Глава 22

Навярно терапевтката Диърдри нямаше кой знае какъв личен живот, защото насрочи следващата ни среща за неделя. Аз не бях във възторг от това, защото това не само беше свободният ми ден, но и свободният ден на приятелите ми. Но заповедите са си заповеди и аз, макар и неохотно, се явих на поредния сеанс.

— Не бяхте права — заявих веднага, щом седнах. Все още не бяхме обсъждали въпросите, повдигнати на първата ни среща. Последните два пъти говорихме за майка ми и за това какво мисля за практиката.

— За какво? — попита терапевтката. Беше облечена в рокля на цветя без ръкави, която изглеждаше твърде разголена за ден като днешния. Но пък някак си мистериозно си пасваше със снимките, които висяха по стените на кабинета.

— За онзи мъж. Не го харесвам, защото не мога да го имам. Харесвам го, защото… ами, защото е той. Доказах си го.

— Как си го доказа?

— Дълга история — смънках уклончиво. Не исках да се впускам в подробности за експеримента ми с Ейдриън и внушението. — Просто ми повярвайте.

— А какво ще ми кажеш за другото нещо, за което говорехме? — попита тя. — За чувствата ти към Лиса?

— Тази теория също не е вярна.

— Доказа ли го на себе си?

— Не, но това не е нещо, което мога да тествам по същия начин.

— Тогава как можеш да си сигурна? — не се предаваше терапевтката.

— Защото съм. — Това беше най-добрият отговор, който щеше да получи.

— Напоследък как са нещата с нея?

— В какъв смисъл?

— Прекарвате ли много време заедно? В течение ли си на всичко, което става с нея?

— Разбира се, почти. Не я виждам толкова често. Тя се занимава с обичайните неща. Движи с Кристиан. Взима всеки изпит с отличен. О, и направо е научила наизуст уебсайта на Лихай.

— Лихай?

Обясних на Диърдри за предложението на кралицата.

— Няма да постъпи там преди есента, но Лиса вече преглежда какви предмети се изучават, за да реши в кои класове иска да се запише.

— Ами ти?

— Какво аз?

— Ти какво ще правиш, докато тя посещава класовете?

— Ще ходя с нея. Така става обикновено, когато даден морой и пазителят му са почти на една и съща възраст. Вероятно ще запишат и мен в колежа.

— И ще изучаваш същите предмети като нея?

— Да.

— Има ли класове, които ти лично би предпочела да посещаваш?

— Откъде да зная? Тя дори още не е избрала, така че няма откъде да знам дали ми се нравят, или не. Но това няма значение. Трябва да бъда с нея.

— И това не те притеснява?

Започвах да се дразня. Точно за това не исках да говоря.

— Не — отвърнах сковано.

Знаех, че Диърдри иска да продължа, но аз не желаех. За миг не откъсвахме погледи една от друга, сякаш почти се предизвиквахме коя първа ще отвърне своя. Или може би си въобразявах. Тя погледна надолу към мистериозната си тетрадка, която винаги държеше, и прелисти две страници. Забелязах, че ноктите й са идеално оформени и лакирани в червено. Моят лак беше започнал да се бели.

— Предпочиташ ли днес да не говорим за Лиса? — попита накрая.

— Можем да говорим за това, което смятате за полезно.

— А ти какво смяташ за полезно?

По дяволите. Отново започваше с тази игра на въпроси. Запитах се дали някоя от дипломите по стената не й е дадена заради специална квалификация да задава въпроси.

— Мисля, че ще е полезно, ако престанете да говорите с мен, все едно съм морой. Държите се така, сякаш имам избор и имам право да съм разстроена от всичко това или да си избера кои предмети да изучавам. Искам да кажа, нека предположим, че мога да избирам. И какво от това? Какво ще правя с тези предмети? Ще стана адвокат или морски биолог? Няма смисъл да имам свои предпочитания. За мен вече всичко е решено.

— И за теб няма значение. — Би могло да бъде въпрос, но тя го изрече като факт.

Свих рамене.

— За мен има значение да осигурявам безопасността на Лиса и точно това пропускате. Всяка работа си има и лоши страни. Дали искам да посещавам часовете й по висша математика? Не. Но съм длъжна, защото другата част е много по-важна. Вие искате ли да слушате излиянията на сърдити тийнейджъри, които се опитват да съсипят усилията ви? Не. Но го правите, защото останалата част от работата ви е по-важна.

— Всъщност — заяви тя неочаквано — това е любимата ми част от работата.

Не можех да разбера дали се шегува, или не, но реших да не се задълбавам, особено след като този път не ми бе отговорила с въпрос. Въздъхнах.

— Просто мразя, когато всички се държат така, сякаш са ме накарали насила да стана пазител.

— Кои са тези всички?

— Ами, вие и този тип, с когото се запознах в кралския двор… един дампир на име Амброуз. Той… ами, той е кървава курва. Мъжка курва — уточних, сякаш не беше ясно. Изчаках да видя реакцията й, но нямаше такава. — Той говореше така, все едно съм принудена да водя този живот. Но не е така. Това искам. Добра съм в това. Зная как да се бия и зная как да защитавам другите. Виждали ли сте някога стригой?

Тя поклати глава.

— Е, а аз съм. И когато казвам, че искам да прекарам живота си като защитавам мороите и убивам стригоите, говоря сериозно. Стригоите са дяволски изчадия, които трябва да бъдат изличени от лицето на земята. Аз съм щастлива да правя това, а ако в същото време ще бъда с най-добрата си приятелка, няма какво повече да желая.

— Разбирам това, но какво става, когато пожелаеш други неща — неща, които не би могла да имаш, след като си избрала този начин на живот?

Скръстих ръце.

— Отговорът е същият както преди. Всичко си има добра и лоша страна. Просто трябва да ги балансираме, колкото е възможно по-добре. Да не би да искате да ми кажете, че и в живота не е така? Че след като в живота ми не всичко е перфектно, нещо с мен не е наред?

— Не, разбира се, че не — отвърна тя и се наклони назад в стола си. — Искам да имаш прекрасен живот, но не може да се очаква да е перфектен. Но това, което смятам за интересно в случая, е как реагираш и се справяш, когато се налага да се примиряваш с тези противоречиви части от живота си, когато да имаш едни неща, означава да се лишиш от други.

— За всички е така. — Имах чувството, че се повтарям.

— Да, но в резултат не всички виждат призраци.

Нужни ми бяха няколко мъчителни секунди, за да разбера най-после какво иска да ми каже.

— Я почакайте. Казвате, че причината да виждам Мейсън е, защото тайно негодувам срещу Лиса заради нещата, които не мога да имам в живота си? А какво стана с цялата тази травмираща история, която преживях? Мислех, че това е причината да виждам Мейсън.

— Мисля, че има много причини, за да виждаш Мейсън — заяви тя. — И тъкмо това изследваме.

— И все пак — настоях, — всъщност ние никога не говорим за Мейсън.

Диърдри се усмихна ведро.

— Не говорим ли? Сеансът свърши.



— Тя винаги ли отговаря на въпросите ти с въпроси? — попитах Лиса по-късно. Двете прекосявахме вътрешния двор на път към столовата за вечеря. След това щяхме да се срещнем с останалите и да гледаме филм. Беше минало известно време, откакто за последно двете сме били сами, и сега осъзнах колко ми е липсвала близостта ни.

— Ние не посещаваме една и съща терапевтка — засмя се тя. — Би било конфликт на интереси.

— Е, твоята прави ли така?

— Не съм забелязала. Да разбирам ли, че твоята го прави?

— Да… всъщност е доста интересно да се наблюдава.

— Кой би могъл да повярва, че ще дойде денят, когато ще сравняваме терапевтичните си сеанси?

И двете се засмяхме. Минаха няколко минути и после тя понечи да каже нещо. Искаше да ми сподели какво се бе случило с Джеси и Ралф, без да осъзнава, че аз вече знам. Но преди да каже каквото и да било, някой се присъедини към нас. Дийн Барне.

— Хей, Роуз. Някои от тайфата се питат защо караш практика само през половината дни?

Страхотно. Знаех си, че рано или късно някой ще ме попита. И честно казано, бях изненадана, че още не се бе случило. Но явно досега всички бяха прекалено заети със собствената си практика, за да се интересуват от моята. Вече имах готово обяснение.

— Бях болна. Доктор Оленски не ми разрешава да съм на практика през цялото време.

— Наистина ли? — попита той и леко залитна. — Аз пък си мислех, че те винаги казват как в реалния свят няма да имаме право на отсъствия. Или нещо подобно.

— Да, но това не е реалният свят и доктор Оленски има последната дума.

— Аз пък чух, че е, защото си заплаха за Кристиан.

— Не, повярвай ми, не е заради това. — Лъхнаха ме алкохолни изпарения, което ми даде възможност да сменя темата. — Пил ли си?

— Да, Шейн докопа някаква пиячка и ни покани в стаята си. Хей!

— Хей какво? — попитах го.

— Не ме гледай така.

— Как?

— Сякаш не одобряваш.

— Няма такова нещо.

— Има — изкиска се Лиса. — Всъщност не го одобряваш.

Дийн се направи на обиден.

— Хей, това е свободният ми ден и въпреки че е неделя, това не означава…

Нещо се придвижи към нас.

Нито за секунда не се поколебах. Беше твърде бързо, за да е нещо приятелско. И беше облечено в черно. Хвърлих се между него и Лиса и го нападнах. В суматохата смътно разпознах пазителката, която обикновено обучаваше новаците първолаци. Казваше се Джейн, Джоун или нещо подобно. Не, сетих се — беше Джийн. Тя бе по-висока от мен, но юмрукът ми се заби в лицето й. Тя се олюля назад и тогава забелязах друга фигура да изниква до нея. Юри. Скочих, така че тя да се озове между него и мен. Изритах я в корема. Тя падна към него и двамата политнаха. В този кратък миг измъкнах кола си за практика и го насочих към сърцето й. Уцелих маркировката и тя тутакси отстъпи настрани, защото технически беше „мъртва“.

Сега двамата с Юри се изправихме лице в лице. Чух зад гърба си приглушен шум. Предположих, че Дийн се бие с друг нападател или нападатели. Но нямах време да се уверя. Трябваше да ликвидирам Юри, което беше по-трудно, тъй като той беше по-силен от Джийн. Двамата обикаляхме в кръг, финтирахме и си нанасяхме удари. Накрая той направи решителното си движение, но аз бях по-бърза и се измъкнах от хватката му. И преди да успее да ме достигне отново, го пронизах.

След като и той се оттегли, победен, се извърнах към Дийн.

Лиса стоеше отстрани и наблюдаваше как Дийн се бие с нападателя си. Направо беше жалък. Учебният кол на Дийн лежеше на земята, а движенията му бяха резки и нестабилни. Реших, че ако продължава в същия дух, е по-скоро пречка. Хвърлих се напред и го избутах от пътя си към Лиса. Стори ми се, че го бутнах доста силно и сигурно съм го съборила, но не ме беше грижа. Трябваше да го отстраня от пътя си.

Изправих се срещу противника си и видях… Дмитрий!

Не го очаквах. Някакъв глас дълбоко вътре в мен ми нашепваше, че не бих могла да се бия с Дмитрий. Останалата част от мен напомняше на този глас, че през последните шест месеца правех точно това, а и освен това в момента той не беше Дмитрий. Беше моят враг.

Скочих към него с кола в ръка, надявайки се да го изненадам. Но беше много трудно да изненадаш Дмитрий. А и беше бърз. Дяволски бърз. Сякаш знаеше какво ще направя още преди мен. Отби нападението ми с кос удар отстрани на главата ми. Знаех, че по-късно ще ме заболи, но сега нивото на адреналина ми бе твърде високо, за да обръщам внимание на подобни неща.

Някаква част от съзнанието ми регистрира, че се е насъбрала публика да наблюдава схватката ни. Двамата с Дмитрий бяхме известни в Академията, макар и по различен начин, а сега учител и ученичка бяха изправени един срещу друг. Какво по-хубаво забавление от това.

Очите ми бяха приковани в Дмитрий. Докато се изпитвахме един друг, нападахме и отблъсквахме, се опитвах да си припомня всичко, на което ме бе научил. От месеци тренирах с него. Познавах го, познавах движенията му точно както и той познаваше моите. Можех да предвидя действията му по същия начин. След като започнах да използвам тези си знания, схватката се превърна в сблъсък на бойни хитрости. Двамата си приличахме много, и двамата бяхме твърде бързи. Сърцето ми блъскаше лудо в гърдите, цялата бях плувнала в пот.

Тогава Дмитрий най-после реши да действа директно. Приготви се за атака, като се хвърли към мен с цялата сила на тялото си. Блокирах го, доколкото можах, но той беше толкова силен, че при сблъсъка се олюлях. Той не пропусна възможността да ме събори на земята и се опита да ме притисне. Ако се озовях в подобно положение с някой стригой, резултатът щеше да е разкъсан или счупен врат. Не можех да го позволя.

И така, въпреки че той притискаше по-голямата част от тялото ми към земята, успях да извъртя лакътя си и да го забия в лицето му. Той трепна и това бе всичко, от което се нуждаех. Изтърколих се отгоре му и на свой ред го притиснах към земята. Той се опита да ме отблъсне, но аз натисках здраво, като в същото време се опитвах да замахна с учебния кол. Ала той беше прекалено силен. Тогава, тъкмо когато си мислех, че ще го изпусна, колът се озова в подходящо положение и преди да се усетя, пронизах сърцето му. Победих.

Хората зад мен ръкопляскаха, но единствения, когото виждах, беше Дмитрий. Погледите ни се срещнаха. Аз все още го бях възседнала, а ръцете ми бяха притиснати към гърдите му. И двамата бяхме плувнали в пот и дишахме тежко. Очите му се взираха в мен с гордост — и с нещо много повече. Беше толкова близо и цялото ми тяло изгаряше от копнеж по него. Той беше неразделна част от мен, без която нямаше да бъда завършено цяло. Въздухът помежду ни бе натежал и горещ и аз бих дала всичко да можех в този миг да се отпусна до него, да почувствам как ръцете му ме обгръщат. Изражението на лицето му показваше, че и той жадува за същото. Схватката бе свършила, но адреналинът и животинската страст оставаха.

Тогава една ръка се протегна надолу и Джийн ми помогна да се изправя. Тя и Юри сияеха, както и останалите зрители. Дори Лиса изглеждаше впечатлена. Съвсем разбираемо Дийн изглеждаше нещастен. Надявах се, че слухът за смайващата ми победа ще се разпространи из кампуса толкова бързо, колкото и последните лоши приказки за мен. Но вероятно нямаше.

— Добре се справи — рече Юри. — Повали и трима ни. Идеална победа.

Дмитрий също вече беше на крака. Нарочно гледах към другите двама пазители, защото бях сигурна, че ако погледна към него, лицето ми ще ме издаде. Все още дишах тежко.

— Надявам се… надявам се, че не съм ви наранила — измърморих накрая.

Думите ми бяха посрещнати с бурен смях.

— Това ни е работата — рече Джийн, — не се тревожи за нас. Ние сме корави. — Погледна към Дмитрий. — Май беше неотразима с лакътя си.

Дмитрий разтърка лицето си и аз се помолих да не съм го ударила твърде силно.

— Ученикът надмина учителя си — пошегува се той.

Юри изгледа строго Дийн.

— Алкохолът не е разрешен в кампуса.

— Но днес е неделя! — възкликна той. — Не сме на работа.

— В реалния свят няма правила — изрече Джийн поучително. — Беше неочакван изпит. Ти го взе, Роуз. Отлична работа.

— Благодаря. Иска ми се да можех да кажа същото и за дрехите си. — Цялата бях мокра и кална. — Трябва да се преоблека, Лис. Ще се видим на вечеря.

— Добре. — Лицето й светеше от гордост и тя едва се сдържаше. Усетих, че пази някаква тайна и се зачудих дали не ми подготвя изненада, когато се видим по-късно. Не исках да се задълбочавам в мислите й, за да не я проваля.

— А ти — рече Юри и дръпна Дийн за ръкава, — ще се поразходиш с нас.

Погледът ми срещна този на Дмитрий. Искаше ми се той да остане, за да поговорим. Цялата треперех от възбуда и исках да празнувам. Бях го направила. Най-после. След целия срам заради приказките за моята нестабилност и предполагаемата ми некадърност, най-сетне бях доказала на какво съм способна. Изпитвах желание да танцувам. Дмитрий трябваше да тръгне с останалите и само лекото кимване на главата му ми подсказа, че му се иска нещата да са различни. Въздъхнах и ги проследих с поглед как се отдалечават, сетне се запътих сама към общежитието.

Когато се озовах в стаята си, установих, че нещата са по-лоши, отколкото си мислех. След като свалих калните и мокри дрехи, установих, че се нуждая от душ и усърдно търкане, преди отново да добия приличен вид. Когато свърших, беше минал почти час. Бях пропуснала по-голямата част от вечерята.

Хукнах към столовата, питайки се защо Лиса не ми бе изпратила настойчиви призиви. Имаше навика да го прави, когато закъснявах. Вероятно бе решила, че заслужавам почивка след триумфа си. Като си спомних за него, устните ми се разтеглиха в широка усмивка, която обаче бързо се стопи, когато се насочих по коридора към столовата.

Голяма група се бе насъбрала около някого и аз веднага надуших нещо нередно. Имайки предвид, че бандата на Джеси предпочита да се бие тайно, реших, че ставащото навярно няма нищо общо с тях. Промъкнах се през множеството и проточих врат, за да надникна над скупчените глави, любопитна да разбера какво бе предизвикало такъв интерес.

Бяха Ейдриън и Кристиан.

И Еди. Но Еди изпълняваше ролята на миротворец. Беше застанал между двамата и се опитваше да ги разтърве. Забравила за всякакви маниери, разбутах грубо с лакти тези, които препречваха пътя ми, и застанах до Еди.

— Какво, по дяволите, става тук? — попитах.

Когато ме видя, по лицето му се изписа облекчение. Той може и да парираше ловко атаките на инструкторите по време на схватка, но настоящата ситуация напълно го бе объркала.

— Нямам представа.

Погледнах към двамата противници. За щастие никой не беше ударил другия — поне засега. Освен това по всичко личеше, че Кристиан е подбудителят.

— Още колко дълго си мислеше, че ще може да ти се размине? — възкликна той. Очите му приличаха на сини пламъци. — Сериозно ли си въобразяваш, че някой ще продължи да вярва на преструвките ти?

Ейдриън изглеждаше невъзмутим, както обикновено, но аз усетих някакво безпокойство зад ленивата му усмивка. Не се чувстваше удобно в тази ситуация и също като Еди нямаше представа как се бе стигнало дотук.

— Честно — отвърна Ейдриън предпазливо, — нямам представа за какво говориш. Може ли да седнем и да го обсъдим разумно?

— Да бе. Ще ти се. Страх те е, че мога да направя това. — Кристиан вдигна ръка и една огнена топка затанцува върху дланта му. На флуоресцентното осветление тя искреше със светлооранжево сияние и с тъмносиня сърцевина. От тълпата се разнесоха ахкания. Аз отдавна бях свикнала с идеята мороите да се бият, използвайки магията — особено що се отнася до Кристиан, — но за повечето това все още беше табу. Кристиан се подсмихна самодоволно. — С какво ще ми отговориш? С растения?

— Ако смяташ да се биеш без причина, би следвало поне да го правиш по старомодния начин и да ме удариш — заяви Ейдриън. Гласът му звучеше безгрижно, но аз усещах, че е напрегнат. Според мен смяташе, че може да се справи по-добре в ръкопашна схватка, отколкото в двубоя дух срещу огън.

— Не — намеси се Еди. — Никой няма да пали никого. Нито пък ще се раздават удари. Станала е някаква огромна грешка.

— Какво означава това? — настоях аз. — Какво се е случило?

— Твоят приятел си мисли, че планирам да се оженя за Лиса и да я отведа към залеза — отвърна Ейдриън. Говореше на мен, но очите му бяха приковани в Кристиан.

— Не се дръж, сякаш не е истина — изръмжа Кристиан. — Зная, че е. Това е част от плана ти, твоя и на кралицата. Тя през цялото време те подкрепя. Да дойдеш тук… цялата история с обучението… всичко е измама, за да отдалечиш Лиса от мен и да я привлечете към вашата фамилия.

— Имаш ли представа колко параноично звучиш? — попита Ейдриън. — Моята пралеля управлява правителството на мороите! Мислиш ли, че се интересува от това кой с кого се среща в гимназиите — особено като се имат предвид последните събития? Виж, съжалявам за времето, което прекарвам с Лиса… хайде да я намерим и да разрешим проблема. Наистина не се опитвам да застана помежду ви. Няма никаква конспирация.

— Напротив, има — заинати се Кристиан. Погледна към мен и се намръщи. — Нали? Роуз знае. От известно време Роуз знае за това. Дори е говорила с кралицата по въпроса.

— Това е абсурдно! — възкликна Ейдриън изненадано и ми хвърли бърз поглед. — Вярно ли е?

— Ами… — започнах аз, осъзнавайки, че нещата много бързо придобиват грозен обрат. — И да, и не.

— Видя ли? — възкликна Кристиан триумфално. Пламъкът изхвръкна от дланта му и двамата с Еди скочихме едновременно. Тълпата наоколо се разкрещя. Еди сграбчи Кристиан и отклони пламъка, който се издигна нагоре. Междувременно аз обвих ръце около Ейдриън и го тръшнах на пода. Добре, че така интуитивно си поделихме работата. Не ми се искаше да мисля какво щеше да се случи, ако двамата с Еди се бяхме нахвърлили върху един и същи човек.

— Много благодаря — измърмори Ейдриън и потръпна, докато надигаше глава от пода.

— Въздействай му по другия начин — промърморих на свой ред, докато му помагах да се изправи. — Трябва да оправим тази работа, без никой да лумне в пламъци.

Еди се опитваше да попречи на Кристиан да се нахвърли на Ейдриън. Аз го сграбчих за едната ръка, за да му помогна. Ейдриън не изглеждаше във възторг от необходимостта да се доближи, но ми се подчини. Кристиан се опита да се освободи, но не можеше да се бори едновременно и с мен, и с Еди. С притеснение, навярно се боеше косата му да не пламне от огъня, Ейдриън се наведе към Кристиан, за да го погледне в очите.

— Кристиан, престани. Нека поговорим.

Кристиан продължаваше да се опитва да се отскубне от нас двамата с Еди, но лицето му бавно започна да се отпуска и очите му се изцъклиха.

— Нека поговорим — повтори Ейдриън.

— Добре — рече Кристиан.

Отвсякъде се разнесоха въздишки на разочарование. Ейдриън бе използвал внушението много умело, така че никой не забеляза. Външно изглеждаше така, сякаш Кристиан сам се е съгласил. Тълпата взе да се разпръсква и двамата с Еди пуснахме Кристиан и го поведохме към далечния ъгъл, където да поговорим насаме. Веднага щом Ейдриън откъсна поглед от Кристиан, лицето му пламна от ярост и той се опита да скочи отгоре му. Двамата с Еди мигновено го уловихме. Той не помръдна.

— Какво направи току-що? — извика Кристиан. Неколцина, които бяха тръгнали да излизат от столовата, се обърнаха с надеждата, че все пак ще има бой. Аз изсъсках в ухото му да мълчи. Той потрепери. — Ох.

— Тихо. Тук нещо не е наред и трябва да разберем какво е, преди да си направил някоя глупост.

— Това, което не е наред — процеди Кристиан и метна свиреп поглед към Ейдриън, — е, че ти се опитваш да ме разделиш с Лиса, а ти, Роуз, си знаела за това!

Ейдриън ме погледна.

— Наистина ли си знаела?

— Да, дълга история. — Обърнах се към Кристиан. — Виж, Ейдриън няма нищо общо с всичко това. Не и съзнателно. Това е идея на Татяна и всъщност тя още нищо не е направила. Това е просто неин бъдещ план, единствено неин, не и негов.

— Тогава ти откъде знаеш? — настоя Кристиан.

— Защото тя ми каза. Бои се, че аз се опитвам да съблазня Ейдриън.

— Наистина ли? Защити ли нашата любов? — попита Ейдриън.

— Млъквай — скастрих го. — Това, което искам да зная, Кристиан, е кой ти каза на теб?

— Ралф — отвърна той и за пръв път изглеждаше неуверен.

— Трябвало е да проявиш повече разум и да не го слушаш — обади се Еди, чието лице потъмня, когато чу името.

— Само дето за пръв път Ралф всъщност казва истината, с изключение на това, че Ейдриън знае. Ралф е роднина на най-добрата приятелка на кралицата — поясних аз.

— Прекрасно! — промърмори Кристиан. Явно вече се бе поуспокоил и двамата с Еди го пуснахме. — Значи са си играли с нас.

Огледах се и внезапно осъзнах нещо.

— Къде е Лиса? Защо тя не спря всичко това?

Ейдриън повдигна вежди към мен.

— Ти ни кажи. Къде е тя? Тя не дойде на вечеря.

— Аз не мога… — Намръщих се. Бях станала толкова добра в умението да се изключвам от нея, че понякога минаваше доста време, преди да я почувствам. Но този път не усетих нищо, защото нищо не идваше от нея.

Три чифта очи се втренчиха в мен.

— Заспала ли е? — попита Еди.

— Усещам, когато спи… Това е нещо различно… — Бавно, много бавно започнах да долавям къде е тя. Тя ме бе блокирала нарочно, опитвайки се да се скрие от мен, но аз я открих, както винаги. — Ето къде е. Тя е… О, боже!

Писъкът ми отекна в помещението, като отглас на писъците на Лиса, когато болката я прониза.

Загрузка...