Чук, чук! Кой е там?

Глава седма

Джони напълно се събуди, когато чу пърпоренето на моторница. Надигна се, погледна през отворения прозорец и видя Фрида да се отдалечава от лодката жилище. Носеше избелялата риза и опънатия панталон, а между устните й се поклащаше цигара. Моторницата се отправи към отсрещния бряг. Джони се отпусна обратно на възглавницата. Преди това го беше събудил шумът от потеглящия камион и в полусъницата си той разбра, че Скот тръгва за работа.

Лежеше върху малкото легло и си мислеше за предната вечер. Бяха яли черен шаран с къри — езерна риба с ориз, лук и домати. Яденето беше вкусно и го погълнаха повече или по-малко в мълчание. Скот беше пожелал да гледа телевизия и яде набързо, след което ги остави, отиде при телевизора и го включи.

Джони усещаше силно присъствието на Фрида, както седяха един срещу друг. Беше ял като истински вълк.

— Готвиш добре — похвали я той.

— И Ед смята така. — Резкостта в тона й го накара бързо да я погледне. — За това мислят всички мъже… за ядене.

Той хвърли поглед през стаята, към мястото, където Скот седеше, погълнат от синия екран.

— Не всички мъже.

— Искаш ли още?

— Трябва да съм луд, за да не искам.

Тя бутна стола си назад.

— Живеем тук като прасета. Продължавай. Имам работа — стана от масата и отиде в кухнята.

Яденето беше толкова вкусно, а той толкова гладен, че не се поколеба. Изпразни купата, след това се облегна назад и посегна за цигара.

След малко изгаси цигарата, събра чиниите и ги занесе в кухнята. Изненадано откри, че тя седеше на палубата, вперила поглед в далечината.

— Хайде да разчистим — предложи той. — Искаш ли?

— Ти май си домошар. — Имаше лек присмех в гласа й. — Остави това за утре… И утре е ден.

— Аз ще го направя. Остани си тук.

Тя го изгледа втренчено, после сви рамене.

— Значи оставам тук.

Отне му около двадесет минути да измие чиниите и да разчисти масата. Харесваше му да прави това. Напомняше му за сигурността на собствения му апартамент, който изглеждаше безкрайно далече. След това отиде при нея на палубата и се отпусна в стар, скърцащ бамбуков стол.

— Хубава гледка — каза той.

— Така ли мислиш? Свикнала съм с нея. След две години всяка гледка избледнява. Откъде си?

— От севера… А ти?

— От Швеция.

— Досетих се. По косата ти… По очите… Много си далече от къщи.

— Така е. — Замълча, после добави: — Виж какво, не си длъжен да разговаряш с мен. Две години съм живяла повече или по-малко сама. Свикнала съм. Ти си ни наемател. Нямаше да те приема тук, ако не бяха парите. Обичам да бъда сама.

— Няма да ти преча. — Той стана. — Имах тежък ден. Ще си легна. Благодаря за хубавата вечеря.

Тя се облегна назад и го погледна.

— Благодаря ти, че разтреби.

Отново се погледнаха, после той влезе във всекидневната. Телевизионният сериал тъкмо бе свършил и Скот ставаше.

— Да лягаме — каза той. — Ще се видим около седем утре вечер. Трябва ли ти нещо? Рибарските принадлежности са в онзи шкаф. Вземи моята въдица, ако искаш.

— Така ще направя. — Последва пауза. — Е, лека нощ. Мисля, че бих могъл да спя цяло денонощие.

Джони влезе в своята стая и си легна. Лежеше, гледаше луната и спокойната вода на езерото и си мислеше за Скот и неговата жена. След това мислите му се прехвърлиха към Масино. Пое дъх дълбоко, спокойно. Тук се чувстваше в безопасност. Това несъмнено беше единственото място на земята, където организацията никога нямаше да се сети да го търси.

И сега, след хубавия сън, при това слънце, като наблюдаваше Фрида в моторницата, той се събуди напълно. Съблече се и се гмурна в езерото, поплува малко из студената бистра вода, после се върна в лодката, изсуши се, облече се и отиде в кухнята. Фрида беше оставила кана с кафе, чаша и чинийка, захар и мляко. Имаше корав хляб и тостер, но той ги подмина. Отнесе си чаша кафе на палубата и седна, загледан в далечните борове, в отраженията на облаците в езерото, в спокойствието на водата. Почувства се в безопасност.

След като изпи кафето и изпуши цигара, той разгледа лодката жилище и откри, че се състои от три малки спални до всекидневната, кухня и баня с душ. Спалнята до неговата явно бе на Фрида. Беше спретната и чиста, с малко единично легло, ракла с чекмеджета, шкаф, книги и маса с нощна лампа на нея. Спалнята до нейната принадлежеше на Скот: не така спретната, без книги и със също толкова малко легло. В единия ъгъл имаше 22-милиметрова пушка и ловджийска пушка. Джони разгледа тези две оръжия, след това заднешком се измъкна от стаята и затвори вратата.

Взе въдицата на Скот и излезе на палубата. Прекара следващия час в опити да улови риба, но нямаше късмет. И все пак беше много успокояващо да седи на слънце с въдица в ръка, да си мисли за всичките онези пари, скрити в бокса за оставен багаж. Ако можеше да остане тук около седмица, после щеше да е безопасно да се върне и да вземе парите, реши той. Положително след шест седмици суматохата щеше да се е уталожила. След около седмица ще отиде със Скот в Ричвил и оттам ще се обади на Сами, за да разбере какво става.

Два часа бяха изтекли в мисли за мига, когато щеше да си купи лодката, и ето че чу пърпоренето на завръщащата се моторница и видя под сияещото слънце Фрида зад манивелата. Той й махна и тя му отвърна. След десет минути се изкачи на палубата, а Джони се зае да привърже моторницата. — Тук нищо няма да уловиш — рече тя, като видя въдицата. — Ако искаш риба, вземи моторницата. — Тя носеше пълна пазарска чанта. — Обедът ще е след два часа. Вземи лодката и виж дали ще можеш да хванеш нещо за вечеря.

Джони си беше свалил ризата и тя неочаквано се загледа в косматите му гърди и посочи:

— Какво е това?

Пръстът й сочеше медальона.

— Моят талисман — усмихна се той. — Свети Христофор. Даде ми го майка ми. Знаеш ли какво каза, преди да умре? Докато го носиш, нищо много лошо не може да ти се случи.

— Ти си италианец, нали?

— Да, но съм роден във Флорида.

— Добре тогава, гледай да не го изгубиш. — Тя отнесе чантата в кухнята.

Като взе въдицата и останалите принадлежности, той скочи в лодката и запали мотора. Беше хубаво отново да е в лодка и когато след четири часа донесе четирифунтов костур, реши, че не е прекарвал по-хубава сутрин от детството си насам.

Чувстваше се невероятно горд от себе си, когато внесе костура в кухнята и забеляза изненадата на Фрида.

— Ама ти си бил рибар! — възкликна тя. — Остави го тук. Ще се заема с него.

— Аз го изкормих… Ловях риба като дете — нямаше кой знае какво друго за ядене. Тук мирише хубаво.

— Ед получава безплатен обяд в Ричвил. Помислих си, че мога да похарча малко от твоите пари. — Тя го погледна. — Задушено говеждо. Искаш ли да ми платиш малко от наема? Похарчих всичко, което имах.

— Разбира се. — Той влезе в стаята си, отключи куфара и измъкна две десетдоларови банкноти. След това се върна и й ги подаде.

— Благодаря. — Тя сложи парите в овехтяло малко портмоне. — Можем да обядваме.

Докато ядяха, попита:

— Какво смяташ да правиш? Просто да седиш тук?

— За никъде не бързам. Взел съм си отпуска и това ме урежда напълно.

— Лесно е човек да ти достави удоволствие. — Горчивата нотка в гласа й го накара да й хвърли бърз поглед.

— Аха, мога да се сетя, че след време става монотонно. Ед ми разказа за тоя скариден договор.

— Той е побъркан! — Тя пъхна парче месо в устата си. — В момента, в който се добера до някакви пари, си тръгвам! Божичко! Втръсна ми да живея така, но нямаме пари.

— Трудно е. Той май работи като роб. Съжалявам.

— Работи здраво, но така се самозалъгва! От него никога нищо няма да излезе. Има неудачници, които работят до смърт, робски, и никога нищо не постигат… Той е един от тях. — Ярките сини очи срещнаха неговите. — Ти какво работиш?

— Събирах наеми. Писна ми, разпродадох всичко и когато свърша парите, ще си потърся работа на някоя лодка. Луд съм по лодките.

— Лодка? — Тя направи гримаса. — Как ще изкарваш хляба си с лодка? Ще ловиш риба? Ти на това живот ли му викаш?

— Не ме е грижа за печалбата. Само искам да съм на лодка.

Тя остави ножа и вилицата.

— Значи амбиция.

— А ти? Ако имаше достатъчно пари да се махнеш оттук, какво щеше да правиш?

— Щях да живея! На двадесет и шест години съм. Знам, че мъжете си падат по мен. — Тя го погледна право в очите. — И ти си падаш по мен, нали?

— Какво общо има това с въпроса?

— Ако можех да отида в Маями, щях да намеря някой мъж и да изстискам от него и последния долар за услугите, които ще му предложа. Знаеш ли какво? Мислех си, че това е страната на златните възможности, когато пристигнах тук преди три години. Ама че наивна съм била! Прекарах два месеца в Ню Йорк в една туристическа агенция, като изпращах стари мухльовци в Швеция. Боже, каква досада беше! След това ми се удаде да се прехвърля в Джексънвил: все същата позната скука. Един ден… Моят черен ден… Беше ми дошло до гуша и тогава се случи да налетя на Ед, пълен с планове как ще върти транспортен бизнес, собственик на камион. След година щял да притежава два камиона, след четири — цял парк… Щял да тъне в пари! Така че се омъжих за него! Е, добре, търсех си го и си го получих! Дойдохме тук. „Дай ми година време — каза той — и ще видиш. Ще се поизмъчим една година, но след това ще имаме втори камион.“ Това беше преди две години! А колко го бива като мъж! С такъв мъж да трябва да живееш! — Тя погледна Джони право в очите. — Лепнат ли си за него?

— Какво значи това?

— Той е обратен. Високи токове и камшици. Така че спим отделно. Получава си удоволствието в Ричвил, а аз моето — от рибарството!

Джони вдигна ръце, после ги отпусна тежко върху коленете си.

— Съжалявам.

— Недей. — Тя се изправи. — Хайде, наемателю. Ти ме искаш, а аз имам нужда от мъж. Този път е безплатно. Следващият ще трябва да си платиш. Трябва да спестя малко пари и да се измъкна оттук, иначе като нищо ще се удавя.

Джони остана на мястото си.

— Искам те, Фрида, но не при тези условия — каза той спокойно. — Никога не съм плащал за това и никога няма да плащам.

Тя се втренчи в него, после се усмихна.

— Мисля, че започвам да те харесвам, Джони. Мисля, че си истински мъж. Без условия… Хайде да видим колко те бива всъщност.

Той стана и обгърна с ръка талията й, обхвана с другата тежките й гърди и те влязоха в малката му стая.

— Колко е часът?

Гласът й звучеше отпуснато и сънливо.

Джони погледна ръчния си часовник. Беше малко след три. Тя лежеше гола, тялото й беше върху неговото, русата й глава — наполовина върху рамото му, наполовина на възглавницата.

— Минава три.

— О, по дяволите! Трябва да отида в селото. — Тя се изтърколи встрани, скочи на крака и го загледа.

Той вдигна очи към нея, като се наслаждаваше на загорялото й тяло. Протегна се да я докосне, но тя се дръпна назад.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

Едва не се съгласи да отиде, след това си спомни, че ще е по-безопасно да стои настрана от хорските погледи, далече от селото.

— Мисля, че ще остана. Защо трябва да ходиш?

— Да проверя дали има някаква поща и за вестника. Ед държи на вестника си.

— Мога ли да направя нещо, докато те няма?

— Достатъчно направи. — Тя му се усмихна. — Наглед не си кой знае какво, но знаеш как да задоволиш една жена.

— Добре ли беше?

— Ммммм!

Тя излезе, а Джони се пресегна за цигара, запали и се отпусна на леглото.

И тя беше добра, мислеше си той — прегладняла. Лежа така с мисли за нея половин час, след това отиде да поплува.

Вече се беше облякъл и седеше на палубата, когато тя се върна с моторницата. Часът беше четири и половина. Помогна й да се покачи на палубата, след това завърза моторницата.

— Искаш ли да видиш вестника? — предложи тя. — Ще напълня костура — и го остави.

Вестниците малко интересуваха Джони, като се изключат спортните новини. Погледна заглавията, не откри нищо, което да задържи вниманието му, обърна на втора страница, прочете съобщение за момиче, което било изнасилено и убито, направи гримаса, след това набързо прелисти останалите страници, докато стигна до хумора. Прочете вицовете и се ухили, а когато обръщаше към спортната страница, едно заглавие привлече погледа му.

След това, като съзря собствената си снимка, го полазиха ледени тръпки.

С разтреперани ръце прочете имената на подателите.

Дайсън и Дайсън! Адвокатите на Карло Танца!

Беше ли го видяла Фрида? От начина, по който беше сгънат вестникът, когато му го подаде, реши, че не го е отваряла.

По лицето му бяха избили капчици пот и той се взря в снимката. Беше отпреди двадесет години. Моментална затворническа снимка и все пак прилика имаше. Ръката му се насочи към брадата. Не! Никой не би могъл да го познае по тази снимка.

Известен със силната си привързаност към медальон на свети Христофор. Коварните копелета!

Тя беше видяла медальона!

Крадешком погледна през рамо с разтуптяно сърце. Тя искаше пари! Десет хиляди долара бяха твърде съблазнителна сума! Трябваше всичко на всичко да отиде до селото и да се обади на Дайсън и Дайсън. Те щяха да довтасат до двадесет и четири часа и това щеше да бъде краят му!

Какво да прави?

Първата му реакция беше да унищожи вестника, но това нямаше да помогне. Достатъчно добре познаваше педантичността на Танца и беше сигурен, че обявата ще се публикува цялата седмица… Ако не и след това. Рано или късно един от двамата — Скот или Фрида, щеше да я види.

Да се махне бързо?

Беше на мили от всякакво населено място. Ако ще се маха, трябва да е по тъмно. Сигурно имаше най-малко десет мили до магистралата, а в тъмнината можеше да се загуби безнадеждно.

Можеше ли да й се довери? Можеше ли да се довери на когото и да било?

— Кой предлага десет хиляди долара?

Тя беше дошла безшумно зад него и се беше навела през рамото му. Той седеше скован, обзет от желание да смачка вестника и да го запрати в езерото, но страхът го беше парализирал. Видя ръката й да измъква вестника от неговата.

— Десет хиляди долара! Ех, каква работа биха ми свършили! — Заобиколи и седна до него.

Той я наблюдаваше, докато четеше текста, и мигновено разбра, когато стигна до фаталния ред: Известен със силната си привързаност към медальон на свети Христофор. Видя, че се вцепени, вторачи се в снимката, след това го погледна.

— Това ти ли си? — попита тя и посочи снимката.

Джони се поколеба, след това каза пресипнало:

— Да.

— Загубил ли си паметта си?

Той поклати отрицателно глава.

— Кои са тези хора… Дайсън и Дайсън?

Езикът му облиза пресъхналите устни.

— Хора на мафията — отвърна, като я наблюдаваше.

Очите й се разшириха.

— Мафията?

— Точно така.

Тя остави вестника.

— Не разбирам.

Видя я, че е стресната, но не чак толкова, че да й пресекне любопитството.

— Не ти и трябва да разбираш.

— Ти мафиот ли си?

— Не.

— Тогава защо предлагат толкова много пари?

— Искат да ме намерят и да ме убият — отвърна Джони спокойно.

Тя подскочи.

— Да те убият ли? Защо?

— Сторих им нещо лошо.

Тя го гледа втренчено известно време, след това откъсна страницата с обявата и му я подаде.

— По-добре ще е да я изгориш, нали? Десет хиляди долара са много пари. Ако Ед види това, може да се изкуши. Достатъчно е едно обаждане, нали така?

— Искаш да кажеш, че ти няма да се изкушиш?

— Мислиш ли, че бих се изкушила?

Той безпомощно сви рамене.

— Както сама каза, това са много пари. А на теб ти трябват. Не знам.

Тя стана.

— Отивам да поплувам.

— Почакай… Искам да разбереш. Аз…

Тя беше съблякла вече ризата си, изхлузи тесния си панталон и бикините и се гмурна в езерото.

Джони запали парчето вестник, след това, докато все още гореше, го хвърли във водата. Откри, че трепери. Седеше, гледаше полюшващата се над водата глава и виждаше как се отдалечава все повече и повече. Можеше ли да й се довери? През нощта нямаше ли да започне да мисли какво биха означавали за нея тези пари? Достатъчно е едно обаждане, нали така? Може утре да отиде до селото. Няма да разбере дали се е обадила или не, докато Тони, Ърни и останалите от бандата не пристигнат. Той избърса потта от лицето си. По-добре да се махне. Да си събере нещата и да изчезне. Но не помръдна. Стана му ясно, че тази жена означава за него нещо повече от всички жени, които беше срещал досега.

Да допусне, че й се довери. Да допусне, че остане. Ами Скот? Рано или късно щеше да види обявата, само че той не знаеше нищо за медальона. Именно медальонът подсети Фрида. Беше сигурен в това. Медальонът го беше издал. Защо Скот да го свърже с обявата? Снимката беше отпреди двадесет години.

С треперещи пръсти той откачи верижката от шията си и се вторачи в медальона върху дланта си.

Докато го носиш, нищо много лошо не може да ти се случи. Замисли се за майка си: бедна, проста, суеверна селянка. По дяволите! На два пъти медальонът му беше докарвал големи неприятности! Ако не беше той, нямаше сега да се крие. Ако не беше той, Фрида нямаше да се досети кой е всъщност.

Той се изправи.

В далечината виждаше плуващата Фрида. Слънцето беше започнало да се скрива зад боровете.

Като вдигна ръка, той захвърли медальона и верижката с всичка сила в настъпващия здрач.

Видя малкия кръг и чу лекия плясък, когато медальонът падна във водата.

Свършено е! Не можеше да го предаде отново!

Той седеше на палубата, когато тя излезе от езерото, а водата се стичаше по златистото й тяло. Взе дрехите си и мина покрай него към всекидневната.

Боровата горичка бе обрамчена от огненото сияние на залеза. След около час Скот щеше да се върне.

Докато тя плуваше, Джони беше мислил за нея. Бе стигнал до заключението, че това е жената за него. Никога досега не беше изпитвал подобно чувство. Рече си, че се е побъркал. Какво знаеше за нея, освен че имаше нещо в тези сини очи, което му подсказваше, че може да й се довери?

Искаш да кажеш, че няма да се изкушиш?

Мислиш ли, че бих могла?

И този поглед, тази изненада, а после и мярналата се болка — тя бе смъкнала дрехите си и бе отплувала далече от него.

Не бяха действия на предател. Положително, ако имаше намерение да го предаде, нямаше да се държи така.

И тогава тя дойде до него, вече облечена, и седна. Погледна го сериозно.

— Мисля, че е по-добре да поговорим, Джони — рече. — Смяташ ли, че докато си тук, Ед и аз ще сме в опасност?

Той се поколеба, след това кимна.

— Да. — Замълча, после продължи: — Ще накарам Ед утре да ме закара в Ричвил и ме забравете. Така е най-добре.

— Аз не искам да те забравям. Обичам те — и тя постави ръката си върху неговата.

Обля го вълна от чувства. Много жени му бяха казвали, че го обичат. Мелани често го беше правила, но нито една не го беше изричала по начина, по който го бе изрекла тази жена.

— Значи сме двама, но по-добре ще е да си вървя.

— Можем ли да поговорим за това? — Тънките пръсти галеха китката му. — Можеш ли да ми обясниш?

Милващите пръсти приспаха предпазливостта му.

Като говореше тихо, загледан над тъмните води на езерото, той й разказа живота си. За копнежа си да има лодка, за Масино, за това, как Масино го беше мамил. Каза й за Големия сбор, но не й довери колко пари е имало.

— Скрил съм парите в Ийст Сити. Ако не беше медальонът, нямаше да имам никакви проблеми. Можех да си остана там. Масино нямаше да ме заподозре. По-късно щях да взема парите и да офейкам.

— Много ли са парите? — попита тя.

Той я погледна. Лицето й беше безизразно и тя не го гледаше.

— Достатъчно.

— Ако вземеш парите, ще ме измъкнеш ли оттук?

— Да.

— Ще направиш ли избор между мен и лодката си? Би ли се отказал от нея, за да запазиш мен?

Той не се поколеба.

— Не. Или тръгваш с лодката, или те осигурявам и се разделяме. Рискувам живота си заради лодката: толкова е важна за мен.

Тя кимна.

— Радвам се. Казах го преди, сега го повтарям: ти си истински мъж. Ще дойда с теб и ще ти помагам на лодката.

— Ако ме намерят, може да убият и теб.

— Ако ще деля онези пари с теб, Джони, трябва да деля и риска… Честно е, нали?

— Помисли добре. Нека поговорим за това утре. Тепърва ще трябва да се добера до парите.

— Къде си ги скрил?

Той й се усмихна.

— Където няма да се сетят да ги търсят.

— Не е ли опасно да се върнеш там?

— Да… Дяволски опасно е.

— Но аз мога да ги взема, нали? Те не ме познават.

Малка предупредителна лампичка светна в главата на Джони. Да допусне, че й каже къде са парите. Че й даде ключа от бокса. Тя може да наеме кола и да отиде в Ийст Сити, да вземе двете чанти, да ги натовари в колата, но това може би ще е последният миг, в който ще я види. Как можеш да имаш доверие на някого, когато става дума за толкова много пари? Тя каза, че го обича — каза го по такъв начин, че й повярва, но когато измъкне онези две тежки чанти от бокса, няма ли да изпита изкушението да го предаде?

Спомни си думите й: Наглед не си кой знае какво. Наистина не беше. Беше с четиринадесет години по-възрастен от нея. С всичките ония пари, при нейната външност, можеше да си уреди прекрасен живот, без някакъв нисък, набит мъж на четиридесет и две да й се пречка в краката.

Шумът на приближаващия камион му помогна да не отговори.

— Ед идва. Ще приказваме утре.

— Добре.

Тя стана и бързо отиде в кухнята.

Скот поплува, възхити се на костура, който Джони беше хванал, после излезе на палубата при него, докато Фрида приготвяше вечерята.

— Добре ли прекара? — попита Скот, като запали цигара и лукаво го погледна.

— Отлично. А ти?

— Както обикновено. — Скот тръсна пепелта в езерото. — Тя предаде ли се?

— Би ли повторил?

— Чука ли я?

— Виж какво, Ед, не дрънкай дивотии! Не ми се нрави. Тя ти е жена! Никакво уважение ли нямаш към нея?

Скот се изсмя подигравателно.

— Казах ти, няма нещо, за което да ми пука по-малко. Само съм любопитен да науча дали си успял.

— Предупредих те вече… Млъкни!

Скот го зяпна.

— Може би харесваш педита. И аз ги харесвам. Ако искаш нещо такова, ела с мен в Ричвил. Познавам две-три пиленца…

— Много по-възрастен съм от теб, Ед. Гледай си твоя сексуален живот, а аз ще си гледам моя. Разбрано?

Скот го изгледа изучаващо, после сви рамене.

— Аха. Мисля, че като стана на твоите години, това няма да е проблем. — Той се ухили лукаво. — Обзалагам се, че Фрида е разочарована. Струваше ми се, че е пощуряла за оная работа.

— Тогава защо не й я предложиш? — Джони се опита да смекчи тона, но гневът му си личеше.

— Не е моят тип.

Джони внезапно намрази този човек, както рядко беше намразвал мъж. Стана, когато Фрида се появи на палубата.

— Яденето е готово — съобщи тя.

Привършваха костура, когато Скот попита:

— Имаш ли по-малък брат, Джони?

Джони мигновено настръхна. Нищо не отвърна, докато не изяде и последното парченце риба в чинията си, после поклати глава.

— Нямам никакви роднини.

— Питам само. — Скот отмести чинията си. — Има една странна обява в „Ричвил Таймс“. Нося я. — Той бутна стола си назад, отиде до мястото, където беше закачил сакото си, и извади сгънат вестник.

Джони и Фрида размениха бързи погледи, докато Скот разтваряше вестника пред Джони.

— Какво мислиш за това… Десет хиляди долара!

Джони се престори, че чете текста, сви рамене и посегна за цигара.

— Странно нещо — продължи Скот. — Като те погледнах преди малко, изведнъж ми се стори, че приличаш на човека от тази снимка. Запитах се дали пък не ти е по-малък брат.

— Никога не съм имал брат — повтори Джони.

Скот подаде вестника на Фрида.

— Не мислиш ли, че този момък прилича на Джони?

Фрида погледна снимката.

— Може би. — Гласът й беше нехаен. — Но Джони все пак не е портрет, нали? — И като стана, тя започна да прибира чиниите. Джони й помагаше, докато Скот продължаваше да се взира в снимката.

В кухнята Фрида започна да мие съдовете, а Джони ги бършеше. Не говореха, но усещаха напрежение.

Когато се върнаха във всекидневната, намериха Скот все още вторачен в обявата, Фрида излезе на палубата, а когато Джони стана да я последва, Скот каза:

— Доста странна обява, нали?

Джони спря и се върна на масата. Седна до Ед.

— Така е.

— Според теб, що за идея да предлагат десет хиляди долара за момче, което си е загубило паметта?

— Смятам, че са богати родители, които много искат да го намерят.

Скот изучаваше снимката.

— Не изглежда да е син на богати родители, нали? — Той хвърли поглед към Джони. — По-скоро е от беднотията… като теб и мен.

— Може и така да е.

— Десет хиляди долара! Ако имах тези пари, щях да си купя още три камиона и щях наистина да бъда в бизнеса. — Лицето на Скот светна. — Да се намерят шофьори е лесно, но да се сдобиеш с капитал за камионите е друго нещо.

— Мислил ли си някога да удвоиш оборота, без да купуваш нови камиони? — попита Джони, нетърпелив да отклони вниманието му от обявата.

— Как?

— Караш каси със скариди в Ричвил… Нали така?

— Е, и?

— Но се връщаш празен. Не можеш ли да вземеш товар от Ричвил, за да го докараш в Ню Саймара?

— Смяташ ли, че не съм мислил за това? — отвърна Скот презрително. — Излез и помириши камиона. Смърди на скариди. Никой не иска превоз, който ще смърди толкова лошо. Опитвах, а освен това в Ричвил няма нищо, от което да имат нужда в Ню Саймара.

— Това е само идея. — Джони стана. — Предавам се. До утре.

Скот кимна.

Джони го остави все така вторачен в обявата.

Легнал в тесния си креват, загледан в луната и потънал в мисли, Джони не можеше да заспи. Мислеше за Фрида. Да предположи, че й повярва. Тя безпрепятствено можеше да отиде до автогара „Грейхаунд“ и да вземе парите. Но можеше ли да й има доверие? След това мисълта му се прехвърли към Скот. Беше ли успял да го убеди, че няма нищо общо с обявата?

Затвори очи, като се опитваше насила да заспи. След това застана нащрек: чу, че Фрида влиза в стаята си. Каква жена само! Мислите му се завъртяха около трите пъти, когато се любиха, и изпита силно желание да стане от леглото, да отиде в нейната стая и да я има отново. И в този момент слаб звук го накара да настръхне. Вратата му бавно се заотваря. Остана да лежи неподвижно, ала ръката му под възглавницата напипа пистолета.

Лунната светлина, която влизаше през прозореца, падаше право върху вратата и през полупритворените си клепачи видя Скот, който се взираше в него през открехнатата врата.

Джони леко изхърка, наблюдавайки Скот, който стоеше неподвижно и се ослушваше. Джони отново изхърка, после вратата тихо се затвори.

Какво означаваше това? — питаше се той, сега напълно буден. Ослуша се и чу, че вратата на Фрида се отваря.

— Ела на палубата. — Шепотът на Скот долетя съвсем отчетливо до Джони. — Не ми възразявай… Той спи.

Джони чакаше. Чу леки движения, после настъпи тишина. Измъкна се от леглото, отвори вратата и се взря в осветената от луната всекидневна. През прозореца зърна Скот и Фрида. Бяха излезли на палубата. Движейки се тихо като привидение, той се промъкна във всекидневната и чу Скот да казва:

— Погледни това!

В ръката му имаше електрическо фенерче и беше насочил светлината към къс хартия. Джони разбра, че това е обявата. Приближи се още повече.

— Виждаш ли? — настоя Скот, а гласът му беше тих и възбуден. — Нарисувал съм му брада. Това е Джони!

— Какви ги приказваш? — Фрида също говореше шепнешком, но Джони ясно чуваше всичко. — Този мъж е с двадесет години по-млад.

— Снимката може да е стара.

Те стояха един до друг до парапета на палубата. Скот беше с пижама, Фрида — с къса нощница. Джони виждаше дългите й крака през тънката, осветена от луната материя.

— Седни. Искам да говоря с теб.

Джони видя, как отидоха до бамбуковите столове и седнаха един до друг. Пристъпи напред, така че сега стоеше в сянката на три фута от тях и можеше да ги чува през отворения прозорец.

— Мислих за това — каза Скот. — Тоя изчезнал човек се казва Джони Бианда. Нашият наемател се нарича Джони Бианко. Доколкото знаем, той си е загубил паметта, така че си въобразява, че е Бианко, а не Бианда. Колкото повече гледам снимката, особено след като му нарисувах брадата, толкова по-сигурен съм, че това е човекът, когото търсят. Десет хиляди долара! Представи си само! Какво мислиш?

Джони затаи дъх. Думите й щяха да му покажат дали може да й има доверие.

— Не се държи като човек, който си е загубил паметта. — Гласът на Фрида беше спокоен. — Говорихме този следобед. Той ми разказа как е събирал наеми. Не… Гладна кокошка просо сънува.

— Да речем, че се обадя на тези хора — Дайсън и Дайсън? Какво лошо има? Могат да пратят някого да погледне. Вероятно ще им се обадят десетки хора, така че какво губим? Може да ударим печалбата.

— И ако го направим… Какво ще стане?

— Десет хиляди долара! Искаш да ме оставиш, нали така? Всичко ти е писнало, нали?

— Да.

— Отлично. Значи давам ти две хиляди долара, с останалите купувам още три камиона — и ето ме в бизнеса. Утре ще се обадя от Ричвил на онези хора. Ако нямаме късмет, ще е жалко, но ако имаме…

Сега сърцето на Джони биеше толкова силно, че се изплаши да не го усетят.

— Нека първо се уверим — рече Фрида. — Утре ще го изпратя за риба и докато е в езерото ще претърся нещата му. Онова нещо там — медальонът на свети Христофор… Може и да има такъв медальон. Ако го намерим, ще сме сигурни, че е той.

— Защо все пак да не се обадя утре? Те само ще го погледнат.

Последва пауза, после тя рече:

— Къде ти е умът? Ако наистина сме сигурни, че е той, можем да поискаме повече… Можем да поискаме петнадесет хиляди: пет за мен и десет за теб.

— Не бях се сетил за това. Аха… Но няма да получиш пет, бебче. Ще вземеш четири.

— Ами добре. Получавам четири.

Скот се изправи.

— Провери му багажа. Представяш ли си! Петнадесет хиляди долара!

Джони безшумно се прибра в стаята си, затвори вратата и легна на кревата.

Значи можеше да й има доверие! Умна беше! Спечели един ден… И после какво?

Не можа да мигне цялата нощ.

Карло Танца пристигна в офиса на Масино, затвори вратата с ритник и отпусна тежкото си тяло в едно кресло.

— Наистина си отворихме работа с тази обява! — възкликна той. — Триста четиридесет и девет телефонни обаждания досега. Дайсън се е побъркал. Всяко обаждане трябва да се проверява!

Масино се облещи насреща му.

— Тази блестяща идея беше твоя.

— Идеята е добра, но откъде можех да знам, че толкова много копелета приличат на това копеле? Е, добре, така да бъде, ще ги проверим, но ще ни отнеме време.

— Твоя си работа — отвърна Масино. — Аз плащам… Ти изпълняваш. Знам само едно — ако парите са в някой от боксовете отсреща, тоя кучи син никога няма да ги вземе… Това е нещо, в което съм дяволски сигурен!