Черният списък

ГЛАВА 12.

Нямах представа къде да търся Сергей Лисицин след полунощ, а беше рисковано да отида у тях: щом са решили, че е достатъчно опасен, за да го отстранят от оперативна работа, твърде възможно е да наблюдават и контактите му. През първите дни след завръщането си от Москва аз все още бях Стасов и двамата правехме срещите си демонстративно открито, защото така беше замислено. Сега всичко се усложни. От къде на къде някой си Дмитрий Галузо ще търси посред нощ участъковия милиционер Лисицин?

Единственият ми шанс беше да се обадя на Серьожа по телефона вкъщи. Излязох от моята къщурка и тръгнах наляво по улицата, макар че надясно щеше да ми е по-близо до телефонната кабина. Но по напълно разбираеми причини не исках да минавам покрай номер 8.

Моето ангелче с кисела и свадлива физиономия измъкна поредното нещастно билетче, хвърли го в лицето ми и се тръшна да спи. Сергей го нямаше вкъщи. Изобщо никой не вдигна слушалката, така че дори не можах да помоля да му предадат, че ми трябва спешно.

Оставаше ми едно: да побързам да отида в хотела, където живееха кинаджиите, и да потърся Борис Рудин. Той има служба за безопасност, поне те да свършат нещо полезно.

В хотела с пълна сила се вихреше нощният купон. Минах през страничния вход от градината към фоайето покрай охранителя, който ме погледна равнодушно, и си помислих, че на службата за безопасност, поддържана от Рудин, не може да се разчита. Те изобщо не ловят мишки. Спят, както ходят. В един от белезите на нашето време се е превърнала представата, че ако човек изобщо прави нещо, то това става срещу мнооого, ама много пари, а просто многото пари съществуват, за да ги получаваш ей така, срещу едно сънливо безделие.

Намерих Рудин в ресторанта. Естествено до него се кипреше мадам Мезенцева, облечена в нещо невъобразимо, което изцяло откриваше невероятната й фигура. Късметът вече бе започнал да ми изневерява, тъй че се примирих с неизбежните разправии с Рита. Разбира се, бившата ми съпруга веднага ме позна — нищо чудно, бяхме близки толкова отдавна.

— Какво се е случило? — мигом, ужасена, попита тя. — Какво ти става, Стасов? Защо си се дегизирал така? Защо си се върнал? Къде е Лиля?

Въпросите се оказаха множко дори за моята калена нервна система, затова си позволих да бъда груб. Е, ако не груб, най-малкото невъзпитан.

— Лиля е във вилата на Борзенков, с нея всичко е наред — отговорих бързо и веднага се обърнах към Рудин: — Борис Иосифович, трябва да поговоря с вас. Насаме и спешно.

Да, Боря Рудин не ми харесваше, но едно не можеше да му се отрече: не беше кокошка, която преди да направи нещо, дълго и тъпо кудкудяка и се пляска с крила по хълбоците. Беше делови и целеустремен.

— Стой тук! — бързо каза той на Рита, стана и ми направи знак да го последвам.

Нашата Ритка май бе по-привързана към президента на киноконцерна РУНИКО, отколкото той към нея. От това пренебрежително отношение тя пламна, но запази позата си, дори не се обърна след нас.

Борис Иосифович крачеше много бързо и на мен ми оставаше само да се чудя откъде в тези къси крачка се взема такава бясна скорост. Беше нисичък, дори по-нисък от Рита, да не говорим за мен с моите почти два метра, но за разлика от много дребосъци, не правеше впечатление на комплексиран и злобен човек. Никога преди не бях общувал с него, само веднъж ни запознаха на някаква презентация в Киноцентъра, когато още ходех на такива мероприятия в качеството си на съпруг на Ритка. Той веднага не ми хареса и това светло чувство остана в трепетната ми душа през дългите години на моя семеен, а после и ергенски живот. При което не бих могъл да кажа какво точно толкова категорично не ми харесва у Рудин. Не ми харесваше — и толкоз.

Влязохме в огромния президентски апартамент, който се състоеше от три стаи — хол, кабинет и спалня. Холът беше, меко казано, на вили и могили — масичките бяха отрупани с бутилки и използвани чаши и чашки, фруктиери с останки от ядки и костилки от отдавна изядени плодове, препълнени догоре пепелници, въздухът, въпреки отворената балконска врата, беше пропит с миризма на цигарен дим и алкохолни пари. Явно гуляят тук бе продължил с часове и бе приключил съвсем наскоро.

Рудин прекоси хола, без да се спира, и отвори вратата на следващата стая. Аз послушно го последвах в кабинета. Тук беше приятно, прохладно и чисто, до прозореца имаше голямо писалище, до стената — дълбоки меки фотьойли. Борис се движеше толкова стремително, сякаш в кабинета имаше още една врата и той се канеше да мине и през нея, за да продължи нататък. Но не стана така — Рудин се втурна към един от фотьойлите, рязко удари спирачки и се тръшна в него, преметна крак връз крак, от което крачолът му се повдигна и откри перленосив чорап и част от мургав космат прасец. Я виж ти, а Ритка винаги разправяше, че не можела да понася космати мъже!

— Слушам ви внимателно — каза той, извади цигари и щракна със запалката. — Трябва да отбележа, че много сте се променили, Владислав. Доколкото си спомням, изглеждахте съвсем другояче.

— Нали знаете, годините си текат — отговорих неопределено. — Борис Йосифович, двамата с вас имаме сериозни проблеми. Трябва спешно да откриете Иванникова, Руслан и Игор Литвак. Ще ви обясня всичко, но това ще отнеме известно време, а минутите, дори и секунди те, може да се окажат фатални. Хайде първо да ги намерим, а когато се уверя, че с тях всичко е наред, ще ви дам всички обяснения.

— А не може ли обратното? Вечерта столовете, а парите — на сутринта? — попита Рудин, непринудено демонстрирайки дълбоко познаване на класиката на съветското кино.

— Може, но първо парите.

— Ясно.

Той леко се надигна от фотьойла, изхвърча до бюрото и натисна клавиша на интеркома.

— Къде са Литвак, Руслан и Катерина? Веднага ми ги намерете и ги доведете тук. Бързичко, бързичко, момичета, размърдайте се… Това не ме интересува… Значи ще дойде без гащи. Действайте, действайте! Не, това е чак в десет сутринта, сега трябва да са още тук.

— Какво има в десет сутринта? — попитах разтревожено. — Ще ходят ли някъде?

— Абе на една халтура в близко село. Защо ме гледате така, Владислав? Какво, не знаете ли, че актьорите и режисьорите постоянно припечелват по нещо от срещи с публиката, особено по време на фестивали? На един фестивал това му е хубавото, че хората през това време не са заети със снимки и тем подобни ангажименти, а за срещи с публиката се плаща прилично. Всички обикалят селата, щом ги поканят. Закриването на фестивала и раздаването на слоновете е утре в осем вечерта, така че целия ден днес и половината от утрешния те спокойно могат да посветят на собствения си джоб.

— Какво, и тримата ли отиват?

— И тримата.

— И всички на едно място или на различни?

— На едно. Какво толкова ви учудва?

— Кой друг заминава с тях?

— Никой, само Кийко, Литвак и Иванникова. Може би най-сетне ще започнете обясненията си, Владислав? Осигурих ви столовете, сега си платете.

— Чакайте малко, Борис Иосифович, как е станало така, че и тримата тръгват за среща с публиката на едно и също място? Да не би да са близки приятели и да са си намерили обща халтура? Не искат да се разделят или…

— Не, не, просто от това затънтено селце са се обадили в организационния комитет и са помолили да закараме техните най-любими актьори Катя и Руслан и режисьора Литвак. Че те им били кумирите и ни умолявали да дадем възможност на откъснатото от културния живот население да пообщува със своите любимци. Вярно, мястото си е абсолютна дупка, цивилизацията едва припарва дотам, но знаете ли, актьорите са страшно честолюбиви същества. Кажи му, че е кумир — и той е готов да не яде, да не спи, да пътува до края на света, но да чуе аплодисменти и да вдиша аромата на обожанието и преклонението. Не забравяйте, Владислав, че артистите и режисьорите от киното са много ощетени в това отношение, за разлика от театралните. Там и актьорът, и режисьорът излизат на сцената и виждат публиката всяка вечер, всяка вечер получават своята порция възторг и признателност. А в киното? Нашите творци са откъснати от публиката, а изпитват не по-малка необходимост да чувстват обичта на зрителя. Точно затова пътуват, ходят на най-затънтени места, по изровени пътища, с каруци и коне.

— И кога ги поканиха?

— Преди два дни, ако не греша. Сега нали вече сме петък? Обадиха се във вторник сутринта и се уговорихме, че те ще заминат в петък, ще направят една среща, ще пренощуват, в събота сутринта ще се представят отново в съседното село и по обяд ще ги докарат обратно. Тъкмо да си отпочинат и издокарат, защото вечерта в събота е закриването и връчването на наградите.

Така. Значи във вторник сутринта. В понеделник вечерта аз отлетях за Москва с Лиля, те са сметнали, че съм престанал да им се пречкам в краката и могат да продължат да действат. Оставало им е малко време до закриването на фестивала, затова са решили да премахнат и тримата с един удар. Интересно: какво ли са измислили този път? Най-вероятно автомобилна катастрофа. Гориста местност, серпантини… Колата в пропастта — и край. Боже мой, начело на всичко това със сигурност стои някой луд! Но защо го прикриват? Изтикването на бизнеса от града — това мога да разбера, то е в полза на хората, които водят своята политическа игра. Но изтребването на кинозвездите? Каква полза може да донесе това на хората, които се стремят към властта? Защо те позволяват на този човек безнаказано да върши убийства, хем не просто му позволяват, но му и помагат? Или са искали на всяка цена да провалят фестивала, та вече на никакъв Рудин да не му хрумне да си прави в този град великосветски сборища? Нали Рита ми обясняваше, че спонсорите влагат във фестивала много пари, защото той носи големи печалби? Именно затова спонсорите не позволиха фестивалът да се закрие, въпреки убийствата. Спонсорите се оказаха не по-малко безнравствени хора, но от друг отбор.

— Е, аз чакам вашите обяснения, Владислав. Какво всъщност се е случило?

— Вижте, Борис Йосифович, много силно подозирам, че искат да убият и тези трима души. Нищо не мога да докажа, но ви моля да ми повярвате.

— Имате някакви сведения, така ли? Рита ми каза, че сте отказали да приемете предложението ми да се заемете с тези убийства…

— Да, отказах, но всъщност отказах да работя за вас. А с убийствата все пак се занимавах. Вие познавате съвременното кино по-добре от мен, затова си спомнете: онези четирима души, които вече загинаха, и тези тримата имат отношение към филми, в които армията е показана в остро негативна светлина и се разобличават отрицателните явления в нея. Беше ми необходимо много време, докато се сетя за това, но вие, предполагам, не се нуждаете от дълго ровене във филмографиите, за да си го спомните.

— Искате да кажете, че зад тези убийства стои армията? — скептично избъбри Рудин. — Трудно ми е да повярвам. Имате развинтена фантазия, Владислав. Не ме убедихте.

— Борис Иосифович, да оставим на мира моята фантазия. Малко ли ви са четири трупа? Нужно ли е да паднат пети, шести и седми, за да се стреснете? Армията няма нищо общо. В това са замесени ветерани от запаса. Може да са неколцина, може да е само един, но това е страшен човек с болна психика, който не може да се примири с кардиналните промени в мирогледа, морала, нравствеността. Той използва юношески военноспортен клуб, за да възпитава младежите в омраза към порока и разврата и да ги подготвя като воини, способни на всякакво престъпление в името на тази свещена борба срещу мръсотията и разврата…

Моята пламенна реч бе прекъсната от пиянски глас, долетял откъм хола:

— Боря, дойдох! Търсил ли си ме? Боря! Къде си?

Вратата се отвори и на прага на кабинета застана пияната като талпа Катя Иванникова. Дори в това състояние тя бе много хубавичка: с черен костюм със суперкъса пола, който добре подчертаваше светлорусата й коса. Краката, изопнати в черен чорапогащник, разбира се, не бяха чак като на Маргарита, но все пак много хубави, а зелените й очища изглеждаха просто прекрасно.

— О-о-о, здрасти! — проточи тя, щом ме видя. — Боречка, ето ме, тук съм.

— Браво бе! — намръщи се Рудин. — Пак си се натряскала. Поседни в хола, сега ще си поговоря с теб. Само не пий, дай си малко почивка.

Катя послушно отстъпи назад и затвори вратата след себе си. Чух как изскърцаха пружините на фотьойл, после се разнесе недвусмислено бълбукане и звън: Иванникова си наливаше питие, понеже бутилки в хола, както вече споменах, имаше предостатъчно. По физиономията на Рудин разбрах, че и той чува същото и не го одобрява.

— И какво предлагате? — попита той, като се обърна към мен. — Да не ги пускам на халтурата? Да ги заключа в една стая и да сложа отпред охрана? Имайте предвид, че актьорите няма да ви разберат. Ще възприемат вашите разсъждения като фантастика, още повече че те и на мен не ми изглеждат правдоподобни.

Вече се бях приготвил отново да се впусна в обяснения, призовавайки на помощ цялото си красноречие, но в хола се чуха мъжки гласове. Единият беше на Игор Литвак, другите не познах.

— Дойдоха най-сетне! — въздъхна Рудин. — Да идем там, ще видим дали ще успеете да ги убедите да се откажат от онези пари. Нещо много се съмнявам.

Той стана от фотьойла и направи крачка към вратата, но аз успях да го хвана за ръката.

— Борис Иосифович — казах тихо, но много гневно, — ако с някого от тях се случи нещо, вие никога повече няма да проведете кинофестивал. Да си го знаете със сигурност! Ще се сдобиете със славата на човек, който не може да осигури безопасността на поканените участници. Актьорите по принцип са суеверни хора — това всички го знаят, а сдобиете ли се с такава репутация, никой няма да иска да има вземане-даване с вас. Всички ще научат, че сте били предупреден, а не сте взели мерки. Помислете за това.

— Шантажирате ли ме? — позасмя се Рудин. — Маргарита ме предупреждаваше, че сте сложен човек, но не бях предполагал, че е имала предвид склонността ви да рекетирате хората. Ами ако се окаже, че след като сте ме предупредили, аз съм осигурил безопасността на тези трима, а загине някой четвърти? Как ще изглеждаме всички ние в този случай? И между другото мога да ви уверя, че и вашата репутация ще пострада. Опитвали сте се да разкриете престъпление, не сте разбрали правилно причините, изолирали сте не хората, които е трябвало, а в резултат — още една жертва! Нали, доколкото знам, сте решили да се пенсионирате от милицията — значи ще потърсите работа в частните охранителни структури, а аз ще положа всички усилия те да научат за вашата грешка.

Да, все пак неслучайно Борис Рудин не ми бе харесал още от пръв поглед.

— Значи не ми вярвате?

— Не е точно така, Владислав. Не вярвам в историята, която ми разказахте, и затова не вярвам, че ще има още жертви и че тези жертви ще бъдат непременно Руслан, Катерина и Литвак. Не вярвам.

— Нима не ви изглежда странно, че ви изредих три имена, а вие ми отговорихте, че именно тези трима души са поканени да се срещнат с публика някъде на края на географията? Нали това не си го измислих аз, а ми го казахте вие? Нима са възможни такива съвпадения?

— Възможни са — отсече Рудин и отвори вратата към хола.

Катя Иванникова седеше в центъра на стаята, заобиколена от трима мъже. Литвак и Руслан познавах по физиономия, третият мъж — красив брюнет с прошарена коса и присмехулни очи — беше непознат за мен. Четиримата държаха в ръце чаши:

— Какъв е този пожар? — високомерно попита Руслан и тръсна недоволно дългата си коса. — Последен инструктаж преди гастролите? Да не пием, да не пушим, да не се чукаме?

Рудин не обърна внимание на нападката, дори не погледна към прочутия хомосексуалист.

— Радвам се да ви видя, Олег Иванович — обърна се той към брюнета. — Какво ви доведе при нас?

— С Игор Аркадиевич обсъждахме финансирането на новия му филм и не щеш ли, дотича някаква очарователна звездичка и нареди на Игор спешно да се яви при вас. Та дойдох с него за компания. Нали утре е закриването, трябва да решим редица въпроси.

— Разбира се, разбира се закима Рудин. — Запознайте се. Олег Иванович Юрцев, спонсор на нашия кинофестивал. А това е Владислав Стасов…

Рудин замлъкна, чудеше се как да ме представи. Естествено не бях удостоен с бащино име. Впрочем той сигурно просто не го знаеше.

Любопитно разглеждах Юрцев — нали той бе един от онези, които не бяха позволили да се закрие кинофестивалът въпреки поредицата трагични смъртни случаи. Човекът, за когото парите бяха по-ценни от човешкия живот. Впрочем парите бяха негови, а животът — чужд. И после, щом животът вече е отнет, и без това нищо не може да се направи, а парите едва тепърва ще постъпват…

Юрцев силно стисна ръката ми и ми се усмихна приветливо.

— Драго ми е да се запознаем.

— И на мен — отвърнах.

— Така, момчета — каза Рудин, — постойте тук още пет минутки. Олег Иванович, Владислав — заповядайте в кабинета ми.

Ние отново се озовахме в кабинета, но този път Рудин седна на въртящия се стол зад писалището, а ние с Юрцев се разположихме във фотьойлите до стената като почетни гости.

— Олег Иванович, имаме малък проблем. Обещахте ни кола за десет сутринта, за да закараме Катя, Игор и Руслан на среща с публиката.

— Да, да — кимна Юрцев. — Ще има кола, разпоредил съм се. Още нещо ли ви трябва?

— Работата е там… ами колата вероятно няма да ни е нужна.

— Случило ли се е нещо? — Юрцев прехвърли въпросителния си поглед от Рудин към мен. — Нашите звезди отказват да пътуват до онези затънтени места?

— Не, има нещо друго. Господин Стасов се опитва да ме убеди, че те не бива да пътуват, защото някакви злонамерени лица са замислили поредното убийство.

Рудин смутено изхъмка и разпери ръце: сиреч аз не вярвам, но този откачен довтаса тук посред нощ и буквално ме притиска до стената: че, нали, не бива да пускам артистите дори да излизат от стаите си. Какво да го правя този фантазьор!

Юрцев обаче не бе настроен толкова скептично.

— А може ли по-подробно? — попита той, като ме гледаше внимателно.

Постарах се да бъда колкото може по-лаконичен, като избягвах да намесвам политиката и мафията — говорех само за някакъв луд, който защитава честта на армията и съветския социалистически строй. Юрцев не ме прекъсна нито веднъж и по физиономията му прочетох, че не смята фантазиите ми за толкова безумни.

— Какво пък, ситуацията е доста сериозна! — каза най-сетне, след като аз свърших. — Пътуването трябва да се отмени — напълно съм съгласен. Какво предлага господин Стасов за осигуряване на безопасността?

Аз безпомощно свих рамене:

— Всъщност точно затова дойдох при Борис Иосифович. Той има служба за безопасност…

— А, знам я аз неговата служба за безопасност! — позасмя се Юрцев. — Не се обиждайте, Борис Йосифович, но тази служба за нищо не става. Не знам какви хора сте насъбрали в нея, но аз не бих дал и пукнат грош за такава служба. Впрочем това не е моя работа. Самите актьори знаят ли за опасността, която ги грози?

— Не, още не съм им казал. Точно затова ги събрах… — отговори Рудин. — Но аз, честно казано, не вярвам твърде на всичко това…

— Знаете ли, Борис, и аз не вярвам твърде, но винаги е по-добре човек да се застрахова. На вас може да не ви е жал за репутацията ви, но аз ценя своята. И после, знае ли човек… Покритото мляко котки не го лочат… — Той млъкна и отпи мъничко от чашата, която си бе донесъл от хола и през цялото време я бе въртял в ръката си. — Проблемът е как да им го кажем. — Кимна изразително по посока на вратата, която водеше към хола. — Всички са на градус и няма да изтрезнеят скоро, едва ли са в състояние да осъзнаят това, което обсъждаме тук. И после: актьорите изобщо са хора импулсивни и непредсказуеми. Започнеш ли да им обясняваш, че ги грози опасност, те няма да повярват и ще тръгнат насам-натам по-единично. Или обратното: ще повярват и ще се подплашат до такава степен, че веднага ще започнат да си събират багажа и с първия самолет — право вкъщи.

— Ами нека! — казах разпалено. — Колкото по-далеч оттук, толкова по-добре. Нека се уплашат и да си заминат.

— Вие не разбирате — прекъсна ме Рудин. — Журито приключи работата си, всички награди са вече разпределени, част от журито си замина. Литвак е председател на журито, той трябва да връчи наградите. Руслан получава втора награда за мъжка роля. Вярно, Катерина няма да получи нищо, но има ангажимент при церемонията, целият сценарий е вече утвърден и всичко е репетирано. Представяте ли си какво ще стане, ако си заминат? Кой ще получи наградата на Руслан? Кой изобщо ще връчи наградите? Вече не можем да съберем журито в пълен състав, така че не е възможно да променим решението му. Лауреатът трябва да излезе на сцената и лично да получи наградата си — това е закон. Нали не можем да обясняваме наляво и надясно, че Литвак и Руслан Кийко са се уплашили от някаква опасност и са избягали? И после: с кого ще заменим Катерина? Не, не и не. И дума не може да става те да не участват в церемонията по закриването.

— Борис е прав — меко потвърди Юрцев. — Аз имам друго предложение. Можем да им кажем, че програмата е претърпяла малки промени и трябва да тръгнат за гастрола не в десет часа, а в седем или дори в шест. Да ги натоварим на колата, да ги закараме в моя ловен дом и там да ги скрием, а утре точно преди закриването да ги докараме обратно. Сега са пили много и нищо не могат да разберат, така че е безполезно да водим с тях сериозни разговори, а после, когато дойдат на себе си, можем да им обясним всичко. Дори да се уплашат много, от ловния дом няма къде да избягат — той е вдън гори тилилейски, няма никакъв транспорт. И оттам — право на церемонията.

— Защо не — оживи се Рудин, — това е изход. Прекрасна идея, Олег Иванович! Точно така ще постъпим.

По облекчението, което се изписа върху мургавото му лице, разбрах, че човекът с радост отхвърли от себе си бремето да вземе решение. Ако се случи нещо — няма да е виновен той с неговата кекава служба за безопасност, а Юрцев. Ако нищо не се случи — инициатор на екскурзията до ловния дом е пак Юрцев, тоя жалък презастраховчик. За Боря Рудин всичко се подреждаше необикновено сполучливо и аз още веднъж си помислих, че той ужасно не ми харесва. Добре де, важното е да махнем оттук тази света троица, емоциите могат да ми останат за старини.

Двамата с Рудин стояхме на стълбището пред хотела и гледахме след отдалечаващия се автомобил форд скорпио който откарваше надалеч в гората Игор Литвак, Екатерина Иванникова и Руслан Кийко. Предишните два часа бяха абсолютно шантави, капризните хора на изкуството изобщо не можеха да проумеят защо трябва да тръгват едва ли не посред нощ. После се запътиха към стаите си да се приготвят за път, а тъй като всички живееха в двуместни стаи, наложи се да загубят доста време, докато сред бъркотията на пиянската нощ намерят своите съседи и съответните ключове. Странно защо в техните среди не бе популярно просто да предават ключовете си на рецепцията. Ключовете от стаите трябваше непременно да се предават от ръка на ръка, придружени от многобройни наставления това да не се пипа, онова да не се мести на друга закачалка, това да не се използва, онова да не се включва в контакта, а ако се обади Иван Иванич, да му се каже еди-какво си и еди-какво си и в никакъв случай да не му се казва за еди-какво си. В процеса на подготовка и търсене на съседите си нашите подопечни постоянно ту тук, ту там надигаха по някоя чашка, на всеки ъгъл се спираха да бъбрят с някого и изобщо заникъде не бързаха, а аз се тресях от напрежение, броях секундите и мечтаех само за едно: по-скоро да ги махна от хотела и поне два часа да поспя. Най-сетне в пет и половина те заминаха и вече можех да се поотпусна.

Събуди ме слънцето, което светеше право в очите ми. Най-сетне времето се бе оправило, но пък сега щеше да стане мъчително горещо. Почувствах тупкаща болка в изтръпналия си врат, отворих очи и разбрах, че съм заспал направо във фотьойла в апартамента на Рудин, в неговия задръстен от бутилки, вмирисан на цигари хол. Часовникът показваше седем без петнайсет, бях спал само някакъв си час.

Откъм кабинета долових приглушен женски глас. Поослушах се и познах своята бивша благоверна. По отделни реплики, които успях да различа, разбрах, че обсъждат въпроса къде трябва да си легне тя сега — тук или в своята стая. Интересно: у кого ли се е пробудило чувството за приличие — у Рудин или у Маргарита?

Станах, като се постарах да вдигна повечко шум, и Борис веднага се появи на прага на хола, при което изразът на лицето му, кой знае защо, беше смутен. Какво, да не би да е смятал, че не знам за отношенията му с моята бивша съпруга? Или Ритка го е баламосвала с приказки за моята незатихнала ревност и за непреходната ми любов към нея, единствената!

— Моля да ме извините, рухнал съм от умора направо тук, може би ви попречих — казах напълно дружелюбно. — Според вашия фестивален режим сега е точно време за лягане, така че ви напускам.

Рудин вяло ми стисна ръката и се сбогува, а свенливата Маргарита дори не си подаде носа от кабинета.

Слязох във фоайето на първия етаж и там срещнах Генадий Голдман, служителя от организационния комитет на фестивала, същия, който посрещнал закъсняващата за пресконференцията Олга Доренко. Неговият бодър и свеж вид говореше, че не смята да си ляга. Голдман седеше във фотьойла под палмата, извисяваща се в едно каче, и преглеждаше някакви списъци, подредени пред него на ниска квадратна масичка. Не ме позна, но въпреки това беше приветлив и словоохотлив.

— Добро утро — казах и седнах до него. — Всички по леглата, а вие — на работа, така ли? Но кога почивате?

Той вдигна очи от книжата и сладко се протегна, като при това ми намигна.

— Може да ви се вижда странно, но почивам нощем. А ако говорим сериозно, нали утре е закриването, тъй че още днес започват да пристигат журналистите и аз трябва да ги посрещам и да им осигурявам акредитацията, като при това внимавам да не бъдат допуснати онези, които ние не обичаме.

— Но тук вече е пълно с журналисти! — изненадах с аз. — Нима в Русия е останал журналист, който още не дошъл?

— О!

Голдман направи изразителен жест с пръстите на двете си ръце, който говореше за неимоверния брой труженици на перото, които все още не били посетили благословената южна земя.

— Онези, дето се мотаят тук от самото начало, са горе-долу четирийсет процента от всички, които смятат да пишат за фестивала. Е, още десетина процента довтасаха, след като загинаха Оля и Люся. Останалите ще дойдат за финала. И ако не искаме да се караме с тях, ако искаме всички вестници да отразят високото ниво на кинофестивала, да изпеят всякакви други дитирамби, включително за Рудин и спонсорите, всички представители на пресата, радиото и телевизията трябва да бъдат докарани от летището с коли и посрещнати тук като най-близки приятели. Тоест да им бъдат осигурени места в хотела, храна в ресторанта и усмивки по лицата. А клетото еврейче Голдман е длъжно да подготви всичко това. Добре да речем, аз мога да организирам още сто легла в хотела и сто порции топла храна, да речем, спонсорите ще ми дадат десетина коли за разкарване насам-натам, но откъде ще им взема толкова усмивки? Аз имам само едно лице, а всички останали лица ще къртят поне до два часа! Мимиката на Голдман бе толкова изразителна, че аз прихнах да се смея въпреки умората.

— Пак добре, че спонсорите ви са богати. Днес се запознах с един от тях — Юрцев.

— А, с Олег Иванович! О, той е много ярка личност! И биографията му е ярка. Ето един човек, за когото може да се снима филм. Представяте ли си, бил е състезател по автомобилизъм, на едно състезание претърпява катастрофа, целият е изпотрошен. Разбира се, принуден е да се сбогува със спорта, няколко години обикаля болниците, после попада в центъра на Дикул, възстановява се… Слушате ли ме?

Наистина не го слушах. Автомобилен състезател. Шофьор. Летящия… Боже, какъв съм кретен!

Скочих от фотьойла и се втурнах към рецепцията, където имаше телефон.

Моят ангел пазител явно сладко се бе наспал и бе започнал работа в добро настроение, във всеки случай в седем часа сутринта Серьожа Лисицин си бе вкъщи. Тъй като моето инкогнито бе вече разкрито, помолих го веднага да прескочи до болницата и да види как е Татяна, а после бързо да дойде тук. Не рискувах да му доверя останалите си поръчения по телефона, още повече че не бях сам във фоайето на хотела.

След като затворих, се завтекох към втория етаж и затропах по вратата на президентския апартамент. Беше минало твърде малко време, за да са успели да заспят, очаквах да ме чуят. След малко вратата се отвори и Рудин по къса хавлия, която откриваше почти целите му възкриви космати крака, ме погледна мрачно от прага.

— Какво е станало пак? Мислех, че вече сте далеч оттук.

Безцеремонно го бутнах обратно в хола и затръшна вратата след себе си.

— Къде е Юрцев?

— Замина си. За какво ви е?

— Закъде замина?

— Господи, откъде да знам? За вкъщи най-вероятно. Но какво се е случило?

— Къде живее? Имате ли номера на телефона му?

— Чакайте…

— Борис Иосифович, губим време! Обадете се на Юрцев, веднага!

Рудин сви рамене и отиде до телефона.

— Никой не вдига.

— Обадете се в офиса му, сигурен съм, че имате всички телефони, обадете се на всички! Трябва спешно да го намерим.

Хвърлих бегъл поглед към голямото огледало на стената и престанах да се учудвам защо Борис не зададе повече въпроси, а послушно започна да набира номер след номер. От огледалото ме гледаше пръстеносив безумец с пламтящи очи и такъв израз на лицето, сякаш държеше в ръка брадва и се готвеше да сече всичко наред.

— Нито един телефон не отговаря — каза Рудин и остави слушалката. — Защо не ми обясните…

— Къде ги изпрати той? Къде е този негов дяволски ловен дом?! — закрещях аз.

— Но аз не знам… наистина не знам.

Рухнах във фотьойла и се хванах за главата.

— Прав бяхте, Борис Иосифович, аз съм шампион сред идиотите! Наистина ми е време за пенсия. Ние с вас със собствените си ръце изпратихме трима души на сигурна смърт.

— Какви ги дрънкате? — възмути се Рудин. — Преуморен сте. Олег Иванович ще направи всичко, което трябва, за да осигури безопасността им, не се съмнявайте.

— Вярно, не се съмнявам — ще направи всичко, което трябва. Ще ги погуби.

— Но вие сте полудели, Владислав! Какви основания имате…

Вратата на спалнята се отвори и оттам изплува Маргарита по пеньоар.

— Какво става тук? — настоятелно попита тя. — Владик, ще ми обясниш ли?

— Нищо не става — озъбих се аз.

Само тя ми липсваше сега. За да бъде щастието ми пълно.

— Какво знаете за Юрцев? Кой е той изобщо, откъде се взе? Как стана един от вашите спонсори?

Оказа се, че Рудин не знае твърде много. Юрцев бил преуспяващ бизнесмен, много богат човек, меценат. Притежавал фирмата „Лада“, същата, която бе организирала пътуването по Черно море. Някога бил автомобилен състезател. Като спонсор бил препоръчан от кметството на града още преди половин година, когато се провеждали първите мероприятия по организирането на кинофестивала — всъщност това било всичко.

— Значи така, Борис Иосифович — казах решително, — трябва да изпратим хора в дома му и в офиса: да стоят там и да чакат, докато той се появи.

— И после, като се появи, какво?

— Да научат къде е откарал Катя, Руслан и Игор. При това ни е нужна правдоподобна легенда — например: получили сте телеграма от съпругата на Литвак, че едно от децата му е тежко болно, и Игор трябва спешно да замине за Москва. Разбрахте ли ме?

— Но не разбирам…

— Ама вие никога нищо не разбирате! — разкрещях се злобно. — Вземате пари от човек, за когото нищо не знаете, доверявате му живота на трима участници във фестивала, за които впрочем отговаряте. Искате всичко да бъде скрито-покрито, само и само да не развалите отношенията си с богатите си спонсори, затова не закачате местната милиция и не изисквате от Москва да изпратят бригада опитни служители, въпреки че имате налице четири трупа. Не разбирате нищо, защото не искате да разбирате. Спонсорите са ви обещали пари, ако доведете фестивала до победен край и не позволите да бъде закрит, нали? Ще поделят с вас печалбите си, нали? Защо службата ви за безопасност прилича на детска градина? Защото ви се свидят парите да наемете опитни хора и сте назначили приятели и роднини, на които плащате копейки, но срещу тези копейки те нищо не вършат, просто си почиват безплатно на морския бряг? Какво има в главата ви, Рудин — освен собствената ви алчност? Глупост? Слепота? Старческо слабоумие? Вашият Юрцев е закоравял престъпник, той е начело на наркобизнеса по цялото крайбрежие, а местните власти не го закачат, защото е разгърнал тук и хазартния бизнес — съвсем легално, разкрил е стотина нощни казина за богати безделници и плаща на местната хазна такива данъци, които позволяват на градската администрация да си живее живота най-безгрижно. А пък колко от данъците си спестява — това не интересува никого. Купил е всичко тук, превърнал се е в цар и бог, а вие, Рудин, му ближете задника и изпадате в оргазъм от удоволствие.

Изпуснах си парата и си поех дъх. Вярно, бях недипломатично груб, и то пред Рита… Лошо. Рудин стоеше неподвижно, с разкривено от ярост лице.

— С една дума изпращайте хората и научете къде е този ловен дом. Както искате, така го направете, но на всяка цена научете мястото! За целта най-много помага един хубав пердах, но не съм сигурен, че хората от вашата служба за безопасност ги бива за това. Ако ме търси някой, ще бъда долу, във фоайето.

Излязох от апартамента, като гледах да се движа спокойно и да не тресна вратата. Трябваше да се овладея.

Серьожа Лисицин пристигна след около четирийсет минути. До него бе Юра Мазаев. Слава богу, с Татяна всичко се оправило, чувствала се много слаба, но била извън опасност. Направили изследвания и на Мазаев и Ирочка, но не намерили отрова у тях. Стояли цяла нощ в коридора на болницата, Юра не разрешил на Ирочка да се прибере вкъщи. Той разбрал всичко правилно и решил да не рискуват. Там, в болницата, ги намерил отишлият по моя молба Лисицин. Сега Мазаев дошъл тук, а Ирочка останала да се грижи за Татяна.

Помолих Сергей първо да направи справки за шофьора Заваруев и за пенсионера Соколник, както и да отговори на простичкия въпрос: какво представлява Олег Иванович Юрцев.

— Юрцев ли? — позасмя се Лисицин. — Мафиот. Всички го знаят, но нищо не могат да направят. Няма за какво да се хванат. А може и да не искат. Финансовата му отчетност е в пълен ред, всичко е чисто като сълза на младенец. И Заваруев познавам, той е брат на Юрцев, роден брат — имат една майка. Юрцев е по-голям — от първия й брак, а Заваруев е по-малък — от втория. Затова имената им са различни. Костя Заваруев чиракува при брат си, но и той не е залавян за нищо сериозно. Но всичко това е безполезно, Владислав Николаевич — дори да го хванем, ще се измъкне. Никой тук няма да вдигне ръка срещу Юрцев. Освен някой глупак като мен, който и без това няма какво да губи — по-надолу от участъков няма къде да ме смъкнат. Освен ако от жив ме направят покойник.

— Знаеш ли къде живее Заваруев?

— Разбира се.

— Тръгваме! — изкомандвах аз.

Тримата се качихме в колата на Серьожа и полетяхме към дома на Константин Заваруев. Беше глупаво да очакваме, че щастието ще ни се усмихне. Така и стана — то ни се изплези подигравателно. Шофьорът не си беше вкъщи.

— Ами той замина! — учудено ни съобщи жена му, млада, с голям корем. Сигурно осеммесечен, определих го на око.

— Къде?

— Знам ли! По работа. Обадиха му се още преди шест и той започна да се приготвя.

— Отдавна ли тръгна?

— Преди двайсетина минути.

— Със своята кола ли?

— А, не, със служебната. Той никога не я оставя за през нощта в гаража, винаги я докарва вкъщи — знае ли човек какво ще му хрумне на началството, та да не губи време. Защото докато стигне до гаража, че докато събуди дежурния…

— Трябва да предупредим дежурния, да прати съобщения на всички постове на КАТ — каза Лисицин, когато излязохме, оклюмани, от къщата на Заваруев.

— Не става — поклатих отрицателно глава. — Нали ти самият каза, че всичко се контролира от мафията, за всичко е платено. Твоето ръководство веднага ще разбере защо търсиш колата на Заваруев. Сещаш ли се какво ще стане после?

Сергей запали колата и потеглихме. Той изглеждаше объркан, но ми се стори, че през няколкото дни, откак се познавахме, е пораснал с няколко години. Гънките между носа и устата му се бяха очертали по-рязко, бузите му бяха хлътнали и правеха скулите му по-релефни. Няколко секунди той мълча, после промърмори:

— Добре де, не по-лошо от другите.

Той не ни обясни смисъла на тази загадъчна фраза.

След няколко минути спряхме пред зданието на операта.

— Чичо Паша — обърна се Лисицин към възрастния портиер, — трябва да се обадя по телефона, но наоколо да няма хора. Служебно е.

В оркестъра на операта работеха майката и сестрата на Сергей и чичо Паша явно добре го познаваше.

— Хайде! — каза той и извади от чекмеджето на бюрото внушителна връзка ключове. — Сега ще направим всичко, както трябва.

Портиерът ни поведе по мраморното стълбище към един специален малък, но красив хол пред ложата на дирекцията. Тук имаше меки фотьойли, телевизор, много растения в огромни керамични саксии. И, разбира се, имаше телефон.

Сергей изчака вратата да се затвори след чичо Паша, извади бележника си и набра един номер.

— Женя? Здрасти, Лисицин е. Ох, зле съм, Женка, имам неприятности. Абе откраднаха ми колата… То да беше моята, както и да е. Обаче беше чужда. Изпросих от кметството мерцедес с хубав двигател за служебни нужди, но на едно място спрях за цигари и докато се обърна, го задигнаха… Ами нали това ти говоря! Не искам да съобщавам на дежурните, работата ще се размирише, та иди се оправяй после. Защо не свирнеш на твоите момчета по постовете? Не, не, няма нужда да го задържат, нали веднага ще разберат, че колата е открадната от мен. Само да ми кажат накъде е поел, а после аз сам ще си го намеря, да не се вдига много шум. Ще го направиш ли? Женя, длъжник съм ти навеки. Запиши си номера: А 255 ФК, мерцедес, цвят мокър асфалт. И веднага ми звънни на телефон…

Сергей се наведе към телефонния апарат, където в специално прозорче беше мушнато листче с номера на телефона в ложата на дирекцията.

— Готово! — въздъхна той и се облегна в тапицирания с плюш фотьойл. — Сега ни остава да чакаме покрай кой пост на КАТ ще мине Заваруев. А после става по-лесно.

Погледнах Юра Мазаев, неговото пепелявобледо след снощните преживявания и безсънната нощ лице.

— Серьога, ние ще поспим малко. Бива ли? — попитах с единствената мечта да си затворя очите.

Прекалено много ужасии ми се бяха струпали през последните няколко денонощия. Взривът, от който по чудо се спаси любимото ми малко момиченце. Светкавичното пътуване до Москва и обратно. Срещите с агентите. Жорик и Толя Гушчин. Мускулестият Льоха. Дядото със списъка. Татяна. Тази нощ… Да можех поне мъничко да си отдъхна, да събера сили, защото ако ни провървеше и Заваруев минеше покрай някой от постовете, с които можеше да се свърже приятелят на Серьожа Лисицин, тепърва ни предстояха неприятности, гонитби, а може би и стрелба.

Сънливата умора ме засмукваше като подвижни пясъци…