Чук, чук! Кой е там?

Глава единадесета

Автобусът на „Грейхаунд“ ги остави на автогарата в Брънзуик. Джони отиде на информацията и попита момичето за евтин приличен хотел.

То беше хубавичко дребно същество с руси къдрици и дълги фалшиви ресници и беше много услужливо.

— Може да ви се сторя предубедена — рече, — но чичо ми е собственик на хотел „Уелкъм“. Струва тридесет долара на ден — пълен пансион, и храната е прекрасна. Точно за вас. — Момичето изпърха с ресниците си първо към Фрида, след това към Джони. — Честно ви казвам, там ще ви хареса.

— Добре, благодаря — съгласи се Джони. — Как да го намеря?

— Третият нагоре по главната улица. Не е далече.

С багажа в ръце — Фрида вървеше до него, Джони пое по главната улица. Цената малко го бе обезпокоила. Нямаше представа колко дълго щеше да се наложи да останат в хотела.

Но когато ги заведоха в голямата стая с двойно легло, две удобни кресла, баня и цветен телевизор, той престана да се тревожи.

Двамата взеха по един душ и се мушнаха в леглото. Прекараха остатъка от следобеда прегърнати. Около седем и половина слязоха в ресторанта и с удоволствие погълнаха чудесната вечеря.

Джони с радост отбеляза, че Фрида беше много по-спокойна и дори весела. До полунощ гледаха телевизия, после си легнаха. Никой от тях не споменаваше за мафията или за парите. Те съзнателно се оставиха на насладата от удобствата, като отчаяно се вкопчиха в това, за което и двамата знаеха, че е кратък момент на безопасност.

На следващата сутрин Джони се обади на Сами. Фрида, седнала в леглото, слушаше. Когато затвори, се погледнаха.

— Ще знаем утре по това време — каза Джони.

— Смяташ ли, че всичко ще е наред?

— Можеш и сама да си отговориш. — Той се върна в леглото. — Бебче, искам си лодката. Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се. И аз я искам. — Тя сложи ръка върху неговата. — Искам я за теб, защото те обичам.

По-късно, когато той задрямваше, тя рече:

— Те никога няма да ни намерят, нали?

Каква полза имаше, след като вече я беше предупредил, отново да й казва, че няма да успеят да избягат? Каква полза имаше да й казва, че в момента си купуват време? А пък не можеше да лъже. Той мълчаливо се обърна и стисна ръката й.

Усети трепването й и се досети, че беше разбрала мислите му.

— Люби ме — помоли се тя, като го дръпна към себе си. — Накарай ме да забравя.

Денят се заизнизва. За обяд слязоха в ресторанта. Върнаха се в стаята си и гледаха футбол по телевизията. След това слязоха в ресторанта да вечерят, после пак се върнаха в стаята си. Гледаха телевизия до след полунощ.

Джони почти не можа да спи. Продължаваше да мисли за Масино. Разбра, че и Фрида имаше кошмари. На два пъти тя извика насън, но като докоснеше ръцете й, успяваше да я успокои.

Малко след седем и половина се обади на Сами.

— Имам новини — подхвана Сами развълнувано. — Мистър Джо е сигурен, че си в Хавана. — Каза, че се е простил с парите си.

Сърцето на Джони подскочи.

— Как разбра това?

— Трябваше да закарам мистър Джо и мистър Анди в града. Мистър Джо беше в ужасно настроение: псуваше и кълнеше. Рече на мистър Анди, че му се е обадил мистър Луиджи. Този джентълмен му казал, че си вече в Хавана и нищо повече не може да се направи. Ругаеше, че парите са си отишли. — Последва пауза, после Сами попита: — Ти не си в Хавана, нали, мистър Джони?

— Няма значение къде съм. Виж какво, Сами, провери автогарата. Трябва да знам дали момчетата са още там. Ще го направиш ли?

— Аха, ще го направя.

— Пак ще ти се обадя. Кога мога да те намеря?

— Днес е свободната ми вечер. Ще си бъда вкъщи в пет.

— Ще ти се обадя веднага след пет.

— И, мистър Джони, нали не си се отказал от шестте хиляди долара? Безпокоя се за това: Клой не ме оставя на мира.

— Ще ги получиш. Казах ти, че това е твърдо обещание.

Когато затвори, той предаде на Фрида думите на Сами. Те се спогледаха.

— Знаеш ли какво, бебче? — рече Джони, като й се усмихна. — Мисля, че ти ни спаси. Твое щастливо хрумване беше да им внушиш, че съм се отправил към Хавана. Аз никога нямаше да го измисля. Това би могло да бъде нашето спасение. Ако боксовете не се охраняват, а аз ще знам това тази вечер, можем да вземем парите.

— О, Боже, Джони! Молих се снощи! Не бях се молила от години. И така, какво ще правим?

— Ако получим довечера зелена светлина, наемаме кола и се връщаме в Ийст Сити. Можем да го направим за три часа. Ще пристигнем на автогарата около единадесет часа. Това е удобно време. Няма много хора наоколо и ще бъде тъмно. Вземаме парите и се махаме.

— Не мога да повярвам!

— Зависи дали автогарата се следи. Ако не я следят, ще отидем.

— Джони, ако те си мислят, че сме в Хавана… — Тя спря, за да го погледне. — Тогава значи никой няма да почука на вратата ни.

— Точно така, бебче. — Той я притегли към себе си. — Никой няма да дойде и да почука на вратата ни.

Когато Сами излезе от асансьора и се отправи към офиса на Масино, се появи Анди. Той се втренчи в посивялото му потно лице.

— Къде си мислиш, че отиваш?

Сами наведе глава в раболепен поклон.

— Само отивам да попитам шефа дали имам още нещо да правя. Днес е свободната ми вечер, така че просто исках да го попитам.

Анди беше сигурен, че Масино няма да може да се сдържи, ако види Сами. Анди беше подслушвал телефона на Сами и разговорът му с Джони беше записан на лента, която Масино беше прослушал.

— Всичко е наред — рече той. — Изчезвай. Мистър Джо в момента е зает.

Сами кимна и влезе пак в асансьора. Анди тръгна към офиса на Масино, влезе и затвори вратата.

Масино седеше зад бюрото си. Опрени до стената стърчаха Тони, Ърни, Лу Берили и Бено. На бюрото лежеше 22-калиброва снайперистка пушка, снабдена с телескопичен мерник и заглушител.

— Сами си отива вкъщи — съобщи Анди и приближи до прозореца. — Тони, вземи пушката и ела тук.

Объркан, Тони погледна към Масино, който кимна. Тони взе пушката и последва Анди към отворения прозорец. Анди привлече един стол с твърда облегалка.

— Седни. Погледни през улицата. Гледай към входа на автогарата.

Тони се подчини.

— Сега погледни през мерника — продължи Анди. — Вземи на фокус някого.

Когато погледна през мощния мерник, Тони се стресна. Един шофьор на такси, облегнат на колата си, който се препичаше на слънце, се появи във фокуса и на Тони му се стори, че може да протегне ръка и да пипне главата му.

— Господи! — измърмори той. — Ама че мерник!

— Не сваляй очи от там. След миг ще видиш Сами. Искам да го хванеш на фокус.

Масино бутна стола си назад и дойде при тях до прозореца. Видяха как Сами пресече улицата и спря да се огледа. Движеше се крадешком.

— Хвана ли го?

— Да. Виждам потта по мутрата му.

Видяха как Сами се промъкна в автогарата и изчезна. Зачакаха. След няколко минути той излезе, огледа се пак крадешком и си отиде.

— Можеше ли да го убиеш? — попита Анди, когато Тони свали пушката.

— С тази красота? Абсолютно! Шестгодишно хлапе би могло да го свали.

Анди погледна Масино.

— Може би ще е по-добре аз да се оправя с това, мистър Джо. Може би ще е по-добре да бъдеш извън града.

Масино помисли, после кимна.

— Добре.

Като огледа другите мъже, Анди каза:

— И така, нека се разберем за операцията. Рано или късно Бианда ще се появи. — Той се обърна към Тони. — Ти и аз ще седим дотогава до този прозорец. Когато дойде, ти ще му пръснеш главата.

Тони въздъхна с облекчение. Боеше се, че ще трябва да се изправи срещу Джони в битка с пистолети, но сега, като разбра, че трябва само да седи до прозореца със снайперистката пушка, усети, че може да си позволи да се ухили.

— Ще ми достави удоволствие — заяви той.

— Другите ще чакате скрити долу. Когато Тони застреля това копеле, вие хуквате през улицата, грабвате двете чанти и се връщате тук. Това трябва да се направи бързо. Уредих ченгетата да не се пречкат, но няма да е задълго, така че действайте бързо. — Той се обърна към Масино. — Харесва ли ти, мистър Джо?

— Аха. Сече ти акълът. Така че, о’кей, ще си взема едноседмична отпуска в Маями. — Той се втренчи в Анди. — Когато се върна, очаквам парите да са в сейфа, а онези тримата оправени.

— Такива са и моите планове, мистър Джо.

— Когато вземете парите, искам да се погрижите за Сами — нареди Масино на Бено. — Вземи Ърни със себе си и размажи този кучи син по стената. Точно това искам да кажа! Размажи го! Вземете шише с бензин с вас. Когато приключите с размазването, запалете го.

Бено се ухили.

— О’кей, шефе.

Марино се обърна към Тони.

— А сега за курвата. Ти си единственият, който я е виждал. Погрижи се за нея. Тя ще избяга, но не я изпускай. И нека да страда. Няма да работиш за мен, докато не я намериш и оправиш, но ще ти платя.

Тони кимна.

— Това ще е още едно удоволствие.

Когато Масино излезе от кабинета, Анди рече:

— Добре, можем да се поотпуснем. Бианда ще се обади на Сами след около час. И, да речем, след още около час може да се опита да вземе парите. Трябва да се организираме. Може да прояви предпазливост. Може да изчака седмица… Е добре, и ние ще чакаме седмица, но… по всяко време от тази седмица той може да се появи… Така че ще чакаме.

Чакането нямаше значение за тези мъже. Те прекарваха една трета от живота си в чакане. Анди потупа Тони по рамото.

— Когато се покаже, трябва да го заковеш. Ако не улучиш, ще си получиш, каквото трябва.

Тони поглади пушката.

— Шестгодишно хлапе…

Голямата просторна стая с двойното легло, двете кресла и телевизорът сякаш се бе смалила. Шумът от уличното движение, който долиташе през отворения прозорец, сякаш се бе засилил. В стаята бе надвиснало напрежение като черен балдахин.

По сутиен и пликчета Фрида лежеше на кревата с ръка върху очите. Джони седеше до телефона с поглед, вперен в часовника на ръката му.

— Не можеш ли да му се обадиш сега? — попита Фрида, като вдигна ръка, за да погледне Джони. — За Бога! Чакаме от часове!

— Предупредих те, бебче — отвърна Джони меко, — че това е игра на търпение. — Пот се стичаше по лицето му. — Сега е едва пет без пет.

— Ще се побъркам, ако трябва да чакаме още дълго. През целия си проклет живот е трябвало да чакам нещо!

— А кой ли не е? — Джони избърса лицето си с кърпа. — Всеки чака нещо. Успокой се, бебче. Мисли за лодката, за морето, за слънцето и за нас двамата. Мисли за това.

Ръката й се върна върху очите.

— Извинявай, Джони. Вече съм на края на силите си.

На края на силите си? Джони потисна въздишка. Погледна я, както лежеше — толкова желана и негова, прекрасна. На края на силите? Усети студените тръпки на страха. Въпреки предупрежденията му тя, изглежда, не си даваше сметка в каква джунгла навлизат.

Чакаха: вслушваха се в уличния шум, чуха полицейска свирка, а в далечината — сирена на „Бърза помощ“. Напрежението в стаята се сгъстяваше. Минутната стрелка на часовника на Джони просто пълзеше. Можеше ли една минута да трае толкова дълго?

— Джони! — Фрида седна. — Моля те, обади му се!

— О’кей, бебче.

Той вдигна слушалката и набра номера на Сами.

Докато слушаше бръмченето по жицата, си помисли за мига, в който щеше да отключи бокса и да измъкне двете тежки чанти, и затвори очи. Толкова много пари!

Тогава се чу гласът на Сами.

— Кой е?

— Сами? Джони е. Провери ли автогарата?

— Проверих я, мистър Джони. Там няма никой.

Джони се наведе напред, сърцето му се разтуптя.

— Сигурен ли си?

— Аха. Обиколих навсякъде. Момчетата са си отишли.

— Къде е Тони? — Джони знаеше, че Капело е опасният човек.

— Мисля, че още не се е върнал, мистър Джони. Шефът го изпрати във Флорида. Не съм го виждал.

— О’кей. — Джони се замисли за момент. Пътят на юг и извън града минаваше покрай квартирата на Сами. — Около полунощ ще мина с парите. Бъди там.

— Шест хиляди, мистър Джони?

— Да. Бъди там. — Джони затвори. Погледна Фрида, която беше станала от леглото и не сваляше очи от него. — Всичко е наред. Те наистина мислят, че сме в Хавана. Ще тръгнем оттук в седем и половина. Хайде да си събираме багажа. Ще уредя кола от „Херц“.

— Наистина ли мислиш, че е безопасно… И че ще успееш да вземеш парите?

Джони пъхна пръсти под ризата си, за да докосне медальона на свети Христофор — движение по навик, но когато пръстите му не напипаха нищо, освен мокрите от пот косми по гърдите му, той отново чу гласа на майка си: „Докато го носиш, нищо много лошо не може да ти се случи“.

— Ще опитаме, бебче. Нищо в този живот не е безопасно, но ще опитаме.

Той взе телефонния указател, намери номера на агенцията за коли под наем „Херц“ и се обади. Отговориха му, че ще докарат кола пред хотела в деветнадесет часа.

Фрида облече своя зелен костюм с панталон и разресваше косата си, когато Джони затвори.

— Колата е поръчана — каза той, след това отиде при куфара си и извади пистолета и кобура.

Като видя това, очите й се разшириха.

— Какво правиш?

— Само съм внимателен, бебче. — Усмихна й се. — Не мисля, че ще ни потрябва, но човек никога не знае.

— Плашиш ме, Джони.

— Продължавай да събираш багажа. Не е време да се плашиш… Време е да гледаш напред… Към бъдещето. Утре по това време ще струваме сто осемдесет и шест хиляди долара!

— Да.

Докато тя грижливо сгъваше новите си дрехи в куфара, Джони погледна през прозореца към синьото небе и белите облаци. Пръстите му се насочиха към ризата и се върнаха обратно.

Сякаш видя отново лекото цопване във водата, преди медальонът да започне да потъва. Знаеше, че може би отива в капан. Сами може да го беше предал. Знаеше това, но за какво друго можеше да живее? Ако не се опиташе да вземе парите, рано или късно те щяха да го намерят. Така че трябваше да опита. Може пък да има късмет. И само няколко месеца да притежава лодката, в едно беше сигурен… Никога нямаше да го хванат жив. Погледна към Фрида, която в момента затваряше капака на куфара. Реши, че той и тя ще споделят тази съдба. Може да има късмет. Отново си помисли за лодката. За медальона. Това си беше суеверие. Не можеше да не му е останал малко късмет.

След по-малко от четири часа щеше да знае дали късметът значи нещо.

Часовете се влачеха. Включиха светлините над автогарата. Тълпата се разреди. Големият часовник на автогарата показваше 23.00.

— Трябва да се изпикая — каза Тони. — Вече съм пълен до кътниците.

— Побързай! — викна Анди и размърда схванатите си мускули.

Тони остави пушката и бързо отиде в тоалетната на Масино.

В момента, в който той остави пушката, Джони се вмъкна в паркинга на автогарата.

— Пристигнахме, бебче — рече той с разтуптяно сърце. — Седни зад волана. Слушай, ако стане нещо лошо, бързо се махай. Разбираш ли? Не чакай… Веднага тръгвай. — Той извади от задния си джоб последните пари от Сами и ги пусна в скута й. — Всичко ще е наред, но искам да съм сигурен. Върни се в хотел „Уелкъм“. Разбра ли?

Фрида потрепери.

— Да… Нали ще е наред, Джони?

Той улови ръцете й.

— Не се плаши. Вземам парите и веднага се връщам. Потегляш в мига, в който вляза в колата. Караш нагоре по улицата. Лесно е. При светофара свиваш наляво. Не карай прекалено бързо.

— О, Джони!

Той я привлече към себе си и я целуна.

— Трябва да стане.

— Обичам те.

— Това са най-хубавите думи. Аз също те обичам. — И той излезе под ярките светлини и се отправи към гардероба на автогарата.

Анди го видя. Бръснатата му глава не можа да го измами. Позна походката му, квадратните му рамене, късото, набито тяло.

— Тони!!!

Фрида се премести на шофьорското място зад волана. Гледаше втренчено през прашното стъкло и видя как Джони изчезна в автогарата. Усети, че и той, и тя са в опасност. Мислите й препускаха. Би ли могла да живее на лодка? Мразеше морето. Може би, след като веднъж вземеха всичките тези пари, тя щеше да успее да го убеди да се откаже от лодката. Мечтата й беше луксозна вила някъде на слънце и да се срещат с интересни хора. При тези пари хората сами щяха да дойдат при тях. Ще имат басейн, кадилак и слуги. Веднъж годишно ще ходят в Париж, където тя ще си купува дрехи. Ех, какъв живот ще бъде! Лодка! Кой, по дяволите, освен Джони иска лодка!

Пръстите й сграбчиха волана.

Има време… Първо парите. Ако той наистина я обича, ще може да го уговори да се откаже от глупавата си идея да купува лодка.

Джони стигна до бокса, спря, огледа се наляво и надясно. Помещението с боксовете беше празно. Един глас прогърмя по високоговорителя: „Последен автобус за Маями. Номер петнадесет.“ Той пъхна ключа в ключалката, отвори вратичката и измъкна двете тежки чанти.

Когато ги тръсна на пода, мисълта му победоносно отскочи към неговата мечта: четиридесет и пет футова лодка с блестяща медна табела, а той зад щурвала я води по морето, усеща пръските солена вода по лицето си и слънцето, което прежуря. В тази картина, която владееше въображението му, за Фрида нямаше място. Бяха той и четиридесет и пет футовката и люшкащата се нагоре-надолу палуба.

Грабна чантите и тръгна обратно през автогарата към мястото, където беше паркирал колата. Все още бързаше към колата, беше само на няколко ярда от нея и виждаше Фрида зад волана, когато животът му експлодира в тъмнината.

Фрида го видя да идва и въздъхна с облекчение. След това видя малко червено петънце върху бръснатата му глава, чантите паднаха от ръцете му и късото му набито тяло се свлече на земята.

Тя седеше вкаменена и гледаше в тънката струйка кръв, която се стичаше от главата на Джони. Чу как някаква жена изпищя. След това видя как от сянката излязоха трима мъже, грабнаха чантите и изчезнаха.

Включи на скорост и изкара колата от паркинга.

Сухи хълцания, от които й се повдигаше, я разтърсваха, докато излизаше от града.

Сами нервно крачеше из малката си стаичка. Непрекъснато поглеждаше към евтиния будилник на нощното шкафче. Беше 1:30. Мистър Джони беше казал, че ще му донесе шест хиляди долара в полунощ. Клой беше се обадила. Дала му бе срок до утре сутринта, след което щяла да помоли Джако да се погрижи за нея. Сами й отвърна да не се тревожи. Ще има парите, които й трябват, и ще може да се уговори с доктора, за когато иска през деня.

Отново погледна часовника.

Мистър Джони беше обещал. Какво се е случило?

След това чу стъпки по стълбите, които приближаваха, и си отдъхна с облекчение и вече щастлив. Ето го мистър Джони с парите! Как можа да се усъмни в него? Когато мистър Джони дадеше дума… Това си беше дума!

На вратата се почука.

Шест хиляди долара! Ще заведе Клой на юг след операцията. Тя винаги беше искала да види Маями. Проклетият му брат също щеше да се избави от неприятностите си. Майка му щеше да е доволна!

С танцова стъпка Сами прекоси стаята, за да отвори.

Дебелият възрастен мъж й се усмихна. Беше добре облечен, с боядисана черна коса и блестящи бели изкуствени зъби.

— Разкарай се — викна му Фрида. — Опитай с друга.

Дебелият мъж направи гримаса, след това закрачи надолу по дългата улица, където чакаха други момичета.

Фрида се облегна на стената, като се опитваше да поотмори измъчените си крака. Бяха минали два месеца, откакто Джони беше умрял. Парите, които й беше дал, свършиха. Знаеше, че е разточителна, но трябваше да си купи малко прилични дрехи. Сега се бе върнала в играта, но Брънзуик не беше доходно място. Беше пълен със смахнати стари мъже, а тя беше си обещала, че повече никога няма да насърчава перверзни типове. Но си казваше, че трябва да спести достатъчно пари или за да отиде на юг, където мъжете могат да оценят способностите и вида й, или за да отиде на север и да стане отново момиче на повикване.

Облегната на стената, тя мислеше за Джони: мило момче. Би могла да се омъжи за него. Той и мечтата му за лодка! Е, всеки трябва да си има мечта. Всичките онези пари… Толкова близо… Толкова далече!

Започна да вали. Улицата опустя. Другите момичета се бяха прибрали. Тя отвори парцаливото си портмоне и провери парите… Тринадесет долара.

Е, парите са си пари. Щракна портмонето и тръгна надолу по дългата улица към мъничката стая, която сега наричаше свой дом.

Тони Капело, който я наблюдаваше вече половин час, тръгна след нея. Ръката му се плъзна към джоба на сакото и пръстите му се сключиха около шишето с киселина.

Докато се събличаше, Фрида чу почукване на вратата.

Уморено навлече пенюара.

— Кой е? — обади се тя.

Чукането се повтори.

Без да мисли, тя прекоси стаята и отвори.