Чук, чук! Кой е там?

Глава шеста

Осем безкрайни отегчителни дни остана Джони в бунгалото на Фрийман. През това време брадата му порасна доста и глезенът се оправи.

Докато се гледаше в огледалото в банята, осъзна до каква степен брадата бе променила външността му и се почувства сигурен, че ако някой не го заоглежда нарочно, не биха го познали. Беше накарал Фрийман да отиде в града да му купи две маскировъчни униформи, анорак, платнена шапка с козирка и още тоалетни принадлежности, ризи, чорапи и куфар.

Въпреки че от време на време глезенът го наболяваше, вече можеше да върви доста добре и си помисли, че е време да тръгва. Реши да хване някой пътуващ на юг камион по магистралата и да замине за Джексън. Беше сигурен, че Фюзели ще го приюти за известно време, а после, когато се поуспокоеше суматохата, щеше да се върне и да вземе парите. Дотогава сиво-черната му брада щеше да е станала внушителна, освен това знаеше, че рискът на връщането трябваше да се поеме. С парите, взети от Сами, можеше да си купи кола на старо и да му останат още предостатъчно.

Но първо трябваше да получи информация.

Така че на осмия ден, облечен в маскировъчното си облекло и с платнената шапка на главата, той помоли Фрийман да го закара в града.

— Трябва да се обадя по телефона — обясни.

Джони почти не беше виждал Фрийман през дните, които прекара в бунгалото. Змиярят излизаше призори и рядко се връщаше преди здрач. Тогава поседяваха час-два заедно, докато вечеряха, а после си лягаха. Но през тези часове Фрийман никога не задаваше въпроси, говореше леко на всякакви теми и насърчаваше Джони да чете, така че той откри магията на книгите. Харесваше най-много книгите за пътешествия и мореплаване, а Фрийман предлагаше голям избор.

— Разбира се — отвърна Фрийман. — За заминаване ли мислиш? Би могъл да останеш тук, колкото искаш, Джони.

— Трябва да продължа.

— Ще ми липсваш.

Това беше най-приятното нещо, което някой някога беше казвал на Джони, и за да скрие вълнението си, той леко потупа ръката на Фрийман над лакътя.

— Да… и ти на мене. Аха… Никога няма да забравя какво направи за мен. Чуй сега: имам много пари. Искам да ти дам двеста долара. Купи си телевизор или нещо друго, което да ти напомня за мен.

Фрийман се засмя.

— Оценявам жеста, но не го приемам. Парите са нещо, което никога не ми е трябвало. Задръж ги. На теб може да са ти по-нужни… На мен за какво ми са.

Те отидоха в града рано на другата сутрин. Джони се чувстваше като гол и очите му непрекъснато се стрелкаха наляво-надясно. Пистолетът му беше под анорака и той току пипаше дръжката. Но не забеляза нищо подозрително. Отиде в малък хотел и се затвори в телефонната кабина. Погледна часовника си — беше осем и десет. Сами вече трябва да бе станал. Набра номера и зачака.

Сами отговори почти мигновено.

— Сами… Тук е Джони.

Чу как на Сами дъхът му секна.

— Аз… Аз не искам да говоря с теб, мистър Джони. Можеш да ме вкараш в ужасна беля. Нямам какво да ти кажа.

— Слушай! — Джони добави рязкост в тона си. — Ти си ми приятел, Сами… Помниш ли? Аз много съм направил за теб… Сега е твой ред.

Чу как Сами тихо изпъшка и си го представи — с бликнала пот, изопнато лице, треперещ.

— Аха. Какво е то, мистър Джони? Взе ми всичките пари. Това не беше хубаво. Ти си в истинска беда и ако разберат, че ми се обаждаш, аз също ще бъда в истинска беда.

— Няма да разберат, Сами… Трябваше да взема онези пари. Ще си ги получиш обратно. Обещавам ти. Не се безпокой за тях. Търсят ли ме?

— И още как! Мистър Танца се зае с това. Чух как шефът и мистър Танца си говореха, докато ги карах. Не знам къде си и не искам да знам, но те търсят във Флорида. Говореха за някой си Фюзели. Тони и Ърни са някъде там. Трябва да внимаваш, мистър Джони.

Джони замръзна. Значи положението се беше напекло! Как, по дяволите, Масино се бе добрал до Фюзели?

— Ти побърка ли се, мистър Джони? — продължаваше Сами с дрезгав глас. — Наистина ли си взел всичките ония пари? Не мога да повярвам! Мистър Джо е като обезумял. По-добре да си бях продължил да събирам парите, отколкото да го карам. Плаши ме до смърт, както се държи!

— Скоро ще ти се обадя, Сами — каза Джони тихо. — Дръж си ушите отворени. Не се тревожи за парите си… Ще ги получиш обратно. Само давай ухо за онова, което казва шефът. Имам нужда от твоята помощ.

— Мистър Джони, моля те, стой настрана от мен. Ако разберат… Моля те, мистър Джони. Задръж парите ми. Само стой настрана. — И Сами затвори.

Джони стоеше неподвижно в задушната кабина, вторачен във фоайето на хотела, със силно разтуптяно сърце и ледени тръпки по гърба. Ако беше отишъл при Фюзели, както възнамеряваше, щеше да скочи направо в капана. Сега наистина беше съвсем сам.

Излезе от кабината и отиде при колата на Фрийман.

— Всичко наред ли е? — попита Фрийман, като запали мотора.

Джони се замисли за Карло Танца. Това означаваше, че организацията на мафията вече го преследва и някак си бяха разбрали, че се е отправил на юг. Бяха се добрали по някакъв начин до Фюзели. Чувстваше се като в мрежа. В момента тя беше над и около него и още имаше пространство за маневриране.

— Не съвсем — отговори той и запали цигара. — Не си измъчвай мозъка заради мен. Тази вечер си тръгвам.

Фрийман бързо го погледна, после мълчаливо потегли обратно към бунгалото.

Когато двамата мъже влязоха вътре, Фрийман каза:

— Виж какво, Джони, две глави е по-добре от една. Искаш ли да си поговорим, или предпочиташ сам да се оправяш?

За миг Джони изпита изкушение да излее навън цялата история, след това си помисли на каква опасност ще изложи Фрийман. Ако мафията някога заподозреше, че той се е крил тук, щяха да измъчват Фрийман, докато той проговори, а после щяха да го убият.

— Сам ще се оправям — отвърна. — Стой настрана.

— Толкова ли е зле? — Фрийман го гледаше изпитателно.

— Да… Толкова.

— Ще се измъкнеш, Джони. В теб има нещо… Смелост ли, що ли… Не знам, но бих заложил на теб.

— Но не залагай прекалено много — рече Джони, като се усмихна насила. — Не ми се ще да загубиш. — Той влезе в стаята си, затвори вратата и легна на кревата.

Питаше се какво да прави сега? Искаше да замине на юг, но тъй като те знаеха, че е тръгнал натам, щеше да е все едно сам да се набута в клопката. Замисли се върху това. От една страна, щеше да рискува много, но от друга — може би рискът си заслужаваше. Може би след известно време щяха да решат, че в края на краищата не е отишъл на юг и щяха да започнат да го търсят другаде. Така или иначе, където и да отидеше, щяха да го търсят, а той толкова силно искаше да отиде на юг.

Лежа така около час, като изпитваше гадното чувство, че е в капан. После на вратата се почука и влезе Фрийман.

— Имам работа, Джони — рече той. — Ще се върна късно. Защо не останеш тук?

— Не. — Джони стана от леглото. — Всичко ще се уреди, както казваш ти. Ще съм си тръгнал, когато се върнеш. Искам да ти благодаря. — Той дълго го гледа. — Може и да не знаеш, но щях да съм мъртъв, ако не беше ти.

— Не предполагах, че е чак толкова сериозно. Онези тримата…?

Джони му подаде ръка.

— Колкото по-малко знаеш…

Двамата мъже си стиснаха ръцете. Последва мълчание и Фрийман излезе. Джони го наблюдаваше през прозореца как изчезва в джунглата със своя сак.

И така, какво да прави сега? Докосна медальона на свети Христофор. Защо да чака до тъмно? Защо да не тръгне веднага? Изпита силно желание да се измъкне от тази чужда нему джунгла, да отиде на магистралата.

Извади пистолета си, провери го, после го върна обратно в кобура. След това си взе куфара, огледа малката стая и, напускайки я, се почувства толкова самотен. Излезе на открито и тръгна по пътечката през джунглата.

Отне му половин час да излезе на магистралата.

От дългото ходене го заболя глезенът, но продължи, леко накуцвайки, докато се отдалечи на около две мили от бунгалото на Фрийман. След това спря, облегна се на едно дърво и се загледа в колите, които профучаваха край него.

Камиони, автомобили и коли с каравани бръмчаха по пътя. Реши отново да тръгне. Глезенът му вече пулсираше и се запита разтревожено дали не беше прекалено самонадеян по отношение на нараняването си. Спря се в сянката и се канеше да седне на тревата, за да си почине, когато някакъв открит камион спря на двадесетина ярда от него.

Като грабна куфара си, той закуца натам. Шофьорът беше вдигнал капака и се взираше в мотора.

Когато Джони се приближи, огледа го внимателно: висок, сух, около двадесет и седем годишен, с дълга тъмнокестенява коса, мръсен комбинезон и според Джони — достатъчно безобиден.

— Проблеми ли има? — попита Джони, когато стигна при камиона.

Мъжът погледна към него.

Странно лице, помисли си Джони. Безцветни, тесни очи, малка уста, тънък нос и кисело изражение, каквото Джони често беше виждал: лице на победен.

— Винаги има. Не ме оставят. Проклетата свещ. — Той отстъпи от камиона и запали цигара. — Трябва да почакам да изстине. Търсите някой да ви вземе ли?

Джони остави куфара си.

— Да. Накъде сте?

— Литъл Крийк. Там живея. Отсам Ню Саймара.

— Ще си платя — каза Джони.

Човекът остро го погледна, като оценяваше новата му маскировъчна униформа и шапката му с козирка.

— Наистина ли?

— Десет долара. — Джони познаваше кога човек има нужда от пари. Беше виждал това изражение безброй пъти.

— Разбира се, приятел, ще те взема. Десет долара, а?

Джони бръкна в джоба си и извади десетдоларова банкнота.

— Нека си платя предварително и да забравим.

Мършави дълги пръсти поеха банкнотата.

— Ще сменя свещта. Влизай, приятел.

След десет минути мъжът се вмъкна в кабината до Джони.

— Аз съм Ед Скот — представи се той, като запали мотора.

— Джони Бианко — отвърна Джони.

Камионът зарева по магистралата.

— От какво си вадиш хляба, Ед? — попита Джони след миля-две в мълчание.

— Превозвам скариди. — Скот дрезгаво, горчиво се изсмя. — Всеки проклет ден, освен в неделя. Вземам сто каси със скариди и препускам с тях до Ричвил. Това прави сто и двадесет мили в едната посока, двеста и четиридесет отиване и връщане. С тоя камион ги вземам за четири часа: така че това прави осем часа на ден седене и каране. Ставам в пет, за да товаря. Не се прибирам вкъщи преди седем вечерта. Имам тригодишен договор с четири първокласни ресторанта в Ричвил. Гълтат скаридите както пробита кофа вода. Мислех, че съм открил Елдорадо, когато сключих договора, но Боже мой, това си е живо самоубийство!

Джони слушаше и си мислеше: що за начин да си изкарваш прехраната!

— Проклета работа! — продължи Скот. — Трябваше преди това да отида да си проверя главата… Фрида ме предупреждаваше… жена ми. Знаеш ли какво? Не слушам жените. Всичките са въздух под налягане. Дрънкат непрекъснато, за да чуват собствения си глас. Но след осмия месец започнах да мисля, че Фрида е имала повече акъл от мен. Преди година работех за цитрусова компания във Флорида. Плащаха твърдо и не беше трудно, само че аз си имам кусур: не мога да работя с хора. Когато някой скапан надзирател започне да крещи, изгарят ми бушоните. Трябва да работя сам и за себе си — той хвърли поглед към Джони. — Прав ли съм?

— Прав си — отвърна Джони спокойно. Извади кутията си с цигари. — Ще запалиш ли?

— Защо не?

Джони запали две цигари и подаде едната на Скот.

— Така че спестих малко пари, купих тоя камион и си мисля, че въртя бизнес — продължи Скот. — Казах си, че ще карам всичко. И така се насадих с тоя скариден договор. Няма измъкване. Трябва да влача тия проклети скариди до Ричвил всеки ден или ще ми смъкнат гащите за неустойка. А за какво бъхтя? Това ме попита и Фрида, но аз не пожелах да я послушам. И какво стана… Сега вече сам зная… Изчуквам чисто сто и петдесет долара на седмица. С тях трябва да живеем аз и жена ми, да ремонтирам камиона, да плащам тока и всички непредвидени разходи и сега откривам, че си съдирам задника за някакви трохи.

— Добре си се подредил — рече Джони.

— Кажи го на дебелата ми глава. — Последва дълго мълчание, после Скот попита: — А ти? От какво живееш?

— Ами направо съм перко — отвърна Джони. — Четири години събирах наеми и изведнъж ми писна. Разпродадох всичко, което имах: кола, телевизор, партакеши… И ето ме тук. Досега все съм живял на север, така че дойдох на юг. Като си свърша парите, ще см намеря работа, но не преди да ги свърша.

— Нямаш ли жена?

— Не.

— Аха. Мъжът без жена е свободен. Имаш късмет. Ожени се и ще трябва да работиш.

— Имаш ли деца?

— Исках две, но Фрида беше против. Сега, като погледна назад, смятам, че е била права. Както живеем… Няма място за деца.

— Има време… Млад си.

Скот се засмя.

— Така е, но засега не са предвидени. Не и при тези скаридени пътувания.

Той изпадна в мрачно мълчание. Уморен от ходенето и унесен от бръмченето на мотора, Джони задряма. Спа половин час, след това се сепна и се събуди. Камионът громолеше по шосето, от двете страни се точеха мангрови дървета и джунгла. Погледна към Скот и видя лъсналото му от пот изтощено лице и напрежението в ръцете, стиснали волана.

— Какво ще кажеш аз да покарам — попита Джони, — а ти да подремнеш? Как ти се струва?

— Ще можеш ли да се справиш с него? — с надежда го погледна Скот.

— Мога да се справя с всичко на четири колела.

Скот намали, отклони към банкета и спря.

— Да взема да подремна, а! — възкликна той. — Карай направо. Когато видиш пътен знак за Ийстлинг, събуди ме. О’кей?

— Ясно. — Те си смениха местата и преди Джони да запали мотора, Скот вече беше заспал.

И така, Джони караше, като внимаваше да не превишава разрешената скорост, защото съзнаваше, че ако някой ненормален предизвика катастрофа, собствените му неприятности ще са много по-големи, отколкото на другия. Неочаквано след осем дни криене и пълно безделие се успокои. Сега вършеше нещо и осъзна, че точно това е искал.

Замисли се върху думите на Скот. Осем часа на ден в този напечен камион при заплащане сто и петдесет долара! Мисълта му отскочи към купчината пари, която го чакаше в бокса за оставен багаж. Сто осемдесет и шест хиляди долара! Но кога ли щеше да може да ги вземе? Дали изобщо щеше да ги вземе някога? Организацията вече го преследваше. Това означаваше, че стотици хора на юг, които имаха някаква връзка с мафията, щяха да бъдат предупредени да го търсят. Никой никога не знаеше кой е свързан с мафията и кой не, но беше сигурен, че ще е някой от бар, кафене или дори сервиз, от евтина закусвалня, евтин хотел или мотел, защото тези хора винаги имаха връзка с мафията. Когато най-после стигнеше в Литъл Крийк, където Скот беше казал, че живее, какво щеше да прави? Някакъв неочакван чужденец! Макар да беше с брада, пак щяха да го проучат. Не се и съмняваше, знаейки как работи мафията, че за него ще бъде обявена награда. Погледна към спящия мъж, който клюмаше в ъгъла на кабината. Много малко акъл има там, помисли си той. Индивидуалист: човек, започнал да работи самостоятелно, защото не могъл да се подчини на дисциплината. Джони разбираше това, но неуспехът на този човек го беше вкарал в жестока надпревара, която го беше превърнала в по-низш и от роб.

Джони прехвърли мислите си от своите собствени проблеми към онова, което му беше казал Скот. Той ставаше в пет сутринта, товареше каси скариди и потегляше по магистралата: четири часа натам, четири — обратно. Връщаше се вкъщи в седем, точно за вечеря. Ще погледа малко телевизия и ще си легне: и това шест дена в седмицата за сто и петдесет долара! При днешната скъпотия на живота какво представляваха те?!

Внезапно усети мириса на морето. Вдъхна го така, както човек би вдъхнал, изключително скъп парфюм. Морето! Мисълта му светкавично се насочи към бялата красива четиридесет и пет футова лодка… Неговата лодка! Веднъж да вземеше всичките онези пари, които го чакаха в бокса на автогарата, и щеше да отиде при някой корабостроител да си поприказват за лодки. Сърцето му заби от вълнение, когато си представи как ще подпише документите, ще плати парите и ще се изкачи по мостика на палубата. Неговата лодка! После си помисли за опасността да се върне, да вземе онези две тежки чанти от бокса на автогарата, след което да излезе от града. Не, рано беше! Ще трябва да бъде търпелив. Ще трябва да продължи да се крие, докато нещата утихнат. Търпение! Дисциплина! Ще постигне целта си. Внезапно се почувства самоуверен. Рано или късно на Масино и доновете от мафията щеше да им писне да го търсят. Ще поддържа връзка със Сами, който ще го предупреждава за всяка опасност. Когато му каже, че горещата вълна е отминала, ще се върне — но не и преди това.

Видя пред себе си табела с надпис „Ийстлинг“ и намали. Пресегна се и събуди Скот.

— Пристигнахме. Ийстлинг.

— Отбий се и спри — рече Скот, които се разтърси, за да се събуди. — Тюх! Сякаш са минали само пет минути! — Той прогони съня от очите си. — Аз ще продължа.

Размениха си местата.

— Ще намеря ли там място за нощуване? — попита Джони.

Скот го погледна.

— Имам свободна стая. Ще ти струва пет долара на ден с пълен пансион. Искаш ли?

— Готово — съгласи се Джони.

Скот включи на скорост и продължи по магистралата.

Докато Джони караше камиона на Скот, Масино провеждаше заседание в офиса си. Присъстваха Карло Танца й Анди Лукас.

Масино току-що беше обяснил на Танца, че следата, водеща към онова дърто копеле Джовани Фюзели, на който бяха попаднали, се е оказала пълен провал. Той много трудно сдържаше яростта си и постоянно мяташе погледи към Анди, който беше виновен за тази загуба на време.

— Не трябва да забравяме, че парите не са били у Джони, когато е напуснал града — изкряска Масино. — Идея на Анди беше, че е работил с още някого, и помислихме, че е този Фюзели, но не се оказа така. Тони и Ърни са сигурни, че Фюзели е чист. Така че… едно от двете: или Джони е работил с някого, когото не познаваме, или в паниката си е оставил парите, скрити някъде в града. — Той погледна към Танца. — Какво мислиш?

— Има и трета възможност — рече Танца. — Може да е оставил парите в някой автобус на „Грейхаунд“. Автогарата е точно отсреща. Това му е било изключително лесно. Купува си билет, тиква чантите в автобуса, а той ще ти ги закара, където пожелаеш по маршрута. Знам, че аз така бих постъпил. Нямаше да съм толкова луд, че да скрия парите тук, където ще трябва да се върна за тях, а доколкото познавам Бианда, той хич не е луд.

— Значи не смяташ, че е работил с друг, така ли?

Танца сви рамене.

— Не изглежда много вероятно. Той е единак… Единственият приятел, който сякаш е имал, е онази сажда Черния Сами, а на него не би му стискало да открадне дори дъвка от някое хлапе. Да, струва ми се, че точно това е направил Бианда. Грабнал е парите, изтичал е отсреща в автогарата, бутнал е чантите в някой автобус, като е знаел, че ще ги доставят до поискване, след това се е върнал при своята курва, открил е, че си е загубил медальона, паникьосал се е и е офейкал.

— Можем да проверим — каза Масино. Той погледна към Анди. — Тогава трябва да е имало много малко заминаващи автобуси. Върви и провери. Някой все ще си спомни дали две тежки чанти са предавани в автобус.

Анди кимна и излезе от офиса. Масино погледна Танца.

— Минаха вече осем дни, откакто е избягал. — Малките му очички бяха като червени копчета. — Мислиш ли, че можем да го намерим?

Танца се ухили зло.

— Ние винаги ги намираме, но това струва скъпо.

— Колко например?

— Зависи колко ще продължи. Да речем петдесет процента от сбора.

Масино тихо изсъска:

— Искам го жив. Ще получите петдесет процента, ако ми го докарате жив. И една трета, ако го убиете.

— Ще е доста опасно да го заловим жив.

Масино стисна едрите си ръце в юмруци.

— Искам го жив! Ще смачкам на пихтия този кучи син със собствените си ръце. — Яростта му го правеше да изглежда дотолкова обезумял, че дори Танца, който беше безсърдечен и жесток, остана шокиран. — Така че тръгвайте след него! Пусни по петите му чудесната си организация! — Масино удари с юмруци по бюрото. Гласът му се извиси в ръмжащ крясък. — Не ми пука колко ще струва! Искам го!

— Почти стигнахме — обади се Скот, като намали скоростта. — Една миля по-нататък наляво е Ню Саймара… Там товаря. Ето, в онази посока. — Той отклони камиона от магистралата и бавно заизкачва тесния песъчлив път, заграден от двете страни с гъсти борови горички. — Пътят води в Литъл Крийк. Малко градче е. Един магазин, дванадесетина бунгала и езерото. Имам голяма закрита лодка в отдалечения край на езерото. Никой не ни досажда. Хората в Литъл Крийк са прекалено заети с печеленето на всеки долар и нямат време да досаждат на някого.

Това беше успокояваща новина за Джони.

Край песъчливия път сега се точеха магарешки тръни, папрат и перуники. Джунглата зад тях беше толкова гъста, че на Джони му заприлича на черна завеса.

Неочаквано излязоха на езерото. Джони прецени, че е широко около миля и половина. В него се виждаха няколко лодки с рибари. Единият от тях вдигна ръка за поздрав, когато Скот мина край него. Скот също му махна.

— Време е за вечеря — съобщи той с кисела усмивка. — Всички тук ловят риба за вечеря и за проклетия обяд — също. Чудя се дали Фрида е хванала нещо.

Като отминаха групата къщурки, караха около миля през джунглата, след това внезапно излязоха на открито и Джони зърна овехтяла дълга закрита лодка с двадесетфутов очукан кей, който я свързваше с брега.

— Живеем тук от две години — рече Скот, като вкара камиона под навес, покрит с раздърпан бамбук. — Взех я на безценица. Наложи се да я пооправя, но сега не е толкова лоша. Дълго ли смяташ да останеш?

Джони се обърна и изгледа Скот.

— Това не зависи ли от мнението на жена ти? Тя може да не иска чужд човек да се мотае наоколо.

Скот присви рамене.

— Не трябва да се безпокоиш за Фрида. И тя си пада по парите като мен. Аз ще се възползвам от тридесет и петте долара седмично, а тя — от твоята компания. Не й е много весело да стои тук сама по цял ден.

Джони продължаваше да гледа право в Скот.

— Почакай… Има ли й нещо на жена ти? Да не е саката или от тоя род?

— Не… Какво искаш да кажеш?

— Хайде, Скот — настоя Джони нетърпеливо. — Бъди по-умен! За какво ще й е на жена ти мъж тук… Доста е уединено. Това не те ли безпокои?

— Защо ще ме безпокои? — възрази Скот. — Ако мислиш, че можеш да спиш с нея, опитай. Ако те приеме, добре си дошъл. Не съм я докосвал, откакто сме женени. — Той погледна цинично. — Получавам цялата любов, от която имам нужда, в Ричвил, а много не ми трябва. Когато някой работи като мен, веднъж в месеца му стига.

— Какво тогава ви свързва? — попита Джони слисан.

— Забрави това. — Скот се измъкна от кабината. — Ако искаш да останеш, остани, колкото щеш, стига да можеш да си плащаш. Ела, ще ти покажа стаята.

Когато прекосяваха кея, Скот спря и посочи към езерото.

— Ето я там… Плува. Прекарва повечето си време в езерото.

Джони присви очи от слънчевите лъчи, отразени от гладката водна повърхност. Видя една глава, която се движеше над тихата вода на около триста ярда от лодката.

Скот пъхна два пръста в устата си и остро изсвири. Една ръка се подаде от водата и махна.

— Влизай — покани го Скот.

Лодката имаше хубава широка палуба и те влязоха заедно в дълга ниска всекидневна, бедно мебелирана, но достатъчно удобна. В единия ъгъл се виждаше телевизор.

— Ето и стаята ти — каза Скот, като отвори вратата. — Хвърляй багажа и плувай. Ние плуваме голи. Няма защо да се стесняваш от Фрида. Тя е виждала повече голи мъже, отколкото аз скариди.

Джони огледа мъничката стая. Имаше легло, скрин, нощно шкафче и стол. Прозорчето гледаше към езерото. Всичко беше много чисто и му хареса.

— Чудесно.

— Добре тогава.

Скот го остави.

Джони погледна през прозореца. Би искал да поплува, но не гол. Видя Скот да излиза гол на палубата и да се хвърля във водата, да плува към русата глава, да спира за момент и да продължава. Русата глава заплува към лодката.

Джони стоеше до прозореца и гледаше. Внимаваше жената, която се покатери на палубата, да не го зърне, докато се взираше през пердето. Беше висока, загоряла и гола. Имаше дълги крака, стегнати твърди гърди и когато се обърна и тръгна по палубата, Джони видя как тежкият й задник се въртеше. Очите му бяха прекалено заети с тялото й, за да видят лицето, и отбелязаха само мократа руса коса, която стигаше до средата на раменете.

Джони избърса потта от лицето си. На какво беше налетял? — питаше се той. Това беше жена до мозъка на костите: най-чувственото, най-сексапилното тяло, което някога беше виждал!

Изпита остра нужда да се топне в студената вода. Съблече се, като остана по гащи, излезе на палубата и скочи в езерото.

Прохладата на водата му достави удоволствие. Беше добър плувец и измина двеста ярда като състезател, докато се освободи от вдървеността и похотливостта, които жената беше предизвикала у него, след това заплува обратно, като се присъедини към Скот, който се измъкваше на палубата.

— Ще ти дам кърпа — предложи Скот и изчезна във всекидневната. Върна се след миг, подаде на Джони кърпа и отново изчезна.

Джони се избърса, после влезе в спалнята си. Усети миризмата на пържен лук и устата му се напълни със слюнка. Сети се, че не беше ял, откакто бе напуснал бунгалото на змияря, и внезапно осъзна, че умира от глад.

Облече се, излезе от стаята и влезе във всекидневната. Скот пушеше и гледаше през прозореца. Вдигна очи, когато Джони влезе.

— Как е?

— Чудесно.

— Ние тук не пием — рече Скот. — Не можем да си го позволим. Ако ти се пие, можеш да си купиш, каквото искаш, от магазина. Вземи утре моторницата.

Джони би пийнал уиски, но седна и сви рамене.

— Хубаво мирише.

— Аха. Фрида умее да готви.

— Каза ли й за мен?

— О, разбира се. — Скот се наведе напред и се извърна към телевизора. — В кухнята е. — Той посочи с ръка. — Иди си поприказвай с нея.

Джони се подвоуми, после стана, отвори широко вратата в дъното на всекидневната и надникна в малка кухничка с газова печка, шкаф, маса, хладилник и Фрида Скот.

Тя бъркаше нещо в тигана и вдигна очи.

Джони леко потрепера. Господи! — помисли си той. — Тази жена е истинска хубавица!

И тя наистина беше. Лицето беше също така привлекателно като тялото й. Трябва да беше шведка с тези ярки порцелановосини очи, руса копринена коса, изпъкнали скули и прав дълъг нос.

Докато я зяпаше, тя му хвърли кротък, бърз, изпитателен поглед, след това загреба сурова дребно нарязана риба и хвърли парчетата в тигана.

— Гладен ли си? — Имаше музикален, нежен като любовна ласка глас. — Мисля, че сигурно си гладен. Е, скоро ще е готово. Ед каза, че ще останеш.

— Ако нямаш нищо против.

Носеше опънат по тялото панталон и избеляла синя мъжка риза. Той се зазяпа в извивката на задника й и си спомни голото й тяло. Очите му се преместиха към едрите й гърди, които напираха под ризата.

— Трябват ни пари — рече тя. — Освен това Ед е прав, че ще си имам и компания. Обичаш ли къри?

— Обичам всичко.

— Иди гледай телевизия. Ще стане след двадесет минути. Предпочитам да съм сама, когато готвя.

Тя вдигна поглед и те се изгледаха един друг. Ярките сини очи пробягаха по ниското му набито тяло, после спряха на лицето му и погледите им се срещнаха.

— Наричай ме Джони — промълви Джони, а гласът му беше леко дрезгав.

— Фрида. — Подкани го с жест да си върви. — Прави компания на Ед… Не че му харесва да има компания, но може пък да започне да свиква. — Джони долови горчивата нотка в гласа й.

Той я остави и отиде във всекидневната.

Анди Лукас влезе в офиса на Масино, затвори вратата и погледна първо Масино, после Танца. Въздухът в стаята беше натежал от дима на пурите, а на бюрото имаше половин бутилка уиски, чаши и съд с лед.

— Е? — изръмжа Масино.

— Проверих — каза Анди. — Отне много време, но успях да говоря с всички шофьори, които са тръгнали от автогарата между два и пет часа през нощта на кражбата. Никой от тях не е вземал онези чанти. Длъжни са да записват всеки багаж, който вземат. Няма записан такъв багаж.

— Значи кръгът се стеснява — обади се Танца. — Или е имало с него някой, който е изнесъл парите, или те са все още в града.

Масино се замисли над това.

— Да допуснем, че е бил сам. Да допуснем, че е оставил парите в някой от боксовете за багаж отсреща, възнамерявайки да се върне за тях. Какво мислите?

Танца поклати глава.

— Той не е луд. Със сигурност знае, че не може да се върне тук. Обзалагам се, че е работил с някой, който е изнесъл парите.

Масино кимна.

— Така изглежда, но нека все пак предположим, че е набутал парите в един от ония боксове. — Той погледна към Анди. — Можем ли да проверим?

— Има над триста бокса — отвърна Анди. — Даже полицейски комисар не би могъл да ги провери всичките без прокурорско разрешение. Можем да опитаме, но искате ли това, мистър Джо?

Масино помисли, после поклати глава.

— Не. Прав си. Започнем ли такава щуротия, пресата веднага ще налети. — Той отново се замисли. — Но можем да запечатаме боксовете. Организирай това, Анди. Искам непрекъснато, денонощно наблюдение. Осигури по двама души за четиричасови дежурства, ден и нощ, които да наблюдават боксовете. Опиши им чантите. Ако някой извади ония чанти, трябва да го пипнем!

Анди кимна и излезе.

— И така, какво възнамерява да прави организацията? — попита Масино.

— Спокойно, Джо. Ще го намерим… Може да ни отнеме известно време, но ще го намерим. Съобщението е пуснато. Всеки, свързан с нас, ще знае, че го търсим. Погледни това. — Той извади от портфейла си някакви коректури и ги сложи на бюрото. — Ще се появи утре сутринта във всички вестници на Флорида.

Масино се наведе и прочете следното:

Под заглавието имаше затворническа снимка на Джони. Текстът гласеше:

— Ще се скрие при някой, който няма пари… Те винаги така правят — додаде Танца със сатанинска усмивка. — Ако това не го издъни, имаме и други хватки, но мисля, че ще успеем.