Черният списък

ГЛАВА 6.

Лиля вече отдавна спеше, а аз се въртях в леглото си. Знаех, че оттатък стената не спи и Татяна — и неизвестно защо тази мисъл ми пречеше да се успокоя и да заспя.

Когато се прибрахме, Ирочка я нямаше. Прибрала се, колкото да приготви вечерята, и пак излязла някъде с Мазаев. В стаята си Таня преглеждаше материалите за пожара.

— Искам по-бързо да ги прочета и да ги върна — обясни ми тя. — Не е хубаво служебни документи да се намират в чужди ръце. Момчето може да си има неприятности. А и на мен ще ми е по-спокойно.

Дори в литературното си творчество тя си оставаше следовател.

— Идва жена ви. Намери ли ви на плажа?

— Да, благодаря, Танечка.

— Много е красива.

Татяна каза това без завист, но и без възхищение. Просто констатира факта. Следовател…

— Тя ми е бивша жена.

— Така ли? Не знаех.

— Лиля не ви ли е казала? Вече три години, откак сме разведени.

— Дима, би трябвало отдавна да престанете да се учудвате. От вашето момиченце човек не може и думичка да измъкне, ако не попита специално. От нея би излязла превъзходна дупка.

— Какво би излязло? — не разбрах аз.

— Дупка, в която можеш да изшептиш тайните си, да я закопаеш и да бъдеш сигурен, че никой никога нищо няма да научи. Умее да си държи езика зад зъбите.

— Което е вярно, вярно е — съгласих се аз, като неволно се любувах на светлите коси и пухкавите, но много добре поддържани пръстчета на Таня.

С всеки час тя ми харесваше все повече и аз започнах сам на себе си да се чудя — защо по-рано изобщо не можех да възприема пълните жени? Толкова ли се бях заплеснал по Ритка?

Тогава пожелах на Таня лека нощ и се прибрах в нашата стая, но ето че вече час и половина не можех да заспя. А по всичко личеше, че Ирочка още не се бе прибрала, във всеки случай не бях чул нито стъпките, нито гласа й, а аз имам добър слух.

Внимателно, като се стараех да не събудя Лиля, станах, навлякох дънките и ризата, обух си джапанките и излязох в галерията. Обиколих от другата страна на къщата и веднага видях светлината в прозореца на стаята, в която живееха жените. Значи Таня още четеше документите.

Като стъпвах на пръсти, се прокраднах до прозореца и надникнах. Точно така — и двете легла бяха празни, Ирочка още се разхождаше със своя социолог, а Таня бързо набираше текст на компютъра, като току поглеждаше в книжата на Лисицин. След около пет минути се сепнах и разбрах, че стоя като някой глупак и се блещя в Татяна, безсилен да помръдна. Все пак тя ми действаше хипнотизиращо.

Решението узря в главата ми, преди изобщо да успея да разбера. Бързо влязох в стаята, отидох при Татяна и я хванах за ръката.

— Да вървим! — прошепнах, изненадан от себе си: какво правя и защо го правя.

— Къде? — също прошепна тя.

— В градината.

— Защо?

— Защото! Хайде.

Тя послушно стана и слезе след мен по стълбището. Поведох я към тъмните и ароматни недра на градината, без нито за секунда да се съмнявам, че постъпвам абсолютно правилно. Не знам откъде ме споходи тази увереност. Просто знаех и толкоз.

Прегърнах Татяна и започнах да я целувам спокойно, нежно, без натиск и бързане. И тя ми отвръщаше също тъй спокойно и уверено, сякаш бяхме женени от дълги години и живеехме заедно и тя приемаше моя внезапен порив като нещо съвсем естествено, без да се изненадва или смущава. Постепенно моите ласки ставаха все по-настоятелни и Таня реагираше с тихи стонове и умели жестове. Нищо не пристягаше разкошната й гръд под тънката фланелка и тя тъй удобно лягаше в дланта ми, сякаш самата природа я бе предопределила за моите ръце. Възбудата нарастваше бавно и в нея нямаше нищо подобно на страстното безумие, което винаги ме обземаше и с Рита, и с други стройни и дългокраки. Плувах по вълни, тихо полюшвайки се, и ми беше толкова хубаво — както в онзиденшния ми сън.

Бавно се отпуснахме на тревата и аз дори успях да помисля колко е добре, че полата на Таня е от някакъв тъмен плат…

После още дълго седяхме прегърнати и тя ме галеше по гърба и по раменете, а аз целувах косите и слепоочията й и си мислех, че моето ангелче с крилцата и заобленото дупе ми е извадило от стъкления барабан най-щастливото билетче и след това сигурно ще започне дълга поредица от несполуки, но какво от това! За всичко трябва да се плаща, за навреме изтегленото щастливо билетче — също.

Откъм портичката се чуха гласове — прибираше се Ира. Ние бързо изскочихме от градината и седнахме на стъпалата, които водеха към тяхната стая, сякаш през цялата вечер бяхме седели тук.

— Здравейте, нощни птици! — прошепна Ирочка, когато приближи.

— Здравей, гуляйджийке! — също шепнешком отвърна Таня. — Къде беше?

— Много ще се смеете, но ходихме да се къпем на нудисткия плаж.

— Защо, тук има ли такъв?

— По-точно — имало е. Преди месец го затворили. Дотам се стигало по въжена линия, но миналия месец една кабинка се откъснала и сега всичко е в ремонт. Тъй че опитът ни да се изкъпем голи безславно се провали.

Вътрешно изпитах съчувствие към хубавичката весела Ирочка. Беше ясно, че е тръгнала за нудисткия плаж със своя белобрад социолог със съвършено определена цел и къпането без бански е трябвало да бъде само необходимият фон, тъй да се каже, съпътстващото условие за онова, с което ние с нейната приятелка допреди малко се бяхме занимавали в градината. Интересно — защо ли Мазаев не я е завел в стаята си? Хазяите ли имат идейни задръжки? Или не почива тук за първи път и предишните години е идвал с жена си? На мен, абсолютно щастливия човек, ми се искаше всичко наоколо да е хубаво, затова великодушно предложих:

— А защо ние с Таня не идем да се поразходим? Тя цял ден е седяла пред компютъра и е работила, трябва да се раздвижи. А, Танечка? Ще идем ли?

Татяна се позасмя и изразително погледна към съседния двор. В стаята на Мазаев точно в този момент лампата светна.

— Ами ако нашият учен съсед още не си е легнал, може би има смисъл.

— Таня! — В гласа на Ирочка долових ужас. — Неудобно е. Какво приказваш!

— Няма нищо. Да вървим, Дима. Пътем ще се отбием у съседа.

— Ама вижте… не знам…

— Тук няма нищо за знаене. Само прибери от бюрото книжата ми.

— Благодаря ви — смутено измънка Ирочка.

Излязохме на улицата, аз оставих Татяна пред портичката и отидох до отворения прозорец на съседната къща. Юрий Сергеевич седеше на кревата и замислено изучаваше орнаментите на тапетите, като грееше в длани чашка коняк.

— Господин социолог! — повиках го тихо.

Мазаев трепна и едва не изля коняка на пода.

— О, вие ли сте, Слава! Сепнах се, не очаквах.

— Ще бъда кратък — казах, като се постарах да не прихна. — Ние с Татяна отиваме да се разходим, а Ирочка си е вкъщи. Имате на разположение най-малко един час — гарантирам ви го. Само да не събудите Лиля.

— Но… почакайте, Слава…

— Безброй целувки, ваш Владислав — избъбрих, вече тръгвайки.

— Къде ще отидем? — попита ме Татяна, когато я хванах под ръка и уверено я поведох в неизвестна посока.

— Не знам — отвърнах безгрижно. — Ти къде искаш?

— Вкъщи — сериозно отговори тя. — След любов оставам без сили и краката ми се подкосяват. Явно не съм тренирана като теб.

— За какво намекваш?

— Само за спортната ти форма. А ти какво си помисли?

Избухнах в смях:

— Татяна Григориевна, с вас човек не може да скучае! Извинявай, наистина не се сетих, че може да си уморена. На мен например ми израснаха криле. Но толкова ми беше жал за твоята Ирочка! Нали и тя трябва да има някакви радости освен кухнята и прането.

Крачехме към морето и мълчахме. Отначало беше лесно да мълчим, но после, колкото повече продължаваше паузата, толкова по-неудобно се чувствах. Не е ли доволна Татяна? Съжалява ли? Уморена ли е? Да не би нещо да съм сбъркал? Да съм я обидил?

Започнах да нервнича, но не можех да надвия себе си и да я попитам. А тя вървеше до мен и аз бих дал какво ли не, за да отгатна мислите й.

На крайбрежната улица цареше оживление, въпреки че минаваше два часът през нощта. Работеха нощните барове и дискотеки, ресторантите и казината.

— Искаш ли да седнем някъде? — предложих.

Тя отрицателно поклати глава:

— Там е шумно, а аз трябва да помисля.

— Може ли да науча — за какво? — „Е, най-сетне, слава богу — рекох си, — все пак се реших да попитам. Дори сега тя да каже нещо неприятно, ще е по-добре, отколкото да се тормозя от неизвестността.“

— За пожара. Мисля как да преподредя сюжета с оглед на това, което научих от документите на Серьожа, при което да не променям вече написаното. Никак не обичам да преработвам.

Бях очаквал всичко, само не и това. Не е възможно да нанесете по-голям удар по самолюбието на един мъж. Поне да беше казала, че е разочарована, че не съм й доставил удоволствие, че съм слаб или напротив: непоносимо, натрапчиво издръжлив. Всеки упрек може да се възприеме като информация, да си направиш извод и да се поправиш. Но това… Аз като някакъв глупак вървя и си мисля само за онова, което се случи в градината, а тя — за книгата си.

— Аз пък мисля за теб — отвърнах ядно. — Извинявай, такъв съм си — сантиментален.

Тя ме погледна внимателно и изведнъж меко се усмихва и ме погали по бузата.

— Не се сърди, мили. Между нас всичко стана добре, просто чудесно, но защо трябва да го обсъждаме? Ако някой ден ни се случи пак — ще се радвам. Ако ли не, значи не, тогава няма защо и да говорим. Нали така?

Не намерих какво да й възразя, но не можах да скрия разочарованието си. Наистина само след минутка ме досмеша. Така де, какво съм се разнежил! Тя е права. Твърде отскоро се познаваме, та от факта на физическата близост да си правим изводи за развиващи се отношения. Нали тя не може да знае колко силно ми действа и колко странно ми се вижда това, което става с мен? За нея моят порив е епизод, експромт на разведен курортист — нищо повече. И ако тя не вижда зад всичко това преизпълващата ме нежност, вината е моя, а не нейна.

Минахме покрай поредния отворен ресторант и се спряхме до павилионче, чиито витрини бяха изпълнени с редици видеокасети. Тук даваха касети под наем. Плъзнах поглед по надписите на касетите и вече се канех да подмина, но изведнъж вниманието ми бе привлечено от нещо съвсем некасово. Видях многократно повторени заглавия: „Освобождение“, „Победата“, „Битката за Берлин“, „Блокада“, „Подвигът на разузнавача“, „Силни духом“. Дори в първия момент помислих, че ми се е привидяло. Но не, касетите бяха подредени на купчинки — пет броя „Освобождение“, още по толкова „Победата“ и „Блокада“, от останалите заглавия имаше по още повече — по осем-десет броя. Каква чудесия, а! Тук, в курортния град, препълнен с нови руснаци? Продължих покрай витрината и още повече се изненадах. Сега пред изумения ми поглед се заредиха заглавия на филми от 40-те и 50-те години: „Обикновена история“, „Незавършена повест“, „Всичко остава на хората“…

Павилионът беше отворен, надписът на входа гласеше, че той работи денонощно. Надникнах и видях познатата физиономия на младия видео-бизнесмен Льоня, който бе доставял видеокасети на Николай Фьодорович Вернигора.

— Да влезем — казах на Татяна и отворих вратата пред нея.

Льоня веднага ме позна:

— Здравейте! Мен ли търсите или искате да си вземете касета?

— Теб търся. Кажи ми, ако обичаш, защо имате толкова много стари филми? Взема ли ги някой?

— Охо, и още как ги вземат! Специално сме направили толкова копия, та да има за всички. В нашия град от край време се заселват военни от запаса — като дядо Николай например. Знаете ли колко са много! Те страшно обичат тези филми. — Усмихна се някак мъдро, не по детски: — Човек може да ги разбере. Какво да гледа сега един възрастен мъж по телевизията? Жените са си добре, за тях по канал „2R2“ по цял ден се въртят сериали. Ами мъжете? На тях тези любовни лиготии не са им интересни. Та ето, купили са си видеоплейъри и гледат филмите от своята младост.

— А ти гледал ли си тези филми? — попитах аз.

— Ама разбира се! Нали трябва да знам с какво търгувам! И после, знаете ли, на старите хора паметта им отслабва, забравят. Идва при мен някакъв побелял полковник от запаса и вика: Синко, имаш ли един стар филм, много хубав беше, не му помня заглавието, там Бистрицкая играе лекарка, а Бондарчук — инженер ли беше, строител ли, дето краката му се парализираха… А аз му казвам: Разбира се, дядо, ето ви го — „Незавършена повест“.

— Браво — похвалих го, — умно действаш.

Отново тръгнахме с Таня по ярко осветената крайбрежна улица, постоянно срещахме целуващи се двойки и шумни компании. След поредния крайморски ресторант, от който се носеха звуци на танцов оркестър, стигнахме до разкошната витрина на магазин „Вероника“. По изложените дрехи си личеше, че магазинът е скъп.

— Нека да влезем — помоли Татяна. — Любопитно ми е.

Влязохме в магазина, където веднага срещнахме мнителния поглед на огромен тип с петниста униформа — явно охранител.

— Добър вечер, какво ще обичате? — втурна се към нас една продавачка. — Какво бихте желали да видите?

Татяна малко се смути от това посрещане.

— Искам да видя нещо делово, но от лек плат, за лятото — отвърна тя, като разглеждаше въртящите се окачалки с разноцветни дрешки.

— Кой номер ви интересува?

Таня явно се притесни. Сигурно не й се искаше да каже номера си пред мен, сякаш че нямах очи и ако чуех числото петдесет и четири, щеше да ми се стори по-дебела, отколкото беше в действителност.

— Като за мен.

— Заповядайте.

Продавачката ни покани с жест и ни поведе към стойка с рокли и костюми от коприна и шифон. Таня започна бавно да мести окачалките, като оглеждаше придирчиво всяка дреха, а продавачката стоеше като вдървена и не откъсваше очи от ръцете й. Доскуча ми и отидох при стойката с мъжки панталони и якета. Тутакси зад гърба ми цъфна същият онзи юначага, охранителят. Усещах погледа му с тила си и не ми беше много приятно.

— Слушайте, какво става тук? — не издържах в един момент. — Да не ви е страх от рекетьори? Защо ме следвате по петите?

— Не знаете ли? — отвърна дангалакът. — Сега във всички магазини тук е така. В онези, които оцеляха.

— Аз не съм оттук. Какво искате да кажете с това оцеляха?

— Ама наистина ли не знаете? Преди два месеца ни се случи нещастие. Всички скъпи модели се оказаха наплескани с боя. Представяте ли си: някакъв гад с аерозол повреди повече от половината ни стоки. Абсолютно същата история се случи в още четири магазина. А след една седмица — в още няколко. Стоката беше съсипана, все едно че я откраднаха, загубите бяха същите. Някои от магазините не издържаха този финансов удар, фалираха и бяха закрити. Други усилиха охраната, поставиха наоколо телемонитори, взеха на работа повече продавачки, които да вървят след всеки купувач и да проверяват всяка дреха след пробната. Е, вие разбирате, че не всеки магазин може да си го позволи, затова много бизнесмени лека-полека свиха дейността си и затвориха магазините си. Ние още се крепим, но май малко ни остава.

— Ами къде гледа милицията? Намери ли тези хулигани?

— Ха, ще ги намери тя! — ядно възкликна охранителят. — Как пък не си е зарязала другата работа, та да хукне тях да търси!

— Ясно. Може ли да премеря този панталон?

— Моля, кабинката вдясно.

Когато приближих до пробната, видях, че и Татяна влиза в другата кабинка с костюм в ръце. Подир нея оклюмано се потътри продавачката.

Влязохме в съседни кабинки. Чувах как на метър от мен се съблича младата жена и я желаех с невероятна сила. Господи, какво ме е прихванало? Тя да не е магьосница?

Панталонът ми стоеше така, сякаш се бях родил с него. Но погледнах етикета и разбрах всичко. Беше произведен от известна фирма и струваше триста финикийски знака, сиреч долари. То се знае — как ще ми стоят зле на такава цена!

— Таня — повиках я тихо.

Преградите между кабинките бяха малко по-високи от човешки ръст и аз не се съмнявах, че тя ще ме чуе.

— Да-а — веднага отговори тя.

— Как е костюмът?

— Страхотен.

— Ами цената?

— Още по-страхотна.

— Колко?

— Петстотин и осемдесет.

Подсвирнах:

— И ти можеш ли да носиш такова нещо?

— Нямам друг изход. За моята фигура евтини дрехи не съществуват. Тоест съществуват, но не е възможно да ги облече човек.

— Може ли да погледна?

— Влез.

Излязох от кабинката и подадох панталона на застаналия наблизо охранител, който веднага започна внимателно да го оглежда. Завесата към съседната кабинка се отдръпна и аз видях Таня с костюма за петстотин и осемдесет финикийски знака. Е, както се казва, той си ги заслужаваше!

— Супер! — казах искрено.

— Харесва ли ти?

Как нямаше да ми харесва! С този костюм Татяна изглеждаше най-много като за петдесети номер. В момента си помислих, че ако носех у себе си толкова пари, без да се колебая, щях да й купя този костюм. Колко странно все пак! Никога не бях изпитвал желание да купувам на Рита дрехи. Може би защото тя най-много ми харесваше гола в леглото…

— Ще го купиш ли? — попитах Таня, когато отново се озовахме на улицата.

— Още не знам, ще се посъветвам с Ира. А ти какво ще кажеш?

— Купи го. Наистина много ти отива.

— Добре — въздъхна тя. — Ще си помисля. Дълго ли още ще се разхождаме?

Погледнах часовника си. От момента, когато обещах на Мазаев един час свободен живот, бяха минали петдесет минути.

— Можем да се връщаме лека-полека. Наистина ли си, уморена?

— Наистина. Очите ми се затварят.

С Мазаев се сблъскахме на портичката. Той ни погледна виновно, припряно и смутено промърмори нещо като лека нощ и се шмугна в своя двор.

Събудиха ме гласове в двора. Слънцето грееше с всичка сила, леглото на Лиля беше празно и аз разбрах, че здравата съм се успал. Бързо се облякох, излязох в галерията и погледнах отгоре. Лиля четеше на масата под навеса, а близо до нея нещо си говореха Таня и Сергей Лисицин. Завидях на умението на Таня да става рано дори след като си е легнала в три часа през нощта. Аз не можех така и изобщо обичах да си поспивам, особено когато бях в отпуск.

До Серьожа на скамейката се мъдреше голям черен сак.

— Владислав Николаевич, прав бяхте, във виолетовата торбичка на Доренко наистина се намери касетата с номер 9. Вчера я изгледах два пъти и нищо не разбрах. Защо не опитате вие? Донесъл съм ви и приставка за видео.

— Защо, какво има на касетата? — попитах.

Налях си кафе, намазах си филия с масло, които ми донесе добрата Ирочка. Както се разбра, тя вече бе дала на Лиля да закуси. Без Ирочка вече май не можеше не само Таня, и аз бях заникъде без нея.

— Точно каквото е казал вашият приятел Льоня. Някакъв филм с ветерани. Очите ми изтекоха да се взирам, но нищо не проумях. Там няма нищо, заради което дядото е трябвало да даде касетата на Доренко. Камо ли заради онова, което ни накара после да търсим тази касета!

— Добре, ще я видя — кимнах и отхапах огромен залък от мекия топъл хляб. — Между другото от какво все пак е починал Вернигора? Направиха ли аутопсия?

— Обширен инфаркт.

— И няма нищо подозрително? Ама нищичко?

— Нищичко. Всичко е абсолютно чисто.

— Въпреки това нещо не ми харесва тук — казах упорито.

— И на мен не ми харесва — въздъхна Серьожа. — Но и срещу медицината не можем да се опълчим.

— А за теб кое е по-важно — интуицията или науката? — попитах го, като напъхах в устата си остатъка от сандвича и допих топлото кафе.

— Науката, разбира се — усмихна се той. — Твърде отскоро работя, за да поставям интуицията си над науката. Нямам достатъчно опит.

— Аз пък имам. Ето защо, Серьоженка, трябва да изясним при какви обстоятелства Николай Фьодорович Вернигора е получил обширен инфаркт. Чак след това моята очукана от живота интуиция ще замлъкне и ще отстъпи палмата на първенството на медицинската наука. Вернигора има една много сърдечна съседка — от номер 16. Щом ключовете за къщата му са се озовали при нея, значи най-вероятно тя е разтребила след случилото се, преди да заключи. Именно нея трябва да попиташ какво именно е разтребила. Ще я попиташ ли?

— Ще я попитам. Само че…

— Какво само че?

— Ами буквално съм вързан в хотела. Сауле Ибрайбекова е на ръба на нервна криза, очаква всеки момент някой да дойде, за да я убие. Началството нареди някой постоянно да дежури в хотела. Снощи там беше Паша Яковчик, а сега аз трябва да отида да го сменя.

Смутено погледнах към Лиля, която през цялото това време си седеше кротко, забола очи в някаква книга. Днес това отново беше Барбара Картланд, явно „Откраднатите сънища“ бяха благополучно прочетени. Ама това наистина е безобразие! Пък уж съм довел детето на море. Ритка ще ме убие, ако днес пак не заведа Лиля на плаж.

— Аз мога да отида да поговоря с тази жена — неочаквано се обади Татяна. — Нали съм ви длъжница, Серьожа?

— Какво говорите, недейте така! — възмутено размаха ръце той. — Не искам дори да ви слушам. За какъв дълг може да става дума, след като моите близки още не могат да се съвземат от изумление, че самата Татяна Григориевна Томилина им е била на гости.

— Между другото, щом ме наричате Татяна Григориевна, не мога да бъда и Томилина — засмя се Таня. — Следователката Татяна Григориевна носи фамилното име Образцова, а Томилина е псевдоним. Татяна Томилина няма бащино име.

Ако тази сутрин имах желание да се веселя, несъмнено щях да прихна, когато видях смаяното лице на Серьожа. Мисля, че той дори онемя за известно време.

— Тоест… Искате да кажете… — замънка той. — Фамилното ви име е Образцова, така ли? Татяна Образцова?

— Ами да. А вие защо се развълнувахте толкова?

На това място изпитах известно неудобство. В паметта ми се размърда някакъв смътен спомен. Някъде вече бях чувал това име — Татяна Образцова. Но къде? Паметта на Лисицин обаче се оказа по-бърза и услужлива.

— Значи вие успяхте да докарате Алоян до осъдителна присъда? Четох вашата статия в Бюлетина на следствената комисия. И в Бюлетина на Главния информационен център също…

Тогава си спомних. По дяволите, ама разбира се — обвинителното заключение за Алоян! Много детективи и следователи си бяха изпочупили зъбите о тоя Алоян, два пъти го бяха предавали в съда, но и двата пъти той бе излизал от съдебната зала с гордо вдигната глава и с оправдателна присъда под мишница. За него работеха най-добрите адвокати, от онези, дето навремето бяха защитавали нещастните участници в пуча, а след октомври 1993-а — защитниците на Белия дом. Той даваше подкупи от милиони долари, откупваше се от всичко и всички. Отначало властите се опитваха да притиснат Алоян до стената от приличие, после — от детективско следователски хъс, а после всички го оставиха на мира, като решиха, че собственото им здраве им е по-скъпо. Великият Ашот Мушегович се успокои и продължи да върши машинациите си, но се оказа, че имало човек, който все още се интересувал от дейността му. Този човек била следователката от Петербургското главно управление на вътрешните работи Татяна Образцова, която, без да иска санкция от когото и да било и без да сезира инстанциите, се свързала с редица чуждестранни фирми и получила данни, които й позволили да докаже достатъчно факти, за да даде Алоян под съд за трети път. Този път — успешно.

— Аз оставам в приятелски отношения с бившите си съпрузи — весело каза Таня. — Понякога това се оказва много полезно.

Разбрах, че тя е получила информацията за Алоян от бившия си съпруг, който заминал за чужбина. И нещата веднага ми се изясниха. Разбира се, тя му се е обаждала от къщи, харчила е за международни разговори луди пари, които никой не й е възстановил, но за сметка на това цялата й дейност се е изплъзнала от очите на ръководството и по този простичък начин изтичането на информация към Алоян е било предотвратено.

— Не се ли разори заради този случай? — попитах я, имайки предвид огромните сметки за телефон.

— Разорих се — призна тя. — Но си направих кефа. Защото представяш ли си тази прелест? Дебела, тромава лелка — и предявява обвинение на самия Алоян! Да можеше да зърнеш отнякъде муцуната му, когато го привиках в кабинета си!

— Татяна, престани! — избухнах аз. — Ако чуя още веднъж как наричаш себе си — ще…

— Какво ще? — любопитно попита тя. — Какво ще ми направиш?

— Още не съм решил. Ще ти измисля някакво наказание — пошегувах се в отговор.

В очите й играеха дяволити пламъчета и аз усетих, че кокетният ни спор беше отишъл твърде далеч, за да стане достояние на ушите на Серьожа и на дъщеря ми.

Сергей извади от големия си спортен сак приставката за видео с касетата, взе папката с материалите за априлския пожар, която му бе донесла Татяна, и се сбогува с нас до вечерта. Ирочка — като доверено лице на хазяите: тя постоянно се съветваше с Вера Илинична относно готвенето на разни екзотични гозби — тръгна да ги моли за телевизора. Решихме първо да изгледаме касетата на Вернигора и после да излезем всеки по работите си: Ирочка на пазара, Таня — у съседката на Николай Фьодорович, а ние с Лиля — на плажа.

Дипломатическата мисия на Ирочка завърши успешно и след десет минути ние и тримата седяхме в една от стаите на първия етаж и гледахме видеозаписа. Серьожа се оказа прав — нищо не биеше на очи. Честване на ветерани по случай 50-годишнината от Победата. Клуб „Патриот“ — бившият Дворец на пионерите и учениците, където сега ветерани от запаса се занимават с възпитаване на подрастващото поколение в патриотичен дух и с благословията на местното военно окръжие водят разни военноприложни кръжоци. Съревнование по военноприложни спортове, награждаване на победителите. На трибуната — ветерани. И все в този дух… Защо ли е трябвало Олга Доренко да вземе тази касета?

След като изключихме телевизора, стигнахме до тъжния извод, че сме се движили в невярна посока. Касетата беше най-обикновена, нямаше нищо общо с убийствата на двете известни актриси.

На тръгване за плажа обещахме на Ирочка да се върнем за вечеря, та после всички заедно да отидем пред хотела, за да видим посрещането на ярката екранна звезда Олег Юшкевич. Татяна вървя с нас до крайбрежната улица и отиде да се види със съседката на Вернигора.

Излегнат на горещия пясък и подложил гръб на палещите слънчеви лъчи, аз се отпуснах в полудрямка, мислейки колко хубаво е все пак да бъдеш в отпуск, без дори да подозирам, че отпускът ми всъщност вече е свършил. Наистина имах късмета да прекарам още два-три часа в блажено неведение…

Рита дойде на плажа в момента, когато вече се готвехме да си тръгваме, за да се върнем вкъщи за обяд. Лицето й беше разкривено от ярост.

— Поне от детето да се бе засрамил! — злобно кресна тя и запокити по мен някакъв плик.

С любопитство отворих плика и изстинах. Вътре имаше снимки, на които бяхме ние с Таня. В градината. Боже, какъв номер!

Внимателно погледнах Лиля. Тя сякаш не проявяваше никакъв интерес към нас, но въпреки това реших, че ще е по-добре да се разбера с майка й някъде по-настрана. Решително хванах Рита за ръката и я заведох до каменния парапет, който отделяше плажа от крайбрежната улица.

— Откъде имаш това? — попитах я тогава.

— Аз трябва да ти задавам въпроси. Какво си позволяваш, Стасов? Чукаш се с твоята дебела крава буквално пред очите на детето? А аз се почудих как най-сетне благоволи да дойдеш на морето, когато те помолих. Излиза, че си си довел и любовницата! Мерзавец! Как посмя?!

— Тихо, Рита, тихо, успокой се. Да не би да си забравила, че сме разведени? Нали аз не ти правя сцени, задето си дошла тук с твоя Рудин? Цяла Москва знае, че ти е гадже. Какво си се разбесняла?

— Какво общо има тук Борис? Аз поне не го водя вкъщи пред очите на Лиля. А ти…

— И това не се е случило пред очите на Лиля, можеш да не се безпокоиш. По-добре ми кажи откъде имаш тези снимки.

— Има ли значение откъде? Важното е, че си безнравствен развратен тип и не биваше да ти поверявам детето.

— Защо? — Свих рамене. — Какво безнравствено виждаш в това? Дъщеря ни междувпрочем отдавна знае откъде се появяват децата и чете книги за възрастни. А и прекрасно разбира, че родителите й са разведени. Не драматизирай, ако обичаш. Моля те да ми обясниш членоразделно откъде имаш снимките.

— Нямам намерение да ти обяснявам каквото и да било!

Започнах да се ядосвам. Понякога беше невъзможно да се победи инатът й, но сега се налагаше да го направя.

— Хайде, Рита, овладей се. За мен е важно да знам кой ти е дал снимките и защо. Може да е свързано с разследването на убийствата.

— Каква връзка може да има?

Погледна ме недоверчиво — остатъци от праведния й гняв още пламтяха у нея, но мозъкът й започваше да работи в друга посока. Да, Рита Мезенцева има маса недостатъци, но едно е несъмнено — тя умее бързо да променя позицията си. Впрочем май вече споменах за това.

— Ами как, виж сега: снощи ти ми предложи да сключа договор с Рудин и веднага да се заема с разследването на убийствата на Олга и Люся. Нали така?

— Да.

— А днес ти донасят снимки, които трябва да провокират скандал помежду ни. В резултат на този скандал аз веднага напускам града заедно с любовницата си. Така е, нали?

— Знам ли как би реагирал? — замислено отбеляза Рита. — Може и да не е така. Може и да не заминеш.

— Дори да не замина, няма и да се мерна близо до хотела, за да не те срещам. Е, това вижда ли ти се естествено за мен?

— Горе-долу — неохотно се съгласи тя.

— А сега виж какво се получава: всички твои приятели от кинаджийското ти обкръжение знаят, че сме разведени и е невъзможно да се провокира скандал помежду ни чрез тези снимки. Ние сме свободомислещи хора. Значи какво излиза?

— Какво излиза? — послушно повтори Рита.

— Значи човекът, който иска да ми попречи да работя за твоя любим Рудин, не е от вашата компания. Външен човек е, разбираш ли? Той знае, че аз съм баща на Лиля, а ти си нейна майка и че се намираме едновременно в този град. И през ум не му минава, че не сме съпрузи. Затова за мен е важно да разбера кой е този човек. Или тези хора. Така че да започнем отначало: откъде имаш снимките?

Тя неопределено завъртя глава:

— Не знам. Подхвърлиха ми ги.

— Как така ти ги подхвърлиха?

— Ами така. Някой ги беше мушнал под вратата на стаята ми.

— Кога?

Рита се смути и пламна. Досмеша ме.

— В твоята стая ли са ги подхвърлили? Или в стаята на Рудин?

— В моята.

— А ти си прекарала нощта при Борис?

— Да — каза тя предизвикателно и впери в мен шоколадовите си очи.

— И когато се прибра на сутринта, намери този плик?

— Да.

— В колко часа беше това?

— Ами… някъде към единайсет…

— Ритка, не ме лъжи! — казах строго.

— Ами… може би към един и нещо.

— До късничко си поспивате обаче след любовните наслади — усмихнах се ехидно.

— Какво общо имат тук насладите? — отново се ядоса тя. — Нали знаеш, че купонът тече почти до разсъмване. Лягаме си едва ли не в седем сутринта.

— Добре де, знам — кимнах аз. — И ти не разпитала наоколо — може някой да е видял как са ти пъхали плика под вратата?

— Не съм питала никого. Щом видях снимките и…

— Добре, разбирам.

Погледнах часовника си. Четири без десет. Разбира се, Рита никого за нищо не е питала. Към един и нещо е видяла плика и час и половина едва и е стигнал, за да вземе душ, да се преоблече, да закуси и да дотърчи тук да ми вдига скандали.

— Рита, моля те, попитай твоя Рудин с кого, освен с теб, е обсъждал намерението си да ме вземе на работа. И си припомни хубавичко на кого си го казвала самата ти.

— На никого не съм го казвала — веднага отвърна тя.

Но аз не й повярвах. Прекалено добре познавах Маргарита Мезенцева, за да й повярвам.

— Все пак си помисли, може да си спомниш.

— Добре — кимна тя покорно.

— Кога очаквате да пристигне Юшкевич?

— Самолетът трябва да кацне в шест и трийсет. Сигурно към седем и половина ще бъде вече в хотела. За какво ти е Юшкевич?

— Искам да го видя — позасмях се. — И моите съседки изгарят от желание да го видят на живо.

— Съседките ли? Или само едната, дето се чукаш с нея нощем в градината? Стасов, ако ти…

— Рита — прекъснах я строго, — това, което правя нощем в градината, не те засяга! Къде ще бъде по това време Сауле?

— Откъде да знам? Сигурно в хотела, тя сега от страх изобщо никъде не излиза. Ако не беше перспективата да получи наградата, отдавна да е отлетяла за Москва.

Значи Сауле Ибрайбекова, потенциалната жертва на убиеца, който изтребва конкурентките за наградата, ще си бъде в хотела, а около хотела ще има стълпотворение, което, както ми говореше опитът, не може да бъде контролирано нито от силите на милицията, нито от силите на службата за безопасност при хотела. Това никак не ми харесваше. Май решението да отидем вечерта там бе правилно.

Когато с Лиля се прибрахме на „Първомайска“, масата вече беше сервирана. Днес Ирочка бе надминала себе си в своите кулинарни упражнения. Във всеки случай аз не можах да определя на око имената и съдържанието на ястията в чиниите.

Татяна ми разказа, че съседката намерила Николай Фьодорович Вернигора мъртъв, когато отишла при него да го предупреди за наближаващата буря. Кореняците по тези южни места научават за бурите предварително и съседката се учудила, че всички прозорци и врати у Николай Фьодорович били широко отворени, макар че отдавна било време да бъдат затворени заради безопасността на стъклата. Тя влязла в къщата и видяла полковника от запаса, легнал на дивана в много странна поза. На носа му били очилата, а неестествено отметнатата ръка стискала вестник. Явно бил починал внезапно, както си е четял вестника.

— Кой вестник? — попитах аз.

— Местния, Вернигора бил абониран за него. Ето, донесох един брой от тази дата.

Таня ми подаде вестника и от него ме погледна Оля Доренко, портретът й беше в траурна рамка. Снимката беше голяма, върху половин страница.

— Кажи, Дима, ти би ли се разстроил толкова много, ако научиш за смъртта на почти непознат човек само защото същия ден си разговарял за нещо с него?

— Права си — кимнах. — Ако Вернигора е получил инфаркт, защото е научил за убийството на Олга, за това сигурно съществуват много сериозни причини. Например знаел е, че Олга му е дъщеря. Или внучка.

— Съгласна съм. Друго?

— Или е знаел, че някой човек, който не му е безразличен — например собственият му внук, — е смятал да я убие. И като е прочел вестника, е разбрал, че този близък човек е извършил престъплението.

— Съгласна съм. Друго?

— Или все пак работата е в касетата. Разбрал е, че Олга е била убита заради тази касета, и е сметнал, че е виновен, задето й я е дал.

— И с това съм съгласна. Значи трябва да изпратим Серьожа Лисицин да провери за евентуални роднински връзки на Доренко и Вернигора, и бездруго ние с теб не можем да свършим тази работа. Нашата задача е касетата. Трябва да я разнищим кадър по кадър, за да разберем какво толкова се съдържа в нея. Или да се убедим окончателно, че там наистина няма нищо. Ира!

— Тук съм — подаде глава от кухнята Ирочка. — Може ли вече да сервирам? Приключи ли съвещанието на високо равнище?

— Приключи. Къде е твоят социологически поклонник? Покани го да вечеря с нас.

М-да, моят курорт постепенно придобиваше семейни черти.