Джим Тайфуна

Единайста глава

След по-малко от четвърт час — с такава скорост го бе застигнала ръката на Немезида, която по принцип не обича да бърза — Джери Мичъл с чанта в ръка и увесил нос, напусна богаташката къща през задната врата и тръгна към евтиния, но чист пансион на Деветдесет и седма улица, където нощуваше. Известен бе с пословичното си спокойствие, ала сега нервите му бяха обтегнати до скъсване от следобедните събития, а обезформените му уши още горяха от обидните епитети, с които го обсипа госпожа Пет, преди да го изхвърли от дома си.

Отгоре на всичко го обземаше паника поради необходимостта да обясни на Ан как е допуснал да бъде изритан. Знаеше колко голямо ще е разочарованието й. Беше твърдо решена да отведе Огдън на място, където ще го научат на дисциплина, ала планът й се проваляше, след като съюзникът й вече не обитаваше къщата на Ривърсайд Драйв. Замисълът й бе изграден върху присъствието му там, а ето, че за задоволяване на моментна прищявка той бе провалил всичко.

Дълго преди да стигне до кафеникавата каменна къща, която по нищо не се отличаваше от каменните къщи, издигащи се на всички нюйоркски улички, въодушевлението от безразсъдната му постъпка се изпари и бе заменено от тревожно очакване. Боготвореше Ан, но се страхуваше от гнева й.

Добра се до пансиона и търсейки утеха в този скръбен час, се качи на втория етаж и застана пред вратата на стаята. Долови миризмата на тютюн, почука и щом му извикаха да влезе, натисна дръжката.

— Здравей, Бейлис — промърмори унило, седна на ръба на леглото и печално въздъхна.

Стаичката беше светла, но толкова малка, че да се мебелира бе почти немислимо; на пръв поглед изглеждаше истинско чудо, че леглото не заема цялото пространство. Все пак бяха останали няколко празни местенца, където бяха поставени умивалник, скрин и миниатюрен люлеещ се стол. През прозореца, който според гениалния архитектурен проект бе прекалено голям за размерите на стаята, проникваха обилни количества от хладния вечерен въздух, а изгледът беше към няколко запуснати задни дворове. В пансионите само прозорците на богатите обитатели гледат към улицата.

На леглото се беше изтегнал Джими Крокър и пушеше лула от царевичен кочан. Беше по риза и без обувки, а на пода лежеше смачкан вечерният вестник. Младежът явно отдъхваше след изморителния ден, който бе прекарал.

Като чу тежката въздишка на Джери, вдигна глава, но мигновено я отпусна обратно на възглавницата, тъй като позата причиняваше болка във вратните му мускули.

— Какво има, приятелю? Изглеждаш ми угрижен. Имаш вид на човек, когото съдбата е ударила в душевния слънчев сплит или който е търсил със свещ пробив в газопровода на живота. Какво се е случило?

— Точка!

Поради продължителното си отсъствие от родината Джими срещаше затруднения при разтълкуване на мислите на боксьора, изречени на глас със странен диалект.

— Не те разбирам, приятелю. Дай бележка под линия.

— Уволниха ме!

Джими седна на леглото. Симпатягата-боксьор наистина беше загазил, а не изпаднал в неоправдана депресия. Необходимо бе да му окаже морална подкрепа.

— Искрено съжалявам — промълви. — Нищо чудно, че са ти потънали гемиите. Какво се случи?

— За всичко е виновен онзи тлъст хлапак Огдън! Довлече си телесата във физкултурния салон и взе да ме обижда, докато ми кипна келят и хубавичко го подредих. — За миг мрачното му лице се озари от доволна усмивка. — Ще ме запомни за цял живот! — Сетне усмивката му помръкна и той опечалено добави: — След това обаче… не, няма да ти описвам какво се случи. Важното е, че ме изритаха като мръсно псе.

Едва сега Джими прозря целия трагизъм на случилото се. Живееше в пансиона от деня, в който бе срещнал на Бродуей боксьора, и от дългите разговори с него бе информиран за порядките в дома на семейство Пет. Наясно бе, че всеки опит за превъзпитаване на Огдън Форд ще бъде третиран като углавно престъпление. Не го учуди и фактът, че госпожа Пет е уволнила служител, който е бил назначен от съпруга й. От все сърце съчувстваше на Джери заради сполетялото го нещастие и се опита да повдигне духа му.

— Според мен си постъпил правилно и заслужаваш похвала. Единственото, заради което заслужаваш упреци, е, че не си ликвидирал малкия. Все пак донякъде те оправдавам — навярно си щял да довършиш започнатото, ако не те бяха прекъснали. А сега да обсъдим бъдещето, което според мен не е толкова мрачно. Вярно е, че си загубил хубавата си работа, но човек с твоите способности винаги ще си намери още по-доходна служба. В Ню Йорк е фрашкано с милионери, страдащи от лошо храносмилане, които се нуждаят от услугите на личен треньор. Горе главата, Кътбърт, слънцето още огрява света.

Ала Джери Мичъл беше неутешим. Поклати глава и изстена:

— Не мога да погледна в очите госпожица Ан. Как да й кажа, че съм се провалил?

— Тя пък какво общо има с уволнението ти? — попита Джим, който при споменаването на любимата му моментално бе наострил уши.

За миг боксьорът се поколеба, но желанието да получи съчувствие и съвет надви вродената му предпазливост. Каза си, че няма нищо лошо да се довери на най-добрия си приятел.

— Работата е там — обясни с поверителен тон, — че с госпожица Ан бяхме намислили да отвлечем Огдън.

— Какво?!

— Не е това, дето си го мислиш. Ей сегичка ще ти обясня. С госпожицата стигнахме до заключението, че малкият е истинска напаст и че се нуждае от желязна ръка, която да го вкара в правия път. Ето защо решихме да го заведем при мой приятел, който има болница за кучета на Лонг Айлънд. Казах на госпожица Ан, че само Бъд Смидърс ще оправи нашия шишко. Заслужава си да видиш как му докарват някое затлъстяло и противно псе, а той го превръща в куче, дето радва окото. Рекох си, че няколко седмици при Бъд ще се отразят благотворно на Огдън, и госпожица Ан подкрепи мнението ми. Измислихме идеален план, ама виж какво се случи. Всичко пропадна! Тя не може да се справи с дебеланкото без моя помощ. А как да й помогна, като не ми дават да припаря в къщата?

Джими усети още по-силно възхищение към девойката, която вече беше поставил на пиедестал над останалите жени. Почти невъзможно бе да срещнеш очарователна и умна млада дама, която е готова да се разбунтува при най-малкото предизвикателство.

— Каква гениална идея!

Джери се усмихна, поласкан от похвалата, сетне отново потъна в печал.

— Сега разбираш какъв е проблемът. Как да се оправдая пред Ан? Сигурен съм, че никога няма да ми прости.

— Вярно е — започна Джими, — че съществува известен… — В този момент на вратата се почука и прислужницата, която беше момиче за всичко в пансиона, надникна в стаята:

— Господин Бейлис, случайно да сте виждали господин Мичъл… А, ето ви и вас, господине. Долу ви чака една дама. Рече, че се казва Честър.

Боксьорът безпомощно изгледа приятеля си:

— Какво да направя?

— Нищо — отсече Джими, скочи от леглото и грабна обувките си. — Ще се срещна с госпожицата вместо теб и ще й обясня какво се е случило.

— Наистина ли? Ще ти бъда признателен до гроб…

— С удоволствие ще те заместя. Разчитай на мен.

Ан, която се беше прибрала у дома малко след трагедията, сполетяла Огдън, щом научи за изгонването на Джери, незабавно отиде в пансиона. Сега стоеше в приемната и с отвращение се взираше в статуетка на невръстния Саул6, поставена върху полицата над камината редом с купа с изкуствени плодове. Беше огорчена от съдбата и разгневена на Джери Мичъл. Като чу вратата да се отваря, се извърна с войнствено изражение, което бе заменено от изумление при вида на Джими.

— Господин Бейлис!

— Добър вечер, госпожице Честър. Ето, че отново се срещаме. Тук съм в ролята на посредник. Накратко казано, Джери Мичъл се страхуваше от срещата с вас, затова предложих да го заместя.

— Но как… как се озовахте тук?

— Живея в този пансион. — Проследи погледа й, който се спря на картина, изобразяваща кротко пасящи крави. — Художничката е племенница на хазайката и е завършила задочно школата по живопис в Уизахикон.

— Нима? Възможно ли е да живеете тук? — промърмори младата жена. През целия си живот бе обитавала домове, обзаведени с помощта на професионални декоратори, поради което обстановката й се струваше по-отблъскваща, отколкото бе в действителност. — Каква отвратителна стая!

— Отвратителна ли? Навярно не забелязвате пианото. От мястото, където сте застанали, се разкрива прекрасна гледка към великолепното плюшено покривало. Направете няколко крачки на югоизток и закрийте очите си с длани, за да не бъдете заслепена. Ежедневно се устройват музикални вечеринки, на които присъстват всички пенсионери, които не са успели да се скатаят, предвиждайки вълнуващото събитие.

— За Бога, защо живеете тук, господин Бейлис?

— Защото съм в окаяно финансово състояние, госпожице. Защото парите на Бейлис се стопиха, покосени от коварна болест.

Ан невярващо го изгледа:

— Но… излиза, че онзи ден по време на обяда сте били напълно сериозен. А пък аз си помислих, че се шегувате. Реших, че по всяко време можете да започнете работа, не ми се вярваше, че се присмивате над себе си. Наистина ли няма с какво да се занимавате?

— О, занимавам се с много неща, за които не ми се заплаща. Изминавам километри по градските улици, хващам таксита, втурвам се в асансьори, излизам, отварям врати и казвам: „Добро утро“, след което ми отвръщат, че нямат работа за мен. Дните ми са запълнени, но портфейлът ми е празен.

Ан беше изпълнена със съчувствие и напълно забрави за целта на посещението си.

— Много ми е жал за вас. Бях убедена, че все ще намерите нещо подходящо.

— Отначало и аз вярвах в същото, после всички нюйоркски работодатели ме поляха със студена вода. Хора с различни религиозни, политически и прочие убеждения бяха единодушни, че в този град няма работа за мен. Само веднъж ми се предостави възможност да бъда финансов Титан — назначиха ме в един магазин на Бродуей със заплата десет долара седмично. Струваше ми се, че природата тихичко ми напява: „Десет долара седмично… десет долара седмично“ и повярвайте, че едва ли в езика ни съществуват по-приятни думи. Но още на втория ден ме изхвърлиха и природата запя друга песен.

— Но защо ви уволниха?

— Вината не беше моя. Така е било писано. Наеха ме да рекламирам устройство, носещо търговското название „Лесно и чудесно“, което улесняваше завързването на вратовръзка. Работата ми се състоеше в това да стоя по риза на витрината на магазина, да скърцам със зъби и да подскачам от ярост, докато прилагам старомодния метод за завързване, след което да използвам „Лесно и чудесно“ и да засияя като пролетно слънце. За съжаление обърках табелките с надписите. Хилех се като побъркан, докато прилагах традиционния начин, и едва не се пръснах от ярост, когато показах табелката с надпис: „А сега ще опитам «Лесно и чудесно»“. Така и не разбрах защо многобройните зяпачи пред витрината се превиваха от смях, докато собственикът на магазина, който на връщане от обяд бе станал свидетел на представлението, беше тъй добър да ме осведоми. Напразно го убеждавах, че не съм го направил нарочно. Съжалявам, че ме уволни, макар да се чувствах като рибка в аквариум на онази витрина. Като заговорих за уволнения, си спомних за Джери Мичъл.

— О, в момента не ми е до него…

— Напротив, предлагам внимателно и задълбочено да обсъдим случилото се с него и възможните последствия. Той сподели с мен всичко.

Ан стреснато го изгледа:

— За какво намеквате?

— Че ми каза за плана ви. С други думи, аз също съм в играта.

— Знаете…

— Да, знам всичко във връзка с отвличането на Огдън. Известен ми е планът… заговорът… намерението ви.

Ан смаяно мълчеше, ето защо той смело продължи:

— Напълно одобрявам вашия план и съм готов да се включа, като заема мястото на Джери.

— Не разбирам…

— Спомняте ли си как по време на обяда, след като онзи джентълмен ме взе за Джими Крокър, вие подхвърлихте идеята да се появя в кантората на чичо ви и да се провъзглася за негов племенник. Твърдяхте, че никой няма да се усъмни в самоличността ми. Точно това ще направя. Озова ли се в дома му, ще бъда на ваше разположение. Използвайте ме, както възнамерявахте да използвате Джери Мичъл.

— Но… но…

— Нима мислите, че ще се справя по-зле от него? Напротив. Обичам го като брат, но съм сигурен, че щеше да обърка нещо. Прекрасен човек е, ала главата отказва да му служи, възникнат ли проблеми, изискващи интелект и бърза мисъл. Имате късмет, че навреме отпадна от състезанието. За тази работа е необходим човек тактичен, умен, проницателен, инициативен и енергичен. — Замълча за миг и добави: — Човек като мен.

— Предложението ви е абсурдно. Дума да не става!

— Не бързайте да го отхвърлите с лека ръка. Сигурно с този Джими си приличаме като близнаци, иначе човекът в ресторанта нямаше да ме вземе за него. Доверете ми се, уверен съм, че ще се справя.

— И през ум не ми минава да…

— Утре сутринта точно в девет ще се появя в кантората на господин Пет — прекъсна я младежът. — Излишно е да спорим повече.

Ан мълчеше. Беше заета с обмисляне на идеята, която вече не й се струваше толкова безумна. Планът на този господин Бейлис допадаше на темперамента й, дори сама би го предложила, ако й беше хрумнал. Скоро неодобрителното й изражение бе заменено от искрено възхищение към автора на гениалното хрумване. Тъкмо хора като него й бяха по вкуса.

— Ако си спомняте, през онази бурна нощ на палубата на „Атлантик“ ме попитахте дали съм склонен към приключения — настояваше младежът. — Сега ви предоставям доказателства. Споменахте още, че Америка е страна с неограничени възможности. Сега разбирам, че не сте ме излъгали.

Ан помълча още няколко секунди, сетне промълви:

— Ако се съглася с вашия безумен план, ще ми обещаете ли нещо?

— Всичко каквото пожелаете.

— Първо, абсолютно забранявам да се излагате на риск, като се замесвате в отвличане. — Забеляза, че той се кани да й възрази, и му направи знак да не я прекъсва. — Все пак можете да ми окажете неоценима помощ. Както споменах, леля ми е готова да даде мило и драго само и само да върне в Ню Йорк Джими Крокър. От вас искам да я помолите отново да назначи Джери.

— Никога!

— Нали обещахте да изпълните всяко мое желание.

— Всяко освен това.

— Тогава целият план отпада.

Джими се замисли и промърмори:

— Не е работа за мен — ще пукна от скука.

— Само при това условие ще приема помощта ви.

— Добре… но да знаете, че го правя против волята си.

Ан облекчено въздъхна и седна.

— Страхотен сте, господин Бейлис. Много съм ви признателна.

— Няма за какво.

— Важното е, че ще помогнем на Огдън, нали?

— Безусловно.

— Но първо трябва да уточним някои подробности. Хрумна ми, че ще ви попитат кога сте пристигнали в Ню Йорк и ще се озадачат, задето не сте ги посетили веднага.

— Помислил съм и за това. Ако не ме лъже паметта, утре пристига параходът „Карония“… за всеки случай ще проверя името във вестника. Ще кажа, че съм пътувал с него.

— Много сте изобретателен. Слава Богу, че по време на пътуването с „Атлантик“ изобщо не се видяхте с чичо Пит.

— Какво да бъде поведението ми, когато отида в дома му? Дали да се държа наперено или скромно? Как би постъпил племенникът, когото не са виждали от пет години?

— Според мен, ако племенникът е със славата на Джими Крокър, ще допълзи на колене и с вдигнат бял флаг.

В коридора прозвуча звънец.

— Призив за вечеря — отбеляза Джими. — Ако не ме лъже обонянието, очаква ме вечният буламач, а за десерт ще поднесат сини сливи.

— Време е да тръгвам.

— До скоро.

Той я изпрати до вратата и остана на прага, докато стройната девойка изчезна в мрака. Сетне дълбоко си пое въздух и потънал в дълбок размисъл, тръгна към трапезарията.