Черният списък

ГЛАВА 11.

Цяла нощ не мигнах, мислено пришпорвах часовника, та по-скоро да се съмне. В седем сутринта внимателно, като се постарах да не събудя Татяна, която сладко спеше, се измъкнах от леглото, облякох се и хукнах към пощата, като благодарях на съдбата, че Алик Борзенков имаше телефон във вилата си. Докато купувах жетони и набирах дългия телефонен номер, аз отново и отново връщах в спомените си деня, когато за пръв път поканихме Юра Мазаев да сподели трапезата ни. Юра си бъбреше с кокетиращата Ирочка, а аз — с Татяна. Лиля четеше „Фестивални новини“.

— Татко, кой е този Олег Юшкевич?

— Един киноартист, дъще.

— А какъв е Виктор Бабаян?

— Кинорежисьор. Снима филми.

В „Новините“ имаше десетки и стотици имена, но Лиля, кой знае защо, ме попита само за тези двамата. Защо, знаеше ли какви са останалите? Защо само тези две имена привлякоха вниманието на осемгодишното дете? Имената на двама души, които трагично загинаха в близките два-три дни. Дъщеря ми да не е ясновидка?

Дълго никой не вдигаше телефона и отначало аз дори се уплаших, че Алик е завел всички на езерото от рано сутринта, но после чух в слушалката сънения глас на жена му Кука. Всъщност тя се казваше Людмила, но Алик от самото начало я наричаше Кукла, след него тази дума започна да повтаря и синчето им, но тъй като детската дикция не е твърде добра, се получаваше Кука, тъй че този вариант си остана както в семейството, така и сред техните общи приятели. Кука много се зарадва, че ме чува, защото тя лесно се поддаваше на внушение и напълно споделяше страховете на своя музикален съпруг относно моята безопасност.

— Владинка, всичко с тебе наред ли е? — възбудено се развика тя.

— Естествено. Как се чувства там моята рожба?

— Спи. Да я събудя ли?

— Събуди я, ако обичаш — помолих, изгаряйки от нетърпение.

Ненаситната утроба на автомата гълташе жетоните един след друг, докато Кука будеше Лиля. Най-сетне чух гласчето й:

— Татко?

— Здравей, котенце. Как си?

— Добре.

— Не ти е скучно, нали?

— Не, тук има много книжки.

— Браво, чудесно! Котенце, трябва да си поговорим много сериозно с теб.

— За леля Таня ли?

— Не, не за леля Таня. Спомняш ли си как преди няколко дни на масата, докато обядвахме, ти четеше онова издание — „Фестивални новини“, и ме попита кои са Олег Юшкевич и Виктор Бабаян? Спомняш ли си?

— Спомням си.

— Защо ме попита точно за тях? Нали там имаше много различни имена? Защо обърна внимание именно на тях? Постарай се да си спомниш, котенце, това е много важно.

— Видях тези имена на листчето.

— На какво листче?

— На дядото.

— На какъв дядо?! — закрещях в слушалката. — Лиля, моля ти се, не си прави шеги с мен! Това е много-много сериозно.

— Не си правя шеги. — Гласът на моята дъщеричка потрепери обидено. — Когато ходихме на гости у чичо Серьожа, задуха силен вятър и онзи дядо изпусна вестник и някакви листове. Нали ти ми каза да му помогна!

— И ти надникна в тези листове?

— Да. Защо, не биваше ли? — уплашено попита Лиля.

Едно от малкото неща, които таткото милиционер бе успял да втълпи стабилно в главата на дъщеря си, бе категоричната забрана да взема нещо чуждо. И Лиля панически се страхуваше да не наруши тази забрана. Но детето ми все пак бе непоправимо: достатъчно бе да види няколко буквички, за да започне да ги подрежда в думи.

— И какво пишеше на тези листове?

— Имена.

— Какви имена? Колко бяха?

— Много, татко, не си спомням.

— И сред тях бяха имената Юшкевич и Бабаян, така ли?

— Да, затова те питах после.

— Котенце, напрегни се, моля ти се, съсредоточи се и си спомни кои други имена видя там.

— Забравила съм — отвърна тя плахо. — Не съм знаела, че трябва да ги запомня.

— Ибрайбекова. Имаше ли такова име?

— Не помня. Май не.

— Доренко?

— Леля Оля ли? Имаше я.

— Голетиани?

— Не помня. Мисля, че не.

— Иванникова?

— Да, имаше я. Спомням си, там беше.

— Казанская?

— Не, струва ми се. Татенце, наистина не си спомням.

— Довжук?

— Мама ми каза, че са я убили…

— Името й беше ли там?!

— Беше… Татко, не се сърди. Не съм виновна…

— Не, разбира се, че не ти се сърдя, котенце, просто много се вълнувам, защото този разговор е изключително сериозен. А беше ли там името Целяева?

— Мисля, че не.

— Хайде да повторим отначало. Абсолютно ли си сигурна, че си видяла на онзи лист имената Довжук, Доренко и Иванникова?

— Да. Сигурна съм.

— А колко още имена имаше в списъка?

— Тези трите, после другите две, за които, те питах, и май още едно или две, но не успях да ги прочета.

— Добре, котенце, почивай си, дръж се добре, да слушаш Алик и Кука, чу ли! Целувам те. Имаш много поздрави от мама.

— Благодаря — учтиво отговори тя. — А от леля Таня?

— И от леля Таня, и от леля Ирочка, и от чичо Юра Мазаев. Всички те прегръщат и целуват.

— Добре — важно заключи моето дете. — И аз ги целувам.

Затворих телефона и излязох от кабината. Едва на улицата почувствах, че ризата е полепнала по гърба ми от пот. В главата ми с калейдоскопична скорост се мяркаха откъслечни мисли, и сведения, които преди разговора с Лиля бяха съществували поотделно, без никаква връзка помежду си, а сега изведнъж започнаха да се подреждат в една картинка.

Дядото с листовете.

Листът с имената.

Имената на шест или седем души, четирима от които бяха убити.

Една от убитите беше получила касета, на която бяха снимани местни ветерани и работата на юношеския военноспортен клуб „Патриот“.

Ветераните… Дядото…

Юношеският клуб. Момчетата. Мускулестият малолетен тип Льоха. Възрастният мъж с военна стойка ходи, като че е глътнал бастун. Юношеският клуб се ръководи от ветерани, офицери от запаса.

В каква гадна история съм се натресъл?!

Не се върнах на „Първомайска“ номер осем. Направо от пощата тръгнах да търся Сергей Лисицин, взех от него дадените му от Рита брошури с филмографиите на четиримата убити кинодейци, казах му да намери всички останали брошури със сведения за участниците в кинофестивала „Златният орел“ и отидох да се представя на новите си хазяи на „Първомайска“ 21. При което вече бях тъмнокос, ниско подстриган и мустакат и носех твърде прозаичното име Дмитрий Николаевич Галузо. Багажа трябваше да ми донесе Лисицин, пак него помолих и да предупреди Татяна.

На новото място нямах късмет. Мои съседи се оказаха съпрузи с две деца на пет и седем годинки, които вдигаха толкова шум, така пищяха, че главата веднага ме заболя. Въпреки това подредих пред себе си брошурите, въоръжих се с молив и започнах мъжествено да изучавам заглавията на филмите, към които имаха отношение четиримата загинали. Исках да разбера дали убийствата не са свързани с някакъв конфликт, породил се по време на снимките, а за целта трябваше да изясня дали четиримата са се срещали на една и съща снимачна площадка. Скоро очите ми се замъгляваха от заглавия и дати, но не бях намерил нищо съмнително. Оля Доренко и Люся Довжук бяха играли във филми на Бабаян, но Бабаян никога не бе работил с Юшкевич. Олег Юшкевич и Люся Довжук на два пъти бяха играли в един и същ филм, но Оля Доренко не бе имала нищо общо с тези филми. Отново и отново преглеждах списъците на филмографиите, но четиримата така и не се събраха на едно място. Защо тогава имената бяха заедно с името на Екатерина Иванникова и с още едно-две в списъка на загадъчния дядо? Какво обединяваше всички тези хора? Отговорът беше ясен: смъртта. Четирима вече бяха убити, същата участ очакваше и останалите. Но защо? За какво?

От всяко положение, каквато и да бе причината, обединила тези хора в странния списък, едно бе несъмнено: трябваше непременно да установя чии други имена са фигурирали там, за да се постарая да предотвратя нови трагедии. Кои други — освен хубавичката, глуповата блондинка Катя Иванникова, която си проправяше пътя нагоре през поредица мъжки дюкяни? Крясъците и гонениците на моите малолетни съседчета съвсем ме разконцентрираха. На номер 21 стаята ми се намираше долу, в разделена на две помещения пристройка, и буйните кресливи хлапета се гонеха точно под прозореца ми. Дано поне времето се оправи по-скоро — тогава ще ходят на плаж! А засега бих могъл да опитам да се възползвам от ситуацията. Излязох от стаята, седнах на прага, изпружих босите рака върху тревата и започнах запознанството си с момченцата. Те поразително приличаха на баща си — едър весел блондин със здрава руменина по охранените бузи. По-голямото, седемгодишното, се казваше Саня, а по-малкото, петгодишното — Сеня, но аз реших да не се затормозявам и да ги наричам Старши и Младши.

— Кой ще дойде с мен за диня? — попитах, след като ги залових по време на поредната прибежка от леговището на врага към космическия кораб.

Ролята на кораба изпълняваше дървената постройка на нужника, свенливо укрит в дъното на голямата овощна градина. Леговището на врага естествено беше съседната на моята стая, където ядосаната майка на Саня и Сеня безуспешно се опитваше да ги накара да хапнат извара.

— Аз! — в един глас отговориха малчуганите.

— А кой ще я носи после с мен?

— Аз! — последва дружният отговор.

— Но при едно условие: първо изварата, после динята — казах строго.

Те се позамислиха, сетне мълчаливо кимнаха.

— Тогава да вървим да помолим мама за разрешение.

След десет минути бавно крачех по улица „Първомайска“, хванал за ръцете двама русоляви червенобузести палавници с одрани лакти и намазани с йод колене. Денем нашата улица беше доста оживена, почти пред всяка портичка стопаните продаваха плодове и зеленчуци от своите градини и навсякъде тичаха деца на курортисти временно лишени от морето и плажа. Главата си залагах, че сред многобройните минувачи се разхождат напред-назад и онези, които се интересуваха от мен. След вчерашния сблъсък с малолетния любител на подслушването те трябваше да удвоят вниманието си към моята скромна персона. Обаче аз се изгубих някъде… Те трябваше, бяха длъжни да ме причакват в района на квартирата ми на номер 8.

Приближих до познатата портичка, надникнах в двора и веднага видях Татяна. Надявах се, че Серьожа Лисицин бе успял да я информира.

— Здравейте, Танечка! — извиках с отвратителен фалшив глас.

Тя веднага се извърна, но не дойде при мен. Значи Серьожа бе успял да поговори с нея.

— Добър ден, Дима — отвърна тя също тъй високо.

Мислено похвалих себе си, че бях избрал правилно първото си име: нали когато бях Владислав, Таня ме наричаше Дима и сега не беше принудена да се напряга.

— Тръгнал съм за дини. Повикайте Владислав да дойде с мен. Тия дни си набелязах едно място с много хубави дини, хем и много по-евтини. Продават ги от камион.

— Но Владислав го няма. И дори не знам къде е и кога ще се прибере.

— Че къде е отишъл? — старателно се изненадах аз. — Още завчера с него се бяхме разбрали да идем днес в селото за прясна риба, запознах се там с един рибар.

— Ох, не знам, Дима! — тъжно въздъхна Татяна, без да помисли дори да направи крачка към мен. Правилно: разговорът ни бе предназначен за чуждите уши, затова трябваше мотивирано да се води на висок глас. — Още сутринта го търсиха някакви хора, а аз не знаех какво да им кажа. Снощи беше тук, но днес е изчезнал някъде. И аз се лутам в разни догадки.

— Нищо, ще се намери! — утеших я бодро. — Ние, мъжете, сме като котараци: походим, походим, пък се приберем.

Прихванах за ръцете Саня и Сеня и със спокойната походка на семеен човек продължих пътя си. Онези любопитни хора, дето вече са ме търсили сутринта, едва ли щяха да заподозрат в нещо неблаговидно един солиден баща на двама сина.

Моят динен поход мина напълно успешно. Реших да бъда по съседски благороден и купих огромна диня за моите приятели от номер 8, която им подадох на връщане. На дневна светлина човечецът, който продаваше дини от камиона, се оказа петдесетинагодишен, ако не и повече, значи гласът му късно снощи не ме бе излъгал. Като почукваше зеленораираните кълбета, търсейки най-узрялата, внимателно срязваше триъгълниче в избраните от мен и ми отброяваше рестото, той си мърмореше нещо под носа — песен ли си тананикаше, стихче ли рецитираше?, — но успях да разбера, че от мен са се интересували поне двама души. Единият — някой си Заваруев, шофьор на една от служебните коли на кметството, другият — Александър Петрович Соколник, пенсиониран, подполковник от запаса, активен член на клуб „Патриот“. Да се чудиш какво толкова са ме нарочили тези местни пенсионери?

Но съчетанието на военния пенсионер Соколник с шофьора от градското кметство Заваруев никак не ми хареса. Странна двойка. Какво може да ги свързва? Вечерта Серьожа Лисицин трябваше да ми донесе филмографиите на участниците във фестивала, срещата ми с главния готвач бе определена за десет и трийсет, така че имах предостатъчно време за размисли. И аз свърших може би единствената полезна работа през последните дни. Ако я бях свършил малко по-рано, всичко можеше да тръгне другояче. Но — уви! — по-рано не се сетих за това.

Поисках от хазяите си местните вестници от последния месец. Искаше ми се да видя какво пишат те за клуб „Патриот“. Но вместо кореспонденциите за юношеския военноспортен клуб, много по-силно впечатление ми направи поредицата разгромяващо критични статии за местната администрация. Градската инфраструктура е в упадък, защото в градския бюджет няма средства, а средства не постъпват, защото предприемачите свиват дейността си, а именно от данъците върху печалбите от нея съществува курортът. Необходимо е градското ръководство да се замени с хора по-разумни и с по-добри стопански идеи, с хора, които ще поведат безкомпромисна борба срещу престъпността и ще защитят уплашените предприемачи от рекетьори и бандити, за да може градът отново да процъфтява.

Нали знаете, че ако направим черни ивици върху бял лист, ще може да се каже, че това са черни ивици върху бялото, но ще може да се каже и че са бели ивици върху черното? Всичко зависи от индивидуалното възприятие ако не знаем какъв на цвят е бил листът в началото. Просто сме свикнали, че хартията обикновено е бяла, а с черното се рисува върху нея.

Хулиганските постъпки в скъпите магазини за дрехи, след които значителна част от стоката била безвъзвратно повредена. Наложило се да усилят охраната, но далеч не всички могли да издържат този финансов удар и много магазини били затворени, други още се крепели но вече били на ръба на затварянето. Разказът за това бе само фон, обяснение на факта, че мен и Татяна ни следваха по петите продавачка и охранител.

Аварията на въжената линия, свързваща крайбрежната улица с нудисткия плаж. Само фон на разказа за неуспешния опит на Ирочка и Юрий Мазаев да се изкъпят голи през нощта.

Взривът в казиното. Пак фон, на който ярко се очертаваше незавидното положение на младия оперативен работник Серьожа Лисицин, който за осем месеца не бе разкрил нито едно сериозно престъпление. И двете зверски убита проститутки. Не беше ли това сцена от същата опера?

Замразеното строителство на хотела. Мястото, където бил намерен трупът на кинорежисьора Виктор Бабаян. Просто място на действието — нищо повече.

Ами пожарът в Летния театър по време на конкурса за красота? Тема за новата повест на Таня — нищо повече.

Но ако разглеждаме всичко това не като фон, а като рисунка? Тогава ясно се очертава картина на умишлени систематични действия, насочени към изритване на предприемаческата дейност от този град. Бизнесмените прекратяват дейността си, в бюджета не постъпват данъци, градът запада, а народът естествено е неспокоен, особено ако средствата за масова информация умело подхранват това безпокойство. Народът е недоволен. Ще се потревожи, ще се посърди, а после ще вземе, както в добрите стари времена, брадвите и вилите и ще се вдигне да руши имението на помешчика, с други думи — ще поиска предсрочни избори за градската Дума. И ще избере когото трябва.

А ръководството на местната милиция доброволно се е съгласило да поеме удара върху себе си и да се престори, че не се справя с криминалната ситуация в града, защото на всички там са им били обещани топли места при новата власт, къде-къде по-доходни от днешната им държавна заплата. Затова са пратили да се справя с толкова сериозни и тежки престъпления неопитния Серьожа Лисицин, а щом той показа първите си млечни зъбки, веднага го запокитиха в девета глуха — направиха го участъков.

Сега осъзнах напълно смисъла на онова, което с помощта на Юра Мазаев бях видял на касетата на Николай Фьодорович Вернигора. Белокос ветеран сочи на чертежа някаква точка и я бележи с кръстче. Това е чертеж на мост, а точката е мястото, където трябва да се постави взривното вещество, за да рухне мостът със сигурност. Две момчета под ръководството на офицер от запаса сглобяват някакъв механизъм. Мислите, че се занимават с моделиране? И аз така си помислих, когато гледах касетата първия път. А Мазаев ми каза, че това е взривно устройство, и то напълно професионално. Още един чертеж, който дори аз идентифицирах като поетажен план на сграда, наивно смятайки, че в клуба се занимават млади електротехници или млади строители. Нищо подобно! С едно кръстче на плана бе отбелязано мястото на евентуалното запалване, та цялата сграда за минимум време да бъде обхваната от огъня.

Момчета се занимават с военноприложни видове спорт. Похвално? И още как! Те се учат не само да бягат бързо и да скачат високо, да пълзят ловко и чудесно да плуват с акваланг — учат се да си служат с оръжие и взривни вещества. Карат автомобили от всякакви категории. Не се страхуват от височина, скачат с парашут и балансират на стълби, издигнати във въздуха. В едни умели ръце те ще израснат като младежи, които ще носят достойно офицерски пагони — войскови или милиционерски. А какви ще израснат в едни недобросъвестни ръце? Впрочем някои от тях вече са израснали достатъчно.

И тъй, шофьорът Заваруев и пенсионерът Соколник. Как да постъпя с тях? Да отида и да поискам обяснения? Глупаво. Соколник може да се окаже например дядо на мускулестия Льоха и да обясни интереса си към мен с оплакването на внука си: той ме хвана, изви ми ръцете и ме тормозеше с глупави обвинения. А дори да не му е роднина, може да каже, че те в своя клуб се борят с липсата на надзор над децата и затова смятат за свой дълг да защитават юношите от лоши чичковци, които ги закачат. Не, засега нямах мотиви, с които да пристъпя към Александър Петрович Соколник. Малко вероятно беше той да се окаже въпросният възрастен мъж, който бе взел фотоапаратурата от Толик Гушчин.

Сега шофьорът. Към него трябва да насоча Серьожа Лисицин. Ако съм разбрал правилно разположението на силите в градския политически преферанс, тук вече има готов политически лидер, когото ще издигне на власт възмутеното население. Аз мога и сам да изчисля този лидер, трябва само по-внимателно да почета местните вестници. Но Заваруев не може да е личен шофьор на този човек — би било прекалено просто. И прекалено опасно. Ако между тях съществува връзка, то тя е много по-сложна и замаскирана.

И друго нещо. Може би най-важното! Хората от тайнствения черен списък. Докато аз седя тук и се правя на голям аналитик, те стъпват по ръба на пропаст. Затова трябва на всяка цена да науча имената им, за да не допусна нови убийства. А за целта искам да разбера защо са попаднали в този страшен списък. Катя Иванникова. Кой друг?

В моята мозайка липсваше някакъв важен детайл.

Не бях забелязал как съм задрямал — миналата безсънна нощ си бе казала думата. Събуди ме тихо потропване по прозореца.

— Дмитрий Николаевич — чух гласа на моя червенобузест съсед. — Тук ли сте?

Трескаво скочих от тясното пружинено легло и разтърсих глава. Неслучайно хората казват, че по залез-слънце не бива да се спи, главата натежава и се чувстваш зле.

— Тук съм, влизайте! — извиках, като се постарах гласът ми да изглежда колкото може по-бодър.

Бащата на Саня и Сеня зае цялото свободно пространство на бедната ми стаичка — толкова едър беше.

— Помолиха ме да ви предам това — каза той и ми подаде обемист пакет.

— Кой? — попитах с подозрение.

— Някакво младо момиче, казва се Лариса. Бях повел децата на кино, а тя ни спря на улицата и ме помоли да ви го предам.

— Благодаря.

Очаквах, след като ми даде пакета, съседът да си тръгне, но той, не знам защо, продължаваше да стои насред моите жалки квадратни метри и пристъпваше от крак на крак като смутен хипопотам. Изгаряше ме любопитство, но нали не можех да отворя пакета пред него! Вече се бях досетил, че в пакета са брошурите, а момичето, което се е представило като Лариса, е сестрата на Серьожа Лисицин, който не е рискувал да дойде тук — и правилно е постъпил. Ако онези причакват Стасов около номер 8, посещението на бившия оперативен работник Лисицин на улица „Първомайска“ няма да остане незабелязано. Лисицин можеше да ходи само при Стасов, нямаше какво друго да прави тук, това не бе неговият участък.

— Дмитрий Николаевич… — подзе съседът, но аз го прекъснах:

— Защо толкова официално? Просто Дима.

— Виктор — представи се и той и силно стисна ръката ми. — Та вижте, Дима, с жена ми искаме да ви поканим довечера на ресторант. Понеже днес е годишнината от нашата сватба, десет години… Искаме да я отпразнуваме…

От къде на къде, ако мога да попитам? Запознахме се току-що и изведнъж — такава чест… Да не би да имат излишни пари?

— Дима, не ни отказвайте, моля ви. Съзнавам: нашата покана изглежда малко странна, почти не се познаваме, но децата… Просто сте ги очаровали. Така ни заявиха: Само заедно с чичо Дима. Нали знаете, не са много послушни, поразглезени са — като всички късни деца, не можем да излезем наглава с тях. А вас ви слушат. Без вас вечерята ни в ресторанта ще се провали, ще започнат да лудуват, ще счупят нещо… Изобщо нали разбирате…

Разбирах. Бях виждал такива сцени, и то неведнъж и дваж. Представете си, значи Старшия и Младшия се бяха запалили по разказите ми за апаши и бандити, с които ги бях гощавал по време на целия ни динен поход. Затова значи бяха вървели до мен кротки и не се бяха опитали да хукнат нанякъде!

Не ми се ходеше на никакъв ресторант, още повече че за десет и половина имах уговорена среща с главния готвач. Но не биваше и да си развалям отношенията със съседите. Добре, нека тогава извлечем от ситуацията максимална полза.

— В кой ресторант ще ходим? — попитах весело, като знак, че поканата е приета.

— Още не сме решили. В който се случи — разцъфна в радостна усмивка Виктор. — Може би вие ще ни посъветвате нещо?

— Ами аз съм бил тук само в един ресторант — „Морска звезда“, много ми хареса: и кухнята е добра, и обслужването. За другите не знам.

— Решено. Отиваме в „Морска звезда“! — тържествено обяви съседът. — След половин час добре ли е?

Хвърлих поглед към тежкия пакет. И след три часа щеше да ми е рано, защото изучаването на филмографиите на всички участници във фестивала щеше да ми отнеме много повече време. Но беше късно за отстъпление.

— А не може ли след час? — попитах предпазливо.

— Става, след един час.

След като отпратих Виктор, заключих вратата, пуснах пердето на прозореца, запалих лампата и се задълбочих в поредната партида набрани със ситен шрифт заглавия и дати. Имах чувството, че липсващият детайл постоянно се мярка пред очите ми, но поради глупостта си аз не го виждам. Започнах да се нервирам, главата още повече ме заболя, от неимоверния брой изпушени през деня цигари ме болеше гърлото, а отговор на въпроса си така и не намерих. Макар да бях сигурен, че той, този отговор, е застанал зад гърба ми, диша в тила ми и ехидно, гадничко се киска на слепотата ми.

Точно след един час, избръснат и благоухаещ на тоалетна вода, аз крачех с Виктор, съпругата му и двете хлапета към ресторант „Морска звезда“. Старшия и Младшия здраво ме стискаха за ръцете и настояваха да им разказвам за Мишка Япончето и Сонка Златната ръчица.

В ресторанта веднага поведох компанията си към онази част на залата, която бе най-далече от района, обслужван от сервитьора, който веднъж ме бе познал. Вярно, външността ми беше друга, но не дотолкова, че да измами опитен професионалист с добра зрителна памет. По-добре беше да не рискувам.

Дълго изучавахме менюто, после махнах с ръка към сервитьора.

— Ако обичате, извикайте главния готвач — помолих го аз.

— Защо? — веднага се напрегна човекът.

— Моите приятели имат юбилей, искам да направя специална поръчка.

След няколко минути в залата се появи дебелият, тежко дишащ главен готвач.

— Какво ще обичате? — обърна се той към мен и ме погледна с равнодушни очи.

Не ме позна. Трябваше да му помогна.

Докато му обяснявах рецептата за приготвяне на риба по метода на известния кулинар Николай Шчипанов, погледът му се проясняваше. От моята развълнувана, изпълнена със специални кулинарни термини реч той разбра, че срещата, уговорена за десет и половина, се отменя и ще се състои направо тук, в ресторанта. Главният готвач се оказа съобразителен човек — веднага извади от необятния джоб на бялата си престилка бележник и химикалка и започна да записва рецептата под моята диктовка.

— Проверете правилно ли съм записал — каза и ми подаде бележника.

В него със ситен четлив почерк беше написано:

— Правилно — кимнах снизходително и му върнах бележника. — Само не забравяйте в млякото да разбиете и две яйца, та цветът да бъде златист, а не брашнено бял.

Главният готвач се оттегли във владенията си, а аз отново се заех да забавлявам Старшия и Младшия с полуфантастични криминални истории. Впрочем правех го машинално, дори едва се чувах какво говоря, защото трескаво обмислях онова, което току-що ми бе съобщил главният готвач. Търсел ме някакъв много голям мафиот от съседния град, по прякор Летящия, и то с не съвсем приятелски намерения. Зак. уб. Гледай го ти! На него пък с какво не съм му харесал? И какво общо може да има човек, който държи в ръцете си игралния бизнес и наркотиците, с почтения пенсионер Соколник?

Майката на Саня и Сеня, жена на около четирийсет години, очевидно имаше тежък характер, но по случай празника и присъствието на външен човек, тоест моето, старателно го криеше, мило се усмихваше и дори не тормозеше много хлапетата с нотации и забележки. Впрочем от тях нямаше особена нужда, защото аз с мощни усилия реанимирах у себе си отдавна загиналия разказвач на приказки и децата слушаха баладите ми със зяпнали уста. Редях някакви оперативно-следствени глупости, а същевременно си мислех как да открия Серьожа Лисицин, и то без някой да забележи. Ех, да знаех къде се намира той в момента!

Тържествената вечеря си вървеше по реда, след половин час лично главният готвач донесе на огромно блюдо рибата ала Шчипанов, почака да я опитаме и като получи своята порция от похвали, се оттегли. Рибата наистина бе станала чудесна, но той естествено я бе приготвил по собствена рецепта. Интересно какво ли би казал моят стар приятел Коля Шчипанов, ако научеше, че без много-много да му мисля, съм го превърнал от детектив в кулинар?

Към края на вечерята реших, че е най-добре някой от „Първомайска“ 8 да потърси Лисицин — Юра Мазаев или жените. Това ще изглежда съвсем естествено, защото Стасов е изчезнал, затова те се безпокоят, а Серьожа е единственият милиционер, когото познават в този град. Сега трябваше да измисля как да се свържа с тях, без да предизвикам подозрения. Всъщност проблем нямаше, трябваше само някой от тях да е на двора в момента, когато минем покрай него, а щях да измисля какво да кажа.

Но нещата далеч не се развиха според моя план. Още щом свърнахме по нашата „Първомайска“, видях бял микробус на „Бърза помощ“, спрял пред бившата ми квартира. Вцепенен, гледах как двама санитари вкараха в колата носилка и светло люляковият пуловер на Таня се мерна и изчезна в тъмната утроба на линейката. След носилката в колата се качиха Ирочка и Мазаев. Вратите се затръшнаха. Линейката профуча покрай нас и се скри зад завоя.

С огромно усилие успявах да се владея, като се правех на равнодушен любопитен минувач. Пред номер 8 стояха няколко души и трябваше на всяка цена да стигна до тях, преди да са се разотишли, та поне с крайчеца на ухото си да чуя какво е станало с Татяна. Не биваше да разпитвам явно: сред тях можеше да има заинтересовани лица и вниманието ми към почти непозната курортистка нямаше да остане незабелязано.

Когато се изравних с доста оредялата групичка съчувстващи, напрегнах слуха си и леко забавих крачка.

— Винаги казвам, че може да се купува само от стопани на собствена зеленчукова градина — разпалено говореше една жена, която вече бях виждал сутринта по време на похода ни с момчетата за дини. Тогава тя продаваше круши от своята градина. — Ас тези, дето ги карат от другаде, човек може да хване каква ли не зараза. Ей на, разправят, че в Дагестан пак избухнала холера, а продължават да карат стока оттам.

— Така си е — подзе възрастен мъж, в когото познах собственика на къщата с номер 10, в която живееше Юра Мазаев. — Хване ли те, докато си на курорт, отиде ти целият отпуск. Правилно постъпиха, като взеха и приятелката й и Юрий Сергеевич — нека и на тях им направят изследвания, може някоя гадост да е попаднала и в техните организми.

— С тях имаше и още един, четвърти: висок такъв, Владик — чу се от тъмното нечий глас. — Все заедно ходеха. Защо не откараха и него?

В този момент групата вече бе останала зад гърба ми и аз с усилие преодолях мъчителното изкушение да се обърна и да видя кой е този наблюдателен другар. Или е някой прекалено любопитен? От всяко положение бях сигурен, че не е от групата на съчувстващите съседи. Че е наблюдател, причакващ Стасов с надеждата да измъкне от околните каква да е информация къде ли може да съм се дянал.

— Но той не се хранеше с тях — чух гласа на Вера Илинична. — Изобщо цял ден го нямаше, заминал е някъде.

Имах чувството, че съзнанието ми се е свило на миниатюрна топчица, болезнено пулсираща като оголен нерв в разрушен зъб. Известно време не бях способен да мисля, сякаш бях паднал в бездна под въздействието на наркоза, и се съвзех едва на прага на моята стая, когато Виктор приятелски стисна ръката ми за лека нощ.

— Саня, Сеня, кажете на чичо Дима лека нощ и хайде да лягате! — строго изкомандва Зоя и отвори тяхната врата.

— Лека нощ! — извикаха в хор Старшия и Младшия.

Дори намерих сили у себе си да се усмихна. Съседите ми се прибраха, а аз седнах на прага, изпружих нозе и запалих цигара. Смачканата топчица на съзнанието ми постепенно се отпускаше до обичайните си размери и плавно запълваше празнотата в глупавата ми глава. И тъй, те са отровили Таня, за да ме примамят. Щом са се решили на такова нещо, значи страшно им трябвам. Но за едно можех да бъда сигурен — отровата, която й бяха подхвърлили, е била силна, но не смъртоносна. В опитите си да ме махнат от града те правеха всичко — освен най-простото и най-радикалното. Опитваха се да провокират скандал, да ме купят с примамлива безплатна екскурзия, да осакатят дъщеря ми, но нито веднъж не посегнаха на живота ми. Защо ли? Имах само един отговор: категорично не желаеха да убият служител на милицията от друг град. Номерът с гражданка, регистрирана в Москва или с гражданин, удавил се по време на къпане в нетрезво състояние, можеше да мине за кинаджиите, но не би минал за мен. А те категорично не искат в града да идват чужди милиционери. Именно затова не могат да убият и Таня — нали е следовател и ако нещо се случи с нея, от Питер веднага ще долетят нейните колеги. Още повече че тя се е прославила, след като е дала под съд самия Алоян. А когато със следователи, успели да извият ръцете на голям мафиот като този, се случи нещо, най-напред започват проверки дали някой не си е разчиствал сметките. Виж, едно банално хранително отравяне не е опасно. И същевременно е достатъчно сериозно, та аз да се втурна към болницата като обезумял.

И честно да си кажа, от всичко на света най-много исках да сторя точно това. Макар да разбирах прекрасно подмамват ме да изляза от скривалището си, причакват ме. Самият аз много пъти съм примамвал с подобни клопки разни престъпници и всеки път се изненадвах, че този номер вършеше работа, макар да бе известен като стар виц. Всички го знаеха, но всички се хващаха. Странен феномен! Сега аз изпитвах на гърба си този феномен и вече на нищо не се учудвах. Разбирах защо подобна примитивна клопка вършеше работа. Защото тревогата за близък човек те гризе с такава сила, че просто забравяш и за безопасността си, и за всичко останало. Тази тревога се забива в плътта ти като нажежен железен прът и нечия безжалостна ръка дърпа и върти в сърцето ти този прът, а ти буквално губиш разсъдък и знаеш, че единственият начин да прекратиш инквизициите е да отидеш и да видиш с очите си, че всичко е наред.

Мога да плюя на опасността и да отида в болницата. Но ако нещо се случи с мен, трима души ще се окажат съвсем беззащитни. Трима души, едната от които е младата жена Катя Иванникова, а другите двама трябва да ги открия, за да се опитам да ги спася. И това вече е въпрос на секунди, нещастието може да се случи всеки момент. Трябва на всяка цена да разбера кои са тези нищо неподозиращи хора и да взема мерки за тяхната защита, защото на Таня и без това с нищо не мога да помогна. До нея са лекарите и те ще направят всичко, каквото трябва, а от мен там няма никаква полза.

Заедно с тревогата за Таня ме измъчваше и усещането за собственото ми безсилие. Градът е малък и ако местните политически лидери са влезли в близък сговор с правоохранителните структури, аз изобщо нямам кого да залавям тук. Аз съм външен човек, живеещ с фалшиви документи и притежаващ оръжие, за което няма разрешение. Тоест, разбира се, имам разрешение, но на името на подполковник Стасов — това пише в служебното му удостоверение. Обаче Дмитрий Николаевич Галузо няма никакво разрешение. И ако ме пипнат с всичките тези фалшификати, ще си имам страхотни неприятности. Едно е да съм на работа — тогава всичките ми номера се наричат оперативна комбинация и се провеждат само със знанието и разрешението на началството, поне използването на фалшив паспорт е позволено само ако имаш височайше разрешение. А когато съм в отпуск, след като съм предупредил ръководството, че излизам в пенсия, трябва да се държа прилично и законопослушно. И между другото: заради паспорта на Галузо ще откъснат не само моята глава, но и главата на Игорьок Дивин, който ми го намери.

Ще ми се да видя оня глупак, който пръв е измислил историята за умния и честен детектив, който пристига в чужд град и на бърза ръка разобличава установила се в града шайка престъпници. Измислил е някой тая приказка за Робин Худ, а другите са я подхванали и я повтарят от книга в книга, от филм във филм. Глупости на търкалета! Колкото и умен и честен да си, ако ще да си олимпийски шампион по ум и честност, а между другото и по карате и жиу-жицу, в чужд град никога нищо не можеш да направиш сам. Защото най-важната сила е знанието, информацията, а не пистолетът и мускулатурата. А в чужд град, където всички са против теб, където никой не ти помага и никой не ти носи на тепсия въпросната информация, ти никога нищо няма да постигнеш. А не стоиш ли мирен, веднага ще се намери повод да ти скалъпят обвинение и да те тикнат зад решетките. За това е напълно достатъчно веднъж да цапардосаш някого по муцуната или дори просто да носиш оръжие, без да имаш съответното разрешение.

А ако се опиташ да свършиш нещо на чужда враждебна територия, трябва сам да си събираш информацията троха по троха, като си създаваш собствени познанства и да се заобикаляш с източници. Но за целта трябва да бъдеш или колкото може по-незабележим, обикновен и да не привличаш вниманието, или да имаш хубаво, сигурно прикритие. Аз не отговарях нито на едното, нито на другото условие, защото още от началото хукнах право в милицията и се изтъпаних пред един от нейните ръководители. Сега вече знаех, че това е бил заместник-началникът на градското управление на вътрешните работи, който отговаря за оперативно-издирвателната дейност. А както личи от изпращаните в Москва сведения за някакви граждани, умиращи неизвестно защо или давещи се в този славен град, и ръководителят, отговарящ за дежурната част, не е останал настрана от подялбата на бъдещите облаги от смяната на властта. Тъй че да хуквам към милицията с викове за възможна опасност за неизвестно кои участници в кинофестивала би било равносилно на опит да спра танк с голи ръце.

Докато седях, изпаднал в тъпо вцепенение, на прага на моята барака, аз стигнах до отчайващия извод за пълната безперспективност на опитите ми да разоблича странния конгломерат от градски власти, игрално-наркотрафикантска мафия и ветерани, възпитаващи юноши. А че юношите играят на тази игра твърде активно, вече ми бе ясно. И не беше въпросът само в мускулестия Льоха или в онези, чиито лица бе заснела безпристрастната камера на Вернигора. Отчетливо си спомних тримата младежи, които вървяха след нас, когато с Татяна се прибирахме след убийството на Люся Довжук. Тогава ние се спряхме и започнахме да се целуваме и на момчетата не им остана нищо друго, освен да подминат. Тогава нищо не заподозрях, а ние с Таня през целия път разговаряхме за убийствата и за касетата на Вернигора. А те са вървели след нас и са слушали? Изглежда, така е било.

Трябва да намеря онзи детайл, който обединява Олга Доренко, Людмила Довжук, Олег Юшкевич, Виктор Бабаян и все още живата Екатерина Иванникова. Трябва да го намеря, за да открия останалите от страшния черен списък и да се постарая да им помогна. И то трябва да го сторя бързо! Да забравя за Таня, която сега е на болничното легло и я тормозят с мъчителни процедури, и изцяло да насоча мисълта си към тайнствения списък. Това е единственото умно и полезно нещо, което все още мога да направя в този изцяло купен от някого топъл южен курортен град.

С огромно усилие разкъсах сковалото ме вцепенение, станах и влязох в стаята. Подредих на масата брошурите с филмографиите и започнах отново и отново да се взирам в текста. Не можех и не можех да се съсредоточа напълно, защото докато бях клюмал тъпо на прага, в осветената стая бяха нахлули рояци комари, които на отвратителния си писклив език ми говореха какво мислят за мен. Не ми мислеха доброто, но това бе единственото, което разбрах със сигурност.

Комарите покрай ушите ми постоянно ме разсейваха и през образуващата се дупка, която гадните насекоми пробиваха в моята съсредоточеност, постоянно се промъкваха странични мисли. Шофьорът на кметството Заваруев и пенсионерът Соколник… Пенсионерите и юношите… Старците и децата… Старците и децата…

Сякаш ме удари ток! Ами ето го, ето го въпросния детайл, който толкова дълго и безплодно търся! Фоновите хулигански и престъпни актове са насочени към онова, което в очите на по-възрастните хора е мръсен порок, разврат. Нудисткият плаж. Проститутките. Нощният ресторант с казиното. Умопомрачително скъпите дрешки. Конкурсът за красота, където безсрамно се разголват и преценяват крака, гърди, задници. Петзвездният хотел, където се плаща с техните мръсни долари и клиентите се настаняват не със съпруги и съпрузи или с хора от същия пол, а с любовници, и по цели нощи се лигавят в басейна и гледат стриптийз. Какво друго е могло да пробуди гнева и кипящата неудържима омраза на хора, настроени по този специфичен начин? С какво са могли да им попречат артистите и режисьорите? Сама с едно: с показването на съветската армия и на цялата съветска действителност с подигравателен тон и в твърде неприятен вид. Те са опорочили доблестните воини, омърсили са идеята на съветския патриотизъм, поругали са всичко светло и прекрасно, в което тези хора цял живот свято са вярвали, на което са служили предано, което са защитавали.

Отново вперих поглед в списъците на филмите. Сега всичко се връзваше.

Олга Доренко — главна роля във филма „Армейска съпруга“. Тя изигра в него млада жена, която по време на войната се движи с един полк и спи с всички безплатно — за едното благодаря и комат хляб. Именно в това тя вижда своето участие в повдигането на бойния дух на нашите войници. Полкова проститутка.

Люся Довжук — главна роля във филма на Виктор Бабаян „Камуфлаж“. Заглавието говори достатъчно: зад красивите лозунги се крие мръсотия, предателство, дребнава корист, мошеничество. Гледах този филм, беше много талантлив и много остър.

Олег Юшкевич — главна роля във филма „Женоубиец“. Неговият герой е сътрудник на КГБ от застойните времена, който замисля да се продаде на ЦРУ но за осъществяването на този замисъл трябва да премахне съпругата си и двете си любовници. Което и прави, като използва при това специалните си знания и навици, придобити в работата за КГБ.

Екатерина Иванникова — второстепенна роля във филма на Игор Литвак „Самоизгаряне“, където подробно се описва как в казармата попадат младежи с олигофрения, с лека и дори средна дебилност и какво става с тях там. Катя играе в него ролята на лекарка от полковата санитарна част, нимфоманка, която щом й се прииска мъж, става почти невменяема, като наркоман в абстиненция, и е готова на всичко, само и само спешно да легне под някого. Активно я обслужват ротни и взводни командири, срещу което тя поставя фалшиви диагнози на нещастните войничета, когато ги пребиват, унижават, изнасилват и докарват до самоубийство.

И тъй, освен Катя Иванникова, в черния списък със сигурност е фигурирал Игор Литвак. След десет минути намерих и третата потенциална жертва. Руслан Кийко, известен на публиката просто като Руслан, женоподобен хомосексуалист с дълга коса и нежно, грижливо избръснато лице. Във филма „Той и неговият съпруг“ Кийко играе армейски полковник, съвсем млад, постоянно получаващ предсрочно по-високи чинове, защото генералът е любител на мъжкото тяло, а неговият млад и красив подчинен дълги години не му го е отказвал. В тази роля Руслан бе особено убедителен и естествен (което е напълно разбираемо) — един нормален мъж никога не би могъл така да изиграе хомосексуалист, както го направи Кийко. Всеки друг в тази роля щеше да преиграва в опитите си да обрисува някаква особена женственост. А Руслан нищо не играеше и не измисляше, той си имаше от въпросната женственост точно колкото бе нужно. Неговата роля във филма бе главната, педерастът покровител бе само маркиран с няколко мънички епизода, а като цяло филмът разказваше как в продължение на много години се променя психиката на младия офицер, който гради кариерата си по този немъжки начин. Режисьор на филма беше пак Бабаян — гениалният алкохолик, блестящият майстор на психологическите нюанси. За съжаление за неговия живот вече можех да не се тревожа.