Чудовищна команда

Накрая Поли изпра дрехите сама. Не беше сигурна дали ще успее да се изплъзне на Моли отново, пък и прането не беше кой знае колко. Просна го пред бумтящия огън.

Конското беше учудващо добро, но не толкова учудващо, колкото реакцията на Блауз към бъркоча. Изтупан във вечерната си униформа — да се облечеш специално, само за да седнеш да ядеш сам-самичък беше новост за Поли — той го омете с наслада и помоли за допълнително. Месото беше разварено и плуваше под нечиста пяна. Отрядът се зачуди какъв ли живот е имал офицер, който харесва бъркоч.

— Не знам кой знае какво за него — отвърна Скалът на въпросите. — Тук е от две седмици и все напира да тръгне на война. Чух, че домъкнал цяла каруца книги със себе си. На мен ми прилича на типичен рупърт. Всички се изпокриват, когато стане напечено. Един сержант, дето мина оттук, каза, че той всъщност изобщо не е военен, а просто някакъв слабак от централното управление, който бил добре със смятането.

— О, чудесно — въздъхна Маладикт, който вареше кафето си на огъня. Малкото устройство клокочеше и съскаше.

— Не мисля, че вижда особено добре без очилата си — обади се Поли. — Но е много, ъ-ъ, вежлив.

— Значи не е рупърт отдавна — заключи Скалът. — Те са по-скоро „Ей, ти там! Мътните те взели, къде гледаш, дрън, дрън!“ Ама съм виждал сержанта ви преди, стария Джакръм. Навсякъде е бил той. Всеки знае стария Джакръм. Беше с нас горе в снега при Ибълстарн.

— А той колко човека изяде? — запита Маладикт всред общия смях. Вечерята беше добра, пък и от шерито беше останало достатъчно за по чаша.

— Да кажем просто, че дочух, че не си е слязъл по-заслабнал — измъкна се Скалът.

— А ефрейтор Страпи? — запита Поли.

— За пръв път го срещам. Опако лекенце. Политикан, според мен. Защо си тръгна и ви остави тук? Намерил си е пухкаво креватче в кръчмата, а?

— Дано да н-не ни е той сержант — каза Уозър.

— Той? Защо? — учуди се Скалът.

Поли предаде накратко следобедните събития. За нейна изненада Скалът се разсмя.

— Пак се опитват да се отърват от старата фуражка, а? И таз хубава! Ще им трябва повече от пасмина гауейновци и родниевци да изритат Джакръм от собствената му армия! Ами че той на два пъти е бил пред военен съд. И двата пъти се измъкна. А знаете ли, че навремето е спасил живота на генерал Фрок? Той е бил навсякъде, виждал е мръсните ризи на всички, знае повече номера от мен, а пък аз, да ви кажа, знам доста. Ако той иска да тръгне с вас утре, ще тръгне, и никакво кльощаво рупъртче няма да му попречи.

— Тогава какво прави такъв човек в наборния отряд? — остро попита Маладикт.

— Ами разпориха му крака в Злобения, пък той, умникът му с умник, ухапа хирурзите, дето се опитаха да прегледат раната, когато се влоши — отвърна Скалът. — Почисти си я сам с ларви и мед, после изпи бутилка бренди и се заши. Лежа с треска цяла седмица. Но генералът го сгащил, дочух, че отишъл при него, когато бил прекалено слаб да протестира и му казал да отива да бие барабана една година и никакви спорове. Даже на Фрок не му стиска да му връчи уволнението, не и след като Джакръм го е носил на гръб двайсет и пет километра през вражеските линии…

Вратата се отвори и сержант Джакръм влезе, затъкнал палци в колана си.

— Не си правете труда да козирувате, момчета — каза, когато те се обърнаха сконфузени. — Здрасти, Тройник! Радвам се да те видя почти целеничък, хитрецо изпечен! Къде е ефрейтор Страпи?

— Не се е мяркал тази вечер, серж — отвърна Маладикт.

— Той не дойде ли насам с вас?

— Не, серж. Мислехме, че сте заедно.

Лицето на Джакръм не трепна.

— Ясно — обобщи той. — Е, чухте лейтенанта. Лодката тръгва в полунощ. До сряда сутрин трябва да сме доста надолу по Нек. Ако можете, подремнете час-два. Утре ще бъде дълъг ден, ако сте късметлии.

Той се обърна и излезе. Воят на вилнеещия отвън вятър секна, когато вратата се затвори. „Да сме доста надолу по Нек — забеляза Поли. — Браво, Тройник.“

— Ефрейторът е зачезнал? — обади се Скалът. — Гледай ти! Обикновено новобранците се чупят. Е, чухте сержанта, момчета. Време е за зъбките и сънчо.

Имаше умивалня и тоалетна, устроени грубо и набързо. Поли изчака да остане насаме с Шафти. Блъскаше си ума как да подхване въпроса по най-удачния начин, но както се оказа, бе достатъчен само един поглед.

— Когато се захванах да сготвя вечерята, нали? — смънка Шафти, вперила очи в каменния умивалник, обрасъл с плесен.

— Да, това беше подозрително — кимна Поли.

— Много мъже готвят, да знаеш! — разпали се Шафти.

— Да, ама не войници и не с ентусиазъм! И не правят маринати!

— Каза ли на някого? — измънка Шафти, цялата поруменяла.

— Не — отвърна Поли, което все пак си беше съвсем вярно. — Виж, наистина те биваше, подлъгах се чак до „майчице“.

— Да, да, знам — прошепна Шафти. — Справям се с оригването и с тъпата походка, и дори с бъркането в носа, но не съм възпитана да псувам като вас, мъжете!

„Нас, мъжете — помисли си Поли. — О, братче!“

— Ние сме грубиянско-просташкото войнство. Или псуваш, или се чупиш — обобщи тя. — Ъ-ъ… защо го правиш?

Шафти се вторачи в усойната каменна чешма, сякаш странната зелена тиня бе изключително интересна, и промърмори нещо.

— Извинявай, какво каза?

— Да намеря съпруга си — едва доловимо повтори тя.

— О, боже! Откога сте женени? — реагира Поли, без да мисли.

— … още не сме… — гласът на Шафти бе изтънял до мравешки размер.

Поли сведе поглед към закръгленото й коремче. О, боже! О, боже! Опита се да звучи убедително:

— Не мислиш ли, че би трябвало…

— Не смей да ми казваш да си ида у дома! — нахвърли й се Шафти. — Там не ме очаква нищо, освен позор! Няма да се върна вкъщи! Отивам на фронта и ще го намеря! Никой няма да ми забранява, Озър! Никой! Пък и това вече се е случвало! И е свършило добре! Има си и песен и всичко!

— О, тази ли! — Поли въздъхна. Народните певци трябваше да се застрелват. — Да. Знам. Всъщност щях да ти кажа, че би могла да сметнеш това за удачно прикритие… — Извади мека намотка вълнени чорапи от мешката си и я подаде безмълвно. Знаеше, че рискува, но сега се чувстваше някак отговорна за онези, чиято внезапна странна приумица не е била последвана от план.

Докато се връщаше към сламеника си, мерна Уозър да закачва портретчето на херцогинята на една кука в ронливата стена над постелята си. Той се озърна крадешком, но не я забеляза в сенките на вратата и направи бърз реверанс пред портрета. Реверанс, не поклон.

Поли се смръщи. Четири. Вече почти не се изненадваше. Но й оставаха само един чифт чисти чорапи. Май скоро тази армия щеше да се окаже босонога.

Поли познаваше часа по огъня. Човек добива усет за времето, през което са горели дървата, а тези над жарта бяха посивели от пепел. „Минало е единайсет“ — реши тя.

Звуците издаваха, че никой не спи. След като лежа час-два на пропукващия сламеник, вперила поглед в тъмнината и слушайки как разни неща щъкат под нея, тя стана. Щеше да полежи и по-дълго, но нещо в сламата явно искаше да избута крака й от пътя си. Освен това нямаше нито едно сухо одеяло. В бараките имаше одеяла, но Тройник ги бе посъветвал да не ги ползват, понеже, както се изрази, носят „Сърбежът“.

Ефрейторът беше оставил запалена свещ. Поли препрочете писмото на Пол и отново прегледа напечатаните късчета хартия, спасени от калния път. Думите бяха откъслечни и тя не беше сигурна за значението на някои, но не й се понрави нито една. „Нашествен“ имаше особено неприятно звучене.

А после измъкна и третото листче. Не можа да се сдържи. Натъкна се на него съвсем случайно, като тръгна да пере нещата на Блауз. Разбира се, че джобовете трябва да се проверят преди пране — никой, който се е опитвал да разгъне подгизнало избеляло рулце, което някога е било банкнота, няма да иска да повтори опита. И така откри въпросното сгънато листче. Наистина, не биваше да го разгъва, а и след като го разгъна, не биваше го прочита. Но някои неща просто се вършат.

Беше писмо. Вероятно Блауз го е пъхнал в джоба и е забравил да го извади, когато е сменял ризата си. Тя не биваше и да го препрочита, но го стори отново на светлината на свещта.

И това за щастие беше краят. След известен размисъл Поли отиде и внимателно намокри писмото, след което го поосуши над останките от огъня и го мушна в джоба на изпраната риза. Съмняваше се Блауз да я нахока, че не го е извадила преди прането.

Обоз с нова деловодна система. Младши лейтенант в продължение на осем години по време на война, когато повишението идва доста бързо. Поставящ в кавички всяка дума или фраза, които смята дори за леко „жаргонни“. Опресняващ „фехтовалната си вещина“. И толкова късоглед, че си е купил кон от Джак Хайлазов, който обираше вехторията от всички конски пазарища и продаваше сдухани стари кранти, които едвам се дотътряха до новия си дом.

Нашият водач.

„Губим войната. Всички го знаят, но никой не иска да го признае гласно. Сякаш ако бъде премълчано, няма да стане истина. Нашите губят войната и този отряд, необучен и неопитен, тръгнал на бой в обувките на умрели мъже, може да им помогне само да я загубят по-бързо. И то половината сме девойки! Заради някаква адски тъпа песен Шафти тръгнала към фронта да търси бащата на рожбата си — безнадеждно начинание дори в мирно време! А Лофти се влачи след гаджето си, което сигурно е много романтично точно до първите пет минути в битка. А аз…“

… е, да. И тя бе слушала тази песен. И какво? Пол й бе е брат. Винаги се бе грижила за него, още от съвсем малка. Майка им беше все заета, всички бяха все заети в „Херцогинята“, така че Поли трябваше да бъде голямата кака на петнайсет месеца по-малкия си брат. Тя го научи да си духа носа, научи го да съчинява писма, отиваше да го търси, когато по-жестоки момчета го залутваха из гората. Задължението да тича подир Пол й беше станало навик.

Пък после… е, това не беше единствената причина. След кончината на баща си тя щеше да загуби „Херцогинята“ ако няма съпруг, който да я наследи. Такъв бе законът, простичък и ясен. Нуганският закон гласеше, че мъжете могат да наследяват „Мъжките Неща“, като земя, имоти, пари и всички домашни животни, с изключение на котките. Жените могат да наследяват „Женските Неща“, тоест предимно дреболии като лични бижута и чекръци, предавани от майки на дъщери. Със сигурност не биха могли да наследят голяма, прочута механа.

Така че, ако Пол беше жив, „Херцогинята“ оставаше на него, а ако не беше, можеше да стане собственост на съпруга на Поли, ако тя имаше такъв. И тъй като Поли не виждаше никакъв шанс за последното, й трябваше брат. Пол щеше да може щастливо да разнася бъчви до края на живота си, а тя щеше да върти „Херцогинята“. Но ако останеше сама, без мъж, тогава в най-добрия случай всичко, което щеше да получи, беше евентуално възможността да продължи да живее там, докато бизнесът премине в ръцете на братовчед й Влопо, който беше пияница.

Разбира се, всичко това не беше същинската причина. Със сигурност. Но все пак си беше причина. Истинската причина, простичко казано, бе Пол. Тя винаги го бе откривала и връщала у дома.

Тя се загледа в кивера в ръцете си. Имаше шлемове, но понеже всички бяха надупчени от стрели или разцепени по шевовете, отрядът мълчешком се бе ориентирал към по-меките фуражки. Щом човек тъй или иначе ще мре, поне да няма главоболие. Кокардата на кивера изразяваше полковия символ на зрялото сирене. Може би някой ден Поли щеше да разбере защо. Тя го нахлупи на главата си, взе мешката си и малкия вързоп пране и излезе в нощта. Луната бе изчезнала зад завърналите се облаци. Докато пресече площада, стана вир-вода; дъждът падаше хоризонтално.

Тя напористо отвори вратата на кръчмата и на светлината на мъждукащата свещ се изправи пред… хаос. По плочите бяха нахвърляни дрехи, шкафовете зееха отворени. Джакръм слизаше по стълбите, хванал в една ръка шашка, а в другата — фенер.

— О, ти ли си, Пъркс? — кимна той. — Омели са терена и са отпърдели. Дори Моли. Чух ги, като тръгваха. Май бутаха каруца, така ми се счу. Ти за какво висиш тук?

— Свръзка, серж — изкозирува Поли, ръсейки вода от кивера си.

— О, да. Вярно. Иди тогава и го вдигай. Хърка като дъскорезница. Адски се надявам лодката да си е на мястото.

— Те защо са отпър… офейкали, серж? — попита тя и си помисли: „Майчице! Като се опре до това, и аз не говоря нецензурно!“ Но сержантът не даде вид да е забелязал.

Хвърли й поглед, натежал от древна умора — почти от времето на динозаврите.

— Сигурно са надушили нещо — измърмори. — Но ние, разбира се, печелим войната, знаеш?

— А! О! И изобщо няма да ни завладеят, смея да кажа. — Поли вложи пропорционална доза старание.

— Съвсем вярно. Ненавиждам онези проклети предатели, които искат да повярваме, че съвсем скоро ще ни помете огромна армия — смръщи се Джакръм.

— Ъ-ъ… да се е мяркал насам ефрейтор Страпи, серж?

— Не, но не съм обърнал всички камъни… шът!

Поли замръзна и се заслуша напрегнато. Долавяше се тропот от копита, все по-силно и по-отчетливо преминаващ в кънтящия звук на подкови върху калдъръма.

— Кавалерийски патрул — прошепна Джакръм, оставяйки фенера на тезгяха. — Шест или седем коня.

— Наши?

— Силно се съмнявам.

Чаткането позабави ритъма си и затихна пред вратата.

— Заглавичкай ги. — Джакръм се пресегна и бутна резето на вратата. Обърна се и тръгна към задната част на кръчмата.

— Какво? С какво? — изшептя Поли. — Серж?

Джакръм бе изчезнал. Поли чу приглушен говор пред прага, последван от няколко резки почуквания.

Тя свали куртката си. Смъкна киверът от главата си и го метна зад тезгяха. Сега поне не беше войник. И докато вратата се тресеше зад резето, забеляза нещо да се белее сред останките на пода. Беше ужасно изкушение…

Вратата зейна на втория удар, но войниците не нахълтаха веднага. Просната зад тезгяха, борейки се да намъкне фустата връз подвитите си панталони, Поли се опитваше да разшифрова звуците. Доколкото можеше да отсъди от шумотевицата и тропота, всеки нахлул с мисълта за засада беше внезапно и крайно разочарован. Тя се опита да преброи натрапниците; като че ли бяха поне трима. В напрегнатата пауза звукът от глас с нормална височина й дойде като шок:

— Чухме резето. Това значи, че си тук някъде. Улесни си живота. Не ни се играе на криеница.

„И на мен — помисли си Поли. — Аз не съм войник! Махайте се!“ — Но следващата мисъл бе: — „Как така не си войник? Взе шилинга и целуна портрета, нали?“ И внезапно една ръка се протегна през тезгяха и я сграбчи. Поне не й се наложи да действа.

— Не! Моля ви, сър! Не ме наранявайте! Просто се уплаших! Моля ви!

Но вътрешно усети определена… чорапчестост, която се почувства засрамена и напираше да излезе.

— Дявол го взел, ти пък какво си? — Кавалеристът, който я издърпа, я гледаше като че ли е някакъв музеен експонат.

— Поли, сър! Слугиня, сър! Ама всички се ометоха и ме оставиха!

— По-тихо, моме!

Тя закима. Последното, което й трябваше сега, бе Блауз да дотърчи отгоре сграбчил сабята си и „Фехтовка за начинаещи“.

— Да, сър — изписука.

— Слугиня, а? Дай тогава три халби от онова, което сигурно му викате най-добрата бира.

Това поне можеше да го прави автоматично. Беше забелязала чашите под тезгяха, а бъчвите бяха зад нея. Бирата беше прозрачна и резлива, но не дотолкова, че да разяде едно пени.

Кавалеристът съсредоточено я следеше как пълни чашите.

— Какво се е случило с косата ти? — запита той, но Поли бе подготвена:

— О, сър, отрязаха я, сър! Щото се усмихнах на злобенски кавалерист, сър!

— Тук?

— В Дрок, сър. — Този град бе доста по-близо до границата. — А пък мама ми каза, че съм срам за семейството и ме пратиха тук, сър!

Докато слагаше чашите на плота, ръцете й трепереха почти искрено. Почти… но все пак малко пресилваше. „Държиш се като момиче — каза си тя. — Давай само така!“

Сега успя да огледа нашествениците. Носеха тъмносини униформи, големи ботуши и тежки кавалерийски каски. Единият бе застанал до окепенчените прозорци. Другите двама я наблюдаваха. Единият имаше сержантски нашивки и изражение на дълбоко подозрение. Онзи, който я залови, беше капитан.

— Бирата е отвратителна, моме — смръщи се той, подушвайки халбата.

— Да, сър. Знам, сър — изломоти Поли. — Не щяха да ме слушат, сър, пък им виках, че трябва да сложим мокър чаршаф връз буретата, в туй буреносно време, сър, а и Моли никога не забърсва канелката и…

— Градът е пуст, знаеш ли?

— Всички офейкаха, сър — честно отвърна Поли. — Ще има нашествие, сър. Всички така разправят. Страх ги е от вас, сър.

— А теб не, а? — намеси се сержантът.

— Как ти е името, моме, дето се усмихваш на злобенски кавалеристи? — развесели се капитанът.

— Поли, сър. — Опипващата й ръка намери онова, което търсеше под тезгяха. Кръчмарската закрила. Всяка кръчма бе снабдена с такава.

— Страх ли те е от мен, Поли? — запита капитанът. Войникът до прозореца захихика.

Капитанът беше с добре поддържани мустаци с подвити краища и висок над метър и осемдесет, прецени Поли. При това имаше приятна усмивка, която някак си се допълваше от белега на лицето му. На едното му око бе закрепено кръгче стъкло. Ръката й сграбчи скритата тояга.

— Не, сър — отвърна тя на погледа и кръгчето. — Ъ-ъ… за какво е това стъкълце, сър?

— Това е монокъл — отвърна капитанът. — Помага ми да те видя, за което съм изключително благодарен. Все си казвам, че ако имах две, щях да съм съвсем зрелищен.

Сержантът предано се засмя. Поли остана безизразна.

— Ще ми кажеш ли къде са новобранците? — запита капитанът.

Тя се насили да запази безизразното си изражение:

— Не.

Капитанът се усмихна. Имаше хубави зъби, но в очите му вече липсваше всякаква топлина.

— Не можеш да си позволиш да не знаеш — каза той. — Уверявам те, че няма да ги нараним.

Отнякъде долетя вик.

— Много — додаде той с малко прекалено задоволство. Разнесе се още един писък. Капитанът кимна на мъжа до вратата, който се втурна навън. Поли измъкна кивера изпод тезгяха и го нахлупи.

— Някой ти е дал шапката си, а? — ухили се сержантът, чиито зъби нямаха нищо общо с блясъка на офицерските. — Е, на мен ми допадат девойки, които се усмихват на войници…

Тоягата го уцели в главата. Беше от стара трънка и го срути като пън. Капитанът се отдръпна, когато Поли изскочи иззад тезгяха, отново вдигнала тоягата. Но не извади меча си, а се разсмя.

— Е, моме, ако искаш да… — Той улови замахващата й ръка, придърпа я към себе си в здрава хватка, все още през смях, и се сгъна почти без стон, когато коляното й се заби в чатала му.

„Благодаря ти, Ебънс!“ — Тя се отдръпна от свличащия се мъж и стовари тоягата върху шлема му така, че закънтя.

Цялата трепереше. Доповръща й се. Стомахът й се бе свил на малка, нажежена бучка. Какво друго можеше да стори? Трябваше ли да си мисли: „Срещнахме врага и той е симпатичен“? Освен това не беше. Беше надутко.

Тя изтегли една сабя от ножницата й и се измъкна навън в нощта. Все още валеше и от реката се надигаше мъгла до кръста. Пред кръчмата чакаха пет-шест коня, но не бяха завързани. До тях стоеше кавалерист. Макар и приглушено от ромона на дъжда, Поли долови, че той говори нещо успокоително на един от конете. Щеше й се да не го бе чула. Е, вече беше взела шилинга. Стисна здраво тоягата.

Тръгна напред, но мъглата между нея и мъжа бавно се издигна, задвижена от нещо. Конете се размърдаха неспокойно. Мъжът се обърна, една сянка се размърда, мъжът падна…

— Оу! — изпъшка Поли.

Сянката се извърна:

— Озър? Аз съм, Маладикт! Серж ме прати да видя дали не ти трябва помощ.

— Проклетият Джакръм ме остави сред въоръжени мъже! — изсъска Поли.

— Е, и?

— Ами… свалих двама — призна тя, усещайки, че това доста противоречи на обвиненията й в ролята на жертва. — Един обаче отпраши по пътя.

— Май точно тоя хванахме — кимна Маладикт. — Е, като казвам „хванахме“… Тонкър почти го изкорми. Бих казал, че това момиче много е насъбрало. — Той огледа терена. — Я да видим… седем коня, седем мъже. Ъхъ.

— Тонкър? — не повярва Поли.

— О, да. Не беше ли забелязал? Тя направо откачи, когато мъжът нападна Лофти. Хайде сега да огледаме твоите господа, а? — Маладикт се отправи към вратата на кръчмата.

— Но Лофти и Тонкър… — започна Поли, подтичвайки след него. — Имам предвид, те както се държат, те… аз мислех, че тя му е гадже… но мислех, че Тонкър… имам предвид, аз знам, че Лофти е моми…

Дори в тъмнината зъбите на Маладикт светнаха зад усмивката му.

— Светът се разкрива пред нас, а? Какво ще кажеш, Озър? Всеки ден по нещо ново. Днес, забелязвам, леко си сменил резбата.

— Какво?

— Носиш фуста, Озър! — натърти Маладикт, влизайки в кръчмата. Поли виновно сведе поглед и тръгна да я сваля, а после си помисли: „Я чакай малко…“

Сержантът бе успял да се полуизправи и замаяно се беше подпрял на тезгяха. Капитанът стенеше на пода.

— Добър вечер, господа! — подхвана вампирът. — Моля за внимание. Аз съм реформиран вампир, което ще рече, че представлявам куп потиснати инстинкти, крепени с яд и кафе. Би било грешно да кажа, че не приемам с лекота жестока, кървава касапница. Да ви разкъсам вратовете не е онова, което не приемам с лекота. Моля не усложнявайте повече нещата.

Сержантът се отлепи от тезгяха и замахна безсилно към Маладикт. Почти разсеяно, той отбягна удара и му върна челно кроше, което го нокаутира.

— Капитанът изглежда зле — отбеляза. — Какво се е опитал да ти стори, мъниче?

— Да ме покровителства. — Поли свирепо изгледа Маладикт.

— А! — вдигна вежда вампирът.

Маладикт тихо почука на вратата на казармата. Тя се открехна съвсем леко, а после изцяло. Карборунд свали бухалката си. Поли и Маладикт безмълвно довлякоха двамата кавалеристи вътре. Сержант Джакръм седеше на едно столче до огъня с халба бира.

— Добра работа, момци! — поздрави ги той. — Метнете ги при другите. — Вяло посочи с халбата към отсрещната стена, където четирима войници унило се бяха свили под втренчения поглед на Тонкър. Бяха овързани накуп. Петият лежеше на една маса и Игор се потеше над него с игла и конец.

— Как върви, редник? — позаинтересува се Джакръм.

— Ще ше оправи, шержант. Ижглеждаше по-жле, отколкото е вшъщношт. Жа негов къшмет, щото режервни чашти ще имам чак като штигнем до бойното поле.

— Е нямаш ли поне един чифт крака за стария Тройник?

— А, не, серж, тия да ги нямаме — равно рече Скалът. Той седеше от другата страна на огнището. — Само ми оставете конете и седлата им. Сабите им сигурно ще са от полза на момчетата ти.

— Те търсеха нас, серж — не издържа Поли. — Ние сме само една шепа необучени новобранци, а те ни търсеха. Можеха да ме убият, серж!

— Абе, знам аз кога човека е усвет и кога не — контрира я Джакръм. — Браво, момко! Аз трябваше да се разкарам, щото грамада като мен в пълно вражеско снаряжение не е лесно да се пропусне. Освен това ви трябваше малко пораздвижване. Тъй де, това си е военна стратегия!

— Но ако не бях… — Поли се поколеба. — Ако не бях ги изпързаляла, можеха да убият лейтенанта!

— Ето на, виждаш ли? Винаги има и положителни страни, както и да го погледнеш — обобщи Скалът.

Сержантът стана, обърса устата си с ръка и подръпна колана си. Затътри се към капитана, пресегна се и го повдигна за куртката:

— Защо дирехте тез момчета, а?

Капитанът отвори око и се фокусира върху дебелака.

— Аз съм офицер и благородник, сержанте — възропта той. — Има си правила!

— В момента тук мъжете като теб са кът — каза сержантът.

— Адски верно — промърмори Маладикт. Освободена от напрежението и леко замаяна от облекчение, Поли трябваше да прехапе ръка, за да спре напушилия я смях.

— Но, да! Правилата. Военнопленници и прочее — продължи Джакръм. — Това значи, че дори трябва да ядете каквото и ние. Горките нещастници. Значи няма да говориш с мен, а?

— А съм… капитан Хоренц от Първа тежка кавалерия. Друго няма да кажа.

Но нещо в начина, по който го изрече, зачовърка мозъка на Поли. „Лъже“ — реши тя.

Джакръм се втренчи безизразно в него за момент и после рече:

— Ами-и, значи… май си имаме работа с провинение, което, драги ми мандраджии, се определя като „възпрепятстване“. Предлагам да се справим разумно с проблема! — Той пусна куртката и капитанът падна назад.

Сержант Джакръм свали кивера си. После смъкна и куртката си, разкривайки омърляна риза и яркочервени тиранти. Беше почти кръгъл — от врата надолу телесата му се диплеха в градация чак до екваториалната му обиколка. Според Поли коланът му служеше само за съответствие с разпоредбите.

Той се пресегна, свали от врата си връвта, на която висеше потъмняла монета, и изкомандва:

— Ефрейтор Скалът!

— Тук, серж! — отдаде чест Скалът.

— Ще забележиш, че снемам от себе си отличителните знаци и ти връчвам служебния си шилинг, което значи, че откак преди шейсет години се записах в армията за последен път, а това беше преди двайсет години, сега съм съвсем, и то легално, проклет цивилен!

— Да, гос’ин Джакръм — светна Скалът. При споменаването на името пленниците надигнаха глави.

— И в такъв случай, и понеже вие, капитане, нахлувате посред нощ в страната ни под прикритието на тъмнината, пък аз съм смирен цивилен, мисля, че няма правило, което да ми забранява да ви извадя седемте вида боклучави душици, докато не ми кажете защо дойдохте тук и кога ще пристигнат останалите ви приятелчета. А това може да не стане много бързо, щото досега съм се натъквал само на пет вида боклук. — Той нави ръкави, вдигна отново капитана и сви юмрук…

— Искахме само да заловим новобранците — обади се глас. — Нямаше да ги нараним! Дяволите да те вземат, Джакръм, остави го! Свитки му излязоха!

Беше сержантът от кръчмата. Поли изгледа останалите пленници. Въпреки че ги охраняваха Карборунд и Маладикт, а Тонкър ги гледаше кръвнишки, се усещаше, че първият удар по капитана щеше да отприщи патриотизма им. Поли си помисли: „Гледай ти, колко са самоотвержени…“

Явно и Джакръм бе доловил това.

— А, ето че вече потръгна. — Той свали капитана, но не го пусна. — Хората ти говорят вместо теб, капитане.

— Защото не сме роби, проклет цвеклоядецо — изръмжа един от войниците.

— Роби? Момците ми до един се присъединиха по своя воля, ряпоглавецо!

— Може само така да им се е струвало — заяде се сержантът. — Вие само ги лъжете. Залъгвате ги от години. Всички ще изгинат заради тъпите ви лъжи! Лъжи, лъжи и вашата пръчлеста, скапана, лъжлива, дърта, развратна херцогиня!

— Редник Гуум, да не си мръднал! Това е заповед! Не мърдай, казах! Редник Маладикт, вземи тоя меч от редник Гуум! И това е заповед! Сержант, накарай хората си бавно да се отдръпнат! Бавно! Действай! Дума да няма, не съм жесток човек, но всеки, повтарям, всеки, който не ми се подчини, ей богу, направо ми плаче да му строша ребрата!

Джакръм изстреля всичко това в една дълга експлозия от звук, без да отмества очи от капитана.

Реакцията, заповедта и стихването отнеха само няколко секунди. Поли се вторачи в застиналата жива картина, усещайки как мускулите й се отпускат.

Злобенските войници се отдръпваха. Вдигнатата бухалка на Карборунд леко започна да се смъква. Дребничката Уозър все още висеше във въздуха в хватката на Маладикт, който бе изтръгнал меча от ръката й: сигурно само вампир можеше да се придвижи по-бързо от стрелналата се към пленниците Уозър.

— Да заловим — тихо каза Джакръм. — Това е странна дума. Само вижте момчетата ми! Още не са им наболи мустаци, освен на трола, ама лишеите не се броят. Жълто имат още около устата, така си е. Какво толкова опасно има в шепа безобидни селячета, което да притесни куп внушителни кавалеристи като вас?

— Някой може ли да дойде и да шложи пръшт на тожи въжел? — обади се Игор от импровизираната си операционна маса. — Почти привършвам.

— Безобидни? — повтори сержантът, втренчен в буйстващата Уозър. — Тия са шайка смахнати откачалки!

— Искам да говоря с офицера ви, дяволите да ви вземат! — намеси се капитанът, който вече имаше малко по-фокусиран вид. — Имате си офицер, нали?

— Ами да, доколкото си спомням, имаме си един наблизо — каза Джакръм. — Пъркс, иди докарай рупърта, а? Ама по-напред вземи махни тая пола. Човек никога не знае какво да очаква от рупъртите. — Внимателно отпусна капитана на една пейка и се изправи.

— Карборунд, Маладикт, откълцайте каквото ви падне от всеки пленник, който помръдне, и всеки, който се опита да нападне пленник! — нареди той. — А сега… о, да. Тройник Скалът, бих искал да се запиша в чудесната ви армия с многобройните й възможности за млади хора, желаещи да се включат.

— Предишен военен опит? — ухили се Скалът.

— Четирийсет години бой по всеки проклетник надлъж сто и осемдесетте километра от Борогравия, ефрейтор.

— Специални умения?

— Да оживявам, ефрейтор, в к’ви ли не ситуации.

— Тогава ми позволи да те удостоя с един шилинг и незабавно повишение до чин сержант — обяви Скалът, връщайки му куртката и шилинга. — Искаш ли да цункаш херцогинчето?

— За нищо на света — отсече Джакръм и навлече куртката си. — Така-а — продължи, — всичко е наред, всичко е ясно, всичко е законно. Хайде, Пъркс, дадох ти заповед!

Блауз хъркаше. Свещта бе догоряла. На одеялото му имаше отворена книга. Поли внимателно я издърпа изпод пръстите му. Заглавието, почти неразличимо на опетнената корица, гласеше „Тактикус: Военните походи“.

— Сър? — прошепна тя.

Блауз отвори очи, видя я, обърна се и трескаво зарови по леглото.

— Ето ги, сър. — Тя му подаде очилата.

— А, Пъркс, благодаря ти — поизправи се лейтенантът. — Стана полунощ ли?

— Малко след полунощ, сър.

— О, боже! Значи трябва да действаме спешно! Бързо, подай ми панталоните! Момчетата добре ли прекараха вечерта?

— Бяхме нападнати от злобенски кавалеристи, сър. Първа тежка кавалерия. Взехме ги в плен, сър. Без жертви, сър… — „Защото не очакваха да се бием. Искаха да ни заловят живи. Ама попаднаха на Карборунд и Маладикт… и на мен.“

Беше й трудно, много трудно да се накара да замахне с онази тояга. Но веднъж сторено, стана без проблем. А после се бе засрамила, че я хванаха във фуста, макар че си беше с панталони под нея. Преобрази се от момче в момиче само като си го помисли и всичко стана толкова… лесно. Трябваше й време да го обмисли. Трябваше й време да помисли над много неща. Но подозираше, че времето ще бъде кът.

Блауз все още седеше там, наполовина навлякъл панталоните си, втренчен в нея.

— Я дай пак още веднъж, а, Пъркс? Заловил си вражески войници?

— Не само аз, сър! Аз хванах само двама. Всички ние им, ъ-ъ, наизлязохме, сър.

— Тежка кавалерия?

— Дасър.

— Това е личният полк на принца! Те са нахлули?

— Мисля, че е по-скоро патрул, сър. Седмина.

— И никой от вас не пострада?

— Несър.

— Подай ми ризата! Ох, дявол да го вземе!

Едва сега Поли забеляза превръзката на дясната му ръка. Беше прогизнала с кръв. Той улови изражението й и нервно заобяснява:

— Малко се самонараних, Пъркс. След вечеря леко „загрявах“ за тренировката си по фехтовка. Нищо сериозно. Само малка „повреда“, нали разбираш? Не мога да се справя съвсем с копчетата. Ако бъдеш така добър…

Поли помогна на лейтенанта да се намъкне в останалите дрехи и насъбра багажа му в торба. „Човек трябва да има специален талант — помисли си тя, — за да успее със собствения си меч да пореже ръката, с която го държи.“

— Трябва да си платя сметката… — измърмори лейтенантът, докато слизаха бързешком по сумрачните стълби.

— Не можете, сър. Всички избягаха, сър.

— Може би трябва да им оставя бележка, как мислиш? Не бих искал да смятат, че съм се „омел“ без…

— Всички напуснаха, сър! — натърти Поли, побутвайки го към входната врата. Пред казармата спря, поизпъна куртката му и се вторачи в очите му. — Снощи измихте ли се, сър?

— Нямаше никаква… — започна Блауз.

Тя реагира автоматично. Макар че беше петнайсет месеца по-малка от Пол, се бе грижила прекалено дълго за него.

— Носна кърпа! — нареди тя. И тъй като някои неща се насаждат в съзнанието от най-крехка възраст, въпросната кърпа бе послушно извадена.

— Плюйте! — изкомандва тя и едва като почна да бърше изцапаната брадичка на Блауз, осъзна какво прави. Нямаше връщане назад. Единствения изход бе да продължи.

— Добре — рязко каза тя. — Взехте ли си всичко?

— Да, Пъркс.

— Минахте ли през тоалетната тази сутрин? — продължи устата й, докато сърцето й се свиваше при мисълта за военен съд. „Ти си в шок — каза си тя. — А и той също. Тъй че давай както си знаеш. И не можеш да спреш…“

— Не, Пъркс — отвърна лейтенантът.

— Значи трябва да отидете, преди да се качим на лодката, ясно?

— Да, Пъркс.

— Хайде, тогава, да видим колко сме послушни.

Когато Блауз влезе в казармата, тя се подпря на стената да си поеме дъх и след две-три дълбоки глътки въздух се вмъкна след него.

— Отряд, равнис! — изрева Джакръм. Отрядът, вече строен, криво-ляво се подравни. Сержантът изкозирува толкова напористо, че Блауз отстъпи.

— Заловихме вражески патрул, сър! Положението е кофти, сър! Предвид смутните обстоятелства на ситуацията, сър, и понеже сега като ефрейтор Страпи взе, че духна, си нямате подофицер и тъй като съм стара фуражка с добро резюме, можете да ме мобилизирате като резерва по силата на Разпоредбите на Херцогинята, постановление 796, параграф 3 (а), алинея 2, сър, благодаря, сър!

— Какво? — оцъкли се Блауз, бавно осъзнавайки, че в цялата бъркотия пред него стоеше огромна червена куртка, която, изглежда, знаеше какво прави. — О! Да. Чудесно. Постановление 796, казвате? Абсолютно. Много добре. Действайте, сержант!

— Вие ли командвате тук? — излая Хоренц, изправяйки се.

— Да, аз, капитане — отвърна Блауз.

Хоренц го измери с поглед.

— Вие? — повтори той. В интонацията му се процеждаше презрение.

— Аз, сър. — Блауз присви очи.

— О, е, ами какво да се прави тогава. Този дебелак — Хоренц застрашително насочи пръст към Джакръм, — този кучи син ме заплаши с насилие! Над пленник! Окован! А това… момче — додаде капитанът, изплювайки думата срещу Поли — ме изрита в чатала и ме халоса така, че едва не умрях! Настоявам да ни освободите!

Блауз се обърна към Поли:

— Наистина ли изрита капитан Хоренц в „чатала“, Пръц?

— Ъ-ъ… дасър. По-точно му набих едно коляно, сър. И всъщност съм Пъркс, сър, макар че разбирам защо се объркахте.

— Той какво правеше тогава?

— Ъ-ъ… обгръщаше ме, сър. — Поли забеляза как веждите на Блауз хвръкнаха нагоре и се опита да обясни: — Бях временно дегизиран като момиче, сър, за да отклоня подозренията.

— А после си го… халосал?

— Да, сър. Веднъж, сър.

— Какво, за бога, те е прихванало, че не продължи?

— Сър? — изумя Поли, а Хоренц зяпна. Почти в екстаз, Блауз се обърна към Джакръм:

— А вие, сержант, действително ли посегнахте на капитана?

Джакръм пристъпи напред и стегнато изкозирува.

— Не де факто и де подобни, сър, съвсем не — каза той, приковал поглед в една точка на около кота дванайсет на далечната стена. — Само сметнах, че понеже е нахлул в страната ни, за да залови момците ни, сър, няма да е зле да изпита временно усещането за стрес и гнет, сър. Дума да няма, сър, аз не съм жесток човек.

— Разбира се, сержант — кимна Блауз, но сега в усмивката му се долавяше и нюанс на радостна злост.

— За бога, глупецо, не можеш да вярваш на тези тъпи селяндури, те са утайката на… — започна Хоренц.

— Вярвам, вярвам. — Блауз се разтресе от нервна възбуда. — Бих приел показанията им срещу вашите, дори да твърдят, че небето е зелено. И май излиза, че както са си такива невежи, са надвили едни от най-добрите злобенски войници със съобразителност и безстрашие. Безрезервно вярвам, че тепърва ще ни поднасят изненади…

— Никакъв проблем, само да си смъкнат панталоните — прошепна Маладикт.

— Млъкни! — изсъска Поли, след което пак трябваше да си прехапе ръката.

— Знам ви аз вас, капитан Хоренц — продължи Блауз и капитанът изглежда за миг се притесни. — Знам що за типове сте. Цял живот ми се е налагало да ви търпя. Надути грубияни с мозък в гащите! Смеете да нахлувате в галоп в страната ни и си мислите, че ще се уплашим от вас? Въобразявате си, че може да ми се жалвате от хората ми? Настоявате? Стъпили на родната ми земя?

— Капитане? — прошепна кавалерийският сержант на Хоренц, който се цъклеше с отворена уста към лейтенанта. — Скоро ще пристигнат…

— А — неопределено реагира Хоренц. После, изглежда, с известно усилие възвърна самообладанието си. — Подкрепленията пристигат — озъби се той. — Пусни ни сега, идиот такъв, и бих могъл да оправдая поведението ти с вродената ти тъпота. Иначе ще се погрижа нещата да се развият много, много зле за теб и твоите… ха… мъже.

— Решили сте, че седем кавалеристи не са достатъчни да се справят с шепа селячета? — удиви се Блауз. — Потите се, лейтенанте. Притеснен сте. Но нали ви идват подкрепления?

— Разрешете да се намеся, сър! — изрева Джакръм и направо продължи: — Мандраджии! Въоръжете се на проклетата секунда! Маладикт, върни на редник Гуум меча и му пожелай късмет! Карборунд, грабни една шепа от ония триметрови копия! Останалите…

— Има и такива, серж — обади се Маладикт. — Доста. Свалих ги от седлата на тия приятелчета. — Той вдигна ръце, във всяка от които държеше нещо подобно на големи самострели, лъскаво стоманени.

— Кавалерийски арбалети? — ахна Джакръм като дете, което отваря прекрасен подарък за Прасколеда. — Е, момци, ето това е награда за добродетелност и въздържание. Страшни машинки са тези. Хайде всеки да вземе по две!

— Не желая ненужна жестокост, сержант — подхвърли Блауз.

— Тъй верно, сър! — ухили се сержантът. — Карборунд! Първият, който влезе през тая врата, го искам закован на стената! — Улови погледа на лейтенанта и добави: — Но не прекалено силно!

… и в този момент някой почука на вратата.

Маладикт насочи двата самострела към нея. Карборунд взе по няколко копия във всяка ръка. Поли вдигна тоягата си — поне знаеше как да използва това оръжие. Другите момчета — и момичета — наизвадиха цялото снаряжение, с което успя да ги снабди Тройник Скалът. Настъпи тишина. Поли се озърна.

— Влез? — пробва тя.

— Да, бе, точно това ще свърши работа. — Джакръм подбели очи.

Вратата се отвори и дребен елегантен мъж внимателно пристъпи вътре. По осанка, десен и прическа доста приличаше на Мала…

— Вампир? — тихо възкликна Поли.

— О, по дяволите! — каза Маладикт.

Облеклото на новодошлия обаче беше странно. Носеше старомоден жакет без ръкави, по който бяха пришити многобройни джобове. През врата му беше увесена голяма черна кутия. Противно на всякаква логика той широко се ухили при вида на дузина оръжия, заплашващи да го надупчат на решето.

— Чудезно! — каза, повдигна кутията и разгъна три крачета, за да й направи статив. — Но… може ли тролът да зе мръдне малко наляво, моля?

— Ъ? — рече Карборунд. Отрядът се спогледа.

— Да, а ако зержантът бъде така любезен да се придвижи леко към центъра и да вдигне малко повече тия заби? — продължи вампирът. — Зупер! А вие, зър, ако може да направите гррррх…

— Гррррх? — озадачи се Блауз.

— Много добре! Зега е наистина звирепо…

Блесна ослепителна светкавица, последвана от кратък вик „О, по д…“ и от звъна на счупено стъкло.

На мястото на вампира стоеше малка купчинка прах. Примигвайки, Поли видя как прахът се издига и придобива очертанията на човешка фигура, която се превъплъти във вампира.

— Ей богу, наизтина мизлех, че новият филтър ще звърши работа — въздъхна той. — Е, човек зе учи доде е жив. — Той ги озари с усмивка и додаде: — А зега, моля, кой от ваз е капитан Хоренц?