Джим Тайфуна

Шестнайста глава

След като напусна трапезарията, госпожа Пет се върна в гостната, за да бди до болничното канапе на любимото си синче. Беше сериозно разтревожена за Огдън. Бедничкият, днес сякаш не беше на себе си. Дори не беше опитал от бульона, който му поднасяха на обяд по лекарско предписание.

Прекоси на пръсти салона и постави ледената си ръка върху челото на страдалеца.

— Престани! — отегчено промърмори той.

— Не се ли чувстваш малко по-добре, миличък?

— Не — отсече хлапакът. — Още по-скапан съм.

— Не си докоснал вкусния бульон.

— Дай го на котката.

— Искаш ли попара с мляко, съкровище?

— Пощади ме! — изстена шишкото.

Госпожа Пет печално въздъхна и седна до канапето. Какво съвпадение, че горкото дете почти винаги изпада в подобно състояние след нейните утринни приеми! Навярно чувствителната му натура реагира на голямото психическо натоварване. Разбира се, настоящата му депресия до известна степен бе предизвикана от бруталното поведение на Джери Мичъл. Кръвта й кипваше, като си представеше жестокостите, на които вече бившият треньор бе подложил невинното й синче. Никога не беше изпитвала ласкави чувства към боксьора. Не й допадаше физиономията му не само от естетична гледна точка, но и защото долавяше в обезобразените му черти нещо свирепо и варварско. Едва сега разбираше, че е трябвало да послуша интуицията си. До днес бе отказвала да се подчини на лошото предчувствие и като всеки от нас, чието предчувствие се е сбъднало, дори в мъката си изпитваше известно задоволство. Беше убедена, че е надарена с изключителна прозорливост.

В гостната се възцари спокойствието на ранния следобед. Госпожа Пет се задълбочи в книгата си. Огдън гръмко хъркаше на канапето, а кучето Ейда — в кошчето си в ъгъла на салона. През широко отворения прозорец нахлуваха топлината на лятното слънце и приглушеното бръмчене на колите, минаващи по булеварда. Тъкмо когато под влияние на упойващото спокойствие госпожа Пет задряма над книгата, вратата се отвори и в гостната влезе лорд Уизбийч.

Той набързо бе обмислил положението. Комбинативното мислене е задължително за онези, които се подвизават под името Джак Джентълмена и които упражняват професията си под заплахата на представителите на закона и на конкурентната банда на Потър. Накратко казано, в разстояние на няколко минути русокосият бе преценил, че най-добрата защита е нападението. Печелят най-вече онези, които рискуват. Всеки, който не притежаваше острия ум на мнимия лорд, би предпочел да остане пасивен след разговора с Джими. Ала след няколкоминутно съсредоточаване русокосият беше измислил гениален план и бързаше да го осъществи.

Появата му в гостната наруши блаженото спокойствие. Померанката, която до този момент кротко похъркваше, изскочи от кошчето си, озъби се и се втурна към Уизбийч, като лаеше истерично.

Мнимият лорд ненавиждаше малките кучета. Не само ги мразеше, но и се боеше от тях. Мнозина смели мъже са ощетени от тази слабост. Побърза да заеме позиция зад едно кресло и подвикна на животното:

— По-кротко! По-кротко!

Айда, която само вдигаше врява и въобще не възнамеряваше да атакува противника, продължи да му се зъби от безопасно разстояние, докато госпожа Пет не я сложи на скута си, където померанката благоволи да остане, макар да ръмжеше предизвикателно. Лордът се измъкна от убежището си, седна, като предпазливо се озърташе, и каза:

— Разполагате ли с време за разговор, госпожо?

— Разбира се. За мен е удоволствие да разговарям с вас.

Мнимият Уизбийч многозначително погледна към Огдън:

— Предпочитам да останем насаме.

— Огдън, скъпи — изчурулика госпожа Пет, — върви в стаята си, съблечи се и си легни. Мисля, че сънят ще ти се отрази благотворно.

За нейна изненада момчето не се възпротиви, а бавно се надигна от канапето и промърмори:

— Добре.

— Бедничкият, днес е много зле — отбеляза загрижената майка. — Често му се случва да страда от стомашни болки… Защо пожелахте да останем насаме, лорд Уизбийч?

Русокосият приближи стола си до нейния и заговорнически зашепна:

— Госпожо, спомняте ли си какво ви казах вчера?

— Разбира се.

— Позволете да ви попитам какво знаете за човека, който се представя за Джими Крокър?

Неста Пет сепнато го изгледа. Спомни си, че бе казала почти същите думи пред Ан. Подозренията й, които временно бяха приспани, когато и Скинър, и Уизбийч обявиха госта за Джими Крокър, отново се пробудиха. Предчувствията са като лавините — първото поражда куп други. Интуицията, която не я бе подвела по отношение на Джери Мичъл, би трябвало да й подскаже, че този младеж е долен самозванец, представящ се за нейния племенник.

— Разбрах, че никога не сте виждали вашия млад родственик — продължи лордът.

— Вярно е, но…

— Този младеж не е вашият племенник — изрече русокосият със злобен тон.

Ледени тръпки побиха госпожа Пет. Божичко, наистина е била права!

— Но нали вие… — подхвана колебливо.

— Сигурно ще ме попитате защо съм се престорил, че го познавам. Трябваше да го сторя, за да го убедя, че не подозирам измамата.

— Значи сте убеден, че…

— Спомнете си вчерашното ми предупреждение.

— Но нали и Скинър потвърди самоличността му?

— Именно. Още едно доказателство, че с право съм се съмнявал в иконома. Ясно е като бял ден, че двамата са партньори. Планът им е елементарен: младежът лъже, че познава Скинър от години, а вие приемате думите му като доказателство за почтеността на иконома. Скинър пък заявява, че неочакваният гост е Джими Крокър и вие решавате, че най-сетне племенникът ви се е завърнал в родината. Помислете — икономът също участва в заговора, щом обявява за Джими човек, който не е вашият родственик.

— Но защо вие…

— Вече ви обясних: нарочно се престорих, че приемам непознатия за Джими Крокър. В момента сте с вързани ръце. Не е престъпление да се представяш за някой друг. Ако го бях разобличил по време на първата ни среща, щяхте само да го изгоните от дома си. Но ако изчакаме, като се преструваме че нищо не подозираме, безсъмнено ще го заловим, докато се опитва да открадне изобретението на вашия племенник.

— Убеден ли сте, че е дошъл тук с тази цел?

— А с каква друга?

— Ами ако е намислил да похити Огдън?

Русокосият замислено смръщи чело. Тази възможност изобщо не му беше хрумнала.

— Твърде вероятно е — промърмори. — Доколкото ми е известно, вече са предприемани няколко опита за отвличане на сина ви.

— По едно време — гордо заяви госпожа Пет — Огдън беше най-добре охраняваното дете в Америка. Дори похитителите му бяха дали прякора „малкото съкровище“.

— Нищо чудно този тип да е намислил да отвлече момчето. Каквито и да са намеренията му, не бива да го изпускаме от поглед. — Той замълча и смутено се покашля. — Предварително моля за извинение, ако моето предложение ви се стори нахално… но ще ви бъда по-полезен, ако ме поканите да живея в дома ви. С удоволствие приех да ви посетя в провинциалното ви имение, но до заминаването ви остават две седмици, а междувременно…

— Веднага си пренесете багажа тук, милорд. Още днес!

— Според мен това е най-добрият план.

— Безкрайно съм ви благодарна за загрижеността.

— Толкова сте любезна с мен — прочувствено заяви русокосият, че изгарям от желание да ви се отблагодаря. Ето какво ще направим: още довечера ще се пренеса тук и ще наблюдавам двамата заговорници.

— Задължена съм ви, милорд.

— Няма за какво. За мен ще бъде истинско удоволствие.

Протегна ръка, но бързо я отдръпна, защото Ейда се опита да я захапе. Принуден от обстоятелствата да се сбогува с домакинята от разстояние, макар да предпочиташе по-интимното ръкостискане, той излезе от гостната.

Когато остана сама, госпожа Пет потъна в размисъл, опитвайки да сдържи възбудата си. Разкритията бяха разпалили богатото й въображение на авторка на криминални романи. Възхищаваше се от лорда и безпрекословно му се доверяваше. Все пак се питаше как лордът едновременно ще държи под око двамата измамници, след като те пребиваваха на противоположните „географски полюси“ на къщата. Човекът, представящ се за Джими, обитаваше стаята за гости на последния етаж, а помещенията за прислугата бяха в сутерена. Струваше й се неосъществимо Уизбийч да наблюдава Скинър, без да отклони вниманието си от младежа, или да следи Джими и едновременно да дебне иконома. Очевидно му беше необходим помощник.

Навярно заради хобито й да пише криминални романи, за Неста Пет „детектив“ бе най-прекрасната дума. Харесваше всичко в детективите — проницателните им очи, хладнокръвните им усмивки и дори карираните им каскети. В театъра винаги си взимаше билет на първия ред и щом любимият й герой излезеше на сцената, тя се привеждаше, за да не пропусне нито една негова реплика; когато в разказите си описваше детектив, перото й летеше с неподозирана лекота. Едва ли ще е преувеличено да се каже, че прочутата писателка изпитваше платоническа любов към детективите и идеята да не се възползва от услугите на представител на тази достойна професия, след като присъствието му е абсолютно наложително, й се стори невероятно глупава. По времето, когато Огдън бе отвлечен от похитителите, единственото й утешение беше ежедневната среща с детективите. И сега изгаряше от желание да потърси помощта им.

Възпираше я само страхът да не засегне лорд Уизбийч. Младият човек се беше оказал толкова проницателен и толкова беше загрижен за нея, че щеше да му нанесе кръвна обида, ако потърси помощ от непознат. И все пак положението изискваше намесата на опитен специалист. По време на последния им разговор лордът беше намекнал, че е способен сам да се справи с измамниците, но макар да бе прекрасен младеж, все пак не беше експерт в областта на шпионажа. Необходима му беше професионална помощ.

Телефонът стоеше на масичката, но непосветеният посетител никога нямаше да го забележи, тъй като по изричното настояване на декоратора апаратът беше скрит в плюшен бухал. До бухала стоеше телефонният указател, който беше подвързан с червен марокен, за да прилича на томчето с пълни събрани съчинения на Шекспир. Госпожа Пет престана да се колебае. Беше забравила адреса на агенцията, която бе използвала при отвличането на Огдън, но си спомняше названието й, както и името на симпатичния собственик, който толкова съчувствено изслушваше сълзливите й монолози.

Вдигна слушалката и когато операторката я свърза с желания номер, каза:

— Желая да разговарям с господин Стърджис.

— На телефона.

— Драги господин Стърджис, питам се дали ще ви е удобно да дойдете у дома… да, незабавно. О, пропуснах да се представя — казвам се Неста Пет… запознахме се преди няколко години, когато фамилното ми име беше Форд… Точно така, аз съм майката на Огдън Форд. Искам да се посъветвам… Идвате веднага ли? Много ви благодаря. Дочуване.

Тя върна слушалката на вилката и облекчено въздъхна.