Чичо Фред през пролетта

1.

Вратата на клуб „Търтеите“ се отвори със замах и младеж в добре ушит костюм от туид слезе по стъпалата и се запъти на запад. Някой по-наблюдателен минувач, хвърлил поглед върху лицето му, би го оприличил с нетърпеливия, напрегнат израз на африкански ловец, преследващ хипопотам. И щеше да е прав. Понго Туисълтън, защото това беше той, отиваше при Хорас Пендълбъри-Дейвънпорт да го крънка за двеста лири.

За да крънкаш от Хорас Пендълбъри-Дейвънпорт, ако идваш от „Търтеите“, трябва да тръгнеш надолу по Хей Хил, да минеш през площад Бъркли, по улица Маунт и после нагоре по Парк Лейн към новия блок с луксозни апартаменти, построен на мястото на Блоксъм Хаус, така че Понго бързо стигна до местоназначението си. Бяха изминали десетина минути, когато Уебстър — прислужникът на Хорас, отвори вратата в отговор на позвъняването му.

— Здрасти, Уебстър. Тук ли е господин Дейвънпорт?

— Не, сър. Отиде на урок по танци.

— Е, значи няма да се забави. Нали мога да вляза?

— Много добре, сър. Надявам се, че нямате нищо против да го изчакате в библиотеката. В момента дневната е разхвърляна.

— Пролетно чистене?

— Не, сър. Господин Дейвънпорт покани чичо си — херцог Дънстабъл, на обяд и негова светлост изпотроши с ръжена голяма част от мебелите.

Ще бъдем прави в твърдението си, че тази информация изненада Понго. Но би било преувеличено дори да кажем, че беше смаян. Ексцентричностите на чичо му Аларик бяха любима тема за разговор на Хорас Дейвънпорт, а в лицето на Понго винаги беше намирал съчувствено ухо, защото самият Понго имаше ексцентричен чичо. Като слушаше Хорас да говори за чичо си Аларик, той все си мислеше за собствения си чичо Фред и се чувстваше като Ной, пред когото някой се жалва от пролетен дъждец.

— Но защо?

— Струва ми се, сър, че нещо ядоса негова светлост.

Това прозвуча логично и в отсъствието на повече информация Понго изостави темата. Отиде в малкото помещение, възвеличавано като библиотека, и застана до прозореца, гледащ към Парк Лейн.

Очите му срещнаха безрадостна гледка. Подобно на всяка английска пролет и току-що настъпилата сякаш не можеше да убеди дебелата си глава дали трябва да донесе ефирната благост, възпята от поета, или да облагодетелства проспалите зимата скиори. Преди няколко минути слънцето грееше с необичайна яркост, а сега навън се вихреше новородена виелица и гледката хвърли Понго в отчаяние.

Хорас беше сгоден за сестра му Валерия, но беше ли възможно, запита се той, някой мъж да изкиха колосалната сума от двеста лири дори за да услужи на бъдещия си шурей? Реши, че отговорът е отрицателен и с трагична въздишка се извърна от прозореца и закрачи нервно из стаята.

Крачейки из библиотеката на Блоксъм Маншънс 15, като запрекосявате необятните пространства откъм прозореца, пътешествието неминуемо ще ви отведе до писалището. Така че когато Понго стигна до него, нещо взе, че привлече вниманието му. Изпод попивателната се подаваше краят на някакъв лист, а на него бяха написани следните интригуващи думи:

Това му подейства като вида на баронет, проснат на пода със забита в гърба старинна арабска кама. Налегна го непреодолимото желание да разбере за какво става въпрос. Нямаше навика да чете хорските писма, но тук се натъкна на нещо, което и човек с най-възвишени задръжки не би могъл да подмине.

При по-близко проучване откри, че писмото е написано в разказвателна форма — представляваше истинска сага, в която главната роля, да не кажем ролята на звездата, бе отделена за лице, наречено Обекта. Клод Пот очевидно не можеше да се откъсне от действията на този тип.

Обектът, който, изглежда, се подвизаваше в чужбина, защото често се споменаваше терминът „казино“, очевидно беше от ония хора, които живеят за едното удоволствие. Нямаше опасност да спипате Обекта как върши добрини за бедните или се отдава на задълбочен политически анализ. Когато той (или тя) не влизаше в казиното в комп. на приятели (двама мъже, една жена) в единайсет часа и седемнайсет минути вечерта, той или тя, защото липсваха данни, указващи дали сюжетът има герой или героиня, играеше тен., яздеше к., пребиваваше на игрището за голф, обядваше с трима пр., отскачаше с кола до Монтрьо с един м., танцуваше с компания, състояща се от четирима м. и още толкова ж., до малките часове на нощта. Понго знаеше израза „да си отживея“ и точно това правеше Обектът, както прозираше от всеки ред на документа.

Но срещна трудност да определи основната идея на това повествование. Клод Пот имаше хубав, стегнат стил, но творбата му беше замъглена от същата неяснота, предизвикала толкова критични забележки по адрес на поета Браунинг.

Тъкмо беше започнал да го чете за трети път, когато до слуха му достигна звукът от превъртането на ключ, и в мига, когато чевръсто пъхна документа на мястото му, вратата се отвори и в стаята влезе извънредно висок младеж, комуто обаче липсваха ширината на плещите и могъществото на крайниците, правещи ръста внушителен. Природата бе разтегнала Хорас Дейвънпорт надлъж, но бе забравила да прибави нещо нашир и човек лесно би си представил как Евклид при евентуална среща с него би сръгал приятеля си в ребрата и би прошепнал: „Онзи човек точно илюстрира определението ми за права линия като нещо безкрайно дълго и лишено от широчина.“

В далечния север на тази безкрайност фигурираше лице, украсено с очила в костенуркови рамки и толкова благо изражение, че при вида му Понго отново се занадява на най-доброто.

— Здрасти, Хорас — рече той почти весело.

— Здравей, Понго. Тук ли си? Уебстър разказа ли ти за последните подвизи на чичо ми?

— Накратко. Теорията му е, че старецът се е ядосал от нещо. Съвпада ли с фактите?

— Напълно. Беше ядосан от много неща. На първо място, днес заминава за провинцията и разчиташе Бакстър, секретарят му, да отиде с него. Винаги обича да има компания, когато пътува с влак.

— Сигурно за да му играе екзотични танци и като цяло да го развлича.

— Но в последния момент Бакстър заявил, че трябва да остане в Лондон и да свърши някаква работа в Британския музей във връзка с оная семейна история, с която чичо Аларик се занимава от години. Та това от самото начало го направи раздразнителен. А преди да дойде тук, отишъл при братовчед ми Рики и той успял да му вдигне кръвното. Тъй че пристигна във взривоопасно настроение. Когато седнахме да обядваме, ни поднесоха суфле, което приличаше на вкиснат крем карамел. Това не допринесе за разведряване на напрежението. А когато си изпихме кафето и дойде време да тръгва за гарата, ми нареди да го изпратя и аз отказах. Това го отприщи. Хвана ръжена и се развилня.

— Защо не отиде да го изпратиш?

— Не можех. Закъснявах за урока по танци.

— Щях да те питам за това. Какъв е този внезапен бяс?

— Валерия настоя. Каза, че танцувам като едногърба камила, страдаща от световъртеж.

Понго не можеше да упрекне сестра си. В интерес на истината, сравнението й правеше чест.

— И как се справяш?

— Мисля, че напредвам. Поне Поли твърди така. Поли смята, че ще мога да ида утре на бала. На Бохемския бал в Албърт Хол. Ще се маскирам като бой скаут. Искам да заведа Валерия и да я изненадам. Поли мисли, че ще се справя.

— Но Вал не е ли в Льо Туке?

— Днес се връща.

— А, ясно. И коя е тази Поли, за която не спирам да чувам?

— Момичето, което ме учи да танцувам. Запознах се с нея чрез Рики. Тя му е приятелка. Поли Пот. Тя е мило, симпатично момиче, тъй че когато на бял свят излезе тая работа с едногърбата камила и световъртежа, я помолих да ми даде няколко урока.

Остра жал към момичето прониза сърцето на Понго. Самият той учеше за държавния си изпит по право и понякога му се струваше, че няма да издържи на напрежението, но сега разбра, че в сравнение с изпитанието на Поли Пот положението му направо е розово. Между опитите да извлече нещо разбираемо от писанията на господата Коук и Литълтън и преподаването на танци на Хорас Дейвънпорт имаше значителна разлика и човекът, заел се с втората задача, бе изтеглил тежкия жребий. Лошото, мислеше той, е, че Хорас е толкова висок. Човек с такава дължина осъзнаваше какво правят краката му едва след известно време. Би трябвало да го срежат на две и направят двама Хорасовци.

— Поли Пот значи. Роднина ли е на Клод Пот, частния детектив?

— Дъщеря му е. Какво знаеш за частния детектив Клод Пот?

Понго неловко се размърда. Твърде късно осъзна, че сам се е натресъл.

— Ами, старче, истината е, че когато преди малко минах покрай писалището ти, случайно хвърлих поглед върху онзи документ…

— Бих искал да не четеш писмата ми.

— Така е, прав си. Но видях, че това не е писмо, а само документ. Затова му хвърлих един поглед. Помислих си дали не е нещо във връзка с което би потърсил съвета ми, знаейки какво юридическо светило съм, и реших, че ще спестим време, ако се запозная предварително.

— И сега, предполагам, ще отърчиш при Валерия да й изпееш, че съм плащал на детективи да я следят, докато е била в Льо Туке.

Ослепителна светкавица споходи Понго.

— Божке! Такава ли била работата?

И той сви неодобрително устни — не твърде видимо, защото все още се надяваше да прокара идеята за заема, но все пак достатъчно, за да подскаже, че Туисълтънови не са лишени от гордост и мразят сестрите им да бъдат душени от детективи. Хорас безпогрешно отгатна мислите му.

— Да, знам, но ти не разбираш, Понго. Последната събота и неделя беше годишното посещение на членовете на „Търтеите“ в Льо Туке. Самата мисъл, че любимото момиче ще бъде заобиколено от осемдесет и седем членове на „Търтеите“ в безгрижната атмосфера на чуждестранен курорт, посветен на удоволствията, докато аз съм далеч, далеч, прониза като нож сърцето ми. Поли случайно спомена, че баща й е частен детектив, който не се уморява да си лепи фалшиви носове и да следи хора, то не можах да устоя на изкушението. Понго, за Бога, не споменавай нищо пред Валерия. Ако има някакъв недостатък, това е докачливостта. Най-милата сред жените, но когато се ядоса, няма мяра. Мога ли да разчитам на теб?

Понго разви устни. Разбра и прости.

— Разбира се, старче. Никога няма да го научи от мен. Да не мислиш, че ще разруша щастието на моя най-добър… най-стар… най-скъп приятел… Хорас, приятелю — продължи той, защото като всеки Туисълтън усети кога желязото е горещо и захвана да го кове, — дали… дали не би… дали имаш възможност…

— Господин Клод Пот — обяви Уебстър от вратата.

За Понго Туисълтън, чиято представа за частен детектив беше мъж с ястребово лице, остър, пронизващ поглед и общото поведение на леопард, Клод Пот се оказа пълна изненада. Ястребите нямат брадички. Клод Пот имаше две. Леопардите стъпват енергично. Пот се търкаляше. А очите му — толкова далеч от остри и пронизващи, бяха мътни и безизразни и както често се случва на хора, прекарващи живота си в опити да прикрият от света мислите си, бяха сякаш покрити с глазура.

Беше дебел, кръгъл, плешив и набит човечец на около петдесет години, който би минал за букмейкър или изпълнител на епизодични роли в Шекспирови пиеси и колкото и да беше странно, през изпълнения си с превъплъщения живот се беше правил и на двете.

— Добър ден, господин Д. — рече този крокондер.

— Здравейте, господин Пот. Кога се върнахте?

— Снощи, сър. И размишлявайки тази сутрин в леглото, реших, че ще е най-добре да ви предам устно останалата част от фактите, за да спестя време.

— А, значи има още?

— Да, сър. Ще ви изредя фактите — каза Клод Пот, като отправи към Понго доста недружелюбен поглед, — когато сте свободен.

— О, всичко е наред. Спокойно можете да говорите пред господин Туисълтън. Той е в течение. Това е господин Туисълтън, брат на Обекта.

— За приятели — Понго — тихо смънка младежът. Недружелюбният поглед го смазваше.

Суровостта в маниера на детектива се стопи.

— Господин Понго Туисълтън? Значи вие сте племенникът, за когото граф Икнъм ми е говорил толкова много?

— Да, той ми е чичо.

— Прекрасен господин. Един от малкото, останали от старата школа. Спортсмен до мозъка на костите си.

Понго, макар и привързан към чичо си, не можа докрай да сподели този сърдечен ентусиазъм.

— Да, предполагам, че чичо Фред е мъж намясто — рече той. — Като се изключи фактът, че е пълно куку. Познавате го, нали?

— Да, сър. Той именно любезно ми услужи с първоначалния капитал, необходим да започна свой бизнес като частен детектив. Значи Обектът е племенница на лорд Икнъм? Колко странно! Негово благородие финансира предприятието ми и преди да разбера какво става, вече следя племенницата му и водя бележки за действията й. Странно! — повтори господин Пот. — Необикновено!

— Любопитно — присъедини се Понго.

— Необичайно — додаде Клод Пот.

— Тръпки да те побият! — предложи Понго.

— Точно така. Показва колко е малък светът.

— Дяволски малък.

Хорас, който слушаше тези философски разсъждения с известно нетърпение, ги прекъсна.

— Господин Пот, канехте се да докладвате.

— Брей! — сепна се господин Клод Пот. — Така беше, нали? Е, тогава, господин Д., накратко казано, съжалявам, но трябва да ви съобщя нещо, което бихте нарекли нещастно събитие. На деветнайсети апр., което беше вчера, Обектът, след като обядва в хотел „Пикарди“ с компания, състояща се от две жени и трима мъже, се отправи към игрището за голф, където извади стиковете си и започна да играе с един млад професионалист, а аз ги следвах на разумно разстояние. Известно време не ставаше нищо, достойно за отбелязване, но на четиринайсетата дупка… Не знам дали познавате игрището за голф в Льо Туке, сър?

— Да, разбира се.

— Тогава ще знаете, че когато тръгнете от четиринайсетото флагче по алеята, ще излезете срещу къща, оградена от жив плет. И тъкмо Обектът застана срещу къщата, когато иззад живия плет се появиха двама мъже, единият с шейкър за коктейли в ръка. Започнаха да подвикват на Обекта, като очевидно я канеха да пийне по едно с тях, а Обектът заряза познатия си, мина през вратичката в живия плет и до времето, когато пристигнах, беше изчезнала в къщата.

Тих стон се изтръгна от Хорас Дейвънпорт. Имаше вид на човек, комуто се ще да зарови лице в ръце.

— И аз, действайки във ваш интерес, минах през вратата и се промъкнах до прозорците, през които дочух весело бъбрене. Тъкмо приклекнах, за да проуча нещата в дълбочина, когато на рамото ми се стовари ръка и като се обърнах, видях един мъж. В същия момент Обектът подаде глава от прозореца и извика: „Браво, Барми. Това е негодникът, който ме следи през цялата седмица. Откъсни му главата, докато Коко извика полицията. Ще го пратим на гилотината за оскверняване на подрастващи.“ Тогава разбрах, че мога да предприема само едно.

— Не бих се сетил дори и за него — отбеляза Понго, който следеше разказа с голям интерес.

— Да, сър, само едно. Можех да се отърва чрез пълни самопризнания.

Остър агонизиращ крясък се изтръгна от устата на Хорас Дейвънпорт.

— Да, сър, съжалявам, но нямах избор. Нямах желание да влизам в сблъсък с френските ченгета. Направих пълни самопризнания. Докато мъжът Барми ме наричаше „ливада неокосена“, мъжът Коко питаше знае ли някой как е „полиция“ на френски, а Обектът говореше нещо за бой с бич, обясних изцяло положението. Отне ми известно време да налея фактите в главите им, но най-сетне успях и те ми разрешиха да си тръгна, а Обектът заяви, че ако още веднъж се мярна пред очите й…

— Госпожица Туисълтън — обяви Уебстър.

— Е, довиждане на всички — рече Клод Пот.

Критикът, недоволен от отсъствието на леопардова нотка в поведението на господин Пот, не би имал от какво да се оплаче при вида на Понговата сестра Валерия. Беше високо красиво момиче с буен темперамент, а когато влезе в стаята, приличаше на хищник от джунглата, преследващ плячка.

— Червей! — откри дебатите тя.

— Валерия, миличка, нека ти обясня!

— Нека аз обясня — обади се Понго.

Сестра му насочи към него поглед, силно надминаващ по недружелюбие предназначения за господин Пот.

— Би ли държал настрана тъпата си глава?

— Не, не бих държал настрана тъпата си глава — откликна Понго. — Не смяташ, че съм способен да стоя и да гледам как един добър човек страда несправедливо, нали? Защо нахлуваш тук с бесен лай и оголени зъби, само защото Хорас е пуснал Клод Пот, частен детектив, по следите ти? Ако имаше капка мозък, щеше да разбереш, че това всъщност е комплимент. Показва колко много те обича.

— О, нима? Ами…

— Валерия, миличка…

Момичето се извърна към Понго.

— Би ли бил така добър да помолиш приятеля си да не ме нарича „Валерия, миличка“? Името ми е госпожица Туисълтън.

— Името ти — рече Понго с братска строгост — ще бъде стъпкано в калта, ако изпуснеш ненадминат фаворит като добрия стар Хорас Дейвънпорт — най-добрия човек, когото познавам, само защото голямата му любов го е накарала да те държи под око по време на уикенда на „Търтеите“.

— Не съм…

— А както показват събитията, този ход е бил напълно оправдан. Държала си се като на холивудски купон. Какви са тия двама мъже с шейкъра за коктейли?

— Не съм…

— А онзи м., с когото си ходила до Монтрьо?

— Да — обади се и Хорас, който за първи път понадигна гребена и показа нещо от пламенността на Пендълбъри-Дейвънпортови. — Какво ще кажеш за онзи м., с когото си ходила в Монтрьо?

Лицето на Валерия Туисълтън остана хладно и сурово.

— Ако ми бяхте дали думата за няколко минути и не ме прекъсвахте всеки път, когато си отворя устата, щях да ви обясня, че не съм дошла тук да споря. Дойдох единствено да те информирам, че годежът ни е разтрогнат и че обява в този смисъл ще се появи утре сутринта в „Таймс“. Единственото що-годе приемливо обяснение, което мога да измисля за поведението ти, е, че най-сетне дъската ти се е разхлопала — нещо, което очаквам от месеци. Погледни чичо си Аларик. Смахнат е до мозъка на костите.

Хорас Дейвънпорт беше унил, но не можа да допусне това.

— Ами твоят чичо Фред?

— Какво за него?

— Изкукал е до кътните зъби.

— Чичо Фред не е изкукал!

— Не, ама да. Понго го твърди.

— Понго е магаре.

Понго вдигна вежди.

— Не бихме ли могли — хладно предложи той — да се придържаме към приличен тон на дебата?

— Това не е дебат. Както вече споменах, дойдох тук единствено да съобщя на господин Дейвънпорт, че годежът ни е прекратен.

Лицето на Хорас не трепна. Той си свали очилата и започна да ги чисти със заплашително спокойствие.

— Значи ми връчваш оставката?

— Да, връчвам я.

— Ще съжаляваш.

— Няма.

— Ще пропадна още сега!

— Чудесно, пропадай.

— Ще се хвърля във водовъртежа на насладите.

— Давай.

— И смея да споделя, че първата ми стъпка ще бъде да заведа Поли Пот на Бохемския бал в Албърт Хол.

— Клетата! Надявам се, че ще постъпиш почтено.

— Не те разбирам.

— Ами на другия ден ще има нужда от патерици. В името на справедливостта ще трябва да ги платиш.

Настъпи мълчание. Чуваше се само звукът на задъхано дишане — дишането на мъж, с когото една жена е стигнала твърде далеч.

— Би ли била тъй любезна да изчезнеш — ледено запита Хорас. — Смятам да й се обадя.

Вратата се затръшна. Той отиде на телефона.

Понго се изкашля. Не беше най-добрият момент да поставя късмета си на изпитание, ако имаше избор, но нуждите му бяха належащи, денят застрашително напредваше, без да е свършил някаква работа, а и беше схванал, че в близките дни Хорас ще е твърде зает. Затова се изкашля и като подръпна маншетите си, призова на помощ знаменитата Туисълтънова храброст.

— Хорас, старче.

— Ало?

— Хорас, приятелю.

— Ало? Поли? Една минутка. Тук ми пречат. Кажи!

— Хорас, приятелю, помниш ли за какво бяхме започнали да си говорим, когато нахлу старият Пот? Та, когато ни прекъснаха, тъкмо се канех да ти кажа, че поради обстоятелства, върху които нямам… или имам съвсем несъществен контрол…

— По-бързо. Няма да те слушам цял ден.

Понго разбра, че уводът трябва да се ореже.

— Можеш ли да ми услужиш с двеста лири?

— Не.

— Е, добре. В такъв случай — вдървено изрече Понго, — всичко хубаво.

Излезе от стаята, отиде в гаража, където беше оставил двуместния си бъфи-порсън, и нареди да му го подготвят за следващата сутрин.

— Далеч ли ще ходите, сър?

— В Икнъм, Хампшир — отвърна Понго.

Говореше мрачно. Не беше планирал да разкрива финансовите си затруднения пред чичо Фред, но не можа да се сети за друг източник на материални блага.