Джим Тайфуна

Тринайста глава

Господин Пет и Джими Крокър излязоха от метростанцията на Деветдесет и шеста улица и поеха към къщата на Ривърсайд Драйв. Подобно на всеки, който за пръв път зърнеше сградата, Джими изпадна в потрес, но бързо се окопити и последва чичото по павираната пътека, водеща към парадния вход.

— Леля ти сигурно е в гостната — отбеляза домакинът, докато отключваше вратата.

Влязоха и щом младежът се огледа, установи, че макар отвън къщата да е като трън в очите на почитателите на изящната архитектура, обзавеждането е дело на най-добрия нюйоркски декоратор.

— Човек би се чувствал като в рая в този дом, ако не му се налага да се съсипва от работа — отбеляза той.

— Не говори така пред леля си — сгълча го господин Пет. — Мисли, че вече си улегнал и си се върнал, за да се установиш тук.

— Определено ще го сторя. Така ще се закотвя за службата си, че и след двайсет години не ще успееш да се отървеш от мен.

Щом чичото отвори вратата на гостната, някакво космато същество изскочи от кошничката си, закова се посред стаята и пискливо залая. Беше Ейда, любимото померанско кученце на госпожа Пет. Чичото, който не криеше омразата си към животинчето, го изгледа накриво и въведе госта в приемната.

— Ето го и Джими Крокър, Неста.

Домакинята беше красива жена на средна възраст, която толкова приличаше на мащехата на Джими, че за миг той загуби самообладание и заекна:

— Д-добър ден. К-к-как си, лельо Неста?

Поведението му направи благоприятно впечатление на госпожа Пет, която изтълкува смущението му като проява на разкаяние.

— Останах безкрайно изненадана, когато Питър ми телефонира — отбеляза тя. — Нямах представа, че възнамерявате да се върнете в родината. Добре дошли.

— Благодаря за ласкавите думи.

— Запознайте се с вашия братовчед Огдън.

Едва сега Джими забеляза момчето, което се бе разплуло на канапето. Хлапакът не си беше направил труда да стане при влизането на госта. Дори когато майка му го представи, се престори, че се е задълбочил в книгата, която четеше.

Джими се приближи до канапето и се втренчи в момчето. Беше превъзмогнал първоначалното си смущение и както обикновено ответната му реакция бе необмислена. Забучи пръст в ребрата на Огдън (или по-точно в отпуснатите му телеса), при което изуменият хлапак нададе кански писък.

— Значи ти си Огдън. Прави ми впечатление, че не растеш на височина, а на широчина. Досущ балон си. Какъв ли ти е диаметърът?

Думите му мигом накараха Неста Пет да си промени мнението за него. Беше потресена от пренебрежителното му отношение към любимия й син.

— Моля да не безпокоите Огдън, Джеймс — процеди тя през стиснати зъби. — Днес не се чувства добре. Има стомашни болки.

— Пак си преял, нали, приятел? — закачливо подхвърли Джими. — И аз се тъпчех до пръсване, когато бях на неговата възраст. Всичките му болежки ще изчезнат, ако папка по-малко и прави повече физически упражнения.

— Какви ги дрънка тоя? — запротестира малкият шишко.

— Погледнете! — безгрижно продължи Джими и впи пръсти в меката плът на момчето. — Всичко това трябва да се стопи. Ето какво ще направим — ще си купя анцуг и гуменки и довечера с братовчеда ще потичаме по булеварда. Ще му се отрази страхотно. Другата задължителна процедура е да скача на въже — незаменимо средство за онези, дето трябва да свалят излишните килограми. Само след няколко седмици буквално няма да познаете този юнак…

— Състоянието на Огдън е доста комплицирано — студено го прекъсна госпожа Пет. — За него се грижи доктор Бригиншоу, на когото имаме пълно доверие.

Настъпи гробно мълчание, което сякаш парализира присъстващите и което господин Пет се опита да наруши, като затътри крака по пода и се изкашля. Съпругата му продължи все тъй с леден тон:

— Дано завръщането ви, господин Джеймс, да означава, че сте улегнали и сте решили да се захванете с някаква работа.

— Обещавам да се трудя като къртица — промърмори младежът, който не беше забравил предупреждението на чичото. — Лошото е, че в момента съществува известна несигурност за какво съм кадърен. С чичо Пит обсъдихме проблема, но не стигнахме до разрешение.

— Толкова ли не ти хрумва някаква професия? — намеси се господин Пет.

— Онзи ден прегледах целия справочник за професиите и…

— Онзи ден ли? Та нали си пристигнал днес.

— Исках да кажа, че го прелистих тази сутрин, докато търсех адреса ви — измъкна се младежът. — Струва ми се, че откакто параходът влезе в пристанището, са изминали няколко дни… Ето какво измислих — най-добре е задочно да се изуча за електроинженер или нещо подобно. Докато пътувах с метрото, четях списание и се натъкнах на страхотна реклама за гарантирано обучение във всякаква професия — от леярство до птицевъдство. Рекламният текст започваше така: „Тъпчите на едно място, защото ви липсва квалификация.“ Сякаш е написано тъкмо за мен. Още довечера ще им драсна няколко реда, та да ме осветлят как се отглеждат пилета.

Възможният коментар на госпожа Пет по въпроса с птицевъдството беше възпрепятстван от появата на Ан. От прозореца на стаята си младата жена бе видяла пристигането на Джими и на чичо си и след като изчака известно време младежът да бъде представен на госпожа Пет, се осмели да отиде в дневната, за да провери дали заговорът не е разкрит.

Онова, което зърна, я поуспокои. Наистина атмосферата беше малко напрегната, което според нея беше съвсем естествено предвид обстоятелствата. Внезапно се досети, че леля й не я е осведомила за обаждането на господин Пет. Следователно би трябвало да бъде изненадана от присъствието на „непознатия“. Чичо й се нагърби с представянето:

— Джими, това е племенницата ми Ан Честър. Ан, представям ти Джими Крокър.

Младежът се възхити от престорената й изненада. Тази Ан беше истинска актриса.

— Джими Крокър ли? — сепна се тя.

Господин Пет се питаше дали да не добави, че двамата са стари познати, но благоразумно се въздържа. Неприятният инцидент с интервюто се беше случил преди пет години. Джими положително го е забравил, няма смисъл да го поставя в неловко положение. Ако пък Ан реши да възбуди старата вражда, нейна си работа.

— Разбрах, че сте се отказали от завръщането в родината — отбеляза младата жена.

— Размислих и промених решението си.

Господин Пет, който не откъсваше поглед от тях, ненадейно възкликна:

— Точно така! Цял ден се мъча да си спомня къде съм виждал Джими. Едва сега се сетих, че е било на борда на „Атлантик“!

Ан крадешком извърна очи към младежа и с облекчение установи, че ни най-малко не е разтревожен от застрашителното развитие на събитията.

— С „Атлантик“ ли пристигнахте, господин Крокър? — попита, ни лук яла, ни лук мирисала. — Не може да бъде. Ние също пътувахме с този параход и все щяхме да се срещнем на палубата или в каюткомпанията.

— Предлагам да си говорим на „ти“. Казвай ми Джими, „господин Крокър“ е прекалено официално. Та нали баща ми е вторият съпруг на сестрата на леля ти. Хората казват, че кръвта вода не става. А колкото до пътуването с „Атлантик“, имаш право — никога не съм стъпвал на борда му. Пристигнах с „Карония“, който тази сутрин хвърли котва в нюйоркското пристанище.

— Бас държа, че с „Атлантик“ пътуваше младеж, който беше твое копие.

— Физиономията ми е доста обикновена, сигурно си приличам с много младежи по света — отбеляза Джими.

— Сигурно си спомняте човека, за когото говоря — настояваше чичото, без да му хрумва, че разпалва подозрението на двамина от присъстващите. — По време на обедите и вечерите се хранеше на съседната маса. Невъзможно е да не си го забелязала, Неста.

— Сигурно си забравил колко ме измъчваше морската болест и че изобщо не стъпвах в каюткомпанията.

— И ти ли не го помниш, Ан? Веднъж дори те видях да разговаряш с него на палубата.

— Нима? Въобще не се сещам за някой от спътниците ни, дето поне малко да прилича на Джими.

— Божичко, започвам да мисля, че съм се побъркал — озадачено промълви господин Пет. — Сигурно съм се припознал. — Погледна часовника си и добави: — Време е да се връщам на работа.

— Ще те придружа до някъде, чичо Пит — обади се младежът. — Тъкмо ще уредя да изпратят багажа ми тук.

— Защо не телефонираш в хотела? — попита господин Пет, който сякаш нарочно им подлагаше динена кора. — В кой хотел си оставил куфарите си?

— Налага се сам да отида, за да опаковам нещата си.

— Ще се върнеш ли за обяд? — поинтересува се Ан.

— Разбира се, ще уредя всичко само за половин час.

След като двамата излязоха, тя се поотпусна и с облекчение въздъхна. Всичко беше минало като по мед и масло.

Ала щастието й беше мимолетно. Бе й съдено да изпита шок, който разтърси нервната й система. Неста Пет се приведе към нея и възбудено зашепна:

— Ан, забеляза ли нещо подозрително?

Младата жена с усилие се овладя.

— За какво намекваш, лельо Неста?

— За младежа, който се представя за Джими Крокър.

Ан се вкопчи в страничните облегалки на креслото.

— Не те разбирам, лельо — промърмори и се опита да се засмее. Стори й се, че изминаха векове, докато гласните й струни се задействат, ала звукът, изтръгнал се от гърлото й, не приличаше на смях. — Откъде ти хрумна подобна нелепа идея? Никой освен Джими Крокър не знае за желанието ти да го доведеш обратно в Америка. Не си споделила намерението си с никого, нали?

Този аргумент накара госпожа Пет да се поколебае за миг, макар че не възнамеряваше да загърби подозренията си само защото са се оказали неоснователни.

— Те имат шпиони навсякъде — настойчиво прошепна.

— Кои са „те“?

— Служителите на чуждестранни тайни служби. Още вчера лорд Уизбийч ме предупреди да си отварям очите на четири и да подозирам всекиго. Съществувала реална опасност да се опитат да откраднат изобретението на Уили.

— Сигурно се е пошегувал.

— Напротив, говореше съвсем сериозно. Посъветва ме да подозирам всеки новодошъл…

— Този тип наистина е подозрителен — намеси се Огдън, който не беше помръднал от канапето.

Госпожа Пет се сепна:

— Миличък! Забравих, че си тук. — Сетне нададе вик, сякаш присъствието му я беше навело на ужасяваща мисъл: — Ами ако този човек е намислил да те отвлече? Как не ми хрумна по-рано!

Ан реши, че е крайно време да се намеси. Догадките на леля Неста обезпокоително се доближаваха до истината.

— Подозренията ти са плод на твоето богато въображение, лельо. Малко или много си повлияна от криминалните сюжети, които са залегнали в книгите ти. Невъзможно е младежът да е измамник — едва ли би поел толкова голям риск. Та нали моментално ще го разобличиш, ако чрез телеграма запиташ госпожа Крокър, дали завареният й син е в Америка.

Блъфът беше доста смел, тъй като, ако последваше съвета й, леля Неста щеше да разкрие заговора, но Ан бе принудена да рискува. Непременно трябваше да разбере дали лелята ще се допита до госпожа Крокър, или пък гордостта ще й попречи да контактува със сестра си, с която беше в жесток конфликт. Замрялото й за миг сърце отново затуптя, когато госпожа Пет с мрачна решителност обяви:

— За нищо на света няма да телеграфирам на Юджиния!

— Напълно те оправдавам, но измамникът не би могъл да знае какви са отношенията помежду ви.

— Имаш право.

Ан отново изпита облекчение, но следващите думи на лелята я накараха да настръхне.

— Едно не проумявам — защо чичо ти е толкова сигурен, че младежът е бил наш спътник на „Атлантик“?

— Навярно става въпрос за случайна прилика. Чичо Пит твърди, че съм разговаряла с онзи млад човек, следователно веднага щях да забележа приликата между него и Джими Крокър.

Неочаквано получи помощ откъдето най-малко се беше надявала.

— Знам за кого говореше чичо Пит — намеси са Огдън. — Въобще не приличаше на този нахалник.

Ан беше толкова признателна за навременната му намеса, че дори не се удиви. Реши, че хлапакът я е видял на палубата с някого от ухажорите, които по време на пътуването се лепяха за нея като мухи на мед.

Думите на любимото й синче очевидно убедиха госпожа Пет, която промърмори:

— Май съм станала прекалено мнителна…

— Така си е, лельо Неста. Виновно е богатото ти въображение. Едва ли осъзнаваш какво безценно качество притежаваш. Като преписвах последния ти разказ, бях изумена от полета на фантазията ти. Споделих възторга си и с чичо Питър. Невъзможно е да притежаваш толкова развинтено въображение и да не си въобразяваш това-онова, нали?

Госпожа Пет престорено скромно се усмихна. Погледна към Ан с надеждата да чуе още комплименти, но племенницата й вече си беше казала последната дума.

— Имаш право, скъпо мое дете — подхвана госпожа Пет, след като се убеди, че няма да последват нови похвални слова. — Колко глупаво от моя страна да заподозра собствения си племенник. Но предупреждението на лорд Уизбийч оказа върху мен по-силно въздействие, отколкото би оказало на човек с бедно въображение.

— Разбира се — промълви Ан. Беше на върха на щастието. Позволи си най-сетне да се отпусне — за щастие критичният момент беше отминал.

— За щастие — продължи леля й, сякаш четеше мислите й — има начин да проверим дали младежът наистина е Джеймс Крокър.

Ан отново се напрегна.

— Начин ли? Какъв начин?

— Нима не ти е хрумвало, скъпа, че Скинър години наред е живял в дома на Джими?

— Скинър… Кой е този Скинър? — промърмори младата жена. Името й се струваше познато, ала ужасът дотолкова сковаваше мозъка й, че му пречеше да функционира нормално.

— Новият иконом. Буквално го отвлякох от Юджиния. Когато отидохме да я посетим, именно той ни посрещна на вратата. Едва ли някой ще знае по-добре от него дали този млад човек е Джими Крокър, или е долен самозванец.

Ан усети, че е накрая на силите си. Не беше подготвена да се справи с неочаквания удар. Отчаяно си каза, че още в зародиш планът й е бил обречен на неуспех. Ала най-важното в момента бе съучастникът й да не се връща в дома, където ще бъде разобличен. Завръщането му би означавало да попадне в коварен капан. Скочи от стола. Трябваше да го предупреди! Трябваше да го пресрещне… Нищо чудно вече да е пред външната врата! С усилие овладя желанието си да изтича навън и престорено безгрижно изчурулика:

— Прекрасно хрумване, лельо Неста. Изобщо не се сетих за новия иконом. Така най-бързо и сигурно ще се освободиш от подозренията си… Дано по-скоро да сервират обяда. Умирам от глад.

С бавни стъпки се доближи до вратата, ала щом се озова в коридора, хукна надолу по стълбата и излезе на Ривърсайд Драйв. В този момент Джими се появи иззад ъгъла. Тя изтича към него и предупредително вдигна ръце.