялото училище бе блокирано много бързо. Много спомогна и това, че тъкмо тогава повечето от нас вече бяха вътре в сградите заради вечерния час. Повечето от жертвите — убити или отвлечени — бяха дадени сред онези, които са се намирали навън при нашествието на стригоите.

Стригоите въобще не успяха да проникнат в общежитията на началните курсове, за което Дмитрий изтъкна, че до голяма степен се дължало на мен и Кристиан. Но успели да пробият отбраната на едно от общежитията на мороите — при това точно онова, в което живее Лиса. Стомахът ме сви, когато чух това. Макар че благодарение на връзката ни бях сигурна, че тя е добре, не можех да забравя подигравателната усмивка на русокосия стригой, който се заканваше да затрие фамилията Драгомир. Не знаех какво се бе случило с него. Слава богу, групата от атакуващи стригои не успяла да достигне по-навътре в нейното общежитие, но при отблъскването им били дадени много жертви.

Една от тях се оказа Еди.

— Какво? — възкликнах, когато Ейдриън ми го съобщи.

Бяхме се събрали в столовата, за да хапнем по нещо. Вече не бях сигурна дали е обяд или вечеря, тъй като кампусът бе преминал на дневен режим, което напълно обърка представата ми за времето. Цялата столова беше притихнала, всички разговори се водеха само шепнешком. Храненето беше единственото основание учениците да напускат своите спални помещения. За по-късно бе насрочено събиране на пазителите, на което бях поканена, макар формално да нямах право на това, но засега предпочитах да остана сред приятелите си.

— Той беше с вас — спомних си аз. Погледнах към Лиса почти укорително. — Видях го, че беше с теб. През твоите очи.

Тя насочи погледа си към мен над подноса си с храната, към която не проявяваше никакъв интерес. Лицето й бе пребледняло от скръб.

— Когато стригоите нахлуха в долните етажи, той и още неколцина от новаците се втурнаха долу на помощ.

— Не са намерили тялото му — каза Ейдриън. Сега по лицето му нямаше никакви следи от самодоволство или насмешка. — Той е един от отвлечените.

Кристиан въздъхна и се облегна на стола си.

— В такъв случай все едно е мъртъв.

Столовата изчезна от погледа ми. Престанах да виждам всички около мен. В този миг виждах единствено стаята в Споукан, където ни държаха като пленници. Те бяха измъчвали Еди и едва не го убиха. Това кошмарно преживяване го промени завинаги, повлия върху поведението му на пазител. В резултат Еди се посвети изключително на призванието си, но това донякъде помрачи веселия му нрав и заразителния смях, толкова характерни за него.

Ето че отново се повтаряше. Еди бе пленен. Толкова се бе старал да опази Лиса и другите, че бе рискувал живота си при отблъскването на атаката. Не бях наблизо до общежитието на мороите, когато се е случило, но се чувствах отговорна — все едно, че е трябвало да го пазя. Със сигурност дължах това на Мейсън. Мейсън. Мейсън, който умря пред очите ми и чийто призрак не бях виждала, откакто ме предупреди. Не успях да го спася, а ето че сега изгубих и най-добрия му приятел.

Скочих от стола и блъснах подноса си. Отново ме обзе онази черна ярост. Ако в момента имаше стригой наблизо, щях да ги изпепеля, без да ми е нужна магията на Кристиан.

— Какво не е наред? — учуди се Лиса. Вгледах се смаяно в нея.

— Какво не е наред ли? Какво не е наред? Сериозно ли ме питаш това? — Гласът ми отекна оглушително в притихналата столова. Всички се извърнаха към мен.

— Роуз, знаеш какво имаше предвид тя — намеси се Ейдриън с необикновено спокоен тон. — Всички сме разстроени. Седни. Всичко ще е наред.

За миг едва не го послушах. Но сетне се осъзнах. Той се опитваше да използва внушението върху мен, за да охлади яростта ми. Изгледах го кръвнишки.

— Няма да бъде наред, освен ако не направим нещо по въпроса.

— Нищо не може да се направи — припомни ми Кристиан. До него Лиса стоеше мълчаливо, все още обидена, че така й се бях изрепчила.

— Ще видим дали нищо не може да се направи — възразих аз.

— Роуз, почакай — извика Лиса. Тревожеше се за мен, беше много изплашена. Беше дребнаво и егоистично, но тя не искаше да я изоставям. Беше свикнала винаги да съм до нея. Аз й внушавах сигурност. Но не можех да остана, не и сега.

Изскочих бегом от столовата и се озовах навън, сред ярката светлина. До събирането на пазителите оставаха още два часа, но това нямаше значение. Трябваше веднага да поговоря с някого. Завтекох се към сградата на пазителите. Някой тъкмо влизаше и аз го блъснах в бързината си.

— Роуз?

Гневът ми отстъпи пред изненадата.

— Мамо?

Моята майка, прочутият пазител Джанин Хатауей, стоеше изправена до вратата. Изглеждаше точно както когато я бях видяла за последно по Нова година. Къдравата й червена коса все още бе подстригана късо, а лицето й бе загрубяло от вятъра и загоряло от слънцето. Кафявите й очи изглеждаха по-сурови от последната ни среща, което само по себе си означаваше нещо.

— Какво правиш тук? — попитах я аз.

Както казах на Диърдри, през по-голямата част от живота ми отношенията между мен и майка ми бяха доста трудни главно заради чувството на отчужденост, което неизбежно се пораждаше, ако имаш родител, служещ като пазител. От години негодувах срещу нея и все още не бяхме много близки, но тя беше до мен след смъртта на Мейсън и ми се струваше, че и двете имахме основания да се надяваме нещата между нас да се подобрят през следващите години. Тя бе заминала след новогодишната ни ваканция. Последното, което чух за нея, бе, че се е върнала в Европа заедно с кралската фамилия Шелски, която охраняваше.

Тя отвори вратата и аз я последвах. Както винаги, маниерите й бяха резки и делови.

— Попълвам редиците. Бе поискано подкрепление за охраната на кампуса.

Попълване на редиците. Заместване на избитите пазители. Вече всички трупове бяха разчистени — на стригои, морои и дампирите — но празнотата, останала след загиналите, не можеше да изчезне толкова бързо. Все още ги виждах, като затворех очи. Но изведнъж, докато стоях до нея, осъзнах, че разполагам с една възможност. Сграбчих я за ръката, което я сепна.

— Трябва да тръгнем по следите им — заговорих й забързано. — Да спасим отвлечените.

Майка ми ме изгледа внимателно и само лекото смръщване издаде чувствата й.

— Ние не правим подобни неща. И ти го знаеш. Трябва да пазим тези, които са тук.

— Ами онези, тринайсетте? Не трябва ли и тях да защитаваме? Нали веднъж вече си била изпращана на спасителна мисия.

Тя поклати глава.

— Онова беше различно. Тогава имахме следа. А сега, дори и да искаме, не знаем къде да търсим тази банда.

Знаех, че е права. Стригоите нямаше да оставят лесни за откриване следи. И тогава… най-внезапно ме осени едно хрумване.

— Защитните пръстени са изградени отново, нали? — попитах я.

— Да, почти веднага. Все още не сме сигурни как е била пробита защитата. Не са разполагали със сребърни колове, за да я разкъсат.

Понечих да й споделя теорията си, но тя не бе запозната с призрачните ми преживявания и нямах намерение да й обяснявам всичко.

— Знаеш ли къде е Дмитрий?

Майка ми махна с ръка към забързаните наоколо групи от пазители.

— Сигурна съм, че в момента е зает с някаква задача. В момента всички сме много ангажирани. Трябва да отида да съобщя за пристигането си. Зная, че си поканена на събирането, но то още не е започнало, така че гледай да не им се пречкаш.

— Няма… но първо трябва да говоря с Дмитрий. Важно е, може да повлияе много върху това, което ще се случи на събирането.

— За какво става дума? — попита ме тя, изпълнена с подозрение.

— Още не мога да ти обясня… Много е объркано. Нужно ми е малко време. Само ми помогни да го намеря и по-късно ще ти кажем.

Майка ми не остана особено доволна. В края на краищата Джанин Хатауей не беше от хората, които са свикнали да им отказват. Но въпреки това ми помогна да намеря Дмитрий. След всичко случило се в Споукан мисля, че вече не гледаше на мен само като на вечно недоволна и нацупена тийнейджърка. Намерихме Дмитрий заедно с още няколко пазители да разглеждат картата на кампуса и да планират как да бъдат разпределени новопристигналите пазители. Около картата се бяха събрали доста пазители, така че той можеше да се отдалечи незабелязано.

— Какво има? — попита ме, докато стоях сковано в единия край на помещението. Дори и в разгара на тази криза, сред толкова много тревоги за другите, можех да се закълна, че една част от него се тревожеше само за мен. — Добре ли си?

— Мисля, че трябва да предприемем спасителна мисия — казах му аз.

— Много добре знаеш, че ние…

— … обикновено не постъпваме така. Да, да. И също така съм наясно, че нямаме представа къде са те… макар че аз може би знам.

Той се намръщи.

— Откъде знаеш?

Разказах му, че снощи именно Мейсън ме бе предупредил за предстоящото нападение на стригоите. Оттогава двамата с Дмитрий не бяхме имали възможност да поговорим. Така и не успяхме да анализираме всичко около атаката. Всъщност не бяхме разговаряли и за онова, което се случи в хижата. Това ме караше да се чувствам странно, защото исках да си мисля само за това, но не можех. Не и при толкова трагични събития около нас. Затова се стараех да изтласкам сексуалните си спомени, обаче те все изплуваха на повърхността и още повече объркваха чувствата ми.

С надеждата, че изглеждам хладнокръвна и компетентна, аз продължих да обяснявам идеите си.

— Мейсън вече не се появява пред мен, защото защитните пръстени са възстановени, но… но ме гложди предчувствието, че той знае къде са сега стригоите. Мисля, че ще ни покаже скривалището им. — Изражението на Дмитрий недвусмислено ми подсказа, че той се съмнява в това. — Хайде! Трябва да ми повярваш след всичко, което се случи.

— Още ми е трудно да си го обясня — призна той. — Но… добре. Да предположим, че е вярно. Мислиш, че може да ни насочи? Можеш да го попиташ и той да ти отговори?

— Да — потвърдих аз. — Мисля, че мога. През цялото време се опитвах да го изтласкам от съзнанието си, но мисля, че ако му покажа, че действително се вслушвам в посланията му, той ще ни помогне. Мисля, че точно това е искал винаги. Знаел е, че защитните пръстени са отслабени и че стригоите са изчаквали в засада най-удобния момент. Не може да са много далеч от нас… трябвало е да спрат заради слънчевата светлина и да се скрият някъде. Може би ще успеем да ги открием, преди пленниците да загинат. А когато ги приближим, аз мога да ги открия. — После му обясних за гаденето, което ме обземаше, ако имаше стригои наблизо. Дмитрий не оспори казаното от мен. Мисля, че напоследък му се струпаха твърде много странни неща, за да задава въпроси за всяко от тях.

— Но Мейсън не е тук. Ти каза, че не може да прониква през защитните пръстени. Как тогава ще ни помогне? — попита ме той.

И това бях обмислила.

— Изведи ме извън портите.

След кратък разговор с Албърта за „проучване на нещо“, Дмитрий ме изведе навън от сградата и ние поехме по дългия път до входа на Академията. По пътя нито един от двама ни не проговори. Дори и в разгара на тези драматични събития аз не преставах да си мисля за хижата. За прегръдките и целувките му. По някакъв необясним начин това ми помагаше да преодолея целия този ужас. Имах чувството, че същото става и с него.

Входът на Академията представляваше стражева кула, от двете страни на която се извиваше дълга желязна ограда, издигната точно над защитните пръстени. От входа започваше тесен път с дължина около трийсетина километра към магистралата. Този портал почти винаги беше затворен. За пазителите бе издигната малка барака и те денонощно следяха района.

Изненадаха се от нашето искане, но Дмитрий ги увери, че ще излезем извън оградата само за малко. Пазителите плъзнаха тежката метална врата, но само колкото да се промъкнем един по един. Дмитрий и аз излязохме отвън. Главоболието ме връхлетя почти веднага и започнах да виждам лица и фигури. Също както на летището. Когато се озовавах извън защитните пръстени, можех да виждам всякакви духове. Но сега разбирах какво се случваше и вече не се плашех. Само трябваше да се контролирам.

— Махнете се — казах на сивеещите, застрашително надигащи се около мен силуети. — Нямам време за вас. Махайте се. — Вложих колкото можах повече убедителност в интонацията си и за мое удивление призраците избледняха. В ушите ми продължаваше да се долавя само леко жужене, напомнящо, че още са тук. Знаех, че ако дори само за миг занемаря бдителността си, те отново ще ме връхлетят. Дмитрий ме изгледа загрижено.

— Добре ли си?

Кимнах и се озърнах. Единственият призрак, който исках да видя, не се появяваше.

— Мейсън — извиках. — Нуждая се от теб. — Нищо. Започнах да съжалявам, че преди малко толкова безцеремонно разгоних другите призраци. — Мейсън. Моля те. Покажи се.

Не виждах нищо, освен лъкатушещия пред мен път, чезнещ сред скованите от зимата хълмове. Дмитрий ми хвърли същия поглед, както през миналата нощ — този, който подсказваше, че е дълбоко загрижен за душевното ми здраве. И наистина в този миг и аз бях разтревожена. Предупреждението на Мейсън от миналата нощ за мен бе окончателното потвърждение, че той бе реален. Обаче сега…

След минута силуетът му изникна пред мен. Само дето ми се стори по-блед от преди. За пръв път, откакто започна всичко това, бях щастлива, че го виждам. Той, разбира се, пак изглеждаше тъжен. Все същата мрачна картина.

— Най-после. Накара ме да изглеждам като побъркана. — А той просто ме гледаше и аз моментално съжалих за нелепата си шега. — Извинявай. Отново се нуждая от помощта ти. Трябва да ги намерим. Трябва да спасим Еди.

Той кимна.

— Можеш ли да ми покажеш къде са те?

Той кимна отново и се обърна, за да посочи в посоката почти направо пред мен.

— Дошли са от задната страна на кампуса?

Още веднъж ми кимна и аз разбрах какво означава жестът му. Знаех как стригоите бяха проникнали, но точно сега нямах време да се задълбавам в тези подробности. Обърнах се към Дмитрий.

— Ще ни трябва карта.

Той отиде до входа на Академията и размени няколко думи с един от дежурните пазители. След малко се върна с карта и я разгъна пред мен. На нея се виждаше разположението на кампуса, както и пътищата и теренът в околността. Взех я от него и я издигнах пред Мейсън, като се опитах да я задържа изпъната въпреки пронизващия вятър.

Единственият път, водещ извън Академията, се простираше право пред нас. Останалата част от кампуса беше заобиколена от гори и стръмни скали. Посочих към една местност край задната част на кампуса.

— Оттук са влезли, нали? Където първо са били разрушени защитните пръстени?

Мейсън пак кимна. После вдигна пръст и без да докосва картата, очерта маршрут през горите, заобикалящ края на една невисока планина. Продължи още доста нататък, за да стигне до едва забележим на картата черен коларски път, който след много километри нататък стигаше до голямата междущатска магистрала. Проследих с поглед накъде сочеше и внезапно се усъмних в идеята да го използвам като водач.

— Не, това не е възможно — възразих му. — Не може да са там. Сред тези гъсти гори по склоновете няма никакви пътища. Те са били принудени да ходят пеша. А разстоянието от Академията до коларския път не е малко. Не са разполагали с достатъчно време. Трябвало е да се скрият от дневната светлина.

Мейсън поклати глава — очевидно в знак на несъгласие с мен — и отново проследи същия маршрут, при това и напред, и назад. Конкретно се спря върху едно място, което се намираше не много далеч от оградата на Академията. Или поне на тази карта не изглеждаше далече. Картата обаче не беше много подробна и аз можех само да предполагам, че се намира на няколко километра оттук. Мейсън задържа пръста си там, погледна ме и сетне отново сведе очи надолу.

— Не могат сега да са там — пак му възразих. — Това е навън, на открито. Може да са проникнали отзад, но трябва да са се изтеглили откъм предната страна на кампуса, за да използват някакви коли за бягството си.

Мейсън само поклати глава.

Измъчена, погледнах към Дмитрий. Усещах как времето ни за престой извън оградата изтича, а странното твърдение на Мейсън, че стригоите са само на няколко километра оттук, на открито при дневна светлина, ме ядосваше. Нали лесно се ядосвах. Искрено се съмнявах те да са разпънали палатки и да са си устроили лагер на открито.

— Има ли там сгради или нещо подобно? — настоятелно попитах, като притиснах пръста си към мястото, посочено от Мейсън. — Той каза, че са се оттеглили по този път. Но няма как да са могли да стигнат далече преди изгрев-слънце. Освен това твърди, че са още тук, на това място. Дмитрий присви замислено очи.

— Тази местност не ми е позната. — Взе картата и я отнесе до другите пазители, за да проверят и те. Докато мъжете разговаряха край оградата, аз отново погледнах към Мейсън.

— Дано да си прав за това — предупредих го аз.

Той кимна.

— А ти… видя ли ги? Стригоите и пленниците им?

Той кимна отново.

— Еди още ли е жив?

Пак кимна. Дмитрий се върна при мен.

— Роуз… — В гласа му се прокрадна странна нотка, докато разтваряше картата, сякаш сам не можеше да повярва на това, което ми казваше: — Стивън току-що ми каза, че точно там има пещери, в подножието на планината.

Погледнах Дмитрий в очите. Сигурно в този миг съм изглеждала не по-малко смаяна от него.

— И те са достатъчно големи, за да…

— Достатъчно големи, за да ги използват стригоите да се скрият до падането на нощта? — Дмитрий кимна. — Да. И се намират само на осем километра оттук.