Чудовищна команда

Шокирана, замаяна, объркана и почти задушена, Поли изскочи навън в нощта и се добра до вратата на заслона. Но едва я бе затворила и все още мигаше в мрака, когато вратата отново се отвори с трясък, пропускайки вятъра, дъжда и ефрейтор Страпи.

— Хайде, хайде! Долу ръцете от… е, вие не можете и да си ги намерите… и по-бързо с чорапите! Раз, два, раз, два…

Изведнъж около Поли настъпи меле от тела, които скачаха или падаха върху нея. Мускулите им явно се подчиняваха директно на гласа, защото ничий мозък не можеше да включи толкова бързо. Действайки съгласно подофицерския закон, ефрейтор Страпи правеше бъркотията още по-объркваща.

— Пълна скръб сте, тълпа бабички щяха да се справят по-добре от вас! — крещеше той със задоволство, докато хората се блъскаха, търсейки шинели и обувки. Строй се! Обръсни се! Всеки в полка да е гладко обръснат, по заповед! Облечи се! Уозър, държа те под око! Мърдай! Мърдай! Закуска след пет минути! Последният остава без наденица! О, небеса, ама че проклета сбирщина!

Четиримата не толкова висши конници Паника, Объркване, Неведение и Врява превзеха стаята, подклаждайки мръснишкото ликуване на ефрейтор Страпи. Въпреки всичко Поли се шмугна през вратата, извади малко тенекиено канче от мешката си, потопи го в каца с вода, закрепи го на една стара бъчва зад кръчмата и започна да се бръсне.

И това го беше тренирала. Тайната се криеше в стария убийствен бръснач, който тя надлежно изтъпи. После всичко се свеждаше до четката за бръснене и пяната. Наплескай много пяна, остържи много пяна, и готово, нали? Явно съм приключил, сър, вижте колко ми е гладка кожата…

Бе насред бръсненето, когато глас в ухото й кресна:

— Какво си мислиш, че правиш, редник Пръц?

Добре, че бръсначът беше тъп.

— Пъркс, сър! — Тя изтри носа си. — Бръсна се, сър! Името ми е Пъркс, сър!

— Сър? Сър? Не съм сър, Пръц, а съм, дявол да го вземе, ефрейтор, Пръц! Т’ва значи да ми казваш „ефрейтор“, Пръц! И се бръснеш в служебно войнишко канче, Пръц, с каквото не са те удостоили, нали? Дезертьор ли си, Пръц?

— Съвсем не, с… ефрейтор!

— Значи крадец, а?

— Съвсем не, ефрейтор!

— Откъде тогава имаш проклетото канче, Пръц?

— Взех го от един умрял, сър… ефрейтор!

Гласът на Страпи, и без това изтънял до пискливост, се превърна в яростен крясък:

— Ти си мародер?

— Съвсем не, ефрейтор! Войникът…

… бе издъхнал едва ли не в ръцете й на пода в хана.

Онази група завръщащи се герои бяха шестима. Явно бяха обикаляли с посърнало упорство дни наред, проправяйки си път до селцата в планините. Поли преброи общо девет ръце и десет крака. И десет очи.

Но целите изглеждаха някак си най-зле. Закопчаните им до горе зловонни куртки пристягаха наместо бинтове каквото и неописуемо мазало да имаше под тях. Миришеха на смърт. Дежурните посетители на кръчмата им направиха място и заговориха тихо, като в светилище. Баща й, който по принцип не се отдаваше на сантименталности, безмълвно им наля щедра доза ракия в бирени чаши и отказа всякакво заплащане. После се разбра, че носят писма от войници, останали на фронта. Един от тях носеше писмото от Пол. Той го побутна по масата към Поли, която им сервираше яхния, и след това, без да вдига много шум, умря.

По-късно онзи ден спътниците му си тръгнаха с несигурна стъпка, като взеха от джоба на войнишката му куртка тенекиения му медал с официалната похвала от херцогинята, за да ги дадат на родителите му. Поли я беше разгледала. Бе разпечатка, включително и подписа на херцогинята. Името на мъжа беше попълнено доста сбито, защото бе по-дълго от обичайното. Последните няколко букви бяха сгъчкани една в друга.

Подобни дребни детайли се запечатват в съзнанието, докато то се изпълва с неуправляема, нажежена до бяло ярост. Всичко, което мъжът остави след себе си, освен писмото и медала, бе тенекиено канче и едно петно на пода, което не можеше да се изчисти.

Ефрейтор Страпи нетърпеливо изслуша леко преиначения разказ. Поли го виждаше как се мъчи да се хване за нещо. Канчето бе принадлежало на войник; сега принадлежеше на друг войник. Това бяха фактите и той не можеше да направи кой знае какво по въпроса. Затова прибягна до по-сигурното убежище на тормоз от най-общ характер.

— На умен ли ми се правиш, а, Пръц?

— Съвсем не, ефрейтор.

— О? Значи си тъпак, а?

— Ами, нали постъпих в армията, ефрейтор — кротко отвърна Поли. Някъде зад Страпи някой се разхили.

— Държа те под око, Пръц — изръмжа Страпи, временно победен. — Една погрешна стъпка и край с тебе! — Той се отдалечи.

— Ъ-ъ… — обади се глас до Поли. Тя се обърна и видя младеж с дрехи втора употреба и нервозен вид, който не прикриваше напълно някакъв кипящ отвътре гняв. Той беше едър и червенокос, но толкова ниско остриган, че главата му бе като с някакъв мъхнат ореол.

— Ти си Тонкър, нали?

— Да, и, ъ-ъ… може ли да ползвам бръснарските ти принадлежности, а?

Поли се втренчи в кьосавата му физиономия. Младежът се изчерви.

— Все някога трябва да почна, нали? — отбранително каза той.

— Бръснача ще трябва да се подостри — смутолеви момичето.

— Няма проблем, знам как — отвърна Тонкър.

Тя безмълвно му подаде канчето и бръснача и използва момента да се вмъкне в тоалетната, докато всички бяха заети. Сложи чорапите на място за нула време. Закрепването им обаче създаде проблеми, но тя ги реши, като разви малко от единия чорап и го затъкна под колана си. Усещането беше странно, а и тежаха удивително за такава топчица вълна. Пристъпяйки малко особено, Поли отиде да види какви ужасии ще им поднесе закуската.

Поднесе им стар конски хляб с наденица и много слаба бира. Тя грабна една наденица и къшей хляб и седна.

Човек трябваше да се съсредоточи, за да яде конски хляб. Приготвен от брашно, омесено с изсушен грах, боб и зеленчукови обелки, продуктът бе станал широко потребяван в последно време. По принцип се правеше само за коне — да ги държи във форма. Напоследък обаче почти нямаше друго на масата, а и от него се намираше все по-малко и по-малко. На човек му бяха необходими време и здрави зъби, за да се справи с филийка конски хляб, точно както и пълна липса на въображение, ако ще яде сегашните наденици. Поли седна и се концентрира върху дъвченето.

Единствената друга зона на затишие бе около редник Маладикт, който пиеше кафе сякаш бе седнал да разпусне в крайпътно кафене, с излъчването на човек без никакви житейски проблеми. Той кимна на Поли.

„Това в тоалетната да не беше той? — зачуди се тя. — Върнах се тъкмо когато Страпи започна да кряска и всички се втурнаха да тичат напред-назад. Можеше да е всеки. Вампирите ходят ли до тоалетна? Така де, ходят ли всъщност? Осмелил ли се е някой да попита?“

— Добре ли спа? — обади се той.

— Да. А ти?

— Не можах да издържа в тая барака, но господин Вежда любезно ми позволи да използвам мазето му. Трудно се отвиква от старите навици, нали знаеш? Поне — добави той — от старите приемливи навици. Все не ми е удобно, ако не спя с главата надолу.

— И са ти дали кафе?

— Нося си собствени запаси — Маладикт посочи малка, изящно изработена от сребро и позлата кафеварка на масата до чашата му, — а господин Вежда любезно ми свари малко вода — той се ухили, разкривайки два дълги кучешки зъба. — Удивително е какво можеш да постигнеш с усмивка, Оливър.

Поли кимна.

— Ъ-ъ… Игор приятел ли ти е? — запъна се тя. На съседната маса Игор бе получил от кухнята наденица, вероятно сурова, и напрегнато я наблюдаваше. Няколко жици се усукваха от наденицата до чаша с ужасно вкисната бира, която клокочеше.

— За пръв път го виждам — каза вампирът. — Разбира се, познаваш ли един, в известен смисъл познаваш всичките. Вкъщи имахме Игор. Чудесни служители. Много усърдни. Много надеждни. И, разбира се, много ги бива да скърпват нещата, ако се сещаш какво имам предвид.

— Тези шевове по главата му не изглеждат много професионално — смръщи се Поли, която започваше да се дразни от постоянното изражение на естествено превъзходство на Маладикт.

— О, това ли? Това е игорска работа — поясни той. — То си е Фасон. Като… племенни белези, схващаш ли? Обичат да се отличават. Ха, навремето имахме един слуга, който имаше шевове по целия врат и беше изключително горд с тях.

— Наистина ли? — без въодушевление рече Поли.

— Да, и най-смешното е, че главата дори не беше неговата!

Игор вече държеше някаква пръскалка и наблюдаваше наденицата със задоволство. За миг на Поли й се стори, че наденицата помръдна…

— Хайде, хайде, свърши ви времето, мизерници! — излая ефрейтор Страпи, нахлувайки надуто в стаята. — Подравни се! Това означава строй се, сбирщино! И за тебе се отнася, Пръц! А вие, господин Вампир, сър, дали ще се присъедините за леко сутрешно военно походче? Бегом! И къде е тоя проклет Игор?

— Тук, шър — докладва Игор зад гърба му.

Ефрейторът се завъртя и изрева:

— Как се озова тук?

— Това е дарба, шър.

— Да не си посмял да ми се явиш отзад отново! Подравни се с останалите! Така… Мирно! — Страпи въздъхна театрално. — Това значи „застани като истукан“. Ясно? Хайде пак, със старание! Мирно! А-а, виждам къде е проблемът! Гащите ви се смъкват непрекъснато! Май ще трябва да пиша на херцогинята да си прибере обратно парите! Какво си се ухилил, господин Вампир, сър? — Той се изтъпани пред Маладикт, който стоеше в безупречна стойка „мирно“.

— Щастлив съм да служа, ефрейтор!

— Да бе, точно така — измърмори Страпи. — Е, няма да бъдеш толко…

— Всичко наред ли е, ефрейтор? — обади се сержант Джакръм от вратата.

— Доколкото може, сержант — въздъхна ефрейторът. — Трябва да ги изхвърлим тия, ей богу! Безполезни, негодни…

— Добре, момчета. Свободно! — Джакръм хвърли на Страпи далеч не приятелски поглед. — Днес поемаме към Плоц, където ще се присъединим към другите наборни групи и ще получите униформи и оръжие, късметлии такива! Някой да си е служил с оръжие? Ти ли, Пъркс?

Поли свали ръката си.

— Малко, сержант. Брат ми ме понаучи, като си дойде в отпуска, а някои от по-старите в хана, където работех, ми дадоха няколко, ъ-ъ, съвета. — И това беше самата истина. Да гледаш как момиче размахва меч си е забавно, пък и се държаха поносимо, когато не се хилеха. Тя възприемаше бързо, но се постара да изглежда непохватно доста след като схвана същността, защото да въртиш меч също бе „мъжка работа“ и жена, която го правеше, бе Поругание за Нуган. Що се отнася до Поруганията, старите войници имаха като цяло широки разбирания. Докато си оставаше „гола вода“, тя беше забавна, а докато беше забавна, се намираше в безопасност.

— Спец си, а? — гадно се ухили Страпи. — Истински майстор на сабята, а?

— Съвсем не, ефрейтор — кротко отвърна Поли.

— Добре — намеси се Джакръм. — Има ли друг…

— Момент, сержант, мисля, че на всички ще ни дойде добре малко инструктаж от маестро Пръц — натърти Страпи. — Нали така, момчета?

Новобранците, които бяха наясно с тоя тип мръснишки изчадия, но най-предателски се радваха, че не се е хванал за тях, замънкаха неопределено и свиха рамене. Страпи извади сабята си.

— Дайте му една от вашите, серж! Хайде, де! Само малко да се посмеем, а?

Джакръм се поколеба.

— Какво ще кажеш, момко? — Той погледна Поли и добави: — Не си длъжен.

„Ще ми се наложи рано или късно — помисли си тя. — Светът е пълен със страпища. Ако отстъпиш, само ще те преследват. Трябва да ги спреш още в началото.“ Тя въздъхна.

— Добре, серж.

Джакръм извади от ножницата една от шашките си и я подаде на Поли. Изглеждаше поразително остра.

— Няма да пострадаш, Пъркс — каза той, втренчен в подхилващия се ефрейтор.

— И аз гледам да му го спестя, сър — отвърна тя и се прокле за идиотското си перчене. Изглежда, чорапите говореха вместо нея.

— О, добре тогава! — Страпи отстъпи назад. — Сега ще видим от какво си замесен, Пръц!

„Плът — помисли си Поли. — Кръв. Лесно режещи се неща. О, по дяволите…“

Страпи замахна със сабята си ниско, по тертипа на старите гадняри, надявайки се, че противникът е от ония, които си мислят, че цялата работа е да отбиеш сабята на другия. Поли избегна удара и се втренчи в очите му, които не бяха прекрасна гледка. Той нямаше да я намушка, не и смъртоносно, не и пред Джакръм. Щеше да опита нещо болезнено, което да я направи за смях. Типичното за всички страпища. Сред клиентелата на всяка кръчма имаше по един-двама такива.

Ефрейторът започна да настъпва по-агресивно и на два пъти по чист късмет тя успя да избие острието встрани. Късметът обаче щеше да я напусне и тогава Страпи щеше хубаво да я нареди. В този момент си спомни бръщолевенията на Беззъбия Ебънс, уволнен сержант, изгубил лявата си ръка от удар с меч, а зъбите си от ябълково вино: „Добрият фехтовчик не обича да се бие с новак, девойче! Щото не знае к’во ще направи проклетника!“

Тя диво завъртя шашката. Страпи трябваше да блокира удара и за момент сабите им се преплетоха.

— Това ли е най-доброто, което можеш, Пръц? — подигра се ефрейторът.

Поли се пресегна и сграбчи ризата му.

— Съвсем не, ефрейтор! Но това е! — Тя наведе глава и дръпна силно.

Сблъсъкът беше по-болезнен, отколкото очакваше, но чу как нещо изхрущява и то не от нея. Тя бързо се отдръпна, леко замаяна, вдигнала шашката в готовност.

Страпи се бе смъкнал на колене, а от носа му шуртеше кръв. Когато се изправи, гледаше на кръв…

Дишайки тежко, Поли отправи безмълвна молба към сержант Джакръм, който бе скръстил ръце и невинно наблюдаваше тавана.

— Обзалагам се, че това не си го научил от брат си, Пъркс — подметна той.

— Съвсем не, серж! Научих го от Беззъбия Ебънс, серж!

Джакръм бързо насочи очи към нея, ухилен:

— Какво, от стария сержант Ебънс?

— Тъй вярно, серж!

— Ей това е стара находка! Жив ли е още? Как е дъртият му пияница?

— Ъ-ъ… добре запазен, серж — отвърна Поли, опитвайки се да не диша на пресекулки.

Джакръм се разсмя.

— Да, сигурно. Най-стръвно се биеше в кръчмите, така си беше. Бас ловя, че това не е единственият трик, който ти е показал, нали?

— Съвсем не, сър! — Другите го хокаха, че й разправя такива неща, а Беззъбия само се кикотеше над чашата си с вино. При все това на Поли й отне доста време да разбере смисъла на „семейни реликви“.

— Чу ли, Страпи? — обърна се сержантът към ефрейтора, който псуваше и плюеше кръв по пода. — Май си извадил късмет. Както ще разберете, момци, в мелето не дават награди за честен бой. Добре, забавата свърши! Иди го накисни малко в студена вода, ефрейтор! Винаги изглежда по-зле, отколкото е всъщност. И приключвате с въпроса вие двамата! Това е заповед. Слушайте какво ви говоря! Ясно?

— Тъй вярно, серж — глухо отвърна Поли. Страпи изгрухтя.

Джакръм изгледа останалите новобранци.

— Така. Някой друг да е похващал оръжие? Добре. Виждам, че трябва да я подкараме лека-полека…

Страпи пак изгрухтя. Направо заслужаваше възхищение. На колене, с кръв, шуртяща през шепата му, подложена под строшения му нос, все пак успя да намери повод да утежни живота на някого, макар и малко.

— Рефник Кръфопиес има сафя, серсант — обвинително посочи.

— Бива ли те да я въртиш? — обърна се сержантът към Маладикт.

— Всъщност не, сър. Никога не съм пробвал. Нося я за защита, сър.

— Как ще се защитиш, като не знаеш как да се биеш с нея?

— Не себе си, сър. Другите. Виждат, че имам сабя, и не ме нападат — търпеливо обясни Маладикт.

— Да, ама ако те нападнат, момко, яко ще се огелпиш!

— Съвсем не, сър! Ще се постарая само да им откъсна главите, сър. Това имам предвид „за защита“, сър. За тяхна, не за моя. Пък и ще бера страшни ядове от Лигата, ако го сторя, сър.

Сержантът постоя известно време втренчен в него. После промърмори:

— Добре измислено.

Зад тях се чу тъп звук и една от масите се прекатури. Тролът Карборунд се надигна, изпъшка и отново се тръшна на пода. При втория опит успя да седне и стисна главата си с две ръце.

Ефрейтор Страпи, вече на крака, явно беше станал безстрашен от яд. Той се насочи към трола в лек тръст и застана пред него, треперещ от ярост и продължаващ да точи лепкави струйки кръв.

— Ти, ушасно нистошестфо! — изкряска. — Ти…

Карборунд се пресегна и внимателно, без никакво усилие вдигна ефрейтора за главата. Доближи го към попритвореното си око и го завъртя наляво-надясно.

— Влезох ли в армията? — избоботи той. — О, копролит…

— Тофа е напатение на фис офисер! — изпищя задавено ефрейторът.

— Сложи ефрейтор Страпи на земята, моля — обади се сержант Джакръм.

Тролът изсумтя и пусна мъжа.

— Нема да се сърдиш — извини се той. — Зех те за джудже.

— Настояфам тоси тук да се арестуфа за… — започна Страпи.

— Не, ефрейтор, не настояваш — прекъсна го сержантът. — Сега не му е времето. Изправи се, Карборунд, и влизай в строя! Дума да няма, само пробвай тоя номер още веднъж и ще си имаш проблеми, ясно?

— Да, сержант! — изтътна тролът и се изправи на крака.

— Добре, тогава. — Джакръм отстъпи назад. — И така, късметлиите ми, днес ще се научим на онова, дето му викат маршировка…

Оставиха Плюн под поривите на вятъра и дъжда. Приблизително час, след като изчезнаха зад един завой в долината, бараката, в която бяха спали, мистериозно изгоря.

Бяха правени и по-успешни опити за маршируване, само че от пингвини. Шествието завършваше с фургона, от който сержант Джакръм крещеше инструкции, но новобранците се движеха сякаш за пръв път им се случваше да вървят от едно място до друго. Сержантът хокаше разпуснатата им походка и заради неколцина проведе импровизирана лекция на тема „дясно“ и „ляво“. И така, те постепенно напуснаха планините.

Поли запомни тези първи дни със смесени чувства. Непрекъснато маршируваха, но тя бе навикнала на дълги преходи и имаше добри ботуши. Панталоните спряха да я дразнят. В небето, предвещаващо дъжд, слънцето все пак си направи труда да грее. Не беше студено. Всичко щеше да е наред, ако не беше ефрейторът.

Тя се чудеше как Страпи, чийто нос вече бе приблизително с цвета на слива, ще се справи с възникналата ситуация. Оказа се, че той възнамерява да разреши проблема, като се преструва, че нищо не се е случило и като си има възможно най-малко вземане-даване с Поли.

Не пощади обаче останалите, макар че действаше избирателно. Маладикт беше безусловно оставен на мира, както и Карборунд: колкото и ненормален, Страпи не беше самоубиец. А Игор го объркваше. Дребният човечец изпълняваше всичките му идиотски нареждания, и то бързо, компетентно и с вид на огромно удоволствие от работата си, което напълно сащисваше ефрейтора.

С другите се заяждаше без всякакъв повод, ругаеше ги, докато не направят някоя нищожна грешка, а после им продънваше ушите от ругатни. Избраникът му беше редник Гуум, по прякор Уозър, който беше хилав като вейка, ококорен, нервен и преди всяко ядене казваше благодарствена молитва на висок глас. Още преди края на първия ден Страпи успяваше да го накара да повърне само като му кресне. А после се кикотеше.

Само дето всъщност не се кикотеше, забеляза Поли. Вместо това произвеждаше някакво хриптене, подобно на сипкава гаргара, нещо от сорта на гхнррррш.

Присъствието му убиваше всякакво желание. Джакръм рядко се намесваше, макар че често го наблюдаваше. А веднъж, когато Поли улови погледа му, той й намигна.

Първата вечер Страпи с крясъци им метна една палатка от фургона и им крещя на главите, докато я опънат, а след като вечеряха стар хляб и наденица, ги строи с крясъци пред едно табло, за да им се накрещи. На таблото бе написал „ЗА КАКВО СЕ БОРИМ“, а отдолу бе наредил: 1,2,3.

— Така, внимавайте! — Той удари с пръчка по таблото. — Според някои, вие, момченца, трябва да знаете защо я водим тая война, ясно? Е, ето ви на! Първо, помните ли град Липц? Беше яростно атакуван от злобенските войски преди година! Те…

— Извинете, но Липц не го ли атакуваха нашите, ефрейтор? Миналата година казаха… — започна Шафти.

— На умен ли ми се правиш, редник Меникъл? — озъби се Страпи, назовавайки най-големия грях в списъка си.

— Само искам да разбера, ефрейтор — отстъпи Шафти. Той беше набит, въздебеличък, от ония, които се суетят около другите, опитвайки се да помогнат по малко дразнещ начин, отменяйки ги в дребни работи, които хората нямат нищо против да свършат и сами. Имаше нещо странно в него, макар че трябваше да се има предвид, че в момента седеше до Уозър, който бе твърде странен и вероятно заразен…

… и бе попаднал в полезрението на Страпи. Да се заяждаш с Шафти не беше интересно, но Уозър, виж Уозър винаги си струваше виковете.

— Слушаш ли, редник Гуум? — изкряска той.

Уозър, който седеше със затворени очи, стреснато се ококори.

— Ефрейтор? — потръпна, докато Страпи се приближаваше.

— Попитах, слушаш ли, Гуум?

— Тъй вярно, ефрейтор!

— Сериозно? И какво чу, ако мога да попитам? — произнесе Страпи с лепкава жлъч в гласа.

— Нищо, ефрейтор. Тя мълчи.

Страпи пое дълбоко дъх с възторжено злорадство.

— Ти си безполезен, ненужен куп…

Разнесе се звук. Беше тих, неописуем звук, важна част от ежедневието, който обаче никога нямаше да бъде например подсвиркван или включен в интригуваща соната. Бе просто звукът на метал, стържещ в камък.

От отсрещната страна на огъня Джакръм отпусна шашката си. В другата си ръка държеше брус. Той се ококори в отговор на груповото облещване.

— Какво? О! Просто поддържам острието — невинно додаде. — Извинявай, ако прекъснах потока на мисълта ти, ефрейтор. Продължавайте!

Животоспасяващият животински инстинкт заговори у Страпи. Той остави на мира треперещия Уозър и се обърна отново към Шафти:

— Да де, нападнахме Липц…

— Преди злобенците ли? — прекъсна го Маладикт.

— Ще ме изслушаш ли? — изнерви се Страпи. — Ние храбро нападнахме Липц, за да си присвоим онова, което е борогравска територия! И после вероломните ряпоядци си го заграбиха обратно…

В този момент Поли изключи за малко, тъй като вече не се откриваше непосредствена възможност да види Страпи обезглавен. Тя знаеше за Липц. Половината от старците, които идваха да пият с баща й, бяха участвали в атаката. Но никой не ги беше питал искат ли да нападат. Просто някой бе изкомандвал: „В атака!“

Проблемът беше река Нек. Тя се виеше през широката, богата, тинеста равнина като нишка изпусната връв, но понякога проливните дъждове или дори някое голямо паднало дърво я караха да заплющи като камшик, изхвърляйки речните меандри на километри от предишното легло. А реката беше междудържавна граница…

Тя изплува към реалността, в която кънтеше:

— … но този път всички са на тяхна страна, кучите му синове! И знаете ли защо? Зарад Анкх-Морпорк! Щото спряхме пощенските им фургони, които тъпчеха страната ни, и сринахме щракащите им кули, които са Поругание за Нуган. Анкх-Морпорк е безбожен град…

— Мислех, че има над триста храма? — обади се Маладикт.

Страпи впи в него поглед, изпълнен с такава неизказуема ярост, че за момент изгуби дар слово.

— Анкх-Морпорк е нечестив град — съвзе се той. — Отровен е, също като реката му. Вече почти не става за хора. Каква ли не паплач пуснаха в него — зомбита, върколаци, джуджета, вампири, тролове… — сети се за аудиторията си, запъна се и додаде: — … което в някои случаи може и да е добре, разбира се. Но това е един долен, развратен, беззаконен, претъпкан бардак, поради което принц Хайнрих толкова го обича! Той бе подведен и купен с евтини дрънкулки, защото така действат ония в Анкх-Морпорк. Те купуват хората, те стига сте ме прекъсвали! Какъв е смисълът да се мъча да ви набия нещо в кратуните, ако непрекъснато ще ми задавате въпроси?

— Само се чудех защо е толкова претъпкан, ефрейтор — каза Тонкър. — Щом е толкова лош, де.

— Защото са деградирало племе, редник! И са пратили тук свой полк да помага на Хайнрих да превземе нашата мила родина! Той се е отвърнал от правата вяра на Нуган и е приел анкх-морпоркската безбож… нечестивост. — Страпи изглеждаше доволен, че се справи с това, и продължи: — Второ, освен войници Анкх-Морпорк е изпратил Ваймс Касапина, най-злият човек от онзи отвратителен град. Тяхната едничка цел е да ни унищожат!

— Чух, че в Анкх-Морпорк са просто ядосани, че сме бутнали щракащите им кули — обади се Поли.

— Те бяха на наша суверенна територия!

— Но тя беше злобенска преди… — започна Поли.

Страпи яростно размаха пръст пред лицето й.

— Слушай, Пръц! Една страна не става велика като Борогравия, без да си създаде врагове! Което ме довежда до точка три, Пръц, дето си ми седнал тук и се мислиш за много умен. Големи умници сте всичките, виждам. Е, поумувайте над това: може би не харесвате всичко в родината си, а? Може и да не е идеалната земя, но си е наша! Може би мислите, че законите ни не са най-добрите, но са си наши! Планините може и да не са най-красивите или най-високите, но са си наши! Борим се за онова, което си е наше, войници! — Страпи тупна с длан гърдите си:

Те се включиха в различни тоналности. Това бе дълг. Дори само да отваряш и да затваряш уста, си длъжен. Дори само да мънкаш „на, на, на“, си длъжен. Поли, която бе от онези, които в такива моменти тайно се озъртат, установи, че Шафти приглася дума по дума, а Страпи в действителност се бе просълзил. Уозър изобщо не пееше. Той се молеше. Добър номер, каза една от по-предателските мисли в съзнанието й.

За всеобщо удивление Страпи довърши — сам — целия втори куплет, който никой никога не помнеше и после ги изгледа със самодоволна усмивка от типа по-патриот-съм-от-тебе.

После се опитаха да поспят, но двете одеяла не осигуряваха кой знае какъв комфорт. Известно време лежаха в мълчание. Джакръм и Страпи имаха отделни палатки, но всички инстинктивно знаеха, че ефрейторът ще се промъква и ще подслушва наоколо.

След около час, докато дъждът барабанеше по платнището, Карборунд се обади:

— Убаво, тогаз, кат’ че ли с’фанах. Ако ’ората са груфарски тъпи, то шъ съ борим за груфарската тъпня, щото туй си е наша тъпня. И т’ва е ’убаво, нал’ тъй?

Слисани, част от войниците се надигнаха в мрака.

— Осъзнавам, че би трябвало да знам тези неща, но какво значи „груфарски“? — разнесе се гласът на Маладикт във влажната тъмнина.

— О, ами… туй е като тате трол и мама трол…

— Ясно, да, добре, мисля, че схванах, благодаря ти — изрече Маладикт. — А ти, приятелю, си открил патриотизма. Моята родина, права или не.

— Трябва да обичаме родината — каза Шафти.

— Добре, кое точно? — обади се Тонкър от далечния край на палатката. — Утрото над планините? Ужасната храна? Проклетите идиотски Поругания? Цялата страна, освен земята под краката на Страпи?

— Но ние сме във война!

— Да, дотам ни докараха — въздъхна Поли.

— Е, аз не им се връзвам. Всичко е измама. Мачкат те, а като вбесят някоя страна, ти трябва да воюваш! Родината е твоя само когато искат да умреш за нея! — ядоса се Тонкър.

— Цялата хубост на родината е в тази палатка — изрече гласът на Уозър.

Настъпи смутена тишина.

Дъждът се усили. Не след дълго в палатката започна да прокапва. Накрая някой се обади:

— Какво става, ъ-ъ, ако се запишеш, а после решиш да се откажеш?

Беше Шафти.

— Мисля, че на това му викат дезертьорство и ти отсичат главата — отговори Маладикт. — В моя случай това ще е малко неудобство, но на теб, скъпи ми Шафти, ще разстрои изцяло социалния ти живот.

— Изобщо не съм целувал проклетия им портрет — намеси се Тонкър. — Завъртях го, когато Страпи не гледаше, и го целунах отзад!

— Пак ще кажат, че си целунал херцогинята — заяви Маладикт.

— Ц-целунал си х-херцогинята отзад? — ужасен промълви Уозър.

— Беше задницата на портрета, ясно? — изнерви се Тонкър. — Не беше истинският й задник. Хъ, нямаше да го целуна, ако беше! — От различни страни се разнесе сподавено хихикане и намек за кикот.

— Това е п-проклето! — възмути се Уозър. — Нуган в небесата те е в-видял!

— Ама то си е просто една рисунка, нали? — измърмори Тонкър. — При това какво значение има? Отпред или отзад, ей ни на тук и не виждам никакви пържоли и бекон!

Нещо изтрополи над главите им.

— Аз са записах да вида вълнуващи чуждистранни места и да срещна еротични хора — каза Карборунд.

Това предизвика моментно умисляне.

— Да нямаш предвид екзотични? — обади се Игор.

— Ъхъ, таквиз работи — съгласи се тролът.

— Но те винаги лъжат — изрече някой и Поли осъзна, че е била тя. — Непрекъснато лъжат. За всичко.

— Така е — каза Тонкър. — Воюваме за лъжци.

— А-а, може и да са лъжци — изтърси Поли, доста правдоподобно имитирайки джавкането на Страпи, — но са си наши лъжци!

— Хайде, стига вече, деца — намеси се Маладикт. — Да се опитаме да подремнем, а? Но ето една малка приспивна приказка от чичо ви Маладикт. Сънувайте, че когато се впуснете в битка, ефрейтор Страпи ви предвожда. Няма ли да е прекрасно?

След малко Тонкър каза:

— Крачи пред нас, имаш предвид?

— О, да. Виждам, че следваш мисълта ми, Тонк. Точно пред вас. Сред шумното, трескаво, хаотично полесражение, където, о, толкова неща могат да се объркат.

— И ще сме въоръжени? — замислено рече Шафти.

— Разбира се, че ще сте въоръжени. Вие сте войници. И ето го врагът, точно пред вас…

— Хубава приказка, Мал.

— Сънувай я, хлапе.

Поли се завъртя и се опита да се настани по-удобно. „Всичко е лъжи — сънено си помисли. — Просто някои са по-хубави от другите, това е всичко. Хората виждат онова, което си мислят, че виждат. Дори аз съм една лъжа. Но успявам да я пробутам.“

Топъл есенен вятър брулеше листата на офиките, докато новобранците маршируваха в полите на планината. Беше заранта на следващия ден и планините бяха останали зад гърба им. Поли убиваше времето, като определяше птиците по храстите. Беше й навик. Познаваше почти всички видове.

Тя не жадуваше да стане орнитолог. Но птиците вдъхваха живот на Пол. Цялата… мудност на мисълта му се превръщаше в светкавични проблясъци в присъствието на птици. Най-изненадващо той таеше всичките им названия, навици и местообитания, можеше да свири песните им и след като Поли спести за кутия боички, които спазари от един пътник в странноприемницата, бе нарисувал едно орехче — толкова истинско, че човек можеше да го чуе.

Майка им тогава беше жива. Караницата продължи с дни. Рисунки на живи същества бяха Поругание в очите на Нуган. Поли попита защо навсякъде има портрети на херцогинята и затова си отнесе боя. Рисунката бе изгорена, боичките — изхвърлени.

Беше ужасно. Майка й бе мила жена (поне доколкото бе възможно за набожна поклонница, която се опитва да спазва прищевките на Нуган) и почина бавно сред портрети на херцогинята и ехото на безответните молитви, но споменът, който всеки път се прокрадваше предателски в съзнанието на Поли, беше изпълнен с яростта и укорите й, докато малката птичка сякаш пърхаше в пламъците.