Джим Тайфуна

Петнайста глава

В изключително редки случаи Ан се примиряваше с присъствието на шестимата гении, които госпожа Пет беше настанила в дома си. По принцип изпитваше неприязън към цялата шайка и към всеки поотделно. Ала днес дори и бяха симпатични. Макар да си имаха слабости присъствието им спомагаше за поддържане на общ разговор, който иначе би се превърнал в диалог между Джими и лорд Уизбийч посветен на спомени за отминали времена. Ан още не можеше да се съвземе — този път от облекчението, което бе изпитала щом лордът поздрави Джими като стар приятел.

Изобщо не се надяваше, че това препятствие ще бъде преодоляно. Представяше си как Уизбийч смръщва вежди И изумено възкликва: „Но това не е Джими Крокър!“ След преживяния ужас се чувстваше безсилна и нямаше настроение да разговаря, ето защо с половин ухо слушаше бърборенето на поета Хауард Бемис, който се беше настанил от лавата й страна. Разсеяно огледа хората насядали около масата. Унли Партридж обясняваше на госпожа Пет разликата между пикриновата киселина и тринитротулола (едва ли би могъл да избере по-подходяща тема за разговор по време на обяд), а Кларънс Реншо се опитваше да надвика останалите събеседници, изнасяйки беседа за функциите на хореичния спондей. На пръв поглед обедният „ритуал“ по нищо не се отличаваше от множеството подобни събирания, на които беше присъствала в този дом.

И все пак спокойствието й се помрачаваше, докато гледаше как лорд Уизбийч изпод око наблюдава Джими, който се хранеше съсредоточено като човек принуден дни наред да консумира отвратителните буламачи в трапезарията на пансиона. През последните няколко дни беше преминал през толкова перипетии, че изобщо не се трогваше от някакви си загадъчни погледи. Беше сигурен, че след като се нахранят, мнимият лорд ще намери начин да си поговорят насаме. Той напълни чинията си от платото, което баща му учтиво му поднесе. Внезапно осъзна, че госпожа Пет му говори нещо.

— Извинявай, лельо, не чух добре.

— Сигурно се чувстваш като у дома — любезно се усмихна лелята. Откакто лорд Уизбийч беше потвърдил самоличността на Джими, тя изпитваше угризения заради подозренията си към него и беше прекалено внимателна. — Присъствието на Скинър навярно ти напомня за Лондон.

Джими извърна поглед към баща си и обяви:

— Скинър е човек, достоен за уважение. Започнеш ли да го опознаваш, прекрасният му характер разцъфва пред теб като красиво цвете.

Блюдото в ръката на господин Крокър потрепна, но той запази невъзмутимото си изражение.

— Скинър няма скрити пороци — продължи младежът. — Душата му е като на невинен младенец.

Госпожа Пет изумено прикова поглед в този образец на съвършенство. Незнайно защо имаше усещането, че Джими й се надсмива. Неприязънта й към него се пробуди с нова сила.

— Години наред Скинър ми беше като баща — поднови монолога си той. — Притичваше ми се на помощ, паднех ли лошо, с целувки раната лекуваше и с приказки ме утешаваше. Така ли беше, Скинър?

Макар нервите й да бяха изопнати и да седеше като на тръни, Ан неволно изпита симпатия към своя съучастник, който така блестящо се справяше с положението. Винаги беше смятала, че притежава голяма смелост и остър ум, ала признаваше, че при подобна ситуация би изгубила ума и дума. Възхищаваше се от Джими, същевременно не й допадаше, че той привлича вниманието към себе си. Хрумна й нещо, което смрази кръвта й — ами ако съучастникът й преиграе и възбуди подозрението на иконома и лорд Уизбийч? Искаше й се да го предупреди, ала седеше доста далеч от него.

Джими пък се забавляваше както никога през живота си. Чувстваше, че присъствието му е като светъл лъч сред обитателите на къщата и че им е направил добро впечатление. Беше на върха на щастието. Харесваше му храната, харесваше му да бъде обслужван от баща си, харесваха му дори смахнатите типове, които очевидно му бяха съквартиранти в този прекрасен дом. Съжаляваше, че господин Пет отсъства. Макар да го познаваше едва от няколко часа, изпитваше искрена привързаност към дребния човечец. Мислено се зарече да го отучи от порочния му навик да поставя работата пред удоволствията. Тъкмо планираше посещение на бейзболен мач заедно с баща си и с господин Пет, когато внезапно настъпилата тишина го изтръгна от приятните размисли. Отмести поглед от чинията си и забеляза, че всички присъстващи изумено наблюдават Уили Партридж. Той пък екзалтирано се взираше в епруветката, която беше извадил от джоба си и бе поставил до чинията си. Огледа сътрапезниците си и невъзмутимо заяви:

— В епруветката се съдържа достатъчно взривно вещество, че да вдигна във въздуха половината сгради в Ню Йорк.

Тишината беше нарушена от трясък. Господин Крокър бе изпуснал подноса.

— Ако изпуснем мъничката епруветка — продължи изобретателят, използвайки случилото се, за да илюстрира изявлението си, — ще полетим в небитието.

— Не я изпускай — посъветва го Джими. — Какво има в нея?

— Партриджит.

Госпожа Пет, която беше пребледняла като платно, рязко отмести стола си и стана.

— Уили, как смееш да носиш това със себе си? Какво си намислил?

Изобретателят покровителствено се усмихна:

— Няма никаква опасност, лельо Неста. Партриджитът избухва само при удар. Цяла сутрин нося епруветката в джоба си. — Той гальовно погледна стъкленицата, както любящ родител би погледнал скъпото си отроче. Ала госпожа Пет очевидно не вярваше в безопасността на изобретението.

— Веднага прибери това чудо в сейфа на чичо ти! — нареди на Уили.

— Не знам комбинацията.

— Обади се в кантората на Питър и го попитай.

— Както кажеш, лельо Неста. Но наистина няма опасност.

— Не го слагай в джоба си! — изкрещя тя. — Може да го изпуснеш. Върни се да го вземеш, когато научиш комбинацията.

— Добре, ще те послушам.

След излизането му сътрапезниците не подновиха разговорите си. Епруветката на масата им действаше потискащо като труп в морга. Хауард Бемис, който седеше най-близо до потенциалната бомба, малко по малко заотмества стола си, докато едва не се настани в скута на Ан. След малко изобретателят се върна с бодра стъпка. Грабна епруветката, пъхна я в джоба си и отново лиши компанията от присъствието си.

— Да не се учудите, ако чуете гръм и излетите през покрива — подхвърли Джими.

Уили се появи и зае мястото си на масата, ала настроението на присъстващите вече беше помрачено. Кларънс Реншо вече не се изказваше гръмогласно, а Хауард Бемис не поднови лекцията си за въздействието на Едгар Лий Мастърс върху съвременната литература. Госпожа Пет първа напусна трапезарията, Ан я последва. Гениите се изнизаха един подир друг. Джими допи кафето си, запали цигара и забеляза, че е останал сам със стария си приятел лорд Уизбийч и че той възнамерява да подхване поверителен разговор.

Русокосият млад мъж откри процедурата, като отвори вратата и огледа коридора. После отново се настани на стола си, втренчи се в Джими и прошепна:

— Каква ти е играта, приятел?

Джими недоумяващо го изгледа:

— Каква игра? Май има някакво недоразумение.

— Не се прави на света вода ненапита! — сряза го мнимият благородник. — Изплюй камъчето, и то веднага. Всеки момент може да ни прекъснат. Как се казваш? Защо си тук?

Джими повдигна вежди:

— Аз съм блудният племенник, който се е върнал в лоното на семейството.

— Престани да се майтапиш. Изобщо не ми е до шеги. От хората на Потър ли си?

— Кой е Потър?

— Много добре знаеш.

— Точно обратното. Никога не съм познавал човек с това име.

— Сериозно ли говориш?

— Честна дума.

— В такъв случай работиш сам, а?

— В момента съм безработен. Възнамерявам да изкарам задочен курс по аранжиране на аспержи.

— Повдига ми се от теб — намръщи се русокосият. — Какъв е смисълът да ме баламосваш? Защо не играеш с открити карти? И двамата сме тук с една и съща цел, няма полза да се конкурираме и да се насадим на пачи яйца.

— Доколкото разбирам, намекваш, че не си старият ми приятел лорд Уизбийч.

— Определено не съм. Както и ти не си старият ми приятел Джими Крокър.

— Какво те навежда на тази мисъл?

— Ако си истинският Джим, защо се престори, че ме познаваш? Честно да си призная, приятел, бая се шубелисах.

Джими се засмя:

— Щеше да се окажеш в доста неловко положение, ако бях този, за когото се представям.

— Ти също, братле, ако се сблъскаше с истинския лорд Уизбийч.

— Между другото кой си всъщност?

— Момчетата ми викат Джак Джентълмена.

— Защо? — полюбопитства Джими.

Мнимият лорд се престори, че не е чул въпроса, и продължи да го убеждава:

— В момента работя за Бърк. Слушай, да подходим разумно към проблема. Ще бъда напълно откровен и очаквам същото от теб.

— Значи шепнешком ще си споделяме това-онова.

Русокосият отново отиде до вратата и огледа коридора.

— Виждаш ми се нервничък — отбеляза Джими.

— Не ми се нрави този иконом. Не му е чиста работата.

— Мислиш ли, че е от хората на Потър?

— Нищо чудно. Определено не е онзи, за когото се представя, иначе нямаше да потвърди, че си Джими Крокър.

— Май потвърждаването, че съм Джими Крокър, е най-сигурното доказателство за почтеност.

— И той беше натясно — продължи русокосият. — Намерил се е в небрано лозе, докато си му дал знак, като си се престорил, че го познаваш. — Изгледа Джими и неохотно призна: — Бива си те, братче. Чудя се как ти стиска да цъфнеш тук. Рискувал си много, защото не си знаел дали няма да се натъкнеш на някого, дето познава Джими. Какво ли щеше да те сполети, ако икономът наистина беше работил в дома на семейство Крокър?

— В нашата професия рисковете са неизбежни.

— Уморявам се само като си спомня какъв труд положих, за да се вмъкна в този дом. А твоя милост се появява изневиделица и те приемат с отворени обятия.

— Какво те накара да се представиш за лорд Уизбийч?

— Знаех, че няма да се издъня. Бяхме заедно на парахода и той сподели, че е предприел околосветско пътешествие и че ще остане в Ню Йорк само един ден. Ама не мисли, че ми беше лесно да приема неговата самоличност. Бърк ме посъветва да се запозная със стария Честър и да взема от него препоръчително писмо… Не щеш ли, след толкова усилия от моя страна се появяваш ти и заявяваш, че си се завърнал в родината. — За миг той замълча и се замисли колко несправедлива е била съдбата към него. — И тъй, какво ще предприемем, приятел?

— Относно какво?

— Относно присъствието на двама ни в този дом. Ще проявиш ли благоразумието да работим заедно и да делим наполовина, или ще играеш сам, рискувайки да провалиш всичко? Ще бъда откровен с теб. Няма смисъл да се надлъгваме, след като имаме еднаква цел — да се доберем до този… партриджит.

— Мислиш ли, че съществува такова взривно вещество?

— Престани да се правиш на божа кравичка — отвратено промърмори мнимият лорд. — Разбира се, че съществува. Чувал си за Дуайт Партридж, нали? На всички е известно, че е работил върху създаването на експлозива, а ето, че синът му размахва някаква епруветка и твърди, че може да вдигне във въздуха половината град. Какво е заключението? Младежът е довършил делото на баща си. Като го гледам колко е гламав, едва ли е имало много за довършване, иначе нямаше да се справи. Ако питаш мен, вместо глава има празна кратуна, но разполага и с партриджита. Ето защо с теб трябва да се споразумеем. Ако не се договорим, или ти ще ме прецакаш, или аз теб, обаче какъв е смисълът да поемаме излишни рискове? Обединим ли се, и за двама ни ще има достатъчно. Не по-зле от мен знаеш, че поне дузина големи държави ще наддават, за да притежават новия експлозив. Хич не се притеснявай, че Бърк ще те преметне. Ще поговоря с него и ще те уредя.

Джими загаси цигарата в чинията си и отбеляза:

— Не съм красноречив оратор като Брут, но пък съм прочут с откровеността си. Ето защо заявявам, че не съм съгласен.

— Какво? Няма ли да бъдем комбина?

— Съжалявам, че ще те разочаровам, Уизи (ако ми разрешиш да те наричам така), но предложението ти не ме привлича. Отказвам да участвам в играта ти. Точно обратното — ей сегичка ще информирам леля Неста за змията, която се е загнездила в нейния рай.

— Ще ме предадеш, а?

— И то с голямо удоволствие.

Мнимият лорд подигравателно се изкиска:

— Ще го направиш на кукуво лято! Как ще обясниш, че преди обяда си ме обявил за своя стар приятел, а щом си се нахранил, си прозрял, че съм измамник? Не можеш да ме издадеш, защото ще издадеш и себе си. Ако не съм лорд Уизбийч, ти пък не си Джими Крокър.

Джими печално въздъхна:

— Ясно. Животът е доста сложен, нали?

Русокосият се изправи и промърмори:

— Обмисли положението, братле. Нищо няма да спечелиш, ако ме разкриеш. Така или иначе ще се добера до партриджита. Заедно ли сме, ще делим наполовина, иначе ще останеш с пръст в устата.

Напусна трапезарията, а Джими запали нова цигара и потъна в размисъл относно възникналите допълнителни усложнения. Джак Джентълмена, или както там му беше името, го беше поставил натясно. Обявеше ли го за мошеник, трябваше да признае собствената си измама. Замислено дръпна от цигарата си и за кой ли път съжали, задето през последните години така е опропастил репутацията си. Едва сега разбираше какво е изпитвал доктор Джекил, когато е попаднал в неловко положение заради компрометираното си „друго аз“ — мистър Хайд.