Чук, чук! Кой е там?

Глава четвърта

Пронизителният звън на телефона моментално събуди Джо Масино. Той щракна нощната лампа, погледна часовника, видя, че е три и петнадесет, и разбра мигновено, че нещо се е случило. Никой не би посмял да наруши съня му, освен ако не беше крайно наложително.

Грабна слушалката, пусна крака на пода, като издърпа одеялото и чаршафа от жена си Дайна, която, разбуждайки се, простена леко.

— Да?

Гласът на Масино гръмна по телефонната линия.

— Шефе… Тук е Бено. Мангизите изчезнаха. Строшиха ми тиквата. Какво да правя, шефе?

Масино познаваше възможностите на Бено: бил е зашеметен от удара, проклетият тъпак, но поне се беше обадил. Масино почувства, че го залива гореща вълна от убийствен гняв, но се овладя.

— Обади се на ченгетата, Бено — нареди той. — Накарай ги да дойдат при теб. Аз тръгвам. — Той тръшна слушалката и започна да съблича пижамата.

Дайна, руса масивна жена, с петнадесет години по-млада от съпруга си, вече напълно се беше събудила.

— Какво става, за Бога? Какво правиш?

— Млъкни — озъби се Масино. Навря краката си в крачолите на панталоните и без да губи време за вратовръзка, навлече сакото.

— Ама че начин да се разговаря! — Тя придърпа чаршафа и одеялото и се зави. — Не можеш ли да се държиш като човек?

Масино излезе от спалнята, като затръшна вратата след себе си. Поколеба се за миг, след това отиде в кабинета си и се обади на Анди Лукас. Почака доста дълго, докато чуе гласа на Анди в слушалката.

— Парите са отмъкнати — рече му Масино. — Върви там… Доведи момчетата — и затвори.

Отиде в гаража, влезе в ролса и полетя през града по трите мили, които го деляха от офиса му в центъра.

Когато спря пред сградата, видя патрулната кола и линкълна на Тони, паркирани до бордюра. Е добре, поне беше направено нещо, помисли си той, като се изкачваше с асансьора до шестия етаж. Там стояха две ченгета с объркан вид. Щом зърнаха Масино, те застинаха в почитание. И двете ченгета работеха в неговия район и той добре се грижеше за тях. Поздравиха го, докато връхлиташе в офиса на Анди.

Бено седеше на един стол с кръв по лицето и изцъклени очи. Тони стоеше до прозореца. Ърни стърчеше до отворения сейф.

— Какво стана? — попита Масино и спря пред Бено, който направи усилие да се надигне, но веднага рухна обратно.

— Имаше пожар, шефе — измърмори той и ръката му се вдигна към главата. — Отворих и видях, че гори вестник. Докато го гасях, ме цапардосаха.

— Кой го направи? — излая Масино.

— Не знам… Никого не видях… Просто ме цапардосаха.

Масино отиде до сейфа, погледна вътре, после към ключалката и се пресегна за телефона. Избра някакъв номер, а Ърни, Тони, Бено и двете ченгета не сваляха очи от него.

— Търся Кълън — излая той, когато му отговори сънлив женски глас. — Тук е Масино.

— О, мистър Масино! — Гласът на жената стана съвсем бодър. — Джек е извън града. На конференция е в Ню Йорк.

Масино изпсува и тръшна слушалката. Извади тефтерче с телефонни номера от портфейла си, откри някакъв номер и позвъни.

Отговори заместник-полицейският комисар Фред Зацки. Гласът му звучеше вбесено, че го будят в такъв час.

— Кой е, дявол да го вземе?

— Масино. Слушай: искам този проклет град да бъде затворен много бързо: блокирайте пътищата, гарите, автогарите и летищата. Откраднаха ми сто осемдесет и шест хиляди долара и копелето ще се опита да избяга от града. Размърдай се! Слушай! Запечатай целия проклет град!

— Ама вие с кого си въобразявате, че говорите? — изрева Зацки. — Обадете се в главното управление. Не ме безпокойте повече! И чуйте, Масино, може да си въобразявате, че сте нещо в този град, но за мен сте само един сапунен мехур — и затвори.

Лицето на Масино почервеня от гняв. Той изрева на двете ченгета:

— Размърдайте се, дръвници такива! Намерете някой, който може да направи нещо тук… И да ме слуша!

О’Брайън, по-възрастният от двамата, тъкмо бе скочил към телефона, когато в стаята влезе Анди Лукас. Явно беше препускал насам. Облякъл беше сакото и панталоните си направо върху пижамата. Надзърна в сейфа, после към ключалката, след това срещна разярения поглед на Масино.

— Това е вътрешна работа — отсече той. — Ще се опита да избяга. Имал е ключ.

— На мен ли го казваш? — изрева Масино. — Мислиш, че съм сляп ли? Кълън не е в града, а онова копеле Зацки няма да си мръдне пръста!

О’Брайън се обади:

— Извинете, мистър Масино, лейтенант Мълиган с групата си е на път за тук.

Масино се огледа из стаята като разярен бик, който търси жертвата си.

— Къде е Джони? Искам най-добрият ми човек да е до мен!

— Не отговори, когато му позвъних — каза Анди. — Не е вкъщи.

— Искам го тук! — Масино тикна пръст към Тони. — Недей да стърчиш като някое скапано чучело. Намери Джони!

Когато Тони излезе, Анди рече тихо:

— По-добре да поговорим, мистър Джо.

Масино изсумтя. Кимна към Ърни.

— Заведи Бено в болницата — и излезе от стаята, пресече коридора, отключи своя офис и влезе, последван от Анди.

Седна зад бюрото си и се вторачи в Анди, който приседна на крайчеца на бюрото.

— Загазили сме — подхвана Анди. — На обед трябва да платим, иначе ще има бунт. Ще трябва да вземем пари на заем, мистър Джо, иначе потъваме. Ако вестниците се доберат до тази история, хазартът ни ще излезе наяве и Кълън също ще има неприятности.

— Тогава?

— Танца е единственото ни спасение. Ще струва скъпо, но няма да минем без него.

Масино сви огромните си юмруци, но знаеше, че Анди е прав. Чу се вой на полицейска сирена.

— Оправяй се с Мълиган — нареди той. — Накарай го да затвори града. Аз ще говоря с Танца.

— Който е взел парите, вече е напуснал града — рече Анди, — но ще се задвижим. — Излезе и затвори вратата.

Масино дръпна телефона към себе си, подвоуми се, след това набра някакъв номер. Погледна към часовника на бюрото си. Беше четири и двадесет и пет.

Карло Танца беше шеф на местния клон на мафията. Той беше само едно от множеството пипала на мафиотския октопод: всевластен господар, на когото Масино плащаше седмичен дял от своя рекет от хазарта, от кожодерските си лихварски услуги и печалбите си от проституцията.

На телефона се обади самият Танца. И той като Масино моментално се събуди, защото знаеше, че никой няма да позвъни в голямата му богатска къща, ако нямаше нещо спешно, а острият като бръснач мозък на Танца беше винаги нащрек за спешни случаи.

Той изслуша Масино и, без да се колебае, предложи решение.

— О’кей, Джо. Не се тревожи за мангизите. В десет часа ще ги имаш, за да се разплатиш. Ще държим пресата настрани от тази история. — Последва пауза. — Ще се наложи да се поизръсиш. Двадесет и пет процента, но щом мангизите ти трябват, налага се да платиш за услугата.

— Ей! Почакай! — Масино пресмяташе на ум. Тази кражба щеше да му струва четиридесет и шест хиляди долара от собствения му джоб! — Не можеш да ме притискаш толкова много. Ще ти дам петнадесет.

— Двадесет и пет — отсече Танца. — И мангизите ще са в офиса ти в десет. Не можеш да ги получиш отникъде другаде. А сега… Кой според теб го е направил?

— Знам само, че е работа на вътрешен човек — отвърна Масино. — Току-що се случи. Ще открия кой го е направил, можеш да заложиш главата си, че ще го открия. Затворил съм всички изходи на града, но е много вероятно копелето да е изчезнало вече.

— Веднага щом разбереш нещо, ми съобщи — рече Танца. — Ще пусна организацията по петите му. Само ми съобщи името му и ще го пипнем.

— Добре. Трябва да е някой от моите негодници. Благодаря, Карло. Знаех, че мога да разчитам на теб. — Замълча, после додаде: — Какво ще кажеш за двадесет процента?

Танца изхихика.

— Опитваш се да изкръшкаш, а, Джо? Трябва да работя по правилата. Бих ти ги дал и за десет, но това са нюйоркски пари, а те са скъпи — и затвори.

Масино остана за известно време с лице, разкривено от ярост. След това бутна стола си назад и закрачи по коридора към офиса на Анди.

Лейтенант Мълиган, дебел мъж с луничаво лице, оглеждаше сейфа. Други двама цивилни детективи снемаха отпечатъци. Бено и Ърни бяха излезли. Анди стоеше до вратата и гризеше нокътя на палеца си.

— Вече блокирахме пътищата, мистър Масино — каза Мълиган. — Ако досега не се е измъкнал, няма да стигне далече.

Като знаеше, че близо тридесет жизненоважни минути бяха пропилени, Масино погледна детектива и плю на пода.

На Тони Капело му беше поръчано да намери Джони. Вмъквайки се в линкълна, той реши, че най-вероятното място, където Джони можеше да бъде открит, е при приятелката му Мелани.

Тони завиждаше на Джони. Това пищно, добре сложено момиче беше идеалът му за креватна партньорка. Помисли си, че ще е доста забавно да почука на вратата и да измъкне Джони от леглото. А кой знае? Можеше даже самото момиче да отвори вратата.

Знаеше името й и къде живее. Веднъж ги беше зърнал точно когато излизаха от един ресторант и понеже й беше мераклия, а за момента нямаше какво по-добро да прави, ги беше проследил до квартирата на Мелани.

За няколко минути стигна до мястото и видя колата на Джони, паркирана пред къщата. Ухили се, когато спря зад нея.

Значи Джони беше горе със своята курва, рече си Тони, докато прекосяваше тротоара. Човече! Готов ли си за удара?

Той се качи с асансьора. Когато стигна пред вратата на Мелани, заби пръст в звънеца и не го махна оттам.

Измина доста време, след това вратата рязко се отвори.

Мелани, с памучен шал около раменете, се вторачи в него с ужасени очи.

— Какво има? — попита тя кресливо.

Какво става тук? — зачуди се Тони. Тая мацка нещо е откачила.

— Трябва ми Джони… Изкарай го от леглото! Шефът го иска веднага.

— Не е тук! — Мелани понечи да захлопне вратата, но Тони бързо пъхна крак и я подпря.

— Тук е, бебче. Не ме будалкай. Колата му е отвън. Извикай го. — След това, като повиши глас, се провикна: — Ей, Джони! Шефът те вика!

— Казвам ти, че не е тук! — изписка Мелани. — Разкарай се! Не е тук!

— Така ли? — Тони пристъпи напред, като я избута. — Ами къде е тогава?

— Не знам!

— Колата му е отвън.

— Казвам ти, че не знам! — Тя умолително закърши ръце, сочейки вратата. — Върви си… Махай се!

В главата на Тони проблесна искра на подозрение. Защо тя беше толкова изплашена? Защо колата на Джони беше отвън, след като него го нямаше тук?

Изблъсквайки я настрани, той влезе в спалнята и запали лампата. Огледа се и видя вратовръзката на Джони на пода.

— Бил е тук — каза той на разтрепераната Мелани, която стоеше на вратата на спалнята. — Къде отиде?

— Не знам! Нищо не знам! Махай се!

Исусе Христе! Не може да е бил Джони! — помисли си Тони. — Не и Джони! — Той я сграбчи за китката, завъртя я и я хвърли на леглото. Наведе се над нея.

— Говори, бебче, или ще те размекна. Къде отиде?

Изтръпнала от ужас, Мелани се опита да седне. Тони я блъсна по лицето, така че тя падна обратно назад, после повтори:

— Къде е той?

— Не знам — изхлипа Мелани.

Той я зашлеви два пъти, като мяташе главата й ту на едната, ту на другата страна.

— Къде е той? — изрева Тони. — Хайде, бебче, изплюй камъчето!

Тя лежеше, зашеметена от плесниците.

— Не знам — измърмори, като се мъчеше да скрие лицето си. — Не знам нищичко!

Тони се двоумеше. Беше почти сигурен, че лъже, но да пребие момичето на Джони Бианда би означавало да си търси голяма беля, ако не беше прав.

Ако Джони внезапно влезеше и го хванеше с тази мацка, щеше да го убие. Нямаше никакво съмнение по този въпрос.

— Обличай се — отсече той. — Ще направим пътешествие. Хайде!

— Няма да дойда с теб! Разкарай се! — изпищя Мелани. После, изплъзвайки се от леглото и лапите му, тя скочи на крака и изтича във всекидневната, преди той да успее да я спре.

Тони с псувни се спусна подире й, улови я на вратата и я завлече обратно в спалнята. Извади пистолета си и го насочи към гърдите й.

— Обличай се! — изрева той.

Тя погледна с ужас към пистолета и мигновено престана да му създава неприятности.

След двадесет минути я въведе в офиса на Масино.

— Нещо вони тук, шефе — рече той, когато Масино погледна свирепо първо към него, после към нея. — Може би ти ще успееш да си поговориш с нея. — После разказа на Масино за колата на Джони, за паническия страх на Мелани и отсъствието на Джони.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — изрева Масино. — Да не би да ми пробутваш, че Джони е взел парите?

— Нищо не ти пробутвам. Питай нея.

Масино обърна кръвясалите си разярени очи към Мелани, която се разтрепера от погледа му.

— Къде е Джони?

Тя захлипа безпомощно.

— Не знам… Отиде по работа… Така ми каза. Не ме докосвайте! Каза ми, че ще бъда неговото алиби. Загуби си медальона…

Масино бавно, дълбоко пое дъх.

— Седни — заповяда той. — Хайде, Тони, дай й стол. — След това започна да разпитва Мелани, която заразправя, подплашена до смърт от втренчените кръвясали очи и тлъстото, твърдо като камък лице.

— О’кей — рече най-после Масино. — Заведи я вкъщи, Тони. — И като стана, отиде в офиса на Анди, където лейтенант Мълиган тъкмо се канеше да си тръгва. Масино го дръпна настрана. — Искам да хванете Джони Бианда — нареди той. — Впрегнете всичките си проклети ченгета за тази работа. И мълчете… Ясно ли е?

Мълиган зяпна насреща му.

— Бианда? Мислиш, че той стои зад тази работа?

Масино се озъби като вълк.

— Не знам, но ако не го намерите до четири-пет часа, може да се окаже и той. Зарежете всичко… Тичайте след Бианда!

В десет часа Карло Танца пристигна с кадилак и три бодигарда. С широка мазна усмивка ги наблюдаваше, докато стоварваха двата тежки куфара върху бюрото на Масино.

Танца беше нисък набит италианец с оплешивяваща глава, голямо шкембе, малки зли очи и устни като червено вино.

Той се здрависа с Масино, махна на хората си да напуснат офиса, кимна на Анди, който остана, за да преброи парите, и седна.

— Ето ти парите, Джо — рече. — Искаш — получаваш. Как ти се струва услугата?

— Благодаря.

— Шефът ми се обади по телефона — продължи Танца. — Историята никак не му хареса. Ако искаш да си запазиш хазартните игри, Джо, ще трябва да си поразмърдаш мозъка. Този сейф…

— Ще го сменя.

— Мисля, че ще трябва. И така, кой е взел парите?

— Още нищо не е сигурно — отвърна Масино, — но следите водят към Джони Бианда. — Изчезнал е.

— Бианда? — Танца изглеждаше слисан. — Смятах, че е най-добрият ти човек.

— Така е. — Лицето на Масино почервеня и малките му очички блеснаха. — Но следите водят към него. — И той разказа на Танца за Мелани, за алибито и факта, че колата на Джони още беше паркирана пред квартирата на Мелани.

— Сигурен ли си, че момичето нищо не знае?

— Сигурен съм. Изплаших кучката до посиране.

— И какво мислиш да правиш?

Масино стисна едрите си ръце в юмруци.

— Ако е офейкал от града, искам организацията да го издири. Ако е още тук, ще го намеря.

— Може да си купи добра защита с тая бала мангизи — рече Танца замислено. — О’кей, ще съобщя на Големия човек. Значи искаш да го намерим… така ли?

— Ако не се е заврял в някоя дупка тук — да.

— Не искам да започвам нищо прибързано, Джо. Щом веднъж организацията се задвижи, трудно е да се спре, а това струва пари. Да речем, че вече си се уверил, че не е в града, тогава ще ми дадеш зелена светлина, нали?

— Ако се е измъкнал, колкото по-дълго чакате, толкова по-далече ще отиде.

Танца се ухили зло.

— Няма значение колко далече ще отиде… И в Китай да отиде, ще го намерим. Досега никога не сме се проваляли. Първо се увери, че не е в града, после ние ще се заемем. — Той стана. — Опитвам се само да ти спестя парите, Джо. Ние не работим за нищо.

Когато Танца си отиде, Масино извика Тони и Ърни в офиса си.

— Идете в квартирата на Джони и я претърсете — заповяда той. — Искам всяка прашинка информация, всяко късче хартия, които можете да откриете там. Искам да разпратите наоколо някои от момчетата да поразпитат. Искам да знам кои са му приятелите.

Когато те излязоха, Масино се обади на лейтенант Мълиган.

— Нещо ново? — попита той, когато лейтенантът вдигна слушалката.

— Обзалагам се, че е офейкал — отвърна Мълиган. — Няма и следа от него. Изрових досието му, снимките от затвора и отпечатъците от пръстите му. Ще ти свършат ли някаква работа.

— Да. Искам всичко, което имате за него.

— Ще пратя човек с фотостатите2 веднага, мистър Масино.

— Ако случайно има някакви роднини, щяхте ли да знаете?

— Не личи от досието му. Баща му е умрял преди пет години.

— Нещо за него?

— Италианец. Работил е във фабрика за консервиране на плодове в Тампа. Джони е роден там.

Масино се замисли за момент.

— Кучето се връща при повърнатото. Може да се е отправил на юг.

— Да. Искате ли да сигнализирам на полицията във Флорида… Мога да го направя.

Масино се подвоуми, след това отвърна:

— Не. Аз мога да уредя това, но продължавайте да го търсите в града. — Той замълча, после добави: — Следващия път, когато минеш оттук, отбий се при Анди. Той има нещо за теб.

Докато Мълиган мънкаше благодарности, Масино затвори.

В седем часа вечерта Масино беше все още зад бюрото си. Пред него бяха разпръснати нещата, които му беше изпратил Мълиган, както и онези, който Тони и Ърни бяха открили в апартамента на Джони.

Анди се суетеше наоколо, палеше цигара от цигара, но мълчеше. Усещаше вихъра на ужасната ярост, който Масино едва сдържаше.

— И така, с какво разполагаме? — внезапно попита Масино.

— Той е нашият човек — каза Анди. — Вече няма никакво съмнение, след като е офейкал от града.

— Кой, по дяволите, можеше да помисли, че Джони ще ми погоди това? — кресна Масино, като блъсна назад стола си. — Кучи син! Е добре, о’кей, ще пусна организацията по дирите му. Може да отнеме време, но ще го намерят и тогава ще му се доще да не се е раждал!

Анди приближи до бюрото.

— Ето нещо, което ме заинтересува, мистър Джо — рече той, като взе от бюрото един омачкан брой на „Яхти и моторни лодки“ — техническо списание за корабостроители, което Тони беше намерил в апартамента на Джони. — Защо му е било това на Джони?

— Откъде да знам, по дяволите? — изръмжа Масино. — Това нищо не означава.

Анди бързо прелистваше страниците, после се спря на една обява за тридесетфутова моторница с кабина, която беше оградена с молив.

— Погледни тук.

Масино го стрелна с поглед.

— И какво от това?

— Мислиш ли, че Джони се е интересувал от лодки? Мислиш ли, че планът му е бил да офейка с лодка?

Това прикова вниманието на Масино.

— Аха. Още една стрелка на юг.

— И още нещо. — Анди взе безвкусна коледна картичка, намерена също от Тони. На нея бе надраскано с разкривен почерк следното послание:

— Къде, по дяволите, е Джексън и какво е толкова важно в това проклето нещо?

— Джексън е на около тридесет мили от Джексънвил, Флорида.

Телефонът иззвъня. Беше Ърни.

— Научих нещо, шефе — започна той възбудено. — Току-що говорих с един млад келеш, който казва, че е карал мъж, отговарящ на описанието на Бианда. Оставил го е в кафенето на Реди.

— Доведи го тук. Ще му покажа снимка на Бианда. — Масино затвори и погледна Анди. — Изглежда Джони е взел кола да го закара извън града до кафенето на Реди. Там спират шофьорите на камиони, преди да потеглят на юг, нали?

— Точно така.

— Югът! — рече Масино. — Всичко сочи към юга, нали? Там е отишло копелето!

След петнадесет минути Ърни, придружен от Джоуи, който изглеждаше притеснен, пристигна в офиса. Масино бутна снимката през бюрото.

— Този ли е?

Джоуи се втренчи в снимката, после кимна.

— Да, сър.

— О’кей. — Масино извади портфейла си, намери петдоларова банкнота и я подаде на Джоуи. — Вземи му името и адреса — нареди той на Ърни, — и го изведи оттук.

— Чакай. — Анди се приближи до Джоуи, който се беше запътил към вратата. — Този мъж, когото си закарал, носеше две тежки чанти… Нали така?

Джоуи врътна отрицателно глава.

— Нищо не носеше.

— Дори една чанта?

— Не, нищо.

— По дяволите! — изрева Масино. — Трябва да е носил две чанти!

Джоуи пребледня, но пак поклати глава.

— Честна дума, сър, нищичко не носеше.

— О’кей — каза Анди спокойно, — изведи го.

Когато вратата се затвори, Масино стрелна с очи Анди.

— Смяташ ли, че парите са още в града?

— Не. Нека огледаме нещата, мистър Джо. Нека не прибързваме.

Анди започна да крачи нагоре-надолу и понеже Масино знаеше, че този дребен човек не е глупак, сдържаше нетърпението си, докато чакаше. Анди спря.

— Бианда е самотник. Няма никакви приятели, които да можем да открием, но все пак получава тази коледна картичка — така че си има някого. Заминава, но парите не са с него, а му е известно, ако ги е скрил, че никога повече не трябва да си показва мутрата в този град, така че, струва ми се, той не е работил сам. Да речем, че това е само интуиция, мистър Джо. — Анди замълча, после продължи. — Да предположим, че този друг човек, с когото Бианда е работил, е изнесъл парите извън града, докато Бианда си е търсил медальона? Схващаш ли мислите ми, мистър Джо? Бианда и другият свършват работата. Другият взема парите. Бианда се връща при своята курва. Идеята е, че никой от нас няма да го заподозре в кражбата. След това открива, че медальонът е изчезнал. Знае, че песента му е изпята, ако намерят медальона в моя офис. Тръгва да се увери, но Бено вече е повикал ченгетата, така че Бианда се паникьосва, измъква се от града и се отправя на юг, за да се присъедини към другия. — Анди се приведе напред и почука по коледната картичка. — Фюзели. Предполагам, че той е съучастникът. Масино го изгледа кръвнишки.

— Ти си откачил! Този Фюзели… Откъде накъде си уверен, че понеже е изпратил една коледна картичка, е действал заедно с Бианда?

— Не съм, но Бианда е самотник, а тук се оказва някой, който е поддържал връзка с него… Някой, който живее на юг.

Масино се колебаеше.

— Е добре… Би могло да е така. Ще се обадя на Карло. Ще прати бандата от Флорида да пипне Фюзели.

— Момент, мистър Джо — възрази Анди. — Няма защо да бързаме да викаме Танца. Можем да се справим с това сами. Мислил ли си колко ще ти вземе Големия човек, ако те се втурнат след Бианда? Ще вземат половината: деветдесет и три хиляди долара! Може даже и повече. Знаем как действа Големия човек. Ако посочи с пръст някого, рано или късно този човек е мъртъв. Може да отнеме две-три години, но щом знакът е даден, човекът е мъртъв. Да предположим, че пратим Тони и Ърни в Джексън и първо проверим този Фюзели? Ако той е нашият човек, спестяваме си деветдесет и три хиляди долара. Ако той се окаже чист и Бианда не е там, тогава ще се обърнем към Танца. Губим няколко дни, но можем да си го позволим. Как мислиш?

Масино обмисли всичко това, после кимна.

— Този път използваш главата си, Анди — рече той. — О’кей, изпрати ония двамата с първия самолет. Нека поогледаме Фюзели.

Ърни и Тони пристигнаха на летището в Джексънвил няколко минути след единадесет часа. Веднага отидоха в бюрото „Херц“ за наемане на коли и взеха едно шеви3.

Докато чакаха за колата, Ърни разпита момичето за най-прекия път до Джексън.

— Карайте по магистралата вдясно — му каза то. — Няма проблеми: ще видите пътен знак, Джексън е на около тридесет мили оттук.

Ърни седна на мястото до шофьора. Когато можеше да избегне каквато и да било работа, го правеше. В края на краищата Тони беше с пет години по-млад от него, разсъждаваше той, така че защо, по дяволите, да не кара?

Когато излязоха на магистралата, той рече:

— Нека се организираме, Тони. Ако налетим на Джони, ти поемаш него, а аз — Фюзели. Става ли?

Тони се гипсира.

— Откъде ти хрумна, че аз ще поема това лайно Джони?

Ърни прикри леката си усмивка.

— Нали точно това искаш? Винаги си разправял, че превъзхождаш Джони с пистолета. Струва ми се, че вървим към разчистване на сметките. Това ти е шансът да докажеш, че си по-добър и по-бърз с желязото от него.

Тони се завъртя неспокойно. Някогашната репутация на Джони винаги беше висяла над него като черен облак, висеше и сега.

— Може би е по-добре и двамата да се погрижим за него — отвърна. — Този боклук знае да стреля.

— И ти знаеш. — Ърни се протегна. — Не ми ли каза дори миналата седмица, че Джони е стар и свършен? Ти го поемаш. Този Фюзели може да се окаже бърз колкото Джони.

Тони внезапно усети капки пот по челото си.

— Така че се разбрахме, а? — завърши Ърни, като ликуваше в себе си. — Първо стреляме и после говорим, нали?

Тони нищо не отвърна. Усещаше корава топка страх в корема си. Кара мълчаливо десет мили, после, като усети, че Ърни задрямва, се обади:

— Мислиш ли, че Джони наистина е взел цялата тази бала мангизи?

— Защо не? — Ърни се поразтърси, събуди се и запали цигара. — Боже! Да можех и аз да разполагам с толкова пари! Знаеш ли какво, Тони? Джони е по-голям смелчага от теб и мен.

— Може, но няма да се измъкне. Ако ние не го намерим, ще го спипа Големия човек. Копелето е тъпо.

— Възможно е, но поне опита, а това е повече, отколкото ти и аз бихме могли да направим. Винаги съществува възможност да се измъкне с мангизите.

Тони хвърли бърз поглед към дебелия си спътник.

— Ти си побъркан! Никой никога не се е изплъзвал на организацията и няма да й се изплъзне. Дори да отнеме години, те ще го открият, ако не успеем ние.

— Но я си помисли какво ще може да направи с тая бала мангизи, та дори и да е само за две години.

— По дяволите мангизите! Предпочитам да си остана жив.

— Ето пътния знак — каза Ърни. — Джексън — пет мили.

— Мога да чета — заяде се Тони, а кълбото от страх в стомаха му се затегна.

Джексън се оказа мъничко градче, където отглеждаха плодове, с главна улица, няколко консервни фабрики за плодове и отдалечени ферми.

Тони караше по главната улица, мина покрай малък чистичък хотел, покрай пощата, покрай универсален магазин, кино и кафене.

— Каква проклета дупка — рече той, докато спираше пред кафенето. — Да пийнем по бира. Може да попаднем на следа от Фюзели.

Усещаха, че хората по улицата — главно възрастни жени и още по-възрастни мъже, ги зяпат с любопитство.

Влязоха в кафенето, приближиха до бара и се покачиха на високите столчета.

Край масите се виждаха неколцина старци, сграбчили по чаша бира, които ги зяпнаха така, като че ли бяха екземпляри от зоологическа градина.

Барманът — дебел, оплешивяващ, с дружелюбно червендалесто лице, дойде при тях.

— Добрутро, гос’да. Какво ще обичате?

— По една бира — рече Ърни.

— Приятно е да се видят външни хора в това градче — продължи барманът, като им подаде бирата. — Името ми е Хари Дюкс. Добре дошли, гос’да.

Ърни забеляза, че въпреки дружелюбието си Дюкс ги гледа изпитателно, сякаш се мъчеше да реши кои са и какви са. Изглежда, вратовръзката на Тони на черни и розови цветя го безпокоеше.

Отпиха, после Ърни подхвърли:

— Имате симпатично малко градче.

Винаги той водеше разговорите, а Тони наблюдаваше, слухтеше и си държеше устата затворена.

— Не е лошо, благодаря. Малко е замряло, но можеше да е и по-зле. Има много старци, но вечер се оживява, когато момчетата и момичетата се върнат от беритба.

— Аха. — Ърни извади с претенциозен жест портфейла си и измъкна от него визитка, която винаги носеше със себе си. Случаите, в които тази визитка го беше измъквала от затруднения и му беше изкопчвала информация, бяха неизброими. Той я побутна по плота.

— Това за мен ли е? — попита Дюкс слисан.

— Само й хвърли едно око, приятел.

Дюкс влезе в задната стаичка да потърси очилата си. Докато ги наместваше, Тони едва чуто подсвирна. Ърни го ръгна и той притихна.

Дюкс прочете:

Той вдигна поглед, свали очилата си и зяпна.

— Това вие ли сте? — попита барманът, като почука по визитката.

— Аха, а това е моят помощник — детектив Морган — отвърна Ърни.

Дюкс леко подсвирна. Очевидно беше му направило впечатление.

— Знаете ли какво? Мислех си, че има нещо по-особено у вас двамата, гос’да — каза той. — Детективи, а?

— Частни — рече Ърни важно. — Вероятно ще можеш да ни помогнеш.

Дюкс отстъпи назад. Видът му стана неспокоен.

— В това малко градче няма нищо като за вас, гос’да. Уверявам ви.

— Почерпи се и ни дай по още една бира.

Дюкс се поколеба, после наля три бири и зачака.

— Ние получаваме всякакви поръчки — започна Ърни. — Нямаш си представа. Името Джовани Фюзели означава ли нещо за теб?

— Сигурно. — Дюкс се стегна и очите му станаха враждебни. — А какво означава той за вас?

Ърни се ухили лукаво.

— За мен нищо, мистър Дюкс, но много за самия себе си. Тук ли живее?

Дюкс сега стана много враждебен.

— Ако искате да научите нещо за мистър Фюзели, вървете при ченгетата — рече той. — Мистър Фюзели е прекрасен джентълмен. Вървете при ченгетата, няма защо да идвате тук и да ми задавате въпроси.

Ърни отпи от бирата си и се засмя.

— Разбра ме съвсем погрешно, мистър Дюкс. Работата ни е да намерим мистър Фюзели. Вече ни казаха какъв прекрасен човек е. Опитваме се да му помогнем. Между нас да си остане, негова родственица му е оставила малко пари. Леля му е умряла миналата година и сега се опитваме да се оправим с имуществото й.

Враждебността на Дюкс изчезна като юмрук, който се разтваря.

— Наистина ли? Мистър Фюзели ще наследи пари?

— Несъмнено. Не е моя работа да ти казвам колко — намигна уверено Ърни, — но сумичката е тлъста. Обясниха ни, че живее някъде тук, но нямаме адреса му. Нали ти споменах — получаваме всякакви поръчки. Тази е една от приятните.

Като го слушаше, Тони се възхищаваше на сладкодумните му приказки и му завиждаше. Знаеше, че той самият никога не би могъл да говори толкова убедително.

— Е, радвам се. Мистър Фюзели ми е добър приятел — каза Дюкс. — В момента обаче не е в града. Колко жалко! Миналата седмица замина на север.

Ърни разля малко от бирата си.

— Така ли? А знаеш ли колко ще отсъства?

— Не, сър. Мистър Фюзели от време на време отива на север. Понякога се връща след седмица, понякога — след месец, но винаги се връща. — Дюкс се усмихна широко. — Просто заключва малката си къщичка и заминава.

— На север? Къде?

Дюкс поклати глава.

— Мистър Фюзели никога не казва. Идва тук, поръчва си бира, после ми вика: „Е, Хари, мисля, че ще отида за малко на север. Ще ти се обадя, като се върна.“ Мистър Фюзели никога не говори за себе си, а аз не задавам въпроси.

Ърни запали цигара, докато помисли.

— Не се ли грижи някой за къщата му, докато го няма?

Дюкс се засмя.

— Няма кой знае какво за наглеждане. Не, мисля, че никой не ходи нататък. Мястото е доста уединено.

— Къде точно е то?

— На Хемптън Хил. Вие като външни хора не знаете къде е Хемптън Хил, нали?

Като овладя с усилие нетърпението си, Ърни се съгласи.

— Е, добре, карате по главната улица, хващате черния път вляво, изкачвате се по хълма две-три мили и минавате покрай фермата на Ноди Дженкин. След това изминавате още една миля и ще видите къщата на мистър Фюзели от дясно: малка, дървена, но се държи.

— По-добре да му пишем — рече Ърни и допи бирата си. — Адресът Хемптън Хил, Джексън, ли е?

— Да. Хубава новина е, че наследява пари. Леля? Господи! Трябва да е била доста стара. Мистър Фюзели прехвърли седемдесетте.

Ърни зяпна.

— Седемдесетте?

— Точно така. Миналия месец отпразнува седемдесет и втория си рожден ден, но е жилав. Не се заблуждавайте по този въпрос. Пъргав е, като да е на половината от годините си.

— Е, мисля, че ще се разберем. Приятно ми беше да се запознаем, мистър Дюкс.

Стиснаха си ръцете и Ърни последва Тони в слънчевата светлина.

— Консерви, хляб, бутилка скоч.

— За какъв дявол? — попита Тони.

— Върви да купиш храна за два-три дни — нареди Ърни. — Не виждаш ли, че всички тези стари мърши ни гледат?

Тони пое надолу към универсалния магазин, а Ърни се пъхна в мястото до шофьора. Нахлупи шапката върху очите си и се отпусна да си почине.

След малко Тони се върна с огромен пакет бакалски стоки и бутилка скоч. Остави го на задната седалка, после се плъзна зад волана.

— А сега какво?

— Отиваме в Хемптън Хил или както там, един дявол знае, се казва — отсече Ърни.

— Мислиш ли, че идеята си я бива?

— Използвай си главата. Ние долетяхме със самолет. Джони и Фюзели пътуват с кола. Имаме четири-пет часа преднина. Обзалагам се, че ще донесат парите тук. Когато пристигнат, ще ги очистим, преди да са разбрали какво става. Но може да се наложи да почакаме.

Тони се замисли върху това, после измърмори:

— О’кей.

Като включи на скорост, той бързо подкара по широката улица, обградена от двете страни с дървета, натежали от портокали, и се отправи към Хемптън Хил.