Целуната от сянката

Глава 7

При първото предупреждение за настъпването на вечерния час мороите започнаха да си прибират нещата. Ейдриън веднага си тръгна, но Лиса и Кристиан вървяха бавно към общежитието. Държаха се за ръце, приближили главите си, шепнейки си нещо, което бих могла да „подслушам“, ако проникнех в мислите на Лиса. Още бяха ядосани заради вестите около процеса срещу Виктор.

Предпочетох да ги оставя да се усамотят и спазвах прилично разстояние, докато Еди крачеше по-близо до тях. Понеже в кампуса живееха повече морои, отколкото дампири, на мороите бяха отредени две отделни сгради за общежития, залепени едно до друго. Поради това Лиса и Кристиан не обитаваха една и съща сграда. Те се спряха, когато стигнаха до мястото на двора, където пътеките се разделяха към входовете на двете сгради. Целунаха се за довиждане, а аз се постарах да изпълнявам максимално добре най-важното задължение на пазителите — да гледат, но всъщност да не виждат. Лиса се сбогува с мен и двамата с Еди се запътиха към нейното общежитие. Аз последвах Кристиан към неговото.

Ако охранявах Ейдриън или някой като него, вероятно нямаше да ми се размине да изслушам куп шеги и сексуални закачки за това, че през следващите шест седмици ще спим близо един до друг. Но Кристиан се отнасяше към мен с нехайния и безцеремонен маниер на някой брат към сестра му. Разчисти място на пода за мен и когато се върна от банята, след като си изми зъбите, аз вече си бях спретнала удобно легло от няколко одеяла. Той изгаси осветлението и се отпусна в леглото си. След няколко минути, изтекли в тишина, го попитах:

— Кристиан?

— Време е да спим, Роуз.

Прозях се.

— Повярвай ми, и аз това искам. Но имам въпрос.

— Пак ли за Виктор? Защото имам нужда от сън, а това отново ще ме вбеси.

— Не, за нещо друго е.

— Добре, давай.

— Ти защо не ми се подиграваше след онова, което се случи със Стан? Всички други се опитаха да отгатнат дали съм се объркала или съм го направила нарочно. Лиса доста ме притисна. Ейдриън по-малко. А пазителите… е, за тях по-добре въобще да не говорим. Но ти нищо не каза. Очаквах ти да си първият, който ще се нахвърли срещу мен с някакъв язвителен коментар.

Отново настъпи тишина. Оставаше ми само да се надявам, че обмисля отговора си, а не е заспал.

— Нямаше смисъл да ти се нахвърлям — изрече най-после той. — Зная, че не го направи нарочно…

— А защо не? Искам да кажа, не че се опитвам да ти противореча — понеже действително не го направих нарочно — но защо си толкова сигурен?

— Заради нашия разговор в часа по кулинарни науки. И заради начина, по който се държиш. Видях те в Споукан. Всеки, който може да направи това, което направи ти… е, ти не би направила нещо толкова детинско.

— Брей. Благодаря. Аз… ъъъ, това означава много за мен. — За разлика от всички останали Кристиан ми вярваше. — Ти си първият, който действително вярва, че просто съм се объркала и смутила без някакви потайни подбуди.

— Ами… — Замълча за миг. — И на това не вярвам.

— На какво не вярваш? Че съм се смутила и блокирала? Защо да не е така?

— Ама ти не ме ли чу? Видях те в Споукан. Личност като теб не блокира, не се обърква или вцепенява. — Понечих да му изредя същите обяснения, с които излязох пред пазителите, че да убиеш стригой не ме прави непобедима, но той ме прекъсна: — Освен това видях лицето ти.

— Навън… на двора ли?

— Да. — Изтекоха още няколко мига в пълна тишина. — Не зная какво се случи, но съдейки по начина, по който гледаше… това не беше вид на някой, който се опитва да си го върне на някой друг. Не беше и вид на някой, стъписан или объркан от атаката на Алто. Беше нещо различно… не зная. Но ти беше напълно погълната от нещо друго — и искаш ли да ти кажа честно какво беше изражението ти? Като на изплашена.

— И все пак… не ми се подигра и заради това.

— Не е моя работа. Ако е било нещо толкова значимо, че да те обсеби така, тогава трябва да е нещо сериозно. Но ако се стигне до сблъсъци, ще се чувствам в безопасност с теб, Роуз. Зная, че ще ме защитиш, ако тук наистина се появят стригои. — Прозина се. — Добре. А сега, след като разголих душата си пред теб, може ли най-после да спим? Ти може и да не се нуждаеш от сън за красота, но не всички имат този късмет.

Оставих го да спи, а скоро след това изтощението надви и мен. Имах дълъг, тежък ден, пък и предишната нощ не си бях отпочинала. След като потънах в тежък сън, започнах да сънувам. И тогава долових издайническите признаци, че отново съм се озовала в един от шантавите сънища на Ейдриън.

— О, не — простенах в съня си.

Стоях в някаква градина в разгара на лятото. Въздухът беше тежък и влажен, а златистите слънчеви лъчи ме заливаха. Около мен цъфтяха цветя с всички възможни цветове, а въздухът бе наситен с ухание на люляк и рози. Пчели и пеперуди танцуваха от цвят на цвят. Бях само по дънки и ленено потниче. Моят назар — малко синьо око от стъкло, вълшебен талисман, за който се казваше, че пази от всякакво зло — висеше на верижка около врата ми. Носех също и вързана около китката ми броеница с кръст, наричана още четки. Тя бе семейна ценност на рода Драгомир, подарена ми от Лиса. Докато изпълнявах ежедневните си задължения, рядко носех бижута, но в сънищата ми те винаги присъстваха.

— Къде си? — провикнах се. — Зная, че си тук.

Ейдриън пристъпи иззад едно дърво, цялото обсипано с розови и бели цветчета. Носеше дънки — не помнех досега да го бях виждала по дънки. Но му стояха много добре, пък и несъмнено бяха някаква дизайнерска марка. Тъмнозелена памучна тениска, много семпла, покриваше тялото му, а слънчевите лъчи изпращаха щедри златисти отблясъци в кестенявата му коса.

— Предупредих те да стоиш настрана от сънищата ми — заявих му, като опрях ръце на кръста си.

Той ме удостои с ленивата си усмивка, неговата запазена марка.

— А как иначе, според теб, ще можем да си поговорим? Преди малко не ми се стори много приятелски настроена.

— Може би щеше да имаш повече приятели, ако не използваше внушението върху хората.

— Трябваше да те спася от самата теб. Твоята аура е заприличала на буреносен облак.

— Добре де, поне веднъж може ли да не говорим за аури и за надвисналата над мен гибелна заплаха?

Погледът му ми подсказа красноречиво, че той много се интересуваше от това, но изостави темата.

— Добре. Можем да говорим и за други неща.

— Само че сега въобще не искам да разговарям! Искам да спя.

— Ти спиш в момента — усмихна ми се Ейдриън и се отдръпна, за да огледа някаква разцъфнала с оранжеви и жълти цветя лоза, виеща се около една дървена колона. Нежно прокара пръсти по краищата на едно от цветчетата. — Това е градината на моята баба.

— Страхотна е — признах аз, като се облегнах по-удобно на ябълковото дърво. По всичко изглеждаше, че май ще останем още малко. — А сега сигурно ще трябва да изслушам семейната ти история.

— Хей, тя беше прекрасна дама.

— Сигурна съм, че е била. Мога ли вече да си вървя?

Погледът му оставаше вперен в цветовете на лозата.

— Не бива да се подиграваш с родословните дърва на мороите. Ето, например ти нищо не знаеш за баща си. Нищо чудно да се окажем роднини.

— Това означава ли, че ще ме оставиш на мира?

Той се приближи отново до мен и веднага превключи на тази тема, сякаш не е имало прекъсване.

— Не, не се тревожи. Мисля, че произлизаме от различни родове. Впрочем, твоят баща не беше ли турчин?

— Да, поне според моята… хей, гърдите ми ли зяпаш?

Той ме гледаше съвсем отблизо, но очите му вече не бяха приковани в лицето ми. Скръстих ръце пред гърдите си и му метнах кръвнишки поглед.

— Гледам потника — каза той. — Този цвят никак не ти подхожда.

Пресегна се и докосна презрамката му. Така бързо, както мастило попива в хартия, материята с цвят на слонова кост придоби тъмен виолетово-син цвят, също като цветчетата на лозата. Той присви очи като художник, оглеждащ творбата си.

— Как го направи? — възкликнах удивено.

— Това е моят сън. Хмм. Ти не си синя личност. Е, поне не що се отнася до значението на цветовете. Нека да опитаме това. — Синьото отстъпи пред яркочервено. — Да, това е. Червеното е твоят цвят. Червено като роза, като сладка, сладка Роуз.

— О, господи — въздъхнах. — Не зная как може да си толкова откачен дори и на сън. — Той никога не бе изпадал в мрачни и депресивни състояния, както бе станало с Лиса през последната година, но духът определено го превръщаше понякога в доста странна личност.

Ейдриън отстъпи и разтвори ръце.

— Винаги съм бил луд по теб, Роуз. Ето че сега ще съчиня една поема, импромптю или наистина импровизирана, посветена на теб. — Отметна глава назад и се развика към небето:

Ейдриън отпусна ръце и ме изгледа очаквателно.

— Как може един трън да се бори? — запитах.

Поклати глава.

— В изкуството не бива да се търси смисъл, малък дампир. Освен това нали се предполага, че съм луд?

— Не си най-лудият, когото съм виждала.

— Добре — рече той и се отдалечи, за да разгледа някакви хортензии. — Ще се погрижа за това.

Тъкмо се приготвих да го попитам кога ще мога „да се върна обратно в съня си“, когато нещо ми хрумна.

— Ейдриън… как може някой да разбере дали действително е луд, или не?

Той се извърна от цветята с усмивка на лицето. Можех да се закълна, че се канеше да обърне всичко на шега, но тогава се вгледа по-внимателно в мен. Лицето му помръкна и стана необичайно сериозен.

— Мислиш, че си луда?

— Не зная — смотолевих и сведох очи към земята. Бях боса и острите стръкове трева гъделичкаха ходилата ми. — Ама все ми се привиждат… разни неща.

— Лудите рядко си задават въпроса дали са луди — отбеляза той мъдро.

Въздъхнах и на свой ред погледнах към него.

— Това никак не ми помага.

Ейдриън се приближи към мен и отпусна ръка на рамото ми.

— Не мисля, че си луда, Роуз. Мисля обаче, че много преживя.

Намръщих се.

— Какво означава това?

— Просто означава, че не те мисля за луда.

— Благодаря. Това изяснява нещата. Знаеш ли, тези сънища наистина започват да ме дразнят.

— Лиса няма нищо против тях — каза той.

— И нея ли посещаваш? Сериозно ли не знаеш никакви граници?

— Не, нейните сънища са с обучаваща цел. Тя иска да се научи как да го прави.

— Чудесно. Значи аз се оказах единствената щастливка, подложена на сексуалното ти преследване.

Сега наистина придоби вид на наранен мъж.

— Честно казано, много ми се иска да не се държиш с мен, сякаш съм някакво гадно дяволско изчадие.

— Съжалявам. Но просто не ми се вярва, че можеш да направиш нещо полезно.

— Правилно. За разлика от твоя наставник, този ухажор на малолетни. Обаче не виждам да си постигнала голям напредък с него.

Отстъпих крачка назад и присвих очи.

— Не намесвай Дмитрий в това.

— Няма, но едва когато престанеш да се държиш така, сякаш той е самото съвършенство. Поправи ме, ако греша, но той е един от онези, които криеха от теб истината за съдебния процес, нали?

Отклоних поглед от него.

— Сега това няма значение. Освен това той си е имал причини да постъпи така.

— Да, които очевидно не включват да бъде откровен с теб или да се пребори за разрешението да отидеш там. Докато аз… — Небрежно сви рамене. — Мога да те заведа на процеса.

— Ти? — Изсмях се дрезгаво. — И как ще го постигнеш? Ще си поприказваш на по цигара със съдията? Или ще използваш внушение, за да въздействаш на кралицата и на половината й придворни?

— Не съди толкова прибързано. Не отблъсквай тези, които искат да ти помогнат. — Леко ме целуна по челото, макар да се опитах да избягна допира му. — Но засега най-добре да поспиш.

Градината избледня и аз отново потънах в обичайния мрак на съня.