Джим Тайфуна

Осемнайста глава

Библиотеката, където Джими се оттегли в очакване на Ан, се помещаваше в просторна зала на приземния етаж с изглед към уличката, успоредна на южната страна на къщата. Високите до тавана прозорци се отваряха към малка морава, простираща се до високата каменна стена, в която бе прорязана вратичка. Очевидно стремежът на архитекта е бил сградата да прилича повече на провинциална къща, отколкото на здание в центъра на града. На още много места в дома посетителят се натъкваше на подобни изненади.

В едната стена на библиотеката беше вградена масивна метална каса, изглеждаща не на място сред различните по съдържание и формат книги, с които бяха отрупани полиците. Книги бяха складирани дори в галерията над вратата, към която водеха няколко стъпала.

Джими огледа сейфа, в който се съхраняваше епруветката с партриджит, сетне насочи вниманието си към лавиците с книги. След бегъл оглед, че не ще може да запълни времето си с приятно четиво, докато чака завръщането на Ан. Допадаха му съвременните романи, а всички томчета в библиотеката очевидно съдържаха произведения, написани до осемнайсети век, и то предимно поетични. Приближи се до бюрото до прозореца, върху което бяха подредени още книги, с надеждата да намери нещо подходящо. Напосоки отвори една, сетне отвратено я захвърли. Отново беше попаднал на стихосбирка. Този Пет със сигурност си падаше по поезията. Да му се не надяваш, че има толкова нежна душа! Тъкмо се беше примирил с мисълта, че ще скучае без четиво сред литературното море, когато вниманието му беше привлечено от името на гърба на една книга. Откритието бе толкова неочаквано, че отначало не повярва на очите си. Погледна отново… не, не се беше излъгал. На гърба на томчето със златно фолио беше написано: „«Самотното сърце» от Ан Честър“.

Като в унес посегна към книгата. Въпреки неоспоримото доказателство беше готов да оправдае своята червенокоса богиня и да предположи, че става въпрос за съвпадение на имената.

Една от многобройните му слабости беше омразата му към неизвестните поети, които презираше и безмилостно осмиваше, а ако бяха от женски пол, ги смяташе за излишно зло. Ето защо сега отказваше да повярва, че неговата Ан — девойката със забележителен характер, която бе насърчила един непознат да наруши закона, като се представи за нейния братовчед Джими Крокър — е авторката на стихосбирката „Самотното сърце“. Прочете няколко строфи от първото стихотворение и потръпна от отвращение. С подобни римувани излияния запълват страниците на различни списания, когато криминалният разказ се е оказал прекалено кратък. Подобни сълзливи стихотворения дългокоси типове четат на глас на други дългокоси нехранимайковци в гостните на английските дами, живеещи в предградията. Подобни поеми… накратко казано от подобни поеми мигом му се повдигаше. Не, невъзможно е Ан да бъде авторка на стихосбирката!

Ала в следващия момент ужасяващата истина с цялата си жестокост се стовари върху него. На титулната страница се мъдреше посвещение:

Зави му се свят, пред очите му причерня. Почувства се така, сякаш близък приятел го е наранил. После го споходи усещането, че човек, на когото безрезервно се е доверявал, го е издебнал от засада и го е цапардосал по тила. Времето сякаш спря и за миг чувствата му към Ан се охладиха, все едно я бе уличил в потресаващо престъпление, разкриващо неподозирани недостатъци в жената, която бе смятал за съвършена.

Сетне забеляза датата под посвещението и краката му се подкосиха от облекчение. Облаците се разсеяха от душата му, установи, че любовта му към девойката е ненакърнена. Противната стихосбирка беше публикувана преди пет години.

Усети прилив на съжаление към любимата си. Вече не я обвиняваше. Преди пет години още е била дете, не е била достатъчно зряла да различава изисканото от безвкусното. Как да й се сърди, че на тази крехка възраст е съчинявала сантиментални стихотворения? Та нали когато беше на нейните години самият той мечтаеше да стане водевилен актьор. Да, за всичко е виновна младостта! Запрелиства томчето, изпълнен с всеопрощаваща нежност.

Ненадейно се случи нещо странно. Изпита усещането, което всеки от нас е имал в определен момент, че и преди е прелиствал същата стихосбирка. Беше почти сигурен, че не за пръв път чете поемата, озаглавена „Елегия“, която бе отпечатана на двайсет и седма страница. Някои строфи му се струваха до болка познати. Учените обясняваха това явление с едновременното задействане на всички мозъчни клетки… Е, не беше съвсем сигурен, но помнеше, че става дума за някакви клетки.

Ала вместо да го напусне, чувството, че всичко това вече се е случвало, го обзе с нова сила. Убеден бе, че е чел това стихотворение. Но кога? Къде? И най-вече защо? Със сигурност не го е направил доброволно.

Невъзможността по своя воля да се е подложил на подобно изтезание отведе паметта му в правилната посока. В живота му съществуваше едногодишен мъчителен период, когато бе принуден да чете литературни произведения, към които иначе дори не би посегнал — робуването му в редакцията на „Кроникъл“. Дали са му възлагали да напише рецензия за тази стихосбирка? Или…

В този момент своеволната му памет, на която беше необходимо толкова време да преодолее първия етап от пътешествието към миналото, с мълниеносна бързина достигна крайната си цел — Джими си спомни всичко. Ведно с просветлението беше обхванат от смут… или по-скоро от ужас.

— Боже! — промълви едва чуто.

Разбра защо при първата си среща с Ан си бе помислил, че някъде е виждал неповторимата й червеникава коса. Мъглата, обвиваща съзнанието му, се разсея и истината блесна с цялата си жестокост. Спомни си какво се бе случило по време на интервюто, проведено преди пет години, за което тя беше намекнала. Разбра защо Ан обвинява Джими Крокър, че завинаги е потиснал сантименталните й чувства. По челото му изби ледена пот. Припомни си дори най-незначителните подробности, като че ли беше интервюирал младата жена преди пет минути, не преди цели пет години.

В паметта му възкръсна споменът за унищожителната рецензия, която беше сътворил, както и за удоволствието, което беше изпитал, оплювайки стихотворенията. По онова време притежаваше по момчешки необуздано чувство за хумор, буйстващо като жребче, без да го е грижа, че може да стъпче и да нарани някого. Тръпки го побиха, като си спомни какво беше натракал с такова удоволствие на пишещата си машина. Отврати се от онзи Джими Крокър, който бе извършил гнусното си дело без капчица разкаяние, дори през смях бе прочел на свой колега откъси от рецензията. Усети прилив на съчувствие към Ан. Не е чудно, че й беше противен даже споменът за автора на злополучната статия.

Навярно още дълго щеше да се терзае от угризения на съвестта, ако не бе разгърнал книгата на страница четирийсет и шеста и не беше прочел стихотворението „Погребана любов“. Беше кратко и го прочете за по-малко от две минути, но през този период от време настроението му се промени. Вече не изпитваше омраза към себе си, не се чувстваше като безмилостен убиец. „Погребана любов“ му подейства като тонизираща напитка. Стихотворението беше толкова абсурдно, толкова бездарно написано. Хрумна му старата поговорка: „Всяко зло за добро“.

Докато разговаряха на палубата на парахода, Ан беше признала, че след унищожителната рецензия завинаги се е отказала от амбицията да стане поетеса. Следователно той се явяваше като неин спасител. Каква ли лигла е била по онова време, че да съчинява такива щуротии? Промяната, която се забелязваше в нея, определено беше положителна и приносът беше негов. Образно казано, неустрашимата Ан, чието основно занимание бе отвличането на Огдъновци, бе негово творение. Той беше причинил загиването на поетичния вирус, който се бе загнездил в организма й. Ни в клин, ни в ръкав си спомни припева на отдавна забравена песен:

Беше повече от доволен. Гордееше се със себе си. Ала след първия изблик на радост настроението му се помрачи. Невъзможно беше да избегне последствията от благородното си деяние. В очите на Ан Джими Крокър не беше спасител, а хибрид между великан-човекоядец и вампир. Не бива никога да разкрие пред нея истинската си самоличност… или поне докато не успее с къртовски труд да я накара да загърби миналото.

Нечии стъпки в коридора го изтръгнаха от размислите му и той побърза да върне книгата на мястото й. Ан влезе в библиотеката, затвори вратата и попита:

— Успя ли?

За миг Джими остана безмълвен. Помисли си, че сега е съвършена във всяко отношение: бе пречистена от глупавата сантименталност, а изражението й подсказваше, че изгаря от нетърпение да разбере дали престъпният й замисъл се е осъществил. Пред него стоеше любимата му Ан, не авторката на „Самотното сърце“.

— Помоли ли я?

— Да, обаче… Лицето й помръкна:

— Значи не се е съгласила да го върне на работа.

— Категорично отказа, въпреки че положих максимални усилия.

— Сигурна съм.

Възцари се тишина.

— Нямаш избор — обади се Джими. — Хайде, съгласи се да ти помогна.

— Много е рисковано — промърмори младата жена. — Може да ти се случи нещо много неприятно. Доколкото знам, представянето под чуждо име се смята за углавно престъпление.

— Голяма работа. Казват, че в днешно време затворите са като почивни станции. Устройвали се концерти и пикници. Нямам нищо против да попадна в пандиза. Имам хубав глас и ще се кандидатирам за затворническото певческо дружество…

— Мисля, че нарушаваме закона — прекъсна го Ан, която очевидно не беше развеселена от думите му. — Казах на Джери, че ако ни пипнат, в най-лошия случай той ще загуби работата си, а мен ще заточат при баба ми, но всъщност само исках да го насърча. Най-добре е да се поинтересуваме какво ще ни сполети, ако ни заловят.

— Имаш право, това само ще ни улесни. Не ще има смисъл да си търся работа, ако има опасност да ми дадат доживотна присъда.

— Мен едва ли ще изпратят в затвора — обясни Ан, — тъй като съм далечна роднина на семейство Пет. Откровено казано, предпочитам да съм в килия, отколкото да ме върнат при баба ми. Тя живее сама-самичка в къща, отдалечена на километри от всякакво населено място, и е привърженичка на строгата дисциплина. Страхувам се обаче, че дори да се застъпя за теб, ще те сполетят големи неприятности. Ето защо смятам, че трябва да се откажеш от плана. Признавам, че се поувлякох и действах прибързано.

— Да пукна, ако се откажа… Какво търсиш?

Младата жена прелистваше някаква дебела книга, поставена на масичката до прозореца.

— Това е каталогът на книгите в библиотеката, обясни тя, продължавайки да прелиства страниците. — Чичо Питър има купища учебници по право. Искам да проверя какво е наказанието за отвличане на дете. А, ето: правна енциклопедия — лавица № 109. Да му се не види, това е в галерията. Почакай, веднага се връщам.

Тичешком изкачи няколкото стъпала и изчезна от погледа му. Гласът й се разнесе от галерията:

— Намерих я!

— Чети! — извика Джими.

— Много бързаш. Ако знаеш каква тухла е тази енциклопедия…

Дочу се шумолене на прелиствани страници, после Ан кихна и възкликна:

— Тук има слой прах дебел поне няколко сантиметра. Подът е осеян с угарки. Непременно ще съобщя на чичо… Открих каквото ни трябва… За отвличане на дете законът предвижда…

— Ш-ш-т! — изсъска Джими. — Някой идва.

Вратата се отвори.

— Здравей — промърмори Огдън. — Търсих те навсякъде. Не предполагах, че си тук.

— Влез, мое мило момче, и се настани удобно — ухили се Джими.

Хлапакът го погледна накриво:

— Много си нагъл.

— Приемам го като комплимент, щом е изречено от сър Хюбарт Стенли.

— А? Кой е пък този?

— Един учен джентълмен.

Огдън затвори вратата и процеди:

— Може да не съм учен, ама и аз знам това-онова. Известно ми е например кой си. — Той злорадо се изкиска.

— За какво намекваш, драги?

Шишкото отново пискливо се изсмя.

— Мислиш се за много хитър, нали? Ама разбрах колко пари струваш! Не си никакъв Джими Крокър, а долен мошеник. Замръзна ти усмивката, а? Знам и защо си тук. Планираш да ме отвлечеш.

С крайчеца на окото си Джими зърна пребледнялото лице на Ан, която надникна иззад перилото и побърза да се скрие. Откъм галерията не долиташе нито звук, но той знаеше, че съучастничката му е наострила уши.

— Какво те кара да мислиш, че възнамерявам да те похитя?

Огдън се разположи на любимото си кресло, вдигна крака върху масичката и многозначително изгледа Джими:

— Имаш ли цигари?

— Не пуша. Съжалявам.

— Аз съжалявам два пъти повече.

— Позволявам си да те върна към предишната тема на разговор. Защо смяташ, че планирам да те отвлека?

Огдън се прозина и обясни:

— Бях в гостната, когато се появи онзи лорд Уизбийч и обяви, че иска да говори насаме с мама. Тя ме отпрати, а аз, разбира се, ги подслушах през вратата.

— Знаеш ли какво се случва с момченцата, които подслушват поверителни разговори?

— Призовават ги да свидетелстват в съда. Да си идем на думата: чух Уизбийч да признава на мама как се е престорил, че те познава и че всъщност никога досега не те е виждал. Каза още, че си измамник, че трябва да те държат под око. Тогава загрях защо си дошъл. Признавам, че хитро си го измислил да се представиш за братовчеда Крокър.

Джими мълчеше и трескаво размишляваше върху изненадващата контраатака на Джак Джентълмена. Неволно се възхити от умелата му стратегия. Планът на противника му беше простичък, но гениален.

— Слушай внимателно — продължи Огдън. — С теб можем да се споразумеем. Отвличали са ме вече два пъти и само похитителите намазаха от цялата работа. Все едно им поднесоха парите на тепсия. Ако не бях аз, нямаше да получат нито цент, а дори не предложиха да ми бутнат процент от откупа. Писна ми някои да си пълнят гушите за моя сметка и съм решил, че следващият желаещ да ме похити ще си плати. Ясно ли е? Предлагам да делим наполовина. Ако си навит, ще се оставя да ме отвлечеш. Откажеш ли, трудно ще ме хванеш. При предишните похищения бях малък, но сега няма лесно да се дам. Е, какво ще кажеш?

Известно време Джими не каза нищо. Буквално беше онемял от изумление. Очевидно досега беше подценявал хлапака. Но след като го бе поопознал, все по-горещо подкрепяше плана на Ан. Вече беше убеден, че само един строг дресьор на кучета ще се справи с превъзпитанието на този забележителен юноша.

— Живеем в епоха на търгаши — кисело промърмори най-сетне.

— Имаш право, приятел. Парите са най-важното нещо на този свят. Слушай, сам ли работиш или си от бандата на Бък Магинис?

— Не познавам този господин Магинис.

— Той беше първият ми похитител. Жесток тип е. После ме отвлече Хитрия Сам Фишер. Да не би да работиш за него?

— Не.

— Така си и помислих. Чух, че Сам се е оженил и се е отказал от този занаят. Съжалявам, че не си човек на Бък. Много си падам по него. Когато ме отвлече, царски си поживях при него. След като ме освободиха, някаква репортерка разговаря с мен и интервюто беше поместено в един от неделните вестници. Като го четях, се попиках от смях.

Беше озаглавено: „Под грубоватата външност на похитителя се крие сърце от злато“ и сигурно е разплакало много сантиментални читателки. Ако те интересува, ще ти дам да го прочетеш — залепил съм в албума си изрезката от вестника. В интерес на истината под грубоватата външност на Бък Магинис не се криеше златно сърце, ама аз си падах по него. Научи ме да играя на зарове и да дъвча тютюн. Ще си умра от радост, ако пак ме отвлече… Все ми е едно дали работиш сам или си комбина с някого. Важното е дали приемаш условието ми.

— Знаеш ли, че си възхитителен малчуган?

— Я не ме обиждай! И без това ми е пламнала главата от най-различни проблеми. Е, чакам отговора ти? Ще делим ли парите или ще играеш сам?

— Не бери грижа, малкия. Обещавам да ти дам половината от откупа.

Огдън с копнеж погледна към бюрото и промърмори:

— Ще ми се да го имам черно на бяло. Така или иначе в съда едва ли ще признаят подобен документ. Май ще трябва да ти се доверя.

— Давам ти честната си мошеническа дума. Ние, крадците, трябва взаимно да си вярваме.

— Не ме наричай крадец. Предложих ти сделка: разполагам с нещо ценно и този път никой няма да го получи даром. Какъв глупак съм бил! Късно се досетих за тази далавера. Разбрахме се значи. Оставям нещата в твои ръце.

Измъкна телесата си от дълбокото кресло и тътрейки крака, излезе от библиотеката.

Ан слезе от галерията и видя, че младежът е потънал в дълбок размисъл. Като чу стъпките й, вдигна глава и промълви:

— Малкият гений едва ли подозира колко ни е улеснил. Не се налага да си блъскаме главите как да го отвлечем.

— Как е възможно да се шегуваш с това? Осъзнаваш ли, че е опасно да останеш тук? Разкрит си и незабавно трябва да напуснеш къщата. Всеки момент може да те арестуват.

— Не мисли за мен. Най-важното е да осъществим плана ти. После ще решим какво да предприема, за да се защитя.

— Не разбираш ли какъв риск поемаш?

— Не се страхувам от рисковете. Искам да ти помогна.

— Не съм съгласна.

— Трябва да приемеш, няма да се справиш сама.

— Моля те, бъди благоразумен. Какво ще си помислиш за мен, ако позволя да се изложиш на опасност…

— Никога няма да си променя мнението за теб, то е перманентна величина. Онази нощ на палубата на „Атлантик“ опитах да ти призная чувствата си, но ти ме възспря. Мисля, че си най-прекрасното момиче на света! Обикнах те от първия миг, в който те видях. Веднага те познах… Не, не ме мисли за луд — виждахме се за пръв път, но те познах. Ти си жената, за която винаги съм мечтал. Упрекваш ме, че поемам голям риск. Нима не разбираш, че когато съм с теб забравям за дебнещите ме опасности? Заради теб съм готов и в огъня да вляза, а ти искаш да се откажа от съвместното ни начинание само защото криело известен риск!

Ан беше отстъпила до вратата и изумено се взираше в него. С другите младежи (не един и двама й бяха правили подобни признания, откакто беше представена в обществото) се бе отнасяла хладно и сдържано. Не изпитваше нищо към тях и беше сигурна, че няма да се поддаде на ухажванията им. Ала сега сърцето й биеше лудо и постепенно я обземаше предчувствието, че сдържаната и самоуверена Ан Честър е изправена пред опасността да стане за посмешище.

Ненадейно осъзна, че в Джими има нещо, която я привлича като магнит… нещо, което я свързва с него. Беше особено претенциозна по отношение на мъжете. Не би могла да отговори защо все намира недостатъци на младежите, с които играе голф, ходи на езда или кара яхта, но откакто беше започнала да се подлага на самоанализ, се бе убедила, че придирчивостта й към мъжете е черта на характера й. Не можеше да опише какво качество трябва да притежава избраника й, но знаеше, че ще го познае, когато го открие… и сега го откриваше в Джими. Той беше безразсъден, безотговорен и луда глава, тя — необуздана, и двамата сякаш бяха родени един за друг.

— Ан! — възкликна младежът.

— Късно е. — Не искаше да каже това. Искаше да извика, че е невъзможно, че и дума не може да става за близост помежду им. Ала сърцето й отказваше да се подчини на разума. От очите й сякаш падна превръзката и тя разбра защо от първия миг е изпитала привличане към Джими. Бяха сродни души… а тя бе позволила на щастието да й се изплъзне. — Обещах на лорд Уизбийч да се омъжа за него.

Джими се вцепени, сякаш го беше зашлевила с всички сили.

— Обещала си да се омъжиш за лорд Уизбийч!

— Да.

— Но… кога… кога успя?

— Само преди няколко минути. Нали си спомняш, че го закарах до хотела. Лордът ми предложи брак още преди да заминем за Англия, обещах да му дам отговор след завръщането ни. Но дните минаваха, а аз се колебаех, нещо като че ми подсказваше да не бързам. Днес Уизбийч постави въпроса ребром. Нямаше как повече да увъртам, затова се съгласих.

— Невъзможно е да си влюбена в него. Моля те, кажи, че не го обичаш!

Ан го погледна в очите:

— През последните минути с мен се случи нещо странно, объркана съм. Допреди малко бях сигурна в чувствата си. Казвах си, че харесвам Уизбийч, който е симпатичен и с благ характер. Убедена бях, че ще се разбираме и ще бъдем щастливи заедно. Какво повече бих могла да искам? И… се съгласих.

— Няма да се омъжиш за него. Невъзможно е!

— Вече дадох дума.

— Вземи си я обратно.

— Не мога.

— Трябва!

— Не мога. Като си влязъл в играта, ще играеш докрай.

Джими отчаяно търсеше по-убедителни думи.

— Но в този случай имаш извинение… можеш да се откажеш. — Внезапно замълча, защото разбра, че е попаднал в клопка. Невъзможно бе да обясни на Ан, че лордът е измамник, без да разкрие истинската си самоличност. Омразата й към Джими Крокър бе породена от една глупава статия, но с течение на времето се беше задълбочавала и Бог знае какви щяха да бъдат последствията, ако се разкриеше пред младата жена.

Тя пристъпи към него, поколеба се, сетне се доближи и плахо докосна рамото му.

— Съжалявам — повтори, обърна се и излезе, като безшумно затвори вратата. Джими тежко се отпуска на любимото кресло на господин Пет и невиждащо се втренчи в тавана. След известно време (не знаеше дали са изминали само минути или часове) превъртането на валчестата дръжка го изтръгна от вцепенението му. Скочи на крака и се запита дали Ан не се връща.

Не беше тя. През открехнатата врата надникна лорд Уизбийч.

— О! — възкликна негово благородие, като видя Джими, и понечи да се оттегли.

— Ела тук! — кресна младежът.

Русокосият отново надникна през процепа.

— На мен ли говориш?

— Точно на теб!

Лордът колебливо пристъпи в библиотеката. Външно изглеждаше спокоен и невъзмутим, но погледът му издаваше душевния му смут. Изражението на Джими не му се нравеше, затова остана до вратата, а за по-сигурно хвана дръжката. Нямаше начин самозваният племенник да е научил за разговора му с госпожа Пет, но тонът му бе заплашителен, поради което Уизбийч предпочете да вземе предпазни мерки.

— Казаха ми, че ще намеря тук госпожица Честър — подхвърли, за да опипа почвата и да приспи подозренията на съперника си.

— За какво ти е госпожица Честър, мръсно влечуго такова? Тя няма работа с долни мошеници като теб.

Дори най-големият оптимист не би повярвал, че изявлението на Джими е приятелско и добронамерено. Уизбийч се вкопчи още по-здраво в дръжката на вратата, а по лицето му избиха червени петна.

— Какви ги дрънкаш? — попита с престорена невинност.

— Противен измамник!

Лордът разтревожено се озърна:

— Престани да крещиш. Да не си полудял? Нима искаш да те чуят?

Джими дълбоко си пое въздух и процеди през зъби:

— Стой далеч от мен, иначе не отговарям за действията си. Не искам да те убия… всъщност това е най-съкровеното ми желание, но ще се въздържа.

Заотстъпва към прозореца, докато бюрото се изпречи на пътя му. Той вкопчи пръсти в плота, като че ли търсеше опора. Знаеше, че не бива да действа прибързано, макар че само като гледаше Джентълмена Джак ръцете го сърбяха да разчисти сметките си с него. Лорд Уизбийч пък не изпускаше дръжката на вратата. Разговорът между двамата съперници продължи сред напрегната и изнервяща атмосфера.

— Госпожица Честър — започна Джими, като се опитваше да говори спокойно — току-що ме осведоми, че е обещала да се омъжи за теб.

— Вярно е. Утре ще обявим годежа. — Изкушаваше се да заяви, че ще го покани за кум, но благоразумно се въздържа. Поведението на този човек беше необяснимо. Защо ли толкова негодуваше по повод годежа му с Ан? Все пак беше ясно, че е взел много навътре съобщението, и макар да си падаше по ироничните забележки, лордът реши, че не е здравословно да дразни човек, който е поне с петнайсет сантиметра по-висок и с двайсет и пет килограма по-тежък от него.

— Нищо няма да обявите — отсече Джими. — Ако имаш малко мозък в главата, утре ще бъдеш далеч оттук.

— Не те разбирам.

— Ще ти го обясня по-бавно, та дано да схванеш. Ако до утре сутринта не си си обрал крушите, ще съобщя, че си измамник.

Макар че изобщо не му беше до смях, Уизбийч се изкиска:

— Ти ли?

— Да, аз.

— За кого се мислиш, че си се захванал да разобличаваш измамниците?

— По една случайност съм Джими Крокър, племенникът на госпожа Пет.

Уизбийч отново се изсмя:

— Към тази лъжа ли ще се придържаш?

— Не е лъжа.

— Значи ще отидеш при госпожа Пет и ще й съобщиш, че си Джими Крокър, че аз съм мошеник и че нарочно си разиграл театъра с познанството ни.

— Много си прозорлив.

— Откажи се, драги. — Лордът беше толкова развеселен, че забрави страха си. Широко се усмихна и добави: — Планът ти си го бива, но аз те изпреварих. Веднага след обяда останах насаме с госпожа Пет и обявих теб за самозванец. Не мисля, че ще ти повярва. Дамата има много високо мнение за мен. Няма начин да ми подложиш динена кора пред нея.

— Има и ще го споделя с теб. Наистина съм Джими Крокър.

— Да, бе, разправяй го на старата ми шапка. — Лордът благосклонно се усмихна: — Заслужаваше си да блъфираш, но номерът няма да мине. Сигурно ще ти бъде приятно да ме изритат от тази къща, обаче за целта трябва да измислиш нещо по-оригинално.

— Не се самозаблуждавай, че блъфирам. Погледни. — Той свали сакото си и го подхвърли на Уизбийч. — Прочети какво е написано на етикета, пришит към джоба: „Дж. Крокър, Дрексдейл Хаус, Гровнър Скуеър, Лондон“.

След като изпълни инструкциите, русокосият пребледня, но отказа да се поддаде на паниката.

— Това не е доказателство — промърмори.

— Може би. Но едва ли един прочут моден шивач, чието име също е на етикета, ще се съюзи с мошеник и изнудван. Ако държиш да получиш доказателство, бившите ми колеги от „Кроникъл“ ще потвърдят самоличността ми. Или пък вече си се убедил, че не лъжа, а?

Уизбийч капитулира:

— Не знам какво си намислил, но не разбирам защо не ми каза истината, когато разговаряхме днес.

— Имах си причини, които не те засягат. Важното е до утре да те няма. Разбра ли?

— Разбрах.

— В такъв случай няма да те задържам.

— Слушай, приятел — плачливо каза Джак Джентълмена, имай милост. Дай ми възможност да изляза от играта с достойнство. Ще помоля един човек да ми изпрати телеграма с молба незабавно да замина за Монреал. Иначе ченгетата веднага ще хукнат по петите ми. Не бъди толкова отмъстителен.

Джими се замисли, сетне промърмори:

— Съгласен съм…

— Благодаря за проявеното разбиране.

— Но само при условие, че стоиш мирно.

— Не те разбирам.

Джими посочи към огнеупорната каса:

— Не ме подценявай, стари приятелю. Та нали нямаме тайни един от друг. Известно ми е, че се интересуваш от онази епруветка. С риск да предизвикам недоволството ти, ще те помоля да отидеш в стаята си и да не я напускаш до сутринта. Тъкмо ще се наспиш добре преди дългото пътуване. Ясно ли е, стари друже?

— Да.

— Е, да приключим този мъчителен разговор. Лепни широка усмивка на физиономията си и изчезвай.

Лордът излезе и тресна вратата, давайки воля на дълго сдържания си гняв. Джими прекоси помещението и взе сакото си, което онзи беше захвърлил на стола. В този момент дочу глас:

— Слушай!

Извърна се рязко. Беше сам в библиотеката. Тъкмо се питаше дали тук не витаят призраци, когато гласът отново се обади:

— Мислиш се за много хитър, а?

Идваше откъм галерията, за което Джими беше забравил. Погледна нагоре и съзря кръглото като месечина лице на Огдън.

— Какво правиш там? — извика.

— Подслушвам.

— Как се озова горе?

— Има врата откъм стълбището. Често се качвам в галерията, за да изпуша на спокойствие една цигара. Хей, защо се опита да ме преметнеш, като ми каза, че си похитител? Излиза, че все пак си Джими Крокър. Що ти трябваше да ме баламосваш? А пък аз се зарадвах, че ще се уредя с половината от откупа. Знаеш ли, повдига ми се от теб.

Шишкото се отдръпна от перилото, разнесоха се тежките му стъпки, вратата се тресна. Най-сетне в библиотеката се възцари спокойствие. Джери се настани на любимото кресло на господин Пет, което за огромно неудоволствие на възрастния джентълмен почти винаги беше заето от Огдън. Чувстваше се замаян от скоростта, с която започваха да се развиват събитията. Искаше му се да поразмисли и да установи точно какво се е случило.

Въпреки че нещата все повече се объркваха, едно му беше пределно ясно — че е проиграл шанса си да отвлече Огдън. Допреди малко подготовката за похищението вървеше като по вода, но след като противният хлапак го беше разконспирирал, участието му в заговора ставаше невъзможно. И все пак не му беше приятно да се признае за победен. Дори и сега трябва да има някакъв начин… Внезапно го осени гениална идея, която обаче можеше да осъществи само с помощта на баща си. Тази мисъл пък го накара да осъзнае, че поради мълниеносното развитие на събитията дори не се е запитал как баща му се е озовал тук.

Замисли се кой ли е най-сигурният начин да осъществи контакт с Крокър-старши. Невъзможно бе да го потърси в кухнята или в стаята, която бе отредена на иконома Скинър. После се досети, че трябва само да позвъни. Ако не баща му, то поне ще се яви някой от прислугата, когото да помоли да извика иконома. Заслужаваше си да опита. Той позвъни.

След секунда вратата се отвори. Младежът вдигна поглед, очаквайки да види баща си, но остана разочарован. На прага стоеше страховита жена на неопределена възраст и с униформа на домашна прислужница, която (поне така му се стори, тъй като имаше гузна съвест) го наблюдаваше с неприязън и с подозрение. Устните й бяха тънки, а очичките й надничаха изпод косматите й вежди. Никога досега Джими не бе изпитвал от пръв поглед антипатията, която му вдъхваше тази жена.

— Позв’нихте л’сърр?

Младежът примигна и машинално се наведе, сякаш да избегне летящ към него снаряд.

— О… ами… да.

— Искат’ л’нещо, сърр?

Джими с усилие възвърна душевното си равновесие:

— Ами… да. Бъдете така любезна да съобщите на иконома да дойде тук.

— Слушам, съррр.

Ужасяващото видение изчезна. Младежът извади носната си кърпа и избърса потта от челото си. Беше омаломощен от обзелото го чувство за вина. Имаше усещането, че току-що са го обвинили в кърваво престъпление и не е успял да се защити — толкова поразяващо беше въздействието на лявото око на госпожица Тримбъл, което неумолимо фиксираше набелязаната жертва. Дори най-разюзданото въображение се сковава при мисълта какво въздействие би предизвикал погледът й върху представителите на омразния й пол, ако и другото й око се включеше в атаката. Ала то беше прахосало мощта си, насочвайки се вдясно от младежа.

Вратата отново се отвори. Появи се господин Крокър и благо се усмихна като добродушен свещеник.