Чичо Фред през пролетта

3.

Ако бъфи-порсънът ви е в ред, пътешествието от Лондон до Хампшир не отнема много време. Понго Туисълтън се справи добре и пристигна в Икнъм Хол малко преди обяд, всъщност точно в момента, когато лорд Емсуърт в далечния Шропшир седеше в библиотеката на замъка Бландингс над своите „Грижи за прасето“ от Уифъл.

Насред алеята за коли, където рододендроните прикриваха остър завой, Понго за една бройка да направи близък контакт с ролса на Икнъм Хол, който се движеше срещу него, а камарата багаж на покрива му го накара да се уплаши, че се е разминал на косъм с чичо си. Но всичко се оказа наред. Когато пристигна в къщата, го откри, застанал на стъпалата.

Фредерик Олтамонт Корнуолис Туисълтън, пети граф Икнъм, беше висок, тънък, изискан на вид мъж със засукани мустаци и бдителни, проницателни очи. Педантичното отчитане на календарното време го поставяше извън първата младост. Пролетта, съживяваща в момента Англия с редуващите се виелици и слънце, беше една от многото, минали през главата му, оставяйки я посребрена. Но точно както годините не бяха успели да го лишат от стройната фигура, така бяха безсилни и пред непокорния му дух. Заедно с младежката талия бе съхранил и бодрия си ентусиазъм, и свежите, непокътнати виждания на леко недоразвит гимназист, макар че както сам признаваше, върховите му изяви бяха в Лондон.

Точно поради тази причина Джейн, графиня Икнъм, беше преценила благоразумно, че съпругът й трябва да прекара залеза на живота си неотлъчно в провинциалното си имение и стигна дори дотам, че го заплаши, ако някога се опита да се промъкне скришом в Лондон, да го одере с тъп нож. А приветливото му лице в момента се оживяваше от някакъв вътрешен блясък поради мисълта, че тя току-що бе заминала на дълго гостуване в далечни земи. Беше предан на другарката си в живота и никога не бе спрял да смята, че е най-милото създание, отговорило с „да“ на свещеническия въпрос: „Съгласна ли си?“, но не можеше да отрече факта, че отсъствието й щеше да го улесни в поемането на няколко глътки лондонски въздух, който предпазва мъжа от ръждясване и го сближава с най-новите достижения на напредничавата мисъл.

При вида на племенника веселостта му се удвои. Беше силно привързан към Понго, в чиято компания бе преживял едни от най-щастливите и поучителни часове в живота си. Денят, прекаран от двамата на кучешките надбягвания, още пълнеше кошмарите на младежа.

— О, здрасти, момчето ми — извика той. — Очарован съм да те видя. Паркирай скутера и влизай. Какво утро! Топло, уханно, спокойно и все пак с онази жилчица във въздуха, която изправя човека на нокти. Снощи в местното кино гледах уестърн, в който един от героите се описа като преливащ от кипнала енергия. Точно така се чувствам и аз. Виното на пролетта ферментира във вените ми и съм готов на всичко. За малко се размина с началството.

— Леля Джейн ли беше в колата?

— Беше Големият Бял Вожд.

Информацията зарадва Понго. Уважаваше леля си Джейн и се възхищаваше от нея, но от ранно детство тя неизменно го изпълваше със смътен страх и затова бе доволен, че няма да се срещне с нея в момент на текущата си финансова криза. Подобно на всички лели, и тя беше надарена с необяснимо ясновидство и само един поглед върху лицето му би й разкрил, че е на червено с две стотачки. А оттам до признанието, че това се дължи на неуспешни спекулации на конни надбягвания, имаше една малка и несъществена стъпчица. А що се отнасяше до последните му деяния, не му се и мислеше какво щеше стане, ако ги разкриеше.

— Ще отиде с колата до Дувър и ще хване следобедния кораб. Отива в Южна Франция да се грижи за майка си, която е получила поредния си пристъп.

— Значи си сам?

— С изключение на теб и сестра ти.

— Проклятие, тя тук ли е?

— Пристигна снощи с пяна на уста. Научи ли за разваления й годеж? Може би си дошъл да я утешиш?

— А, не съвсем. Всъщност, между нас казано, в момента не горя от нетърпение да я виждам. При последната схватка застанах на страната на Хорас и отношенията ни са лед-студени.

Лорд Икнъм кимна.

— Да, сега, като го спомена, се сещам за думите й по твой адрес, в смисъл, че си гнусен плужек. Емоционално момиче.

— Да.

— Но не мога да разбера патърдията, която вдига. Всеки знае, че развален годеж не значи нищо. Леля ти разваля нашия шест пъти, преди да ме направи най-щастливия човек на света. Бог да я благослови! Най-милата, най-преданата жена, която някога съм имал. Надявам се майка й да се съвземе бързо и тя да се върне при мен час по-скоро. Но не прекалено скоро. Знаеш ли, Понго, много е странно, че детективът, нает от Хорас да преследва Валерия с хрътки по леда, се оказа старият Пот. Викахме му Пот Горчицата. Познавам го от години.

— Да, той ми каза. Ти си му помогнал да започне да детективства.

— Точно така. Разностранен талант е Горчицата. Малко са нещата, с които не се е занимавал навремето. Струва ми се, че веднъж дори игра на сцената. След това стана букмейкър на Силвър Ринг. После отвори клуб. А подозирам също, че е развенчан иконом. Въпреки това Майката Природа го е предвидила да бъде измамник. Нещо, което между другото съм мечтал да опитам цял живот, но, така или иначе, не ми се е падал сгоден случай.

— Каква глупост.

— Не е глупост. Не бива да се подиграваш с мечтите на един старец. Всеки път, когато прочета във вестниците за поредната жертва на измама, копнея сам да я опитам, но просто не мога да повярвам, че на света има хора, които биха се хванали. Е, млади Понго, колко?

— Ъ?

— По очите ти познавам, че си дошъл да ме крънкаш. Какво е числото?

Такава непосредствена интелигентност от страна на един чичо би трябвало да зарадва племенника, но Понго си остана мрачен. Сега, когато моментът бе настъпил, вроденият му песимизъм бе надделял.

— Ами, множко е.

— Петарка?

— Малко повече.

— Десет?

— Двеста.

— Две… какво? Как, за Бога, си успял да хлътнеш с толкова?

— Поувлякох се в Линкълн, подведен от съветниците си, а когато се опитах да си ги върна в Хърст Парк, нещата отново се объркаха и в резултат дължа на букмейкър на име Джордж Бъд два стотака. Познаваш ли Джордж Бъд?

— От мое време. Когато бях видна фигура на хиподрума, Джордж Бъд вероятно е ходел прав под масата и си е смукал розовите пръстчета на крачетата.

— Е, вече не ги смуче. Станал е костелив орех. Миналата зима Бинго Литъл имаше вземане-даване с него и когато се опита внимателно да му съобщи, че може би няма да успее да се разплати, тоя Бъд изрази твърда надежда, че ще успее…

— Значи такива са възгледите на съвременния букмейкър? Защото по мое време беше същото.

— … защото, макар да знаел, че суеверието е празна работа, винаги когато някой го завличал с пари, на въпросното лице му се случвали крайно неприятни неща. Било просто съдба. Извикал някаква горила на име Ърб и я размахал пред очите на Бинго. Та вчера Ърб ме намери.

— И какво каза?

— Нищо не каза. Очевидно е от силните, мълчаливи мъже. Само ме погледна и кимна. Тъй че, чичо Фред, ако имаш възможност да ми услужиш…

Лорд Икнъм със съжаление поклати глава.

— Уви, момчето ми, ухото, което се мъчиш да отхапеш, макар и не безчувствено, е неспособно да ти помогне. Тук настъпи преврат във финансовото ведомство. Преди известно време леля ти за жалост реши да поеме семейния бюджет в свои ръце и лично да го управлява, като ме остави само с онези джобни пари, които ми трябват за тютюн, самоуважение, топки за голф и други дреболии. Издръжката ми възлиза на десетачка.

— Боже мой! А Ърб ще ме потърси отново в сряда.

Очите на лорд Икнъм преливаха от съчувствие и разбиране, когато потупа рамото на племенника си. Беше се върнал назад във времето и виждаше себе си, буен двайсетгодишен юнак, внимателно залепил си дебели черни мустаци с цел заблуда на починал вече букмейкър, въртял бизнес под името Джими Безопасния.

— Знам как се чувстваш, момчето ми. Всички сме минали по този път — от Кентърбърийския архиепископ, доколкото знам, надолу. Преди трийсет и шест години изпълзях от един прозорец и се спуснах по улука, за да избегна срещата с мускулест индивид на име Сид, назначен от букмейкър — мой тогавашен кредитор, със същите изпълнителски функции като твоя Ърб. И добре, че се измъкнах, макар че доколкото си спомням, тежък настолен часовник профуча на косъм от главата ми. Има само един изход. Трябва да се обърнеш към Хорас Дейвънпорт.

Горчива усмивка разкриви устните на Понго.

— Ха! — кратко възкликна той.

— Искаш да кажеш, че вече си опитал? И си се провалил? Лоша работа. Все пак няма място за униние. Без съмнение си подходил неправилно. Струва ми се, че ако към него тактично се обърне мъж с моята представителност и достойнство, ще се окаже по-дащен. Остави на мен. Ще вляза под кожата му от твое име. Нещата, на които съм способен през пролетта, буквално нямат чет и брой.

— Но ти не можеш да стъпваш в Лондон.

— Не мога да стъпвам в Лондон ли каза? Не те разбирам.

— Леля Джейн не спомена ли, че ще те одере жив, ако отидеш?

— Вярно, каза някаква глупост в този смисъл. Но ти май си забравил, че тя е на път за Южна Франция.

— Да, но е оставила Валерия да те държи под око.

— Разбирам мисълта ти. Да, сега, като го спомена, може и да е хранила някаква надежда, че Валерия ще наблюдава с любящо око всичките ми действия по време на отсъствието й. Но, радвай се, Валерия няма да остане дълго. Ще я върнеш в Лондон с колата си.

— Така ли?

— Да. Тя още не го знае. Всъщност подразбрах, че възнамерява да стои няколко седмици, но смятам, че ще успееш да я привлечеш на своя страна.

— Какво искаш да кажеш? Не можеш да я изгониш.

— Мило мое момче! — шокира се лорд Икнъм. — Разбира се, че няма да я гоня. Но човек си има своите методи. А, ето я — продължи той, когато момичешка фигура се появи иззад ъгъла на къщата. — Валерия, скъпа, Понго е тук.

Валерия Туисълтън беше поспряла, за да проследи минаващ наблизо охлюв с хладни и непроницаеми очи, сякаш той бе Хорас Дейвънпорт. Когато вдигна очи, тя пренесе същия поглед върху брат си.

— Виждам — отбеляза високомерно. — И що ще тук?

— Дошъл е да те върне в Лондон.

— Нямам никакви намерения…

— Нищо — продължи лорд Икнъм — не може да бъде по-прекрасно за мен да се навърташ наоколо и да разсейваш самотата ми, но Понго смята, и съм длъжен да се съглася с него, че правиш голяма грешка, като бягаш така.

— Какво правя?

— Опасявам се, че така конструктивните личности биха нарекли напускането ти на Лондон след случилото се. Знаеш какви са хората. Подиграват се. Злорадстват. Смеят се зад гърба ти. Разбира се, с истинските приятели положението е различно. Те ще изпитват само нежна жалост. Ще гледат на теб като на ранено животно, пропълзяло в бърлогата си, и ще те разберат, ще ти съчувстват. Но, повтарям, че по мое мнение правиш грешка. Ние, Туисълтънови, винаги сме вирили гребен в тежки времена и признавам, че на твое място първият ми импулс би бил да се показвам какъвто съм си винаги — весел, усмихнат, безгрижен… Да, Когс?

От вестибюла се беше появил икономът.

— Междуградски разговор за вас, милорд.

— Идвам веднага. Помисли за тези неща, скъпа.

Известно време откъм Валерия Туисълтън долитаха звуци като от тенджера под налягане. После рязко спряха и зъбите й неприятно изтракаха.

— Понго, можеш ли да почакаш десетина минути да си стегна багажа? — попита тя.

Влезе в къщата, а Понго запали почтителна цигара. Не одобряваше чичо си Фред, но не можеше да не се възхити от работата му.

Лорд Икнъм се върна и се огледа.

— Къде е Валерия?

— Горе, опакова си багажа.

— А, значи е решила все пак да тръгне? Умно. На телефона беше старият Емсуърт. Ти май не го познаваш? Живее в замъка Бландингс в Шропшир. Аз самият слабо го познавам, но е брат на мое старо другарче. Иска утре да обядвам с него в клуба му. Нещата се подреждат прекрасно. Ще оправим сутринта работата с Хорас. Ще се срещнем в дванайсет в „Търтеите“. А сега ела да обърнеш едно на крак. Бог да ми е на помощ, но мисълта, че утре ще съм отново в Лондон, ме окриля. Чувствам се като дете, което ще водят на цирк.

Понговите чувства, когато последва чичо си в пушалнята, бяха по-смесени. Разбира се, ободряващо бе да мисли, че уменията му ще накарат Хорас Дейвънпорт да се присъедини към движението „Сподели богатството си“, но мисълта, че чичо му ще се развилнее необуздано из Лондон, определено помрачаваше челото му. Както винаги, когато лорд Икнъм му предлагаше да сподели с него освежаващата атмосфера на столицата, той започваше да се пита откъде ще му дойде.

Умен член на „Търтеите“ веднъж сбито бе формулирал нещата.

— Лошото при Понговия чичо Фред е — беше заявил той, а „Търтеите“ е почти единственото място в наши дни, където можеш да чуеш подобна завладяваща мъдрост, — че макар да е ударил шейсетака, като дойде в Лондон става на годините на които се чувства — на около двайсет и две. И има отвратителния навик да мъкне Понго със себе си на открито и там, пред очите на обществеността, започва да си разиграва коня. Не знам дали сте чували думата „ексцесии“, но точно това неизменно върши Понговият чичо Фред винаги щом се озове в Лондон.

Лицето на младежа, докато отпиваше коктейла, беше напрегнато и измъчено.