Чудовищна команда

Залезите бяха кратки по това време на годината. От Блауз нямаше знак.

— Гледах, докат веч не можех да скивам — каза Джейд, когато седнаха и загледаха как Шафти приготвя задушеното. — Некои от жените, дето излезоха, беха от онез, дето влезоха тая сутрин.

— Сигурен ли си? — вдигна вежди Джакръм.

— Мож и да сме тъпи, серж — засегна се Джейд, — но ний троловете имаме мно’о… ъ-ъ… ис-устре-ну зръ-нийе. Маса жени влезоха таз вечер също.

— Нощна смяна — обади се Тонкър.

— Е, добре, де, поне опита — сви рамене Джакръм. — Ако е късметлия, вече е в хубава топла килия и са му намерили панталони. Събирайте багажериите, момци. Ще се промъкнем околовръз до нашите и до полунощ ще гушкате възглавничките.

Поли си спомни какво бе казала на Бети преди няколко часа. Човек трябваше да почне отнякъде.

— Искам да се пробваме с крепостта отново — заяви тя.

— Охо. Пъркс, нима? — подметна Джакръм с подигравателна заинтересованост.

— Брат ми е там.

— Значи е на чудесно сигурно място.

— Може да пострада. Гласувам за крепостта.

— Гласувам? — повтори Джакръм. — Бога ми, това е новост. Да гласуваме в армията? Кой иска да бъде убит, момчета, да видим гора от ръце? Хайде, стига, Пъркс!

— Ще опитам, серж!

— Не, няма!

— Само пробвай да ме спреш! — Думите излетяха, преди да успее да ги задържи. „Това е то — каза си тя, — целият свят ме чу. Оттук нататък няма връщане назад. Прекрачих ръба на скалата и надолу е само бездна.“

Джакръм остана безизразен за секунда-две, след което каза:

— Някой друг да гласува за крепостта?

Поли погледна Шафти, която се изчерви. Но:

— Ние — заяви Тонкър. Зад нея, Лофти запали клечка кибрит и я вдигна да се разгори. Това си беше цяла реч от нейна страна.

— Защо, моля?

— Не искаме да киснем в блато — рече Тонкър — И не искаме да ни командват.

— Трябваше да помислите за това, преди да се запишете в армията, момко!

— Не сме момци, серж.

— Момци сте, щом така казвам!

„Е, не че не го очаквах — каза си Поли. — Разигравах го достатъчно пъти в главата си. Ето че се почва…“

— Добре, серж — пое дъх тя. — Време е да си разкрием картите, тук и сега.

— О-о-о, е-е — театрално проточи Джакръм, измъквайки от джоба си смачкания пакет тютюн.

— Какво?

Сержантът седна върху останките от една стена.

— Просто вкарах малко пикантност в разговора — сви рамене той. — Продължавай, Пъркс. Кажи си приказката. Очаквах да се стигне до това.

— Знаете, че съм жена, серж!

— Ъхъ. Не бих ти доверил и яйце да обръснеш.

Отрядът се облещи. Джакръм отвори големия си нож и заразглежда тютюна, като че ли беше най-интересното нещо на света.

— И… ъ-ъ… какво ще направите по въпроса? — Поли чувстваше, че излиза от релсите.

— Не ’нам. Не мога да направя нищо, нали? Такава си родена.

— Вие не казахте на Блауз!

— Ъхъ.

На Поли й се щеше да избие проклетия тютюн от ръката му. Сега, когато се бе съвзела от изненадата, се почувства някак обидно от тази липса на реакция. Все едно някой да отвори вратата точно преди таранът ти да я удари; внезапно се оказва, че си се залетял из сградата, без да си сигурен как да спреш.

— Да, ама всички сме жени, серж — намеси се Тонкър. — Какво ще кажете за това?

Джакръм отряза от тютюна.

— Е, и? — все тъй погълнат от заниманието си каза той.

— Какво? — не издържа Поли.

— Да не мислите, че никой преди вас не е опитвал? Да не мислите, че сте единствените? Да не мислите, че старият серж е глух, сляп и малоумен? Можете да се лъжете взаимно, а и всеки може да изпързаля рупърт, но не можете да метнете Джакръм. Не бях сигурен за Маладикт и все още не съм, щото вампирите кой ги знае? И за теб не съм сигурен, Карборунд, щото за троловете на кой му пука? Без да се засягаш.

— Няма нищо — избоботи Джейд. Тя улови погледа на Поли и сви рамене.

— Не мога много да ви различавам, щото не познавам кой знае колко тролове. Но теб те усетих на първата минута, Оз. По очите, струва ми се. Като че… гледаше да видиш колко те бива.

„О, по дяволите!“ — каза си Поли.

— Ъ-ъ… дали у мен има чифт ваши чорапи?

— Ъхъ. Добре изпрани, бих добавил.

— Ще си ги получите веднага! — Тя сграбчи колана си.

— Като му дойде времето, Пъркс, като му дойде времето, няма нужда да бързаш — рече Джакръм, вдигайки ръка. — Добре изпрани, моля.

— Защо, серж? — извика Тонкър. — Защо не ни издадохте? Имахте хиляда възможности!

Джакръм прехвърли тютюна от буза в буза и известно време постоя дъвчейки, втренчен в нищото.

— Не, не сте първите. Виждал съм няколко. В повечето случаи самички, все уплашени… и в повечето случаи не изтрайваха дълго. Но една-две от тях бяха прекрасни войници, наистина прекрасни войници. А като ви видях вас, и си рекох: „Е, сега, рекох си, чудно как ли ще се справят, като разберат, че не са сами?“ Чували ли сте за лъвовете? — Те кимнаха. — Е, той лъвът по принцип е един голям стар пъзльо. Ако си търсите белята, хванете се с лъвица. Те са кръвници и ловуват заедно. Навсякъде е така. Ако търсите голяма беда, гледайте женските. Дори и насекомите, нали? Има един вид бръмбари, при който тя отхапва неговата глава точно докато той си изпълнява брачните задължения. Ето на това аз му викам сериозна беда. От друга страна, както съм чувал, той продължава независимо от всичко, тъй че може би при бръмбарите е различно.

Той изгледа гипсираните им изражения.

— Не? Е, май си помислих: „Цял куп момичета наведнъж, това е… странно. Може пък да има причина.“ — Поли забеляза как хвърля поглед към Уозър. — Както и да е, нямаше да ви посрамя пред малка жаба като Страпи, а после стана цялата оная работа в Плоц, а пък след това, ами, така да се каже, направо препускахме, увлечени в гонитбата, без да имаме време да слезем. Справихте се добре, момци. Много добре. Съвсем мъжки.

— Отивам в крепостта — заяви Поли.

— О, не се тревожи за рупърта! Сигурно в момента се наслаждава на пълна купа бъркоч. Той е бил в училище за млади джентълмени, така че в затвора ще се чувства също като в доброто старо време.

— Все пак отиваме, серж. Съжалявам — каза Поли.

— О, Пъркс, не казвай „съжалявам“, справяше се толкова добре досега — горчиво отвърна Джакръм.

Шафти се изправи.

— И аз отивам. Мисля, че… годеникът ми е там.

— Аз трябва да отида — промълви Уозър. — Херцогинята направлява стъпките ми.

— Значи и аз ще дойда — каза Игорина. — Сигурно ще съм необходима.

— Не ми се верва да мина за перачка — избоботи Джейд. — Шъ остана тук да пазя Мал. Ха, ако му се ще да захапе некое гърло, като се събуди, бая шъ му се изтъпят зъбите!

Те се спогледаха безмълвно, притеснени, но предизвикателни. И тогава някой бавно заръкопляска.

— О, прекрасно! — възкликна Джакръм. — Отбор юнаци, а? Пардон… посестрими. О, боже, о, боже! Слушайте, Блауз беше глупец. Сигурно зарад’ всичките ония книги. Нищо чудно да е изчел всичко по темата колко благородно е да умреш за родината си. Никога не съм бил толкова запален по четенето, но знам, че заради тая работа изгиват други бедни души.

Той прехвърли черния си тютюн от буза в буза.

— Искам да сте на сигурно, момчета. Долу в мелето от мъже, мислех, ще мога да ви измъкна от това, без значение колко приятели е изпратил подире ви принцът. Гледам ви, момци, и си мисля: „Горките момченца, та вие не знаете нищо за войната!“ Какво ще правите? Тонкър, ти си добър стрелец, но след първия изстрел кой ще ти пази гърба, докато заредиш? Пъркс, ти знаеш един-два трика, но ония в замъка може да знаят четири-пет. Ти си добър готвач, Шафти; жалко, ще бъде прекалено напечено там. Херцогинята ще отклони ли стрелите, Уозър?

— Да. Ще го стори.

— Надявам се да си прав, момко! — Джакръм я изгледа продължително. — Аз лично съм се убедил, че религията в битка върши работа колкото шоколадов щит. Бих добавил, че ако принц Хайнрих ви хване, ще ви трябва нещо повече от молитва.

— Ще се опитаме, серж — настоя Поли. — В армията няма нищо за нас.

— Ще дойдете ли с нас, серж? — запита Шафти.

— Не, момко. Аз като перачка? Съмнявам се. Пък и май нямам ни една пола в багажа. Ъ-ъ… само един въпрос, момчета. Как смятате да влезете?

— Сутринта. Когато другите започнат да влизат — каза Поли.

— Всичко сте планирали, а, генерале? И ще сте маскирани като жени?

— Ъ-ъ… ние сме жени, серж — напомни тя.

— Да, момко. Техническа подробност. Но натъкмихте рупърта със всичките си джунджурийки, нали? Какво ще правите, ще кажете на стражите, че в тъмното сте сбъркали шкафа?

Отново настъпи неловка тишина. Джакръм въздъхна:

— Това не е нормална война. Все пак казах, че ще се грижа за вас. Казах, че вие сте моите малки момченца! — Очите му заблестяха. — И все още сте, нищо че светът се обърна с краката нагоре. Само се надявам, госпожице Пъркс, да сте понаучили един-два трика от стария серж, макар и да смятам, че можете и сама да си измислите няколко. А сега най-добре да взема да ви натъкмя, а?

— Дали не можем да се промъкнем до селата, откъдето идват прислужничките и да откраднем нещо? — предложи Тонкър.

— От шепа бедни жени? — Сърцето на Поли се сви. — Пък и навсякъде ще има войници!

— Добре, де, как да намерим женски дрехи на бойно поле? — ужаси се Лофти.

Джакръм се разсмя, стана, пъхна палци в колана си и се ухили:

— Казах ви, момци, и бъкел не знаете за войната!

… а едно от нещата, които не знаеха, бе, че си има завойчета.

Поли не беше сигурна какво бе очаквала. Навярно мъже и коне. В представите си ги виждаше насред смъртоносна битка, но тя не можеше да продължи вечно. Значи щеше да има палатки. И горе-долу дотук стигаше погледът на представите й. Бе пропуснала да забележи, че армия, поела на война, е нещо като голям преносим град. В него има само един завод и той произвежда мъртъвци, но както всички останали градове този град привлича… обитатели. Най-смущаващото беше бебешкият плач, огласящ редиците от палатки. Тя не беше очаквала това. Нито калта. Нито тълпите. Навсякъде горяха огньове и се разнасяше миризмата на готвено. Това все пак беше обсада. Хората се бяха устроили.

Да се спуснат до равнината в тъмното не бе трудно. Само Поли и Шафти следваха сержанта, който бе казал, че ако са повече, ще е прекалено и във всички случаи ще се набие на очи. Имаше патрули, но вниманието им бе притъпено чисто и просто от повторение. Освен това съюзът не очакваше никой да си направи труда да влезе в долината, камо ли на малки групи. А мъже в тъмнината вдигат шум доста повече от една жена. В здрача откриха борогравски караул по шума, който вдигаше, опитвайки се да изсмуче остатък от вечерята от зъбите си. Но друг часови ги забеляза, когато бяха на хвърлей от палатките. Беше млад и все още ентусиазиран.

— Стой! Кой е там? Приятел или враг! — Светлината от един огън се отрази от арбалет.

— Виждате ли? — прошепна Джакръм. — Ето кога униформата ви е приятел. Не се ли радвате, че сте с нея?

Той пристъпи напред и изплю храчка тютюн между краката на младия часовой.

— Аз съм Джакръм. Сержант Джакръм. А за останалото… ти решавай.

— Сержант Джакръм? — Момчето остана с отворена уста.

— Да, момко.

— Онзи, дето е убил шестнайсет мъже в битката при Зоп?

— Бяха само десет, но браво, че го знаеш, добро момче!

— Джакръм, който пренесъл генерал Фрок през двайсет и пет километра вражеска територия?

— Точно тъй.

Поли видя зъби в здрача, когато часовоят се усмихна.

— Татко ми е казвал, че се е бил с вас при Блъндербърг!

— А, това беше гореща битка, наистина!

— Не, той имаше предвид в кръчмата, след това! Той ви щипнал питието и вие сте го фраснали в ченето, пък той ви сритал в топките, а вие сте го изръгали в корема, пък той ви насинил окото и после вие сте го ударили с една маса и когато се свестил, другарите му го черпили с бира цялата вечер, зат’ва, че успял да фрасне почти три пъти сержант Джакръм. Той разправя случката на всяка годишнина и всеки път наново се вбес… си спомня.

Джакръм се замисли за момент и след това смушка с пръст младежа.

— Джо Хубукурк, нали?

Усмивката се разтегли дотам, че горната част на главата на младежа имаше опасност да падне.

— Ще се хили цял ден, като му кажа, че си го спомняте, серж! Той казва, че там, където пикаете, трева не пониква!

— Е, какво може да отвърне един скромен човек на това, а? — подметна Джакръм.

Но тогава младежът се намръщи.

— Странно, обаче той си мислеше, че сте умрели, серж.

— Кажи му, че залагам шилинг, че не съм. Как се казваш, момко?

— Ларт, серж. Ларт Хубукурк.

— Радваш се, че си в армията, а?

— Да, серж — патриотично отвърна Ларт.

— Само обикаляме, момко. Предай на баща си, че съм питал за него.

— Непременно, серж! — Момчето изкозирува като за почест. — Това е велик момент за мен, серж!

— Всички ли ви познават, серж? — прошепна Поли, когато се отдалечиха.

— Ами да, горе-долу. От нашите, де. Ще си позволя да кажа, че повечето врагове, които ме срещат, не помнят хич нищо след това.

— Никога не съм си представяла, че ще е така! — изшепна Шафти.

— Как? — запита Джакръм.

— Има жени и деца! Магазини! Мирише на топъл хляб! Като… град е.

— Да, ама нашата цел не е да обикаляме главните улици. След мен, момци! — Сержант Джакръм, внезапно придобил лукав израз, се шмугна между две големи купчини кутии и изникна до ковачница с греещо в здрача огнище.

Тук палатките бяха отворени. Оръжейници и сарачи работеха на светлините на фенерите, сенки потрепваха в калта. Поли и Шахти трябваше да се отдръпнат от пътя на мулешки керван. Всяко муле беше с по две бурета на гърба; те направиха път на Джакръм. „Може би и с тях се е срещал преди — помисли си Поли. — Може би наистина познава всички.“

Сержантът вървеше като човек с преважни дела. Поздравяваше другите сержанти с кимване, вяло козируваше на малкото офицери наоколо и пренебрегваше всички останали.

— Идвали ли сте тук преди, серж? — прошепна Шафти.

— Не, момко.

— Но знаете къде отивате?

— Точно така. Не съм бил тук, но познавам бойните полета, особено когато всеки е имал възможност да се окопае. — Джакръм подуши въздуха. — А, чудничко! Това е то. Само изчакайте тук.

Той изчезна между две купчини дърва. Дочу се приглушен разговор и след малко сержантът се появи с малка бутилка.

Поли се усмихна.

— Това ром ли е, серж?

— Браво на малкото ми келнерче! Дума да няма, щеше да е чудесно, ако беше ром! Или уиски, или джин, или бренди. Но това тук не носи нито едно от тези прекрасни имена. Това е истински първак. Чист главорез.

— Главорез? — не разбра Шафти.

— Една капка и си мъртва — обясни Поли.

Джакръм светна, като учител, горд от своя ученик.

— Точно тъй, Шафти. Това е самоделка. Където и да се съберат мъже, някой все ще сложи нещо да ферментира в гумен ботуш, ще го дестилира в изгнил котел и ще го пробута на събратята си. Съдейки по миризмата, тоя път са накиснали плъхове. Като цяло ферментират добре. Искаш ли глътчица?

Шафти се дръпна като попарена от предложената й бутилка. Сержантът се захили.

— Добър момък! Карай си на бира!

— Офицерите не го ли забраняват? — попита Поли.

— Офицерите? Те пък изобщо какво знаят? А това тук го купих от сержант. Гледа ли ни някой?

Поли се взря в мрака.

— Не, серж.

Джакръм сипа малко от течността в шишкавата си длан и наплиска лицето си.

— Уаа-ух! Пари като коприва! А сега да утрепем зъбните бацилчета. Всичко както си му е редно. — Той сръбна от бутилката, плю и я запуши. — Отврат! Добре, да вървим!

— Къде отиваме, серж? — обади се Шафти. — Вече може да ни кажете, нали?

— На едно тихо местенце, където нуждите ни ще бъдат удовлетворени. Ще трябва да е тук наблизо.

— Воните като спиртоварна, серж! — притесни се Шафти. — Ще ви пуснат ли, ако сте пиян?

— Да, Шафти, момко, ще ме пуснат! — Джакръм тръгна отново. — По простата причина, че джобовете ми подрънкват и лъхам на пиячка. Всички се радват на богати пияндета. А-а… ей там долу в тази падинка, там ще да е нашият… да, прав бях. Това е мястото. Закътано, някак деликатно. Вижте дали няма някакви дрехи на простора, момчета!

Зад пет-шест мърляви палатки в падинката, която беше по-скоро яма, издълбана от зимните валежи, бяха опънати няколко простора. Дори и да е имало нещо на тях, вече бе скрито от тежката роса.

— Язък! — измърмори Джакръм. — Добре, значи ще трябва да действаме по трудния начин. Помнете: просто се дръжте естествено и слушайте какво говоря.

— Т-треперя, серж — прошепна Шафти.

— Добре, добре, много натурално! Това е нашето местенце, струва ми се. Тихо и спокойно, никой не ни наблюдава, приятна пътечка там отстрани до просторите… — Той се спря пред една доста голяма шатра и почука по забучената табела с палката си.

— УбаВите ГалъБици — прочете Поли.

— Е, тези дами не са били наети заради правописа им — сви рамене Джакръм и побутна входа на шатрата.

Зад него се откри задушно малко пространство, нещо като брезентено преддверие. Една тромава, враноподобна жена в черна вълнена рокля се надигна от стола си и измери триото с най-пресметливия поглед, който Поли бе виждала. Завърши с оценка на ботушите й.

Сержантът свали шапка и с весел, приповдигнат тон, от който се ръсеше бренди и сливов пудинг, каза:

— Доб’р вечер, мадарм! Сержант Смит съм, да, действително! Моя милост и тия храбри момци тук имахме голямото щастие да придобием военни трофеи, ако схващате за какво иде реч, и единственото, за което жадуваха, направо жадуваха, бе да отидем до най-близкото почтено заведение, където да станат мъже!

Мънистените очички отново се впиха в Поли. Шафти, с уши светнали като сигнални фарове, бе заковала очи в пода.

— Това май ще е работа и половина — кратко рече жената.

— По-права не може и да сте, мадарм! — засия Джакръм. — По две от вашите нежни цветя на калпак ще са достатъчни, мисля. — Разнесе се звън, когато Джакръм, леко залитайки, сложи няколко златни монети на паянтовата масичка.

Нещо в блясъка им тотално размрази обстановката. Лицето на жената се пречупи в усмивка, лепкава като смазани плужеци.

— Е, за нас винаги е чест да забавляваме Чукалата, сержант! Бихте ли желали… господа, да ме последвате до, ъ-ъ, вътрешното светилище?

Поли долови много тих шум зад гърба си и се обърна. Не беше забелязала човека, седящ на стол до вратата. Трябва да беше човек, защото троловете не бяха розови; в сравнение с него Веждата от Плюн направо изглеждаше като плевел. Беше облечен в кожа — явно нея бе чула да проскърцва — и очите му бяха полупритворени. Когато видя, че го гледа, мъжът й намигна. Не беше приятелско смигване.

Има моменти, в които плановете внезапно се провалят. Не е добре да разбереш това насред осъществяването им.

— Ъ-ъ, серж — обади се тя.

Сержантът се обърна, видя паническата й физиономия и се направи, че едва сега забелязва охраната.

— О, боже, къде са ми обноските? — възкликна той и залитна, ровейки в джоба си. Измъкна златна монета, която постави в дланта на удивения мъж. После се обърна, потупвайки нос с изражение на идиотска многозначителност.

— Едно съветче, момци: Винаги давайте бакшиш на охраната! Той държи сбирщината навън, а това е много важно. Много важен човек.

Той се заклатушка обратно до жената в черно и силно се оригна.

— А сега, мадарм, ако може да се срещнем с тези видения от прелести, които криете зад свенливостта си?

„Зависи — помисли си Поли няколко секунди по-късно — как, къде и след колко бутилки имаш подобни видения.“ Беше чувала за тези места. Прислужването в кръчма наистина обогатяваше знанията. И в родния й град имаше няколко жени, които бяха, по думите на майка й, големи хубостници, и на дванайсет години Поли бе получила шамар за това, че попита колко по-грозни трябва да бъдат тогава. Те бяха Поругание за Нуган, но мъжете винаги намираха място в своята религия за мънички прегрешения чат-пат.

Думата, с която човек би могъл да опише четирите жени, настанени във вътрешното помещение, ако искаше да бъде любезен, беше „уморени“. Ако не искаше да е любезен, цял куп думи направо висяха във въздуха.

Жените вдигнаха очи без особен интерес.

— Това са Вяра, Морал, Грация и Утеха — обяви съдържател ката. — Нощната смяна все още не е дошла, опасявам се.

— Сигурен съм, че тези красавици ще бъдат много възпитателни за нетърпеливите ми момчета — каза сержантът. — Но… мога ли да си позволя да попитам за вашето име, мадарм?

— Аз съм госпожа Душевадска, сержант.

— А малкото ви име, простете?

— Долорес — отвърна госпожа Душевадска — за… близките ми приятели.

— Е, Долорес — подхвана Джакръм, а от джоба му се дочу звън на монети, — ще си го кажа направо и честно, понеже виждам, че сте дама с широко сърце. Тези крехки цветчета са си много добре по своему, понеже знам, че модата напоследък е момичетата да имат по себе си по-малко мръвка, отколкото по месарски молив, но господин като мене, който е обиколил света и е видял едно-две нещица, тъй да се каже, научава ценността на… зрялостта. — Той въздъхна. — Да не споменавам за Надежда и Търпение. — Монетите подръннаха отново. — Може би с вас, мадарм, бихме могли да се оттеглим в някой уютен буудуар и да обсъдим въпроса над ликьорче-две?

Госпожа Душевадска премести поглед от сержанта на „момците“ към антрето и отново към Джакръм, наклонила глава с тънка, пресметлива усмивка на устните си.

— Да-а — измърка тя. — Вие сте голям мъж, сержант Смит. Нека разтоварим… тегобите ви.

Тя хвана под ръка сержанта, който смигна закачливо на Поли и Шафти.

— Е, добре се уредихте, момци! — изкикоти се той. — Ама гледайте да не се увлечете много, щото като ви свирна, по-добре да приключите каквото там вършите, ха-ха, и да ми се явите веднагически. Дългът ни зове! Помнете добрата традиция на Чукалата! — С кискане и препъване той напусна стаята под ръка със съдържателката.

Шафти бързо се приближи до Поли и прошепна:

— Серж добре ли е, Озър?

— Само малко прекали с пиенето — високо отвърна Поли, а четирите момичета станаха.

— Но той… — Шафти бе сръгана в ребрата, преди да успее да продължи. Едно от момичетата внимателно остави ръкоделието си, подхвана ръката на Поли, озари я с чудесно оттренирана заинтересованост и каза:

— Хубавец си ти… как ти е името, миличък? Аз съм Грация.

— Оливър — смутолеви Поли. И каква, по дяволите, беше добрата традиция на Чукалата?

— Виждал ли си някога жена без дрехи, Оливър? — Момичетата се закискаха.

За момент изненадана, Поли сбърчи вежди.

— Да — отвърна тя. — Разбира се.

— О-о-о, май си имаме истински Дон Джо-анн, момичета — възкликна Грация и отстъпи крачка. — Май ще трябва да викаме подкрепления! Какво ще кажеш двамата с теб и Морал да отидем до едно кътче, което знам, а приятелчето ти да погостува на Вяра и Утеха? Утеха много я бива с млади мъже, нали, Утеха?

Сержант Джакръм бе сбъркал в описанието си на момичетата. Три от тях наистина бяха с доста порции назад от здравословните килограми, но когато Утеха стана от голямото кресло, стана ясно, че креслото всъщност е съвсем малко, а повечето от него е била Утеха. За грамадна жена тя имаше дребно лице, което изглеждаше смръщено от сключените над прасешките оченца вежди. На едната си ръка имаше татуировка на череп.

— Той е млад — каза Грация. — Ще се оправи. Хайде, Дон Джо-анн…

В известен смисъл Поли почувства облекчение. Момичетата не й допаднаха. О, професията можеше да погуби всеки, но тя бе срещала някои от градските момичета със смутни добродетели и те имаха живец, какъвто не успя да открие в тези.

— Защо работите тук? — запита тя, когато влязоха в малко, отделено с брезент пространство. По-голямата част от него бе заета от паянтово легло.

— Знаеш ли, май си малко младичък за тоя тип клиенти — подметна Грация.

— Кой тип?

— О, тия, дето са светена вода ненапита. „Какво търси момиче като теб на такова място?“ и тем подобни. Жал ли ти е за нас, а? Тук поне, ако нещата загрубеят, Гари е отвън и след като свърши с мръсника, казваме на полковника и копелето отива в дранголника.

— Аха — потвърди Морал. — Както чуваме, сред жените на четирийсет километра околовръст ние сме най-защитените. Дъртата Душевадска не е толкова лоша. Дава ни джобни и ни храни, пък и не ни бие, което не може да се каже за съпрузите, а и не се скитаме безпризорни, нали?

„Джакръм се примири с Блауз, защото трябва да има все някакъв офицер — помисли си Поли. — Ако не е един, ще бъде друг. А на сама жена й трябва мъж, докато мъжът си е сам господар. Панталони. Това е тайната. Панталони и чифт чорапи. Никога не съм си мислила, че ще бъде така. Слагаш панталони и светът се променя. Вървим по различен начин. Държим се по различен начин. Гледам тези момичета и си мисля: «Идиотки! Вземете си намерете някакви панталони!»“

— Може ли да се съблечете, моля? — каза тя. — Май е по-добре да побързаме.

— Е, тоя е баш от Чукалата — ухили се Грация, смъквайки роклята си. — Наглеждай си сиренцата, Мори!

— Ъ-ъ… това защо да значи, че сме от Чукалата? — Поли се престори, че разкопчава куртката си. Щеше й се да вярва в някого, към когото може да отправи молитва да чуе по-скоро сигнала за отбой.

— Щото вие, момчета, винаги си гледате бизнеса — отвърна Грация.

А може би все пак имаше някой, който да чуе молбите. Сержантът изсвири.

Поли грабна роклите и се втурна навън, без да обръща внимание на виковете зад гърба си. На входа се сблъска с Шафти, препъна се в пъшкащият Гари, видя Джакръм, открехнал входа на шатрата, и се изстреля в нощта.

— Насам! — изшептя сержантът, сграбчвайки я за яката, преди да отхвърчи нататък. Тя се завъртя като пумпал. — Ти също, Шафти! Хайде!

Той се засили покрай простора като детски балон, духан от вятъра. Ръцете му бяха пълни с дрехи, които се вееха и танцуваха зад него. На възвишението имаше нисък шубрак, който им се изпречи предателски в здрача. Те се запрепъваха и залазиха през него, докато стигнаха по-висока растителност, където сержантът ги хвана и ги бутна в гъстака. Виковете и крясъците се чуваха по-слабо.

— Сега ще стоим и ще си траем — прошепна той. — Наоколо обикалят патрули.

— Със сигурност ще ни открият — изсъска Поли, а Шафти едва дишаше.

— Не, няма! — възрази Джакръм. — Първо на първо, всички ще тичат към виковете, щото това е естес… ето ги, почват… — Поли чу крясъци в далечината. — И при това са адски тъпи. Предполага се да охраняват периметъра, а тичат към белята в лагера. На всичкото отгоре са се засилили право към светлините, тъй че свърши нощното им зрение! Ако им бях сержант, лошо щеше да им се пише! Хайде! — Той стана и вдигна Шафти на крака. — Добре ли си, момко?

— Б-беше ужасно, серж! Едната там сложи ръка… на… на чорапите ми!

— Е, това рядко се случва, хващам бас с всеки! Но ти се справи добре. Сега тръгваме тихичко и никакви приказки, докат’ не кажа, ясно?

Тичаха десетина минути по покрайнините на лагера. Чуха два-три патрула и когато луната се вдигна, видяха още няколко по хълмовете, но Поли се сети, че колкото и силни да бяха виковете, те бяха само част от огромната мешания от звуци, надигащи се от лагера. От това разстояние патрулите сигурно не ги бяха чули, или поне бяха командвани от войници, които не искаха да си навлекат беля.

В тъмното долови как Джакръм си поема дълбоко дъх.

— Добре, достатъчно се отдалечихме. Не беше зле, момци! Сега вече сте истински Чукала!

— Онзи пазач там не помръдваше — каза Поли. — Вие ли го ударихте?

— Гледай ’са, аз съм дебел. Хората мислят, че дебелаците не могат да се бият. Смятат, че дебелаците са смешни. В голяма грешка са. Клъцнах му гръцмуля.

— Серж! — ужаси се Шафти.

— Какво? Какво? Налиташе ми с бухалката си!

— А защо налиташе, серж? — попита Поли.

— А-а, лукаво войниче си ти! Добре де, ще ти призная, че само набих на мадарм малко акъл в главата, ама, честно казано, знам, когато някой ми подава проклето питие, пълно с приспивателни.

— Ударили сте жена, серж? — извика Поли.

— Да, и може би като се събуди в корсета си, ще реши, че следващия път, в който при нея влезе беден стар пиян дебелак, може и да не е толкова добра идея да се опита да го преджобва — изръмжа Джакръм. — Ако беше успяла, сега щях да съм в канавка, без гащи и с адски голямо главоболие, а ако вие двамата бяхте достатъчно тъпи да се оплачете на офицер, тя щеше да се закълне, че черното е синьо, че поначало не съм имал и пени, бил съм пиян и съм буйствал. А полковникът нямаше да даде и пет пари, защото щеше да си помисли, че сержант, който е достатъчно тъп да се омотае така, сам си го е търсел. Знам, разбирате ли? Грижа се за момчетата си! — В тъмнината се разнесе подрънкване. — Освен това няколко долара в повече няма да са ни излишни.

— Серж, не отмъкнахте касата, нали? — изприщи се Поли.

— Напротив. Заедно с доста от гардероба й.

— Пада им се! — разпалено каза Шафти. — Не беше хубаво място!

— В тая кутия бяха предимно моите пари — додаде Джакръм. — Май че бизнесът не е вървял много напоследък.

— Но това е нечестна придобивка! — изтърси Поли и се почувства кръгъл идиот, че го е казала.

— Не — възрази Джакръм. — Било е нечестна придобивка, а сега е приход от най-обикновена кражба. Животът става доста по-лесен, когато се научите да мислите правилно.