Черният списък

ГЛАВА 7.

Като гледах навалицата, събрала се пред хотела, започвах да разбирам, че това, което предишната вечер ми бе казала Рита за реакцията на местните жители на пристигането на кинозвездата, далеч не е било преувеличено. Напротив, с моята, общо взето, бедна фантазия дори не можех да си представя размаха на мероприятието.

Хората търпеливо чакаха Олег Юшкевич, който бе едновременно секссимвол на нашето време и руски супергерой, нещо като Сталоун. А наоколо бурно процъфтяваше търговията с Юшкевич във вид на торбички, календари, плакати, брошури, тениски, чашки, значки, пудриери и табакери. Никога не бих могъл да си представя защо хората купуват тези неща, но както се казва, фактът бе налице. Купуваха ги, и още как!

От инсталираните около хотела високоговорители се лееше модерна музика, постоянно прекъсвана от рекламни съобщения за екскурзии, услуги на туристически бюра, ресторанти и нощни казина и тем подобни курортни благини. Пак тук се продаваха лотарийни билети „спринт“ и хората вече ги разграбваха, защото, както ме бе предупредила Рита, било официално обявено, че Олег ще пристигне в пет часа, докато всъщност в пет часа самолетът му е бил още във въздуха, тъй че присъстващите вече бяха уморени от чакане и си търсеха развлечения. Трудно беше дори да си представи човек мащаба на печалбите от тази лека измама.

Забелязах, че в тълпата има много хора с фотоапарати. Явно и за фотокореспондентите Олег Юшкевич беше желана плячка. Какво пък, нищо чудно, като се има предвид, че напоследък той се снимаше най-вече в чужбина и не бе толкова лесно да го хванат в Русия. Бяха налетели като мухи на мед.

Бяхме дошли тук петимата: Ирочка със своя социолог Мазаев, Таня и ние с Лиля. Наистина Лиля нямаше никаква работа тук, пък и не й се идваше много, но аз не рискувах да я оставя вкъщи сама. Не че ме беше страх да не й се случи нещо. Просто подозирах, че може да се обиди. Впрочем Лиля беше от децата, които най-много от всичко на света искат възрастните да ги оставят на мира, та да се занимават със своите си работи. Въпреки това я взех със себе си. И както се разбра по-късно — добре постъпих.

Мъкнех на рамото си сака с приставката за видео, която се канех да върна на Серьожа Лисицин. Намерихме Серьожа доста трудно, той сновеше като замаян из хотела и май почти не разбираше какво му говоря.

— Къде е Ибрайбекова? — попитах го най-напред.

— В стаята си. Сега тя почти не излиза.

— А къде е нейната стая?

— На седмия етаж.

— Има ли балкон?

— Има.

— Кажи й да не излиза на балкона.

— Ще й кажа.

— Някой контролира ли входовете?

— Да… Мисля, че да…

— Какво значи мисля? — намръщих се аз.

— С това се занимава службата за безопасност към фестивалния комитет — обясни Сергей. — Хората на Рудин.

— Ами милицията с какво се занимава?

— Милицията е на улицата. Държи огражденията, та хората да не смачкат колата, когато Юшкевич пристигне.

— Тази организация нещо не ми вдъхва доверие — казах, като извадих от сака приставката и се опитах да й намеря място на отрупаното с книжа бюро в стаята, определена за кабинет на Лисицин в хотела.

Точно тогава вратата се отвори и на прага застана мъж на петдесетина години, с мораво лице и излъчващ пресни алкохолни пари, както розата — аромат.

— Каква е тая навалица при теб? — недоволно попита той, като пронизваше с поглед мен и Татяна, сякаш се мъчеше да прочете какво пише на гърбовете ни.

— Това са мои познати, Валентин Иванович, отбиха се да ме видят — веднага намери приемлив отговор Сергей.

Разбрах, че именно това е неговият наставник Валентин Иванович Кузмин — и отново ми домъчня за момчето. Друг път ще научи нещо от такъв наставник… Влезе в стаята и започна да се държи не като оперативен работник, а като партийно-комсомолски началник от застойните времена — от онези, най-лошите началници.

Чак след като слязохме във фоайето, където ни чакаха Лиля, Ирочка и Юрий Сергеевич, се сетих, че Кузмин бе влязъл точно в момента, когато се канех да извадя от сака касетата. По съвсем разбираеми причини не го направих, тъй че касета номер 9 на Вернигора остана у мен.

Покрай нас постоянно минаваха познати, някои познавах добре, други — съвсем слабо, но почти всички те с любопитство оглеждаха нашата компания. Очевидно през онзи час и половина, който бе минал от получаването на снимките до идването на Рита на плажа, историята бе станала достояние на широката общественост. Моята бивша съпруга страдаше от толкова силна хронична словесна диария, че не преставах да се учудвам как бе успяла да запази толкова дълго време в тайна доверената й измислица за отношенията между Оля Доренко и Игор Литвак. Явно причината бе, че чуждата тайна си е чужда тайна, с нея не можеш да се направиш на интересна. А собствените страдания са благодатен материал, издокарана с тях, можеш да се фръцкаш по приеми и купони. Демек, вижте ме колко съм специална, мъжът ми изневерява, а на мен изобщо не ми пука. Нали именно затова навремето под път и над път бе разправяла измислената от самата нея история за мен и Олга.

Трябваше да намеря начин да остана поне няколко минути насаме с Татяна, за да й кажа за направените снощи снимки. Но като напук покрай нас постоянно имаше някой — или Лиля, или Ирочка и Мазаев. И при Лисицин я бях помъкнал с надеждата да разменим поне две-три думи, но отначало всички заедно търсехме Серьожа, после тримата отидохме в стаята му, а на връщане не успях дори да си отворя устата — спипа ни някаква приятелка на Ритка, чието име не си спомнях, но я познавах по физиономия и сглупих да й се усмихна в коридора. Приятелката се качи с нас в асансьора и провали целия ми план.

Още веднъж придирчиво огледах фоайето и тълпата пред хотела. Не, тук не би се справила никаква служба за безопасност. Още от началото всичко бе организирано неправилно, не биваше изобщо да допускат хората до хотела. Но при всяка друга организация не биха могли да извлекат изгода от мероприятието. Хората искат да видят своя кумир на живо, отблизо, а не той да им се мерне зад бронираното стъкло на движеща се кола. Ето защо те можеха да бъдат заставени да се съберат и дълго да чакат единствено край място, където Юшкевич със сигурност щеше да слезе от колата и да повърви пеша. Имаше само две такива места: летището и хотелът. Но курортистите, пък и местните жители, не биха се помъкнали към летището в такава жега.

Това както и да е, но много се тревожех за Сауле Ибрайбекова. Във върховния момент на хорската възбуда около Юшкевич в хотела би могъл да влезе всеки и да излезе незабелязан. Да не говорим за евентуален изстрел на снайперист. Сауле е жена — макар и не съвсем обикновена, но все пак жена, и ще й трябва доста самообладание, за да не излезе на балкона, когато тълпата възторжено ревне, щом види своя секссимвол. Вярно, бях помолил Серьожа да я предупреди, но опитът ми от общуването с жени показваше, че те ценят предупрежденията от страна на мъже и съветите, които те им дават, не повече от козметичните рецепти от времето на Първата световна война.

Като се правех, че се разкарваме безцелно в очакване на събитието, аз поведох нашата весела компания около хотела, за да огледам още веднъж всички места за възможен достъп и бягство. Местата за достъп се оказаха много, начините за бягство — още повече. И на момчетата от службата за безопасност не можеше много да се разчита. Знаех, че Борис Рудин винаги избира приближените си на принципа на личната преданост, а не според професионалните им качества, и подозирах, че е комплектувал службата за безопасност от хора, безусловно предани лично нему, но неособено грамотни по въпросите на охраната.

Докато оглеждах тропическата градина, гъсто обрасла с някакви екзотични храсти, неволно улових погледа на Юрий Сергеевич, който гледаше тази буйна растителност далеч не с вид на любител на природата. На лицето му бе застинала лека насмешка, в която ясно се четяха същите мисли, които в момента безпокояха и мен. Интересно, дали този социолог разбираше нещо от охрана, или си се подхилваше просто така?

— Как ви харесва тази градина? — попитах го колкото можах по-равнодушно.

— Никак не ми харесва, Слава, никак не ми харесва — отговори той, без да се замисли нито за секунда, сякаш прекрасно разбираше, че го питам не за красотите, а за притаената в градината опасност. — Доколкото разбирам, вие се опасявате от нещо?

— Е, нали гледате телевизия, четете вестници, а и Ирочка сигурно ви е казала какво се случи тук. Убити са две кинозвезди и аз имам всички основания да предполагам, че всеки момент ще загине трета — Сауле Ибрайбекова.

— Сериозно? Самата Ибрайбекова? Заплашва я опасност?

— Мисля, че да. Та затова се опитвам да преценя от коя посока може да дойде опасността и по възможност да я предотвратя.

За няколко минути останахме сами с него — Таня и Ирочка бяха повели Лиля към дъното на градината да види някаква екзотична флора. През тези няколко минути промених изцяло мнението си за брадатия социолог Юра Мазаев. Оказа се, че той има набито око и схвана проблема ми, както се казва, от първия намек.

— Вижте какво, Слава, струва ми се, че ние с вас трябва да контролираме изходите, на тези наемници човек трудно може да разчита. Хайде аз да остана с Ирочка тук, а вие с Таня идете при централния вход. Не забравяйте, че най-сложният момент е появяването на Юшкевич. Цялото внимание ще се насочи към него; волно или неволно — и охраната ще го зяпа. А ние с вас ще трябва да гледаме само към вратите. И още нещо, Слава. През цялото време не забравяйте, че тълпата притежава мощна способност да заразява психически. С всеобщ възторг, с колективен гняв, с паника, с агресия. И дори с непреодолимо желание да се провреш по-близо и да видиш своя кумир, да го докоснеш. Всичко това е заразно като вирусна инфекция. Гледайте да запазите самообладание.

— Сигурно в курса по социална психология сте изучавали и психология на тълпата? — попитах.

Той ме погледна някак странно:

— И нея също.

От недрата на градината изплуваха нашите нимфи, три на брой, стиснали в ръце откъснати — естествено в нарушение на всички правила — цветя с омайващ аромат. И в този момент пред нас буквално кацна симпатична госпожица с хипарски вид и бележник в ръка.

— Извинете, не бихте ли могли да ми отделите пет минути? Правя социологическо проучване по поръчка на една фирма, само няколко въпроса.

— Готово — вяло разреших аз. — Кой трябва да отговаря?

— Всички поред. И тъй, първият въпрос: В чужбина ли прекарвате отпуска си или само в Русия?

— В Русия — отговорих аз.

— И аз — отговори Таня.

— И аз — последва я Ирочка.

— Различно — каза Юрий.

— Втори въпрос: Ако сте прекарвали отпуска си в чужбина, в коя страна най-много ви харесаха климатът, кухнята, жилищните условия, цените?

Сега момичето гледаше само към Мазаев, понеже беше разбрало, че полза от нас няма да има.

— По отношение на цените, разбира се, Кипър — отговори той, — що се отнася до климата — Кемер в Турция, жилищните условия са най-добри в Испания. От кухните ми харесва само руската.

— Чудесно! — усмихна се момичето. — Още един въпрос: Ако тази година ви предстоеше да прекарате отпуска си в чужбина, каква сума бихте похарчили за целта?

— Не повече от две хиляди долара.

— Благодаря, сега въпроси към вас. — Тя ни подари ослепителна усмивка, а аз се изненадах, че и ние все още сме й интересни. — Вие не пътувате в чужбина поради материални затруднения или по други съображения?

— По други — отговорихме ние в един глас. Само това оставаше — да се признаем за сиромаси пред тази скокла.

— Кое място в Русия ви харесва най-много — в смисъл на цени, климат, жилищни условия, кухня?

Ние поред добросъвестно изброихме места, където бяхме почивали. По отношение на климата тримата бяхме единодушни за полуостров Крим.

— Защото аз съм от Питер — обясни ми Татяна, когато анкетьорката ни благодари и хукна нататък, — нашият климат е много влажен, ветровито е и на практика всички страдат от хронична пневмония или хроничен бронхит. А след Крим аз най-малко половин година не кашлях. Жалко, че сега е недостъпен за нас.

По променения тон на глъчката разбрах, че колата с Юшкевич ще пристигне всеки момент. Юрий и Ирочка останаха в градината, а аз, като хванах с едната ръка Лиля, а с другата — Татяна, започнах да си проправям път към централния вход. До вратата стояха две момчета от службата за безопасност и едно момиче от организационния комитет, същото, което ни бе помогнало със Сергей да търсим виолетовата торбичка с жълтите дръжки. Малко по-встрани, на около три метра от входа, стояха милиционерите, които трябваше да осигурят влизането на Юшкевич в хотела. А оттам нататък се бе ширнало плътното човешко море.

Вдигнах очи и погледнах към балкона на седмия етаж. Слава богу, Сауле не се виждаше. Иззад завоя се показа дълъг лъскав автомобил и вълната от радостно напрегнато очакване, излъчвана от тълпата, буквално ме заля. Прав беше нашият брадат социолог — трябваше да се стегна и да не губя самообладание.

Автомобилът плавно спря и пред очите на присъстващите се появи Олег Юшкевич. Аз не бях си представял колко е красив той в действителност, а онова, което виждах на екрана, по навик делях на трийсет и осем, като вземах под внимание грима, осветлението, майсторството на оператора и гардеробиера. Не че съм ценител на мъжката красота, но Юшкевич беше мъж от суперекстра категория. Неслучайно жените лудееха по него.

Той изписа на лицето си дежурна усмивка и веднага затърси с поглед входа. Момичето на горната стълбищна площадка му махна с ръка — сиреч тук съм, господин Юшкевич. Той я видя и махна в отговор — сиреч виждам ви, сега ще се опитам да дойда при вас. И в следващата секунда го изгубих от погледа си. Ей сега беше тук, пред очите ми — и ето че го нямаше. Тълпата с рев се нахвърли върху своя кумир, мяркаха се глави, ръце, стиснали снимки, приготвени за получаване на автограф…

С усилие откъснах очи от мястото, където току-що бях видял Олег Юшкевич, и ги вперих във входната врата. Не, никой не се опитваше да се шмугне покрай охраната нито откъм улицата, нито навън, макар че охраната сякаш бе ослепяла и не виждаше нищо — погледите на момчетата бяха приковани към водовъртежа, образувал се около Олег. Погледнах нагоре — балконът беше празен. Браво, Сауле, издържа.

Внезапно над тълпата се разнесе и се стопи във вечерното небе пронизителен вопъл. И след него се възцари тишина. Да кажа, че у мен се породи лошо предчувствие, ще е все едно нищо да не кажа. В този момент знаех със сигурност, че се е случило нещастие.

Стиснах ръката на Татяна и й прошепнах:

— Махни Лиля оттук! Идете в градината, при Ирочка и Мазаев.

Без да задава въпроси, Таня кимна, хвана дъщеря ми за ръка и я поведе по-далеч от централния вход.

Тълпата се разстъпи, за да пусне милиционерите, и аз видях Олег Юшкевич. Суперзвездата и секссимвол лежеше на земята по гръб, устремил своите култови сини очи към нежното кадифено небе. Нещастието бе дошло от друга посока, не от очакваната.

Побързахме да се отдалечим от хотела. Страхувах се, че сега тук ще довтаса цялото милиционерско началство и никак не исках да срещна полковника, който бе наредил на доброто момче Серьожа Лисицин да не дружи с лошия чичко Владислав Стасов. По принцип не ми пукаше от тоя полковник, той не можеше да ми забрани да стоя, където си искам, но не ми се щеше да причинявам на Сергей допълнителни неприятности. Освен това не изгарях от желание да срещна нито Рита, нито нейния любовник Борис Рудин. Рудин естествено щеше яростно да се вкопчи в мен и да ме заврънка да започна работа при него, за Ритка пък да не говорим — особено когато до мен беше Татяна. Мадам Мезенцева щеше да я заръфа с поглед и да й наприказва разни гадости.

След като прекосихме шумния многолюден център на града, ние забавихме крачка. Трите нимфи — две големи и една малка — вървяха напред, а ние с Мазаев изостанахме, като обсъждахме трагедията, която се бе случила току-що пред очите ни. Олег Юшкевич бил прободен с шило в гърба. Ако се съди по мигновената му смърт, острата стомана е уцелила сърцето с абсолютна точност. Ударът е бил нанесен майсторски, точно и незабелязано. От опит знаех, че убийства, извършени в тълпа, е невъзможно да се разкрият. Тук може да помогне само чудо, като например доброволно признание от страна на убиеца, но такива чудеса, както сочи практиката, се случват не по-често от чудото котка да роди кученца. Е, може би по-често…

Бях се изненадал, че Мазаев, след като си бе проправил път през тълпата и бе хвърлил един-единствен поглед към простряния на земята Юшкевич, веднага уверено бе казал, че актьорът е мъртъв.

— Как можахте да констатирате смъртта? — попитах го. — Да не би да сте лекар?

— Не съм лекар, но съм бил в Афганистан. Това е повече от достатъчно, за да се научиш да различаваш смъртта от живота.

Сега гледах брадатия социолог със съвсем други очи. Беше ме заблудила побелялата му коса, а се оказа, че той бил по-млад от мен с четири години.

— Излиза, че битката за наградата се води не само между актрисите, но и между актьорите — казах замислено. — Не мога да дам никакво друго обяснение на тези три смъртни случая. Но същевременно разбирам, че такива съвпадения са невъзможни. Една актриса в името на получаването на голяма награда може да се реши на убийство на конкурентките си, но на същия този фестивал същия този план да започне да изпълнява и мъж актьор — а, не може да бъде! Вярно, в живота се случват съвпадения, но чак такива — не.

— Значи излиза, че тези три случая трябва да се разделят на две групи. Двете убийства на жени са свързани с търсенето на касетата, а убийството на Юшкевич — с битката за наградата.

— Да, така по може — съгласих се аз. — Или обратното: убийствата на актрисите да са свързани с наградата, а Юшкевич да е бил убит по причина, която няма никакво отношение към киното и към фестивала. Ревност, любов, отмъщение и така нататък.

— Тогава касетата увисва — резонно забеляза Юрий.

— Знаеш ли, струва ми се, че тя изобщо няма нищо общо. И Серьожа Лисицин я изгледа, и ние с момичетата — никой не видя нищо в нея.

— Но със сигурност трябва да има нещо.

— Защо?

— Защото от това, което ми разказа, очевидно излиза, че старият Вернигора е умрял, след като е прочел във вестника за убийството на Олга Доренко, на която той предната вечер, буквално няколко часа преди убийството, е дал тази касета. Защо го е направил? И защо толкова остро е реагирал на смъртта й? Значи е имал всички основания да смята, че Доренко е била убита заради касетата, и се е почувствал виновен. Инак не би получил инфаркт. А щом е смятал, че Доренко може да е била убита заради касетата, значи в нея определено има нещо. Трябва да има.

— Но ние я гледахме, Юра. Много внимателно я гледахме. Няма нищо. Събрания на ветерани и работата на клуб „Патриот“. Кръжоци, състезания — нищо повече.

— Жалко, че си върнал касетата. И аз бих я погледнал. Четири чифта очи е добре, но и пети не би бил излишен.

И тогава аз се сетих:

— Слушай, ами че аз всъщност не върнах касетата. Още е в сака ми. Само дето нямаме видео.

— Няма проблеми — веднага отговори той. — Моите хазяи имат видео.

Стигнахме до нашата портичка и в този миг насреща ни изскочи нашата хазяйка Вера Илинична. Изглеждаше разтревожена и сякаш изпитваше някаква вина:

— Ах, момичета, когато излязохте, заключихте ли вратата си?

Така. Започва се. По-точно — продължава се. Моето приятелче със стъкления барабан явно се е престарало във ваденето на лоши късмети. Определено е решило да счупи всички рекорди.

— Естествено, че я заключихме — отговори Ирочка. — Защо, какво се е случило?

— Ами ние с Григорий Филипович бяхме поизлезли и когато се прибрахме, гледам — вратата ви широко отворена. Помислих, че вече сте се прибрали, но не бяхте наоколо и не чувах гласовете ви. Качих се горе — вас ви няма. Страх ме е да не са ви обрали. Аз не ви знам нещата, бързо вижте дали всичко си е на мястото. Ако не, да викаме милиция.

Ирочка се втурна нагоре по стълбата, Татяна бързо я последва. Ние с Мазаев приседнахме до масата на двора да ги чакаме. Жените слязоха почти веднага, бледи от ужас.

— Изчезнал е компютърът на Таня — съобщи Ира, като едва сдържаше сълзите си.

Татяна мълчаливо седна до нас и взе една цигара от моя пакет. Преди това никога не я бях виждал да пуши. Устните й бяха побелели, ръцете й трепереха. Има си хас — хиляда и петстотин долара бяха отишли на вятъра и заедно с тях — половин книга. Ирочка горчиво плачеше на широкото рамо на Юра Мазаев, а Таня, която се владееше много по-добре, мълчаливо пушеше, но по това как трескаво и дълбоко дърпаше от цигарата личеше, че е много разстроена. Обикновено намирам думи на утеха, които казвам на потърпевшите, но сега някак си не можех да измисля какво да й кажа. Тя беше следовател и знаеше всички тези думи по-добре от мен. Знаеше също, че тези думи с нищо не могат да помогнат. Докато убийствата у нас все някак се разкриват, с обирите това се случва много рядко. На около двайсет процента — един от пет. А като имах предвид днешното лошо настроение на моя крилат билетмайстор, можех да заложа главата си, че кражбата на Таниния компютър ще влезе в останалите осемдесет процента.

Татяна угаси цигарата и дълбоко си пое дъх. Разбрах, че едва се сдържа да не заплаче.

— Добре че сутринта върнах всички материали на Серьожа — каза тя с треперещ глас. — Сякаш съм предчувствала това.

Като се вайкаше и охкаше, Вера Илинична набираше телефона на милицията, но той постоянно даваше заето.

— Оставете, Вера Илинична, няма смисъл да звъните — каза Таня, вече по-спокойно. — Сега не им е до нас, на фестивала стана още едно убийство.

— Но как така, Танечка, нали такова нещо е откраднато… Толкова пари… — бъбреше хазяйката, макар че по лицето й явно се четеше облекчение.

Наистина можех да я разбера. Да викаш милиция посред нощ означаваше да си осигуриш безсъние до сутринта. А после цялата улица щеше да научи, че на номер 8 една квартирантка била обрана, значи на хазяите не може да се разчита и бравите са лоши. За какво й е такава репутация? Нали сезонът е в разгара си!

— Е, да забравим за парите, ще спечеля нови — махна с ръка Таня. — Жал ми е само за повестта. Вече бях написала двеста страници. Но това сигурно е знак от съдбата, нали, Дима? Спомняш ли си, с теб си говорихме, че следващата ми книга ще бъде за убийствата на кинофестивала, след като завърша тази за пожара в Летния театър. Излиза, че няма да има книга за пожара. За сметка на това мога веднага да започна работа върху новата повест. По горещите следи.

Тя ми се усмихна измъчено. Огледах се крадливо и като се убедих, че Лиля я няма наблизо, я прегърнах и я целунах по слепоочието.

— Ами Лиля къде е? — веднага попита Татяна, сякаш отгатнала мислите ми.

— Горе, в стаята. Сигурно чете.

Хрумна ми, че ако не бях взел Лиля с нас в хотела, крадецът щеше да попадне на нея — сама в цялата къща. При мисълта какво можеше да стане, изстинах. В най-добрия случай детето щеше да изпадне в нервна криза от преживяния страх. А за най-лошия предпочитах да не мисля. Прекалено добре знаех колко често престъпление, замислено като обир, поради появата на свидетели преминава в насилие, та дори в убийство.

Ирочка продължаваше да хлипа, свряла лице в гърдите на Мазаев, и аз разбирах, че тя оплаква не само компютъра, но и недописаната повест. Татяна беше казала, че за авторска кола издателството й плаща двеста долара. Една повест от петнайсет авторски коли, тоест триста и шейсет страници, щеше да им донесе три хиляди долара. А това бяха още три квадратни метра от апартамента на Ирочка. На някого тези три квадратни метра може да се виждат смешни, но не и на Ирочка, която доброволно се бе принесла в жертва на любимия си брат и жена му и която сега търпеливо събираше тези смешни метри, чакаше те да достигнат размерите на самостоятелен апартамент. В края на краищата три квадратни метра са цяла баня. Или три вградени шкафа, което също е важно.

Най-сетне Ирочка се наплака и се сети за вечерята. Аз вече бях престанал да се стеснявам и възприемах поканите й да споделям тяхната трапеза като нещо, разбиращо се от само себе си, още повече че тя с не по-малък ентусиазъм канеше на масата и Юрий. Просто трябваше да купувам някои продукти и да ги давам за общата тенджера, за да не бъда храненик. Вера Илинична, която се чувстваше виновна за неопазеното имущество на квартирантката, започна да предлага някакви мезета и мариновани зеленчуци от собствените си запаси, но Ирочка й благодари и гордо отказа, като се позова на техния установен хранителен режим, в който нямало място за кисели и лютиви храни. Тогава нещастната Вера Илинична донесе от своите дълбоки резерви бутилка коняк и с решителен вид я сложи на масата.

— Ето, пийнете, та да се поотпуснете и да не плачете.

Конякът беше приет благосклонно. Ира и Татяна отидоха в кухнята да приготвят вечерята, а Мазаев взе касетата на Вернигора и си отиде, за да изгледа записа. На мен не ми оставаше нищо друго, освен да се кача горе, в стаята си. Лиля естествено четеше и естествено лежеше по гръб. Впрочем, като се повгледах, забелязах, че очите й са затворени, макар че ръчичките й здраво стискаха книгата. Спеше ли?

— Лиля, спиш ли? — прошепнах съвсем тихичко. Ако спеше, нямаше да се събуди.

Тя моментално отвори очи:

— Не, татко. Просто мисля.

— За какво?

— Просто мисля. За различни неща. Гладна съм. А ние днес нищо не сме купили за вечеря. Пак ли ще отидем на ресторант?

— Съвсем скоро леля Ира ще ни нахрани. Потърпи малко.

Лиля се обърна по корем и впери очи в любовния роман, а аз се опънах на моя креват и се замислих за Татяна, за нейната недописана книга и за откраднатия й компютър. Най-много на света ми се искаше сега да отида при нея и да кажа: „Таня, омъжи се за мен. А като сватбен подарък ще ти купя нов „Note-book“. Само не се разстройвай, моля ти се.“ Откъде ще взема хиляда и петстотин долара за целта — това не знаех, но ужасно ми се искаше да го кажа. И не само да го кажа, но и да го направя. Това беше проблемът я…

Изглежда, бях задрямал, защото когато отдолу се чу гласът на Ирочка: „Владик, Лиля, хайде на масата!“, се сепнах и се събудих.

На красотата и изобилието на Ирочкините кулинарни творения не бяха повлияли нито смъртта на руската кинозвезда, нито кражбата на компютъра. В центъра на масата тържествено се кипреше бутилката коняк, заобиколена от нещо неведомо, но разноцветно. За случая Вера Илинична бе пожертвала дори специални конячени чашки — та скъпоценната течност да не се налива в просташки водни чаши.

Когато с Лиля слязохме долу, до масата седеше само Татяна.

— А къде са другите? — попитах, като седнах до нея и крадешком докоснах заобленото й коляно.

— Ира отиде да извика Мазаев, сега ще дойдат.

Погледнах към прозореца на съседната къща, който добре се виждаше от моето място. Не светеше.

— Мисля, че можем да започваме без тях — позасмях се. — И да дойдат, няма да е сега.

Таня разбиращо се усмихна с крайчеца на устните си, като хвърли поглед към Лиля. Но излезе, че не съм бил прав. Ира и Мазаев пристигнаха след няколко минути, макар и с виновни физиономии. Явно все пак бяха си доставили макар и мъничко удоволствие.

След като изпихме по две чашки коняк, вдигайки тостове днешните неприятности да останат най-големите в живота ни, обстановката около масата се поразведри, напрежението спадна. Ирочка през смях разсъждаваше, че в края на краищата ще получи апартамента си в планирания срок, само дето ще е мъничко по-малък, отколкото е очаквала, но това не е страшно, ако подреди мебелите с повечко ум. Татяна, от своя страна, каза, че самата тя не си харесвала много повестта за пожара, просто нямала навик да зарязва по средата вече започната работа, тъй че не я пишела, а я измъчвала изключително от чувство за дълг и защото й било жал за вече хвърления труд. А съдбата й подарила прекрасен повод да зареже отмилялата й работа и да започне нова повест за убийствата по време на кинофестивала, които й се виждали много по-привлекателни от гледна точка на изграждането на интригата и описанието на характерите. Периодично улавях погледа на Мазаев, който седеше до Ирочка срещу нас с Таня и Лиля, и ми се струваше, че смята да ми каже нещо, но не пред всички. Помислих си, че иска да се уговорим за графика, по който поред да използваме стаята на жените. При мисълта какво ще се случва в тази стая, лицето ми пламна.

Когато приключихме с вечерята, аз предложих двамата с Юра да вдигнем масата и да донесем чай.

— В разпределението на работата трябва да има поне илюзия за справедливост — заявих. — Щом момичетата са сготвили, ние трябва поне да разтребим масата. Може би дори ще измием чиниите, ако към чая ни дадат нещо вкусно.

Когато останахме сами с Юра в кухнята, аз сложих чинийка на котлона, налях в една паница гореща вода, щедро плиснах в нея препарат за съдове и започнах да ги мия.

— Казвай, не се притеснявай — посъветвах го, понеже усещах с гърба си напрегнатия му поглед. — Стаята ли ще делим?

— Какво? — не разбра Мазаев. — Каква стая?

— Е, как каква! — възмутих се аз. — Онази горе. Не искаше ли да си поговорим за това?

— Аз? Ама моля ти се, не, разбира се. Днес е петък, хазяите ми заминаха за Адлер на гости у роднини, ще се върнат чак в неделя вечерта. Така че проблемът за стаята не стои пред мен. Друго исках да ти кажа. Изгледах касетата…

— И какво намери в нея?

Обърнах се към него толкова рязко, че разлях сапунената вода от паницата.

— Нещо странно… Разбираш ли, Слава, ще ми се и ти да я видиш отново заедно с мен.

— Защо? Съмняваш ли се в нещо? Видя ли нещо особено?

— Видях. Но това, което видях, е толкова чудовищно, толкова ужасно, че ме е страх да повярвам. Затова искам и ти да го видиш и да не си мислиш, че страдам от параноя.

— Но нали вече видях всичко, Юра! Там няма нищо чудовищно и страшно. Какво имаш предвид? Да не би да позна някого? Има ли в този запис човек, когото познаваш?

— Не. — Той поклати глава. — Никого не познах. Друго има… Слава, моля те, хайде да я видим пак заедно, ще ти покажа какво имам предвид, а вече ти сам ще решиш да си правиш ли изводи от това или не.

— Добре. — Свих рамене. — Ще пийнем чай и ще отидем в квартирата ти да гледаме кино.

След чая пратих Лиля горе, като й наредих да си измие зъбите и да си легне, а аз отидох у социолога да гледам за втори път касетата на Вернигора.

Мазаев изключи видеото, а аз почувствах как устата ми е пресъхнала и как предателски подскача левият ми крак, което означаваше крайно необичайно вълнение и изумление. Да, Юра Мазаев беше прав. Онова, което ми показа, наистина бе чудовищно, до такава степен чудовищно, че беше трудно да го повярва човек. Аз можех да гледам тази касета още десет пъти, но без Мазаев нямаше да видя онова, което той ми показа, защото не притежавам необходимите знания. Социологът Юрий Сергеевич Мазаев имаше тези знания.

Когато излязох от неговия двор и направих няколкото крачки до нашата къща, отначало чух гласове, а после различих в тъмното Татяна и Сергей Лисицин. Седяха на двора до масата, но лампата, кой знае защо, бе угасена и те разговаряха съвсем тихо. Със закъснение съобразих, че вече е много късно — нали се прибрахме от хотела след убийството на Юшкевич около осем часа, а после имаше вайкане по повод обира, приготвяне на вечерята, самата вечеря, гледането на касетата… Нашите хазяи навярно вече спяха, затова Таня и Лисицин седяха на тъмно и си шушнеха тихичко като мишлета.

— Здрасти! — прошепнах, когато се приближих.

— Добър вечер, Владислав Николаевич — отговори Серьожа. — Сигурно вече ви дойдох до гуша с моите нещастия?

— Стига, не се оправдавай. За касетата ли си дошъл?

— Защо за касетата? — не ме разбра той.

— Ами нали не ти върнах касетата, когато идвах в хотела! Ти какво, не забеляза ли?

— Не забелязах — призна той. — В онзи момент не обърнах внимание, нали се занимавах с Кузмин, а после вече не ми беше до това. Нали разбирате…

— Лошо, приятелю. Касетата е веществено доказателство, нали си я взел от следователя срещу честна дума, защото сте я иззели официално, така ли е? Обаче си забравил за нея. Ами ако я бях изгубил? Или ако ми я бяха откраднали като компютъра на Таня? Какво щеше да правиш тогава? Следователят щеше да ти откъсне главата и между другото — с пълно право.

— Не сте прав, Владислав Николаевич. Вярно, аз съм неопитен оперативен работник, но не съм абсолютно тъп. Касетата отдавна е върната на следователя. Снощи вкъщи направих копие, именно него ви дадох. Така че можете да я губите колкото си искате.

— Я виж ти! — искрено се възхитих аз. — Браво, сече ти пипето.

— Уважавам Наказателнопроцесуалния кодекс — позасмя се Лисицин. — Благоговея пред великата Татяна Образцова.

— Стига и ти, Серьожа! — скара му се Татяна. — Щеше да е по-добре вашите местни крадци да благоговеят. Кажи ми честно — да пиша ли заявление за кражбата или няма смисъл? Ще търси ли някой машинката ми или всички се занимавате само с кинозвездите?

— Какво говорите, Татяна Григориевна, никой освен нас с Кузмин и Паша Яковчик не се занимава с убийствата.

— И какво ще ме посъветваш? Да пиша ли заявление или не е нужно?

Серьожа се зачуди какво да й отговори. Разбирах за какво мисли сега. В друга ситуация най-правилното би било Татяна да отиде при началството, при онзи суверенолюбив полковник, и да му каже: така и така, аз съм ви колега от Петербург, случи ми се неприятност, помогнете с каквото можете. Което в превод на руски би означавало: няма да подавам заявление, та в случай на неуспех на главата ви да не се стоварва още един неразкрит обир, но имайте добрината да наредите на вашите момчета — нека потърсят, може пък да намерят компютъра ми. А не го ли намерят, няма да ви се сърдя, защото разбирам вашите затруднения. Открай време всички служители на милицията постъпват именно така. Но сега сме в друга ситуация, защото независимият полковник очевидно ме е проучил и знае адреса, където съм наел квартира. И ако сега при него отиде потърпевша, която работи като следовател и живее на същия адрес, в главата му може да се зародят най-непредсказуеми подозрения. И накрая най-много ще го отнесе Серьожа Лисицин, защото на мен началникът му нищо не може да ми направи.

Така си мислех аз в онзи момент. По-нататъшните събития показаха, че не съм бил прав. И то никак.

А онази вечер още нищо не подозирах. Тримата разговаряхме още около половин час, обсъдихме убийството на Юшкевич и стигнахме до тъжния извод за собственото си безсилие и невъзможността бързо да разнищим трите трагедии, станали една след друга. Засега реших да не им казвам за откритието, направено от Юра Мазаев — струваше ми се прекалено ужасно и невероятно.

Сбогувахме се със Сергей и останахме на двора сами с Татяна. И тогава почувствах езика си, сякаш залепнал за гърлото. Снощната ми решителност се бе изпарила яко дим. Седях и с изумление си припомнях как мълчаливо я хванах за ръка, изведох я в градината и… Господи, аз ли бях това? Но за снимките бях длъжен да й кажа. Такива неща не бива да се крият.

Таня прие разказа ми съвсем спокойно. Сигурно след потреса, изживян заради кражбата на компютъра, всичко останало й изглеждаше като забавни дреболии, които дори не си струва да се обсъждат.

— Имаше ли неприятности с жена си? — Само това ме попита.

— Не, нищо подобно. Нали сме разведени — и дума не може да става за неприятности. Просто някой очевидно никак не иска да работя за Рудин, затова гледа да ме скара с Рита. Защото не всички знаят, че сме разведени.

— Но ти наистина ли имаш намерение да работиш за Рудин?

— Не, разбира се. Не мога да го понасям.

— Тогава може да не ни пука от тези снимки? — полувърдително попита тя.

— Естествено — отговорих твърдо. — Не ни пука и ги забравяме. Но нека забравим само снимките.

— В смисъл?

— Да забравим снимките — повторих, — но не и онова, което се вижда на тях. Не ми се иска да го забравиш.

— Не съм го забравила.

— Тогава да вървим? Доколкото разбрах, Ира ще нощува при Мазаев.

— Ами Лиля? Няма ли да се събуди?

— Да се надяваме, че няма. По-точно — ще се постарая да се прибера, преди да се е събудила. Обикновено тя спи сладко и дълбоко, метнала се е на баща си. Тоест на мен.

За всеки случай надникнах в нашата стая. Лиля тихичко сумтеше насън. Свикнала от ранно детство да бъде сама, включително и вечер, тя не се нуждаеше от нашето присъствие, за да угаси лампата и да заспи. Много самостоятелно дете си имам. И съзнателно.

Промъкнах се на пръсти в съседната стая, съблякох се и легнах до Татяна и изведнъж ме обзе такова пронизващо, такова невероятно щастие, че дъхът ми секна. Какъв късмет, че хазяите на Юра бяха заминали! Изглежда, моят ангел пазител бе поровил с пухкавата си ръчичка в барабана и бе започнал да вади оттам точно каквото ми трябваше. Добре би било тази тенденция да продължи повечко. Поне до утре…