Чудовищна команда

Чаят се запарваше в малка падина близо до пътя. Неколцина от отряда стояха на пост. На никого не му допадаше идеята да бъдат издебнати от мъже в тъмни дрехи.

— По чаша жълтуга? — посрещна ги Шафти, хванала канчетата. — Преди няколко дни сигурно щяха да го нарекат „сладък млечен чай“, но сега, макар и да не можеха да действат като ветерани, бяха твърдо решени да говорят като такива.

— Как е хавата? — рече Поли.

— Не ’нам — предъвка Шафти. — Серж и рупърт отпрашиха по оня път с пленника, ама на нас никой нищо не ни изнася.

— Мисля, че се казва „снася“ — каза Уозър, поемайки чая.

— Както и да е, направих им малко чай. Виж какво можеш да изкопчиш, а?

Поли изгълта набързо чая, грабна канчетата и забърза нагоре.

В края на падината Маладикт се бе подпрял на едно дърво. Отличителното при вампирите бе следното: никога не изглеждаха мърляви. Вместо това бяха… как беше думата… неглиже. Това значеше запуснати, но с много стил. В случая куртката на Маладикт бе разкопчана и пакетът с цигарите му бе затъкнат в лентата на кивера му. Той вдигна арбалета си за поздрав:

— Оз?

— Да, ефрейтор?

— Някакво кафе в багажа им?

— Съжалявам, ефрейтор. Само чай.

— По дяволите! — Маладикт удари дървото зад себе си. — Ей, ти погна точно онзи, който гълташе кодовете. Точно него. Защо?

— Просто късмет.

— Да, бе, да. Пробвай пак. Имам много добро нощно зрение.

— О, добре. Ами онзи отляво побегна, а онзи в средата пусна тръбата и се хвана за меча, а пък онзи вдясно реши, че да глътне нещо е по-важно дори от това да се бие или да бяга. Доволен ли си?

— И това го съобрази за няколко секунди? Голям акъл си.

— Да, добре. А сега, моля, би ли го забравил, а? Не искам да се набивам на очи. Всъщност изобщо не желая да съм тук. Просто искам да открия брат си. Ясно?

— Добре, де. Само си помислих, че би искала да знаеш, че някой е забелязал. И най-добре им занеси този чай, преди да се избият взаимно.

„Аз поне наблюдавах врага — гневно си помисли Поли, докато се отдалечаваше, — а не другарите си. За какъв се мисли той? Или тя?“

Промъквайки се през един храсталак, дочу ескалиращия разговор.

— Не можете да тормозите невъоръжен мъж — разнесе се гласът на Блауз.

— Е, няма пък да го чакам да се въоръжи, сър! Той има информация! И е шпионин!

— Да не сте посмели да го сритате в ребрата отново! Това е заповед, сержант!

— Любезните въпроси не свършиха работа, нали, сър? „Вежливо моля напудрено отгоре“ не е признат метод на разпит! Не трябва да сте тук, сър! Трябва да кажете: „Сержант, изкопчете каквото може от пленника!“ и да отидете някъде да чакате, докато ви кажа какво съм изкопчил от него, сър!

— Направихте го пак!

— Какво? Какво?

— Ритнахте го пак!

— Не, не съм!

— Сержант, дадох ви заповед!

— И?

— Чаят пристига! — бодро обяви Поли.

Двамата се обърнаха. Израженията им се смениха. Ако бяха птици, перата им щяха да се уталожат.

— А, Пъркс — прокашля се Блауз. — Много добре.

— Да… добро момче — съвзе се Джакръм.

Присъствието на Поли, изглежда, понижи температурата. Двамата мъже отпиха от чая си и се спогледаха предпазливо.

— Сигурно сте забелязали, сержант, че мъжете носеха тъмнозелената униформа на първи батальон от злобенския петдесет и девети стрелочен полк. Авангарден стрелочен батальон — натърти Блауз с хладна вежливост. — Това не е шпионска униформа, сержант.

— Дасър? Значи отдавна не са прали униформите си, сър. Копчетата им изобщо не лъщят, сър!

— Патрулирането зад вражеските линии не е шпионаж, сержант. И вие трябва да сте го правили навремето си.

— Повече пъти, отколкото можете да изброите, сър! И знаех прекрасно, че ако ме хванат, яко ще ми сритат задника. Но стрелците са най-кофти, сър. Мислиш си, че си в безопасност в строя, а в следващия миг се оказва, че някакъв кучи син, клекнал в храстите на някой хълм, е смятал въздушни съпротивления и разстояния и е пуснал стрела точно в главата на другаря ти. — Той вдигна големия причудлив лък. — Виждате ли какви неща имат? Бърлей и Силенвръката Номер Пет Извит Назад, направен в проклетия Анкх-Морпорк. Истински убиец. Предлагам да му дадем избор, сър. Може да ни каже каквото знае и да пукне лесно. Или да си трае и да пукне трудно.

— Не, сержант! Той е вражески офицер, пленен в битка и имащ право на справедливо отношение.

— Не, сър. Той е сержант, а те не заслужават изобщо никакво уважение, сър. Аз поне трябва да знам. Те са лукави и коварни, ако изобщо ги бива. Нямаше да възразявам, ако беше офицер, сър. Но сержантите са хитри.

Овързаният пленник загрухтя.

— Отпуши му устата, Пъркс — каза Блауз. Инстинктивно, макар и инстинктът да беше само на няколко дни, Поли погледна Джакръм. Той сви рамене. Тя махна парцала.

— Ще говоря! — изхриптя пленникът, плюейки памучни вълма. — Но не на тая бъчва мас! Ще говоря с офицера. Дръжте този далеч от мен!

— Не си в позиция да преговаряш, войниче! — изръмжа Джакръм.

— Сержант! — намеси се лейтенантът. — Убеден съм, че има доста неща, за които да се погрижите. Моля, направете го. Изпратете още двама тук. Не може да направи нищо срещу четирима ни.

— Но…

— Това беше още една заповед, сержант!

След като Джакръм яростно закрачи към лагера, Блауз се обърна към пленника:

— Как се казвате, войнико?

— Сержант Тауъринг, лейтенант. И ако сте разумен мъж, ще ме освободите и ще се предадете.

— Да се предадем? — повтори Блауз, а Игорина и Уозър дотичаха на поляната, въоръжени и паникьосани.

— Ами да. Ще кажа добра дума за вас, когато момчетата ни настигнат. Не ви се ще да знаете колко мъже ви търсят. Може ли да пийна, моля?

— Какво? О, да. Разбира се — притесни се Блауз, сякаш бе уличен в проява на лошо възпитание. — Пъркс, донеси малко чай за сержанта. Защо ни търсят, моля?

Тауъринг го изгледа накриво.

— Вие не знаете ли?

— Не — хладно отвърна лейтенантът.

— Вие наистина не знаете? — Тауъринг се разхили. Бе дразнещо спокоен за овързан човек, а Блауз твърде обезпокоително звучеше като любезен, но притеснен домакин, опитващ се да изглежда твърд и решителен. Поли сякаш гледаше дете, блъфиращо на покер срещу човек на име Док.

— Не искам да си играем игрички, войнико. Стига вече!

— Всички знаят за вас, лейтенант. Вие сте чудовищната команда, така си е! Без да се обиждате, разбира се. Казват, че имате трол и вампир, че и Игор, и върколак. Казват, че… — започна да се киска — … казват, че сте заловили принц Хайнрих с все охраната му и че сте му задигнали ботушите, и сте го пратили да си припка гол-голеничък!

От един от недалечните храсти пропя славей. За известно време, необезпокояван. После Блауз се окопити:

— А, не, всъщност имате грешка. Човекът беше капитан Хоренц…

— Да, бе, точно така, като че ли ще ви каже кой е, като сте му насочили мечове! Чух от един приятел, че сте го сритали в наденицата-с-двата-домата, но още не съм видял снимката.

— Някой е снимал как са го сритали? — изписка Поли, потънала във внезапен ужас.

— Не, не това. Но навсякъде се разнасят копия на окованата му особа, а чух, че били пратени по мрежата и до Анкх-Морпорк.

— Той… той разгневен ли е? — потрепери Поли, проклинайки Ото Вик и снимките му.

— Ами-и, чакай сега да помисля — саркастично подхвана Тауъринг. — Разгневен? Не, не бих казал, че е разгневен. Мисля, че думата е „вбесен“. Или „побеснял“? Да, май че „побеснял“ е по-точно. Сега вече сте много търсени, момчета. Браво на вас!

Дори Блауз усети отчаянието на Поли.

— Ъ-ъ… Пъркс — прокашля се той. — Не беше ли… всъщност ти ли беше…

Фразата обожеизритахпринцавзарзаватите се въртеше безспир в главата на Поли като хамстер в безкрайна въртележка, докато изведнъж се натъкна на нещо солидно.

— Дасър — тросна се тя. — Той се натискаше на млада жена, сър. Ако си спомняте?

Смръщеният израз на Блауз се поотпусна и се превърна в усмивка на детско лицемерие.

— А, да, наистина. Той „притискаше униформата си“ доста усилено, нали?

— Нямаше предвид да я изглади, сър! — яростно отвърна Поли.

Тауъринг хвърли поглед към Уозър, мрачно стиснала арбалет, от който Поли със сигурност знаеше, че се ужасява, и към Игорина, която безусловно предпочиташе да държи хирургически нож, отколкото сабя, и изглеждаше притеснена до повръщане. Поли забеляза тънката му усмивчица.

— Ето на, сержант Тауъринг — обърна се лейтенантът към пленника. — Разбира се, всички знаем, че във военно време бива проявявано известно брутално отношение, но не това бихме очаквали от един принц.9 Ако сме преследвани, защото един галантен млад войник е предотвратил дори още по-възмутителния развой на събитията, то нека бъде така.

— Е, сега вече съм впечатлен — рече Тауъринг. — Истинска рицарска постъпка, а? Той е чест за вас, лейтенант. Някакъв шанс за онзи чай?

Хилавият гръден кош на Блауз видимо се разшири от комплимента.

— Да, Пъркс, чаят, ако бъдеш тъй добър.

„И да ви оставя тримата с този, който положително излъчва намерение за бягство?“ — каза си Поли.

— Би ли могъл редник Гуум да отиде и да донесе… — започна тя.

— Думичка насаме, Пъркс? — сопна се Блауз. Той я дръпна встрани, но Поли не сваляше очи от сержант Тауъринг. Може и да беше овързан, но тя нямаше вяра на човек, който се хили така, когато няма накъде да мърда.

— Пъркс, ти си много ценен кадър, но аз наистина няма да допусна заповедите ми да се оспорват непрекъснато. Все пак ти си мойта свръзка. Мисля, че командвам „добър екипаж“, но искам подчинение. Моля?

Това беше като да те спаси златна рибка, но трябваше да му се признае, че има право.

— Ъ-ъ… съжалявам, сър. — Тя отстъпи и вървя заднишком, докъдето можа, за да не изпусне края на трагедията. После се обърна и затича.

Джакръм седеше край огъня с лъка на пленника върху огромните си колене и кълцаше някаква черна наденица с голям сгъваем нож. Дъвчеше.

— Къде са останалите, сър? — запита Поли, тършувайки за канче.

— Пратих ги да обхождат широк параметър, Пъркс. Прекомерната предпазливост няма да е излишна, ако приятелчето си е пуснало другарчетата наоколо.

… което беше съвсем разумно. Само дето означаваше, че отрядът е пръснат надалеч…

— Серж, сещате ли се за онзи капитан там в казармата? Той бил…

— Имам добър слух, Пъркс. Срита го в царския прерогатив, а? Ха! Става още по-интересно, нали?

— Всичко ще се обърка, серж, просто усещам. — Поли измъкна чайника от поставката и разля половината вода, докато наливаше канчето.

— Дъвчеш ли изобщо, Пъркс?

— Моля, серж? — слиса се тя.

Той й подаде парченце лепкаво, черно… нещо.

— Тютюн. За дъвчене — добави Джакръм. — Предпочитам „Черно сърце“ пред „Весел моряк“, щото е наквасен в ром, но другите викат, че…

— Серж, онзи там ще избяга, серж! Просто го знам! Той командва вместо лейтенанта! Много е дружелюбен и прочее, но си личи по очите му, серж!

— Сигурен съм, че лейтенант Блауз знае какво върши, Пъркс — студено рече Джакръм. — Не ми казвай, че овързан човек може да надвие четирима ви, а?

— О, майчице! — простена Поли.

— Майка ти едва ли знае, че захарта е ей там долу, в старото черно тенеке — невъзмутимо кимна той. Поли сипа малко захар в най-лошия чай, правен някога от войник, и изтича обратно до поляната.

Чудно, но мъжът все още седеше там, с все тъй овързани ръце и крака. „Събратята“ й мандраджии го наблюдаваха застрашително. Поли се поотпусна малко.

— … та така, лейтенант — говореше той. — Няма лошо да го наречем квит, а? Той ще ви пипне скоро, щото вече е лично. Но ако дойдете с мен, ще направя каквото мога да ви се размине лесно. Точно сега не е добре да ви спипа тежката кавалерия. Те нямат кой знае какво чувство за хумор…

— Чаят! — обяви Поли.

— О, благодаря ти, Пъркс — сепна се Блауз. — Мисля, че можем поне да освободим ръцете на сержант Тауъринг, нали така?

— Да, сър — отвърна тя, имайки предвид „Не, сър“. Мъжът протегна овързаните си китки и Поли предпазливо извади ножа си, насочила чашата като оръжие.

— Хитър момък си имате, лейтенант — смигна Тауъринг. — Мисли, че ще му свия ножа. Добро момче.

Поли преряза въжето, светкавично отдръпна ножа и предпазливо поднесе чашата.

— И е направил чая хладък, за да не боли, като му го плисна в лицето. — Той изгледа Поли със спокойния, открит поглед на роден мръсник.

Тя му го върна с подобаващо невинно изражение.

— Ммдаа. Анкх-морпоркците си донесоха в каруца малка печатарска преса оттатък реката — продължи Тауъринг, без да сваля очи от Поли. — За поддържане на духа, така разправят. Изпратиха снимката и до града по щракалките. Не ме питайте как. Ммдаа, хубава снимка. Под надслов „Храбрите зайци сразяват злобенския елит“. Странно, ама май авторът не се е усетил, че това е принцът. За разлика от всички останали! — Интонацията му стана още по-дружелюбна: — Вижте сега, приятелчета, и на мен, щото съм пехотинец като вас, ми е кеф да видя как скапаните коняри стават за смях, тъй че елате с мен и ще се погрижа поне утре да не си легнете оковани. Това е най-добрата ми оферта — Отпи от чая и добави: — Къде по-добра е от онази, която получи масата от вашия Десети, да ви кажа. Чух, че полкът ви бил направо издухан.

Изражението на Поли не се смени, но тя усети, че се свива на топчица зад него. „Гледай го в очите, гледай го в очите. Лъжец. Лъжец!“

— Издухан? — повтори Блауз.

Тауъринг хвърли чашата. С лявата си ръка измъкна арбалета от ръцете на Уозър, с дясната грабна сабята на Игорина и сряза със завитото острие въжето през краката си. Всичко стана мигновено, преди някой от тях да успее да осъзнае промяната в ситуацията. В следващия момент сержантът скочи, удари Блауз през лицето и го сграбчи.

— Беше прав, хлапако — захили се той през рамото на Блауз. — Направо срамота, че не си офицер, а?

Остатъците от разлетия чай попиваха в почвата. Поли бавно се пресегна за арбалета си.

— Недей. Само стъпка, само някой да е помръднал и ще му прережа гърлото! Няма да е първият офицер, който убивам, повярвайте ми…

— Разликата между тях и мен е, че на мен не ми пука.

Пет глави се обърнаха. Фигурата на Джакръм се открояваше на фона на далечната светлина от огъня. Държеше лъка на пленника, опънат докрай и насочен право в сержанта, напълно пренебрегвайки факта, че главата на лейтенанта е на пътя му. Блауз затвори очи.

— Ще застреляш собствения си офицер? — обади се Тауъринг.

— Ъ-хъ. Няма да е първият офицер, който убивам — подхвърли сержантът. — Ти, друже, не отиваш никъде освен в земята. По лесния или трудния начин… не ми пука. — Лъкът изскърца.

— Само блъфираш, господинчо.

— Дума да няма, не съм от мъжете, дето блъфират. Между другото, май така и не ни представиха. Джакръм се казвам.

Промяната у мъжа бе направо физическа. Той сякаш се смали, като че ли всяка клетчица от тялото му тихичко си бе казала: „О, боже!“ Той залитна, а Блауз се олюля.

— Може ли…

— Твърде късно! — процеди Джакръм.

Поли никога не забрави звука, причинен от стрелата.

Настъпи тишина до момента на глухото тупване, когато Тауъринг окончателно загуби равновесие и се свлече на земята.

Джакръм внимателно остави лъка встрани.

— Откри с кого се бъзика — подметна той, сякаш нищо особено не се бе случило. — Жалко, наистина. Изглеждаше свестен тип. Остана ли някаква жълтуга, Пъркс?

Много бавно лейтенант Блауз вдигна ръка към ухото си, през което бе минала стрелата, и после със странна отнесеност загледа кръвта по пръстите си.

— О, съжалявам за това, сър — ведро рече Джакръм. — Просто видях едничката възможност и си казах, е, то това е месестата част. Вземете си една хубава обица, сър, и ще сте на върха на модата! Някаква по-голяма златна обица най-добре.

— Да не вземете да вярвате на ония приказки за Чукалата! — продължи той. — Пълни измишльотини! Ама е добре нещо да се мъти. И така, следващото, което ще направим, е… някой може ли да ми каже какво следва да направим?

— Ъ-ъ… да го погребем? — рискува Игорина.

— Да, ама първо се погрижете за ботушите. Носи малък номер, а пък злобенците имат доста по-добри ботуши от нашите.

— Да откраднем ботушите от умрял човек, серж? — обади се Уозър, все още в шок.

— По-лесно е, отколкото от жив! — Като видя израженията им, Джакръм посмекчи тона: — Момчета, това е война, ясно? Той беше войник, те бяха войници, вие сте войници… тъй да се каже. Никой войник не оставя кльопачка или добри ботуши на вятъра. Погребете ги като хората и кажете там каквито молитви се сетите и дано отидат някъде, където няма война. — Той повиши глас до нормалния си рев: — Пъркс, събери останалите! Игор, покрий огъня и гледай да не личи, че изобщо сме били тук! Тръгваме след точно десет минути! Можем да минем няколко километра преди разсъмване! Нали така, лейтенант?

Блауз все още стоеше като закован, но сега, изглежда, се пробуди:

— Какво? О. Да. Добре. Да, наистина. Ъ-ъ… да. Действайте, сержант.

Огънят осветяваше триумфиращата физиономия на Джакръм. На фона на червените отблясъци малките му тъмни очи бяха като дупки в пространството, ухилената му уста бе порта към ада, фигурата му — като на някакво чудовище от подземните измерения.

„Всичко стана заради него — повтаряше си Поли. — Той се подчини на заповедта. Не направи нищо нередно. Но вместо Уозър и Игор, които хич не ги бива с оръжията, можеше да изпрати Маладикт и Джейд да ни помогнат. Той отпрати останалите. Беше си приготвил лъка. Игра си с нас като с пионки и спечели…“

„Горкият стар войник — спомни си тя как пееше баща й с приятелите си, докато прозорците се заскрежаваха, — горкият стар войник! Ако нявга се цаня отново войник… дяволът ще ми бъде сержант!“

В светлината на огъня усмивката на сержант Джакръм бе кървав полумесец, а куртката му — с цвета на небе над бойно поле.

— Вие сте моите малки момченца — боботеше той. — И аз ще се грижа за вас.

Изминаха над единайсет километра преди Джакръм да обяви почивка. Околността сменяше облика си. Ставаше по-камениста, а дърветата оредяваха. Долината на Нек бе богата и плодородна; изглежда, именно оттук реката бе отмила плодородието, оставяйки проломи и гъсти храсталаци от еднообразни съобщества, които се мъчеха да оцелеят на обеднялата почва. Беше добро място за скривалище. И някой вече се бе крил тук. През дерето минаваше поток, от който в края на лятото бе останало само едно ручейче между скалите. Джакръм явно го бе надушил, защото не можеше да се види от пътеката.

Жаравата от огъня в малкото дере беше още топла. След като я огледа, сержантът мъчително се изправи.

— Някакви като снощните ни приятелчета — сподели той.

— Серж, а не може ли да е просто някой ловец? — запита Маладикт.

— Може, ефрейтор, но не е — каза Джакръм. — Доведох ви тук, щото дерето е затънтено и има вода и добри подходи ей там и там — посочи той. — Пък и има приличен заслон да ни пази от времето и е трудно някой да ни издебне незабелязано. Военно, с други думи. Същото е решил снощи и някой друг. Тъй че докато те ни търсят, ние ще се кютнем кротко там, където вече са претърсили. Иди с неколцина на пост веднага.

Поли пое първа смяна на върха на малка скала в края на дерето. Наистина беше добро място без съмнение. И полк можеше да се скрие тук. Никой не можеше да наближи, без да го забележат. И след като тя се натовари със задължението на редови член от отряда, с малко късмет Блауз щеше да си намери някой да го обръсне, преди да й свърши смяната. В пролука сред дърветата долу се виждаше пътека през гората. Тя се съсредоточи върху нея.

По някое време Тонкър дойде да я смени. Носеше супа. От отсрещната страна на дерето Лофти сменяше Уозър.

— Откъде си, Оз? — запита Тонкър, докато Поли гълташе супата.

Надали щеше да стане беля, ако кажеше.

— Мюнц — призна тя.

— Наистина? Чух, че си работила в кръчма. Как й беше името?

Ох… ето на как стана белята. Но вече нямаше как да излъже.

— „Херцогинята“.

— Онова голямо заведение? Много лъскаво. Отнасяха ли се добре с теб?

— Какво? А… да. Да. Доста добре.

— Биеха ли те понякога?

— А? Не. Никога. — Поли се притесни как ли ще свърши това.

— Скапваха ли те от работа?

Поли се замисли. Всъщност работеше повече от двете прислужнички, пък и те поне имаха по един свободен следобед в седмицата.

— Обикновено ставах първа и си лягах последна, ако това имаш предвид — отвърна и за да смени темата, бързо продължи: — А ти? Познаваш ли Мюнц?

— И двете с Тилда… искам да кажа Лофти, живеехме там.

— О? Къде?

— В девическия техникум. — Тонкър отклони очи.

„А ето в какъв капан може да те вкара баналният разговор“ — помисли си Поли.

— Не е хубаво място, струва ми се — каза, чувствайки се глупаво.

— Да, не беше хубаво място. Доста гадно място. Според нас и Уозър е била там. Вероятно е била тя. Доста ни пращаха да слугуваме. — Поли кимна. Веднъж едно момиче от техникума дойде да прислужва в „Херцогинята“. Пристигаше всяка сутрин с колосана чиста престилка, отделяйки се от редицата много подобни на нея момичета зад една учителка, съпровождани от неколцина мъжаги с дълги пръчки. Беше кльощава, вежлива по някак си безчувствен, трениран начин, работеше много и никога не говореше с никого. След три месеца изчезна и Поли така и не разбра защо.

Тонкър се втренчи в очите й почти с подигравка към невинността й.

— Според нас понякога са я заключвали в специалната стая. Така е то в техникума. Ако не станеш като камък, се чалваш.

— Сигурно с радост сте си тръгнали — беше всичко, което успя да измисли Поли.

— Прозорецът в мазето беше отключен — сви рамене Тонкър. — Но аз обещах на Тилда, че следващото лято ще се върнем.

— О, значи не е било чак толкова зле, а? — Поли с благодарност се поотпусна.

— Не, тогава ще гори по-добре — каза другото момиче. — Някога да си се натъквала на Отец Джуп?

— О, да — каза и чувствайки, че от нея се иска нещо повече, добави: — Понякога идваше за вечеря, когато майка ми… понякога идваше за вечеря. Малко надут, но иначе изглеждаше наред.

— Да — кимна Тонкър. — Биваше го да изглежда.

Още веднъж разговорът бе пресечен от тъмна бездна, която дори трол не можеше да премости. Единственото, което можеше да се направи, бе да се дръпне от края.

— Най-добре да ида да видя лей… рупърта — стана Поли. — Много ти благодаря за супата.

Тя се спусна надолу през сипея и брезовия гъстак, докато стигна поточето, ромолящо през дерето. И там като някакъв ужасен речен бог стоеше сержант Джакръм.

Червената му куртка, като палатка за няколко по-дребни мъже, беше опъната върху близкия храст. Той самият седеше на един камък, свалил риза и провесил надолу тиранти, така че само един жълтеникав вълнен потник спасяваше света от гледката на голите му гърди. Поради някаква причина обаче не беше свалил кивера си. Бръснарските му принадлежности, сред които бръснач като малко мачете и четка, с която човек може да маже тапети, лежаха на камъка до него.

Джакръм плакнеше краката си в потока. Вдигна поглед, когато Поли наближи, и кимна приветливо:

— Добрутро, Пъркс! Не бързай. Никога не бързай за рупъртите. Поседни малко. Свали си ботушите. Дай възможност на краката си да усетят свежия въздух. Грижи се за краката си и краката ти ще се грижат за теб! — Той измъкна големия си сгъваем нож и тютюна за дъвчене. — Сигурен ли си, че не искаш малко?

— Не, серж, благодаря. — Поли седна на един камък на отсрещната страна на потока, който беше само няколко стъпки широк, и започна да си смъква ботушите. Сякаш й бяха заповядали. Но освен това в момента усещаше, че има нужда от ударното въздействие на чистата, студена вода.

— Добро момче! Гаден навик. По-зле е и от пушенето — сподели Джакръм, изрязвайки парче. — Още от съвсем млад го почнах. Ама е по-добре, отколкото да запалиш през нощта, схващаш ли? Щото не си издаваш мястото. Разбира се, налага се да плюеш доста често, ама плюенето в тъмното не личи.

Поли натопи крака. Ледената вода наистина й подейства освежително. Сякаш я върна към живот. Сред дърветата из дерето пееха птички.

— Кажи го, Пъркс! — обади се Джакръм след малко.

— Какво да кажа, серж?

— О, по дяволите, Пъркс, денят е хубав, не го оплесквай! Видях как ме гледаше.

— Е, добре, серж. Това снощи си беше умишлено убийство.

— Нима? Докажи го — спокойно отвърна той.

— Е, не мога, нали? Но беше умишлено. Дори пратихте Игор и Уозър да го охраняват. Дето хич не ги бива с оръжията.

— Колко трябва да ги бива, как мислиш? Четирима от вас срещу овързан човек? Бъркаш. Онзи сержант си беше мъртъв в момента, в който го заловихме, и си го знаеше. Само проклет гений като нашия рупърт можеше да го накара да си въобрази, че има шанс. Ние сме в джунглата, момко. Какво щеше да прави Блауз с него? На кого щеше да го предаде? Щеше ли да го размъква с нас? Или да го върже на дърво и да го остави да рита вълците докато остане без сили? Много по-джентълментско от кротка последна цигара и китка босилек, което той очакваше, и аз му го дадох.

Джакръм бутна тютюна в устата си.

— Знаеш ли каква е главната цел на военното обучение, Пъркс? — продължи. — На всичкото това крещене от дребни тъпунгери като Страпи? Да ви превърне в мъже, които при заповед без колебание ще забият ножа в някой нещастник като онзи, дето, видиш ли, носи грешната униформа. Той е като теб, ти си като него. Той всъщност не иска да те затрие и ти всъщност не искаш да го затриеш. Но ако ти не го убиеш пръв, той ще го стори. Това е то. Не става лесно без обучение. Рупъртите не минават през това обучение, щото са джентълмени. Е, дума да няма, аз категорично не съм джентълмен и ще убивам, когато трябва, и щом казах, че ще ви пазя, никой проклет рупърт няма да ми попречи. Той ми даде уволнителното! — додаде Джакръм, червен от възмущение. — На мен! И очаква да му благодаря! Всички рупърти, при които съм служил, имаха достатъчно акъл да напишат „Грешен адрес“, „На далечна мисия“ или нещо от сорта и да го върнат обратно по пощата, но не и той!

— Какво казахте на ефрейтор Страпи, за да избяга толкова бързо? — изтърси Поли, преди да успее да се спре.

Джакръм я изгледа за момент без всякакво изражение. После издаде странен тих кикот.

— Е, защо ли пък момченце като теб пита такива нещица?

— Защото той просто изчезна и изведнъж по силата на някакво старо правило вие сте отново на първа линия, серж — ядоса се Поли. — Затова питам такива нещица.

— Ха! Няма подобни правила, поне не и такова — подхили се Джакръм, плискайки водата с крака. — Но рупъртите никога не четат устава, освен ако не търсят повод да те обесят, тъй че тоя номер минава. Страпи беше напълнил гащите от страх, знаеш.

— Да, но можеше да се измъкне по-късно — възрази Поли. — Не беше глупав. Да се юрне посред нощ? Ще да е имал наистина неотложна причина да бяга, нали така?

— Леле, как ти сече пипето, Пъркс — ухили се Джакръм. Още веднъж тя изпита усещането, че сержантът се радва, също както й се стори доволен, когато му се изрепчи за униформата. Не беше грубиян като Страпи — отнасяше се към Игорина и Уозър с нещо подобно на бащинска загриженост — но не оставяше на мира Поли, Маладикт и Тонкър, непрекъснато предизвиквайки ги за отпор.

— Върши работа, серж.

— Само си побъбрихме с него тет-ах-тет. Кротичко. За всичките гадни неща, дето могат да се случат виз-ах-ви смутните военни времена.

— Като например да те открият с прерязано гърло? — подметна Поли.

— И това се е случвало — невинно отвърна той. — Знаеш ли, момко, някой ден от теб ще стане адски добър сержант. Всеки глупак може да използва очите и ушите си, но ти използваш мозъка си да ги свържеш.

— Няма да ставам сержант! Свършвам си работата и се връщам у дома! — гневно извика тя.

— Да, и аз така виках някога — подсмихна се Джакръм. — Пъркс, не ми трябват сигнални щракалки. Не ми трябват вестникарски хартийки. Сержант Джакръм знае какво става. Той говори с мъжете, които се връщат — онези, които не щат да говорят с никой друг. Знам повече от рупърта, нищо че той получава писъмца от ЦУ, дето толкова го тревожат. Всички говорят със сержант Джакръм. И в своята голяма дебела глава той всичко навръзва. Сержант Джакръм знае какво става.

— А именно? — простичко попита Поли.

Джакръм не отвърна веднага. Пресегна се с пъшкане и разтри крака си. Потъмнелият шилинг на врата му се провеси напред. Но имаше и още нещо. За момент нещо златно се мерна под отвореното деколте на потника. Нещо обло и златно на златна верижка проблесна на слънчевите лъчи. В следващия миг сержантът се изправи и то се скри от поглед.

— Това е една проклета шантава война, момко — обади се той. — Вярно е, че там не са само злобенските войници. Момчетата разправят за униформи, които не били виждали преди. Бая задници сритахме през годините. Може би наистина са се съюзили и е дошъл нашият ред. Но аз пък си мисля, че са в задънена улица. О, да, знам. Превзели са крепостта. Но трябва да я запазят. А идва зима и всички онези момчета от Анкх-Морпорк и къде ли не са много далеч от дома. Може би все още имаме шанс. Ха, особено сега, когато принцът се е юрнал да търси младия войник, който го е сритал в брачното оборудване. Това значи, че е ядосан. Ще допусне грешки.

— Ами, серж, аз мисля…

— Радвам се, че го правиш, редник Пъркс — прекъсна я Джакръм, изведнъж превръщайки се отново в сержант. — А аз мисля, че след като се погрижиш за рупърта и подремнеш набързо, с теб трябва да покажем на момчетата малко фехтовка. Каквато и да е тая проклета война, рано или късно младият Уозър ще трябва да използва сабята, дето разнася. Тръгвай!

Поли завари лейтенант Блауз седнал с гръб до скалата да нагъва бъркоч от една купа. Игорина прибираше медицинските си пособия. Ухото на Блауз бе превързано.

— Всичко наред ли е, сър? — запита тя. — Съжалявам, че не бях…

— Напълно разбирам, Пъркс, трябва да си поемеш смяната като останалите „момци“ — прекъсна я Блауз, а Поли чу как кавичките се затвориха около думата. — Взех си освежителна дрямка, а кървенето и да си призная, треперенето почти престанаха. Обаче… все пак имам нужда от бръснене.

— Искате да ви обръсна — каза Поли със свито сърце.

— Уж трябва да давам пример, Пъркс, но вие, „момци“, полагате такива усилия, че ме хваща срам. Не мога да не призная, че всички очевидно сте с лица „гладки като бебешко дупе“!

— Да, сър. — Тя измъкна принадлежностите за бръснене и тръгна към огъня, на който постоянно вреше вода. Повечето от отряда спяха, но Маладикт бе седнал със скръстени крака до огъня и правеше нещо по шапката си.

— Чух за пленника снощи — каза той, без да вдига очи. — Не мисля, че елти ще издеяни дълго, а ти?

— Кой?

— Лейтенантът. От това, което чух, Блауз май ще има кофти злополука. Джакръм смята, че е опасен.

— Той се учи, точно както и ние.

— Да, но се предполага елти да знае какво върши. Мислиш ли, че нашият знае?

— И Джакръм е объркан — сподели Поли, доливайки студена вода в чайника. — Май че просто ще продължим напред.

— Ако има докъде да стигнем! — Маладикт протегна кивера си. — Как ти се струва?

Отстрани на шапката, до пакета цигари, се мъдреше тебеширен надпис „Роден да умре“.

— Много… индивидуално — запъна се Поли. — Защо пушиш? То всъщност не е много… вампирско.

— Е, не е речено, че трябва да съм много вампирски — отвърна Маладикт, запалвайки цигара с трепереща ръка. — Заради смученето. Имам нужда от него. На ръбчето съм. Хваща ме кофеиновата абстиненция. Пък и гората не ми действа добре.

— Но ти си вам…

— Да, бе, знам! Ако бях в крипта, нямаше да имам проблем. Но сега непрекъснато си мисля, че съм заобиколен от купища заострени колове. Истината е, че… започва да ме боли. Все едно че прилепясвам отново! Долавям гласовете и потта…

— Шшш — прекъсна го тя, когато Шафти изохка в съня си. — Не можеш! — изсъска. — Каза, че от две години си чист!

— О, кр… кръ… кръвта ли? — каза той. — Кой ти говори за кръв? Говоря за кафето, по дяволите!

— Имаме толкова чай… — започна Поли.

— Ти май не разбираш! Става дума за… жадуване. То никога не престава, само го заменяш с нещо, което не кара хората да те накълцат на кебап! Имам нужда от кафе!

„Защо аз? — проплака наум Поли. — Да не би да ми пише на челото «Кажете ми неволите си»?“

— Ще видя какво мога да направя — смутолеви тя и набързо напълни канчето за бръснене.

Върна се при Блауз с водата, настани го до един камък и забърка малко пяна. Зае се да остри бръснача колкото смееше по-бавно. Когато най-сетне лейтенантът нетърпеливо се прокашля, тя зае позиция, вдигна бръснача и отправи молитва…

… но не към Нуган. Никога към Нуган, откакто майка й почина…

И тогава Лофти дотича през поляната, опитвайки се да извика шепнешком.

— Движение!

Блауз за една бройка не загуби и второто си ухо.

От изневиделица изникна Джакръм, нахлузил ботуши, но все още с висящи тиранти. Той сграбчи Лофти за рамото и я обърна към себе си.

— Къде?

— Там долу на пътя! Кавалеристи! Каруци! Какво ще правим, серж?

— Ще си траем — промърмори той. — Насам ли са се запътили?

— Не, продължиха право нататък, серж!

Джакръм се обърна и изгледа отряда със самодоволно изражение.

— Така-а. Ефрейтор, вземи Карборунд и Пъркс и идете да видите какво става. Останалите, въоръжете се и се опитайте да бъдете смели. Е, лейтенант?

Блауз слисано бършеше пяната от лицето си.

— Какво? О. Да. Погрижете се, сержант!

Двайсет секунди по-късно Поли тичаше след Маладикт надолу по склона. На места сред дърветата се откриваше дъното на долината и поглеждайки натам, тя зърна отблясъци от метал. Поне дърветата бяха покрили горската почва с дебел слой иглички и противно на приетото мнение повечето дървета не бяха отрупани с шумно откършващи се клони. Достигнаха края на гората, където храстите се бореха за място под слънцето и си намериха скривалище за наблюдение.

Конниците бяха само четирима, в непознати униформи и яздеха по двойки пред и зад една малка, покрита с платнище каруца.

— Какво толкова трябва да има в една каручка, че да я охраняват четирима мъже? — прошепна Маладикт. — Сигурно е ценно!

Поли посочи огромното знаме, овесено на забучения на талигата кол.

— Мисля, че е вестникарят. Каруцата е същата. И знамето също.

— Добре тогава, че ни подминаха — изшептя Маладикт. — Да ги изчакаме да изчезнат от поглед и да се скатаем като добри мишленца, а?

Ездачите пътуваха със скоростта на каруцата и в този момент двамата отпред спряха и се обърнаха на седлата си, изчаквайки я да ги настигне. Единият от тях засочи някъде над скритите войници. Чу се вик, прекалено далечен, за да могат да го разберат. Последва някакъв разговор и двама от ездачите се тръгнаха да се връщат по пътя.

— О, да го вземат мътните! — не издържа Поли. — Какво забелязаха?

Ездачите подминаха скривалището им. След няколко мига се чу как конете навлизат в гората.

— Ша търчим ли да ги ’фанем? — обади се Джейд.

— Нека оставим това на Джакръм — възпря ги Маладикт.

— Но ако той ги хване и ако не се върнат… — започна Поли.

— Когато не се върнат — поправи я вампирът.

— … онези другите двама ще станат подозрителни, нали? Единият сигурно ще остане тук, а другият ще тръгне за помощ.

— Тогава ще се промъкнем и ще чакаме — отвърна Маладикт. — Виж, слязоха от конете. Спряха и каруцата. Ако се раздвижат, ще се намесим.

— И какво точно ще направим? — запита тя.

— Ще ги заплашим със смърт — твърдо каза той.

— А ако не ни повярват?

— Тогава ще ги заплашим със смърт на много по-висок глас — отвърна Маладикт. — Доволна ли си? И адски се надявам да имат кафе!