Черният списък

ГЛАВА 3.

Поканих Татяна на ресторант, но тя със смях ми напомни за обилната ни вечеря, затова решихме скромно да поседим в някой бар. Доста бързо намерихме подходящо заведение — вярно, музиката бе оглушителна, но се наложи да се примирим с това: в този курортен град изобщо нямаше барове без музика.

Щом влязохме, аз веднага започнах да се оглеждам и да търся с очи познати кинаджии — да не би случайно да избера място до някого от тях. Точно до входа видях двама оператори, които работеха в обединение „Звезда“ при Игор Литвак, а в дъното до прозорчето забелязах журналиста, с когото бившата ми съпруга завъртя скоротечна любов веднага след нашия развод. Журналистът беше седнал заедно с безполово същество с буйни къдрици и грижливо избръснато лице, чийто облик навеждаше на съвсем определени мисли, леко обагрени в розово. Помислих си, че именно това е прочутият Руслан — един актьор, след чието име в титрите не пишеха и фамилно име, нещо като певиците Виктория или Елеонора. Ритка ми бе казвала, че Руслан бил убеден хомосексуалист, който не крие сексуалните си предпочитания и ни най-малко не се притеснява от тях.

Татяна проследи погледа ми и също видя къдрокосото чудо с капризно извити устнички.

— Познавате ли го? — попита тихичко, докато се промъкваше след мен към бара, където тъкмо се освобождаваха две места до включения телевизор.

— Не съм сигурен. Струва ми се, че е Руслан.

— Руслан ли? Дето игра в „Опасни страсти“?

— Същият. Но повтарям: не съм сигурен. Може просто да прилича на него.

Седнахме на местата, които бяхме извадили късмет да се освободят, и тутакси при нас дотърча дребничкият барман с черни мустачки и малиново сако, снежнобяла риза и папийонка. Поръчах коняк за Татяна и джин с тоник — за себе си.

— Жалко, че вече написах почти до половината моята нетленна творба — въздъхна тя, след като отпи първата малка глътка. — Сега няма връщане назад, трябва да я допиша според първоначалния план. Вашата история за убийството на Доренко ми изглежда много по-привлекателна. Представяте ли си как би могла да се разгърне! Интриги между участниците в конкурса, малки битки, ревност, отмъщение, корист — пълен спектър: от най-дребната злобна закачка и непрестанния пиянски разврат до корупцията и поръчковото убийство. Страхотно!

— А за какво се разказва във вашата повест? — запитах учтиво, макар че всъщност изобщо не ме интересуваше.

Трябваше ми главата на Татяна — глава на професионален юрист, следовател, който добре познава женската психология (относно мъжката съм спец), но най-важното — глава със свободен полет на фантазията, като у всеки писател. На мен самия фантазията ми бе малко бедничка, може би затова не станах велик детектив, прославен в цялото министерство. Затова пък, както са ми казвали най-различни началници, бях прекрасен изпълнител. Поставеха ли ми задача, триста пъти се изпотявах, но накрая намислях как да я реша и да организирам изпълнението й. Именно затова се издигнах до началник на средно звено: хора с по-висок ранг измисляха вместо мен стратегическите задачи, а пред мен само ги поставяха за изпълнение.

— Повестта ми е за един конкурс за красота. Спомняте ли си, по новините съобщиха за пожар в тукашния летен театър по време на конкурса „Мис Крайбрежие“? Тогава загинали няколко момичета, претендентки за титлата.

— Спомням си нещо такова — отвърнах колебливо. — Май че се случи преди около два месеца?

— По-точно три. Станало е през април. Не знам подробности, но един вестник публикува голяма статия за пожара и точно в нея открих любопитна подробност. Че според някакви очевидци, чиито имена не се съобщаваха заради следствената тайна, по време на конкурса близо до театъра била забелязана група младежи, облечени с еднакви фланелки с еднакви надписи. И въз основа на това дори се разработвала версия, че това е бил фенклубът на една от участничките в конкурса и че именно тези младежи са причинили пожара — като отмъщение, че тяхната кандидатка не е получила наградата. Това ми даде идеята за сюжета. Сега е късно да променям замисъла си. Както и да е — тя махна с ръка, — за убийството на актрисата ще пиша следващия път. Защо ме гледате така?

— Опитвам се да разбера дали косата ви е боядисана, или това е естественият й цвят.

Тя се разсмя, при което сивите й очи отново се смалиха, но пък лъснаха красивите й бели зъби.

— Владислав, вие ми напомняте първия ми съпруг. Той никога не е изучавал криминалистика и никога и през ум не му минаваше, че при различно осветление един и същи цвят се възприема различно. И колкото и да му обяснявах, че никога не си боядисвам косата, той не можеше и не можеше да свикне, че на дневна и вечерна светлина, при слънчево и мрачно време, зиме и лете цветът на косата ми изглежда мъничко различен. И редовно ме питаше дали не съм си боядисала косата — нещо оттенъкът й бил друг.

Първият й съпруг. Любопитно! Колко ли е имала Танечка? Седемнайсет? Далеч не приличаше на жена, подир която тичат тълпи мъже. Но веднага се сетих как хипнотизиращо ми действаше ниският й, звучен глас. И си спомних острото усещане за вълнуваща женственост, което тя излъчваше… Знае ли човек — може пък тази Татяна наистина да се радва на успех. Нали фигурата на Маргарита Мезенцева не е еталон за всички мъже.

— А колко съпрузи всичко сте имали?

— Двама. Първи и втори. Може би след година и половина-две ще имам и трети.

— Можете да планирате толкова отдалеч? — учудих се аз. — Ами ако след година и половина-две той ви омръзне?

— Но нали казах: може би. И после, още не съм го срещнала.

— Още не сте го срещнали, но вече сте сигурна, че след година и половина-две това ще се случи? Да не сте ясновидка?

— Нищо подобно. Аз съм много практична. И знам, че горната граница на периодите, които моите увлечения издържат, не надхвърля шест-осем месеца. После, ако през това време не се породят топли приятелски отношения, настъпва логичният край.

— А ако се породят?

— Тогава се омъжвам. Във всеки случай вече два пъти съм правила този номер.

Тя отново се засмя и отпи от коняка. Оголената й пухкава ръка беше точно пред очите ми и аз видях, че кожата й е много гладка. Дощя ми се да я докосна, за да разбера каква е на опип — атлазена или кадифена.

— Кога успявате да вършите всичко това — и следствието, и книгите, и да се омъжвате? Между другото: много книги ли сте написали?

— Осем. Сега пиша деветата. А колкото до всичко останало — имам си Ирочка, тя се грижи времето да ми стига за всичко.

— Ирочка? Вашата приятелка ви служи безкористно? — подхвърлих язвително, защото след шестте години живот с Рита почти не вярвах в женското приятелство.

— Ирочка е сестра на първия ми съпруг. Разбирате ли, той реши да прави бизнеса си в Канада и аз го пуснах да си троши главата. Сключихме джентълменско споразумение: не разделихме нашия голям апартамент след развода, той го остави на мен, а тъй като все пак му трябваше начален капитал, добави към това, което имаше, парите от апартамента, в който живееше Ира. Ира се премести при мен като моя секретарка и икономка. И на мен ми е удобно, и всички са доволни. Тя се грижи за мен не по-зле от бавачка. Аз заделям всички хонорари от книгите си, за да спестя за апартамент за Ира, ако тя реши да се отдели от мен. Точно затова пиша толкова много.

— Излиза, че Ирочка работи при вас като домашна помощница, а в замяна на това вие й купувате апартамент?

— Горе-долу е така. Тя ми създава условия, за да мога спокойно да печеля пари. Без нея щях да пиша само по една книга на година — когато съм в отпуск.

— Много добре сте се уредили. Ами ако тя реши да се омъжи?

— Ами да се омъжи! Апартаментът е огромен, ще има място за всички — и за мен с мъжа ми, и за нея с нейния. Но домакинството ще върти пак тя.

— Наистина сте практична — казах одобрително, макар че дълбоко в душата си не можех да надвия изненадата. Обикновено в такива двойки, каквато представляваха Татяна и нейната хубавичка приятелка, по-красивата играеше главната роля, а другата, по-малко привлекателната, но пък по-умна, беше на втори план. Тук всичко излезе наопаки.

От телевизора се чуха познатите звуци, възвестяващи началото на информационната програма. Поръчах си още едно питие и се извърнах по-удобно, за да чуя новините. Преговори в Чечения… Заседание на правителството… Думата приела на първо четене закона за…

Откритият преди два дни кинофестивал „Златният орел“ бе помрачен от една трагедия — чух гласа на говорителя. — Снощи в хотелската си стая е била убита популярната актриса Олга Доренко, известна с филмите „Любовницата на героя“, „Миналото е в мрак“, „Армейска съпруга“. Води се следствие.

През това време на екрана се появи снимката на Олга в траурна рамка.

— Ето каква била значи — тихо произнесе Татяна. — А аз не съм гледала нито един филм с нейно участие. През последните три години нито веднъж не съм ходила на кино.

— Ами телевизия? — учудих се аз. — Всичките тези филми са давани по телевизията, освен „Армейска съпруга“.

— Ирочка следи тези неща, аз нямам време. Тя започва да гледа и сама решава струва ли си да ме вика или не. Налага се да избирам между филмите и работата.

— Без вашата Ирочка май сте загубена.

— Загубена съм — съгласи се Татяна.

Телевизорът отново занарежда съобщения за конфликта в Босна, за повишаването на цените на енергоносителите… Внезапно говорителят вдигна до ухото си слушалката на телефона, поставен пред него.

Току-що получихме ново съобщение от кинофестивала — произнесе той с някак странен глас. — Станала е още една трагедия. Нашият кореспондент на фестивала ни съобщава, че около 22 часа тази вечер от ръката на неизвестен престъпник е загинала актрисата Людмила Довжук. В близките часове организаторите на фестивала ще вземат решение дали да продължат работата си, или във връзка с извънредните обстоятелства да закрият фестивала и да го отложат за неопределено време.

Неволно се вкопчих в ръката на Татяна. Люска! С крайчеца на окото си видях как двамата оператори, журналистът и типът, който приличаше на Руслан, скочиха от местата си и се втурнаха към изхода.

— Ще дойдете ли с мен? — попитах Татяна, като дори не сметнах за нужно да й обяснявам къде именно. Би трябвало сама да разбере.

— Разбира се. — Тя вдигна чашката си и на един дъх допи коняка. — Да вървим! — каза и ловко слезе от високото столче. — Имате ли стратегия?

— Каква стратегия?

— На поведението си там, където отиваме. Решили ли сте вече как ще се държите?

— Ще се ориентирам на място — избъбрих през рамо, докато си проправях път към изхода.

Излязохме на улицата, където след задушния бар ми се стори студено, чак потреперих. Хванах Татяна под ръка и бързо я поведох към хотела.

— Не бива така, Владислав — говореше тя, задъхвайки се от бързото ходене. — Не обичам импровизациите. Всичко, което е възможно, трябва да се планира предварително. Какво ще правим там? Ще бъдем зяпачи? Или професионалисти? Вие какво ще правите? А аз?

— Танечка, нищо не знам. Ще отидем и тогава ще видим. Ако веднага намеря Лисицин, картината ще бъде една, ако ли не — друга.

— Ами ако срещнете съпругата си? Как ще ме представите пред нея? Като съседката по квартира? Като следователка от Питер? Като случайна позната?

— Вие сте моята приятелка. Любовницата. Това обижда ли ви?

— Недейте така, Владислав. Искате да я наскърбите ли?

— Тя не се наскърбява лесно. Танечка, не се затормозявайте с разни глупости. Каквото стане — това.

Спътничката ми замълча и през целия останал път не продума. Но аз бях сигурен, че не одобрява действията ми.

В крайна сметка Татяна излезе права. Единственото, което не бях предвидил, беше появяването на местопрестъплението на онзи полковник, с когото така мило си бях поприказвал днес. Би било връх на наивността да се надявам, че няма да ме познае или забележи. И тъй, аз не можех да се приближа до хотела.

Притаих се в тъмното под едно клонато дърво, за да наблюдавам отдалеч как Татяна обяснява на някакъв милиционер, че й трябва Сергей Лисицин. Разбира се, не я пуснаха в хотела — там работела бригадата, но след дълги преговори милиционерът се съгласил да предаде на Лисицин, че го чака една жена от улица „Първомайска“ номер 8.

Наложи се да чакаме дълго. Най-сетне в осветения вход се появи познатата фигура на Сергей. Той се спря на площадката и затърси с поглед човека, който го търсеше. Татяна размаха ръка, за да привлече вниманието му. Явно той я позна веднага, защото кимна и бързо отиде при нея. Не чувах какво си говорят, само виждах как Татяна от време на време кима и ритмично потропва с крак. В един момент ми се стори, че Серьожа иска да се огледа, за да ме намери, но Татяна, сякаш доловила намерението му, го докосна по рамото и привлече вниманието му върху себе си. Правилно, няма какво да въртиш глава, когато ти говорят за сериозни неща. Всеки страничен наблюдател веднага би се досетил, че става дума за човек, който се намира наблизо. А аз не бих искал този страничен наблюдател да се окаже полковникът, който толкова не ме хареса днес.

Пред сградата имаше четири милиционерски коли с буркани и тълпа, състояща се както от клиенти на хотела, така и от любопитни минувачи. Подозирам, че преди половин час хората тук са били много по-малко, но след съобщението по новините мнозина са се стекли, за да подушат как мирише нещастието. А то миришеше на близко море, на някакви тропически цветя и на омраза. Да, да, именно омраза се четеше по лицата на милиционерите, обградили зданието на хотела. В течение само на едно денонощие върху раменете им се бе стоварило второ убийство, виновник за което беше този идиотски фестивал.

Вслушвах се в себе си и се мъчех да разбера искам ли да се озова сега там вътре, в осветеното фоайе, да командвам, да разпитвам свидетели, да правя първите неотложни стъпки към разкриването на убийството. И с горчивина си признавах: не. Не искам. Уморен съм. Дойде ми до гуша. Напускам милицията. Не мога повече.

Най-сетне Татяна се върна при мен, а Сергей Лисицин побърза да се прибере в хотела.

— Да вървим, Владислав — каза тя и ме хвана под ръка. — Да не се набиваме на очи тук. Ще ви разкажа всичко по пътя.

Вървяхме съвсем бавно, защото до нашата улица „Първомайска“ имахме не повече от двайсет минути пеша, а не ми се искаше да разговаряме вкъщи.

Татяна научила от Лисицин, че след среднощното убийство на Олга Доренко Людмила Довжук била преместена в друга стая, където до този момент живеела сама една твърде капризна особа — генералният директор на кино обединение „Веста“ Алла Казалская. Алла се разполагала в двустаен апартамент, за който плащали естествено спонсорите на кинофестивала. Но именно това обстоятелство позволило на организационния комитет да настани при нея Люся, без да излиза извън рамките на резервираните за участниците във фестивала стаи. Ако Казалская плащала сама за разкошните си покои, тя щяла да изхвърли администраторите като мръсни котета. Но тъй като в целия хотел нямало нито една свободна стая, опитите й да се глези били пресечени из корен, след което тя скръцнала със зъби, изкривила злобно устни и започнала да събира от дивана натрупаните скъпи дрешки, които била надонесла в неимоверни количества.

Преселението се състояло рано тази сутрин. През деня се провели планираните прожекции, вечерта трябвало да се състои поредната пресконференция с творческите екипи, чиито филми били представени днес пред журито. Казалская взела участие във всички пресконференции без изключение, но присъствието на Люся днес не било необходимо, тъй че тя останала в стаята, като се оплакала от главоболие и умора след страшната безсънна нощ. Както винаги, в 22,30 пресконференцията завършила и Алла се качила в апартамента да се преоблече за ресторанта. Картината, която заварила, много напомняла онази, която се разкрила пред очите на горката Люся преди по-малко от денонощие. Люся лежала на пода в локва кръв с огнестрелна рана в областта на сърцето. Имало една разлика: докато стаята на Доренко и Довжук била в пълен ред, в апартамента на Казалская всичко било преобърнато с главата надолу. Очевидно убиецът е търсел скъпоценности, каквито Алла винаги носела в изобилие както на шията и ръцете си, така и в специалното си ковчеже. Тя сменяла украшенията си също тъй старателно, както и роклите.

Аз бях слушал много за Алла Казалская — и лошо, и хубаво. Например тя била една най-щедрите дарителки, редовно превеждала пари за детските болници. Притежавала безспорен вкус за кинотворби и усет за актьорски таланти и когато имала чувството, че от еди-кое си момче ще излезе звезда, не щадяла средства, за да направи филм, където то да се изяви в целия си блясък. Но, от друга страна, подобен патронаж тя упражнявала само спрямо млади мъже. Дори най-талантливата млада актриса не можела да разчита на помощ и покровителство от страна на Казалская. Алла била нимфоманка и не се интересувала от мъже над трийсетгодишна възраст. Самата тя била над четирийсет.

Едно беше ясно: ако са искали да убият нея, убиецът трябваше да бъде търсен извън кръга на настанените в хотела участници във фестивала, защото абсолютно всички знаели за преместването на Люся в апартамента, както и че Казалская не пропуска нито една пресконференция. Нещо повече — намерили се и такива хора, които специално се качили на етажа на Казалская, за да послушат с какъв скандал ще бъде придружено преместването. За уменията на Казалская да вдига скандали се носели легенди. Ако пък са искали да убият именно Люся Довжук, убиецът най-вероятно живеел в хотела и е знаел, че тя не е отишла на пресконференцията, а си е останала в стаята.

Освен това Татяна ми разказа, че според Сергей неговият началник — същият, с когото, неизвестно защо, не можах да смеля брашно, строго го предупредил за нахалния московчанин, тоест за мен. Накратко смисълът на изказването му бил, че московската кино мафия си прави в града свои войни, а съпругата на тоя московчанин имала съвсем пряка връзка с всичко това, тъй че той щял да се помъчи да натрапи на следствието своя версия, следователно това в никакъв случай не бива да му — тоест на мен! — се позволява, както и да се вярва на неговите тенденциозни показания.

— Знаете ли, Владислав, този Серьожа ми се вижда прекрасно момче. Странно, но той е абсолютно различен от всички детективи, които съм срещала в живота си.

— Какво му е различното?

— Ами няма никакво самочувствие. Може би просто защото е още млад. Та той е на работа само от осем месеца и за цялото това време няма нито едно сериозно разкрито престъпление. Вярно, разкрива по някоя и друга дреболия, но всички сериозни случаи при него се водят неразкрити. Той много се притеснява заради това. Не е разкрил зверско убийство на две проститутки. Не е разкрил взрив в нощен ресторант и казино. А пък на момчето толкова му се иска да успее в нещо!

— Господи, Таня, откъде знаете всичко това? — смаях се аз. — Та вие разговаряхте най-много десет минути.

— Е, зависи как разговаря човек — тихо се засмя тя. — На някои хора няма да им стигнат и два часа, за да получат такива сведения. Не забравяйте, че съм следовател, всичките ми разговори се водят по график. Викаш един човек за десет часа, а следващия — за единайсет. И се постарай, драга Татяна Григориевна, определеното време да ти стигне за всичко. Не успееш ли да изтръгнеш информацията, която ти трябва — пет пари не струваш. Човекът, който те чака в коридора, разбира, че си некадърница.

— Я стига, Танечка! Открай време се смята за полезно да поизпотиш разпитвания пред вратата, та да набере страх. Ако ги приемаме навреме, като нищо може да си помислят, че си нямаме други грижи, освен да ги чакаме и да си бъбрим с тях.

— Не знам, не знам. — Тя поклати глава. — Аз съм на друго мнение по въпроса.

— И какво е то?

— Ако един човек умее правилно да разпределя времето си, значи е стегнат, строг, любезен, мобилизиран, не можеш нито да го измамиш, нито да го разсееш, нито да му плещиш разни измислици. Във всеки случай аз съм си създала точно такава репутация и много си я пазя.

— И помага ли ви в работата? — Не успях да скрия скепсиса, който се прокрадна в интонацията ми, и Татяна се намръщи.

— Представете си — да. Аз нямам право да забравям как изглеждам, тъй че ако не си създавам съответната репутация, никой няма да ме взема на сериозно. Вие, Владислав, сте късметлия с този огромен ръст и тия широки рамене, аз обаче съм дебела.

— Танечка! — прекъснах я укорително, макар че ми беше ужасно неудобно, както става винаги когато другите не просто четат мислите ти, но ги и произнасят на глас.

— Какво Танечка? Надявам се, няма да ми кажете сега, че съм миниатюрна и стройна. По мен има най-малко двайсет излишни килограма. Тъй че ако жена с моята външност демонстрира и липса на самодисциплина, всеки би я нарекъл тъпа кокошка. В моя случай не само положението ми ме задължава.

За мой ужас почувствах, че бузите ми пламтят, и с радост си помислих, че — слава богу! — вече е тъмно. Бяхме излезли от осветената централна част и вече наближавахме нашата тиха улица „Първомайска“, на която имаше само едноетажни и двуетажни къщи, заобиколени с градини. Не срещахме никого, и нищо чудно — минаваше полунощ. Само зад гърба си чувах стъпките на закъснели като нас хора, които се придвижваха в същата посока като нас.

Не ми се щеше да развиваме темата за външността на моята спътничка, затова отново заговорих за убийствата.

— Сергей не ви ли каза дали са успели да разберат как Олга е прекарала вчерашния ден? — попитах.

— Научили са много малко. Той не успял да поговори с Довжук — когато пристигнал в хотела, пресконференцията била започнала, казали му, че Людмила си почива и е помолила да не я безпокоят. Обаче намерил един служител от организационния комитет, който чакал Олга във фоайето снощи, когато тя закъсняла. Този човек му казал, че когато Доренко не се появила за началото на пресконференцията за „Армейска съпруга“, го изпратили да я посрещне. Олга дотичала, задъхана, петнайсет минути след началото. „Да не си откачила! — разкрещял й се човекът от организационния комитет. — Къде скитосваш? Бързо в залата!“ Доренко носела пластмасова торбичка, от онези безвкусните — с виолетова рисунка в жълти дръжки, дето ги продават във всеки супермаркет. Тя се завтекла към залата, после погледнала този шедьовър на дизайна и хукнала обратно към асансьора. „Къде бе!“ — отново се разкрещял онзи. Тя му отговорила, че набързо ще занесе торбичката в стаята си и ще се върне. „Как ще се явя пред хората с този костюм и с такава торба в ръцете? Две минутки, Геночка!“ Всъщност била права: облечена с елегантен скъп костюм, с тази торба щяла да изглежда отвратително нелепо. На другия ден във „Фестивални новини“ щяла да цъфне снимката на кинозвездата Олга Доренко, която влиза в залата за пресконференции с тази чудовищна торба. И съответният надпис — нещо в смисъл че се е явила на отговорна пресконференция направо от пазара с торба, натъпкана с домати и краставици. Представяте ли си какъв удар върху имиджа й! С една дума — шмугнала се в асансьора и наистина много бързо се върнала, вече без торбичката.

— А в торбичката наистина ли е имало домати и краставици?

— Не, имало нещо малко — като книга, да речем. Разбира се, Генка не надникнал в торбичката, преценил това само на око. Спомнил си, че Олга носела през рамо мъничка дамска чантичка с верижка вместо дръжка — освен портмоне и пудриера, не би могла да побере нищо друго, затова не се учудил, че по-големите неща тя носи във въпросната пластмасова торбичка.

— Много странно. Къде може да е ходила? Откъде е донесла тази книга? При това е закъсняла, което никак не е характерно за нея.

— Може да е отишла на плажа, да е поседяла край морето, да е подишала чист въздух, да е почела книга. Взела си е книгата, зачела се е и не е забелязала, че закъснява — предположи Татяна, но не твърде уверено. Явно и на нея подобно обяснение й се стори смешно.

— Танечка, бъркате Олга с моята дъщеря — засмях се аз.

Чух стъпките зад нас съвсем отблизо и изведнъж се сетих, че вървим много бавно. Но ние си имахме причини за това, защо обаче тези закъснели пешеходци не ни изпреварваха? Заслушали са се в разговора ни, разбрали са, че обсъждаме сензационните убийства? Само това липсваше!

Стиснах по-здраво лакътя на Татяна и я дръпнах до една ограда, над която се извисяваха гъстите клони на някаква овошка, надвиснали точно над улицата.

— Прегърнете ме — прошепнах на ухото й. — Да се престорим, че се целуваме. Нека отминат.

Тя послушно застана до мен и обви шията ми с пълничките си ръце. Стъпките стихнаха на три метра от нас, в тъмното различих три фигури — май бяха момчета или доста ниски млади мъже. По всичко личеше, че не смятат да ни подминат. Стана ми чоглаво.

Прегърнах Таня и започнах внимателно да я целувам, като с учудване забелязвах, че това се оказа много приятно. Кожата й беше кадифена, а устните — сладки, сякаш тя току-що бе яла бонбон. Тъмните фигури стояха неподвижно. По дяволите, какво чакат тук? Послушаха умния ни разговор, а сега се надяват, че ще им покажем полов акт на живо?

— Момчета, гледайте си пътя, не притеснявайте дамата — казах, след като се откъснах от меките устни на Таня.

В отговор чух кикотене, после момчетата демонстративно бавно се отдалечиха. Ние постояхме още известно време прегърнати — докато стъпките им заглъхнаха в края на улицата.

— Нали не ми се сърдите? — попитах и отново хванах Таня под ръка, за да я поведа към номер 8.

— Беше приятно — отвърна ми.

В тъмното не виждах лицето й, но ми се стори, че тя се усмихна.

Когато влязохме в двора, веднага погледнах към прозорците на втория етаж. Разбира се, Лиля още не спеше, беше се възползвала от лекомисленото ми разрешение да чете, докато се прибера. Но нали не мислех, че ще се забавя толкова дълго!

— Днес провалих творческия ви процес — казах с виновен шепот: стояхме точно под прозорците на хазяите.

— Нищо, затова пък събрах много впечатления, ще ги използвам. Лека нощ, Владислав.

— Таня, ще си изкълчите езика, ако всеки път произнасяте цялото ми име. Използвайте нещо по-простичко.

— А как ви наричат обикновено?

— Различно — Владик, Стасик, Слава, дори понякога — Дима. Изберете си което име ви харесва.

— Тогава Дима. Лека нощ, Дима.

— До утре.

Качих се по моето стълбище, а Татяна заобиколи отзад. От другия край на къщата имаше друго, също такова стълбище, което водеше до стаята на нашите съквартирантки.

Естествено Лиля лежеше по корем в леглото и четеше „Откраднатите сънища“.

— Ти съвест имаш ли? — попитах строго и й взех книгата. — Знаеш ли колко е часът?

— Нали ми разреши… Ау, татко, цялото ти лице е в червило. Да не си се целувал с леля Таня?

Ах, по дяволите! Нали се чудех, че устните й имат вкус на сладък бонбон! Значи е било червилото. Някакъв нов вид, още не бях целувал такова. Мълчаливо отидох до огледалцето, окачено на пирон в стената. Да, прекрасен вид имах! Не за детски очи. Явно моят ангел пазител, като е бръкнал в стъкления си барабан, е извадил за днешния ден листче, на което е пишело идиотска ситуация. Там имаше и такива билетчета — не бяха много, но обикновено ми се падаха в най-неподходящи моменти.

На сутринта станах по-раничко, събудих Лиля и я помъкнах към плажа, без да й дам дори да закуси.

— Ще идем да хапнем топли пирожки — обещах й аз, докато смъквах бързо от въжето нейния и моя бански и голямата плажна хавлиена кърпа.

Лиля наблюдаваше мълчаливо припрените ми приготовления и не зададе нито един въпрос. Почувствах се неловко от това. По-добре да ме беше попитала какво става, та да й съчиня някоя измислица. А така тя само ме следеше с тъмносивите си очища и аз имах чувството, че всичко разбира. Да, страхувах се да срещна Татяна. Онова, което снощи на тъмната тиха улица изглеждаше съвършено естествено, днес, на слънчева светлина, ми се стори някак съвсем различно. Не бях наясно как трябва да разговарям с Таня след снощната история. Да се правя, че нищо не се е случило? Или, напротив — с потайни усмивчици и двусмислени думички да намеквам, че сега ни свързва макар и малка, макар и смешна, но все пак някаква тайна?

И още нещо не ми даваше мира. Вчера, за да спася репутацията на Гарик Литвак, се намърдах в местната управа, а в резултат се превърнах в човек, който оказва помощ при разкриването на убийство. Нещо повече — като отидох до хотела веднага след второто убийство, неволно — или съм го искал? — накарах Сергей Лисицин да си мисли, че сериозно се включвам в работата. Тази сутрин вече не бих могъл членоразделно да обясня какво ме понесе натам, и то заедно с Татяна. Това беше порив, необмислен и глупав, който заплашваше да отрови моя първи от много години насам свободен от служебни грижи отпуск. Имам ли право да се забърквам в каквото и да било разследване, когато съм поел грижата за осемгодишно дете? Вярно, не съм най-добрият баща на света, но не и до такава степен! Не можех и не можех да реша какво да правя: да се забърквам ли в играта или не. Същевременно прекрасно си давах сметка, че ако реша активно да помагам на Сергей Лисицин, не бих могъл да се справя без Татяна, защото глупаво и бездарно се разкрих пред местния заместник-началник по разследванията, който на бърза ръка ще ми свие сармите, ако нещо се обърка. Но в този случай трябваше да се държа с Таня по съответния начин и в никакъв случай да не се преструвам, че снощната история не се е случвала.

С една дума в главата ми цареше пълна бъркотия, ето защо реших да се измъкна от къщи, преди жените да станат. До вечерта трябваше да взема някакво решение, но до вечерта имаше много време, а в този момент не бях готов за него.

Когато стигнахме с Лиля до заведението, където сервираха топли пирожки, за мое изумление вратата се оказа заключена. С досадно закъснение проумях, че всяка сутрин минавах оттук към десет часа, а сега беше само седем и петнайсет. Ами да, табелката на вратата гласеше, че закусвалнята работи от 9,00 до 22,00.

— Пирожките отпадат от плановете ни — казах с пресилено бодър тон, изгаряйки от срам пред своята разбудена в ранни зори рожба. — Някакви предложения? Сладолед? Или, ако искаш, да идем до пазара за праскови?

— Татко, още е рано, не продават сладолед — каза моята умна дъщеря, като ме гледаше съчувствено, като че бях инвалид на умствения труд. — И магазините са затворени. По-добре да идем в парка, ще поседим на някоя пейка до осем часа, а после магазините ще отворят и ще си купим хляб и нещо за сандвичи. И бутилка вода.

Това ми се стори разумно. Разбира се, Лиля преследваше собствените си цели: да поседим на някоя пейка означаваше да почетем книга, а нещо за сандвичи — естествено поредната порция суров опушен салам. Но при всяко положение в толкова ранен час не бихме могли да измислим нищо по-добро за закуска.

Дотътрихме се до парка и седнахме на пейка в една зелена сенчеста алея. Лиля веднага се вторачи в дебелата синя книга, а аз се заех със своите егоистични размисли, като пушех цигара и разглеждах някакви екзотични цветенца в лехите наоколо. И както си седяхме така, отнякъде се появи и ни намери Сергей Лисицин.

— Добро утро, Владислав Николаевич — каза той и седна до нас на пейката.

— Откъде се взехте? — реагирах мрачно.

Моят ангел пазител бодро започна днешния ден направо с две лоши късметчета. Първо не ми провървя със закуската, а сега и това…

— Търсих ви и ви намерих.

Той се усмихна обезоръжаващо, но очите му бяха тъжни и още по-кучешки от вчера. Помислих си, че сигурно не е спал две нощи поред, докато се е занимавал с убийствата в хотела, и изведнъж изпитах остро съжаление към това съвсем младо момче, което бяха хвърлили като сляпо новородено кученце във вода — да се справя с такива сложни престъпления само с двама помощници, от които нямаше никаква полза. Какво беше казала снощи Таня? Работел от осем месеца и през това време нямал нито един успех с разкрито престъпление, с който би могъл да се гордее — само дреболии. А и нямаше от кого да се учи: за наставник му бяха определили алкохолизиран пенсионер. Сега не уволняват за лоши показатели, напротив, стана модерно да се фукаме с броя на неразкритите престъпления. Че, нали, вижте в каква непоносима оперативна обстановка живеем, всеки ден имаме по десет трупа и пет взрива, не ни достигат хора, всички свестни детективи напускат, започват собствен бизнес или стават частни охранители, нищо не успяваме да разкрием. И клетият Серьога Лисицин се мята като риба на сухо, и работата му не върви, няма и на кого да се оплаче и от кого да потърси помощ. А очевидно има детективски похват, щом успя да ме намери в този парк.

— С какво ще ме зарадваш? — попитах го, като хвърлях коси погледи към Лиля.

Тя изглеждаше изцяло погълната от творбата на Татяна, но аз подозирах, че ушичките й са настроени на нашата вълна. Сергей улови погледа ми и едва забележимо ми кимна.

— Лиля, трябва да си поговорим с чичо Серьожа. Стой тук и не мърдай, ние ще се поразходим по алеята.

— Добре, татко — промърмори тя, без да откъсва очи от отворената книга.

Станахме и се заразхождахме напред-назад по сенчестата, изпълнена с утринна прохлада алея. Сергей ми разказа, че когато бригадата приключила работата си в апартамента на Казанская, помолили я да види дали всички ценни вещи са на мястото си. Оказало се, че е изчезнало ковчежето с нейните ценни украшения. Най-интересното е, че няколко много скъпи украшения лежали съвсем открито на тоалетната масичка, но престъпникът — или престъпниците? — не им обърнал внимание, а се полакомил за заключеното ковчеже. В това имало логика: щом дрънкулки за много хиляди долари се търкаляли на масата, вероятно били добър фалшификат, но онова, което се намирало в заключеното ковчеже, сигурно си струвало да бъде заключено и скрито в шкафа, сред дамското бельо. Тъй че към двете първоначални версии — убийство, чиято планирана жертва е била Казалская, и убийство с планирана жертва Люся Довжук — плавно се присъединила трета: убийство с цел грабеж. Ситуацията ставала все по-трудна.

— Кой направи огледа на вещите на Доренко след нейното убийство? — попитах.

Не ми даваше мира въпросът къде може да е ходила Олга преди пресконференцията и откъде е донесла грозната торба — онази виолетовата, с жълтите дръжки.

— Яковчик и аз. Защо?

— Спомняш ли си дали сред вещите й имаше пластмасова торбичка, виолетова с жълти дръжки, а в нея — нещо с размери на книга? Книга, кутия бонбони или бисквити, малък пакет?

— Не си спомням. Май нямаше такава торба.

— Къде са сега вещите й?

— В апартамента на Казанская. Когато се местела, Довжук събрала всичкия багаж на убитата и го пренесла заедно със своя. Искате ли още веднъж да го прегледам?

— Искам. По-точно, ти самият би трябвало да го искаш — поправих се веднага. Не биваше да казвам искам: това би означавало, че съм се съгласил да поема функцията на помощник-ръководител. А аз още не бях се съгласил. И по никакъв начин нямаше да се съглася. — Просто те съветвам. Познавах Олга от няколко години и мога да ти кажа с абсолютна сигурност: трябва да е имала много сериозни причини, за да закъснее за делово мероприятие. Много сериозни. Порови се в това. Може да са я шантажирали и да е ходила да преговаря с шантажиста. Може дори да са я шантажирали с някакви пикантни снимки и да е ходила да ги откупва. Да е тръгнала с пари в чантичката, а да се е върнала с купчина снимки, които не са се побрали в чантичката, затова е трябвало да купи пластмасова торбичка от първия срещнат магазин. Може да е завъртяла любов с някого извън хотела, да е била на среща с него, а любимият да й е направил някакъв подарък. Не е можела да откаже, за да не го обиди, досвидяло й се е да изхвърли подаръка, а той не се е побирал в чантичката. С една дума, Серьожа, съветвам те да поразровиш завчерашните събития. Тук нещо ме съмнява.

— Значи сте сигурен, че двете убийства нямат връзка помежду си?

— В нищо не съм сигурен. В случая с Казалская има три обяснения, в случая с Олга — само едно. Ако убийствата са свързани, трябва да търсиш убиеца сред жените, които могат да получат петдесет хиляди долара за най-добрата женска роля. Колко са били?

— Шест — въздъхна Лисицин. — И с изчезването на двете, които са възглавявали списъка, шансовете на останалите са нараснали. Нали наградата трябва да се връчи от всяко положение!

— И кои са останалите?

— Четири са. — Той извади от джоба си бележник и го отвори. — Така, Регина Голетиани, литовка, омъжена за грузинец, много заможно семейство, едва ли биха си цапали ръцете заради петдесет хиляди долара.

— Ами славата? Серьога, за един артист славата е по-ценна от парите, защото първата награда на фестивал осигурява касовостта на бъдещите филми с негово участие, а това също означава пари, и то често огромни. Коя е следващата?

— Екатерина Иванникова, двайсет и една годишна, завършва Института по кинематография. Едно такова ангелче: големи зелени очички, светлоруса косица, нежно гласче. От такива най ме е страх.

— Защо?

— Защото в нашия отвратителен живот не е възможно да бъдеш ангел. Ангелски характер няма откъде да се вземе — условията не го позволяват. Затова жена, която създава впечатление на ангелче, ме хвърля в ужас. Не стига, че се преструва, но най-вероятно е и пълен боклук.

Погледнах Сергей с любопитство. Виж го ти, на неговата възраст — с такъв печален, но полезен опит. Би било интересно да погледна красавицата, която толкова е ядосала симпатягата Лисицин. Естествено аз бях чувал от Рита само лоши неща за Катя Иванникова, но това не беше критерий. Още не се е родил човек, за когото моята бивша съпруга да каже добра дума. Сред всички приказки на Ритка имаше и факти, които говореха за абсолютната безнравственост на младичката старлетка, за нейната готовност да обслужи в каквато и да било форма когото и да било, където и да било и когато и да било, само и само да получи някоя роля. Не знам доколко можеше да се вярва на тези приказки — е, като се има предвид характерът на Маргарита Мезенцева, разбира се, не на сто процента, но е трудно да се каже дали на седемдесет или на двайсет. В известен смисъл Катя беше пълна противоположност на Алла Казалская: докато Алла беше обект на омраза предимно от страна на жените, на които тя нагло и без никакви прилични обяснения отказваше работа, Катя — колкото и да е странно — беше мразена най-вече от мъжете. Жените гледаха на нейния откровен разврат абсолютно равнодушно, смятаха я за уличница, която не е способна да разруши едни що-годе стабилни отношения. Мъжете обаче винаги мразят подобни малки курви, защото достъпното, бързо, евтино и пикантно удоволствие за тях е наркотик, срещу който са безсилни. Самата мисъл, че можеш, когато си пожелаеш, да поставиш това светлорусо създание на колене и да го накараш да си отвори устата, вълнува, стопля самолюбието, въздейства на подсъзнателно ниво върху дълбокия инстинктивен стремеж на всеки мъж да бъде господар и да владее жената. И след като станем зависими от такава една пачавра, ние я намразваме, защото не можем да се откажем от нея. Презираме я, понякога тя просто ни отвращава, а често поражда желание да я убиеш, та да не я видиш никога повече. Но да се откажеш от нея не можеш. Ей такива идиоти сме ние.

Можела ли е Катя Иванникова, двайсет и една годишна, с незавършено виеше образование, с десетина доста забележими роли зад гърба си — можела ли е тя да убие или да организира убийството на две свои съпернички, за да получи първата награда? Според гадостта на душата си — като нищо. А според стереотипа на действията си — едва ли, свикнала е да решава всичките си проблеми с помощта на устните и езика си. Тъй че в този случай тя по-скоро би обработила приятно членовете на журито.

И тогава ме споходи една идея:

— А имаш ли списък на членовете на журито?

Сергей отгърна друга страница от същия бележник и ми прочете списъка, който се състоеше от седем имена. Точно така, три от тях бяха женски, плюс девствения Игор Литвак, когото дори прочутият минет на Катя не би съблазнил. Даже да бе обработила по обичайния си начин останалите трима мъже, те не биха могли да й осигурят болшинството гласове. Но в такъв случай убийството се превръщаше в напълно реална версия.

В списъка на номинираните за награда за най-добра женска роля беше и името на Сауле Ибрайбекова, която на двайсет и пет годишната си възраст имаше около двайсет години кинематографичен стаж. Спомням си как преди двайсетина години, когато още учех в милиционерската школа в Караганда (в онези времена приемаха в Московската чак след казармата, а в школата в Караганда човек можеше да влезе направо от училищната скамейка), по екраните с невероятен успех вървеше филмът „Малките възрастни“, в който петгодишната Сауле, мургава кукличка с дръпнати очи и изумително красиво личице, блестящо изигра ролята на петгодишно момиченце, през чиито очи във филма беше показан чудовищният и нелеп свят на възрастните, изпълнен с дребнави и ненужни лъжи, зле прикрито лицемерие и лееща се злоба. Оттогава всички снимаха Сауле — и в хубави, и в слаби филми, а понякога — направо в кошмарни. Момичето имаше природна артистична дарба, а безкрайните участия във филми я бяха шлифовали, бяха допринесли да изгради професионализма си. За мен бе очевидно, че от всичките шест номинирани най-талантлива е Сауле и че на един конкурс за актьори тя несъмнено би заела първото място. Но това тук беше конкурс за роля, и то не каква да е роля, а изиграна през последната година. За съжаление ролята, която чудесната московчанка от казахски произход изигра в последния си филм, далеч не бе най-сполучливата й изява.

И последна в списъка на претендентките за наградата беше някоя си Марина Целяева, за която не се знаеше почти нищо. Беше начинаеща актриса, играла съвсем малко, имаше две второстепенни роли и една не твърде добра, но главна, за която я бяха номинирали за наградата. Как беше попаднала в списъка на номинираните — един господ знае, дори с невъоръжено око се виждаше, че тя не може да конкурира нито стабилната професионалистка Сауле Ибрайбекова, нито несъмнено талантливата и ярка актриса Олга Доренко, нито дори очарователната малка курва Катюша Иванникова. И те, и Регина Голетиани, и загиналата Люся Довжук — при всичките си недостатъци — бяха опитни актриси, до различна степен, но владееха професията и дори притежаваха майсторство и също в различна степен — талант. Докато Марина Целяева нямаше нищо: нито опит, нито майсторство, нито талант. За сметка на това вероятно имаше солиден космат гръб — не толкова физически, колкото финансово мощен, който бе пожелал да купи на своето гадже първата награда. А може би не на гаджето, а най-вече на себе си: да направи момичето победителка, а после да гали самолюбието си с факта, че има за любовница една кинозвезда. Не по-лоша от онези там, на Запад.

И тъй — Марина Целяева. И онази мълва, че някой си предложил на Игор Литвак голям подкуп, за да не присъди първата награда на Олга Доренко. И отстраняването на двете главни претендентки за първото място. А изчезването на ковчежето със скъпоценностите на Казанская не е нищо повече от примитивен камуфлаж, за да се отвлече вниманието от Люся Довжук. В списъка на актрисите Марина беше на последно място, а в списъка на заподозрените се оказа на първо.

Погледнах часовника си и усетих угризения на съвестта. Вече е осем и половина, а аз се разхождам по някаква алея и с умния вид на един уморен комисар Мегре давам акъл на младичък детектив и изобщо не се сещам, че ей там — на пейката, търпеливо ме чака моето гладно дете, което измъкнах едва ли не по тъмно от топлото легло.

— Серьожа, има ли някъде наблизо място, където можем да закусим?

— Елате, ще ви покажа.

Тръгнахме някъде по посока на пазара, където Лисицин ни показа прелестна малка сладкарница, чистичка и уютна, с маси, на които се кипреха покривчици на синьо-бели каренца и вазички с цветя. Във въздуха се носеше аромат на прясно изпечени кифли, на ванилия и току-що смляно кафе.

— Настоятелно ви съветвам да си вземете щрудел — каза Лисицин и седна с нас на масата. — Нещо невероятно. Тук работи прочутият Едик и целият град идва точно в тази сладкарница за щрудели.

— Какъв е този Едик?

— Едик е местна забележителност. Дълги години е работил като готвач на екскурзионен кораб, готви страхотно. Но се специализира в сладкарството. Опитайте, няма да съжалявате.

Сергей не ни излъга. Кафето в тази сладкарница беше хубаво, силно и сладко, а от топлия, току-що изваден от тавата щрудел човек имаше чувството, че ангелче с кадифени панталонки се е разходило по хранопровода му. Това наистина беше кулинарен шедьовър. Лиля пиеше чай с мляко, при което забелязах, че сервитьорката го приготви по особен начин: първо наля в красива бяла чаша на розички топло мляко, което извади пред очите ни от печката, където то се вареше в керамично гърненце, и едва тогава започна да налива в млякото силна чаена отвара, без да я разрежда с вода. По физиономията на дъщеря ми си личеше, че и чаят е на не по-ниско ниво от фантастичния щрудел. Вкусната закуска ме размекна до такава степен, че направих една глупост, за която после сто пъти съжалих:

— Серьожа, имаш шанс да направиш добро дело за един добър човек. Имаш ли някакви материали за пожара в Летния театър?

Той ме погледна учудено и остави върху чинийката чашата си с кафе.

— Защо ви интересува това?

— Кажи ми само — имаш ли или нямаш?

— Имам, разбира се. Колкото искате.

— Можеш ли да ги покажеш на един човек, който пише криминален роман за този случай?

Сергей се намръщи:

— Но делото още не е приключено, води се следствие. Знаете ли какво ме чака за разгласяване на следствената тайна? И после, как може да се пише роман за престъпление, което не се знае още дали ще бъде разкрито?

— Не ме разбра. Този човек пише не документална повест, а художествена. Вашият пожар е само подтик за творческата мисъл. Там всичко е измислено от началото до края, реален е само фактът на пожара по време на конкурса за красота. Всичко останало е свободно съчинение.

— Тогава за какво са му на този писател моите материали?

Серьожа се оказа недоверчив инат и това беше хубаво. Нищо, че нямаше развинтено въображение, което е необходимо в детективската работа, но за сметка на това човек не можеше лесно да го измами.

— Материалите са нужни, за да получи творческата мисъл нов подтик. Серьога, хайде не се опъвай, дай да се разберем танто за танто: аз нали ти помагам, помогни и ти на един много свестен човек. Гарантирам ти, че материалите няма да попаднат в заинтересовани престъпни ръце, човекът е сигурен.

— Кой е той?

— Нали ти казах — писател.

— Владислав Николаевич, аз трябва да знам кой е.

— Е, добре де — Татяна Томилина.

— Коя?!

Помислих си, че днес все пак ми провървя: ако в този момент Лисицин държеше чашката с горещо кафе в ръка, ароматната тъмнокафява течност непременно щеше да се озове върху моите кремави джинси и снежнобялата ми фланелка. Но за щастие чашката спокойно си стоеше на масата и от рязкото движение на Серьожа изплисканото кафе не отиде по-далеч от чинийката.

— Защо толкова се смая? Да не би да я познаваш?

— Разбира се. Всички жени от нашия град са луди по нейните криминалета. И майка ми, и сестра ми. А вие познавате ли се с нея?

— Между другото — и ти я познаваш. Именно с нея разговаря снощи пред хотела.

— Ама вие сериозно ли?!

За кой ли път си помислих колко младичък е всъщност този оперативен работник — Серьожа Лисицин. Същинско дете. Само децата умеят толкова искрено да се учудват. Но най-много се смаях, задето по време на целия ни разговор Лиля седеше с каменно лице, сякаш не познаваше никаква Татяна Томилина, не беше чела преди половин час нейната книга и всичко това изобщо не я засягаше. Понякога моето момиче ме слисваше със способността си толкова дълбоко да потъва в някакви свои детски мисли, че изглеждаше досущ като глухоняма.

Приключихме със закуската и излязохме на улицата, която вече бе успяла да стане гореща и задушна. Сергей ни изпрати до плажа, където се разделихме, като си разменихме обещания: той ще даде на Татяна да прегледа всички материали относно пожара, разбира се — освен онези, които са при следователя, а ние с Татяна и Лиля ще му отидем на гости, за да зарадваме майка му и сестра му с лично запознанство с прочутата — както се оказа, а аз дори не бях предполагал! — писателка.