Измина половин час. Поли все още не можеше да се ориентира. Не че не разбираше какво става. Проблемът беше, че преди да успее да разбере това, трябваше да разбере много други неща. Едно от тях беше идеята за „вестник“.

Блауз изглеждаше ту горд, ту разтревожен, но през цялото време нервен. Поли внимателно го наблюдаваше, отчасти защото той разговаряше с човека, който дойде след иконографиста. Беше облечен с широка кожена връхна дреха и бричове за езда и почти през цялото време си записваше разни неща в един тефтер, като от време на време хвърляше удивени погледи към отряда. Най-накрая Маладикт, който имаше добър слух, се оттегли от мястото си до стената и се примъкна към новобранците.

— Значи — снижи глас той, — малко е сложно, но… някой от вас да е чувал за вестници?

— Вторият ми братовчед Игор от Анкх-Морпорк ми е ражкажвал жа тия вештници. Те ша нещо като правителствено ижвештие.

— Ммм… нещо такова. Само че не се пишат от правителството. Пишат се от обикновени хора, които записват разни неща — каза Маладикт.

— Като в дневник? — обади се Тонкър.

— Ммм… не…

Маладикт се опита да обясни. Отрядът се опита да разбере. И все пак нямаше логика. На Поли всичко това й приличаше на куклен театър. В края на краищата защо ще вярваш на нещо написано? Тя определено не вярваше на „Майките на Борогравия!“, което си беше писание на правителството. А ако не можеш да вярваш на правителството, на кого можеш да вярваш?

Почти на всички, като се замисли човек…

— Господин дьо Слов работи за един вестник в Анкх-Морпорк — преразказа Маладикт. — Казва, че губим. Казва, че жертвите се увеличават и войниците дезертират и че населението се изнася към планините.

— З-защо да му вярваме? — настърви се Уозър.

— Ами не видя ли колко ранени и бежанци срещнахме, а и ефрейтор Страпи изчезна, откакто чу, че отива на фронта — изтъкна Маладикт. — Съжалявам, но е истина. Видяхме с очите си.

— Да, ама той е просто някакъв си чужденец! З-защо Херцогинята ще ни лъже? Тоест защо ще ни праща на смърт? — не се отказваше Уозър. — Тя с-се грижи за нас!

— Всички разправят, че печелим — неуверено каза Тонкър след настъпилото неловко мълчание. По лицето на Уозър се стичаха сълзи.

— Не е вярно — възрази Поли. — И аз не мисля, че печелим.

Някой от вас мисли ли, че печелим? — запита Маладикт. Поли огледа лицата им.

— Но да говорим така… това е все едно измяна срещу Херцогинята, нали? — обади се Уозър. — Все едно всяваме Тревога и Униние, нали?

— Може би трябва да сме разтревожени — каза Маладикт. — Знаеш ли как се е озовал тук? Пътува непрекъснато и пише за своя вестник вести за войната. Срещнал е тия кавалеристи горе на пътя. В нашата страна! И те са му казали, че току-що са разбрали, че последните попълнения от Борогравия са тук и че не са нищо повече от, ъ-ъ, „шепа зелени сополанковци“. Разправяли, че ще ни заловят за наше собствено добро и че може да ни снима за вестника си. Казали са му, че би могъл да покаже на всички колко ужасни са нещата, понеже ние сме били утайката по дъното на бъчвата.

— Да, ама така ги натупахме, че се ошашави! — гадничко се ухили Тонкър. — Сега няма какво да напише, а?

— Ммм… не съвсем. Казва, че така е даже по-добре!

— По-добре? На чия страна е той?

— Малко труден въпрос, наистина. Идва от Анкх-Морпорк, но не е точно на тяхна страна. Ъ-ъ… Ото Вик, който му прави снимките…

— Вампирът? Той се разпадна на прах при блясъка на светлината! — прекъсна го Поли. — А после се… възвърна!

— Е, аз тогава стоях зад Карборунд — призна Маладикт. — Но знам начина. Сигурно е имал тънкостенно мускалче с к… кр… кра… не, чакай, мога да го кажа… кръв. — Той пое дъх. — Ето! Никакъв проблем. Крехко мускалче с… както вече казах…, което се строшава на пода и възражда праха. Велика идея! — Маладикт ги дари с анемична усмивка. — Знаете ли, мисля, че той наистина много си харесва работата. Както и да е, той ми каза, че дьо Слов просто се опитва да открие истината. А после я записва и я продава на всички желаещи.

— И хората му позволяват да прави това? — удиви се Поли.

— Явно да. Ото разправя, че командир Ваймс се червенеел по цяла седмица от бяс, но нищо не предприемал.

— Ваймс? Касапина? — повтори Поли.

— Той бил херцог. Но не като нашите. Ото казва, че никога не го е видял да пречуква някого. Ото е въздържател като мен. Няма да излъже някой от своите. Каза ми, че снимката, която е направил, ще бъде изпратена тая вечер по щракалките от най-близкия град. Ще бъде във вестите утре! А тук ще отпечатат копие!

— Как е възможно да се прати снимка по щракалките? — изумя Поли. — Познавам хора, дето са ги виждали. Те са само куп кутии на една кула, която прави трака-трак!

— А, Ото и това ми обясни. Много е гениално.

— Е, тогава как работи?

— О, не разбрах какво ми говореше. Всичко беше свързано с… числа. Но определено звучеше много умно. Както и да е, дьо Слов току-що каза на лей… на рупърта, че вести за шепа момчета, победили обиграни войници, със сигурност ще накарат хората да се заинтересуват!

Хората от отряда се спогледаха овчедушно.

— Беше си малко късмет, пък и Карборунд беше с нас — замрънка Тонкър.

— А аз ги изхитрих — призна Поли. — Имам предвид, не мога да го направя пак!

— Е, и? — вдигна рамене Маладикт. — Нали успяхме! Победихме ги! Следващия път ще ги надвием по друг начин!

— И още как! — оживи се Тонкър. Настъпи момент на всеобщо въодушевление, в който бяха способни на всичко и който продължи цял… момент.

— Само че няма да стане — обади се Шафти. — Просто имахме късмет. Знаеш, че няма да се получи, Маладикт. Всички знаем, че няма да стане, нали?

— Е, не казвам, че можем да превземем, така де, цял полк — възрази Маладикт. — А и лейт… рупъртът си е малко зелен. Но все нещо можем да направим. Старият Джакръм знае какво върши…

— Дума да няма, не съм жесток човек… фрас! — изкикоти се Тонкър и отрядът отвърна с… кискане, точно така, кискане, наистина е кискане, разбра Поли.

— Да, не си — равно рече Шафти. — Никой от нас не е, нали? Защото сме момичета.

Настъпи мъртва тишина.

— Е, да де, с изключение на Карборунд и Озър — продължи Шафти, като че ли тишината изцеждаше от нея думи, които не желаеше да изрича. — И не съм сигурна за Маладикт и Игор. Но зная, че всички останали сме, нали? Имам очи, имам уши, имам мозък. Права ли съм?

В тишината се разнесе слабото громолене, което предхождаше изявленията на Карборунд.

— Ако от това ще ви олекне — протътна с някак си по-песъчлив, отколкото чакълест глас — истинското ми име е Джейд.

Поли почувства как в нея се забиват изпитателни погледи. Разбира се, стана й неудобно. Но не заради очевидното, а по друга причина — от малкия урок, който животът понякога ти набива с пръчка в главата: не си единственият на този свят. И другите са хора; докато ти ги наблюдаваш и те те наблюдават, и обмислят поведението ти, докато и ти обмисляш тяхното. Светът не се върти единствено около теб.

Нямаше възможност да се измъкне от ситуацията. И това някак си беше облекчение.

— Поли — почти прошепна тя.

Загледа въпросително Маладикт, който се усмихна съвсем уклончиво:

— Сега ли е моментът?

Ей, вие, какво висите тук? — викна Джакръм, на педя от тила на Маладикт. Никой не го бе забелязал да приближава; движеше се с подофицерска безшумност, удивляваща понякога дори Игорите.

Усмивката на Маладикт не трепна.

— Чакаме заповедите ви, сержант — обърна се той.

— За умен ли се мислиш, Маладикт?

— Ммм… да, серж! Доста умен — заяви вампирът.

В усмивката на Джакръм нямаше много хумор.

— Добре. Радвам се да го чуя. Не ща още един тъп ефрейтор. Да, знам, че още не си нормален редник, но, ей богу, вече си ефрейтор, щото ми трябва такъв, а ти си най-шикозният асистент. Вземи някакви нашивки от Тройник. Останалите… това да не ви е проклета бабешка седянка, тръгваме след пет минути. Движение!

— Но пленниците, серж… — започна Поли, все още опитвайки се да преглътне разкритието.

— Ще ги завлечем до кръчмата и ще ги оставим там по гащи, овързани и оковани. Като се ядоса, нашият рупърт е бясно дяволче, а? Пък Тройник ще им вземе ботушите и конете. За известно време няма да стигнат далече. Не и по гащи.

— Писарушката няма ли да ги пусне? — обади се Тонкър.

— Не ми пука — сви рамене Джакръм. — Може и да пререже въжетата, но аз ще пусна ключа от оковите в кенефа, а за това ще трябва малко да се поровят.

— Той на чия страна е, серж? — запита Поли.

— Не знам. Нямам им вяра на тия. Не им обръщайте внимание. Не говорете с тях. Никога не говорете с хора, дето си записват разни неща. Военно правило. И освен това: знам, че току-що ви дадох заповед, щото чух проклетото ехо! Хайде, бегом! Тръгваме!

— Повишението, момко, е пътят към ада — бърбореше Скалът, клатушкайки се към Маладикт с две нашивки, висящи от куката му. Ухили се: — Вече ти се полагат по три пенса на ден отгоре, само че няма и да ги видиш, щото не ни плащат, но гледай от добрата страна — няма да получаваш заплатата си с удръжки, пък да знаеш, че дяволски ги бива да начисляват удръжки. По моему, беж назад и си пази кесията!



Дъждът беше спрял. По-голямата част от отряда се мотаеше пред казармата, където сега стоеше малкият покрит фургон на писателя на вести. На фургона бе забучено голямо знаме, но Поли не можа добре да види шарките на лунната светлина. До него Маладикт бе потънал в разговор с Ото.

Център на вниманието обаче бяха кавалерийските коне. Един от тях бе предложен на Блауз, който отказа със смутен вид, промърморвайки нещо относно „лоялност към жребеца си“, който според Поли приличаше на самодвижна поставка за препечен хляб със зъл нрав. Но в случая май беше взел правилно решение, тъй като конете бяха големи, мощни, закалени в битка и кипящи от енергия зверове; ако Блауз яхнеше един от тях, чаталът му щеше да стане на пихтия, а при опит да го обуздае, ръцете му щяха да бъдат откъснати от раменете. Сега по чифт ботуши бяха закачени на седлото на всеки кон, освен на водача, наистина великолепен звяр, на който ефрейтор Скалът седеше като присаден.

— Както знаеш, Тройник, не съм ездач — призна Джакръм, допривързвайки патериците към седлото, — но това тук е адски добър кон.

— Страшно си прав, серж. С него можеш да изхраниш взвод за цяла седмица! — ухили се ефрейторът.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш с нас? — отдръпна се Джакръм. — По тебе сигурно все нещо е останало да ти го клъцнат проклетниците, а?

— Благодаря ти, серж, това е мило предложение. Но бързите коне скоро ще са много търсени, а аз, тъй да се каже, ще съм на партера. Това тук ще си струва тригодишна заплата. — Той се завъртя на седлото и кимна на ротата: — Късмет, момчета! Всеки ден ще вървите рамо до рамо със Смърт, но аз съм го виждал и да знаете, че той понякога намига. И не забравяйте: напълнете ботушите си със супа! — Той подкара бавно конете и изчезна с трофеите си в мрака.

Джакръм го проследи с поглед, поклати глава и се обърна към новобранците:

— Е, хайде, дами… какво е толкова смешно, редник Холтър?

— Ъ-ъ, нищо, серж, просто… си помислих нещо… — отвърна Тонкър, почти задавяйки се.

— Не ти плащат да мислиш, а да маршируваш. Хайде!

Отрядът потегли. Дъждът отслабна съвсем, но вятърът се усили и започна да тропа по прозорците, да вие в изоставените къщи, да отваря и да тръшка врати като някой, който търси нещо, което може да се закълне, че е оставил тук само преди минутка. Нищо друго не помръдваше в Плоц, освен едно пламъче от свещ близо до пода в задната стая на напуснатата казарма.

Свещта бе забучена така, че да опира в памучна връв, омотана между краката на едно столче. Това значеше, че когато свещта намалее достатъчно, ще прогори връвта и ще падне на пода и на неравната пътечка от слама, водеща до куп сламеници, върху които бяха поставени две стари кани с газ за лампи.

Във влажната, мрачна нощ това отне около половин час, след което всички прозорци се разхвърчаха.



Утрото изплува над Борогравия като страшно голяма риба. Един гълъб се издигна над гората, направи лек завой и се насочи право към долината на Нек. Дори оттук се виждаше черната каменна грамада на крепостта, извисяваща се над горската шир. Гълъбът, искрица цел в чисто новата сутрин, ускори полета си…

… и изкряска, когато от небето се спусна тъмна сянка и го сграбчи със стоманени нокти. За миг мишеловът и гълъбът се превърнаха в стремглаво падаща топка, след което мишеловът набра височина и продължи по пътя си.

Гълъбът си помисли: „ООООООООО!“ Но ако беше способен на по-членоразделни мисли и ако знаеше нещичко за това как хищните птици ловят гълъби4, може би щеше да се зачуди защо е сграбчен толкова… нежно. Ноктите не го пресоваха, а го придържаха. Но в случая всичко, които той успя да си помисли, беше: „ООООООООО!“

Мишеловът достигна долината и започна да кръжи над крепостта. В това време една миниатюрна фигурка се откачи от кожените ремъци на гърба му и, много внимателно, прилази към ноктите му. Достигна заловения гълъб, възседна го и обви ръце през врата му. Мишеловът се снижи над една каменна тераса, задържа се за миг на място и освободи хватката си. Гълъбът и човечето се затъркаляха и заподмятаха по плочите сред куп перушина, и накрая замряха.

След време някъде изпод гълъба се разнесе глас:

— Мамка му…

Бързи стъпки затрополиха по камъните и гълъбът бе вдигнат от ефрейтор Бъги Суайърс. Той беше гном, едва петнайсет сантиметра висок. От друга страна, като шеф и единствен член на въздушнодесантното отделение на анкх-морпоркската градска стража той прекарваше повечето си време толкова нависоко, че всички изглеждаха малки.

— Добре ли си, Бъги? — запита командир Ваймс.

— Не чак толкова зле, сър. — Бъги изплю едно перо. — Но не беше елегантно, нали? Следващия път ще стане по-добре. Проблемът е, че гълъбите са прекалено тъпи, за да може да се управляват…

— Какво ми носиш?

— „Вестникът“ прати това от фургона си, сър! Следвах го неотклонно!

Браво на теб, Бъги!

Разхвърча се перушина и мишеловът кацна на назъбения парапет.

— А, ъ-ъ… как му е името? — попита Ваймс. Мишеловът го изгледа с типичния налудничав, отнесен птичи поглед.

— Това е Мораг, сър. Обучена е от пиктсите. Чудесна птица.

— За нея ли платихме една каса уиски?

— Да, сър, и си струва всяка глътка.

Гълъбът се опита да се отскубне от ръцете на Ваймс.

— Тогава изчакайте тук, Бъги, а аз ще кажа на Рег да донесе някой заек. — Той влезе в кулата.

Сержант Ангуа го чакаше до бюрото, задълбочена в „Живия завет на Нуган“.

— Това пощенски гълъб ли е, сър? — обади се тя, когато Ваймс седна.

— Не — отвърна Ваймс. — Изчакай секунда, а? Искам да видя съобщението в капсулката.

Прилича на пощенски гълъб. — Ангуа остави книгата.

— Да, но летящи из въздуха съобщения са Поругание за Нуган — изтъкна Ваймс. — Явно молитвите на благоверните рикошират от тях. По-скоро бих казал, че съм попаднал на нечий загубен любимец и ще проверя в тази малка тръбичка тук дали няма да открия името и адреса на собственика, понеже съм мил човек.

— И всъщност не шпионирате полевите отчети на „Вестника“, нали така, сър? — усмихна се Ангуа.

— Не, нищо подобно. Аз просто съм толкова запален читател, че нямам търпение да видя утрешните вести днес. А господин дьо Слов явно го бива да открива разни неща. Ангуа, искам да спра войната между тези оглупели хора, за да можем всички да се върнем по домовете си, и ако за целта бюрото ми ще трябва да е нацвъкано от гълъби, така да бъде.

— О, съжалявам, сър, не забелязах. Предполагам, че ще може да се изчисти.

— Моля те, иди кажи на Рег да намери някакъв заек за мишелова.

След като тя излезе, Ваймс внимателно разви запушалката на тръбичката и измъкна свитъче много тънка хартия. Разви го, позаглади го и зачете миниатюрния текст. По лицето му пробягна усмивка. После обърна листчето и се вгледа в снимката.

Стоеше все тъй вторачен в нея, когато Ангуа се върна с Рег и половин кофа заешки дреболии.

— Нещо интересно, сър? — полюбопитства Ангуа.

— Ами, да, може да се каже. Плановете се объркват, залозите се отлагат. Ха! О, господин дьо Слов, глупчо такъв…

Той й подаде листчето. Тя внимателно го изчете.

— Браво на тях, сър. Повечето изглеждат петнайсетгодишни, а човек, като види тези драгуни… е, ръстът им е впечатляващ.

— Да, да, може да се каже, може да се каже. — Лицето на Ваймс бе светнало като на някого, който иска да разкаже виц. — Кажи ми, дьо Слов взе ли интервю от разни големи злобенски клечки, когато пристигна?

— Не, сър. Доколкото разбрах, са му отказали. Те всъщност не знаят какво точно е репортер, така че адютантът май го е изхвърлил с изявлението, че е досадник.

— Боже мой, горкият човечец — поклати глава Ваймс, все тъй ухилен. — Ти онзи ден видя принц Хайнрих. Опиши ми го…

Ангуа се прокашля.

— Ами, той, сър, беше… основно зелен с нюанс към синьо, с оттенъци на грллсс и следи от…

— Имам предвид опиши ми го, приемайки, че не съм върколак, който вижда с носа си — уточни Ваймс.

— О, да — сепна се Ангуа. — Съжалявам, сър. Сто осемдесет и девет сантиметра, осемдесет и два килограма, светла коса, синьо-зелени очи, белег от сабя на лявата буза, с монокъл на дясното око, подвити мустаци…

— Добре, чудесна наблюдателност. А сега би ли погледнала „капитан Хоренц“ от снимката?

Тя се вгледа отново и каза много тихо:

— О, боже! Те не са знаели?

— Той не би им казал, нали? Възможно ли е да са го виждали на снимка?

Ангуа сви рамене.

— Съмнявам се, сър. Имам предвид, откъде да я видят? Тук никога не е имало вестник допреди миналата седмица, когато пристигна дьо Слов с цялата си свита.

— Някаква гравюра евентуално?

— Не, това е Поругание, освен ако не е на херцогинята.

— Значи наистина не са знаели. А дьо Слов никога не го е виждал. Но ти го видя, като дойдохме оня ден. Какво мислиш за него? Само между нас си.

— Арогантен кучи син, сър, при това знам за какво говоря. От оня тип мъже, които си мислят, че знаят какво харесват жените и че това е тяхна милост. Много приятелски настроени точно до момента, в който им бъде отказано.

— Глупак?

— Не бих казала. Но не такъв умник, за какъвто се мисли.

— Правилно, де, щото не е казал на приятелчето ни истинското си име. Прочете ли онова накрая?

Ангуа зачете на глас края на съобщението:

— Пери, след като си тръгнаха новобранците, капитанът ме заплаши и ми изнесе страшна тирада. Уви, нямах време да ровя за ключа от оковите в тоалетната. Моля, уведоми възможно най-скоро принца къде са. УДС.

— Изглежда и Уилям не си е паднал много по него — изкоментира тя. — Чудно защо принцът е тръгнал с разузнавателен отряд?

— Каза, че бил арогантен кучи син — подхвърли Ваймс. — Може би просто е искал да отскочи и да види дали леля му още диша…

Той замлъкна. Ангуа се загледа в лицето му, което бе придобило отнесен израз. Тя познаваше шефа си. Според него войната бе просто вид престъпление, като убийството. Не обичаше особено хора с титли и се отнасяше към званието си на херцог по-скоро като към длъжност, отколкото като към стъпало към величието. Имаше странно чувство за хумор. И притежаваше усет за онези неща, които тя наричаше предвестници, онези малки сламчици във вятъра, които подсказваха, че се надига буря.

— По гащи — подхили се той. — Можели са да им клъцнат гърлата. Но не са. Взели са им ботушите и са ги оставили да подскачат до вкъщи по гащи. — Отрядът, изглежда, си бе спечелил приятел.

Тя зачака.

— Жал ми е за борогравците — каза той.

— И на мен, сър.

— О? Защо?

— Религията им ги съсипва. Видяхте ли последните Поругания? Вписани са миризмата на цвекло и хората с рижа коса. С доста нестабилен почерк, сър. А кореноплодните растения са основни тук. Преди три години е било Поругание да се садят кореноплодни там, където са били отглеждани житни или зърнени растения.

Ваймс не реагира и тя си спомни, че той е градско чедо.

— Това означава, че всъщност няма сеитбооборот, сър. Почвата обеднява. Натрупват се болести. Бяхте прав, като казахте, че полудяват. Тези… заповеди са идиотски и всички стопани го знаят. Предполагам, че хората се съобразяват с тях доколкото могат, но рано или късно трябва или да ги нарушат и да се чувстват гузни, или да ги спазват и да страдат. Без причина, сър. Повъртях се наоколо. Много са религиозни, но богът им ги е оставил на сухо. Нищо чудно, че отправят молитвите си предимно към кралското семейство.

Ваймс стоеше втренчен в листчето, доставено от гълъба. След известно време каза:

— Колко е до Плоц?

— Около деветдесет километра — отвърна Ангуа и добави: — Може би шест часа вълчи бяг.

— Добре. Бъги ще те наглежда. Малкият Хенри ще си доприпка до вкъщи или ще се натъкне на някой от своите или вражеските патрули… както и да е. Но когато хората видят тая снимка, работата яко ще се разсмърди. Хващам бас, че дьо Слов щеше да го освободи, ако онзи се беше държал мило и учтиво. Това ще му е за урок как да се отнася със страховитата мощ на справедливата и свободна преса, ха-ха! — Той се изправи и делово потри ръце. — А сега да изпратим този гълъб да си върви по пътя, преди да е залипсвал на някого, а? Накарай Рег да се завлече до базата на вестникарите и да им каже, че гълъбът им е объркал прозореца. Отново.



Добри времена бяха, спомни си Поли.

Не слязоха до речния пристан. Видно бе, че там няма лодка. Не бяха се появили и лодкарят бе тръгнал без тях. Вместо това прекосиха моста и тръгнаха нагоре към гората, предвождани от Блауз, възседнал древния си кон. Маладикт вървеше отпред, а… Джейд формираше тила. Когато по пътя те води вампир, не ти трябва светлина, а трол в тила със сигурност би обезкуражил всякакви лепки.

Никой не спомена лодката. Всъщност никой не продума. Работата беше… работата беше в това, осъзна Поли, че вече не крачеха самотни. Споделяха Тайната. Това беше огромно облекчение и точно сега не изпитваха необходимост да говорят. Все пак може би беше добра идея регулярно да попръдват, да се оригват, да си бъркат в носа и да се почесват по слабините, просто за всеки случай.

Поли не знаеше дали да изпитва гордост, че я бяха взели за момче. „Така, де — каза си тя, — големи усилия положих да го постигна, овладях походката, тоест май трябва да кажа, че си обезженствених походката, ха-ха, и изобретих фалшивото бръснене, а пък останалите дори не се бяха сетили за това, не съм си чистила ноктите от дни и с право мога да заявя, че не отстъпвам по оригване и на най-добрите. Така че, тъй да се каже, стараех се.“ Просто беше малко дразнещо да открие, че се е справила тъй добре.

След неколкочасов поход, когато се разпукваше зората, доловиха миризма на дим. Между дърветата се носеше прозрачна димна пелена. Лейтенант Блауз вдигна ръка, за да ги спре, а Джакръм се приближи до него и взеха да си шепнат.

Поли пристъпи напред.

— Разрешете да прошепна и аз, серж? Мисля, че знам какво е това.

Те се опулиха срещу нея. След миг сержантът каза:

— Добре, Пъркс. Давай напред тогава, да видим дали си прав.

Тази развръзка не бе хрумнала на Поли, но вече нямаше измъкване. Като видя изражението й, Джакръм поомекна и кимна към Маладикт:

— Иди с него, ефрейтор!

Те загърбиха отряда и тръгнаха внимателно напред през килима от новообрулени листа. Миризмата бе остра и ароматна, но преди всичко, позната. Поли се насочи към едно място, където подрастът се възползваше от по-ярката светлина на едно сечище и се провря през редкия лесков храсталак. Тук димът бе по-гъст и леко се движеше.

Храсталакът свърши. На няколко метра оттам, насред голямо петно изсечена гора, един насип като малък вулкан бълваше пламъци и дим във въздуха.

— Жижница — прошепна Поли. — Просто глина, наслоена около купчина лески. Сигурно жарта тлее тук от дни. Може би снощи я е подхванал вятърът и огънят се е разгорял. Вече няма да станат добри въглища. Гори прекалено бързо.

Прокраднаха се край мястото, придържайки се към храстите. По сечището бяха пръснати и други глинени кули, от чиито върхове се проточваха тънки струйки дим. Имаше и няколко недостроени пещи с натрупана около тях наръчи лескова дървесина. И една колиба. В тишината не се долавяше нищо освен припукването на отмиращия пожар.

— Въглищарят е мъртъв или полумъртъв — сподели Поли.

— Мъртъв е — каза Маладикт. — Долавям миризмата на смъртта.

— Усещаш я въпреки пушека?

— Разбира се. Обонянието ни е много чувствително за някои неща. Но ти как разбра?

— Тези хора бдят над пещите като ястреби. — Поли се вторачи в колибата. — Ако беше жив, нямаше да остави нещата така. В колибата ли е?

— В колибата са — равно отвърна Маладикт и закрачи през димящото поле.

Поли се впусна след него.

— Мъж и жена? — разтревожи се тя. — Съпругите им често живеят с…

— Не мога да кажа. Не и когато са стари.

Колибата беше стегната надве-натри от оплетени лескови клонки и покрита с чергило; въглищарите често се местеха от гора на гора. Нямаше прозорци; за врата служеше една дрипа. Тя беше отместена; входът — тъмен.

„Сега трябва да се държа мъжки“ — помисли си Поли.

На леглото лежеше жена, а мъжът бе проснат на пода. Имаше и други детайли, които очите виждаха, но умът пропускаше. Имаше много кръв. Съпрузите бяха стари. Нямаше да остареят повече.

Отново навън, Поли неистово си поемаше въздух.

— Мислиш ли, че е дело на онези кавалеристи? — най-накрая успя да продума тя и тогава забеляза, че Маладикт трепери. — О… кръвта…

— Мога да се справя с това! Няма нищо! Само трябва да се настроя правилно, няма проблем! — Той се подпря на колибата, дишайки тежко. — Хайде, добре съм! И не надушвам никакви коне. Защо не използваш очите си? След дъжда цялата земя се е превърнала в хубава мека кал, в която липсват следи от копита. За сметка на това има много отпечатъци от стъпки. Това е наше дело.

— Не ставай глупав, ние бяхме…

Вампирът се наведе и извади нещо изпод нападалите листа. Обърса калта с палец. Кокардата от тънко пресован месинг бе със символа на зрялото сирене.

— Но… аз мислех, че ние сме добрите момчета — омаляло каза Поли. — Имам предвид, ако приемем, че сме момчета.

— Аз мисля, че имам нужда от кафе — заяви вампирът.

Загрузка...