Дукесата

Глава седемнадесета

Клер се държа благовъзпитано цели две седмици. Упрекваше се, че заради капитан Бейкър се бе превърнала в глупачка и че е крайно време да се залови по-сериозно с ролята си на бъдеща дукеса. През тези две седмици слизаше редовно в трапезарията. Обличаше старомодни рокли и не разговаряше с никого на масата, както се очакваше от нея. След закуска се преобличаше и излизаше да поязди, придружена от едно конярче. Връщаше се навреме за обяд, понасяше героично дългата тягостна церемония, оживена само от разговори за кучета и коне. Следобед четеше книга, одобрена или от дукесата, или се опитваше да плете, макар че никак не успяваше да се съсредоточи върху модела. В четири часа се преобличаше за чая и слизаше в салона с престарелите лели на Хари. Стараеше се да ги заговори, но те в повечето случаи само я зяпаха безмълвно. След чая дамите се оттегляха в стаите си да си починат. На Клер й идеше да извика: „От какво ще си почивате? И за какво?“ Но послушно си лягаше, затваряше очи и се опитваше да стои неподвижно. После идваше ред на преобличането за вечеря — дълга и сложна процедура. Не можеше да сложи нито една от своите модерни рокли с дълбоки деколтета, само най-скучните. След продължаваща три часа и половина вечеря се връщаше в стаята си.

В края на втората седмица вече й се струваше, че полудява. Сънуваше се да тича с крясъци из къщата и да си скубе косите. Едва сега разбра защо останалите обитатели на къщата бяха толкова ексцентрични. Когато на една от вечерите се загледа в двете стари дами, които пъхаха сребърни прибори в ръкавите си, на Клер й се прииска да опита. Вдигна вилицата за салата и напъха дръжката й в ръкава си.

Когато приборът изчезна в дрехата й, тя усети нечий поглед. Икономът я гледаше втренчено. Клер потръпна и върна вилицата на мястото й.

На следващия ден поиска да говори с Хари.

— Трябва да правя нещо.

— Можеш да правиш всичко, каквото ти харесва — отговори той по обичайния си начин.

— Мога ли да дойда с теб? — През последните дни се виждаха само по време на храненето, но не разговаряха. Той всеки ден ходеше на лов с баща й и с още няколко мъже, които му гостуваха от Лондон.

Хари отначало се намръщи, но след това се помъчи да се усмихне. Смяташе, че ловът не е за жени. Бяха прекалено шумни.

— Разбира се, че можеш. Но трябва да спазваш правилата.

Клер обеща. Беше готова на всичко, само да избяга от убийствената скука в къщата. Обеща на Хари, че ще мълчи и няма да му пречи.

Но щом се метнаха на седлата и потеглиха, Клер го засипа с порой от думи, насъбрали се през самотните й седмици. Беше зажадняла да си поговори с някого.

— Хари — каза тя тихо, за да не я чуят другите — отдавна исках да те питам как посрещна майка ти новината за брака на Лотрис. Не съм чула дори да се шушука из къщата.

Избягна погледа му, защото това не бе истина. През последните дни неведнъж беше чула да се приказва, но когато приближаваше, хората веднага млъкваха. На два пъти за малко да последва примера на Маймунката и да долепи ухо до някоя врата.

Хари я погледна изненадано.

— Мама, естествено, желае само щастие на дъщеря си. Каза, че ако знаела за желанието на Лий да се омъжи, щяла да й направи хубава сватба. Но тъй като Лий сама се е опозорила, мама не смята за уместно да я възнаграждава със сватбени празненства и със зестра.

Клер избягна погледа му. Дукесата отново ловко бе съумяла да използва нещата, за да не даде на Лотрис ни грош. Дали младоженците въобще имаха средства за съществуване?

— Не знаеш ли кой беше човекът, който ги венча? — попита Хари.

— Откъде да знам? — Клер се постара да отговори с безгрижен тон.

— Мама ме разпитваше за него. Предполагам, че е пратила някого да проучи. — Хари се усмихна. — Не е много доволна от този свещеник. Убедена е, че е можела да накара Лий да не се омъжва, ако този човек не беше извършил венчавката веднага.

Клер едва сдържа усмивката си. Да, всичко лошо, което си бе помислила за старата господарка на къщата, се оказваше истина. Тази ужасна жена искаше само едно — дъщеря й да й слугува цял живот.

Как ли щеше да реагира, ако научеше, че Тревилиън й бе скроил този номер? Само веднъж се срещна с тази жена, но не вярваше, че е способна лесно да прости. Какво ли щеше да стори, ако откриеше, че вторият й син се крие в западната кула и посяга на абсолютната й власт? Ами ако разбереше, че и тя, Клер, е участвала в заговора?

— Клер? — попита Хари. — Не ти ли е добре? Много си пребледняла. Може би ще е по-добре да се върнеш в къщи?

— Не, нищо ми няма — промърмори Клер и се усмихна. За нищо на света не искаше да се върне в онази къща с нейната убийствена скука.

Осем часа по-късно обаче си мислеше с копнеж за тихото спокойствие на Брамли. Хари я беше завел при нещо, което нарече стрелбище — един затворен от три страни покрит навес — и й обясни, че трябва да стои мирно и да не обелва нито дума. Нямаше на какво да седне, освен върху влажната земя. Хари и един човек, който непрекъснато зареждаше пушките му със сачми, отидоха в отсрещния край на стрелбището и през целия ден стреляха по птиците.

Десетина минути след като се подслониха под навеса, заваля — не беше проливен дъжд, а тихо постоянно ръмене. Покривът течеше. За съвсем кратко време Клер се намокри до кости.

Хари я попита дали все пак не иска да се върне в къщи, но тя отказа. Искрено го увери, че се чувства прекрасно и не се бои от дъждеца. Знаеше, че няма да я вземе със себе си, ако още първия път мърмореше…

Към един часа поднесоха студен обяд и после Хари продължи да стреля. Той носеше спортен костюм и тя видя, че също е вир-вода, но, изглежда, дори не го забелязваше. Клер си спомни какво й бе казала дукесата за крехкото му здраве, но всъщност той бе здрав като бик.

Клер все така седеше в ъгъла на стрелбището, докато земята около нея с всяка минута ставаше все по-мокра. Наоколо трещяха ловджийските пушки. Питаше се дали няма да се върне в къщи глуха.

Не можа да удържи една кихавица, а Хари тутакси се обърна към нея с разгневено лице.

— Клер, ако не пазиш тишина, ще трябва да се връщаш в къщи. С кихането си плашиш птиците.

— Как едно кихане ги подплашва, а хилядите изстрели — не? — попита тя, без да се замисли.

Забеляза как Хари и помощникът му се размениха поглед в смисъл: „Така е, когато човек вземе жена на лов.“

Вече почти се здрачаваше, когато Хари най-сетне оседла коня си. На Клер й идваше да вика от облекчение. Беше се вкочанила от студ и с мъка се изправи, а и вълнената й рокля тежеше двойно повече от сутринта. И вонеше като мокро псе.

— Надявам се, че ти хареса — каза Хари. — Дамите обикновено не могат да оценят лова…

— Прекарах чудесен ден — отвърна Клер и едва се въздържа да не кихне. — Беше много интересно преживяване.

Хари обгърна раменете й и я притисна към себе си.

— Наистина познавам няколко английски девойки, които с удоволствие ходят на лов, но досега не съм срещал американка, на която да й харесва. Щастлив съм, че прекара днешния ден с мен. Ти си приятен другар за лов. Утре тръгваме на север за яребици. И след няколко седмици ще почне ловът на елени. Но трябва да пазиш тишина, докато ги дебнем. С тях е по-различно от днешната стрелба. — Той я притисна още веднъж към себе си — Клер, струва ми се, че двамата ще бъдем идеална двойка. Вината съм искал да имам жена, която да ходи на лов с мен. Малко се тревожех, че се занимаваш прекалено много с книгите. Но сега виждам, че тревогата ми е неоснователна. Когато се оженим, ще прекарваме много дни заедно. Като днес.

Клер кихна, а той я потупа по рамото.

— Хайде да вървим в къщи, да се преоблечеш. Утре отиваме на лов за яребици.

Лицето на Хари внезапно засия.

— Хрумна ми великолепна идея! Ще ти подаря няколко пушки за сватбата. Ще си имаш собствено оръжие, украсено със сребро. Още днес ще пиша в Лондон да дойде човек и да вземе мярка. — Той се усмихна щастливо. — Все повече се радвам на сватбата ни.

Клер се помъчи да отвърне на усмивката му, но зъбите й тракаха от студ.

— Да тръгваме — каза Хари. — Ще ти направим един хубав горещ чай.

Клер си помисли с копнеж за уютната топла колиба на Мактарвит и за неговото сгряващо уиски.

— Да — каза тя, — един чай би ми дошъл добре.

Половин час по-късно Клер си беше в стаята, а госпожица Роджърс вдигаше врява за мокрите й дрехи.

— Надявам се, че не очаквате от мен да оправя този костюм? — Дребната сива женица трепереше от възмущение. — Беше хубав костюм, макар и с френска кройка, но сега е съсипан. Разбира се, ние, англичаните, а и онези, шотландците, не сме така богати като вас, американците, че да хвърляме дрехите през прозореца. Но аз си мълча. Изпълнявам си задълженията и толкова. Не ми подобава да критикувам… хм… господарката си. Макар че човек се пита с какво една жена от страната, която до преди няколко години се населяваше от диваци, да е по-добра от една англичанка — но коя съм аз да задавам такива въпроси? Смятам, че е цяло нещастие…

— Госпожице Роджърс! — произнесе Клер толкова твърдо, колкото й позволяваха тракащите зъби. — Ще кажете ли на лакея да ми приготви банята?

— По това време?

— Да, по това време.

Госпожица Роджърс изсумтя недоволно.

— За някои хора прислугата не значи нищо. Ние трябва да се съсипваме от сутрин до вечер. Ние…

— Бързо! — заповяда Клер, докато се мъчеше с вкочанените си от студа пръсти да разкопчае жакета си.

На вратата се почука и влезе икономът със сребърен поднос. На него имаше чайник. Дано да е нещо топло за пиене, си помисли Клер, но не се надяваше много — кухнята беше толкова далече от спалните, че всичко пристигаше почти съвсем изстинало. Но чаша хладък чай все пак беше по-добре от нищо.

— Роджърс — каза икономът строго, — викат ви долу.

Когато свадливата старица излезе, Клер протегна треперещата си от студ ръка към чайника.

Но зад него видя широка чаша, пълна с нещо, което можеше да бъде само уиски. Погледна смаяна иконома, а той й отвърна с едва забележима усмивка.

— От Мактарвитовото ли е?

— Да, и то най-доброто му. Двадесет и пет годишно.

Ръката на Клер трепереше, когато взе чашата.

— Обичам го — прошепна тя на иконома.

— Много млади дами споделят чувствата ви — отвърна той усмихнат.

Клер искаше да отпие само мъничко, но когато усети благословената топлина в стомаха си, желанието й стана непреодолимо. Вдигна чашата и я обърна на един дъх. После се хвана за таблата на леглото, за да не падне. Икономът я гледаше смаяно.

— Чух, че сте шотландка — каза той с респект. — Сега съм убеден, че е така.

В този миг вратата се отвори със замах и в стаята нахлу разгневената Роджърс.

— Никой не ме е викал долу — каза тя запъхтяна.

Икономът невъзмутимо прикри чашата зад чайника и се обърна към жената.

— В такъв случай значи съм се заблудил. Позвънете да приготвят банята за господарката ви.

Това беше заповед и госпожица Роджърс тръгна послушно към звънеца.

Клер, която все още се държеше за таблата на леглото, се усмихна на иконома. Не беше сигурна, но й се стори, че преди да излезе, той й смигна съучастнически.

Час и половина по-късно тя се беше изкъпала и носеше топла вълнена рокля за вечеря. Хари я чакаше пред стаята й и й подаде ръка. Клер разбираше, че днес му е доставила радост. За първи път, откакто се бяха запознали, той разговаряше с нея. По начало нямаше какво толкова да каже, а тази вечер повече от всякога — всяка дума се въртеше около лова.

Говореше за убиването на патици и елени. Кроеше дори планове да замине за Индия на лов за тигри и за Африка, за да стреля по слонове.

— А ти, скъпа, ще ме придружаваш навсякъде.

В трапезарията й предложи мястото на Лотрис от дясната си страна и през цялото дълго хранене говореше за бъдещия им съвместен живот. Обещаваше да я научи да стреля и да я въведе в лова с хрътки. Говореше за „блъдинг“, което означавало, че щял да намаже челото й с кръвта на убита лисица.

— Звучи чудесно — промърмори тя и се отказа от останалата риба в чинията си.

След вечеря, когато мъжете и жените се разделиха — дамите пиеха кафето си в салона, а господата — вино в библиотеката, Хари придружи Клер до стаята й.

Сложи ръце на раменете й и я погледна в очите.

— Харесваш ми повече, отколкото си мислех — прошепна той. — Днес ми беше добра компаньонка.

— Но аз цел ден не казах нито дума. Само седях в дъжда и кихах.

— Ще свикнеш. Когато имаш свои пушки, ловът ще ти доставя още по-голямо удоволствие. Нищо не може да се сравни с вълнението да преследваш и убиеш едно животно. — Той я целуна. — А що се отнася до мълчанието, аз харесвам, когато жената не вдига много шум. На прекалено умните жени им е скучно. Слава Богу, ти не си от тях.

— Така е — каза тя тихо. — Аз действително не се смятам за умна.

Хари не долови сарказма в гласа й.

— Добре — каза той и отново я целуна по челото. — Сега искам да си починеш. Не забравяй, че утре рано сутринта тръгваме на лов за яребици.

Клер кимна и влезе в стаята си. Докато госпожица Роджърс й помагаше да се съблече, дори не чуваше нейните оплаквания. Май наистина бе оглушала. Сачмените пушки, помисли си тя. Мъртви птици. Мъртви тигри. Мъртви слонове. Капитан Бейкър описваше слонове в две книги, посветени на Индия. Според него те бяха много мили и твърде полезни животни.

Когато госпожица Роджърс излезе, Клер седна пред тоалетната си масичка и намаза лицето си с крем. Кожата й бе грапава и набръчкана от студа. Дълго втрива крема, като се разглеждаше в огледалото.

Ето я дукесата, помисли си тя. Ще се омъжа за Хари и ще стана дукеса.

Не биваше да мисли за нищо друго. Легна си и благодарение на умората и студуването през деня заспа бързо.

Още преди да пукне зората я събуди гневната Роджърс. Вдигна я по тревога, защото мъжете щели да тръгнат много рано на лов.

Клер навлече костюма си за езда, още влажен от вчерашния ден, и безмълвно слезе долу. Мъжете вече бяха на конете и я чакаха. Хари сияеше от щастие и я потупа по рамото, когато застана до него на коня си.

Отново прекара деня, клекнала в ъгъла на едно стрелбище, а дъждът валеше ли, валеше. От време на време Хари я окуражаваше с усмивка и й разправяше за великолепните сачмени пушки, които ще й подари за сватбата.

Вечерта в къщи я чакаше топла баня и поднос с чаен сервиз. Когато госпожица Роджърс влезе в стаята си, Клер невъзмутимо си пийваше уиски от чаената чаша.

На третия ден отново беше на крак преди зазоряване. Когато слезе долу, Хари я осведоми, че днес отиват за зайци и бекаси. Цял ден Клер вървя в дъжда из мочурищата, докато мъжете изпостреляха зайците в околността. Хари й обеща като допълнителен сватбен подарък собствена хрътка. Когато вечерта се добра до стаята си, Клер не чувстваше ръцете и краката си. Хари й съобщи, че на следващия ден отиваха за сърни. Клер се боеше, че не е в състояние да понесе смъртта на някое от тези животни с кротки очи, които понякога срещаше в планината.

Намаза лицето си с крем, легна си и се опита да заспи. Изведнъж я стресна скърцане. В полумрака видя големият портрет да се отмества и разбра, че някой идва от тайния коридор.

Мигом забрави изтощението си, скочи от леглото и изтича към скритата врата.

— Тревилиън? — възкликна тя.

Но там бе не Тревилиън, а сестра й със свещ в ръка. Клер й обърна гръб.

— Трябваше отдавна да си заспала — каза тя уморено и се върна в леглото си.

Маймунката затвори тайната врата, остави свещта върху нощната масичка и се покатери на огромното легло.

— Станала си ловджийка, както чувам.

— Същинска Диана — промърмори Клер и направи гримаса пред недоумяващата физиономия на Маймунката. — Ако намираше време да отвориш книга, щеше да знаеш, че Диана е богинята на лова.

Маймунката й се усмихна мило.

— Обзалагам се, че Хари знае всичко за боговете и богините. За това ли си говорите по цял ден? Или се състезавате кой от двамата владее по-добре френски или италиански? Може би спорите за политика и религия? Изнасяш ли му лекции по шотландска история? А, сетих се, разправяш му какво ще промениш тук, щом станеш дукеса.

Клер присви устни.

— Бъди добро момиче и отивай да спиш.

— Наистина, за какво си говорите през цялото време с Хари?

— Случайно това не те засяга.

Маймунката се протегна в леглото.

— Между другото, виждала ли си от тогава капитан Бейкър?

— Не, не съм и нямам желание да го видя. И право да ти кажа, бях толкова заета, че дори не съм се сещала за него.

Маймунката се обърна по гръб, кръстоса ръце зад тила си и впери поглед в балдахина.

— Тревилиън е най-необикновеният човек, когото съм срещала през живота си. Видя ли онзи неща, които висят в стаята му? Оръжията и разните носии? Трябва да е скитал много по света.

— Ако не прекарваше времето си в слухтене зад чужди врати, а беше прочела някоя негова книга, щеше да се учудиш колко места е посетил и какво е видял. Той е изключителна личност.

— Защо тогава му се разсърди, когато венча сестрата на Хари?

Клер отвори на два пъти уста, но не можа да каже нищо.

Махна с ръка.

— Няма да разбереш.

— Може би ти си го смятала за герой, но после си се разочаровала, че е съвсем обикновен човек, така ли?

— О, той няма нищо общо с обикновените хора. Той е… — Тя погледна свирепо сестра си. — Вече трябва да си лягаш.

— С Хари така добре ли се чувстваш, както с капитан Бейкър?

— Разбира се. Ама че смешен въпрос. Хари е мъжът, когото обичам. Искам да прекарвам колкото се може повече време с него. А капитан Бейкър не ме интересува. Той е роднина на Хари и трябва да бъда любезна с него.

— И ти беше просто любезна с него, когато го гледа три дни болен? — Маймунката погледна дяволито. — Съблече ли му всичките дрехи?

— Вън! — извика Клер. — Изчезвай от тук.

Но малката не се помръдна от мястото си.

— Внимавай или ще събудиш старата змия — отвърна тя, като имаше пред вид госпожица Роджърс. — Чу ли какво се е случило, след като Лотрис се омъжи?

Клер искаше да отвърне на хитрушата, че не я интересува, но не можа.

— Не — каза тя тихо, — нищо не съм чула.

— Старата вещица, дукесата, едва не получила удар. Във всеки случай бесняла с пяна на устата.

— Не мога да повярвам. — Клер не искаше да насърчава сестра си, но не можа да надвие любопитството си. — Хари каза…

— Хари не знае нищо за това. Той е бил на лов. — Маймунката хвърли развеселен поглед на сестра си. — Когато се върнал, старата дама се държала сякаш нищо не се е случило. Тя винаги омеква в негово присъствие. Но чух, че заплашвала да убие виновника за този номер. А според мен и Лотрис има още да пати.

— Това са само слухове.

— Хм — усъмни се Маймунката. — Ако Хари трябва да избира между теб и майка си — кого, мислиш, че ще избере?

— О, я ме остави на мира. — Клер избягваше да мисли какъв ще е отговорът.

Сестра й млъкна за малко.

— Липсва ли ти Тревилиън?

— Разбира се, че не. По цял ден съм заета.

Маймунката се изсмя.

— В кухнята разправят, че костюмът ти за езда никога не изсъхвал. Вонял толкова ужасно, че го окачвали в отделно помещение.

— В такъв случай ще си купя друг.

— И после още един и още един. Ще ти трябват планина от костюми за езда, когато се омъжиш за Хари. Сигурно мислиш да прекараш целия си живот на лов с него?

— Не, разбира се. Аз ще… — Клер замлъкна, когато се опита да си представи времето след сватбата.

— Мислиш ли, че капитан Бейкър някога ще се ожени?

— Изключено! Мъже като него никога не се женят. Или ако го направят, зарязват жените си да плачат в къщи, а те тръгват да откриват нови места… и нови жени.

— Сигурна ли си?

— Познавам го много добре. Чела съм всичко, което е написал, и всичко, написано за него.

— Но беше мило от негова страна да помогне на Лотрис по този начин. При това рискуваше много. Какво ли щеше да му стори старата вещица, ако го бяха разобличили в павилиона?

— Едва ли го е направил от добро сърце, по-скоро… — Клер направи гримаса. — Не знам защо го направи — сигурно иска да го опише в някоя книга.

— Ти по-рано каза, че пишел за всичко, което се случва. Видя ли как те е изтипосал в рисунките си?

— Да — Клер вдигна глава. — А ти кога си ги виждала?

— Вчера сутринта. Бях при него и…

— Какво си направила? Ходила си при него? — Клер сграбчи сестра си за ръката. — След вулгарните намеци, които ти направи? Нямам му доверие. Не мога да те оставя сама с него…

— Той е много мил човек и никога не ме е докосвал, ако това те тревожи.

Клер пусна ръката на сестра си и се облегна на възглавниците.

— Не, всъщност не е опасен. Той е почтен човек — посвоему. — После се реши да попита: — Как е той?

Маймунката гледаше замислено към балдахина.

— Мисля, че му липсваш.

Клер скочи в леглото.

— Наистина ли? Каза ли го? Не че ме интересува, но… А защо мислиш, че му липсвам? — Клер не би си признала, дори да я изтезаваха, на нея колко много й бе липсвал Тревилиън. Да, бе невъзможен човек, навъсен, циничен, подигравателен към света. Толкова често я поставяше в глупаво положение. Но, Боже мой, само с него чувстваше, че наистина съществува! В негово присъствие мозъкът й и всеки нерв на тялото й трептяха от живот и радост. Той я караше да проявява страни от характера си, за които не беше подозирала. Беше събудил у нея вярата, че струва нещо и че може да извърши полезни дела.

— Не е споменавал, че му липсваш — отговори Брейт. — Но това се усеща.

— А, така ли — каза Клер и се отпусна на възглавниците. — А той никак не ми липсваше. Беше ми много добре с Хари. Знаеш ли, Хари иска да ми купи пушки. А също и хрътка.

Маймунката се изсмя.

— Да можеш да се видиш, когато се връщате от лов. Приличаш на мокър плъх и имаш най-нещастния вид на света. Всички забелязват — само не и твоят скъп Хари. Толкова е тъп…

Клер понечи да я сграбчи за гърлото, но малката се изтърколи със смях от леглото.

— Толкова си смешна, че щях да забравя защо съм дошла. Спомняш ли си Джек Пауъл?

— Онзи, който лъжеше, че влязъл в Пеша?

— Да, същият. Днес във вестника пишеше, че щял да изнесе лекция в Единбург, като представи доказателство, че той — а не капитан Бейкър — е бил в Пеша. Доказателството било не… не…

— Неопровержимо?

— Точно така. — Маймунката се прозина. — Май капитан Бейкър няма да влезе в историята като откривател на Пеша.

— Но той я е открил. Единствен той е бил в града, не Пауъл. Не могат все пак да…

Малката се прозина още веднъж.

— Мислех, че ти е безразлично. Нали ходиш на лов с Хари. Време е да си лягам. Уили ми обеща да дойде тази вечер и да ми прочете една история.

— Нямаш право да го наричаш така. И какво е това, което ще ти чете?

— Да ми чете ли казах? Не, той ми разказва разни неща. Страхотни истории за Пеша. Трябва да го накараш да ги разкаже и на теб. Е, хайде, лека нощ. До утре — Маймунката се ухили до ушите. — И когато облечеш мокрия си костюм за езда, няма да ми се сърдиш, че стоя на разстояние, нали? — Тя взе свещта, отмести портрета и изчезна в ходника.

Клер остана няколко мита като вкаменена, после скочи и удари с юмрук по възглавниците. О, този Тревилиън! Маймунката я попита дали ставал за брак. Той?! Ако някоя жена от любов се излъжеше да го вземе, тежко й. Нещастницата щеше да е обречена на жалко съществуване. Вечно щеше да е сама, да го чака и да умира от безпокойство за него, когато той се забавлява с разни красавици… по начините, които бе описал в книгите си.

Тя заудря по възглавниците, докато се умори. После се опита да заспи. Но не успя да мигне. Ах тези герои, мислеше си тя. Едно е да обожаваш мъж от разстояние и съвсем друго да го срещнеш в живота.

На следващия ден, облечена в прословутия си влажен костюм за езда, Клер отново тръгна на лов с Хари. Крачеше с него и помощника му из мочурливи местности, катереше се по стръмни, обрасли с пирен хълмове. По едно време стигнаха една чудно красива гора. Из целия път не бяха разменили нито дума с Хари, защото той я беше предупредил да пази абсолютна тишина.

Когато навлязоха в гората Хари изведнъж прошепна нещо на другия човек. Клер се огледа наоколо. Наблизо видя великолепен елин и три сърнета. Усмихна се — бяха толкова красиви. Нежните, достойни за обич създания, стояха под дърветата толкова спокойни и безгрижни.

В следващата секунда пушката на Хари изтрещя и еленът се строполи на земята. Трите сърнички избягаха в гората.

Хари и помощникът изпаднаха във възторг и възбудено коментираха, че животното било проснато с един изстрел. Когато наближиха, Клер видя, че еленът повдигна малко глава. Още беше жив.

Затича се към животното, изпреварвайки Хари и другия мъж. Но преди да стигне до елена, пушката на Хари гръмна втори път и главата на животното падна на земята.

Това дойде прекалено много за Клер. Беше твърде изтощена от лова през последните дни, затаила възмущението си от гледката на стотици убити птици и животни. Стоеше загледана в могъщия мъжкар, който само допреди минути още беше жив и толкова красив. А сега бе само купчина мъртво месо. И за какво? Хари не се нуждаеше от животното, за да се нахрани. Беше го убил, защото убиването беше за него спорт. Защото му доставяше удоволствие.

— Великолепен изстрел, нали? — каза Хари зад гърба й. Клер се обърна с пламнали очи към него.

— Как можа?!

— Какво как можах? — Хари беше искрено объркан. Когато забеляза недоумението му, в Клер избухна нещо. Сви юмруци и го заудря с всички сили по гърдите.

— Нямаше право да убиваш животното! Нямаше право! То беше красиво и нямаше никаква причина да стреляш в него. Ти си…

Хари улови ръцете и.

— Скъпа, това са само нерви. Успокой се, скоро ще ти мине. Помня, че при първия си елен и аз бях малко възбуден.

Тя се отдръпна малко от него и забеляза, че той въобще не разбира чувствата й.

— Не можеш ли да вършиш нещо полезно? — изкрещя тя. — Не можеш ли да правиш друго, освен да убиваш?

Хари се обърка съвсем.

— Та аз не съм американец, ако това имаш пред вид.

Клер отстъпи крачка назад и запуши устата си с ръка, за да не извика нещо повече. Очите й се напълниха със сълзи. Как можа да каже такова нещо на мъжа, когото обичаше? Тя се обърна и побягна.

Спусна се по хълма и хукна през нивите. Когато стигна до коня си, метна се на гърба му колкото се може по-бързо и го пришпори към къщата.

Влезе през главния вход, където завари майка си да стои сред стотина кутии и сандъци с лондонски етикети.

— Ела да видиш какви прекрасни неща съм купила, скъпа — каза майка й. — Само погледни — ветрило, обсипано с диаманти.

Очите на Клер бяха пълни със сълзи и не можа да види нищо. Само кимна и изтича горе в стаята си. Щом затвори вратата, бързо превъртя ключа. Същото направи с вратата към гардеробната.

Когато остана съвсем сама, тя се хвърли в леглото и изля болката си в поток от сълзи. Не знаеше точно защо плаче, сигурно заради горкия елен. Но дълбоко в душата си знаеше, че има и друга причина за сълзите й.

Няколко пъти чукаха на вратата й, но Клер не отвори. Само плачеше.

Маймунката беше в конюшнята, когато Хари се върна от лова. Престори се, че случайно е там, но в действителност Ками беше чул галопа на Клер и я бе видял, като се втурна разплакана в къщи. Маймунката изтича до конюшните да разбере какво се е случило. Хващаше я все по-голям яд на сестра й. Въпреки интелигентността си Клер съвсем се бе объркала какво всъщност иска. Опитваше се да прави онова, което другите очакваха от нея. Тя трябваше да обича Хари, затова вършеше глупост след глупост.

Хари влезе в обора и Маймунката забеляза, че е разгневен. Наблюдаваше го мълчаливо. На никого не беше казвала колко много й харесва всъщност Хари. Много й допадаше външността на Тревилиън, но Уили не беше мъж, с който една жена — а Сара гледаше на себе си като на жена — може да живее. Хари, напротив, бе тъкмо за брак. Горката Клер беше прекалено глупава, за да знае как да го подхване.

— Пак ли ви заряза? — попита Маймунката и Хари се обърна уплашено към нея. Тя му се усмихна и си отхапа от една голяма червена ябълка.

— Какво правите тук?

— Чаках ви — каза Маймунката със съблазън в гласа.

Хари я изгледа недоверчиво и само се изсмя.

— По-добре се върнете в детската стая.

Маймунката само се изкикоти и мина покрай него. При това полюляваше хълбоците си, както беше виждала у други жени — Клер никога не правеше такова нещо. Тя смяташе, че жената може да заплени един мъж с приказки. Маймунката се спря на десетина крачки от Хари и го погледна през рамо. Той я зяпаше така, както беше очаквала.

— Ще ми дойдете ли на гости? — попита кокетно. После захвърли огризката и изтича към къщата.

Хари остана загледан в младата жена, която до преди малко мислеше за дете. После удари с камшика стената на конюшнята.

— Да вървят по дяволите всички — промърмори той и тръгна към къщата.

Тайната врата изскърца и се появи Маймунката. Пристъпи до леглото и се вгледа изпитателно в Клер.

— Скарала си се с Хари?

Клер въздъхна. Лежеше по гръб.

— Не знам.

— Хари смята, че си се скарала с него. Препусна към Единбург. Не изчака дори да му приготвят багажа, влезе само при майка си. Метна се на жребеца си и офейка. Взе само петима лакеи. Другите ще го настигнат по-късно с багажа.

Клер отново се разплака.

— Той застреля един елен и аз избухнах…

Маймунката си играеше с пискюлите на балдахина.

— За какво ли е говорил с майка си?

— Няма да се учудя, ако реши да развали годежа — каза Клер. — Днес се държах ужасно с него.

— Дори Хари да иска да го развали, не вярвам нашата майка да ти разреши. Знаеш ли колко много неща вече е купила от твое име? От името на новата дукеса Макарън?

— Не искам да зная — отвърна Клер.

Маймунката тръгна към тайната врата.

— Отивам си. Надявам се бързо да се оправиш. — Хитрушата нарочно помълча малко. — И най-сетне да вземеш решение.

— За какво?

Сара не отговори на въпроса, усмихна се загадъчно и изчезна.

Клер се обърна по корем и отново заплака. Ядосваше се не само на Хари, но и на майка си. Всички вече знаеха, че се е скарала с годеника си. Но влюбените понякога се карат. Само че случката в гората не беше обикновено спречкване между влюбени.

Значи той беше заминал за Единбург, а тя оставаше сама в тази къща. Нямаше да има никаква компания, нищо, което да занимава ума й, никой, с когото да разговаря.

Разхълца се по-силно, защото знаеше, че двамата с Хари никога не говореха истински помежду си. Когато той се върнеше, трябваше да се сдобрят. Налагаше се да му се извини и да продължат да… Какво? Да ходят всеки ден на лов? Да гледа отстрани как той убива още и още животни? Да си купува нови костюми за езда и пушки със сачми? Да ходи при свекървата си на чай, за да изслушва заповедите й?

От тези мисли сълзите й потекоха още по-безутешно.