Черният списък

ГЛАВА 5.

Когато се прибрах, заварих абсолютно идилична картинка: Татяна работеше на своя лаптоп на масата на двора, Лиля седеше до нея и мълчаливо гледаше сновящия по екрана курсор и появяващите се с невероятна скорост думи и редове, а Ирочка шеташе в кухнята и готвеше обяда. В главата ми се мярнаха две мисли едновременно. Едната неприятна, другата — смешна. Помислих си, че Рита с нейната професия на кинокритик също много пишеше и работеше с книжа, проучваше текстове на сценарии и различни рецензии, но никога не бях виждал Лиля да седи зад гърба й и да гледа как майка й работи. Нервозността и злобеенето на Рита създаваха в периметър от три метра такава аура, че да попаднеш в нея за повече от пет минути ставаше опасно и детето чувстваше това не по-малко остро от мен. А смешната мисъл беше, че изведнъж ми се прииска именно това да бъде моето семейство. Обожаваната, умна дъщеря, която обаче аз не разбирам напълно. Дебелата белокожа Татяна със сладките устни и вълнуващия чувствен глас, която пише книги и с която мога да си поприказвам на професионални теми. И веселата флиртаджийка Ирочка — тази ненадмината кулинарка, разумна икономка, грижовна въртокъщница.

Отърсих се от натрапчивите мечти.

— На какво мирише тъй убийствено? — попитах и надникнах в тенджерата, в която вреше нещо.

Ирочка се усмихна и ми подаде лъжица с някаква разноцветна смес:

— Опитайте, Владик, не мога и не мога да разбера достатъчно ли е солта. Вече толкова пъти я опитвах, че не усещам вкуса.

Опитах. Вкусът беше възхитителен, макар че — господ ми е свидетел — не бих могъл да назова нито една от съставките на тази смес.

— Ирочка, колко е хубаво, че живеем в една къща, иначе можеше да си умра, без да науча, че на света съществува такава вкусотия!

Тя ме погледна някак твърде сериозно и каза, като ми обърна гръб и започна бързо да реже нещо с големия кухненски нож:

— Ако не живеехме в една къща, вие никога нямаше да научите колко се нуждае вашата Лиля от внимание и от общуване с възрастните. Извинявайте, Владик, не е моя работа, но според мен жена ви е много странен човек. Нали виждате — на детето явно му липсва майчинска топлота.

Я каква била тази Ирочка! Явно я бях подценил, тя се оказа много по-проницателна, отколкото можех да предположа. Но не ми се щеше да се задълбочавам в обсъждане на Рита, затова започнах с пресилено внимание да разглеждам съдържанието на приготвените за обяда купички и чинии.

— Ира, а от какво е направено това? — попитах, сочейки нещо лъскаво, снежнобяло, с разноцветни орнаменти.

— От извара, разбита със сметана и каймак.

— Ами това, пъстрото?

— От парченца праскови, ананас, ягоди, касис.

Позавъртях се от учтивост още малко из кухнята, после излязох на двора.

— Танечка, как сте с шестстотинте реда?

— Вече натраках триста и петдесет — отговори тя, без да спира да печата. — Следобед ще поработя още два часа — и мога да отида на плаж. А как мина вашата работна разходка? Успешна ли беше?

— Уви — не. Но няма да ви разсейвам, после ще ви разкажа.

Тя свали ръце от клавиатурата и сладко се протегна:

— Стига, почивка. И без това акумулаторът трябва да се зареди, с едно зареждане работи само три часа. Лиля, ако обичаш, включи го в контакта в нашата стая.

Лиля взе зарядното устройство и тръгна към стълбището, което водеше към стаята на Ира и Татяна. Едва когато тя се отдалечи на безопасно разстояние, Таня тихо попита:

— Какво има? Нещо лошо ли се е случило?

— Серьожа е намерил човека, у когото е ходила Доренко в деня, преди да я убият. А този човек вчера е починал. Изглежда, дал й е някаква видеокасета, която тя е носела в торбичката с жълтите дръжки. Но торбичката е изчезнала, а с нея — и касетата.

— Кой е този човек?

— Военен от запаса, работил е в разузнаването. На седемдесет и три години, вдовец, хоби са му били любителските видеозаписи.

— И вие смятате, че касетата има някаква връзка с двете убийства?

— Не, не смятам. Просто не виждам каква връзка може да има. Но въпреки това трябва да я намеря. Знаете ли какво казват германците? Във всяко нещо трябва да има ред. Щом Олга е отишла в хотела с торбичката, тази торбичка се намира някъде и трябва да я намерим. А веднъж здравата си изпатих, задето изтървах от погледа си някаква уж дреболия. Между другото ситуацията много приличаше на тази. Свидетел, който бе видял убиеца да влиза във входа на блока, твърдеше, че той е бил с тъмнозелено яке и лисичи калпак, а друг свидетел, който го видял да излиза от асансьора на осмия етаж, бе категоричен, че е бил с тъмнозелено яке, но без никаква шапка. Това се оказа достатъчно адвокатът да притисне съдията до стената: докато не докажем, че подсъдимият е свалил шапката и я е хвърлил между етажите или я е оставил в асансьора, аз ще настоявам, че двамата свидетели са видели различни хора. Защото моят клиент е влязъл в този вход с шапка и е отивал у познати на третия етаж, а на осмия етаж, до апартамента на потърпевшия, е бил видян друг човек. Съдията се видя в чудо, но нямаше как. Всички съмнения се тълкуват в полза на обвиняемия. Изпратиха делото за доразследване с указание: да се изясни въпросът с шапката, с други думи — да бъде намерена тази пуста шапка и да се докаже, че тя принадлежи на подсъдимия. Естествено — не я намериха. Следователят после примираше от яд, пък и аз бях отчаян: толкова трудно бяхме открили този убиец, с такива усилия го бяхме намерили, при задържането имаше и стрелба, две от моите момчета едва не загинаха — и всичко отиде на вятъра. Тъй че щом ние с вас се наехме да помагаме на горкия Серьожа, трябва да действаме умно, та после той да не ни споменава с лошо.

— А онзи адвокат Захаров ли се казваше? — изведнъж попита Таня.

— Точно така. Как се сетихте?

— Ами че той ми е земляк, от Питер. Когато се прибра от Москва след процеса, разказа на всички за тази шапка. Изобщо е много грамотен и си разбира от работата, аз винаги слушам с голямо внимание, когато започне да се хвали и да разправя разни истории — човек може да чуе доста полезни неща, които после да му влязат в работа. Впрочем скоро след историята с шапката приключвах едно голямо дело, пишех обвинителното заключение и под впечатлението от разказа на Захаров открих едно такова слабо място, дето ако опитен адвокат го уцелеше, дълги месеци труд щяха да ми отидат нахалост. Нищо и никакво слабо местенце, навремето никой нямаше да му обърне капчица внимание. И представяте ли си, адвокатът получава делото, чете обвинението и избухва в смях буквално в кабинета ми. „Какво има? — питам го. — Да не намерихте граматическа грешка?“ „Не — вика, — още от момента на задържането на обвиняемия съм запомнил, че ей тук имаше едно слабо местенце. Когато чух от Захаров как е спечелил оправдателна присъда от точно такава мъничка подробност, веднага си направих сметката, че и аз мога да я вкарам в играта. А вие, Татяна Григориевна, сте махнали въпросното слабо местенце, явно и вие сте чували историята с шапката.“ Така че в известен смисъл, Дима, съм ваша кръщелница. Учила съм се от вашите грешки, макар че не сме се познавали. Интересно, нали?

Ира донесе от кухнята чиниите и приборите и започна да нарежда масата. Лиля се върна и мълчаливо седна в края на дългата пейка до масата, прелиствайки броевете на „Фестивални новини“, които всеки ден ни носеше Рита. Ира и Таня разпалено обсъждаха уместно ли ще бъде да поканят на обяд белобрадия очилат курортист от съседната къща, който, както забелязах през гъстите храсти френско грозде, се бе върнал от плажа и простираше на двора мокрите си бански и пешкири. И аз взех участие в обсъждането, защото — по непонятни причини — ми се дощя да стане така, както иска Ирочка. Изпитвах някаква вина пред нея, а Татяна явно не бе в настроение да общува с непознат.

— Момичета, човек винаги трябва да дружи със съседите си — казах с тон на премъдър и опитен старец. — Знаеш ли какво може да се случи, все пак мъж е — ще има кого да повикаме на помощ.

— Дима, да не смятате, че може да ни нападнат бандити с маски на лицата? — скептично реагира Таня.

— Не, Владик е прав — настояваше Ирочка, докато нареждаше по масата паничките със салатата и десерта от извара.

— Татко, кой е този Виктор Бабаян? — обади се Лиля, която се бе вглъбила във „Фестивални новини“.

— Един режисьор, миличка, снима филми. Защо не помогнеш на леля Ира?

Лиля послушно отиде в кухнята и донесе хляба и чинията със зелените подправки. В края на краищата беше решено да поканим белобрадия. Ирочка излезе и след няколко минути се върна с него, а той се стесняваше толкова, че коленете му трепереха. Аз седнах до Татяна, та още при първа възможност тихичко да възобновя разговора на интересуващата ме тема. Докато обядвахме, Ирочка си чуруликаше със своя ухажор, Лиля пак се бе замислила за нещо свое, а ние с Татяна си блъскахме главите къде ли може да се е дянала касетата в онази идиотска виолетова торбичка.

— Принудена съм да ви огорча, Дима — говореше полугласно Таня, облизвайки от лъжицата гъстата бяла смес на десерта от извара и плодове. — Или Доренко е дала на някого торбичката с касетата, преди да я убият, или я е откраднал убиецът. И тогава всичките ни предположения за отстраняване на конкурентки са безпочвени. Погледнете какво излиза: убиецът влиза в стаята на Доренко, убива я и иска да намери касетата, но по някакви причини не успява. Вариант първи: в този момент се връща Довжук и убиецът просто няма време да потърси това, което му трябва. Не е изключено дори, когато Довжук се е върнала в стаята, убиецът да е бил още там, а тъй като Людмила — нали така ми казахте? — е започнала веднага да пищи и е изскочила в коридора, той спокойно може да е излязъл, незабелязан от никого, като се е възползвал от суматохата и паниката. Вариант втори: по погрешка е взел друга касета, но е разбрал това едва когато я е изгледал. Тогава той се връща. И се връща в стаята, където в момента се намира багажът на убитата Доренко, тоест в апартамента на Алла Казалская. Убива кротко спящата Довжук и претърсва целия апартамент. А за заблуда на милицията взема ковчежето с накитите. Така че нещата се фокусират върху касетата. Въпросът е само дали я е намерил убиецът, или самата Доренко я е отнесла или забутала някъде. Но, Дима, това, което казах сега, е изцяло плод на фантазията ми, защото нито вие, нито аз знаем точно какво е имало в торбичката. Наше произволно умозаключение беше, че в нея е била касета- та на Вернигора. Но нали това нещо може да е било и кутия бисквити, която Олга си е купила за сутрешното си кафе, та да закусва, без да излиза от стаята си! И тогава торбичката и нейното съдържание нямат никакво отношение към убийството. Тогава отново се връщаме към борбата между конкурентките. Трябва все пак да разберем какво е имало в торбичката. И къде се е дянала тя в края на краищата. Защото ако цялата тази история се върти около нея, тя трябва да съществува някъде. Предлагам да се направи следствен експеримент.

Кимнах. Разбира се, на всяка цена трябваше да се намери тази дяволска торбичка, та поне донякъде да се ориентираме във версиите.

— Татко, а кой е Олег Юшкевич? — попита Лиля, която се бе възползвала от това, че аз се заплеснах в приказки с Таня и я оставих без надзор, и отново бе разгърнала „Фестивални новини“, за да чете, докато се храни.

— Един актьор, котенце. Не чети, докато се храниш, колко пъти съм ти казвал.

Тя въздъхна и покорно остави вестника. Някои хора се раждат художници, музиканти, вундеркинди. Моята дъщеря се бе родила читател. За нея подреждането на буквите в думи и фрази беше естествено и необходимо като дишането.

— Момичета, а къде са хазяите ни? — попитах, като се сетих, че откак се бях върнал, не бях виждал нито Вера Илинична, нито Григорий Филипович. Трябваше да се обадя по телефона, а телефонът беше в тяхната стая на първия етаж.

— Вера отиде у сестра си, а Григорий Филипович — на партийно събрание — отговори Ирочка, като прекъсна разговора си с белобрадия очилатко. Тя всъщност ни го представи, но аз дори не чух името — толкова бях зает със собствените си мисли.

— На какво?!

— На партийно събрание. Е, Владик, не знаете ли какво е партийно събрание?

Прекрасно знаех какво е партийно събрание, още нямам проблеми с паметта. Но нали… Впрочем както и да е, всеки си има своите бръмбари в главата.

Татяна забеляза моето неподправено изумление:

— Извинете, Дима, родителите ви живи ли са?

— Само мама, баща ми почина отдавна. Защо?

— А майка ви с какво се занимава? На колко години е?

— О, майка ми е рядко чудо на природата. На шейсет и една е и прилича на Мая Плисецкая в ролята на княгиня Бетси Тверская: точно такава висока, слаба, с гладка прическа. Тя е главен редактор в едно издателство и води твърде светски начин на живот.

— С мен пък е обратното — мама почина преди няколко години, а татко е жив. Цял живот е работил в един и същи завод, издигна се до заместник-директор. Сега е на седемдесет и една, и той ходи на партийни събрания, представете си. И аз съвсем наскоро научих това. Обаждам му се веднъж, а той ми казва: „Извинявай, миличка, ще ти се обадя по-късно, сега съм зает, пиша доклад за партийното събрание.“ Замалко не умрях от ужас. Оказа се, че при домсъвета, или как го наричат сега… не знам, партийната организация е запазена, пенсионерите се водят на отчет там и се събират най-редовно, обсъждат решенията на президента и правителството, озеленяването на микрорайона и разни подобни неща. По-рано, ако си спомняте, пенсионерите винаги се водеха на партиен отчет по местожителство. И когато КПСС умря официално, някои си прибраха партийните книжки от домсъветите и изцяло се отдадоха на домакинство и вилни парцели, но много хора така и продължават да се събират. На стари години убежденията трудно се променят, както и навиците. На нас това ни изглежда смешно и нелепо, но то е живот за тях.

— Излиза, че и нашият тукашен хазяин е такъв? Но той е относително млад. На колко ли е? Малко над шейсет?

— Е, и какво от това? Въпросът не е толкова във възрастта, колкото във възпитанието и в живота, който е изживял човекът, в ценностите, по които е свикнал да се ориентира.

— Да, всичко това е прекрасно, но на мен ми трябва телефон, а първият етаж е заключен. Да знаете откъде наблизо човек може да се обади по телефона?

— Можете да се обадите от нашата къща — внезапно се отзова ухажорът на Ирочка. — Телефонът е точно в стаята, където живея.

Виж ти! А пък аз бях убеден, че той не вижда нищо освен красивите очи и черните къдрици на Ирочка. Или се бях разприказвал твърде високо?

Станахме от масата и отидохме в съседния двор. Изпитвах известно неудобство, задето не знаех как да се обърна към този тип. Но още щом прекрачихме прага на стаята му, той сякаш стана друг човек. Смутената усмивка изчезна, движенията станаха уверени. Явно беше от хората, които аз наричам условно котараци. Казват, че кучетата се привързват към човека, а котките — към мястото. Така е и с хората: за едни, за да поддържат психологическия си комфорт, е важно да се намират на своя територия, а за други — в компанията на добре познати, близки хора. Аз например съм типичен пример за куче и никак не обичам да завързвам нови познанства, изобщо не обичам непознатите хора.

Белобрадият, изглежда, беше схванал, че не съм дочул името му, затова първата му работа бе да ми протегне ръка:

— Да се запознаем отново. Юрий Сергеевич Мазаев, социолог. Можете да ми казвате просто Юра.

— Владислав. Вие си изберете каквото искате умалително име. Ирочка ми казва Владик, а Таня — Дима.

— Ще си помисля — засмя се Мазаев. — Ето телефона, обадете се, без да се притеснявате.

Той тактично излезе, а аз набрах номера на служебния телефон на Серьожа Лисицин. Никой не вдигаше слушалката в кабинета му. Тогава се обадих в хотела и след известно време портиерът намери Сергей. Разказах му с две думи за посещението си в дома на Вернигора и се разбрахме след около два часа той да поразчисти хотела от излишни хора и да намери Гена от организационния комитет — същия, дето посрещнал Олга Доренко, когато закъснявала за пресконференцията. Същевременно го помолих да намери Рита и да й каже, че днес с Лиля няма да ходим на плаж, да не се безпокои.

Мазаев се върна в стаята с две чашки в ръцете.

— Слава, да пийнем по няколко капки за запознанството. Имам хубав коняк.

Така. Значи ми е избрал име. Добре де, щом трябва — ще пийнем за запознанството.

Конякът наистина беше хубав и аз го изпих с удоволствие. А, май е свестен човек този социолог. На наша територия се притесняваше, но тук, в тази стая, стана съвсем друг. Сигурен бе, че Ирочка ще остане доволна от него. Или вече бе останала?

След два часа във фоайето на хотела ме чакаха Сергей Лисицин и дребно мургаво човече с доста оголяло теме и нервно потрепващи ръце. Именно то бе служителят от организационния комитет на фестивала „Златният орел“ Генадий Голдман.

Помолих Генадий колкото може по-точно да си припомни всички обстоятелства, свързани с връщането на Олга Доренко в хотела.

— Покажете ми къде стояхте, когато Олга влезе във фоайето.

Той неуверено повъртя глава, после застана на мястото на портиера.

— Ето тук стоях, когато чаках Олга. Всички вече бяха в залата, само нея я нямаше. Рудин, президентът на фестивала, късаше и хвърляше от яд.

— Погледнахте ли часовника, когато Доренко пристигна?

— Разбира се. Постоянно го гледах. Когато тя влезе в хотела, беше 21,14. Веднага се развиках: „Къде се мотаеш! Закъсняваш с петнайсет минути. Бързо в залата!“

— А тя какво отговори?

— „Две минутки, Геночка, само да си оставя торбичката.“ И ми показа онази торбичка.

— По-подробно, ако обичате, опишете ми я. Цвета, размера, какво имаше в нея.

— Ами… обикновена, пластмасова, половината град ходи с такива. Разноцветна, цялата виолетова, а дръжките й — жълти. Грозна — чак страх да те хване! Дори се учудих как така Оля ходи с такава гадост, тя винаги се обличаше много елегантно, гледаше всичко да й е в тон, цветовете да си отиват. Ако носеше нещо в такива торбички, те винаги бяха фирмени, от скъпи магазини. С една дума, макар да ме беше яд, разбирах, че с розовия си костюм и с такава торбичка не може да излезе пред публиката. Оля тръгна към асансьора, а аз извиках след нея: „Побързай! Рудин ще ме убие.“

— Тръгна ли към асансьора или се затича?

— Почти се затича. Беше с обувки на високи токчета, току-така не можеш да се затичаш. Но наистина бързаше, тя не обичаше да закъснява.

Знаех го и без да ми го казва.

— Когато слезе, погледнахте ли часовника?

— Разбира се. Аз изобщо не откъсвах очи от него. Разберете, организационният комитет е точно за това — да организира всичко и да отговаря всичко да върви гладко. Всяко недоглеждане, всяко закъснение се смята за наша вина. Рудин плаща добре, но за всяка дреболия глобява. Когато Оля слезе, беше 21,18. Хванах я за ръката и буквално я повлякох към залата.

— Добре, Генадий. Сега ни покажете къде беше Олга в момента, когато сте погледнали часовника и сте видели, че е вече 21,14.

Голдман послушно отиде до стъклената въртяща се врата.

— Ето тук. Погледнах часовника веднага щом я видях да влиза.

— Когато й викнахте, че закъснява с петнайсет минути, тя спря ли се или продължи към вас?

— Ами тя почти тичаше, нали ви казах! Беше задъхана, разчорлена.

— Вратата на асансьора веднага ли се отвори или й се наложи да чака?

— Почака го. И аз се нервирах, затова когато тя извика асансьора, погледнах таблото, за да преценя колко ще трябва да чака.

— Спомняте ли си на кой етаж беше асансьорът?

— Лампичката светеше някъде по средата на таблото, но къде точно — не мога да кажа. Все пак бях далеч от асансьора. Пък и не си бях поставил за цел да запомня, не съм предполагал, че ще бъде важно.

— Разбира се, разбира се. Е, благодаря ви, Гена.

Голдман си тръгна с нескрито облекчение, а ние със Сергей засякохме времето и започнахме да възпроизвеждаме придвижванията на Олга Доренко през четирите минути от 21,14 до 21,18. Отидохме до стъклената входна врата и с бърза крачка тръгнахме към асансьора. Когато вратата на кабината се отвори, се качихме на шестнайсетия етаж, където бе стаята на Олга Доренко и Люся Довжук. Намираше се в края на отчайващо дълъг коридор. Когато стигнахме до вратата, аз припряно пъхнах ключа в ключалката. Ключът не превърташе. Започнах да го местя наляво и надясно, но бравата очевидно заяждаше.

— Тук бравата е повредена — каза застаналият зад гърба ми Лисицин. — И ние всеки път се мъчим.

Най-сетне ключът превъртя, аз отворих вратата, направих с ръка движение, сякаш хвърлям от прага торбата на леглото, затворих вратата и я заключих. Колкото и да е странно, при заключването бравата не заяждаше. Почти тичешком се втурнахме обратно към асансьора, слязохме долу, във фоайето на хотела. Седем минути.

— Не става — констатирах. — Дай да опитаме още веднъж, като вземем предвид, че Олга може да е отключила от първия опит.

Повторихме маршрута, като този път не се мъчихме с бравата, а просто спряхме пред вратата за шест-седем секунди — точно колкото щяха да са нужни, за да отключиш бързо, да хвърлиш торбата в стаята и да затръшнеш вратата. И пак се получиха много повече от четири минути.

— Чакай, Серьога, тук има нещо — казах изведнъж. — Олга не е ходила на рецепцията за ключа. Значи е разчитала Люся да си е в стаята. Но нали Люся е била на пресконференцията? Олга много е бързала и може да се е сетила за това едва в асансьора. Възможно е тогава изобщо да не е отишла до стаята си.

— А къде?

— Знам ли къде! — тръснах ядосано. — При любовника си например. Между другото той може да е живеел на по-долен етаж.

— А кой й е бил любовник?

— Знам ли кой! — разсмях се аз. — По тези фестивали всеки ляга с всеки, чукат се най-безразборно. Кой може да знае партньора на Олга точно този ден… Може би само Люся, но и нея не можем да попитаме вече.

— Не знам, Владислав Николаевич. — Серьожа със съмнение поклати глава. — Нещо не се връзва.

— Какво не ти се връзва сега?

— Щом пресконференцията вече е била започнала, как може Доренко да е била сигурна, че ще завари някого в стаята му? Доколкото разбрах, в такива моменти участващите във фестивала не си седят по стаите — те или общуват с журналистите, или си пийват в ресторанта. На кого може да е разчитала Доренко?

— Правилно, Серьога. На никого. Или на човек, който винаги си е на мястото, чиято стая винаги е отворена. Организационният комитет или пресцентърът.

Организационният комитет се намираше на втория етаж, затова започнахме с него. Това беше голям двустаен апартамент, където денонощно имаше дежурен, звънеше телефонът, бръмчеше факсът. Ние безпрепятствено влязохме през отворената врата и започнахме да обясняваме на младото момиче с къса момчешка прическа за какво сме дошли. Тя кимна и заедно се захванахме да търсим торбичката — онази виолетовата с жълтите дръжки. Торбичката се намери, макар че това ни отне доста време. Трудно сдържайки вълнението си, ние погледнахме в нея и разочаровано въздъхнахме — вътре имаше мокри бански и пешкир.

— Чия е тази торбичка? — попита Сергей.

— Май че е на Саша Грозовски, той вечно забравя да си просне банския, а после се оплаква, че бил разсеян.

— И откога има тази торбичка?

Все още не ме напускаше надеждата именно това да е торбичката на Доренко. Тя да я е захвърлила в бързината в стаята на организационния комитет, после някой да я е намерил, да е извадил съдържанието й и да е започнал да си носи с нея плажните принадлежности.

— Ами… не си спомням. Кой обръща внимание на такива неща?

— А къде е сега Грозовски?

Тя сви рамене, демонстрирайки, че не й влиза в задълженията да следи колегите си, камо ли пък чуждите торбички.

Докато търсехме Саша Грозовски, минаха цели два часа. Оказа се, че и тези два часа сме похабили напразно. Той си купил тази торбичка от едно павилионче до хотела преди седмица.

Оклюмани и разстроени, ние се качихме в пресцентъра на шестнайсетия етаж. Тук стаята се намираше още в началото на коридора, до асансьора, и вратата й беше широко отворена. Предпазливо надникнах в помещението, в което цареше суетня и глъчка. Фотографи, кореспонденти, редактори, коректори се пречкаха един на друг в теснотията и подготвяха поредния брой на „Фестивални новини“. Не заговорих никого, още повече че никой не ми обърна внимание, а просто отидох до вградената секция в антрето и я отворих.

Торбичката беше на полицата. Виолетовата с жълтите дръжки. Бях абсолютно сигурен, че е същата торбичка, а не просто подобна — като намерената в апартамента на организационния комитет. Внимателно притворих вратата на секцията и на пръсти излязох в коридора.

— Аз изчезвам — прошепнах на Серьожа Лисицин, — ти викай следователя и изземай торбичката.

— Защо не я вземем ние и не погледнем какво има в нея?

— Дума да не става! Специално се консултирах с Татяна. Ако в нея има някаква улика, върви сетне доказвай, че не си я подхвърлил ти.

— Но нали само ще погледнем? — примоли се той.

— Да бе, а после следователят ще я изпрати на експертиза, ще намери моите и твоите пръстчета и цялата история ще започне отначало. Ако сега посегнеш към нея, за да избегнеш неприятности, ще трябва да помолиш служителите тук да ти бъдат нещо като свидетели, които после да потвърдят, че наистина си намерил торбичката именно тук и нищо не си слагал в нея. Следователно най-добре е да останеш тук и да не откъсваш очи от нея, защото сред присъстващите може да има заинтересовани лица. А кой ще извика следователя и всички останали? Ами че при тази ситуация твоят любим началник след десет минути ще разбере, че аз все пак съм се набъркал в делото въпреки неговите недвусмислени възражения. Това е, Серьога, аз тръгвам. Съобщи ми после какво има в торбичката, а? Ще чакам. Впрочем намери ли моята Мезенцева?

— Намерих я.

— Каза ли й, че днес няма да бъдем на плажа с Лиля?

— Казах й, както ме помолихте.

— А тя какво?

— Госпожата много се разгневи. — Серьожа се усмихна. — Каза, че няма да ви стигне акълът да купите плодове на детето.

Ами да, разбира се, Маргарита си знаеше своето. Кой знае защо си мисли, че майчинският дълг се състои в тъпкане на детето с витамини. По-добре би било да разговаря повече с Лиля, а не да се откупва от нея със сладкиши.

Тръгнах към асансьора и натиснах копчето — последното, което бих искал, бе да се натъкна случайно на Рита. Вратата на кабината се бе отворила, когато при мен дотича Сергей:

— Владислав Николаевич, ами материалите?

— Какви материали?

— За Татяна Григориевна. Приготвил съм всичко, взех ги със себе си, мислех довечера да прескоча до вас и да й ги дам. Ще ги вземете ли вие?

— Благодаря, Серьожа, разбира се, ще ги взема.

Той влезе в асансьора и заедно слязохме на третия етаж, където за Лисицин временно бяха оборудвали нещо като кабинет — да кани там на разговор капризните кинодейци. Смешно беше да се надява, че те ще идват при него в градското управление.

Материалите за пожара в Летния театър бяха неочаквано много — цяла дебела папка. Пъхнах я под мишница и с усмивка си помислих, че се озовавам в абсолютно същата ситуация като загиналата Оля Доренко. Ще трябва да търся някаква торбичка с дръжки и най-смешното ще бъде, ако тя се окаже виолетово-жълта. Но май в най-близкия до хотела магазин продаваха само такива.

Вкъщи всички бяха налице, с изключение на Ирочка, която отишла някъде на разходка с белобрадия Мазаев. На долния етаж Силвия Пфайфър се отдаваше на поредните си телевизионни тропически страсти, нашите хазяи отнесено ги следяха, седнали пред екрана. Таня и Лиля се бяха преместили в галерията на втория етаж. Таня продължаваше да работи, а Лиля мълчаливо седеше на стол до нея и следеше раждащия се пред очите й текст. И това ми било баща! Детето е дошло на юг, на море, а цял ден не е излязло от къщи. Това на нищо не прилича, срамота!

— Танечка, донесох ви материалите за пожара — казах и й подадох папката.

Тя веднага свали от коленете си лаптопа и я грабна с алчното нетърпение на дете, което сграбчва подарък, донесен от възрастните.

— О, благодаря ви, Дима, страшно много ви благодаря! Кога трябва да ги върнете?

— Не попитах. Сигурно не е спешно, на Серьожа сега не му е до този пожар. Четете, докато не ви ги вземат. Лиля, да идем ли да се изкъпем?

По физиономията на детето си личеше без думи, че не му се ходи на плаж. Иска или да седи до Татяна, или да чете, излетната на кревата. Но аз проявих завидна настойчивост, понеже вътрешно се упреквах, че никак не се грижа за здравето й. Всъщност времето не беше много подходящо за къпане: слънцето слизаше все по-ниско към запад, жегата постепенно намаляваше и би било хладно при излизане от водата. Затова направих компромис — реших просто да поседим на плажа и да подишаме лековития морски въздух.

Плажът беше почти пуст. Седнахме на две дървени скари, Лиля — с книгата си, аз — с мислите си за стария Вернигора. Вярно, седемдесет и две години е възраст, когато в една внезапна смърт няма нищо необичайно. Но когато тази смърт настъпи толкова навреме, обикновено това никак не ми харесва.

Излегнах се на дървеното си ложе, подложих ръце под главата си и притворих очи. Въздухът беше прохладен, миришеше на йод и влага и аз се почувствах невероятно спокоен и доволен от живота. Изведнъж разбрах, че за нищо на света, срещу никакви блага и пари няма да се върна на работа в милицията. Бях престанал да я обичам, тази прокълната от Бог работа, бях уморен от постоянно усещаното презрение на хората, от псувните на началниците, от болките в стомаха, които се появяват всеки път, след като два-три дни си бил принуден да дъвчеш само сухи сандвичи, и то в движение. Бях уморен от безсънието, от липсата на нормални почивни дни, от унижението, което изпитваш винаги когато молиш за нещо висшестоящото началство. Имах две ранявания — едното с нож, другото огнестрелно. Бях уморен от чувството за собственото ти безсилие, когато едно след друго върху теб се стоварват престъпления, които не можеш да разкриеш, защото свидетелите мълчат. А те мълчат, защото ти не можеш да противопоставиш нищо на техния страх или алчност. Заплашили са ги или са им платили, а ти в отговор можеш само да ги молиш и уговаряш, като наблягаш на отдавна забравения мит за гражданския дълг. Но щом дори властите пренебрегват този граждански дълг, можем ли да искаме нещо повече от редовите граждани? Тъй че не исках да се занимавам с убийствата на Оля Доренко, която познавах отдавна и много добре, и на Люся Довжук, която познавах съвсем слабо. Бях изгубил детективския си хъс. Бях изгубил куража си. И се набърках в този случай само защото исках да изкупя собствената си лъжа и да помогна на този клетник Гарик Литвак. И единственото, заради което още се лутах в тази мръсотия и се опитвах да се правя на детектив, беше искрената ми симпатия към младия оперативен работник Серьожа Лисицин с кучешките очи, който всеки момент щеше да вдигне ръце, защото работата никак не му вървеше и за осем месеца служба нямаше нито едно разкрито престъпление, с което да се гордее. А и Таня… Не съм свикнал да се самозалъгвам, затова честно си признавам: тя ми харесваше. Беше дори повече от харесване. Толкова различна беше от Рита — моя еталон за женска красота! Не знам защо, но не ми се искаше да се изложа пред Татяна.

Не бях забелязал как съм задрямал сред шума на вълните. Сънувах Татяна — гола, със сладки устни, разпуснати платинени коси, с пълно белокожо тяло. Тя ме прегръщаше точно тук, на опустелия предвечерен плаж, галеше ме по гърба, по главата, по раменете и аз се разтварях в едрото й тяло, чувствах се малък и защитен. Сънят не бе еротичен, аз не изпитвах възбуда, просто ми беше толкова хубаво, че насън си помислих: сигурно точно това е щастието — когато до теб има жена, излъчваща доброта и спокойствие.

Събуди ме тихият глас на Лиля:

— Сега ще дойде мама.

По дяволите, наистина ли ще дойде? Но интересно — как Лиля усеща това? Биотокове ли някакви действат? Нали Лисицин е казал на Рита, че няма да ходим на плаж, а и когато идваме, ние си тръгваме в шест часа, а сега вече минава седем!

Но биотоковете на дъщеря ми действаха безотказно. След две минути видях Рита с неизменния бял сак. Вятърът развяваше дрипелите на пъстрата й пола и аз отново си помислих: Как ли успява природата да създава такава съвършена красота?

— Е, кажете сега: къде се шляхте цял ден? — строго попита тя и седна на съседната скара, свали си сандалите и протегна крака.

— Ами просто решихме да направим прекъсване, да си починем от слънцето — излъгах аз. — А ти как се сети, че сме тук?

— Отидох в квартирата ви на „Първомайска“. Някаква русолява крава ми каза, че сте отишли на плажа. Да не е хазяйката?

Всичките ми вътрешности се присвиха от притеснение. Господи, откъде се е събрало у нея толкова презрение към хората? Как ли се чувства Лиля, като чува, че любимата й майчица нарича обожаваната от нея леля Таня русолява крава?

— Курортистка е, наша съседка — отговорих сдържано, като направих усилие да не кресна нещо грубо на Рита. Ако произнесеше само още една лоша дума за Таня, не бих могъл да отговарям за себе си.

Но Рита винаги лесно превключваше от една тема на друга, не разсъждаваше дълго върху един и същи проблем. Темата за русолявата крава беше изчерпана, дойде ред на следващата.

— На фестивала всички направо са откачили — съобщи тя, след като пъхна в ръката на Лиля банан и започна да бели друг за себе си. — Всички говорят коя от номинираните се е захванала да отстранява съперниците си. Слухове, клюки — просто ужас! Дори правят облози.

— И за коя са най-високите?

— За Целяева. Много хора не знаят за проблемите на Регина, обаче всички знаят, че Целяева е всичко друго, но не и актриса. Сауле е заобиколена от денонощна ох рана.

— Само Сауле ли?'Защо?

— Е, как защо, нали е следващата в списъка!

— А, това е разумно — позасмях се аз. — Значи организационният комитет все пак е решил да не закрива фестивала?

— Не, там всички се изпокарали, гласовете били по равно за закриване и за продължаване, но Рудин довел спонсорите, които на бърза ръка им обяснили всичко. В това са вложени огромни пари, но разходите трябва да се възвърнат — първо, чрез рекламата на всички мероприятия и на страниците на „Фестивални новини“, и второ, чрез повишените цени на билетите за филмите, в които са се снимали актьорите, получили награди. Така че не може фестивалът да се закрива и наградите да останат невръчени. Рекламодателите ще поискат не само да им се върнат парите, но и да им се платят неустойки. Още повече че най-изгодните от финансова гледна точка мероприятия още не са се състояли, някои звезди ще пристигнат по-късно. Юшкевич например ще дойде едва утре. По график тогава е прожекцията на „Женоубиец“, в който той играе главната роля, а вечерта ще има пресконференция. Знаеш ли каква шумотевица се вдига около него? Той е любимец на публиката. Половината град ще дойде да го види. Съответно търговията ще разцъфти на мястото, където ще го посрещнат — брошури, календари с неговия портрет, фланелки и тем подобни. Нашите организатори специално се договарят в такива случаи с местните началници официалният час на пристигането да бъде обявен погрешно. Например казват, че звездата каца в три часа, а всъщност е в четири или дори в пет. Народът се събира и вече не се разотива, а чака. И колкото повече чака, толкова повече купува. И всички имат печалба от това. Тъй че ако Рудин закрие фестивала, няма да си тръгне жив оттук.

— Разбирам — кимнах аз.

Рита бърбореше вече за нещо друго, а аз си мислех, че ако убийствата по време на кинофестивала са заплаха за хората, които са вложили пари в него, те сигурно са заинтересовани престъпленията да бъдат разкрити колкото може по-бързо, по възможност преди края на фестивала. Тогава при закриването може да бъде разрешено да се направят скандалните разобличения и желаещите да присъстват ще похарчат луди пари за билети. Освен това има опасност да се случи още една трагедия — тогава вече ще се наложи да закрият фестивала. Така че трябва престъпникът — или престъпничката — колкото може по-скоро да бъде обезвреден. Защо тогава тези заинтересовани спонсори гледат през пръсти на обстоятелството, че с разкриването на две убийства се занимават трима детективи, чиито общи сили аз оцених на седемдесет и пет процента от едно добро ченге? Или са включили свои частни детективи? Но нещо не усещам тяхното присъствие, макар че в такива случаи чуждата ръка винаги се усеща.

— Слушаш ли ме?

Рита ме дръпна за ухото и аз осъзнах, че дотолкова съм се отнесъл, та съм престанал да слушам какво ми говори.

— Слушам те, разбира се.

— И какво ще кажеш?

— За кое?

— Видя ли, никога не слушаш какво ти говоря. — Тя отново се раздразни и започна да повишава тон: — Питам те: ще се заемеш ли с това? Все пак парите не са малко.

— Какви пари? Извинявай, Ритуля, наистина се бях замислил и съм изпуснал мисълта ти. Хайде повтори.

— О, господи, защо ми прати такова наказание! — драматично простена тя. — Днес Рудин ме помоли да поговоря с теб да работиш при него като началник на службата за безопасност. Знае, че напускаш милицията. Иска в случай че се съгласиш — веднага да започнеш работа и да помогнеш за разкриването на убийствата. Готов е да подпише договор с теб още довечера.

Ха, ето на! Още не съм си го помислил — и то вече стана. Вярно, и през ум не ми беше минало, че спонсорите виждат в качеството на изпълнител точно мен.

— Рита, невъзможно е.

— Защо?

— Защото нямам лиценз за частна детективска дейност. И съответно нямам нито официални документи, нито оръжие. И после — просто не искам. Твоят Рудин не ми харесва.

Рита цялата пламна и от смущение стана агресивна. Прекрасно знаех, че президентът на фестивала — Рудин — й е любовник, а дори да не го знаех, сега щях да се досетя. Инак от къде на къде тя ще споделя с него, че бившият й съпруг се пенсионира от милицията? А Борис Рудин наистина не ми харесваше. И то не защото знаех за него някакви компрометиращи факти — в наше време непорочни са само новородените. Не ми харесваше и толкоз. И не исках да работя за него. А дори и да исках, не бих могъл. Местното началство на вътрешните работи не би допуснало да се намеся в разследването, ако нямам съответните документи. И най-важното — исках убийствата по време на кинофестивала „Златният орел“ да бъдат разкрити от Серьожа Лисицин, а не от частния детектив Стасов. И нямаше да тегля чергата към себе си, а щях да направя всичко, за да помогна на Серьожа. Защото Серьожа, за разлика от Борис Рудин, ми харесваше.

— Какво значение има дали Рудин ти харесва, или не ти харесва? — каза ядосано Рита. — Става дума за работа и между другото — за пари. Отпускът ти ще свърши, ще се пенсионираш — и какво ще правиш после? Мотиката ли ще хванеш? Предлага ти се работа, хубава работа — и добра заплата, а ти се правиш на интересен.

— Рита, тепърва може да си помисля дали да започна работа при Рудин, но и дума не може да става да помагам при разследването сега. Няма да нарушавам законите. Тук има много строго местно началство и не ми трябват неприятности заради детективска дейност без съответния лиценз. Разбираш ли ме?

— Разбирам, че просто си упорит и отвратителен тип! — Тя почти крещеше.

И аз изведнъж разбрах, че на нея щеше да й бъде много приятно, ако настоящият й любовник наемеше на работа бившия й съпруг. Аз, видите ли, се омъжих за господаря, а пък бившият ми, дето го зарязах, сега му е слуга. Ах, Ритка, каква си ми била гадничка!

— Съгласен съм — казах миролюбиво, като едва се сдържах да не се разсмея. — Аз съм упорит и отвратителен. Но не искам да влизам в затвора. Както и да си имам неприятности. Имам ли право да не искам такива неща? Имам. Ще възразиш ли нещо?

— Помисли си все пак. — Тя се поукроти. — Ако решиш, обади се на Рудин. Ето телефона му.

Тя ми подаде лъскава визитна картичка, на която пишеше: „Киноконцерн РУНИКО. Борис Йосифович Рудин. Президент“. Следваха московските адреси и телефони, а на обратната страна с химикалка беше написан телефонът на местния хотел. Пъхнах картичката в джоба си. Едва сега забелязах, че вече съвсем се е здрачило — с усилие различих буквите на визитката.

Обърнах се към Лиля и видях, че тя чете, като е доближила книгата досами очите си. Все пак бях лош баща и фактът, че Рита бе лоша майка, не ме оправдаваше. Докато решавам своите проблеми, детето ми ще си докара късогледство с това безкрайно четене.

Заедно отидохме до изхода на плажа. Рита трябваше да завие наляво, към хотела, а ние с Лиля — надясно.

— Какво ще вечеряте? — придирчиво попита Рита.

Сепнах се, че не съм купил нищо за ядене, а магазините вече бяха затворени. Вярно, сергиите работят, но с това, което продават там, не бива да се храни дете: солени фъстъци, кексове, консерви с кренвирши. Можех да се надявам да ни нахрани Ирочка, но би било неприлично — и без това днес бяхме яли от нейния обяд.

— Тази вечер ще бъдем на ресторант — отвърнах нахакано. — И ще ядем пъстърва с пържени картофки. Нали, Лиля?

Детето ме погледна с огромните си очища, в които бе застинал неизказан въпрос, и тихо отвърна:

— Да, татко.