Чук, чук! Кой е там?

Глава трета

Джони стреснато се събуди, погледна ръчния си часовник и се отпусна. Беше шест и тридесет… Има предостатъчно време, помисли си той и хвърли поглед към Мелани, която спеше до него. Дългата й черна коса наполовина покриваше лицето й и тя издаваше мек похъркваш звук в съня си.

Внимателно, за да не я разбута, той посегна към пакета с цигари на нощното шкафче, запали и с удоволствие всмукна дима към дробовете си.

Днес, мислеше си той, е Денят: петък, двадесет и девети, февруари. Събирането започваше в десет. Към три следобед той и Сами щяха да са събрали някъде към сто и петдесет хиляди долара! Големият сбор! След осемнадесет часа, ако имаше късмет, всичките тези пари щяха да са негови и скътани в безопасност в багажния бокс на автогара „Грейхаунд“.

Ако имаше късмет.

Докосна медальона на свети Христофор, който висеше върху голите му гърди. Мислеше за майка си: „Докато го носиш, нищо много лошо не може да ти се случи“.

Лежеше неподвижно и си припомняше последните дни, които се бяха изнизали толкова бързо. В понеделник беше обиколил обектите с Бърни, беше говорил с хората, слушал бе закачките им, беше търсил нови места за „едноръките бандити“. За огромно изумление на Бърни, Джони премести на нови места пет автомата още първия ден. Както обикновено, Масино беше направил подходящ избор, като беше назначил Джони. Повечето хора, които живееха в центъра, познаваха репутацията на Джони: корав, суров мъж, добре владеещ пистолета. Когато влезеше в някое кафене и погледнеше право в собственика, подсказвайки му със спокойния си глас, че би могъл да се справи с един от игралните автомати на Масино, възражения нямаше.

Даже Анди беше доволен, след като Джони за четири дни бе поставил осемнадесет автомата на нови места.

А сега беше петък, двадесет и девети февруари. Още едно събиране на пари и той щеше да се премести в света на „едноръките бандити“, а Бърни признателно щеше да се оттегли. Тези последни четири дни бяха показали на Джони, че работата съвсем не е чак толкова лоша. За разлика от Бърни той имаше зад гърба си репутация, която можеше да размахва пред лицата на хората. Разбра, че никой не уважаваше Бърни, и беше цяло чудо, че се е задържал толкова дълго.

Джони тръсна пепелта от цигарата си, като гледаше в тавана. С облекчение установи, че стомахът му не е свит на буца, че не усеща никаква нервност. Мислеше за всичките тези пари: сто и петдесет хиляди долара! Не трябваше да действа прекалено успешно с „едноръките бандити“, предупреждаваше сам себе си. Искаше да се оттегли от сцената след две години. Можеше да изчака толкова, но не повече. Първата му година ще е добра. Може би ще достигне дори еднопроцентовия дял, но следващата ще намали темпото, ще се прави, че е загубил влиянието си, и, като познаваше Масино и Анди, те щяха да се огледат наоколо за по-млад човек. Тогава и той би могъл да се оттегли с поклон както Бърни днес.

Мелани се раздвижи и се привдигна.

— Искаш ли кафе, скъпи? — попита тя сънливо.

Той угаси цигарата си и се наведе над нея.

— Има време. — Пръстите му галеха гърдите й и тя въздъхна щастливо.

По-късно, докато закусваха, Джони подхвърли небрежно:

— Ще се видим довечера, бебче. Ще отидем в заведението на Луиджи.

Мелани, която доволно ядеше палачинки със сироп, кимна.

— Добре, Джони.

Той замълча, като се чудеше как да й каже. По дяволите! Мислеше си, че това няма да е сложно. Да й каже половината истина. Тя ще повярва на всичко… Само половината истина.

— Бебче, налага се да свърша нещо тази нощ — рече той, като режеше палачинката си. — Чуваш ли ме?

Тя го погледна. Сиропът беше потекъл на тънка струйка по брадичката й.

— Да.

— Тази работа няма нищо общо с шефа ми и той не би искал да я върша. Това означава малко повече пари за мен, но Масино не трябва да знае. — Той спря и я погледна. Тя го слушаше. В черните й очи вече се появяваха признаци на паника. Винаги се беше ужасявала от Масино и мразеше работата на Джони за него. — Няма никакви причини за безпокойство — продължи той с мек и успокояващ глас. — Знаеш ли какво значи алиби?

Тя остави ножа и вилицата и кимна.

— Имам нужда от алиби, бебче, и искам ти да ми го осигуриш. Слушай сега: довечера хапваме при Луиджи, след това идваме тук. Колата ми остава отвън. Около полунощ излизам за половин час, за да свърша работата. Връщам се обратно и ако някой ти задава въпроси, казваш, че не съм мърдал оттук, след като сме дошли от ресторанта. Разбра ли?

Мелани закри лице с ръце и се захлупи върху масата. Беше лош знак, помисли си Джони, че загуби интерес към яденето.

— Каква е работата? — попита тя.

Внезапно и той загуби желание да яде. Отстрани чинията си и запали цигара.

— Това е нещо, което няма нужда да знаеш, бебче — подхвана. — Просто работа. Всичко, което трябва да казваш, ако някой ти задава въпроси, е, че сме прекарали нощта заедно тук и не съм те оставял нито за секунда. Ще го направиш ли?

Тя го гледаше втренчено, меките й черни очи бяха изплашени.

— Кой ще задава въпроси?

— Има вероятност никой да не задава, бебче. — Той се насили да се усмихне. — Но може ченгетата да питат… Може и Масино да пита.

Тя се дръпна уплашено.

— Не желая никакви неприятности, Джони. Не… Не искай това от мен.

Той бутна стола си назад и стана. Наполовина беше очаквал тази реакция, след като така добре познаваше Мелани. Отиде до прозореца и погледна надолу към бавно точещите се коли. Беше сигурен в нея. Ще го направи, казваше си той, но трябва първо да бъде убедена.

Остави да се възцари продължително мълчание, след това, като се обърна, се върна до масата и седна.

— Досега никога не съм те карал да правиш нещо за мен, нали? Нито веднъж. Аз съм направил много за теб. Имаш този апартамент, мебелите, имаш много неща, които съм ти дал, но никога не съм искал да правиш каквото и да било за мен… Сега искам. Важно е.

Тя го гледаше втренчено.

— Трябва само да кажа, че си бил тук през цялата нощ и не си излизал?

— Точно така. Да кажеш, че след вечеря сме се върнали тук и аз не съм излизал до осем часа сутринта. Разбра ли? Не съм мърдал оттук от десет часа тази вечер до осем часа утре сутринта.

Мелани погледна надолу към студената си палачинка.

— Добре, щом е толкова важно, мисля, че мога да го направя — рече колебливо.

— Чудесно. — Искаше му се да може да й довери колко важно беше. — Значи о’кей, ще го направиш?

— Не ми харесва, но ще го направя.

Той пъхна пръсти в косата си, като се опитваше да овладее раздразнението си.

— Бебче, това е сериозно. Ченгетата може да ти крещят. Знаеш как действат ченгетата. Трябва твърдо да отстояваш това. Дори ако Масино ти реве, трябва да упорстваш… Разбираш ли?

— Трябва ли да го направя, Джони? Бих предпочела да не е така.

Той я погали по ръката, като се опитваше да й вдъхне увереност.

— Ще изплатиш един дълг, бебче. Не искаш ли да ми помогнеш?

Тя се вгледа в него, очите й издаваха страха й. После сложи ръката си върху неговата и силно я стисна.

— О’кей, Джони… Ще го направя.

По тона й той разбра, че наистина ще го направи, и си отдъхна.

Изправи се, а тя заобиколи масата, за да се притисне към него. Ръката му се плъзна под нощницата й и обхвана твърдия й задник.

— Ще трябва да се задвижа, бебче — каза той. — Ще се видим довечера. Не се тревожи… Това е дребна работа, бебче… Само една малка лъжа.

Като я остави, той затича по стълбите към мястото, където беше паркирал колата си. След десет минути се озова в апартамента си. Избръсна се, взе душ. Докато стоеше под студената вода, се питаше дали на Мелани ще й стигне смелост да се изправи срещу Масино, ако работата се вкисне. Може би. Той докосна своя медальон на свети Христофор. Трикът в неговата кражба беше, че нямаше да позволи нито на ченгетата, нито дори на Масино да заподозрат кой е взел парите.

Потегли към офиса на Масино и пристигна няколко минути преди десет часа. Тони Капело и Ърни Ласини бяха вече там, подпираха стената в офиса и пушеха. Сами се качваше по стълбите, когато Джони влезе в сградата.

— Здрасти! — Джони направи пауза. — Големият ден. Уреди ли си униформата?

Лицето на Сами вече лъщеше от пот. Под чернотата на кожата му прозираше сив оттенък. Джони виждаше, че е изплашен до смърт, и знаеше, че паниката му ще нараства с увеличаването на събраните пари.

— Мистър Анди я урежда — отвърна дрезгаво Сами и влезе в стаята.

Тони и Ърни ги поздравиха. Четиримата мъже се повъртяха няколко минути, след това дойде Анди от стаята си с две чанти за парите. Бяха заключени заедно с белезник, а имаше и свободна халка, която беше закачена за една от чантите и която Анди щракна около китката на Сами.

Тони се обади:

— Не бих приел твоята работа и за цял бон. — Ухили се, като видя страха на Сами. — Човече! Някой тип може да ти фрасне ръката с брадва!

— Млък! — сопна се Джони заплашително. — Никой не размахва брадви.

Внезапно настъпи тишина, когато Масино влезе в офиса.

— Всичко наред ли е? — попита той Анди.

— Тръгват.

— Добре… — Масино се ухили на Джони. — Значи…

Джони чакаше с безизразно лице.

— Последна обиколка, а? — рече Масино. — Ти ще се оправяш добре с „бандитите“, Джони. — Погледна към Сами. — И ти ще си много добре като мой шофьор. О’кей, хайде, мърдайте. Големият сбор! — Той отиде до бюрото си и седна.

Докато Тони и Ърни, последвани от Сами, вървяха към вратата, Масино се обади:

— Джони?

Джони спря.

— На теб ли е оня дяволски медальон? — Масино се хилеше.

— Никога не се разделям с него, мистър Джо.

Масино кимна.

— Отваряй си очите! Този път може да ти потрябва.

— И тримата ще си отваряме очите, мистър Джо — отвърна спокойно Джони.

Четиримата мъже излязоха от офиса и поеха надолу по стълбите към колата на Джони.

След пет часа всичко беше приключило. Нямаше никакви неприятности. Полицията си затваряше очите, когато Джони паркираше на платното и забавяше движението. Парите се търкаляха към чантите. Сами, който очакваше всяка секунда да чуе трясъка на изстрел и да усети как куршумът пронизва тялото му, пелтечеше нечленоразделно, когато Джони спря пред зданието, в което се намираше офисът на Масино. Джони го бутна по рамото.

— Край — каза той спокойно: — Сега идва ред на ролс-ройса.

Но Сами все още не се чувстваше в безопасност. Трябваше да пресече тротоара, мъкнейки тежките чанти, преди най-сетне да достигне до офиса на Масино.

С Джони до себе си и Ърни и Тони отзад като ветрило, сложили пръст върху спусъка на пистолетите, той излезе от колата в дъжда. Сви се от страх пред тълпата, която чакаше пред входа, за да приветства четиримата мъже при пристигането им.

Последва благословеният полумрак на фоайето и пътуването нагоре с асансьора.

— Как се чувстваш, момче, като влачиш толкова много мангизи? — попита Тони.

Сами погледна към него, после встрани. Мислеше си, че утре ще бъде наистина в безопасност, издокаран в сива униформа, с фуражка с черна кокарда и ще се плъзга върху колелата на корнуолски ролс-ройс. След десет години страх той се бе измъкнал, без да бъде застрелян и без да му бъде отсечена ръката, и сега се упътваше към зелените ливади.

С Джони до себе си той се домъкна до офиса на Масино и стовари двете тежки чанти на бюрото му.

Анди беше там и чакаше. Масино дъвчеше угаснала пура. Когато Анди отключи белезника, Масино повдигна вежди към Джони. Това беше мълчалив въпрос: някакви неприятности? Джони поклати глава.

Тогава започна ритуалът по преброяването на парите. Той отне доста време. Най-после Анди погледна към Масино и като сви тънките си устни, изрече:

— Това е върхът, мистър Джо: сто осемдесет и шест хиляди. Бива си го сбора!

Джони усети по гърба му да минава гореща вълна. Това е то късмет! След няколко часа тази огромна сума щеше да е негова! Тридесетфутовка? Сега можеше да си направи нови планове. В главата му се замярка четиридесет и пет футова лодка.

Той видя как Анди завлече двете чанти в своята стая и след малко чу затръшването на вратата на старомодния сейф.

Масино измъкна от чекмеджето си бутилка „Джони Уокър“. Ърни извади чаши. Масино си наля щедро, след това подаде бутилката на Джони.

— Давай — рече Масино. — Ти си мое момче, Джони. Двадесет години! Исках да си тук при най-големия сбор. — Той се облегна назад ухилен. — Сега имаш кариера пред себе си.

Ърни наля останалите чаши. Сами отказа. Последва пауза, през която мъжете се чукнаха, след това звънна телефонът и Масино им даде знак да излязат.

Когато Джони и Сами слизаха по стълбите, Сами рече:

— Беше голям зор, мистър Джони, и съжалявам, че вече няма да работим заедно. Ти беше добър към мен. Помагаше ми. Искам да ти благодаря.

— Хайде да отидем да пийнем по бира — предложи Джони и като излезе на дъжда, усети пръските на морето по лицето си и люлеенето на четиридесет и пет футовката под краката си.

Те пиеха бира в полумрака на бара на Фреди.

— Мисля, че това е за сбогуване, Сами — рече Джони, когато Сами махна на бармана да повтори. — Видя ли… Никога нищо не се случи през всичките тези години. Напразно бра толкова страх.

— Може. — Сами поклати глава. — Има хора, които винаги се тревожат, и такива, които не ги е еня. Ти си късметлия, мистър Джони. Ти сякаш никога не се тревожиш.

Джони помисли за своята кражба. Да се тревожи? Не! В края на краищата минаваше четиридесетте: половината път до смъртта. Дори кражбата да се провалеше, щеше да може да си каже, когато ножът допреше до кокала, че поне се е опитал да осъществи една амбиция. Но кражбата нямаше да се провали. Ножът нямаше да опре до кокала.

Навън, под дъжда, двамата мъже — единият бял, другият чернокож — се погледнаха. Последва неловко мълчание, после Джони протегна ръка.

— Е, довиждане, Сами — каза той. — Ще поддържаме връзка.

Стиснаха си ръцете.

— Продължавай да пестиш — продължи Джони. — Аз ще бъда наблизо. Всякога и навсякъде, ако искаш да си побъбриш… Нали знаеш.

Очите на Сами се замъглиха.

— Знам, мистър Джони. Аз съм ти приятел… Не забравяй, мистър Джони. Аз съм твой приятел.

Джони леко го мушна в гърдите, след това си тръгна. Усети някаква врата да се затръшва зад него, отрязвайки къс от живота му. Затръшването на вратата в съзнанието му го предупреди, че сега още повече трябваше да разчита само на себе си.

Като караше бавно, той пристигна пред апартамента си в пет и двадесет, изкачи стълбите и влезе. Пиеше му се, но успя да се въздържи. Никакъв алкохол. Трябваше да бъде с ясен ум в тази работа. Никакво уиски, което би могло да го направи безразсъден. Мислеше за часовете пред себе си: вечерята с Мелани, бавно пълзящите минути. Отиде до прозореца и погледна надолу към тясната, задръстена с коли улица, след това се съблече, взе душ, облече най-хубавия си костюм и погледна часовника си. Беше шест часа. Божичко — мислеше той, докато чакаше. — Как се влачи времето!

Провери нещата, които щяха да му трябват: тежка гумена палка, сгънат вестник, чифт ръкавици, запалката, ключа за сейфа и ключа от бокса на гардероба. Остави всичко това на масата. Не му трябваше нищо друго, освен късмет. Пъхна пръсти под ризата си и докосна медальона на свети Христофор. След две години, мислеше си той, ще бъде в морето с ръчките на щурвала в ръце и ще управлява своята четиридесет и пет футова лодка по залива с обляно от слънце лице и сред рева на мощните мотори, които карат палубата да трепери.

Седнал до прозореца, той се заслуша в шума на улицата, който долиташе до него — бумтежа на колите и крясъците на децата, а стрелките на часовника му бавно допълзяха до седем и половина. Тогава стана, бутна палката в джоба на панталоните си, сложи си кобура, провери своя тридесет и осем милиметров пистолет, занесе вестника в банята и го навлажни под крана, след което го пъхна в джоба на сакото си, сложи двата ключа и ръкавиците в другия джоб и беше готов за тръгване.

Спря пред апартамента на Мелани точно в осем часа. Тя го чакаше на входната врата и влезе в колата веднага, щом Джони спря.

— Здрасти, бебче! — Той се опитваше да накара гласа си да звучи непринудено. — Всичко наред ли е?

— Да. — Тонът й беше сподавен. Виждаше, че е неспокойна и се надяваше на Бога да не е променила намеренията си.

Вечерята не беше успешна, въпреки че Джони щедро поръча омари и пуешки гърди с лютив сос. И двамата едва-едва докоснаха храната. Джони не можеше да прогони от мислите си момента, когато щеше да нападне Бено и бързо да замъкне двете тежки чанти през улицата до автогарата „Грейхаунд“. Трябваше да остави операцията за след два часа: между два и три. Всичко щеше да зависи от късмета. Като остави вилицата си, той докосна медальона на свети Христофор през ризата си.

— Бих искала да ми кажеш какво се каниш да направиш, Джони — обади се внезапно Мелани. Тя бутна настрана своята пуйка, наполовина недоядена. — Толкова се тревожа. Не е нещо лошо, нали?

— Работа е. Забрави, бебче. Не трябва да знаеш нищо за това… Така е най-добре. Искаш ли кафе?

— Не.

— Хайде да отидем на кино. Хайде, бебче, зарежи това. Всичко ще бъде наред.

Отиването на кино беше добра идея, филмът държеше в напрежение и даже Джони забрави какво се готви да направи след няколко часа. Върнаха се в блока на Мелани точно след полунощ и тръгнаха нагоре по стълбите.

На стълбището се натъкнаха на момичето, което държеше апартамента срещу Мелани. Спряха, за да разменят някоя дума. Момичето познаваше Джони и се разбираше добре с Мелани.

— Останала съм без цигари! — рече. — Ама че късмет!

Тази случайна среща хареса на Джони. За всеки случай, ако нещо се размиришеше, това момиче можеше да каже, че е бил с Мелани.

Момичето продължи надолу по стълбите, а Мелани и Джони се качиха нагоре. Джони беше оставил колата си паркирана пред входа и момичето щеше да я види.

— Искаш ли кафе? — попита Мелани, като захвърли палтото си на канапето.

— Много кафе, бебче. — Джони седна. — Няма да стана от тук още два-три часа. Трябва да стоя буден.

След малко тя се върна с голяма кана кафе, чаша и чинийка, които остави на масата до него.

— Благодаря, бебче, сега си лягай — рече Джони. — Няма за какво да се безпокоиш. Легни си… Върви да спиш.

Тя стоеше нерешително и го гледаше, след това мълчаливо отиде в спалнята и затвори вратата. Джони направи гримаса, докато наливаше силното черно кафе в чашата.

Седя така, като посръбваше кафе, до два и двадесет и пет, след това стана, тихо приближи до спалнята, отвори вратата и погледна в тъмната стая.

— Отиваш ли вече? — попита Мелани от мрака с разтреперан глас.

— Защо не спиш, за Бога?

— Не мога да спя. Много се тревожа, Джони.

Жени! — помисли си той. Може би трябваше да избере някой друг за своето алиби. Поклати глава в отчаяние. Какво го беше прихванало, по дяволите? Изобщо не му трябваше алиби. При подготовката, която беше извършил, Масино никога нямаше да си помисли, че той е взел парите.

— Ще се върна след половин час, бебче. Не се безпокой, опитай се да заспиш — и затвори вратата.

Излезе от апартамента и тръгна надолу по пустата улица. Като се придържаше в сенките, вървеше бързо, устремен към офиса на Масино.

Отне му десет минути бърз ход, за да стигне до входа на сградата. Приближи от отсрещната страна и видя светлина в прозореца на Анди. Това означаваше, че Бено беше там — или беше заспал, или пушеше, или правеше някакво друго проклето нещо, докато дежуреше.

Джони се огледа наляво и надясно. Улицата беше пуста. Пресече я, влезе в слабо осветеното фоайе и взе асансьора до четвъртия етаж. Тихо затвори вратата и се изкачи пеша по останалите две крила на стълбището до офиса на Масино.

Работата трябваше да се свърши бързо, за да издържи алибито му. Като стигна до коридора, който водеше към стаите на Масино и Анди, извади носна кърпа и отвъртя двете електрически крушки в него. Потокът светлина, който идваше от остъклената врата на Анди, му беше напълно достатъчен, за да вижда. Измъкна вестника от джоба си. Беше все още леко влажен. Спря за момент да се ослуша, след това смачка вестника и го притисна плътно до вратата на Анди. Извади запалката си и допря пламъка до вестника. Малките пламъчета предизвикаха пушек. Джони се дръпна и зачака с палката в ръка.

Не се наложи да чака дълго. Чу глуха псувня, след това вратата се отключи и Бено, тумбест, тежко сложен, застана в рамката, изумено зяпнал тлеещата хартия. Джони чакаше, притиснат до стената.

Бено направи крачка напред, както очакваше Джони. Когато започна да тъпче димящата хартия, палката се стрелна към тила му.

Джони не спря, за да се увери, че е обезвредил Бено. Знаеше, че е така и нямаше смисъл да пилее секундите. Пристъпи към сейфа, извади ключа от джоба си и го отвори. Грабна двете чанти. Пот се стичаше по лицето му. Торбите бяха много по-тежки, отколкото беше очаквал. Извади ключа от сейфа, помъкна двете чанти, прескочи неподвижното тяло на Бено, спря за миг, за да стъпче тлеещия вестник, и натисна копчето на асансьора.

Когато слезе на партера, внимателно огледа пустото фоайе, след това с по една чанта във всяка ръка, облечена в ръкавица, излезе на улицата. Спря отново, после, доволен, че улицата е само негова, се спусна към автогарата „Грейхаунд“.

Едър негър сънливо метеше и не погледна към Джони, когато отключваше бокса. Докато натъпкваше вътре чантите, чу късен автобус да тръгва и видя светлините на фаровете му, когато той излезе на улицата. Трябваше да напъне силно, за да успее да затвори вратата на бокса. Завъртя ключа, извади го и излезе от автогарата.

Първият ход на операцията се бе подквасил! Той се гмурна в една странична уличка и побягна. Сто осемдесет и шест хиляди долара! Завладя го вълна на триумф, както тичаше. Сега вече не можеше да се провали! Масино никога нямаше да заподозре него! Усети мощно, неудържимо сексуално желание.

Като хвърчеше по задните улички, безлюдни в този час на нощта, той най-после стигна до блока на Мелани. Спря се в сенките, огледа се, за да се увери, че наоколо няма някой, който да разруши неговото алиби, след това, като се движеше бързо, влезе и взе асансьора до етажа на Мелани.

Отново постоя в асансьора, за да се убеди, че в коридора няма никой, след това се втурна насреща към вратата на Мелани, натисна дръжката и се озова вътре.

Облегна се на вратата. Сърцето му блъскаше силно. Е добре, беше го направил. Погледна си часовника. Кражбата му беше отнела двадесет и пет минути!

— Джони?

Мелани, в късата си нощница, влезе във всекидневната.

Той се усмихна насила.

— Ето ме… Както ти казах… Няма за какво да се тревожиш.

Тя се вторачи в него, черните й очи се бяха разширили от страх.

— Какво стана?

— Казах ти да не се безпокоиш. — Той я прегърна. — Но нещо ще се случи ей сега… Познай какво!

Като я грабна, той я понесе към спалнята и нежно я положи на леглото.

— Всичко е о’кей, бебче — рече, като съблече сакото си, смъкна кобура и свали ризата. Може да беше от напрежението през последния половин час, но той я искаше както никога досега.

Тя лежеше неподвижно, втренчена в него.

— Ти и аз… Този път ще бъде най-хубаво — прошепна Джони, докато смъкваше ципа на панталоните си и изведнъж се почувства ужасяващо гол. Стоеше неподвижен, гледаше надолу и усещаше подлудяващото си желание като пламък, залят с кофа вода.

— Медальонът ти — обади се Мелани.

Джони се изправи. Погледна към косматите си гърди. Медальонът на свети Христофор вече не висеше на своята сребърна верижка. С разтреперани ръце той повдигна верижката и видя, че мъничката кукичка, която го държеше, беше изкривена и отворена.

За пръв път в живота си усети ледената хватка на страха.

— Търси го!

Изплющяването на гласа му и изразът в очите му вдигнаха Мелани от леглото. Те търсиха заедно в спалнята, после във всекидневната, но медальонът не беше в апартамента.

Той изтича в спалнята, намъкна ризата, сложи кобура с пистолета, после сакото. Мелани попита изплашено:

— Какво става, Джони? Кажи ми!

— Легни си… и ме чакай — и излезе от апартамента.

Спря да потърси в коридора, после в клетката на асансьора… Нямаше го. Слезе във фоайето, претърси и него, след това излезе на улицата. Вече се тресеше целият. Спря, за да поеме дълбоко с дробовете си влажния въздух, като се опитваше да овладее надигащата се в него паника.

Не това беше начинът да действа, рече си той. Къде е загубил медальона? Като отключи колата, започна да търси около шофьорското място. Никакъв медальон.

Отново заключи колата и спря да помисли. Можеше да е паднал навсякъде, но ако това беше станало в офиса на Анди, спукана му беше работата. Боже! Провалил ли се беше? Всичките му планове, неговото сигурно двегодишно изчакване, докато купи лодката, щяха да се изпепелят в огъня, който Масино щеше да подпали. Да остави медальона си в офиса на Анди означаваше да остави подписано признание, че той е взел парите!

Все още имаше шанс. Запъти се към колата, после спря. Мисли добре, глупако! — каза си. Все още нещата могат да се оправят. Остави колата… Тя е част от алибито ти!

Затича се по улицата с тромав бяг, обиколи същите места, същите задни улички, все още пусти, като се изключи някоя заблудена котка или дърт пияница, спящ пред нечия врата.

Трябваше да се увери, че медальонът не е в офиса на Анди. Нямаше да има значение, ако го намереха в асансьора или в офиса на Масино, но щеше да бъде фатално, ако го намереха в офиса на Анди, защото никой никога, освен Анди и Бено не беше допускан там.

Силно запъхтян, Джони стигна до ъгъла на улицата, която водеше право към сградата. Спря внезапно, когато видя полицейска патрулна кола, паркирана отпред.

Твърде късно!

Бено беше дошъл на себе си и се беше обадил в полицията. Като продължаваше да стои в сянката, Джони видя как спря един линкълн, а от него се изсипаха Тони и Ърни и влетяха в сградата.

Къде беше загубил медальона?

„Докато го носиш, нищо много лошо не може да ти се случи.“

Вече не го носеше и беше достатъчно суеверен, за да бъде сигурен, че медальонът лежи пред сейфа: подписано признание, че той е взел парите! Погледна към автогарата „Грейхаунд“. Нямаше нерви да влезе там, да вземе двете тежки чанти и да ги натъпче в колата си. Тони или Ърни биха могли да погледнат през прозореца към улицата и да го забележат. Във всички случаи сега вече не смееше да използва колата си. Цялата банда я познаваше. А трябваше да бяга. Ако действаше бързо, можеше и да успее. Парите бяха в безопасност в бокса. Ще изчака, докато се поохлади атмосферата, след това ще се промъкне обратно, ще вземе парите и ще се измъкне. Знаеше, че мисли като идиот, но паниката го беше обзела.

С вой на сирени пристигнаха още полицейски коли.

Прилепен до стената, наблюдавайки с думкащо сърце, Джони видя как ролсът на Масино връхлетя и се лепна до бордюра. Видя Масино, който излезе от колата, бързо прекоси тротоара и влезе в сградата.

Трябваше веднага да напусне града, мислеше Джони. Пари? Трябваше да има пари, ако искаше да бъде с едни гърди пред Масино. Мислеше за всичките онези пари, скрити в бокса. Точно сега му бяха напълно безполезни. Трябваше незабавно да се махне от тук.

Мелани? Тя никога не е имала някакви пари. Мислите му препускаха. Може би се паникьосва напразно. Медальонът можеше да бъде навсякъде, но дълбоко в себе си той беше уверен, че е в офиса на Анди.

Сами!

Сами имаше три хиляди долара под кревата. Джони трябваше да има пари! Не би могъл да се скрие от Масино без пари.

Той затича по задните улички. Беше дълго бягане. Квартирата на Сами се намираше на половината път към противоположния край на града. Градският часовник отби и половина, когато Джони задъхан се заизкачва по стълбите, които водеха до квартирата на Сами на четвъртия етаж. Почука на вратата, но никой не отговори. Ослуша се, почука отново, след това натисна дръжката: вратата се оказа отключена.

— Сами?

Пръстите му заопипваха стената, намериха ключа и го щракнаха.

В малката стая имаше ниско легло, газова готварска печка с два кръга, кресло, очукан телевизор, но Сами го нямаше. Тогава Джони си спомни, че в петък вечер Сами винаги преспиваше при своето момиче Клой.

Той влезе в стаята и затвори вратата. Коленичи, затършува под леглото и напипа малката стоманена кутия, в която Сами му беше казал, че си пази спестяванията. Измъкна я. Не беше дори заключена! Като отвори капака, видя, че е натъпкана с десетдоларови банкноти. Не се поколеба, защото добре разбираше, че всяка загубена секунда намалява шансовете му за бягство.

Натъпка джобовете си с банкноти, като остави кутията празна. За миг се запита как ли ще реагира Сами, след това си каза, че само взема парите назаем. Не след дълго ще му ги изплати с лихва.

Излезе от стаята и се отправи надолу по стълбите. Сега да се измъкне от града! Питаше се след колко ли време полицията ще успее да блокира улиците. Имаше такава опасност, но трябваше да се маха! Пръстите му докоснаха дръжката на пистолета. Ако се наложеше, щеше да си пробие път със стрелба!

Вървеше по улиците, а мислите му хвърчаха. Трябваше да си намери скривалище! Място, където би могъл да изчезне напълно поне за един месец. Къде би могъл да отиде? Спомни си за Джовани Фюзели. Идеята беше окуражаваща, Фюзели беше най-добрият приятел на баща му. Трябва вече да бе прехвърлил седемдесетте. А може да бе умрял! Беше имал вест от него преди пет години. Живееше в малко градче — как се казваше, по дяволите? Джексън? Пексън? Джексън! Беше по магистралата за Маями. Ако можеше да стигне дотам, беше сигурен, че Фюзели ще го приюти.

Трябваше да открадне кола. Ако можеше да отиде до кафенето на Реди, където всички пътуващи на юг шофьори спираха да хапнат, би могъл да плати на някой от тях да го закара до Джексън.

Спря в колебание, като погледна нагоре и надолу по улицата. Имаше множество паркирани коли. Когато се насочи към тях, забеляза фаровете на кола, която зави към улицата, и се дръпна обратно в сянката. Колата бавно приближи към него, след това паркира до бордюра точно под уличната лампа. Млад слаб мъж с коса до раменете излезе от нея. Уличната светлина разкри на Джони колко опърпан е той: парцаливи джинси и мръсна фланела. Действайки импулсивно, като видя, че младежът заключва вратата, Джони пристъпи към него.

— Искаш ли да изкараш двайсетачка? — попита той спокойно.

Младежът го изгледа.

— Срещу какво?

— Да ме закараш до кафенето на Реди.

— Ей, човече! Това е на двадесет мили извън града!

— По долар за миля — толкова ли е трудно?

Младежът се ухили.

— Уреждаш се, човече. Дай сухото и тръгваме.

Джони му подаде десетдоларова банкнота.

— Останалото ще получиш, когато пристигнем.

— Добре… Аз съм Джоуи. Ти кой си, мой човек?

— Чарли — отвърна Джони. — Хайде да тръгваме. — Почака, докато Джоуи отключи вратата на колата, след това седна до шофьорското място. Джоуи се плъзна зад волана.

— Виж какво, Джоуи, карай по задните улички. Карай бързо, но не прекалено бързо. Схвана ли?

Джоуи се разсмя.

— Така ли, а? Ченгетата ли ти тровят живота?

— Няма да изкараш двадесет долара, ако плещиш толкова — рече Джони спокойно. Студената заплаха в тона му накара Джоуи да се вдърви. — Просто карай.

Поне, мислеше Джони, келешът познава града. Въпреки че така обикаляше повече, Джоуи се движеше по задните улички и след около десет минути наближиха магистралата, която водеше извън града.

Точно там можеше да го чака неприятност, помисли си Джони и разкопча кобура, за да може бързо да измъкне пистолета. Но неприятности не се случиха. Джони не можеше да знае, че пътищата щяха да бъдат блокирани тридесет минути, след като той вече щеше да е напуснал града.

Полицейският комисар беше извън града, а заместникът му нямаше време за Масино. Нарочно не оказваше съдействие, бавеше блокирането на пътищата, перчеше се с ранга си пред Масино, като всячески показваше, че хазартните игри и без това са незаконни.

Масино, все по-бесен, сега съжаляваше, че не се бе погрижил за заместника на полицейския комисар, както се бе грижил за неговия шеф: нова кола всяка година, пари, за да осигури образованието на проклетите си деца, и голяма застрахователна полица, за да подсигури проклетата си жена.

Джони плати на Джоуи, проследи го с поглед, докато се отдалечаваше, след това влезе в кафенето на Реди, за да намери някой шофьор на камион, който да го закара на юг.

Паниката постепенно го напускаше. Дотук… добре. А сега към Джексън и безопасно скривалище.