Чук, чук! Кой е там?

Глава втора

Мелани Карели, момичето на Джони, беше родена в бедняшки квартал на Неапол. На четиригодишна възраст беше изпратена заедно с други деца да проси от туристите по улицата. Животът за нея и родителите й беше тежък. Баща й — сакат човек, упорито предлагаше пощенски картички и фалшиви писалки „Паркър“ пред по-добрите хотели. Майка й вземаше пране вкъщи.

Когато Мелани стана на петнадесет години, дядо й, който имаше шивашко предприятие в Бруклин, й писа, че може да я използва в мъничката си фабрика, и майка й и баща й с радост я изпратиха: третокласният корабен билет беше купен от дядо й. Мелани твърде много си падаше по момчетата и родителите й се ужасяваха от почти сигурните изгледи рано или късно да им тръсне някое нежелано бебе.

Три убийствени години тя беше работила във фабриката и накрая реши, че не това ще бъде нейният път в живота. Открадна петдесет долара от дядо си и напусна Бруклин. Когато пристигна в Ийст Сити — града на Джони — реши, че е достатъчно далече от Ню Йорк, за да е в безопасност, и се установи там. Всъщност нямаше защо да се тревожи за безопасността си: дядо й беше много доволен, когато откри, че я няма.

Намери си работа като сервитьорка в долнопробен снекбар, но часовете бяха убийствени. Напусна, последваха други работи, после, след една година, я взеха в един от многото евтини магазини в града, което я задоволи. Заплатата не беше голяма, но най-после беше самостоятелна, без някой постоянно да й нарежда какво да прави и как да се държи, а си имаше и малка стая, която беше нейна и само нейна.

Мелани имаше прелъстителна хубост, без да е красива. Имаше дълга, черна като антрацит коса, едри гърди, яки бедра и горещото слънце на Неапол в кръвта си. Мъжете, когато я поглеждаха, разбираха това. Закупчикът на магазина — стеснителен дебел мъж, който живееше в постоянен ужас от жена си, беше полудял по нея. От време на време тя му позволяваше да пъхне ръка под полата й, но не повече, а за отплата той я направи отговорничка на щанда за мъжки ризи, което увеличи заплатата й.

Именно когато си купуваше ризи, Джони Бианда бе привлечен от нея. По онова време беше без момиче — бе се скарал с една прекалено придирчива случайна позната, така че имаше нужда от приятелка. Както винаги, Мелани се нуждаеше от мъж. Той я покани на вечеря. Показа се щедър и през последвалите три години връзката им беше постоянна.

Два месеца след като срещна Джони, Мелани се премести от мъничката си стаичка в двустаен апартамент във висока сграда, за който Джони плащаше наема и купи мебелите.

Въпреки че му беше благодарна и го харесваше, Мелани съжаляваше, че беше толкова по-възрастен, че беше масивен и далеч не обаятелен, но той се отнасяше добре с нея, беше мил и винаги готов да се поохарчи за прищевките й. Срещаха се три пъти седмично. Понякога той я водеше навън за вечеря и после на кино, понякога тя готвеше италиански ястия за него вкъщи. Каквато и да беше програмата, тя винаги завършваше в голямото двойно легло, което Джони й бе купил, и тогава, при целия си голям опит с по-млади мъже, тя истински оценяваше Джони като любовник. Той можеше да я задоволи както никой друг.

За Джони, макар толкова по-млада от него и вятърничава, Мелани беше момиче, на което чувстваше, че може да има доверие, а това беше важно за него. Беше му писнало от използвачките, измамничките и истеричките, с които беше се свързвал досега. Мелани му дойде като глътка чист въздух. За него тя беше повече от привлекателна: беше като стръвница в леглото и не дърдореше както всичките онези жени. Беше доволна да седи до него мълчаливо или да говори, когато той беше в настроение, и никога не намекваше за женитба.

Джони чувстваше до мозъка на костите си, че никога няма да се ожени. Не искаше постоянна жена. Единственото му желание беше да има лодка, море и секс, когато е в подходящо настроение. Знаеше, че рано или късно ще загуби Мелани. Ще се появи някой млад мръсник с малко пари и това ще е краят. Понеже знаеше, че евентуално ще я загуби, никога не беше й казвал за силното си желание да има лодка и сега, когато беше готов да извърши кражбата, благодареше на съдбата, че не й беше доверил това — не само на нея, а и на никой друг. Масино беше специалист по изтръгването на информация от когото поискаше и ако кражбата се вкиснеше и Масино започнеше да подозира дори него (Джони) в отмъкването на парите, той брутално щеше да притисне всеки, свързан по някакъв начин с Джони. Ако Масино някога надушеше, че Джони е луд на тема лодки, трябваше завинаги да се прости с тях.

Повечето от хората на Масино знаеха, че момичето на Джони е Мелани. Не може да извеждаш момиче три пъти седмично в продължение на три години, без да се натъкнеш на някого от бандата в ресторантите, които Джони можеше да си позволи, или в киносалона, където даваха последния филм. Тази мисъл малко безпокоеше Джони, макар постоянно да се самоуспокояваше, че нищо няма да се вкисне при начина, по който го е замислил, и че Масино никога няма да се сети кой е крадецът. Беше привързан към Мелани. Любов? Не, казваше си той, не е влюбен в нея. Чувстваше, че любовта не е идвала в живота му. Любовта ограничава мъжа, но той беше привързан към Мелани и не би искал нещо да й се случи.

Запали нова цигара. Долу на улицата крещеше дете, някаква жена викаше на друга жена през платното, кола пълзеше на малка скорост и вдигаше шум като ракета. Заслушан, той мислеше за морето, обляно в слънчева светлина, и усещаше по лицето си морския бриз. Ръцете му мислено се сключиха върху лоста на кормилото и чу бръмченето на мощните машини. Търпение, каза си той. Две-три години — и ще бъда на море.

Всеки петък вечер водеше Мелани на ресторант и после на кино. Тази вечер — той погледна часовника си — би трябвало да я изведе. Следващия петък ще е другояче, но нямаше да й каже това днес. Ще й го изтресе внезапно. Въпреки че не беше приказлива, ако знаеше предварително, че другият петък ще бъде специален, можеше да се разтревожи.

Той прекара следващите два часа в непрекъснато преразглеждане на плана си и накрая, като осъзна безполезността на това постоянно предъвкване, стана, съблече се и взе душ.

След един час взе Мелани от апартамента й и я закара в ресторанта на Луиджи.

Поднесоха им хубава италианска вечеря. Нямаха какво много да си кажат. Мелани винаги изглеждаше гладна и когато сложиха храната пред нея, тя започна да я поглъща, доволна и мълчалива, докато Джони, който мислеше за петъка, двадесет и девети, ровеше в чинията си и не яде много. Гледаше я непрестанно. Очите му смъкваха дрехите й, виждаше маслиновата й кожа, пищното й голо тяло и си мислеше за напразно загубените следващи три часа, когато щяха да седят в някое задушно кино и да гледат някакъв скапан филм, преди да може да я положи по гръб в голямото двойно легло.

— Какъв бръмбар ти е влязъл в главата, Джони — внезапно попита Мелани. Беше погълнала огромно блюдо със спагети и сега, облегната назад, нетърпеливо очакваше следващото. Големите й гърди напираха под евтината тясна рокля.

Мислите на Джони скочиха обратно към нея и той се усмихна.

— Просто те гледам, бебче — рече и сложи ръката си върху нейната. — Тъкмо се сгорещявам за теб.

Тя усети силен прилив на кръв към слабините си.

— Аз също. Хайде да прескочим киното тази вечер. Да се върнем вкъщи и да си направим истинско чукане.

Точно това искаше и той и пръстите му се впиха в китката й.

— Ще си го получиш, бебче.

Върху масата падна сянка и Джони погледна нагоре.

Видя над него да стърчи Тони Капело. Носеше черен костюм, риза на бели и жълти райета и жълта вратовръзка. Изглеждаше много издокаран, но безжизнените му змийски очи си оставаха змийски очи.

— Здрасти, Джони — поздрави той и погледът му се премести към Мелани, след това се върна отново към Джони. — Шефът те вика.

Джони кипна от яд. Знаеше, че Тони е добър с пистолета почти колкото него (или колкото беше) и го мразеше толкова, колкото знаеше, че го мрази и Тони.

Усети, че Мелани е уплашена. Погледна я и видя, че е вперила в Тони разширени, пълни със страх очи.

— Какво искаш да кажеш с това „вика те“? — попита Джони.

Един келнер се завъртя да смени чиниите, след това се отдалечи.

— Каквото ти казах… Иска те веднага.

Джони пое дълбоко дъх.

— О’кей. Идвам. Къде?

— При него, веднага. Ще заведа кукличката до дома й. — Тони мазно се ухили. — С удоволствие.

— Разкарай се по дяволите, боклук с боклук — рече Джони тихо и заплашително. — Ще отида, но когато ми е удобно.

Тони подигравателно се усмихна.

— О’кей, щом искаш да си прережеш гърлото… Мене какво ме засяга. Ще предам на шефа — и излезе от ресторанта.

Мелани се обърна с ококорени очи.

— Какво става, Джони?

И той би искал да знае какво ставаше. Никога преди не бяха го викали в къщата на Масино. Усети как по челото му избива студена пот.

— Съжалявам, бебче — каза тихо той. — Трябва да отида. Предлагам да свършиш вечерята си, след това да вземеш такси, да се прибереш вкъщи и да ме чакаш.

— О, не! Аз…

Той стана и заобиколи масата.

— Направи го, бебче, за мое удоволствие — настоя и в гласа му се прокрадна твърда нотка.

Сега в него имаше нещо, което я плашеше. Беше пребледнял, изглеждаше леко смален, а по челото му бяха избили капчици пот.

Тя се усмихна насила.

— Добре, Джони, ще те чакам.

Той рече нещо на келнера, пъхна му банкнота, след това й махна и излезе на улицата.

При претоварения трафик му бяха нужни двадесет минути, за да стигне до къщата на Масино на Десета улица. С мъка намери място за паркиране и изкачи мраморните стълби, които водеха до масивна врата.

Докато караше колата, мисълта му препускаше. Чудеше се за какво ли, за Бога, е притрябвал на Масино в този час? Никога преди не го бяха викали в тази разкошна къща. Позвъни и докато бършеше изпотените си ръце с носна кърпа, вратата се отвори и мършав мъж със сурово лице, облечен във фрак и с висока колосана яка (о, Господи!), който имитираше английски иконом от старите филми, се отдръпна пред Джони и го въведе в просторен хол, целия окичен с маслени картини в позлатени рамки, сред които се виждаха и няколко комплекта доспехи с излъскана броня.

— Върви, момко — изрече икономът с крайчеца на устата си. — Първата врата вдясно.

Джони влезе в просторна стая: стените бяха покрити с книги, а вътре беше пълно с тежки тъмни мебели. Джо Масино се беше изтегнал в голямо кресло, пушеше пура, а на страничната подпорка имаше чаша уиски и вода. Седнал в полумрака се забелязваше Ърни Ласини, който чоплеше зъбите си с дървена клечка.

— Влизай, Джони — подкани го Масино. — Сядай — той махна към стола срещу себе си. — Какво ще пиеш?

Джони седна вдървено.

— Едно уиски ще свърши работа, благодаря — отвърна.

— Ърни, налей уиски на Джони и се измитай оттук.

Последва дълга пауза, докато Ърни приготвяше питието, което подаде на Джони с напълно безизразно тлъсто лице, покрито с белези, и излезе от стаята.

— Пура? — попита Масино.

— Не, благодаря, мистър Джо.

Масино се ухили.

— Прекъснах ли нещо?

— Аха. — Джони се вторачи в едрия мъж. — Така е.

Масино се засмя, след това, като се наведе напред, тупна Джони по коляното.

— Ще потрае. Ще бъде даже още по-разгорещена, когато се върнеш при нея.

Джони нищо не отвърна. Държеше питието в потната си ръка и чакаше.

Масино изпъна дебелите си крака, смукна от пурата и издуха дима към тавана. Изглеждаше много спокоен и дружелюбен, но Джони не се отпускаше. И по-рано беше виждал Масино в такова настроение. То за секунди можеше да премине в озъбена ярост.

— Приятна квартирка съм си устроил, нали? — обади се Масино, като се огледа наоколо. — Жената я подреди. С всичките тия проклети книги. Смята, че са добра украса. Четеш ли понякога, Джони?

— Не.

— Нито пък аз. Кой, дявол да го вземе, иска да чете книги? — Студените сиви очички се насочиха към Джони. — Е, няма значение. Мислех си за тебе, Джони. Ти работиш плътно за мен от двадесет години… Прав ли съм?

Ето го, помисли си Джони. Изритването. Е, беше го очаквал, но не чак толкова скоро.

— Мисля, че има около двадесет години — отвърна той.

— Какво ти плащам, Джони?

— Двеста седмично.

— Така ми каза и Анди. Даа… Двеста. Трябваше да изпискаш много отдавна.

— Не пискам — рече Джони спокойно. — Смятам, че на човек му плащат, колкото заслужава.

Масино го погледна накриво.

— Другите боклуци не мислят така. Винаги реват за още пари. — Той отпи от уискито, помълча, после продължи. — Ти си най-добрият ми човек, Джони. В теб има нещо, което е навлязло в мен. Може би си спомням твоята стрелба. Нямаше да бъда тук, заобиколен с всичките тия проклети луксозни книги, ако не беше ти… Три пъти, нали така?

— Да.

— Три пъти. — Масино поклати глава. — Малко стрелба. — Отново последва дълга пауза, после продължи: — Ако беше дошъл при мен преди две-три години и ми беше рекъл, че искаш повече пари, щях да ти ги дам. — Червеното крайче на пурата му внезапно се насочи към Джони. — Защо не го направи?

— Казах ти, мистър Джо — отговори Джони. — На човек му плащат, каквото заслужава. Не правя кой знае какво. Работя от време на време. Големият ден е петъкът… Така че…

— Ти и Сами се разбирате добре, нали?

— Да.

— Той е уплашен. Мрази тази работа, нали?

— Нуждае се от парите.

— Вярно е. Мисля да направя промяна. Момчетата се оплакаха веднъж-дваж. Времената се менят. Те май не обичат да се вдига пушек, когато се събират парите. Искам да чуя на теб как ти се струва. Мислиш ли, че трябва да направя промяна?

Мисълта на Джони работеше светкавично. Не беше време да се поддържа, който и да било — дори Сами. След някакви си шест дни — ако, всичко вървеше добре — той щеше да има скрити около сто и петдесет хиляди долара.

— Ходех със Сами — отвърна сковано. — Това ми беше работата през последните десет години, мистър Джо. Ще ходя с всеки, когото изберете.

— Смятам да направя пълна промяна — повтори Масино. — Ти и Сами. Десет години е дяволски много време! Може ли Сами да кара кола?

— Не ще и дума, а и разбира от коли. Започнал е в сервиз.

— Чувал съм за това. Мислиш ли, че ще му хареса да ми стане шофьор? Жената постоянно ми натяква. Твърди, че било проява на лош вкус от моя страна сам да карам ролс-ройса. Иска униформа. Боже мой! Смята, че Сами ще изглежда наистина много добре в униформа.

— Можеш сам да го попиташ, мистър Джо.

— Ти ще говориш с него, Джони. Колко получава той?

— Сто.

— Е добре, кажи му, че ще има сто и петдесет.

— Ще му кажа.

Отново последва продължителна пауза, докато Джони чакаше да чуе за собствената си съдба.

— Сега за теб, Джони — най-сетне се обади Масино. — Ти си добре известен в този град. Хората те харесват и те уважават. Какво ще речеш да поемеш грижата за „едноръките бандити“?

Джони се вцепени. Това беше последното нещо, което бе очаквал да му предложат… И последното, което би искал. Бърни Шулц — дебел застаряващ мъж, се грижеше при Масино за тези автомати — беше го правил през последните пет години. Често се беше вайкал пред Джони как Анди непрекъснато го гонел, ако сборът от игралните автомати паднел под онова, за което Бърни и без това твърдял, че е невъзможно да се получи.

Припомни си Бърни — потен, с тъмни кръгове под очите, да казва: „Проклетата работа не си заслужава, Джони. Нямаш представа. Този кучи син постоянно те натиска да търсиш нови места. Изпотрошаваш си краката, докато се опитваш да намериш мръсници, които да вземат автоматите. После, ако ги вземат, някое гадно хлапе ги поврежда. Никога не спираш да работиш.“

— А какво ще стане с Бърни? — попита Джони, за да печели време.

— С Бърни е свършено. — Дружелюбното изражение на Масино се изпари и сега той беше станал студения безмилостен екзекутор. — Ти ще можеш да поддържаш това, Джони. Няма да ти бъде трудно да намираш нови места. Хората те уважават. Ще получаваш четиристотин и един процент дял от печалбата. Можеш да си докарваш чисто осемстотин, ако наистина се захванеш с работата. Какво ще кажеш?

Джони мислеше бързо. Беше предложение, на което не смееше да откаже. Беше сигурен, че ако откаже, ще го изхвърлят, а още не беше готов да бъде изритан.

Като гледаше право в Масино, той попита:

— Кога започвам?

Масино се ухили и, като се приведе напред, тупна Джони по коляното.

— Точно така обичам да ми говорят момчетата — рече той. — Знаех, че съм избрал, когото трябва. Започваш на първи другия месец. Дотогава ще уредя нещата с Бърни. Поговори за работата с Анди. Той ще те осветли.

Стана, погледна часовника си и направи гримаса.

— Налага се да излизам. Ще трябва да заведа жената на някакъв скапан купон. Добре, Джони, о’кей, споразумяхме се. Сигурни са ти осемстотин долара седмично. — Той сложи тежката си ръка на раменете на Джони и го поведе към вратата. — Говори със Сами. Ако иска работата, кажи му да се види с Анди, който ще му уреди униформата. Ти също правиш следващото събиране и после започваш новата си работа… Добре ли е?

— Мен ме урежда — отвърна Джони и излезе в големия хол, където чакаше икономът.

— Довиждане — каза Масино и закрачи нагоре по стълбите, като тихо си подсвиркваше, докато се скри от погледа на Джони.

Когато стигна до колата, Джони се спря и се поколеба. Погледна си часовника. Беше девет и пет. Като познаваше апетита на Мелани, предположи, че ще бъде заета още около половин час. Реши, че си струва да размени някоя дума с Бърни Щулц.

Подкара през града и пристигна пред апартамента на Бърни след петнадесет минути. Намери го вкъщи, свалил обувките, с бира в ръка, седнал пред телевизора.

Жената на Бърни — едра, пълна и с щастливо лице, го въведе, след което отиде в кухнята, тъй като знаеше, че тези двама мъже ще говорят по делови въпроси, а тя никога не се бъркаше в машинациите на Бърни.

Джони не взе да усуква.

Щом Бърни изключи телевизора и му предложи бира, която той отказа, заяви:

— Току-що говорих с мистър Джо. Теб те изригват, Бърни, а аз получавам твоята работа.

Бърни се втренчи в него.

— Я повтори?

Джони повтори думите си.

— Наистина ли това искаш да кажеш… Не се шегуваш?

— Казвам ти.

Бърни дълбоко, продължително пое дъх и тежкото му тлъсто лице грейна в широка усмивка. Внезапно стана с десет години по-млад.

— Това е голяма новина! — Той плесна с ръце. — Молех се за това от години. Значи най-после съм свободен!

— Предположих, че ще се почувстваш така — рече Джони. — Точно затова дойдох право при теб. Какво ще правиш, Бърни? Ще бъдеш извън организацията.

— Какво ще правя? Аз? — Бърни се засмя щастливо. — Имам си спестени пари. Моят шурей има овощна градина в Калифорния. Точно там ще отида: съдружници, ще си берем плодове на слънце без никаква проклета грижа на света!

— Даа. — Мислите на Джони отскочиха към неговата мечтана лодка и морето. — Е добре, аз получих твоята работа. Бърни. Какво струва тя?

Бърни допи бирата си, уригна се и остави чашата.

— Мистър Джо ми плаща твърди осемстотин на седмица плюс един процент от печалбата, но този процент е вятър работа. През всичките проклети години, през които работих, никога не постигнах сбор над заплануваното от оня кучи син Анди, така че забрави за единия процент. Но ти плащат твърдо осемстотин, Джони, въпреки че работата е същински ад. Успях да спестя от заплатата, и ти също ще успееш.

Осемстотин седмично, а Масино му беше предложил само четиристотин плюс единия процент, който според Бърни не значеше нищо!

Студен, бесен яд обзе Джони, но той се сдържа.

„Ти си най-добрият ми човек, Джони. В теб има нещо, което е навлязло в мен.“

Това му беше казал крадливият, лицемерен кучи син! Добре, много добре, помисли си Джони, докато ставаше, и аз ще бъда крадлив кучи син!

Излезе от дома на Бърни и отиде при колата си. Все още бесен, бързо подкара към квартирата на Мелани.

На другата сутрин, когато Мелани отиде на работа, Джони се върна в своя апартамент и си приготви закуска: неговото любимо ядене за деня. Имаше пред себе си цял ден без никакви планове. Беше в кисело настроение. Стиснатостта на Масино все още го гнетеше. Сега вече не изпитваше никакви угризения да го ограби — това беше сигурно.

Докато седеше пред трите пържени яйца и дебелия резен печен бекон, телефонът иззвъня. Изпсува, стана и вдигна слушалката. Беше Анди Лукас.

— Мистър Джо каза, че ти ще се заемеш с работата на Бърни — подхвана Анди. — Вие двамата добре се разбирахте. Иди днес при него. Ще те разведе из местата и ще те въведе в работата.

— О’кей — отвърна Джони, като зяпаше закуската си. — Ще го направя.

— И слушай, Джони. — Тонът на Анди беше студен. — Бърни не си даваше зор в работата. — Ще очаквам ти да увеличиш постъпленията. Искаме да поставим най-малко още двеста автомата и ти ще трябва да свършиш това… Разбрано?

— Да.

— О’кей… Иди да говориш с Бърни. — Анди затвори.

Джони се върна към закуската си, но нямаше същия апетит, както преди телефонното обаждане.

Малко след единадесет той излезе и се отправи към офиса на Бърни: едностайно помещение на най-горния етаж на офисблок без асансьор. Докато чакаше зелен сигнал, за да пресече улицата, видя отсреща Черния Сами, който също чакаше да пресече.

Сами се ухили, махна му и когато колите спряха, Джони отиде при него.

— Здрасти, Сами, какво правиш?

— Аз? — Сами погледна неопределено. — Нищичко, мистър Джони. Няма много за правене, в събота… Шляя се.

Джони беше забравил, че е събота. Утре беше неделя. Мразеше неделите със затворените магазини и всичките хора, които заминаваха извън града. Обикновено прекарваше неделните сутрини в четене на вестници, после, в късния следобед, отиваше при Мелани. В неделя сутринта тя винаги беше заета да чисти апартамента си, да мие косата си и да върши всички ония проклети домакински работи, които жените вечно си намират.

— Искаш ли едно кафе? — попита Джони.

— Винаги казвам „да“ за кафе. — Сами неспокойно погледна Джони. Суровото изражение на лицето му го безпокоеше. — Да не се е случило нещо лошо?

— Да пием по едно кафе. — Джони го поведе към кафенето и се облегна на бара. Поръча две кафета и рече:

— Снощи говорих с мистър Джо. — Той продължи и разказа на Сами какво му беше казал Масино. — Сега зависи от теб. Искаш ли да караш неговата кола?

Лицето на Сами светна, сякаш беше глътнал запалена електрическа крушка.

— Ама вярно ли е това, мистър Джони?

— Той така каза.

— Разбира се, че искам! — Сами плесна с розовите си длани. — Мислиш ли, че повече не трябва да събирам пари?

Джони се замисли кисело: още един! Бърни грейнал от щастие до ушите, сега Сами. За тях е по-добре, за мен — по-зле.

— Ще трябва да носиш униформа и да караш неговия ролс-ройс. Харесва ли ти?

— Разбира се! Това ако не е добра новина! — Сами замълча и погледна Джони. — Кога започвам?

— По-следващата седмица.

Лицето на Сами помръкна.

— Искаш да кажеш, че ще трябва да събера парите и следващия петък?

— Точно така.

Очите на Сами се завъртяха и пот изби по лицето му.

— Не може ли новият човек да свърши работата, мистър Джони? Кой е той всъщност?

— Не бих могъл да знам. Заедно събираме парите на двадесет и девети, Сами. — Джони допи кафето си. — Така че забрави това.

— Да. — Сами попи потта от лицето си с носната кърпа. — Мислиш ли, че всичко ще е наред?

— Не може да не е. — Джони тръгна да излиза. — Имам работа. Трябва да идеш при Анди. Кажи му, че ще станеш шофьор на мистър Джо. Той ще уреди всичко. Ще ти плащат сто и петдесет.

Сами ококори очи.

— Сто и петдесет?

— Така рече мистър Джо. — Джони замислено гледаше Сами. — Още ли държиш спестяванията си под кревата?

— Че къде другаде да ги държа, мистър Джони?

— Казах ти, глупако, в някоя проклета банка!

— Няма да направя това — отвърна Сами, като поклати глава. — Банките са за бели хора.

Джони сви рамене.

— Ще се виждаме. — Той плати за кафетата и напусна кафенето. След десет минути беше в офиса на Бърни Шулц.

Бърни си почиваше зад очуканото бюро с дръпнат назад стол и палци, пъхнати в колана. Когато видя Джони, изпъна гръб.

— Анди ми се обади, че трябва да надникна тук — рече Джони. — Каза, че ще ме въведеш в работата и ще ме разведеш из местата.

— Разбира се, че ще го направя — отвърна Бърни, — но не днес. Уикенд е, за Бога! Никаква работа през уикендите. Предлагам да започнем в понеделник, а? Ела тук около десет часа. Ще ти покажа всичко. Става ли?

— Както кажеш. — Джони се запъти към вратата.

— Ей, Джони…

Джони спря и погледна Бърни, който се почесваше по дебелата гуша.

— Какво?

— Май плещих твърде много с голямата си уста. — Той се въртеше неспокойно на стола. — Анди ме предупреди да не ти казвам колко ми плащат. Можеш ли да го забравиш?

Ръцете на Джони се свиха в юмруци, но запази студената си усмивка.

— Разбира се. Забравих вече, Бърни. Ще се видим в понеделник. — Напусна малкия офис и затрополи надолу по шестте реда стъпала, като тихо псуваше. Тъй като беше на двадесет и пет минути път от автогарата „Грейхаунд“, се отправи натам. Когато стигна, спря и погледна през улицата към прозорците на офиса на Масино. Шефът може би летеше към Маями за един дълъг уикенд, но Джони беше сигурен, че Анди беше там — в своето сбутано офисче.

Влезе в автогарата и се отправи към гардероба за оставен багаж. Спря, за да прочете указанията, написани на вратата на един от боксовете. Ключът, прочете той, трябва да бъде взет от гардеробиера. Огледа се наоколо. Като не съзря никакво познато лице сред обикалящата напред-назад тълпа, се запромъква към гишето на обслужващия боксовете. Едър сънлив негър надникна към него.

— Мога ли да получа ключ и какво струва?

— За колко време го искаш, шефе?

— За три седмици… Може и повече. Не знам.

Негърът му подаде ключа.

— Половин долар на седмица. Това прави долар и половина за три.

Джони плати, пусна ключа в джоба си, след това отиде да потърси бокса. Беше на подходящо място: точно до входа. Доволен, той излезе навън на студа и пое обратно към апартамента си.

Прекара следващия час седнал до прозореца, като мислеше за Масино. Около два часа, точно когато се канеше да хапне нещо набързо, телефонът иззвъня.

Като направи гримаса, се надигна и вдигна слушалката.

— Джони?

— Здрасти, бебче! — Беше изненадан, че Мелани му се обажда. Бяха се разбрали да я изведе с колата в неделя следобед и после да прекара нощта с нея.

— Загазих, Джони. Дойде ми точно сега — започна Мелани. — Чувствам се много скапана. Може ли да отложим уговорката за утре?

Жени! — помисли си Джони. — Вечно нещо им има! — Но знаеше, че Мелани наистина беше много зле по време на мензиса си. Това означаваше дълъг, самотен, скучен уикенд за него.

— Съжалявам, бебче — рече меко той. — Разбира се, че ще забравим за утре. Ще имаме много други недели. Мога ли да направя нещо за теб?

— Не, нищо. Щом си отида вкъщи, ще си легна. Няма да трае чак толкова дълго.

— Искаш ли нещо за ядене?

— Ще си взема. Приятно прекарване, Джони. Ще ти се обадя веднага щом свърши и тогава ще се забавляваме.

— Аха. Е, пази се — и Джони затвори.

Закрачи из стаята, като се чудеше какво, по дяволите, да прави през уикенда. Извади портфейла си и преброи парите. От заплатата му бяха останали сто и осем долара. Трябваше да му стигнат до другия петък. Колебаеше се. Би било хубаво да седне в колата и да отиде до брега: това правеше към триста мили път. Би могъл да спре в мотел и да се разходи до морето, но това щеше да струва много. Не можеше да си позволи такъв уикенд. Добре си беше Масино, който имаше всичките пари на света, но не и Джони Бианда.

Като сви рамене, Джони отиде при телевизора и го включи. Седна пред екрана и с отегчено безразличие се отдаде на футболния мач.

Докато гледаше, мисълта му се прехвърли към времето, когато щеше да бъде на своята лодка, щеше да усеща люлеенето на палубата, пръските на морето по лицето си и топлината на слънцето.

Търпение, рече си той, търпение.