Целуната от сянката

Глава 4

Започна се. Отначало първият ден от практиката по нищо не се различаваше от всеки друг учебен ден. До обяд дампирите и мороите се обучаваха в отделни класни стаи, но следобед се събираха. Кристиан имаше почти същите следобедни учебни часове, които и аз миналата година, така че все едно следвах отново моето учебно разписание. Разликата бе само в това, че вече не се обучавах. Не седях на чин, нито вършех някаква работа. Освен това ми беше доста по-неудобно да стоя в дъното на стаята през цялото време, заедно с другите новаци, които пазеха мороите. Извън сградата всичко си беше както обикновено. Мороите вървяха първи. Дампирите ги следваха като сенки.

Силно изкушение бе да разговарям със съучениците си новаци, особено докато мороите работеха заедно и общуваха помежду си. Но никой от нас не се поддаде. Напрежението и повишеният адреналин през първия ден от практиката гарантираше доброто поведение на всички ни.

След часа по биология двамата с Еди решихме да приложим специалната охранителна техника, наричана пазене по двойки. Аз бях близкият пазител и крачех редом с Лиса и Кристиан, за да се намеся моментално при необходимост. Еди играеше ролята на далечен пазител и ни следваше отзад, като оглеждаше околността за потенциални заплахи.

През останалата част от деня се придържахме към това разпределение на ролите, до края на последния за днес учебен час. Лиса целуна набързо Кристиан по бузата и аз се досетих, че се разделят.

— Вие нямате ли еднаква учебна програма? — попитах ги, обезсърчена от това откритие, когато се отдръпнах до стената в коридора заради наплива на учениците. Еди също се бе досетил, че се разделяме, спря да се оглежда и дойде при нас, за да си поговорим. Не знаех как бяха подредени учебните програми на Лиса и Кристиан за новия семестър.

Лиса видя разочарованото ми изражение и ми се усмихна съчувствено.

— Съжалявам. Ще се съберем пак след часовете, но точно сега имам час по творческо писане.

— А аз — обяви Кристиан, — имам час по кулинарни науки.

— Кулинарни науки? — извиках. — Ти си избрал кулинарни науки! Това е може би най-глупавият учебен предмет.

— Не е — възрази ми той. — Пък и дори така да е, нали това е последният ни срок.

Вместо отговор аз само простенах.

— Хайде, Роуз — засмя се Лиса. — Това е само един час. Няма да бъде чак толкова…

Замлъкна, когато в коридора настана суматоха. Един от нашите инструктори, пазителят Емил, се появи сякаш от нищото — защото играеше ролята на атакуващ стригой — и се нахвърли върху едно момиче от мороите. Завъртя я рязко, притисна я до гърдите си и оголи шията й, все едно в следващия миг ще я ухапе. Не успях да видя коя бе жертвата, зърнах само разрешената й кестенява коса, но прикрепеният към нея пазител беше Шейн Райе. Атаката го изненада — още повече че беше първата за деня, — но той се забави съвсем малко, преди да изтласка Емил настрани и да дръпне момичето в противоположната посока. Веднага след това Емил и Шейн заеха изходни позиции за ръкопашна схватка, като всеки зорко следеше какво ще направи другия. Няколко от съучениците ми наоколо се развикаха, за да окуражат Шейн.

Един от тези, които вдигаха най-голям шум, беше Райън Ейлсуърт. Толкова се бе прехласнал от схватката — особено когато Шейн извади своя сребърен кол, — че въобще не забеляза как още двама от нашите инструктори се прокрадваха към него и Камила. Еди и аз се сепнахме, готови да се втурнем в атака.

— Остани с тях — извика ми Еди и се отправи към Райън и Камила, която току-що бе проумяла, че е попаднала в капан. Райън не реагира така бързо като Шейн, още повече че се озова сам срещу двама нападатели. Един от инструкторите се зае с Райън, докато другият — едва сега видях, че беше Дмитрий — сграбчи Камила. Тя изпищя, наистина изплашена. Явно за нея да попадне в обятията на Дмитрий не бе толкова вълнуващо, колкото за мен.

Еди се забърза към тях, приближи ги отстрани и удари Дмитрий по слепоочието. Ударът едва ли успя да го зашемети, но аз все пак се удивих. По време на всичките ни тренировки почти никога не бях успявала да му нанеса удар. Атаката на Еди принуди Дмитрий да пусне Камила и да се обърне с лице към новата заплаха. Завъртя се ловко, грациозен като танцьор, преди да се нахвърли срещу Еди.

Междувременно Шейн се беше справил със своя стригой и скочи напред в помощ на Еди, като нападна Дмитрий от другата страна. Гледах със стиснати юмруци, затаила дъх от възбуда, крайно заинтригувана кой ще надделее в крайна сметка. Но най-много гледах Дмитрий. Смая ме откритието, че някой толкова смъртно опасен може да бъде толкова красив. Искаше ми се да участвам в схватката, но не забравях, че трябва да следя всичко наоколо, в случай че друг „стригой“ се притече на помощ на нападателите.

Но никой повече не се появи. Шейн и Еди успешно „се справиха“ с Дмитрий. Донякъде ми стана тъжно при този резултат. Така ми се искаше Дмитрий да бъде непобедим във всичко. Райън обаче се провали, като се опита да помогне на Шейн и Еди. Дмитрий формално го „уби“, затова все пак имах повод за радост, като си казах, че Дмитрий все още е страхотен като „стригой“. Той и Емил похвалиха Шейн, задето действа толкова бързо, а Еди заради проявената съобразителност, че е групова заплаха, а не индивидуално нападение. На мен бе отредена скромна награда под формата на окуражаващо кимване заради това, че пазех гърба на Еди, докато Райън получи мъмрене, че не е опазил своя морой.

Еди и аз се усмихнахме един на друг, щастливи от високите ни оценки при първия практически изпит. Лично аз не бих възразила, ако ми беше отредена по-голяма роля, но все пак като за начало на практиката не беше зле. Получихме отлични оценки. На тръгване Дмитрий кимна одобрително с глава.

Щом цялата драма приключи, нашата четворка се разпръсна. Лиса се извърна, за да ми се усмихне през рамо за последно и дори ми изпрати шеговито послание през нашата връзка: Приятно занимание с кулинарните науки. Вместо отговор завъртях очи, но двамата с Еди вече бяха завили зад ъгъла.

„Кулинарни науки“ звучеше доста впечатляващо, но всъщност беше само едно по-засукано название за курс по готварство. Въпреки моите закачки към Кристиан, че е избрал най-тъпия учебен предмет, всъщност изпитвах известен респект към готвенето. Лично аз едва можех да кипна вода. Но все пак се различаваше доста от по-изисканите избираеми предмети като творческо писане или дебати. Не се съмнявах, че Кристиан е избрал този учебен предмет на шега, а не че някой ден ще се кандидатира за главен готвач. Поне можех да се позабавлявам, докато го наблюдавам как забърква кекс или нещо подобно. Може би дори и престилка щеше да си нахлузи.

В класната стая заварихме още трима новаци, които охраняваха поверените им морои. Помещението беше просторно и открито, с много прозорци, затова ние, четиримата пазители, първо си съставихме план да обединим усилията си и да охраняваме цялата площ. През изминалите години, докато гледах как съучениците ми се справят с практическите упражнения, винаги обръщах най-голямо внимание на ръкопашните схватки. Никога не се занимавах с видовете стратегии и тактики. Теоретично в това помещение ние четиримата трябваше да защитаваме само поверените ни морои, но ние неусетно се превъплътихме в ролята на пазители на целия клас.

Моят пост бе до вратата на противопожарния изход, извеждаща извън сградата. По една случайност тя се падаше съвсем близо до плота, на който работеше Кристиан. В този клас обикновено изпълняваха готварските рецепти по двойки, но днес броят на учениците беше нечетен. Вместо да се присъедини към някоя група. Кристиан предпочете да действа сам. Изглежда никой не беше против. Мнозина все още гледаха на него и на семейството му със същите предразсъдъци като Джеси. За мое разочарование Кристиан не приготвяше кекс.

— Какво е това? — попитах, докато го наблюдавах как измъква от хладилника купа със сурово смляно месо.

— Месо — отвърна ми той, като го тръсна върху дървената дъска за рязане.

— Зная това, идиот такъв. Питам какво месо е?

— Смляно телешко. — Той извади още един съд и после още един. — А това е говеждо. Това тук пък е свинско.

— Ти, какво, да не би да се готвиш да храниш тиранозавър?

— Само ако ти искаш. Това е за рецепта за руло Стефани.

Зяпнах го смаяно.

— С три вида месо?

— Защо да се поднася нещо, наречено руло Стефани, ако няма много месо в него?

Поклатих глава невярващо.

— Не мога да повярвам, че още е само първият ми ден с теб.

Той сведе поглед надолу и се съсредоточи в това свое многомесно творение.

— Ти определено много се вживяваш във всичко това. Наистина ли ме мразиш толкова? Чух, че яко си се разкрещяла в гимнастическия салон.

— Не съм крещяла. И… въобще не те мразя — признах си.

— Но си го изкарваш на мен, защото не ти се падна да бъдеш с Лиса.

Не му отговорих. Обаче не беше далеч от истината.

— Знаеш ли — продължи той, — може би не е лоша идеята да се пробваш да пазиш някой друг.

— Зная. Същото ми каза и Дмитрий.

Кристиан премести каймата в друга купа и се зае да добавя подправките.

— Тогава за какво е целият този шум? Беликов знае какво прави. Бих се доверил на всичко, което той каже. Кофти е, че Академията ще го загуби, след като се дипломираме, но предпочитам той да е с Лиса.

— Аз също.

Кристиан замълча, вдигна глава и ме погледна в очите. И двамата се усмихнахме, развеселени от това колко сме шокирани, че сме на едно мнение. След миг той отново се зае с работата си.

— Ти също си много добра — призна той, при това без видима неохота. — Ако се съди по начина, по който се справи…

Не довърши мисълта си, но много добре знаех за какво говореше. За Споукан. Кристиан не беше до мен, когато убих стригоите, но много ми помогна да се освободя от белезниците. Тогава двамата с него действахме като екип, той използва магията с огъня и ми помогна да надвия похитителите. Тогава действахме заедно, забравили всякаква враждебност.

— Предполагам, че двамата можем да се занимаваме с нещо по-добро, вместо да се караме през цялото време — отроних замислено аз. Като например тревогите ми за съдебния процес срещу Виктор Дашков, осъзнах. За миг се поколебах дали да споделя с Кристиан това, което бях научила. В онази нощ миналата есен той също взе участие в преследването на Виктор, но накрая реших да не му казвам още. Лиса първа трябваше да научи.

— Да — кимна Кристиан, без да подозира какво си мислех. — Дали ти харесва, или не, в крайна сметка двамата с теб не сме кой знае колко различни. Искам да кажа, че аз съм по-умен и донякъде по-забавен, но в края на краищата и двамата искаме Лиса да е в безопасност. — Поколеба се за миг, преди да продължи. — Знаеш ли… аз няма да ти я отнема. Не мога. И никой друг не може, поне докато имате онази връзка.

Бях изненада, че зачекна тази тема. Съвсем честно казано, подозирах, че имаше две основни причини, за да се караме. Първата беше, че и двамата бяхме личности, които обичаха да спорят и постоянно се замесвахме в кавги. Втората причина — по-важната — беше, че двамата се ревнувахме един друг заради близостта ни с Лиса. Но както той каза, всъщност се ръководехме от еднакви мотиви. Бяхме загрижени за нея.

— Ти пък не си мисли, че нашата връзка ще ви раздели — успокоих го аз. Знаех, че това го безпокоеше. Как можеш да се настроиш романтично към някого, докато той или тя е мислено свързан с друга личност, макар тази трета личност да е близък приятел… — Тя те харесва много. — Не можах да се насиля да кажа „обича“. — В сърцето й има специално отделно място за теб.

Кристиан пъхна тавата във фурната на печката.

— Май не го казваш просто така. Имам чувството, че всеки момент ще се запрегръщаме и ще започнем да се наричаме с галени имена. — Преструваше се на отвратен от моя сантиментален изблик, но можех да се закълна, че му стана хубаво, когато му казах колко много го харесва Лиса.

— Аз вече съм ти измислила прякор, но не е за пред хората.

— Аха — засмя се той с щастлив вид. — Това е Роуз, която познавам.

Отиде да поговори с някакъв друг свой приятел, докато рулото се печеше във фурната. Вратата, до която пазех, беше уязвима позиция и въобще не биваше да разговарям с когото и да било, дори и целият останал клас да си бъбреше. Видях в другия край на помещението Джеси и Ралф да готвят нещо заедно. Също като Кристиан те бяха избрали този учебен предмет, понеже изискваше най-слабо мисловно усилие.

Нямаше никакви атаки, но един пазител, Дъстин му беше името, приближи, за да провери как пазим постовете си. Стоеше до мен точно когато на Джеси му щукна да се шляе из стаята. Отначало си помислих, че е чисто съвпадение — докато Джеси не заговори:

— Взимам назад онова, което ти казах преди малко, Роуз. Ти не си разстроена заради Лиса или Кристиан. Ти си разстроена, защото според правилата трябва да бъдеш с някой от нашия випуск, а Ейдриън Ивашков е прекалено стар. От това, което подочух, вие вече сте натрупали доста практика във взаимното опознаване на телата си.

Подобна шега можеше да бъде много по-забавна, но вече се бях научила да не очаквам кой знае какво от Джеси. Със сигурност знаех, че не му пука за мен и Ейдриън. Подозирах също, че дори не вярва, че между нас има нещо. Но Джеси още го беше яд, задето го бях заплашила по-рано, и сега му се отдаваше удобен случай да ми го върне. Дъстин, застанал достатъчно близо до нас, за да може да ни чува, не прояви интерес към идиотското дразнене на Джеси. Но вероятно би проявил голям интерес към мен, ако заблъскам физиономията на Джеси в стената.

Това обаче не означаваше, че ще си премълча. Пазителите през цялото време разговаряха с мороите, само дето проявяваха респект към тях и в същото време зорко следяха какво става в цялото помещение. Затова удостоих Джеси с небрежна усмивка и простичко му отвърнах:

— Остроумието ви винаги ми доставя такава наслада, господин Зеклос. Едва сдържам възторга си. — След което се извърнах и огледах помещението.

Щом Джеси загря, че няма да направя нищо повече, се засмя и се отдалечи, очевидно убеден, че е спечелил голяма победа. Скоро след него се отдалечи и Дъстин.

— Задник — измърмори Кристиан, като се върна при своя плот. До края на часа по готварство, пардон, кулинарни науки, оставаха само пет минути.

Затърсих с поглед Джеси из помещението.

— Знаеш ли какво, Кристиан? Много съм щастлива, че охранявам тъкмо теб.

— Ако ще ме сравняваш със Зеклос, не го приемам като кой знае какъв комплимент. Но я по-добре опитай това. Тогава наистина ще се зарадваш, че си с мен.

Той бе привършил с готвенето на кулинарния си шедьовър и ми подаде да го вкуся. Не бях обърнала внимание, че малко преди да метне рулото във фурната, го беше обвил в резен шунка.

— Мили боже — ахнах. — Това е най-типичният вампирски деликатес на всички времена.

— Само ако е суров. Как го намираш?

— Добро е — изрекох неохотно. Кой да предположи, че шунката придава такава голяма разлика. — Наистина е добро. Мисля, че те очаква чудесно бъдеще като домакиня, докато Лиса работи и трупа милиони долари.

— Може да ти прозвучи смешно, но точно за това си мечтая. Напуснахме помещението в приповдигнато настроение.

Отношенията ни ставаха все по-приятелски и аз реших, че следващите шест седмици, през които ще го охранявам, няма да са чак толкова непоносими.

Кристиан се бе уговорил с Лиса да се срещнат в библиотеката, за да учат — или да се преструват, че учат, — но той първо трябваше да се отбие до мъжкото спално отделение. Заради това го последвах през вътрешния двор. Отново ме връхлетя студът, още по-хапещ, защото бяха изтекли седем часа след залеза на слънцето. Снегът по пътеките, размекнат до киша през деня от слънцето, сега бе замръзнал и ходенето бе доста опасно. По пътя до спалното отделение към нас се присъедини Брандън Лазар, морой, който живееше в общежитието на Кристиан. Брандън с голямо вълнение ни разказа за битката, на която станал свидетел в часа по математика. Изслушахме разказа му и се посмяхме заедно с него, докато си представяхме как Албърта се промъква през прозореца.

— Слушай, тя може и да е стара, но е в състояние да победи почти всеки от нас — осведомих ги.

Изгледах Брандън озадачено. Цялото му лице беше в синини и червени петна. А до ухото му имаше няколко странни червени белега като от удар.

— Какво се е случило с теб? Да не би и ти да си се бил с пазителите?

Усмивката му се стопи. Отвърна поглед от мен.

— Не. Просто паднах.

— Хайде де — усъмних се аз. Мороите може и да не тренират бойни изкуства като дампирите, но се биеха помежду си също като всички останали. Опитах се да отгатна с кой морой може да се е сбил. Като цяло Брандън беше мил и почти всички го харесваха. — Това е най-тъпото и неубедително оправдание, което някой може да измисли.

— Вярно е — продължи да упорства той, ала избягваше да ме погледне в очите.

— Ако някой те тормози, мога да ти покажа някоя и друга хватка.

Обърна се към мен и погледите ни се срещнаха.

— По-добре забрави за това. — Не беше враждебен или нещо такова, но в гласа му се долавяше твърда нотка. Все едно си вярваше, че е достатъчно да каже нещо, за да му се подчиня.

Засмях се.

— Ти какво се опитваш да направиш? Да ме накараш да…

Внезапно съзрях някакво помръдване отляво. Едва забележима сянка се прокрадна сред мрачните очертания на засипаните със сняг борове — но се помръдна само колкото да привлече вниманието ми. Когато скочи срещу мен, лицето на Стан изплува от мрака.

Най-после започна първото ми изпитание.

Адреналинът ме заля тъй мощно, както при нападение на истински стригой. Реагирах моментално, като протегнах ръце да сграбча едновременно Брандън и Кристиан. Това винаги трябваше да е първият ми ход, да рискувам живота си заради техния. Дръпнах рязко двете момчета, за да спрат, преди да се извърна също толкова стремително срещу този, който ме нападаше, като се пресегнах да измъкна сребърния си кол, за да защитя мороите…

И тогава той се появи.

Мейсън.

Стоеше само на няколко метра от мен, отдясно на Стан. Изглеждаше също както снощи. Полупрозрачен. Обгърнат от сияние. Тъжен.

Космите на тила ми настръхнаха. Вцепених се, неспособна да помръдна, нито дори да измъкна сребърния кол. Забравих какво правя, изгубих представа за хората и суматохата около мен. Светът бавно замря, всичко наоколо избледня. Остана само Мейсън — призрачния, проблясващ Мейсън, който сияеше в тъмното и сякаш искаше да ми каже нещо. Обзе ме същото чувство на безпомощност както в Споукан. Тогава не можах да му помогна. И сега няма да мога. Кръвта ми се смрази, стомахът ми се присви. Нищо не можех да направя, освен да стоя там и да се чудя какво се опитва да ми каже.

Той вдигна прозрачната си ръка и ми посочи към противоположния край на кампуса, но не разбрах какво означаваше този жест. Толкова много неща имаше там и не бе ясно какво ми сочи. Поклатих глава. Не разбирах, но отчаяно исках да мога. Лицето му стана още по-тъжно.

Внезапно нещо ме халоса по рамото и политнах напред. Изведнъж светът започна отново да оживява, като ме изтръгна рязко от сънното състояние, в което бях изпаднала. Едва успях да опъна ръце напред, за да не падна по очи на земята. Вдигнах глава и видях Стан надвесен над мен.

— Хатауей! — излая той. — Какви ги вършиш?

Примигнах, опитвайки се да се отърся от повторното видение на Мейсън. Усещах се омаломощена и зашеметена. Вгледах се в изкривеното от гняв лице на Стан, а после отклоних очи към мястото, където беше Мейсън. Беше изчезнал. Отново насочих вниманието си към Стан и осъзнах какво се бе случило. Докато съм съзерцавала ужасено призрака на Мейсън, той бе атакувал. Сега бе обвил едната си ръка около гърлото на Кристиан, а другата — около гърлото на Брандън. Не им причиняваше болка, но позата му бе достатъчно красноречива.

— Ако бях стригой — изръмжа, — тези двамата щяха да са мъртви.