Целуната от сянката

Глава 10

На следващия ден отново се заех със задълженията си като пазител на Кристиан. Животът ми отново беше подчинен на нечий друг живот.

— Как изтърпя наказанието си? — попита той, докато прекосявахме двора на кампуса, след като излязохме от общежитието му.

Сподавих прозявката си. Миналата нощ не спах добре както заради чувствата ми към Дмитрий, така и заради онова, което ми каза отец Андрю. Въпреки това оставах нащрек. Тъкмо тук бе мястото, където Стан вече два пъти ни беше нападал, а освен това пазителите бяха способни на такава гадост и хитрост да ме атакуват точно в деня, когато се чувствах толкова изтощена.

— Всичко мина добре. Свещеникът ни пусна по-рано.

— Вас?

— Дмитрий дойде да ми помогне. Мисля, че се чувстваше гузен, че трябва да върша работа.

— Или е това, или не е имал какво друго да прави. Нали двамата с него вече нямате допълнителни тренировки.

— Може би, но се съмнявам. В края на краищата мисля, че вчерашният ден не беше чак толкова лош. — Освен ако не се смята за нещо лошо да научиш още за проклетите призраци.

— И аз имах страхотен ден — каза Кристиан, с едва доловима нотка на самодоволство.

Потиснах желанието си да завъртя очи.

— Да, зная.

Двамата с Лиса се бяха възползваш от удобния момент, тъй като пазителите и на двамата имаха почивен ден. Може би трябваше да се радвам, че те се сдържаха, докато двамата с Еди бяхме наблизо, но това в много отношения нямаше кой знае какво значение. Наистина, когато бях будна, блокирах подробностите, но все пак бях наясно какво става. От последната им любовна среща ми остана горчива смес от ревност и гняв. Отново се повтаряше същият проблем: Лиса можеше да прави всичко, което аз не можех.

Умирах от желание да хапна нещо на закуска. Струваше ми се, че долавях миризмата на пържени филийки и горещ кленов сироп. Двойна вкуснотия. Ох. Но Кристиан искаше да си вземе поредната доза кръв, преди да се заситим с нормална храна, а неговите нужди бяха по-важни от моите. Мороите винаги са на първо място. Явно вчера бе пропуснал ежедневното си посещение при захранващите — вероятно за да има повече време за романтичните си преживявания.

Този път помещението на захранващите не беше препълнено с чакащи, но все пак трябваше да изчакаме.

— Хей, познаваш ли Брет Озера? — попитах го. — Роднини сте, нали? — След срещата ми с Джил аз най-после сглобих късчетата от мозайката. Брет Озера и Дейн Зеклос ми напомниха на това как изглеждаше Брандън Лазар в деня след първата атака на Стан. Потресът ми от тази атака ме накара напълно да забравя за Брандън, но съвпаденията внезапно привлякоха любопитството ми. И тримата имаха вид на пребити. И тримата упорито отричаха това.

— Да, роднини сме — кимна Кристиан. — Не го познавам добре, мисля, че ми се пада трети или четвърти братовчед или нещо подобно. Неговият клон от рода не поддържа тесни връзки с моя откакто… нали знаеш.

— Чух обаче нещо странно за него. — И му разказах за това, което Джил ми бе споменала за Дейн и Брет.

— Действително звучи странно — съгласи се Кристиан. — Но се случва понякога да се стигне до сбиване.

— Да, но тук има странни съвпадения. Нали потомците на кралските фамилии обикновено избягват побоищата, а ето че тези три момчета са се забъркали в сбивания.

— Ами може и така да е. Ти по-добре знаеш как стават тези работи. Много от кралските особи се дразнят от намеренията на останалите морои с по-скромен произход, които искат да променят разпределението на пазителите и да се научат сами да се сражават. Това е в основата на глупавия малоброен клуб на Джеси и Ралф. Те искат да осигурят непоклатимото превъзходство на кралските фамилии. А пък останалите морои вероятно се чувстват ощетени и ще се съпротивляват.

— Какво се получава в крайна сметка? Някой прекалено бдителен тип е решил да принуди кралските особи да си платят?

— Няма да е най-странното, което се е случвало тук — припомни ми той.

— Е, това поне е дяволски вярно — промърморих.

Извикаха името на Кристиан и той погледна напред.

— Виж ти — каза той, обзет от щастие. — Отново ми се падна Алис.

— Не споделям възхищението ти от нея — отбелязах, като се приближихме към захранващата. — Лиса също се вълнува винаги, като я види. Но Алис е откачена.

— Зная — потвърди той. — Затова е толкова страхотно.

Кристиан се настани до Алис и тя ни поздрави. Аз се облегнах на стената и скръстих ръце пред гърдите си.

— Е, Алис, декорът не се е променил — отбелязах малко язвително. — Същият си е както миналия път.

Тя извърна замъглените си очи към мен.

— Търпение, Роуз. Трябва да си по-търпелива. И подготвена. Подготвена ли си?

Превключването на темите леко ме подразни. Говореше като Джил, само че още по-отнесено.

— Хм, как да съм подготвена? За този декор ли?

Като по някаква ирония на съдбата тя ме изгледа така, сякаш аз бях лудата, а не тя.

— За битките, Роуз. Готова ли си за тях? Въоръжена ли си? Ще можеш ли да ни защитиш?

Бръкнах под палтото си и извадих сребърния кол, който ми бяха дали за практиката.

— С това тук си в безопасност — уверих я аз.

Тя изглеждаше изключително облекчена. Явно не можеше да различава истинските бойни сребърни колове от притъпените, които ни бяха раздали само за нашата практика.

— Добре — кимна тя. — Сега сме в безопасност.

— Точно така — обади се Кристиан. — След като Роуз е въоръжена, няма за какво да се тревожим. Светът на мороите може да си отдъхне.

Алис не обърна внимание на саркастичната му забележка.

— Да. Макар че никой и никъде не може да бъде напълно сигурен.

Прибрах сребърния кол.

— Ние сме на сигурно място. Пазят ни най-добрите пазители в света, да не говорим за защитите. Стригоите не могат да проникнат тук.

Обаче не добавих това, което наскоро бях научила: че стригоите могат да използват хора, за да разрушат защитите. Защитите представляваха магически пръстени, създадени от четирима морои, всеки от които бе силен в един от четирите елемента. Този екип се грижеше за дадена зона и зареждаше с магия вкопаните в земята пръстени, с което се създаваше непроницаема защитна стена. Магиите на мороите бяха изпълнени с живот и генерираха много силно енергийно поле, което не позволяваше достъпа на стригои, тъй като те бяха лишени от живот. Затова подобни защитни пръстени често се изграждаха около обитаваните от мороите селища. Специално около нашата Академия бяха положени изключително много защитни пръстени. И тъй като сребърните колове също се зареждаха с всичките четири магически елемента, забиването на сребърен кол в земята през защитните пръстени нарушаваше тяхното действие и неутрализираше защитния ефект. Но това никога не се случваше, защото стригоите не можеха да докосват сребърните пръти. Хората обаче можеха, което се потвърди от последните атаки на хора и стригои, оказали се успешни именно заради пробивите в защитните пръстени. Предполагахме, че стригоите, които убих, са били водачите на тази група, но още не бяхме уверени в това.

Алис ме изгледа изучаващо със замъглените си очи, сякаш можеше да отгатне какво си мисля.

— Никъде не е сигурно. Защитните пръстени се изхабяват. Пазителите умират.

Погледнах към Кристиан, който само сви рамене, все едно че искаше да каже: „Какво можеш да очакваш от нея?“

— Ако сте приключили вече с разговора си по женски, мога ли да се нахраня? — попита той.

Алис беше извънредно щастлива, че може да го засити. Той се оказа първият й посетител за деня. Тя много скоро забрави и за защитните пръстени, и за каквото и да било друго, а просто се отпусна в екстаза си, предизвикан от ухапването му. Аз също забравих за защитните пръстени, защото друга мисъл не ме оставяше на мира: още копнеех да разбера дали Мейсън беше реален, или не. Като оставим настрани плашещото обяснение на свещеника, трябваше да призная, че появата на Мейсън не беше чак толкова застрашителна, а по-скоро обезпокоителна. Ако беше дошъл, за да си отмъсти на мен, не си даваше много зор. Отново се опитах да припиша всичко на преумората и стреса.

— А сега вече е време и аз да похапна — заявих, след като Кристиан свърши с Алис. Напълно бях сигурна, че долавям миризмата на шунка. Това вероятно щеше да зарадва и Кристиан, защото можеше да увие в нея пържената си филийка.

Но едва излязохме от помещението, и отвън връхлетя Лиса, следвана по петите от Еди. От възбуда лицето й сияеше, макар че чувствата й, предавани по нашата връзка, не бяха особено щастливи.

— Чу ли? — попита ме тя задъхано.

— Какво да съм чула? — отвърнах недоумяващо.

— Трябва да побързаш. Иди да си опаковаш багажа. Заминаваме за процеса на Виктор. И то веднага.

Никой не ни бе предупредил кога ще се състои съдебният процес срещу Виктор, да не говорим, че някой в последната минута бе решил, че и ние трябва да присъстваме. Двамата с Кристиан си разменихме кратки и озадачени погледи, след което изскочихме навън и хукнахме към неговата стая, за да си съберем багажа.

Опаковането стана на един дъх. И без това моят сак отдавна беше готов за път, а на Кристиан му отне броени минути да наблъска всичко необходимо в неговия. За по-малко от половин час се озовахме на пистата към малкото летище край Академията. Там заварихме два частни самолета, единият от които с включени двигатели, изчакващ сигнала за отлитане. Около него се суетяха двама морои, заети с приготовленията за полета, оставени както винаги за последната минута.

Изглежда, никой нямаше ясна представа какво става. На Лиса просто й съобщили, че тя, Кристиан и аз можем да се явим като свидетели, а на Еди се разрешавало да придружава Лиса като продължение на практиката му. Нямаше обяснение защо ситуацията се бе променила, така че около нас витаеше атмосфера, наситена със странна смесица от нетърпение и мрачни предчувствия. Всички ние искахме да видим Виктор изпратен завинаги в затвора, но сега ни предстоеше да се изправим пред отрезвяващата реалност на съдебния процес и да го видим очи в очи — да, наистина никак не беше приятно.

До стълбата за качване в самолета се приближиха няколко пазители. Познах ги — бяха същите, които ни помогнаха да заловим Виктор. Вероятно ги изпращаха както за наши охранители, така и за свидетели на процеса. В далечината се появи и Дмитрий. Затичах се към него.

— Съжалявам — заговорих задъхано. — Толкова съжалявам. Той се извърна към мен с напълно неутрално изражение — умение, в което много го биваше.

— За какво съжаляваш?

— За всичките онези ужасни неща, които ти наговорих вчера. Ти го направи — наистина го направи. Ти си уредил да заминем.

Въпреки нервността ми от предстоящата среща с Виктор, бях изпълнена с небивало въодушевление. Дмитрий се беше справил. Знаех си, през цялото време си знаех, че действително е много загрижен за мен — с това го доказваше за пореден път. Ако наоколо не се навъртаха толкова много хора, щях да го прегърна.

Ала изражението на Дмитрий не се промени.

— Не съм го уредил аз, Роуз. Нямам нищо общо с това.

Албърта ни даде знак да се качваме на борда на самолета и Дмитрий се обърна, за да се присъедини към останалите. За миг се вцепених, само го гледах онемяла, докато се опитвах да проумея какво се е случило. Ако той не се е намесил в наша полза, тогава защо заминаваме? Дипломатичните усилия на Лиса се бяха провалили още преди време. Откъде тази внезапна промяна?

Приятелите ми вече се бяха качили, затова побързах да ги последвам. Но щом влязох в салона за пътниците, един глас ме извика:

— Малък дампир! Крайно време беше да се появиш.

Огледах се и видях Ейдриън да ми маха жизнерадостно с ръка. Е, не само с ръка, но и с бутилката в същата тази ръка. Направо страхотно. Ние толкова много трябваше да им се молим и да ги убеждаваме да ни пуснат да заминем, а ето че Ейдриън някак си се бе уредил преди нас. Лиса и Кристиан седяха един до друг, затова се присъединих към Еди с надеждата да остана по-надалеч от Ейдриън. Еди ми отстъпи мястото до прозореца. Ейдриън обаче се премести на седалката пред моята и все едно, че седяхме един до друг — толкова често се извръщаше, за да говори с мен. Оживеното му, неспирно бърборене и нахалното му флиртуване доказваха, че доста преди ние да се качим на борда на самолета, е успял да гаврътне няколко коктейла. Искаше ми се и аз да последвам примера му, когато се вдигнем във въздуха. Ала почти веднага след излитането ме връхлетя непоносимо главоболие и аз се отдадох на наивни фантазии как водката ще притъпи болката ми.

— Отиваме в двора — отново ме заговори Ейдриън. — Не се ли вълнуваш заради това?

Затворих очи и разтърках слепоочията си.

— Заради кой двор? Кралския или съдебния3?

— Заради кралския. Взе ли си рокля?

— Никой не ми каза да си взема.

— Тогава… това „не“ ли означава?

— Да.

— Какво „да“? Аз пък си помислих, че имаш предвид „не“.

Отворих само едното си око и го изгледах кръвнишки.

— Исках да кажа „не“ и ти много добре ме разбра. Не, не съм си взела рокля.

— Ами тогава ще ти намерим някоя — веднага разреши той въпроса с присъщата си надменност.

— На пазар ли ще ме водиш? Аз имам намерението да изляза сама, а освен това мисля, че не биха те одобрили като надежден придружител на млади дами.

— На пазар? Как не. Там има придворни шивачи. Може да се уреди нещо по поръчка специално за теб.

— Няма да имаме толкова дълъг престой. А и за какво ми е рокля за това, което ще правим там?

— Не ти е нужна, но просто ще ми хареса да те видя в рокля.

Въздъхнах и отпуснах глава на прозореца. Болката в черепа ми още пулсираше. Сякаш въздухът отвън го натискаше. Нещо се мярна в периферното ми зрение и завъртях глава изненадано, но не видях нищо навън, освен звезди.

— Нещо в черно — продължи той. — Мисля си за атлаз… и може би с дантела по краищата. Харесваш ли дантела? Някои жени я намират за много съблазнителна.

— Стига, Ейдриън. — Чувствах се, сякаш ме удряше чук, но не един, а два — един отвътре и още един отвън.

— Но може да предпочетеш някоя от кадифе. Няма да ти дращи.

— Ейдриън. — Дори очните ми орбити започнаха да ме болят.

— С цепка отстрани, за да се виждат прекрасните ти крака. Ще стига почти до бедрото с лека извивка…

— Ейдриън! — Нещо избухна в мен. — Няма ли поне за пет секунди да си затвориш устата? — Разкрещях се толкова силно, че вероятно ме е чул и пилотът на самолета. Ейдриън се слиса — нещо, което бе изключително рядко за него.

Албърта, която седеше от другата страна на пътеката срещу Ейдриън, се изправи в седалката си:

— Роуз, какво става?

Стиснах зъби и разтрих челото си.

— Мъчи ме най-гадното шибано главоболие на света, а той не иска да млъкне. — Дори не ми хрумна, че си позволявам да говоря така грубо на един старши инструктор. От другата ми страна видях през прозореца да се мярка нещо — още една сянка се стрелна покрай самолета, смътно приличаща на чифт черни криле. Като на прилеп или гарван. Пак затворих очи. Поне вътре в самолета нищо не летеше.

— Господи, защо болката не иска да се махне?

Очаквах Албърта да ме скастри заради избухването ми, но вместо нея се обади Кристиан:

— Днес нищо не е яла. По-рано ми каза, че е доста гладна.

Повдигнах клепачи. Очите на Албърта бяха изпълнени със загриженост, а зад нея Дмитрий също се размърда. Още сенчести форми замъглиха зрението ми. Повечето бяха трудно различими, но можех да се закълна, че видях нещо, приличащо на череп, да се слива с мрака. Запримигах забързано и ето че всичко изчезна. Албърта се обърна към една от стюардесите:

— Може ли да й донесете нещо за ядене? И някакво болкоуспокоително?

— Къде е болката? — попита ме Дмитрий.

При цялото това внимание моето избухване внезапно ми се стори прекалено.

— Просто главоболие… сигурна съм, че ще мине… — Но като срещнах строгия му поглед, побързах да посоча към средата на челото си. — Като пулсиране вътре в черепа ми. И има още някаква болка зад очите ми. Чувствам се като… ами сякаш нещо е попаднало в окото ми. Струва ми се, че видях сянка или нещо такова. После примигнах и тя изчезна.

— Аха — кимна Албърта. — Това е синдром за мигрена — да имаш проблем със зрението. Нарича се аура. Понякога хората го получават, преди главоболието да започне.

— Аура ли? — попитах смаяно. Погледнах към Ейдриън. Той ме огледа изпитателно от горе до долу, след като се надигна на седалката си, провесил дългите си ръце върху облегалката.

— Не е от този вид — констатира той и лека усмивка изкриви устните му. — Но се нарича със същото име. Както има кралски двор и съдебна зала. Аурата при мигрената е съставена от светлини и образи, които виждаш, когато мигрената те налегне. Но те нямат нищо общо с аурата на човека, която аз виждам. Само ще ти кажа обаче, че точно сега виждам една аура… около теб… брей.

— Да не е черна?

— И още как. Вижда се съвсем ясно дори и след всички питиета, които погълнах. Никога не съм виждал нещо подобно.

Не знаех какво точно се очакваше да отвърна, но тогава стюардесата се върна с един банан, вафла с ядки и един блистер ибупрофен. Не беше същото като пържени филийки, но все пак се отрази добре на празния ми стомах. Излапах всичко и накрая се облегнах на възглавницата, опряна до прозореца. Затворих очи, отпуснах глава и замрях така с надеждата главоболието да отмине преди кацането. Благодарна бях, че никой наоколо не вдигаше шум.

Тъкмо се поуспокоих малко, когато усетих леко докосване по рамото.

— Роуз?

Отворих очи и вперих учуден поглед в Лиса, която се бе настанила на мястото на Еди. Зад нея видях да пърхат онези силуети с криле като на прилепи, а главоболието още ме мъчеше. Сред тези вихрещи се сенки отново зърнах нещо като лице, само че този път с широко зееща уста и очи като разпалени въглени. Изтръпнах.

— Още ли те боли? — попита ме Лиса, загледана в мен.

Примигнах и лицето изчезна.

— Да, аз… о, не. — Досетих се какво се канеше да направи. — Не го прави. Не си хаби силите заради мен.

— Лесно е — увери ме тя. — Едва ли ще ми се отрази.

— Да, но колкото повече я използваш, толкова повече ще се измъчваш в бъдеще. Дори и сега да ти се струва лесно.

— За това ще му мисля по-късно. Ето.

Тя стисна ръката ми между своите и затвори очи. През нашата връзка усетих как магията започна да извира в нея, докато призоваваше целебната сила на духа. Самата тя възприемаше магията като стопляща и обагрена в златисто. И преди ме беше лекувала, само че тогава нейната магия винаги преминаваше през различни температури — гореща, после студена, после пак гореща и все така. Този път обаче, когато тя освободи магията си, за да я насочи към мен, не почувствах нищо, освен едва доловимо изтръпване. Клепачите й потрепнаха и тя отвори очи.

— Ка… какво стана? — попита тя.

— Нищо — Отвърнах. — Главоболието ми още е силно.

— Но аз… — Смущението и шокът по лицето й отразяваха това, което и аз усещах в нея. — Аз го направих. Усетих магията. И тя сработи.

— Не зная, Лис. Няма нищо, наистина. Знаеш, че отскоро спря лекарствата.

— Да, но на другия ден излекувах Еди, при това без никакви проблеми. И Ейдриън — додаде сухо тя.

Той отново се беше надвесил над облегалката и ни наблюдаваше напрегнато.

— Онова бяха драскотини — припомних й аз. — А сега говорим за мигрена в най-тежка форма. Може би трябва пак да опиташ.

Лиса прехапа долната си устна.

— Нали не мислиш, че лекарствата завинаги са повредили моята магия?

— Не — намеси се Ейдриън и наведе глава на една страна. — Когато призова духа, лицето ти светна като свръхнова. Ти владееш магията. Просто не мисля, че имаше ефект върху Роуз.

— Защо не? — настоя Лиса.

— Може би тя страда от нещо неизлечимо.

— Едно главоболие? — удивих се аз.

Той сви рамене.

— Аз, какво, приличам ли ви на лекар? Не зная. Казвам само каквото видях.

Въздъхнах и притиснах ръка към челото си.

— Добре, Лис, оценявам помощта ти. Оценявам и дразнещите ти забележки, Ейдриън. Но мисля, че сега е най-добре да поспя. Може би всичко е само стрес или нещо такова. — Разбира се, защо не? Напоследък май стресът беше отговор на всичко. Призраци. Неизлечимо главоболие. Странни лица, реещи се във въздуха. — Кой знае, може пък наистина да не може да се лекува.

— Може би — съгласи се Лиса, но прозвуча, сякаш ми се бе обидила, задето не е успяла да ме излекува. Но в съзнанието си винеше себе си, а не мен. Тревожеше се, че не е била достатъчно добра.

— Всичко е наред — опитах се да я утеша. — Но цялата работа е в това, че ти още възстановяваш способностите си. След като ги разгърнеш в пълната им сила, ще си счупя някое ребро или нещо подобно, за да можем да ги изпробваме.

Тя изпъшка.

— Най-ужасното е, че не мисля, че се шегуваш. — Лиса стисна набързо ръката ми и се изправи. — Спи спокойно.

Тя си тръгна, а след малко осъзнах, че Еди не се върна на мястото си. Беше се настанил на друга седалка, така че да разполагам с повече пространство. Оцених жеста му, отпуснах се, отново нагласих възглавницата си, изпънах краката си и се излегнах, колкото можах по-удобно, на двете седалки. Още няколко призрачни облака потанцуваха пред очите ми, преди да затворя очи и да потъна в сън.

Събудих се едва когато самолетът кацна. Силният грохот от реверсирането на двигателите ме сепна и измъкна от дълбокия сън. За мое огромно облекчение главоболието ми беше изчезнало. Както и странните форми, реещи се около мен.

— По-добре ли си? — попита ме Лиса, когато се изправих и прозинах.

Кимнах.

— Много по-добре. Но щях да съм още по-добре, ако можех да намеря някакво истинско ядене.

— Е — засмя се тя, — съмнявам се, че тук липсва храна.

Беше права. Погледнах през прозореца и огледах къде сме.

Намирахме се в кралския двор на мороите.